veni.com |

“Нова Македония”. Източник: сайт на вестника. Снимка: компютърен екран.

Някой си Блаже Миневски е решил да покаже в деня на детето, че изглежда нищо детско не е останало в него (като контратеза е илюстрацията към статията – снимка, на която Венко Марковски е с внуците си Игор и Вени).
Странното (да не кажа: смешното) в тази статия във в. “Нова Македония” не е новото “откритие”, че в 1975 г. България била искала да “върне” поета в Югославия.
Нито пък “сензацията”, че Венко Марковски бил… работил с/за ЦРУ (понякога човек може да се чуди откъде си изсмукват тези версии някои хора…).

Странното е, че историческите факти не отговарят на твърденията в статията, следователно г-н Миневски приема написаното от от Коле Чашуле (Никола Илиев Кепев) за вярно, без да го постави под най-малкото съмнение.
Ако си беше направил труда да потърси името на Марковски и това на Чашуле, г-н Миневски можеше да види, че за г-н Чашуле и жена му, Вангя, има изписано достатъчно в книгата “Кръвта вода не става” на Венко Марковски и дори незапознат човек може да стигне до извода, че Коле Чашуле и Венко Марковски не са били в приятелски отношения, така че само това би трябвало да накара г-н Миневски да подходи по-скептично към спомените на Чашуле.

Прочитът на статията оставя усещане за дежа ву, нещо вече видяно. Подобно усещане можеше да се изпитва преди години, когато Гане Тодоровски обяви, че Венко Марковски не можел да бъде реабилитиран в Македония, защото макар и да е бил осъден несправедливо през 1956 г. като политически затворник, то 15 години по-късно пише “Кръвта вода не става”, в която “отрича македонската нация”, така че един вид концлагерът Голи оток е правилно присъден за книга, която все още не е била написана, а не за поемата “Съвременни парадокси”, която е първата сериозна критика на титовия режим и на стремежа му за сърбизация на Македония (дори и според съвременни литературни критици, както се вижда в този македонски филм).

Разсъжденията и словоизлиянията на Чашуле (а и на Блаже Миневски?) се разпадат в момента, в който човек си спомни, че югославското ръководство решава още през март 1945 г., че съпротивата на Венко Марковски срещу сърбизирането на Македония е вредна за тотаталитарния режим на Тито.
Разправата с поета Марковски е безмилостна, трае не един и два дни, а 20 години, в които той самият и близките му са подложени на гонения, изселвания, затвори и концлагер, довели и до кулминацията: насилственото прокуждане на Венко Марковски от родния му град.

Статията не описва хората, доносничели срещу Венко Марковски.
Статията не казва защо Гане Тодоровски и Блаже Конески не надигат глас в защита на Венко Марковски.
Статията не споделя как хората, имали смелостта да цитират Венко Марковски, са привиквани в югославската ДС (УДБ-а), за да бъдат разпитвани и тормозени.
От статията може да се направи извода, че Венко Марковски е преследван не защото е бил против сърбизацията на Македония, а защото… (не се шегувам!) не е бил достатъчно хвален от югославските власти!? Излиза, че Тито, Джилас, Кардель, Темпо, Конески, Тодоровски и т.н. са можели да си решат всичките проблеми не със затвор, тормоз и концлагер за поета, а… с осигуряването на комфортни условия за неговия живот? Толкова просто било, пък тези хора да не се сетят?! Добре, че е г-н Миневски, за да може да седим сега и да се смеем на недосетливостта на тези комунисти.

Без да прояви дори най-малкото учудване, авторът цитира Чашуле, според когото, емиграцията на Венко Марковски била начин за решаване на негов личен проблем.
Интересно: един човек е преследван от властите в продължение на 20 години; вкарван е в затвор; осъден е на пет години концлагер, в който е редовно пребиван, унижаван и подиграван от надзирателите и където оцелява благодарение на невинни хора като него – осъдени несправедливо, гонени от своите бивши другари, с които са се борили срещу окупацията на Югославия; близките му са преследвани, приятелите им са тормозени и т.н., и т.н., та този човек според предадените (без най-малко съмнение от страна на г-н Миневски!) думи на Чашуле е емигрирал, за да си реши “някакъв свой, личен проблем”?!

Г-н Миневски изглежда не е разбрал, че когато цитира безкритично думите на Коле Чашуле, прави лоша услуга на всички останали “интелектуалци, учени или писатели”, които по аргумента за противното, се оказват не такива големи борци като Венко Марковски? Или дори направо хора, които не се съпротивляват на сърбизацията на Македония? Или нагаждачи, които предпочитат да получават нещо от Тито, но не и да се обявят срещу него?
Излиза, че самият Коле Чашуле е точно такъв човек, защото през 1956 г., когато Марковски е изпратен в концлагер, г-н Чашуле е назначен за министър (на културата!) в Социалистическа република Македония!

Лошо, Миневски, лошо.*

За това какво се случва в същата 1975-а година и дали България е искала да “върне” Марковски в Югославия, можем да научим както от спомените на Тодор Живков по темата, така и от документите, напр. в самото ЦРУ (стр. 8 в този PDF) но и от фактите: през март 1975 г. Марковски получава орден “Герой на социалистическия труд” по случай 60-ата си годишнина.

“Понеже Венко Марковски е удостояван с най-високи български награди, включително и Герой на социалистическия труд, в Съветския съюз по тогавашната система започват да му издават избрани съчинения. Когато ги издават обаче, заваляват протести от югославска страна, защото там е казана истината за българите в Македония. И тогава такъв един разговор между Брежнев и Живков, в който лидерът на всемогъщия Съветски съюз иска да се запуши устата на Марковски, и чест прави на Тодор Живков, че остава верен на българската идея и я защитава.” (Проф. Пламен Павлов пред агенция “Фокус”)

Когато г-н Миневски приема безрезервно думите на Коле Чашуле, се стига до такива противоречия, които можеха да бъдат решени, преди статията да бъде публикувана.
Да видим, може пък някой друг да се сети и да прочете дневниците на г-н Чашуле през призмата на историческите факти.
Вярно, някои ще кажат, че това е наивно очакване, но днес е 1-ви юни, ден на детето – нормално е да човек да прояви поне малко наивност!

В контекста на очаквания призив от читателите за “по-малко наивност”, да изразим и съмнението дали тези бележки са наистина писани от Коле Чашуле, защото той е починал отдавна и едва ли някой може да каже какво, кога и кой е писал в неговите бележници, които са цитирани така обширно в “Нова Македония”…
И пак в този контекст, да посочим, че отношението на редакцията на “Нова Македония” си личи както по заглавието, така и по подзаглавията в самата статия. И това отношение е такова, че човек може да се запита дали вестникът е издаден през 2020-а година или преди 45 години. Явно за него 45 години не стигат.**

***

П.П.
След като публикувах тази статия, Вида Боева Попова пусна на стената си във фейсбук следния текст и снимки:

КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
/в съкращение/
Потръпват бреговете. Охрид се люлей.
Надигат бела гръд вълните величави.
Над сведени чела десница свята грей:
човекът благославя българи корави……..
В миг Климент спре се на брега на Охрид син…..
светлее в мрака като слънчев исполин
и с твърд език руши съня на вековете: ……..
Внезапно плюска се земният му мир……
– Но там кои са тез, що моята съдба
без срам разкъсват и надават вик надменен……
Кои са тез, що костите ми безпокоят?
Що виждам! Мойте внуци?!……Грозни времена!
Нещастна моя свидна българска обител,
кажи, нима е малко чуждата злина,
и моят внук ли ще е твоят върл рушител?
Слова реди. За сетен път с прощален тъмен взор
поглежда Охрид и бавно слиза в гроба………
Венко Марковски

Публикувано във вестник “Македонска Трибуна”, орган на Македонските Патриотически Организации в Щатите и Канада , излизащ в Индианаполис, Инд. 31 юли 1975 година с главен редактор Антон Н. Попов
———
ЗА пръв път излезна в страницата ми в фб. на 9 август тази година на Успението на Свети Климент Охридски, което се чества в Македония по юлиянския календар. Писах също кога го е написал великият наш български поет Венко Марковски.
Но нека споменем пак, че нашият поет Венко Марковски написва това стихотворение след като е излежал пет години строг тъмничен затвор на Голи Оток в сърбокомунистическа Югославия.
Свети Климент го е пазил, за да продължи да работи за справедливата българска кауза в родната ни Македония
_______
В днешния вестник “Нова Македония” намираме статия на Блаже Минески под заглавие: “Поетот во комбинаторките на безбедносните служби”. Под заглавието поставил и снимка на поета Венко Марковски прегърнал двете си внучета Вени и Игор. Защо пък точно тази снимка? Какво е целил този господин” писател”, за да я публикува на днешния ден определен като “Ден на детето”? Простотия ли е или ненавист?!!!
Нема да цитираме статията, в нея авторът подчертава и разказва за лошите отношения на Венко Марковски с Коле Чашуле и взима страна на Коле Чашуле. Който ще прочете тази статия в Македония веднага ще даде оценка на автора на статията – Блаже Минески.

Кой е Коле Чашуле?
С две думи ще кажем, че пиле проплака в Македония от него след 1945 година.
На времето по некое време заемаше консулска служба в Торонто Онт., за да се опитва да трови нашата МПО. И се бе изразил за нея, че тя представлява железна българска стена и не ще може да се разбие. След този мандат поиска да заема некаква служба в консулския отдел в Щатите, за да руши емиграцията ни. В спомените си Пандо Младенов пише, че е получил отговор от Щатските власти, че не е желан в Щатите защото му се приписвали много убийства в Македония на наши добри патриоти. За този предател толкова.

Султана Марковска и Миневски

Миневски, Султана Марковска и Марян Гьорчев

Сега да видим кой е Блаже Минески?

Нарича се писател, тъй като “пише” книги. Етика у него нема. Преди години е писал месеци на ред хубави работи за Венко Марковски и съпругата му Филимена в списание “Фокус” .
Миналата година при посещение на македонския културен информационен центар в София направил е снимки с дъщерята на поета Венко Марковски и надписал снимките. Даваме снимка от оригиналите.
Не се е минало малко време получил е апартамент в Скопие и затваря едната страница за Венко Марковски за когото е писал хубави неща и почва нова, която четем в статията на днешния в. “Нова Македония”.
Ех, че морал, ех, че етика….
На хора като него ли ще разчита нашата родина Македония, или на “историците”, които заради материални удобства ще отидат и с дявола?
Затова започнахме статията ни с част от поемата “Свети Климент” от великия поет и мъченик Венко Марковски. И Свети Климент се отвръщава от днешните фалшификатори и лъжци в страдална Македония.
________

Надпис на книга, с надпис от Миневски за Султана Марковска

Прилагаме снимки от миналата година в македонския информационен културен център в София.
На снимките от 14 ноември 2019 г.
1/Блаже Минески подарява авторска книга на Султана Марковска.Снимат се и той надписва двете снимки: На първата: “На Султана за нашата заедничка
судбина и болка.2/” “На Султана во спомен на Венко и сите негови наследници”
3/Снимка от текста, 4/Снимка с Блаже Минески, Султана Марковска и македонския посланик в София Мариян Гьорчев.

______
* – По култовата реплика на Тодор Колев от филма “Опасен чар”.
** – По лозунга от края на комунизма в България “45 години стигат”.

Венко Марковски – публично рецитиране на стихове

През 1968 г., по времето на големите студентски и антикапиталистически демонстрации и безредици във Франция, министърът за полиция докладва на президента Де Гол: Г-н президент, арестувахме около 300 демонстранти, студенти, асистенти и професори. Сред тях е и философът Жан Пол Сартър. Тогава Де Гол отговаря: Г-н министър, Франция не арестува своите великани. Същия ден Сартър е освободен, а министърът сменен. Ние също така сме правово и демократични общество, не арестуваме, но също така и не реабилитираме нашите великани. Това се казва в авторски текст на Димитър Мирчев, публикуван в македонския вестник ”Дневник”.
„Досега съм писал за случаите на Ченто, Панко Брашнаров, Димитър Влахов, Васил Ивановски, Кръсте Шакир, Петре Пирузе, Епаминода Попандов, Лазо Соколов, Владимир Полежина и много други – от АСНОМ, от ВМРО, от информбюро, либерали и други, които са заслужили за тази нация и държава. Сред тях нямаше културни дейци, писатели и поети, освен малцина като Панче Пешев, Кочо Рацин и Коле Неделковски.
Така стигнах до случая на Венко Марковски, който дълго време югославските служби, а и македонските го държаха в „хладилника”. Струва ми се, че и днес има някакви резерви към неговото творчество или национално определение. Имаше в последните години от 1988 г. до 2009 г. няколко книги и приложения на Гане Тодоровски, Георги Старделов, Раде Силян, Блаже Миновски и др. за неговия принос към македонската литература и език. Имаше и някои съвсем коректни и хубави фейлетони за него в медиите, за неговата съдба, за партизанщината и страданията на Голи оток. За него пишеха и историците Ачкоска и Жежов, слагайки го сред репресираните. Хубав пример за еднакъв език и култура? Венко почина в София през 1988 г.м преди четвърт век. Скопианец, роден през 1915 г. в Дебър мало. Бяхме комшии. Синът Миле Марковски, който по-късно загина при неразяснени обстоятелства в „трамвайна” катастрофа до последно казваше, че е македонец. Но си спомням неговите прояви в литературния кръжок в гимназията „Йосип Броз Тито” по онова време т.нар. женска гимназия. С дъщеря му Султана ходехме заедно в Музикалното средно училище.

Венко (крайният вдясно) със съпругата си Филимена и Коле Неделковски

А какво се случваше с Венко? Просто беше един от основоположниците на модерната македонска литература и македонски език, но като Вапцаров, Антон Панов и др. – беше комунист. Истината е, че Васил Ильовски, някъде през 1935-36 г. в Куманово имаше представления на своите драми „Бегалка” и др. на македонски, с което си заработи забрана от сръбските власти. Но през 1938 г. Венко за първи път в София на чист македонски език, по онова време не стандартизиран, с много апострофи и т.н. обяви своите две литературни сбирки „Огинот” и „Народен бигор”. Във втората сбирка е включена и поемата „Жътварите”. Година по-късно – през 1939 г. Кочо Рацин в загребския „Самобор” ще обяви своята стихосбирка „Бели мугри”. Венко се присъединява към партизанското движение в Македония. Срещу кого е това движение? Срещу българската фашистка власт и окупация. Става член на АСНОМ. Но преди това е член на Инициативния отбор за АСНОМ още от ноември 1943 г. След това заедно с Шоптраянов, Тошев, Киселинов, Продано, Джамбаз, Павловски и др. установиха Езиковата комисия на първия македонски Президиум.
Българите днес ще кажат, че в комисията Марковски е залагал за ер малък и ер голям. Няма никакво значение. Марковски е един от основоположниците на македонската азбука и литература. Най-важното е, че ние децата го изучавахме на училище, независимо, че беше забранен, а неговите драми бяха махнати от репертоара. Все пак лятото на 1945 г. идва известната „диференциация” в ЦК на КПМ: В антипартийната и сепаратистка група ще бъдат причислени: Ченто, Пирузе, Соколов, Апостолски, Влахов, Глигоров, Попандов, Хаджипанзов и много други. Някои като Ченто, Брашнаров, Влахов и Марковски ще останат още някоя друга година. Бяха големи авторитети сред народа за да може режима да ги ликвидира веднага. Затова две-три години по-късно им са монтирани „сталинистки” процеси. Наказания за Голи оток. Венко издържа четиригодишно (петгодишно – б.м., Вени Марковски) наказание и се връща, след тежък тормоз и нарушено здраве. Полусляп. Гане в своята „Книга за Венко Марковски” (2009) следи „следите и трагиката” но и дилемите и въпросите, които ги поставял на самия себе си – големият поет.

Венко Марковски – “Чудна е Македония”, с автограф за Н.Й. Вапцаров

Някъде през 1966 г. ходи на операция в Русия, но оттам иска да пътува за България. Разочарован от родината. Цървенковски пише, че може би бил малко суетен и очаквал много. По онова време Живков идва в Белград и разговаря с Тито и с Цървенковски и пита какво става с Венко, който иска да остане в България? Те му казват, че няма проблеми, но при условие, че не се ползва за антимакедонска и антиюгославска пропаганда. Така и било. Венко останал, но са го използвали и злоупотребили. Не защото веднага се декларирал като репресиран българин от Македония. Първото публикувано стихотворение в София било „Одата на Мао Дзедун”. След това ще го избират за академик, ще му слагат титли, привилегии и т.н. Между другото в края на живота на бедния Кръсте П. Мисирков му дали пенсия, но при условие, че се откаже от македонските работи”.
Ще питате – двойна идентичност, изменник, просветен или осъзнат българин? Не се занасяйте. Моят колега и приятел, хърватският автор Златко Крамарич, съвсем добре осветли проблема на „двойните културни идентичности”. Например в случая с Миладиновци, или Щросмаер, Станко Враз, Людевит Гай или пък Иван Мещрович. При Марковски мисля, че ставаше дума за манипулация на неговата личност и творчество. Заради това ли да се откажем от Венко Марковски? Напротив, трябва да го включим в нашата литература, да публикуваме отново „Жътварите” и „Народен бигор”, и „Огинот”. И да ги включим в задължителната литература, както трябва да включим и Вапцаров. И не само това. Трябва да го отбележим в неговото родно Скопие с някой паметник, улица? Там където е роден Венко улиците се казват Грубишич, Туцович.

_____
Статия от македонския в. “Дневник”, превод: “Фокус”; оригинал: http://www.dnevnik.mk/