Какъвто социализмът, такава и досиетата му, такава и демокрацията?

Досието на Юлия Кръства, които беше публикувано, се използва за една непочтена кампания.

Юлия Кръстева в Париж. Източник: Уикимедия

Не е съвсем точен проф. Ивайло Дичев, че това “е опозоряване на една от най-известните българки”. По-точно е да се каже, че е опит за такова опозоряване. Защо ли? Защото от почти всичко публикувано по темата до момента става ясно, че има хора, които са готови да направят всичко възможно, за да се опитат да стъпят върху праха и пепелта, вдигнати от тях в стремежа им да принизят онези, които са над тях.
В случая вече изобщо няма никакво значение истината, защото част от народа вярва, че “всички са маскари”, че успехите (дори и в чужбина) не могат да се дължат на нещо друго, освен на агентурно минало, сиреч – на сътрудничество с ДС. Разбира се, тези нашенци едва ли ще си направят труда да прочетат досието, публикувано от Комисията или пък някой от анализите (вижте тук и тук).

В началото на прехода някои хора от номенклатурата на ЦК на БКП се подиграваха с думите “построихме ви социализма, сега ще ви построим и капитализма”.
Оказа се, че – уви! – подигравката е… вярна.

Спомняте ли си и друго нещо – как самият Живков каза, че “социализмът е едно недоносче“, “недоразвито общество“? Да ви го припомня:

Напълно нормално е, че хората, които не можаха да построят социализма, нямаше как да построят демокрацията. А и как биха могли, след като са учили “икономика” на социализма?

И на фона на резултатите от социализма, не е ясно защо има хора, които се ядосват на “достиженията” на демокрацията и ги дават като примери, че “при демокрацията е зле”:
– “Входно-изходна” икономика;
– Разбойническа приватизация (по Филчев);
– Калпава прокуратура, която в развитието си стигна до стадия на цацаратурата…
– И т.н., и др.п.

Не е чудно, че нямаше нито един наказан, че законите се списваха така, щото да са в полза на управляващите.

И стигаме до Закона за досиетата…

Пак няма нищо чудно, че този закон се оказа не само средството за изравняване на всички “агенти” – без значение дали са били истински агенти, получаващи пари, кариерно развитие и т.н. или са били “агенти” – заведени в картотеката като сътрудници, но без тяхно знание или съгласие.
Законът се оказа и осигуряващ сериозни суми пари на немалка група хора, които откриха лесното препитание зад четенето на досиета и/или публикуването им. Четене и публикации, разбира се, в които не влизаше задължението (оправданието го знаете: “няма такова изискване в закона”) да се полагат някакви усилия, за да се разбере историята на всеки един човек, да се приеме, че освен доброволни доносници, сред тези “сътрудници” има и много хора, преживели трагедията да попаднат в месомелачката…

Табелата на ул. “Врабча” 1 (източник: Капитал)

Вярно е – в Закона за досиетата няма предвидено право на защита на обявените, набедените или разкритите, нито пък има задължение членовете на Комисията да мислят върху наличните документи и да решават въз основа не само на документите, но и на разговори с набедените за “агенти”, а и с бившите офицери, които са ги “вербували”…
Но е вярно и друго: ако човек не е съгласен с калпаво написания Закон за досиетата, той просто може да… не го изпълнява, подавайки си оставката като член на Комисията по досиетата и да го направи по такъв начин, че не само депутатите да променят закона, но  обществото да се събуди от летаргичния си сън и да разбере, че го лъжат.
А ако не се случи нито едното, нито другото, то поне бившият комисар би могъл с чиста съвест да каже: “Аз направих онова, което направих; който мисли, че може повече – да заповяда”.

Уви, непочтената кампания срещу Юлия Кръстева щеше да бъде измислена, дори и да я нямаше Комисията по досиетата с нейното “разкритие”, защото стремежа на нашенеца да се опита да смъкне издигналия се е много по-силен от евентуалното му намерение да се опита сам да постигне нещо, с което да се извиси. Нашенеца вижда извисяването като стоене на място и смъкване на постигналите нещо хора под него и стъпкването им в калта. Нашенеца се дразни и ядосва, че “как все другите успяват”, “как все тях ги канят в чужбина”, “как все те се уреждат”. Той живее, заобиколен от яд и трови всичко наоколо със злобата и завистта си.  А, да – нашенеца се нахвърля не само върху успелите, но и върху онези, които разобличават поведението му като недостойно и подло.

И това ме връща към “строителите” на демокрацията.
Как да построят нещо ново, по-добро, след като толкова могат? Но тяхната некадърност не бива да е повод за носталгия по миналото или за обвинения срещу другите – САЩ, Европейския съюз, Сорос и т.н., защото те помагат, но в “кошара не вкарват”.

Писателят Димо Райков често цитира Станислав Стратиев с неговата фраза “Щом си се родил в България, останалото няма значение”. Достатъчно е да се прочетат спомените на Кирил Христов или изследванията на Иван Хаджийски, за да се разбере, че случващото се е закономерно. И че за да се случи промяната, е необходимо много повече, отколкото си мислят някои хора, които разчитат, че някой друг ще дойде и ще ги оправи. Помните, нали: “Аз ще ви оправя. Вервайте ми.”

Не можем да направим нищо по въпроса за социализма и досиетата му, но можем да сторим много за днешната демократична България.
Можем да я оставим такава, каквато е. Или можем да я променим, щото демокрацията да не е побългарена, а да е нормална – такава, каквато е в страните с действащо върховенство на закона и където правата на човека са защитени, а не са под обсада.

Изборът е наш.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

В Интернет хората трябва да внимават така, сякаш преминават натоварено кръстовище на червено

Мое интервю за FlashNews, допълнено за блога:

Моля, обясни по-подробно как данните на потребители на ФБ попаднаха в “Кеймбридж аналитика” и къде е големия проблем в този пробив?

Всъщност “пробив” няма – данните са дадени напълно законно, в рамките на тогавашната политика на Фейсбук за пускане на приложения, които потребителите на социалната мрежа ползват. Както винаги, “дяволът се крие в детайлите”, в случая – в ситния шрифт, който никой не си прави труда да чете, когато реши да отговори на някаква анкета, да инсталира някакво приложени и т.н., и др.п. Знаете как “Кеймбридж Аналитика” са получили достъп до данните на 50 (или 87, а може би и повече – числото непрекъснато се променя) милиона потребители, нали? Чрез 270 000 инсталации на приложението thisisyourdigitallife, което доверчиви потребители на Интернет са инсталирали и използвали, както пише в сп. Wired, като заедно с това са дали правото на достъп до личните данни на всичките им приятели…

Доколко теб като потребител те разтревожи случая и ще спреш ли да използваш социалната мрежа?

Не, няма да спра да ги ползвам (не само Фейсбук, но и Туитър, например), но – както и досега – ще съм внимателен какво инсталирам. Всъщност не си спомням да съм споделял или инсталирал каквото и да е приложение във Фейсбук! Не виждам защо който и да е трябва да “проверява” какъв е бил/а/ в предишния си живот или нещо подобно. Напоследък написах две статии по темата, които ще бъдат и част от предстоящата да излезе моя книга – можете да ги прочетете тук и тук; в тях съм описал и подробности за “Кеймбридж Аналитика”. Един съвет, по принцип, а не (само) за конкретната компания: бъдете много внимателни, когато ви искат достъп до личните данни, защото – както каза някой, – ако сте поканен на обяд и няма стол за Вас, значи Вие сте ястието

Мисля, че отдавна е известно на широката публика, че ФБ е място лишено от анонимност, но по презумпция идеята му е такава  – за споделяне на информация, коментари и приятели. На всеки здравомислещ човек  вече е ясно, че тази информация може да бъде използвана не винаги за добри каузи и цели. Има ли повод за паника?

Има, но не за паника, а и не е повод 😉 Не бива да се паникьосваме, когато някакъв проблем излезе във вестниците; трябва да се занимаем с него и да го решим. Но хората трябва да внимават в Интернет така, както внимават, когато пресичат някое натоварено кръстовище на червено: винаги може да те удари някой (кола, трамвай, колоездач, бързащ човек и т.н.). Не бива да се доверяват на сензационни информации, на предложения за лесни печалби или начини да забогатея / станат по-красиви / направят черна магия на някого и т.н.

С развитието на технологиите, освен, че света става глобален, човекът все повече е подложен на следене, манипулиране, жертва на реклами и маркетингови трикове, липса на лично пространство и т.н.  Има ли правилна рецепта на поведение?

За по-възрастните в България такава рецепта има: да си припомнят как беше по времето на социализма, когато ДС следеше и подслушваше масово. Има някои правила, които е редно да се напомнят периодично и да се спазват винаги. Има ги описани в статията “Фалшиви новини” в Уикипедия  (осемте точки на библиотекарската асоциация). Колкото повече хора внимават и информират приятелите си за лъжите, които виждат, толкова по-добро преживяване в Интернет ще имат.

Вече без всякакво съмнение е ясно, че през социалните медии и конкретно ФБ се печелят избори, манипулират се мнения,  моделират се обществени нагласи, продава се и се купува посредством финни психологически механизми, въздейства се на определени групи хора. Но това не е ли част от развитието на технологиите и тяхната употреба?

Тези неща се правят и без Интернет – помислете си за някои страни, в които всички медии са собственост или се контролират по един или друг начин от само неколцина души или от държавния апарат, ако щете. Там не е нужно да се използват социалните мрежи, за да се гарантират резултатите от изборите… Интернет направи много лесно навлизането в чуждата територия, войната без правила, нарушаването на основни юридически принципи…

Има ли вариант за някаква регулация и принципно трябва ли мрежата да остане свободна?

Варианти винаги има – и има страни, в които такава регулация има, а в други – се стремят към нея. В България, поне на този етап, няма подобни искания. Всъщност страната остава като остров на свободния, отворен Интернет – поне от гледна точка на достъпа. Разбира се, в други страни не е така, което е тъжно.

Какво би препоръчал за защита на личните профили и акаунти?

Най-добре е хората да прочетат какви защити има по принцип в платформите, които използват, и да включат всички – сложни пароли, оповестяване чрез SMS (а още по-добре – чрез съответно приложение, като например Google Authenticator, RSA token) и т.н. И да търсим хора, които могат да ни помогнат, ако имаме проблем – например в България Националния център за безопасен Интернет върши чудесна работа, когато става дума за повишаване цифровата грамотност на децата и младежите, но всъщност всеки  може да научи нещо от тях.

Posted in fake news - фалшиви новини, Information Society, tips and tricks, на български | Tagged , | Leave a comment

За досиетата и тяхната Комисия

Допълнение към текста на журналиста Христо Христов*, който написа във Фейсбук:

Снимка от сайта desebg.com

“Сайтът desebg.com публикува пълното съдебно решение на Европейския съд по правата на човека по делото на Хараламби Анчев срещу България. С него са отхвърлени жалбите на бившия министър на правосъдието в служебния кабинет Софийски (1997), твърдейки че с обявяването му за агент на бившата Държавна сигурност са му нарушени човешките права. Случаят на Анчев се отнася към онези категория сътрудници, чиито дела са прочистени от БКП/БСП и ДС тайно от обществото и зараждащата се политическа опозиция в началото на 1990 г. и в тях липсват собственоръчно подписани или написани документи. Казусът е аналогичен като този с живеещата във Франция лингвист Юлия Кръстева, чието осветяване миналата седмица предизвика обществен дебат, като някои необективно допуснаха, че тя не е била сътрудник на ДС, тъй като в досието ѝ нямало документите, писани от нея.”

Съдът в Страсбург (Европейският съд за правата на човека, ЕСПЧ) отговаря на въпросите, които получи. На неправилно зададен въпрос, естествено, ще отговори с неправилен (от гледна точка на жалбоподателя) отговор.
Христо Христов сам пише в статията си: “Съдът е приел, че българският закон за досиетата и дейността на Комисията по отношение на обявяване на принадлежността на сътрудниците се прилагат при строго определени правила и защитни механизми.”

Т.е. Комисията по досиетата (КД) изпълнява закона. Законът не предвижда да се преглеждат документите и КД да преценява дали са достатъчни, за да се обяви принадлежност към службите. В този ред на мисли, решението на КД по случая “Юлия Кръстева” не можеше да бъде друго – колкото и това да не се харесва на мнозина хора.

Впрочем, в цитираното от Христо Христов решение на ЕСПЧ донякъде се дава отговор и на предложението на автора в друга негова статия:  “Препоръчвал съм им само това – ако действително са убедени, че не са свързани с ДС, да заведат дела за уронване на престижа и за клевета срещу оперативните работници, протичащи по документите за тях в ДС. Никой досега не го е направил. Ще повярвам, че някой с разкрита принадлежност е оклеветен, а името му е несправедливо опетнено, когато публично обяви, че е завел такова дело и е потърсил сметка от ДС, от кадровите служители на репресивния апарат на БКП, които в досието му са посочели, че са го ползвали като свой агент или секретен сътрудник.”

ЕСПЧ посочва: “Всъщност, по дела за обида и клевета, съдилищата не считат принадлежността към бившите служби за сигурност като обективно увреждаща (вж. параграф 78 по-горе) и, въпреки законодателно предложение през 2010 г. за предотвратяване на това, хората, обявявани в принадлежност към тези служби да бъдат награждавани с ордени или медали, законодателят реши, че не бива да им се забранява даването на такива отличия (вж. параграф 52 по-горе).”

От момента на публикуване на досието (което КД не прави за всяко досие!), вече има възможност за тълкуване на наличните документи и за стигане до решение у всеки един от читателите му – дали става дума за съзнателно сътрудничество (каквито има в други подобни случаи) или за неосъзнато (каквито има също в други случаи.

Юлия Кръстева в Париж. Източник: Уикимедия

У Христо Христов изглежда няма никакво съмнение, че Кръстева е била агент (виж тук и тук), но колегата му Йово Николов в “Капитал” казва друго: “Дори експерти по архивите не са категорични дали Кръстева е била агент на ДС или не.”  Това е факт – не всички експерти са категорични. И не всички журналисти са категорични.

Някой може да направи опит за сравнение с други агенти със сходни досиета (прочистени, с липси и т.н.), но всеки случай трябва да се разглежда поотделно – и най-важното: извън рамките на Закона за досиетата. Законът за досиетата не прави разлика, не дава възможност на Комисията да рови из документите, нито пък я упълномощава да прави изводи – в каквато и да е посока.

В този ред на мисли, всякакви публикации, които плюят по КД, са с неправилен адресат. Комисията спазва закона. Калпав закон е, но такъв са приели народните представители (няма да си правя майтап, че са приели такъв закон, какъвто са могли да приемат). Това го споменавам за Екатерина Бончева, защото видях, че тя се ядосва на Копринка Червенкова със следните думи:

“Потрес, отврат и погнуса. Това предизвика в мен този тест (виж самия текст по-долу, след коментара на Е. Бончева – б.м., ВМ). Текст на ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА ВЕСТНИК КУЛУРА, издание, което е институция.
Всеки има право на мнение и аз приемам всяко мнение различно от моето, макар в случая да не съм съгласна с него. Думата е за работата на Комисията.
Но когато тезите и то тезите на главен редактор на в. Култура са изказани с груб и арогантен език, това не е само неприемливо, това е опасно,защото ТОВА Е ЕЗИКЪТ НА ОМРАЗАТА. За който толкова обвиняваме политиците,които впрочем са едни от нас.
Тестът на К. Червенкова е ярък пример как клишето “език на…” добива плът и кръв. Този език, който блика от всяка буква и всеки препинателен знак в този текст, подхранва злобата и простащината, които и без друго ни заливат отвсякъде. Един приятел каза, че това било каруцарски език. Моля, да не обиждаме каруцарите.
Грубият вулгарен стил, заклеймяването – “законът в коша и комисията с него” (а защо не на бесилото??) напомнят статиите в Работническо дело от 40-те, с които е било подгрято обесването на Никола Петков…
Няма как да се обидя лично от този текст, защото знам колко пари струвам. Знам и колко пари струва ”делиорманския милиционер” благодарение И на който имаме днес архив, издания и много отговори кой кой е в БГ.
Обидата е към всички онези които веят “интелектуалното”знаме и претендират,че са стожера на интелектуалната мисъл. Обидата е най вече към автора на текста .
Впрочем, това ли е позиция и на в.Култура?
Който днес се срина до съблазнителната и развращаващата жълта преса.”

Поводът за тези думи на Екатерина Бончева е статията в “Култура”, в която Копринка Червенкова пише:

P.S. към казуса Юлия Кръстева

За да стигна до постскриптума обаче, трябва все пак да мина през същината на тезата. В петък, 30 март, бях поканена от националното радио да коментирам публикуваното досие на Юлия Кръстева. Ето кратко резюме на казаното от мен:
– Първо, случаят е фарс и пореден провал и на комисията по досиетата, но най-вече на този некадърен закон, който тя обслужва.
– Това, което е публикувано, доказва единствено личната стратегия на Кръстева да опази семейството си, останало в България, от неприятности. Защото, ако тя бъде квалифицирана като невъзвращенка, враг на народа и пр., неприятностите са неминуеми. В името на семейството тя се опитва да поддържа коректни отношения с българските власти, които могат да бъда определени всякак, само не и като агентурно сътрудничество.
– Всичко това е очевадно за всеки непредубеден читател. Оказа се обаче, че не е очевадно за комисията. Светските беседи и преразказите на френската преса, които Кръстева пробутва на службите, членовете на комисията определят като агентурни данни.
– И всичко това се случва, защото делиорманският милиционер Евтим Костадинов и присъдружната му компания са се самозабравили дотам, че са решили да се изпъчат и на европейски терен, българският вече им е тесен.
– Накрая изразих надежда скандалът около досието на Юлия Кръстева да доведе до нещо позитивно: най-после този закон да бъде скъсан и хвърлен в най-близкото кошче. И да се мисли, ако въобще има кой да мисли в тази държава, за създаване на Институт за паметта, в който да работят сериозни хора, не клонинги на Евтим Костадинов и сегашните членовете на комисията.
Това, в най-общи линии, бяха тезите в радиогастрола ми. И тук идва ред на постскриптума.
Публикуването на тези папки, освен че вкара в дълбоко провинциално доволство местната „тусовка” и й предостави терен за самодейни упражнения върху биографията на Кръстева, разкри нещо изключително важно: разкри механизмите, принципите – по-точно, тяхното отсъствие, в работата на комисията. Яви волунтаризма в преценките й и загубата на всякаква чувствителност към конкретни съдби. Яви начина, по който в голяма степен случайно подбрани персони определят кой да бъде под чертата и кой – над. И ни накара да се запитаме колко ли още подобни безотговорни и опасни решения са били взети, които са дамгосали живота на не малко хора.
Затова отново ще повторя – законът в коша, а заедно с него и цялата комисия.

Всеки има право да изрази емоциите си – впрочем, самият Христо Христов също е смесил журналистика с емоции в една от статиите си, където пише за това как всеки разбирал от футбол, а сега – и от досиета. Копринка Червенкова го прави – като човек, който е омерзен от случващото се, – но не е права, когато напада Комисията. КД върши само и единствено онова, което законът разпорежда. А законът е писан от хора, сред които е имало бивши агенти на ДС, разглеждан е от Конституционния съд, в който също е имало бивши агенти на ДС.

С това поне тази тема, за досиетата и тяхната Комисия, би трябвало да е приключена. Дали ще е така – ще видим.

Що се отнася до наличните документи в досието “Сабина”, то всеки може сам да ги прочете и да се убеди, че от проведените разговори между български дипломати и емигрантка в Париж трудно може да се стигне до извода, че жената е а) била агент или б) наясно, че я смятат за агент. Всякакви интерпретации са възможни, но вероятно ще се съгласите, че когато става дума за утвърден българин в чужбина, няма как някои хора да не си кажат, че сигурно трябва да е била агент на ДС, иначе как би постигнала всичко това. И пак тези някои хора няма и да се замислят, че не ДС е писала статиите на Юлия Кръстева. И не ДС я е направила световноизвестен философ и мислител. Но, разбира се, за нашенеца винаги е по-удобно да намери лесно обяснение, дори и да не е логично, отколкото да се замисли малко повече.

Друга моя статия по тази тема: “Да живее народната власт”? Щеше да е смешно, ако не беше жалко.

_______
* – Бързам да кажа, че нееднократно съм изразявал уважение към Христо Христов и работата му на разследващ журналист – пиша това, за да избегна намаля коментарите не по темата, а по мой или негов адрес!

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

My 50th Birthday – and an appeal to WITNESS it together!

Dear Friends!

I am celebrating a milestone on April 3rd 2018: my 50th birthday!

Venko Markovski with his grandchildren – Igor and Veni (right)

I was born in 1968 in Skopje, Macedonia, and only a month later my family had to find political asylum in Bulgaria, where I grew up to become the person you all know. I grew up in a family of poets and writers. My Grandpa Venko was a poet, on the picture I am with him and my brother, Igor, and my Dad, Mile, was a writer, who passed away, when I was 7, and he was just two days shy of turning 36. My Mom was an editor at a children’s magazine, and my brother turned to be an actor and TV/radio anchor.
After this intro, it is obviously a surprise that I turned away from poetry and decided to dedicate a large part of this half century – my life! – to the Internet. I took upon some initiatives, where I was either the first, or among the first folks in Bulgaria, who wanted to make the Internet a place that is open and free for all to enjoy. We succeeded far beyond our expectations. Bulgaria today has couple of thousands of Internet Service Providers, and among the fastest Internet connectivity of the European Union, yet at the lowest prices. I believed and continue to believe that only through an open Internet can we to foster an informed, inclusive, and thriving society.

I deeply believe that today’s information technologies hold a massive promise for the realization of human rights. Millions of us now bear witness and have the tools at our fingertips to tell our stories and to change the world.

Egypt protests (photo provided by WITNESS)

But, today, many brave citizens and marginalized communities who speak out against repression and violence face powerful forces and grave risks. They are targeted, their stories denied or not trusted and their carefully-documented accounts of human rights crimes may be deleted by a tech giant’s algorithms. And people who share these stories in order to counter hateful and discriminatory narratives, are also at risk.

I have never shied away from taking on a big challenge. This is why I am dedicating the proceedings for my 50th birthday via Facebook to go to WITNESS.org – a small, but mighty global network of activists, who are dedicated to helping anyone anywhere use video and technology to defend and protect human rights. WITNESS works alongside vulnerable communities providing vital training, guidance and tools to make defenders safer and ensure that their stories have the concrete impact they hope for. WITNESS also advocates on their behalf to the tech giants to make their platforms work better and safer for activists anywhere. The organization is the world’s leading partner and innovator when it comes to video and human rights.

You can donate via this Facebook page (you can do it, even if you are not using Facebook!), or directly at WITNESS’ web site. Don’t forget to click on “Dedicate my donation in honor or in memory of someone” (under the amount) and put my name there.

Give anything – though, to make a point, it’s good to have 5, and as many zeros after the 5 as you wish 🙂 

My birthday wish is to help WITNESS’ guidance and resources reach every person who is bravely standing up against abuse, and working to build a better world.
My birthday wish is to support and empower marginalized communities around the world to tell their truths, safely and effectively.
My birthday wish is for WITNESS to excel in its pioneering role to make new technologies work for human rights.

I am only turning 50 once! So this my case for support! WITNESS is half my age – they just celebrated their 25th anniversary. And, like me at that age, has proven track record. However, as I did at that age, they need resources to expand its reach and respond to the huge demand for its help.

See also this TED video: “The power of citizen video to create undeniable truths” by WITNESS’ Executive Director and my friend Yvette Alberdingk Thijm for an overview of WITNESS’ groundbreaking and collaborative work. 

For 25 years, WITNESS has stood up for the truth. They were among the first to recognize and point out the dangers posed by fake media reports and false context surrounding images. Long before fake news became a buzz-worthy issue, WITNESS was developing solutions and working to ensure that human rights accounts could be trusted and government propaganda (overt and covert) challenged.

Posted in Bulgaria, in English, Personal | Leave a comment

“Да живее народната власт”? Щеше да е смешно, ако не беше жалко.

На 30-и март Комисията по досиетата публикува сканирано досие “Сабина”, според което бележитата психоаналитичка, лингвист, семиотик и философ Юлия Кръстева била агент на Държавна сигурност с псевдоним “Сабина”.

Лично дело “Сабина”. Източник: Комисия по досиетата.

Сайтът на Комисията е недостъпен от чужбина вече повече от 24 часа, но документите са публикувани и от журналиста Христо Христов – тук, като той направи следния коментар на страницата си във Фейсбук:
Поради големия медиен и обществен интерес към досието на Юлия Кръстева, световно известен лингвист, философ и психоаналитик, родена в България и живееща от 1965 г. във Франция, Комисията по досиетата предостави възможност да ползват архивните материали, свързани с нея, чрез страницата на независимия държавен орган. Сайтът desebg.comпубликува материалите онлайн, за да може всеки, желаещ да се запознае с тях, сам да прецени съдържанието им. Юлия Кръстева беше разкрита като сътрудник на Първо главно управление на ДС под псевдонима „САБИНА” във вторник.

Наистина – всеки може да ги прочете. Аз го сторих. Сториха го и други хора, сред които и журналистката Петя Владимирова, която написа статия със следното заглавие:

Офицерът или Юлия Кръстева – изборът е мой. Г-жа Владимирова пусна статията си във Фейсбук със следния коментар:

P.S.
КОМИСИЯТА ПО ДОСИЕТАТА СИ ОКАЧИ ТРАУРНИЯ ВЕНЕЦ – НА СЕБЕ СИ И НА ЗАКОНА

Това щеше да бъде заглавието на моя коментар, ако го бях написала не вчера, а тази сутрин, след като прочетох нощес втори път – много по-внимателно и бавно, архива, публикуван от комисията по досиетата. И разбирам че неслучайно го публикува комисията, да!! Неслучайно и аз вчера съм се зачудила /интуитивно в скоби/ защо началникът в постановлението си за прекратяване е нарекъл “разработка” /р-ка/ делото на Юлия Кръстева: та то наистина прилича далеч повече на разработка “Сабина”, отколкото на дело на агент “Сабина”. Единственото “доказателство” в това досие са разговорите на Кръстева с офицерите от ДС. И аз бих разговаряла с тях /впрочем и съм разговаряла/, ако имах в България родители и сестра и нямам намерение да се върна. /И то в момент, когато тя далеч не е небесната Юлия Кръстева, с контакти с президенти и академици, които би могла да използва, за да се откачи от ухажващите я офицери в Париж./

Отдавна трябваше да се хвърли камъка в блатото на тази фанатична истерия с досиетата, която служи единствено да осигурява комфорта на крадливите престъпни шайки редуващи се на власт – уж разкривайки истината за миналото – Господи, истината! Винаги съм си мислела, че “комисията” трябва да бъде пръждосана ведно със скапания ѝ закон. И винаги съм се въздържала да го напиша – да не ме вземат за прикривател на “истината”. Е, сега го казвам – ясно, еднозначно, категорично.
Досието ЮК спука цирея и това би трябвало да е удовлетворително. Ако се замислим.

И се смея над себе си, защото се сещам на кого приличам в момента: вица за оня достолепен стар германец, който на смъртния си одър събрал цялата си челяд, за да ѝ разкрие най-дълго пазената си тайна: “Мразя Гьоте”.

 

Юлия Кръстева през 2008 г. Източник: Уикимедия.

Журналистът Христо Ст. Христов сподели на стената ми във Фейсбук: Veni Markovski пиша и още, че в архивите материали от досието специално е подчертано, че придобивана от нея информация е поднасяна в устна форма. Категорично е, че тя е била сътрудник в един период на ПГУ. Да не говорим, че в много други досиета, сред които и това на Георги Първанов – “ГОЦЕ”, също не съдържа документи, писани от сътрудниците. Дали има собственоръчно написани материали не е атестат за омаловажаване на останалите материали. Над 42% са унищожените материали от досиетата на агентурния апарат при тайното прочистване на досиетата от БКП/БСП през 1990 г. Това също не трябва да се забравя. Те бяха прочистени точно с тази цел – да няма компрометиращи материали за агентите. Казвал съм го много пъти и при обявяване на принадлежността на други известни хора. Ако те наистина не са били сътрудници и се смятат за засегнати нормалната реакция е да издирят от Комисията имената на всички оперативни работници, замесени в досието им и да ги дадат под съд за уронване на престижа им (а не да съдят Комисията, че е спазила закона). Никой досега не е се е решил да направи такъв ход. Не очаквам и Юлия Кръстева да го направи.”

Големият наш аниматор, Теодор Ушев, цитира във Фейсбук:

 “via Nina Gleize, author of a book about Julia Kristeva:

It makes a lot of sense that Kristeva was approached by Bulgarian secret services and had to be conciliatory with them and kind of collaborative in her spirit simply in order to protect her family in Bulgaria. Even if she was not really a spy, I understand better now why she remained quite neutral about communist regime, not criticizing them terribly the way dissidents usually do. Also her parents were allowed to visit her in France and go back with no problem. With Yordan and other people who left Bulgaria at that time it was impossible. They killed the brothers of Yordan and his nephew who was 2 years old when Yordan left could not practice any profession during all his life etc. It looks like Kristeva was protected. There was probably a subbtle agreement and I fully understant her. The vicious communist spider is still doing her damages mixing up completely the usual paradigm of victim/oppressor…
Just before leaving Bulgaria, Kristeva was very much involved into journalism and critics.”

Наблюденията на Петя Владимирова съвпадат почти изцяло с моите, както и с тези на редица други хора, вкл. и изследователи на творчеството и жизнения път на Юлия Кръстева. Заключенията на писателката Нина Глайзи – също.  Бих ги допълнил само, защото познавам сравнително добре* работата на Държавна сигурност (което посочвам и в послеписа).

Да, Христо Христов е прав, че за някои от агентите на ДС не е имало писмено съгласие. Но – за разлика от Юлия Кръстева – те са били агенти и са били наясно с какво се захващат, а възможно е някои да са и вярвали, че работят за страната си (а други – и за кариерата си!).

Вярно е и другото – в мрежата на ДС са попадали напълно невинни хора, които не са имали никакво понятие, че са “разработвани”, че са завеждани под “инвентарни номера” – с псевдоними, в оперативни разработки и др.п. Били са изнудвани, тормозен, преследвани, обвинявани и т.н.

За много хора е абсурдно, че Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (Законът за досиетата) не прави разлика между агенти и “агенти”, между палачите и жертвите.
Този закон поставя на едно ниво хора, обявени за “агенти” в някакви тайни разработки, както и такива, които доброволно са се обадили в ДС и са поискали да бъдат сътрудници. Тук не се спирам на факта, че сред хората, работили за сигурността на страната има такива, които не са споделяли всичко със съветските представители в ДС. Нито на този, че срещу България са работили служби, които са били злонамерени и противодействието им е било въпрос на дълг и чест за всекиго – по-долу посочвам югославската УДБ-а като една от тези служби. Нито на този, че Тодор Живков е правил всичко, за да оцелее във властта, започващ от предаване на златните запаси и свършващ с предложението България да стане 16-а република в Съветския съюз.
Всичко това няма значение за другото – че ДС е била в състояние да обяви всеки един от хората, с които нейните служители разговарят за… агент! По-правилно е да се напише – “агент”, в кавички.

Да се върнем на случая Юлия Кръстева. Тя била “агент”, но на нея ѝ звънят вкъщи от улични телефони, за да си уговорят срещи, а пък тя праща картички на истински агент, работещ под прикритие на дипломат!? Това и в тв-сериала “Ало, ало” не биха го измислили.

Картичка от Юлия Кръстева. Източник: Комисия по досиетата.

Била написала, ще кажат някои, “Да живее народната власт!“, при това на френски. По стечение на обстоятелствата преди 20 години съм описал този случай. То щеше да е смешно, ако не беше жалко. Един хлапак може да се подиграва с “народната власт”,  но Юлия Кръстева – не?!

Случващото се с Юлия Кръстева е не само подигравка със здравия разум, но и сигурен факт, че този Закон за досиетата не е нито адекватен, нито отговаря на някакви обществени очаквания, нито допринася с каквото и да е било за затваряне на страницата от миналото, но след като тя е била прочетена, направили сме си изводите и сме си взели поука.

Ако държавата България иска да има някакъв смисъл от този закон, той трябва да бъде пренаписан, трябва да се знае не само кой е служил в ДС, но и кой е искал да служи, за да доносничи, за да развива кариерата си. Комисията по досиетата се състои от нормални хора, но те нямат право на подобни изводи, защото следват закона. Това е потвърдено и от редица съдебни дела, които обявените за агенти водят кой знае защо срещу Комисията, а не срещу агентите на ДС, които ги описват като “завербувани”. Делата трябва да се водят (това мнение го споделя и Христо Христов, но комай никой друг!) срещу офицерите от ДС, които са всъщност хората, обявили един или друг човек за “сътрудник на ДС”. Не е Комисията по досиетата тази, която прави подобна квалификация.

Впрочем, има една голяма (и странична) полза от публикуването на досието “Сабина”. Вижда се не само какво са правили в ДС тогава, но и се разбира кой какво си мисли за Юлия Кръстева днес. Някои от коментарите във Фейсбук са изключително показателни… и противопоказни за нашето умствено здраве.

Отново Теодор Ушев, който на практика подкрепя това мое наблюдение, за страничната полза:

Всъщност, това което е втрещяващо, е дивият ентусиазъм, радост и задоволство, с който уж интелигентни хора се нахвърлиха върху един уважаван и безспорен творец, направил толкова много за човечеството, изкуството, науката. Сякаш са чакали цял един живот за този заветен миг – ето, видяхте ли, не е случайно, всички са боклуци, които са успели да създават,мислят…
Този зверски, неистов ентусиазъм да разрушиш – идоли, авторитети, мечти. И да оправдаеш собствената си мизерия. И въобще не става дума кой, колко и защо… Хора, които до вчера защитаваха на амбразурата лъвчета, щъркелчета и кончета, се нахвърлят в амок, в несвяст, по команда, върху една жена, само защото е заявила “Аз съм”.
Ето ви един филм по класическия разказ на Шърли Джексън “Лотарията”.Този разказ не се отнася за “ангелите небесни” , населяващи родния ФБ. А и едва ли е познат на любителите на истории за потури. 

Ако някой вярва, че Юлия Кръстева е била агент, аз няма да споря с него/нея; срещу вярата човек не може да се бори.

Всеки, който прочете досието “Сабина” може сам да си направи извода дали тя е била действително агент или не.

Въз основа на публикуваните до момента документи, отговорът на този въпрос, поне за мен като обективен наблюдател и човек, който не познава Юлия Кръстева е ясен: не, не е била.

Ето и конкретни факти, подкрепящи този извод:

  1. В досието липсва документи, от които да се види, че е имало предложение за вербовка, план как да стане тази вербовка, както и доклад за провеждането ѝ. Христо Христов пише: “Прави впечатление, че от досието липсват основни документи, които за задължителни при привличането към сътрудничество и са основна съставна част от всяко лично дело на сътрудник на ДС и обикновено носят гриф за секретност „Строго секретно”.
  2. Справката за начина на свръзка с агента (стр. 10) е празна. Няма такива начини.
  3. Постановлението за откриване на разработка “Сабина” от 19.06.1971 г. е подписано от ст.л-т Божиков, разузнавач. Няма подпис на началника на отделение, че е съгласен (стр. 7).
  4. Няма никакви изразходвани суми от “Сабина” (стр. 8).
  5. В “Справка” (стр. 19) пише, че Владимир Костов трябва да подготви Юлия Кръстева да бъде “в услуга на Стрелцов по линия на официалната работа“. Официалната му работа, разбира се, не е шпионска, а дипломатическа. “С пасаж № 13, писмо 10 от 1.11.1966 г. Центъра уведомява Стрелцов да използва Юлия Кръстева на официална база.
  6. От стр. 28 започват може би най-противоречиви страници от “досието”. В тях агент “Петров” твърди, че е провел успешна “вербовъчна беседа” с Кръстева. Той пише за някакъв разговор, проведен в неговия кабинет, преди тя да емигрира (т.е., преди около пет години и след като, както пише по-горе друг агент, тя очевидно е решила да не се връща в България). Сведения за този разговор няма. “Петров” пише, че ѝ казал, че тя “може да бъде полезна на страната и нашата служба. Разбира се, това трябва да се основава на напълно доброволна основа, в рамките на нейните възможности…” Според “Петров” тя била заявила, че е съгласна.
  7. От стр. 33 започват докладите на агент “Любомиров”, в които не се открива нищо, издаващо, че става дума за връзка между агент на ДС и друг агент на ДС.
  8. На стр. 84 в друго  постановление, от 05.05.1973 г. пише, че за работа е “привлечена от др. Ст. Димитров” (а не “Петров”). Както и няколко страници по-горе, същият ст.л-т Божиков предлага да се закрие разработката “Сабина”, като един от аргументите му е, че “иска да легализира връзките си с нас”. Това е странно, като се има предвид, че те са се срещали не в явочни квартири, а на публични места. И това постановление не е подписано от началника на отделение.
  9. Стр. 86 пък твърди, че връзката с ДС била по инициатива на източника (подчертаната дума), а не на резидентурата, по плана или извън плана – нещо, което противоречи на горепосочените документи.

Останалите документи са предимно информации от проведени с Юлия Кръстева срещи от нейни бивши колеги и приятели от София и съдържат интересни сведения за настроенията и епохата, в която са живели хората, но не и нещо укоримо, инкриминиращо или шпионско. Няма никакво съмнение, че – съгласно публикуваните до момента документи – тя не е била нито агент на ДС, нито сътрудник (впрочем, странно е, че в ДС не са уточнили последно като каква я водят – агент или сътрудник), не е предала в разговорите си с българи каквито и да е данни, които да я категоризират като шпионин или работещ за разузнавателна служба гражданин.

Ако някъде се твърди, че тя е агент, че е работила за службите (доброволно или не), че е давала съгласие за работа за ДС и др.п., тези твърдения не са подкрепени с фактите, публикувани от Комисията по досиетата до момента. Който го твърди, значи чете тези документи така, както Дяволът чете Евангелието, а вие, уважаеми читатели, трябва да си направите изводите за такива хора, за техните мотиви и защо приемат за вярна информацията, която не е подкрепена с факти.

Още по темата:

“Прочетете Бончева (във в. “Стандарт” – б.м., ВМ) – по-голяма глупост не бях чел. Значи според нея, без да е сигурна твърди, Семерджиев бил изчистил досието на Кръстева, за това нямало данни. Ами ако не имало априори, какво правим – машина за компромати ли? Кръстева се съгласила да сътрудничи, защото искала израстване – и как точно ДС ще и помогне да израстне във Франция и да стане световна интелектуалка? Започна да ми писна от манипулациите на комисията, назначено от ДС-БКП, по времето на ДС-БКП Първанов и Петков, начело на която стои МВР-ДС човек.
Без да зная детайли, по вероятно е Кръстева да не е искала нейните родители да бъдат обект на репресии и е говорила с хора от ДС, които така или иначе е трябвало да пита за да изледе в чужбина. И от това са спретнали досие с преразкази.
Как си мислите, че ще завърши дело срещу Комисията България във Франция за оклеветяване? Мислите, ли че Бончева ще може да защити тезата на комисията въз основа на записки на служители на ДС.
Не е моя тема – просто аман от морализатори, на които се плаща с държавни пари, които забравиха за какъв режим идеше реч и съсипват ен гро репутацията на хора, която са я градили цял живот. Зная, че у нас хористи на клеветата са в изобилие. То и затова сме имали такива поражение в Народния съд, а и днес няма бунтари и стана това, което стана вчера – Борисов ни измъкна от НАТО и ЕС и няма пукнат човек да протестира. Той нямал доказателства, както няма за Георги Марков.
Вие сметнете – у нас е имало близо 1 милион членове на БКП със система за партийни доноси, които обхващат целия живот и които са провокорила и репресии и изпращане в Белене – просто предават на силовия апарати той действа. Питайте родителите си – каква е била ролята на партийния секретар там където са работили. И най-вече си отговорете защо вестник като Стандарт – знаете кой го контролира /няма нищо общо с кръга на библиотеката и корпулентния/ дава трибуна на Бончева?”

  • Миглена Николчина (от нейната ФБ-стена):
    “По-надолу следва коментар от стената на Tatiana Vaksberg, като добавям нещо, което научавам от хора, вече внимателно изчели досието на Кръстева – там няма нищо “автентично” нейно:
    “Утре досието на Юлия Кръстева ще бъде качено онлайн и всички ще могат да го прочетат, ако ги интересува. Аз лично съм благодарна, защото ще мога да се запозная с тези документи без да мръдна от компютъра и да формирам мнение по-бързо, отколкото в друг случай би било възможно. Но не съм никак сигурна, че това с публикуването на досието ВМЕСТО анализ на комисията е новина, която е здравословна.
    Мисля, че от години е нужно нещо, което сегашната световност на скандала открои като належащо: публичен анализ, който да съпътства обнародването на данни. Не е възможно да сриваш репутация, като просто твърдиш, че “обявяваш” някого. И че някакъв имагинерен изследовател е свободен да свърши нататък истинската изследователска работа. В читалнята в момента има много журналисти, защото става дума за Юлия Кръстева. За почти всички останали закономерно липсва този интерес, техният случай е изчерпан с етикета “обявен”. Това е констатация, посочвам диспропорцията. От едната страна има цял човешки живот, от другата стои думата “обявен”. Колкото и “законно” да е. Времената не са революционни, намираме се в 2018 г.
    Преди да вземе решение, комисията чете внимателно всяко досие – или поне ми се ще повече от двама-трима души в комисията да четат внимателно всяко досие. Те много добре могат да аргументират своето решение, но не го правят публично. Ако случайно го направят, аргументацията им е по-често формална (установихме наличие на картон еди кой си), а не съдържателна (в такъв и такъв контекст такова и такова действие е могло да има такова и такова значение). Познавам недостатъците на закона и приемам, че са няколко. Но има един недостатък, който законът за досиетата не притежава: този закон не забранява на комисията да прави собствени изследвания и анализи, нито да ги отстоява публично. Ужасно съжалявам, че на Юлия Кръстева се падна нелепата роля на илюстратор на този безобразен процес по заместването на историята с някакъв законен списък.”

Mihail Ivanov shared Keti Mircheva‘s post.

2 hrs

Напълно се солидаризирам с Кети Мирчева (виж нейния статус по-долу). Напомням своите предложения, които направих през 1912 г. на страниците на списание “Обектив”. Сега, когато ги препрочиткам, виждам, че те не са загубили своята актуалност:

“От натрупания вече шестгодишен опит след приемането през 2006 г. на Закона за досиетата може да се направят някои изводи и, произтичащи от тях, предложения:

Прерогативът да управлява архивите на Министерството на вътрешните работи, на Държавна сигурност за времето на нейното самостоятелно съществуване, на разузнавателните служби на Българската народна армия и на техните предшественици и правоприемници за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г. не е свойствен за създадената по силата на този закон Комисия. Тя не можа, а и не би могла да изгради необходимия професионален капацитет за изпълнение на тази си функция, както и да осигури необходимите организационни условия за нормална ефективна работа на изследователите в областта на историята на България и по-специално на ролята на репресивния апарат на комунистическия режим. Ето защо трябва да се внесе промяна в Закона за досиетата, като Комисията остане независим държавен орган само за разкриването и обявяването на принадлежността на лица към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Архивите на визираните в Закона за досиетата органи (органите по член 1) трябва да бъдат прехвърлени от Комисията към Националния архивен фонд и предоставени за управление и разпореждане на Държавна агенция „Архиви”.
Трябва със закон да се създаде държавен изследователски институт за изучаване на тоталитарния комунистически режим и неговия репресивен апарат. Институтът да бъде методически свързан и работи в сътрудничество с Държавна агенция „Архиви” и с Комисията за досиетата. Да се създадат необходимите организационни условия за всички изследователи (както от института, така и тези, които работят извън него) – подходяща читалня, експресно предоставяне на архивните документи и на ксерокопията, оказване на необходимата методическа помощ при боравенето с архивните единици и т. н.
Да се преустанови практиката на Комисията за досиетата при предоставяне на ксерокопия да се задраскват поголовно всички имена. Отговорността за извършени нарушения срещу правата и законните интереси на трети лица и на принадлежащите към „органите по член 1” трябва да бъде правно вменена на ползващите архивните документи.
Известни ограничения могат да се регламентират, включително при ползването на индивидуалните дела на принадлежащите към органите по член 1 от Закона за досиетата, индивидуалните дела на разследваните лица (дела за оперативна проверка, дела за оперативно наблюдение, дела за оперативна разработка), както и някои следствени и съдебни документи.
Тези ограничения, чрез които да се осигури защитата на правата и интересите на съответните лица, трябва да се основават на строго формулирани в закон критерии – нарушаване на материални интереси, нарушаване на неприкосновеността на личния живот, на семейството, в интерес на здравето и морала и т. н.
Необходимо е също така да се установи със закон давностен срок (например 30 години), след изтичането на който всички документи на МВР и специалните служби за сигурност да се ползват при режим, който е уеднаквен с режима, отнасящ се до документите на МВР и специалните служби за сигурност от преди 9 септември 1944 г.”

Keti Mircheva

3 hrs

Колко сме късогледи?! За какво била хвърлена Ю. Кръстева на манежа… Комисията по досиетата ще продължи работа в сегашния си състав. Промяна в закона ще има, но за да може де се удължи мандата и. Комисията освен това е недоволна, че някои документи са общодостъпни в ДА и иска да и бъдат предадени, за да се разпорежда и с тях. При цялото ми уважение към свършената от нея работа прекалено дългото обвързване на конкретни лица с тази деликатна материя внася съмнение в обективността на работата и. Наистина комисията не прави морални оценки, а безпристрастно следва закона, но пък има значителна власт над изследователите. В комисията за разлика от архива нямаш достъп до картотеки и описи, обявяваш тема и комисията по собствена преценка решава кои документи покриват интересуващата те тема. Т. е. властови ресурс има. Така вместо да се обсъжда кога документите на комисията ще отидат в архивите обсъждаме обратното. 

Междувременно комисията натри носа на интелектуалците, успя отново да ги раздели и противопостави, като помогна на ГЕРБ да се представи като една истинска дясна антикомунистическа партия, която не се колебае да разкрие агентурното минало на една лява френска интелектуалка с български произход. Да не се заблуждаваме сиреч защо и кандидатурата на А. Тодоров бе оттеглена толкова бързо…

Мой коментар към Фейсбук-статуса на журналиста Христо Христов, в който той пише:
Сайтът desebg.com публикува пълното съдебно решение на Европейския съд по правата на човека по делото на Хараламби Анчев срещу България. С него са отхвърлени жалбите на бившия министър на правосъдието в служебния кабинет Софийски (1997), твърдейки че с обявяването му за агент на бившата Държавна сигурност са му нарушени човешките права. Случаят на Анчев се отнася към онези категория сътрудници, чиито дела са прочистени от БКП/БСП и ДС тайно от обществото и зараждащата се политическа опозиция в началото на 1990 г. и в тях липсват собственоръчно подписани или написани документи. Казусът е аналогичен като този с живеещата във Франция лингвист Юлия Кръстева, чието осветяване миналата седмица предизвика обществен дебат, като някои необективно допуснаха, че тя не е била сътрудник на ДС, тъй като в досието ѝ нямало документите, писани от нея.

На този статус аз коментирах със следните думи:

Уважаеми г-н Христов,
Ако позволите малко допълнение по Вашия текст (бързам да кажа, че нееднократно съм изразявал уважение към Вас и работата Ви на разследващ журналист – пиша това, за да и̶з̶б̶е̶г̶н̶а̶ намаля коментарите не по темата, а по мой адрес).
Съдът в Страсбург отговаря на въпросите, които получи. На неправилно зададен въпрос, естествено, ще отговори с неправилен (от гледна точка на жалбоподателя) отговор.
Вие сам пишете
“Съдът е приел, че българският закон за досиетата и дейността на Комисията по отношение на обявяване на принадлежността на сътрудниците се прилагат при строго определени правила и защитни механизми.”

Т.е. Комисията изпълнява закона. Законът не предвижда да се преглеждат документите и Комисията да преценява дали са достатъчни, за да се обяви принадлежност към службите. В този ред на мисли, решението на КД по случая “Юлия Кръстева” не можеше да бъде друго – колкото и това да не се харесва на мнозина хора.

Впрочем, в това решение донякъде се дава отговор и на Вашето предложение за водене на дела за обида и клевета:
“Всъщност, по дела за обида и клевета, съдилищата не считат принадлежността към бившите служби за сигурност като обективно увреждаща (вж. параграф 78 по-горе) и, въпреки законодателно предложение през 2010 г. за предотвратяване на това, хората, обявявани в принадлежност към тези служби да бъдат награждавани с ордени или медали, законодателят реши, че не бива да им се забранява даването на такива отличия (вж. параграф 52 по-горе).”

От този момент насетне има възможност за тълкуване на наличните документи и за решение на всеки един от читателите дали става дума за съзнателно сътрудничество (каквито има в други случаи) или за неосъзнато (каквито има също в други случаи.

Вие писахте по-рано, че нямате съмнение, че е била агент, но колегата Ви Йово Николов в капитал пише: “Дори експерти по архивите не са категорични дали Кръстева е била агент на ДС или не.”

Това е факт – не всички експерти са категорични. И не всички журналисти са категорични.

Някой може да направи опит за сравнение с други агенти със сходни досиета (прочистени, с липси и т.н.), но всеки случай трябва да се разглежда поотделно – и извън рамките на Закона за досиетата. Законът за досиетата не прави разлика, не дава възможност на Комисията да рови из документите и да прави изводи в едната или другата посока.

В този ред на мисли, всякакви публикации, които плюят по Комисията, са с неправилен адресат. Комисията спазва закона. Калпав закон, но такъв са приели народните представители. Това го пиша за Ekaterina Boncheva, защото виждам, че тя се ядосва на Копринка Червенкова, а няма смисъл; жената пише не за мен, теб или г-н Христов. Всеки има право да изрази емоциите си – впрочем, самият наш домакин също е смесил журналистика с емоции в една от статиите си, където пише за това как всеки разбирал от футбол, а сега – и от досиета

П.П. Познавам лично бившия шеф на ДС Григор Шопов (с когото споделих през 1989 г., потресен от отношението към нашите граждани с мюсюлманско вероизповедание, че искам да емигрирам), познавам редица служители на ДС, ВКР, УБО. Служил съм в разузнавателно поделение; с моя случай се занимаваше през януари 1988 г. лично генерал Зикулов (запознатите са наясно кой е той). Сред приятелите ми от преди 10-и ноември се оказаха агенти на ДС, на ВКР, на коя ли не служба. Сигурен съм, че за мен има писано в какви ли не архиви на какви ли не служби – български, съветски и руски, американски. И не само за мен, но и за баща ми, и за дядо ми (вижте, например тук информация за Венко Марковски в архива на ЦРУ). За семейството ми са водени томове с информация – къде сме ходили, с кого сме се срещали, какво сме говорили и т.н. Телефоните ни бяха подслушвани. През 1975 г., когато баща ми загина в катастрофа двете служби – ДС и югославската УДБ-а си размениха обвинения, че другата го е убила. Пак тогава дядо ми бе поставен тутакси под охрана от УБО, която продължи до деня на смъртта му, на 7-ми януари 1988 г.  Имаше случай, когато Григор Шопов не разреши на дядо ми да пътува в Румъния, за да се срещне със свой стар приятел от концлагера Голи оток; следващата новина за бедния човек беше от Белград – бил е предаден от румънската Сикуритате на югославската УДБ-а и осъден на дълги години затвор за “антиюгославска дейност”.
Пиша всичко това, защото много добре мога да си представя как се чувства Юлия Кръстева в момента, когато е обявена за “агент” на ДС. Знам добре как се чувстват и други хора в нейното положение, които през годините също бяха обявени за агенти.

______
* – В сравнение с други хора на моите години (роден съм през 1968-ма).

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Tagged , , | 1 Comment

Отново за приложенията във Фейсбук и злоупотребата с личните ни данни

Както се разбира от публикациите и разкритията на британския “4-ти канал”, налице са (били? все още??) възможности за злоупотреба с личните ни данни, дори и без наше съгласие, стига някой от нашите ФБ-приятели да се е съгласил да споделя с трети лица данни за своите ФБ-приятели.

Настройки на меню “Приложения” (Apps)

Като за начало, препоръчвам ви да проверите в подменю “Приложения” (Apps) в главното меню “Настройки” (Settings) на Фейсбук, което се избира чрез натискане на малкото триъгълниче, намиращо се в горния десен ъгъл на екрана Ви, в десктоп версията на Фейсбук. (Щракнете върху картинката, за да я видите в пълен размер.)

Но също така ви съветвам да се замислите за това, че всяко наше действие онлайн може да бъде проследено от компаниите, които се занимават с обработка на големи количества данни. “Фейсбук” съобщи, че е прекратила достъпа на фирмата “Кембридж Аналитика” (КА) до данните в социалната мрежа, но това става години, след като те са успели да проучат навиците на десетки милиони граждани. В медиите пишеше, че това са били американски граждани, но аз не съм убеден, че са само американци. Няма доказателства, че КА са събирали и обработвали данни само на американци, а твърде възможно е сред тях да са попаднали и данни на европейци, че дори и на българи.

Всъщност за КА се говори и пише отдавна. Вижте например тази статия в The Guardian, пусната в превод и в “Гласове” под заглавие “Големият британски Брекзитов обир: как бе установен контрол над нашата демокрация“. Вижте и изказването на бившия зам.-министър на отбраната Симеон Николов на 4-ти януари 2017 г., в което се цитират и още данни от презентация на шефовете на КА. Можете да изгледате и този филм за Крис Уайли, излъчен от “4-ти канал”. Уайли е цитиран в статията в “Гласове”.

Но това, което правят КА (по-точното е да се каже, че правеха, защото както твърдят запознати, фирмата има всички шансове да престане да съществува в сегашния си вид), както и други подобни компании вероятно продължават да правят, е просто: свалят данни за нашата история в Интернет, обработват ги и след това ни предлагат информация, която – според техните анализи – ще насочи мисленето ни в една или друга посока. Нашенци са скептични към подобни влияния, защото отказват да си признаят, че мисленето им може да се формира не от тях самите, но технологията е показала ефективността си не само в епохата на Интернет, а и преди това, когато медиите бяха предимно във формата на хартия и радио. Всъщност това не е присъщо само на “Фейсбук”. Когато търсите информация в Гугъл, също можете да получавате персонализирани отговори, особено ако сте вече лог-нати в gmail, например. Компаниите изучават нашето поведение и могат да “предвидят” какво искаме, съответно, ни го… предоставят!

Впрочем, знаете ли как КА са получили достъп до данните на 50 милиона потребители? Чрез 270 000 инсталации на приложението thisisyourdigitallife, което доверчиви потребители на ФБ са инсталирали и използвали, както пише в сп. Wired.

Не мога да ви казвам какво да ползвате във Фейсбук или в Интернет (едва ли ще ме послушате), но

мога и трябва да призова всеки:

  • Четете внимателно какви лични данни се съгласявате да споделяте с компаниите, чиито приложения решавате да използвате,
  • Замислете се дали си струва да “разберете” на коя холивудска звезда приличате, ако това е свързано с предоставяне на значително повече лична информация на напълно непознати компании.

Вера Юрова пред “4-ти канал” (фото: комп.екран)

Вчера, докато се развиваше скандала с КА, гледах по Channel 4 еврокомисаря по правосъдието Вера Юрова, която в момента се намира във Вашингтон и трябва да се срещне с щатския главен прокурор и министър на правосъдието, Джеф Сешънс. За съжаление тя не можа да отговори на въпросите на водещия какво ще направи, за да защити правата на европейските граждани в конкретния случай. Сравнете цялото нейно интервю по 4-ти канал с краткия сегмент, който тя самата пусна в Туитър и ще разберете колко сериозно е положението с реакцията на ЕК. Ще го разберете и по печалното ѝ изражение, отделно по думите, които използва.

Прочетете още тази моя статия от 6-и февруари:

Внимавайте с приложенията във Фейсбук!

Още интересни материали:

Facebook/Cambridge Analytica: Privacy lessons and a way forward (На английски)

Posted in European Union, politics, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Депортация има и цар Борис III е отговорен за нея

Автор на статията е Михаил Иванов, съветник на президента Желю Желев по етническите въпроси и вероизповеданията, отговарящ за връзките на президента с еврейската общност в България (1990 – 1997). Публикува се с негово съгласие. Оригинално заглавие: “ПАРЛАМЕНТЪТ УРОНИ ПРЕСТИЖА НА БЪЛГАРИЯ”, публикувана през 2013 г. 

 „Винаги помнете, че всичко, което Хитлер е направил в Германия, е било законно”

Мартин Лутер Кинг

 

На 24 февруари 1993 г. Народното събрание проведе свое възпоменателно заседание, за да отбележи 50-годишнината от драматичните събития, когато през март 1943 г. под натиска на широки кръгове на българската общественост е  отложено депортирането в лагерите на смъртта на голяма група евреи от няколко града на България, в резултат на което те са спасени, както и за да почете паметта на повече от 11 хиляди и 300 евреи от Вардарска Македония и Беломорието, които са откарани в Треблинка, където са унищожени. На това заседание присъстват специално пристигналите за случая спикер на Кнесета на Израел Шевах Вайс, президентът на Б’ней Б’рит – Интернешънъл Кент Шайнер, президентът на Б’ней Б’рит – Израел Авигдор Варша и голяма група български евреи от Израел. Президентът Желю Желев и спикерът на Кнесета Шевах Вайс произнасят слова. В словото на Желев се казва:

„Българският народ има всички основания да се гордее със смелостта си да защити от унищожение над 49 хиляди български евреи, както и да скърби за 11 363 невинни жертви от Беломорска Тракия и Македония, за чието оцеляване не успя да се пребори с натиска на хитлеристка Германия и профашистките сили в България.”

Тези дни – 20 години по-късно – на много места в страната се отбелязва вече 70-годишнината от тези събития. На 8 март 2013 г. Народното събрание приема „Декларация по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите от Холокоста”. Вносители на окончателно редактирания текст са народните представители Красимир Велчев от ГЕРБ, Ангел Найденов от Коалиция за България, Юнал Лютфи от ДПС, Иван Костов от Синята коалиция и Цецка Цачева – председател на Народното събрание. Гласували – 170 души „за”, нито един „против”, нито един „въздържал се”.  В декларацията, наред с другото, се казва:

„Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре.”

Цитираният текст на българския парламент буди недоумение. С него се прави завой в българската политика по един емблематичен въпрос, като се демонстрира отказ от основни хуманистични и демократични ценности, в името на които беше извършена политическата промяна през 1989 и 1990 г. Той иска да каже: „Българските власти не са имали нищо общо, те  нищо не са могли да направят. Германците са виновни за всичко.” Такъв начин на мислене напомня за началното училище, където може да се чуе някое дете да казва на учителката: „Госпожо, аз не съм виновен. Той –  Иванчо блъсна Марийка.” (Между другото, когато бях дете, хич не ги обичахме такива.) Само че в случая не става дума за Иванчо и Марийка, а за извършен геноцид, за тотално унищожение на всички евреи от Вардарска и Източна Егейска Македония и Западна Тракия.

Заповед от М-во на отбраната от 1941 г., в който пише “окупиране на Македония”

Не е вярно, че въпросните територии по това време са били под германска юрисдикция, както се казва в декларацията. Наистина те не са принадлежали на България – този въпрос се е предвиждало да бъде окончателно решен след успешното за държавите от Оста завършване на войната. Но и териториите и населението в тях са били под властта на българските закони, упражнявани от български администрации и съдилища. С други думи, Източна Егейска и Вардарска Македония и Западна Тракия тогава са били под българска административна и българска съдебна юрисдикция. Да се казва, че в тях през март 1943 година са действали законите на германския Трети Райх, е нелепо. И се питам ще се намери ли измежду депутатите, които са юристи по професия, поне един, който да твърди противното?

Нещо повече, както е добре известно, териториите на новосъздадената българска административна Беломорска област (между реките Струма и Марица), както и Вардарска Македония и Западните покрайнини биват наричани, включително и в официални правителствени документи, „новите предели на страната” или „новите земи” или „новопридобитите земи”. В тях са разположени български окупационни войски, установени са български съдилища и български местни администрации.  През 1942 г. Цар Борис ІІІ влиза тържествено в Скопие като „освободител”. Правителствената пропаганда го величае като Цар Обединител.

Депортацията на евреите от „новите земи” е резултат от сътрудничеството между българското правителство и хитлеристка Германия. Има достатъчно добре известни документи, от които се вижда, че, освен по силата на известното германо-българско споразумение от 22 февруари 1943 г., „вдигането” и транспортирането на евреите става в изпълнение на няколко постановления на българския Министерски съвет и се извършва от българската полиция и българския Комисариат по еврейските въпроси под ръководството на висшите му служители и лично на комисаря Александър Белев.

Богдан Филов и Хитлер

Белев, както и другите двама отговорни по „еврейския въпрос” висшестоящи лица от българското правителство – министър-председателят Богдан Филов и вътрешният министър Петър Габровски, са участвали в това сътрудничество не против волята си, а със забележително усърдие и в хармония със своите възгледи. Тези действия на тогавашната изпълнителна власт стават зад гърба на парламента, което предизвиква народният представител проф. Петко Стайнов да отправи на 22 март 1943 г. питане към министър-председателя и министъра на вътрешните работи относно депортирането на беломорските евреи. В това свое питане видният български юрист иска правителството да даде обяснение за извършеното от него, изразявайки голямата си тревога от нечовешкото третиране на насилствено „вдигнатите” евреи от „новопридобитите земи”, като задава, наред с другото, въпроса:

„Ако се касае за предаване на евреи от нашите земи на чужда държава и ако то става по някаква спогодба с тази държава, не е ли необходимо, щото този спогодба да получи одобрението и на Народното събрание или въпросът за лишаване от свобода, както и предаването насила на живи хора – жени, мъже, старци и деца на чужда държава, е някакъв дребен въпрос, та няма нужда от одобрението на представителите на народа?”

По-нататък Петко Стайнов отбелязва, че „следва да се приеме, че земите в Тракия и Македония са анексирани към българската държава и нееднократно Народното събрание с ред свои закони ги третираше като такива”.

Всъщност, фактите са добре известни и няма защо да бъдат повтаряни с подробности. От тях недвусмислено се вижда отговорността на българските власти и лично на Цар Борис ІІІ за депортацията на евреите от „новопридобитите земи”. Що се отнася до Царя, то нека никой да не си въобразява, че споразумението от 22 февруари 1943 г. между Белев и Данекер за изселването на 20 000 евреи в „германските източни провинции” би могло да се сключи без неговата санкция, както и не биха могли да се осъществят без неговото знание и съгласие последващите действия по изпълнението на това споразумение.  Нека да не се забравя телеграмата до Цар Борис от  софийския митрополит Стефан, който на път за Рилския манастир става свидетел на ужасните условия, в които се намират натоварените в конски вагони евреи на път за пристанището на Лом. В тази телеграма владиката настоява да се облекчи непоносимия режим, на който превозваните са подложени, и пожелава те да не се изпращат в Полша. Отговорът на двореца е, че „ще се направи възможното и законното”. И не се прави нищо. А е зависело от него.

Недостойно е тази отговорност да се омаловажава. С пасажа в декларацията на парламента от 8 март, относно съдбата на беломорските и македонските евреи, беше уронено достойнството на българската държава. И нима авторитетът на Германия пострада, когато нейният канцлер Вили Брант коленичи пред мемориала на жертвите на Третия Райх в Бухенвалд?

Това в никакъв случай не означава, че трябва да се оправдае кървавият масов комунистически терор след 9 септември 1944 г. Това в никакъв случай не означава, че е законен  „Народният съд” – пример за чудовищно погазване на основното човешко право на справедлив съд, което е провъзгласено в Магна харта, в американската декларации за правата, във френската декларация за правата на човека и гражданина и в други основополагащи документи на либерално-демократичната традиция.

Евреите бива качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

Пасажът в парламентарния документ, за който става дума, помрачава годишнината, в която отбелязваме достойното поведение на българското гражданско общество по онова време – на Лиляна Паница, която поема огромния риск да съобщи на еврейската общност за готвеното престъпление (горчива ирония е, че тя, която е избегнала ужасите на Гестапо, попада след 9 септември 1944 г. в ръцете на комунистическите палачи, които я умъртвяват по най-жесток начин), на Светия Синод на Българската православна църква и особено на митрополитите Стефан и Кирил, на делегацията от кюстендилски първенци, на групата от 43 депутати, начело със заместник председателя на парламента Димитър Пешев, които подписват искането за отмяната на депортацията (30 от тях остават верни докрай на подписите си, въпреки натиска, на който са били подложени), на депутатите от опозицията Петко Стайнов и Никола Мушанов, на Комитета за защита на евреите, на Лекарския съюз, на Съюза на писателите (и лично на Елин Пелин, който е близък приятел на Царя) , на съюзите на артистите, адвокатите, търговците, на различни занаятчийски сдружения, младежки организации, журналисти, художници, на спортното дружество „Славия”, на видни политици и публицисти (включително подписката на група от 63 политици и общественици, между които са Никола Мушанов, Кръстю Пастухов, Никола Петков, Атанас Буров, а също така личното изложение до Царя на Стоян Костурков, в което той нарича действията срещу евреите „варващина и отрицание на елементарна човечност”), както и на обикновени работници и селяни. Нека да споменем и активната роля  на еврейската общност, която не се оставя безропотно да бъде изпратена на заколение, а се бори мъжествено за своето спасение. Евреите в София масово излизат на протестна демонстрация срещу депортацията, организирана от Българската работническа партия на 24 май 1943 г.

Справедливостта изисква да се даде дължимото и се признае ролята и на Цар Борис ІІІ, който независимо дали по принуда от оказания обществен натиск или по вътрешно убеждение, взима решението за отлагане, а впоследствие и за отмяна на депортацията. Или някой смята, че е било възможно в тези времена друг в държавата да вземе такова съдбоносно решение?

И нека да не спорим дали това е било спасяване, или спасяване в кавички или оцеляване. Без направените усилия от българската общественост депортацията на 8 500 евреи от „старите земи” е щяла да се състои и, следователно, в резултат именно на тези усилия те са били спасени. Тук непременно трябва да се подчертае, че става дума за физическо спасяване. Евреите в България остават и след това жертви на жестока икономическа и гражданска репресия, основаваща се на расисткия Закон за защита на нацията и свързаната с този закон правна уредба.

Днес, от дистанцията на времето, виждаме, че през 1943 г., в условията на унищожителна война, когато светът е разделен на два непримирими лагера, гражданското общество и българският парламент със своите депутати като Петко Стайнов, Никола Мушанов и Димитър Пешев, стоят неизмеримо по-високо от съвременното гражданско общество и от сегашните български депутати, между които не се намери нито един, който да се разграничи от пасажа в парламентарната декларация, отнасящ се до депортацията на евреите от Северна Гърция и Югославия. Защото този пасаж представлява институционализирано фалшифициране на българската история.

 

Posted in Bulgaria, история, на български | Tagged , | Leave a comment

Бойко Борисов и Зоран Заев почетоха заедно паметта на депортираните евреи от Македония

Когато говорим за Бойко Борисов и визитата му в Македония, за да почете паметта на депортираните евреи от страната, трябва да имаме предвид а) че е премиер в коалиционно правителство; б) че това, което казва, стига до милиони българи чрез традиционните медии; в) че видеото стига до близо 200 000 негови последователи във ФБ със следния текст: “Участвах във възпоменателната церемония по повод 75-годишнината от депортирането на евреите от територията на днешна Република Македония. Светла им памет, не сме ги забравили, те са в нашето съзнание.”

Това е текстът под снимките от посещението му в Скопие:

Бойко Борисов поднася цветя пред паметника на жертвите на депортацията в Скопие

“Поклоних се пред паметта на евреите, депортирани от територията на Република Македония преди 75 години. Не трябва да забравяме тази част от историята и не трябва да допускаме подобни грешки. Дълбоко скърбим за всеки човешки живот и никой, изпратен в лагерите на смъртта, не трябва да бъде забравян.” 

Борисов в Синагогата в София

Също така, на 10-и март:
“Присъствах на церемония в Централната софийска синагога по повод 75-годишнината от уникалния акт на спасение на българските евреи по време на Втората световна война. Българското правителство бе удостоено със знак “Шофар” за своите усилия в посока борба с антисемитизма и съхраняване на паметта за Холокоста у нас. Горд съм, че съм българин, потомък на такъв народ, който се е опълчил и е застанал с морал, смелост и твърдост в спасението на близо 50 000 свои граждани.”

И, ако щете, дори това, че отдаде почит на Храма, поставяйки си кипа.

Сигурен съм, че ще има хора, които няма да са достатъчно (или изобщо) доволни от жеста и думите му. Сигурен съм, защото някои от тези хора са готови да критикуват всеки, който не се изкаже тъкмо така, както те биха го сторили, с точно тези думи, които те биха използвали.

Аз, обаче, не съм като тях.

Предпочитам да видя нещо, отколкото нищо. И друг път съм писал за това, че принципът “Ако бях аз, щях еди-какво-си да кажа” не е добър за сериозен разговор. Ако някой иска да каже нещо друго – никой не го/я спира. Но от премиерите до момента, той е първият, който отдава почит на загиналите.

Поздравявам премиера, както и неговите съветници, с които вероятно е обсъждана темата. Поздравявам и македонският премиер Зоран Заев, защото и той има принос за това решение – без неговата покана г-н Борисов не би отишъл в Скопие.

Дано тази инициатива продължи с още мероприятия – и тази година, а и следващите.
Ние не сме тук само днес, а трябва да сме и тук – в Интернет, и в Скопие, и в София, и в Треблинка, и навсякъде, всяка година, за да напомняме за човешкото зло и за човешкото добро. За спасяването, но и за факта, че за да има спасени, трябва да има от какво да са били спасявани.

Да допълня и с текста на речта на Зоран Заев в присъствието на Борисов:

Зоран Заев пред паметника в Скопие

„Ми претставува чест и голема одговорност да ви се обратам денес од ова место, првенствено како граѓанин на Република Македонија. Пред 75 години, овој простор беше искористен за едно големо злосторство врз наши сограѓани. Денес, 75 години подоцна, се собравме да се сетиме на оние коишто животите ги изгубија во виорот на едно лудачко време.
Се сеќаваме и одбележуваме 75 години од деновите кога 7 144 Евреи од Скопје, Битола и Штип, но и од цела Македонија беа собрани тука, во просториите на тогашниот Монопол, и испратени на еден пат од кој никогаш не се вратија. Нивниот најголем „престап“ беше нивното постоење, нивната култура, нивната традиција, нивната заедница. За тоа беа казнети со најдраконската казна и предвреме оттргнати од своите најблиски, од својата земја, од своите животи.
Геноцидот над Евреите во Втората светска војна беше борба на деструктивни и анти-цивилизациски сили против сета добрина и љубов, против пријателството и човештвото. Холокаустот беше борба против луѓето, слободата и нашето заедништво. „Таму каде што горат книги, ќе горат и луѓе еден ден“ е цитат од драмата Алмансор на Хајнрих Хајн, едно од делата изгорено во Берлин од страна на нацистите.
Нашите сограѓани, Евреите, беа книги на нашето заедничко постоење, испишани со години и векови на историја и традиција, борба и пркос за подобро утре за сите коишто живеат и живееја на овие простори. Оние коишто успееја да го избегнат крволочното лудило оставија неверојатен траг во нашата заедничка историја. Естреја Овадија – Мара, Соломон и Самуел Садикарио, Бено Исак Русо, Мориц Романо се само неколку од нив.
Денес, би сакал да им се заблагодарам на Еврејската заедница на Република Македонија и Фондот на Холокаустот од Македонија, коишто овозможуваат да се сеќаваме и да ја паметиме историјата и културата на нашите сограѓани, нивните предци. Вашата заложба ја прави Македонија побогата и граѓаните на Македонија ви се благодарни за тоа.
Нашата сплотеност во осудувањето и сеќавањето на депортацијата на нашите сограѓани во логорот на смртта Треблинка е повеќе од само симболична. Денес ги повторуваме лекциите од минатото, за уште посилно да си го осветлиме патоказот за иднината којшто заеднички го избравме. Омразата не е наш избор. Прифаќањето на различностите, љубовта кон ближниот, но и почитта кон другиот, поддршката, соработката и пријателството се вредностите коишто ги прифаќаме со нашите мисли и срца, а ги чуваме со нашите дела.
Никогаш да не заборавиме што се случи тука, пред 75 години. Историјата се повторува само за оние коишто стануваат слепи за минатото. Ние нема да бидеме слепи и ќе продолжиме да се сеќаваме. За никогаш да не се повтори.
За оние коишто ни беа прерано одземени,
Од оние коишто нема да заборават,
Кон оние коишто допрва доаѓаат,

Слава им!“

Моето уважение и към двамата премиери, че правят верни стъпки в правилната посока!

Животът не е приказка, добрите неща се случват не с помощта на феи, а с много труд, с постоянни усилия в борба със злото, а понякога и с луд късмет. Така е било някога, така е и днес.

__________
(Снимки и видео: Фейсбук-профил на Бойко Борисов и Зоран Заев)

Posted in Bulgaria, European Union, история, на български, общество | Leave a comment

Никой от ЕК или ЕС не се е държал така безцеремонно с България!

Патриарх Неофит, президентът Радев, патриарх Кирил

Вместо заключение по темата за визитата на руския патриарх и “конското”, което той най-нагло държа на президента Радев.
Днес, 11-и март 2018 г., руската новинарска агенция ТАСС (не е майтап, те си възстановиха името от съветско време!) е публикувала интервю с г-н Радев.

В него президентът казва:

“В хода на своята предизборна кампания нееднократно заявявах, че “еврофилията” не означава “русофобия”.

Прав е, разбира се.

Но колко ли са хората, които ще си дадате сметка, че думите му не се отнасят за българите?

В България хората, които искат страната да бъде част от Европейския съюз не може да бъдат наречени русофоби. Напротив – сред някои от най-ревностните последователи на ЕС са хора, които са учили в СССР, говорят свободно руския език и познават руската култура.

Не, изглежда по-вярно е обратното: хората, които обичат Русия, не обичат ЕС и изобщо – Запада.

Впрочем, у нас думата “русофоб” се използва от определени лица, като под нея обикновено имат предвид не хора, които не обичат Русия, а такива, които не обичат Русия… достатъчно — според мерките на самите русофили, разбира се.

Уважаеми хора,
Не може да не ви е направило впечатление, че днес в България е много трудно да се критикува политиката на Руската федерация (и в този контекст – наглото поведение на руския патриарх, който говореше не като висше духовно лице, а като депутат от руската Дума, при това не добре запознат с историята!), много по-трудно, отколкото да се критикуват ЕС и САЩ.
Защо е така – ясно ви е, нали?
Критикуващите руската антиевропейска (а следователно – и антибългарска!) политика тутакси биват нападани онлайн, а и в някои от традиционните медии с обвинения, обиди и т.н. Понякога атаките са от тролове, друг път – от измислени профили и др.п.

Критикуващите Европейския съюз, САЩ и изобщо – Запада – нямат такъв проблем, защото това е нормално поведение за свободни хора от страна, в която човешките права се спазват. На Запад, в ЕС и САЩ няма нищо лошо, нито пък страшно, когато човек критикува каквото и да е.

Вие да сте чули някой от Европейската комисия или ЕС да е дошъл в София и да се държи като руския патриарх с нашия президент?

Представяте ли си Папата да дойде и да държи такъв език?!

Аз не си го представям.

Хора, които не са силни или не защитават силни позиции, обикновено са по-агресивни, защото се опитват да компенсират липсата на аргументи и факти със силни думи и силови жестове. Това обяснява най-добре защо руският емисар се държа така нагло. Е, може и да е от липса на възпитание, разбира се. Или от двете. Но не може да не е нито от едното, нито от другото.

На горната снимка е и българският патриарх.
Вече няколко дни изминаха, откак той беше свидетел на думите и поведението на руския си колега, но още не сме чули какво мисли патриарх Неофит по темата.
Един истински църковен водач, на автокефална църква, не може да стои безмълвен, когато негов колега, от същата по статус църква излиза от полето на религията и тръгва да играе мача на друг терен, за който нито е подготвен, нито има право да играе…

ДОПЪЛНЕНА, 12.03., 21:20 ч.: 
Българската патриаршия реагира:
“Срещата на патриарх Кирил с българския президент на 04.03.18 се проведе с участието на българския патриарх Неофит и митрополити от БПЦ.
В своето изказване патриарх Кирил изложи болката и разочарованието си от принизяването на ролята на Русия в руско-турската освободителна война и отдаването на почит и на други, според него държави.
Президентът Радев с такт и достойнство увери патриарха на Руската православна църква, че българският народ никога не е преставал да отдава почит и заслужена благодарност на руския народ, на Руската църква и на воините от армията-освободителка на император Александър II и президентът е изразил всичко това в своите речи на честванията на 3 март.
В същото време, президентът Радев изрично подчерта, че така както Църквата се бори за душата на всеки човек, така и ние сме признателни към паметта на всеки воин, сражавал се в руската армия под знамената на император Александър II и загинал за българската свобода, независимо от неговата националност.
Патриарх Кирил сам предложи да приключи тази тема, след като президентът му напомни за тезата на самия патриарх за силата на мълчанието.
През целия разговор президентът се държа като държавник, с уважение към своя събеседник, но и отстоявайки твърдо своите позиции, което силно впечатли главата на Руската православна църква.
В края на разговора патриарх Кирил отправи благословията си към българския президент, но последният каза, че я е получил вече с встъпването си в длъжност от мъдрия Български патриарх Неофит.”

П.П. За онези, които си мислят, че е нормално руският патриарх да се държи назидателно и да води политически речи – за тях Михаил Иванов пише на стената си в коментар под своя статус, в който Людмил Чехларов казва: “Църквата нали за това е създадена-да стабилизира централната власт.”:
“Не, не е за това създадена. Църквата това е тялото на Исус Христос, което се състои от всички, вярващи в него. Църквата не са духовниците, които са само служители.Църквата това са вярващите. Добре известни са думите на Христос: “Отдай кесарьовото кесарю и Божието Богу.” Църквата съществува с едно единствено предназначение – да отдава Божието Богу. Използването на Църквата за политически цели е безбожие и противоречи на Конституцията.”

Още по темата в моя блог – статията Руският патриарх изопачава историята и явно си мисли, че ние пасем трева.

_____

* – Още за патриарх Кирил – тук.

Posted in Bulgaria, на български, общество | 1 Comment

Проф. Пламен Павлов: Поетът Венко Марковски е личност, която трябва да бъде върната на литературната и културната карта на България

Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ по повод 103 години от рождението на българския писател, поет и драматург акад. Венко Марковски. Публикува се с малки редакции от проф. Павлов и с любезното съгласие на г-н Красимир Узунов, президент на агенция “Фокус”.

Фокус: Проф. Павлов, на 5 март се навършиха 103 години от рождението на българския писател, поет и драматург Венко Марковски. С какво е важен той за България?

Венко, Филимена и Коле Неделковски

Проф. Пламен Павлов: Венко Марковски е личност, която трябва да бъде върната на литературната и културната карта на България, тъй като през последните години, мисля, че той до голяма степен е позабравен. И е повече забравен у нас, отколкото в Република Македония, макар че там отношението към него е твърде противоречиво. Без съмнение става въпрос за една голяма фигура не само в културен и чисто литературен порядък, а и от гледна точка въобще на съдбата на българите в Македония през ХХ век, на отношението на левицата към българското национално самосъзнание на сънародниците ни от Македония. Венко Марковски съчетава в себе си много страни на нашата национална история от миналия век и то такива, които са малко познати. Това много добре личи от пиесата на големия македонски и, бих казал, български писател Младен Сърбиновски „Македонският Фауст“. Жалко е, че тази пиеса много отдавна не е излизала на българска сцена, което важи и за творбите на Венко Марковски. Пиесата „Македонският Фауст“ има силно и знаково звучене, тъй като действително в творчеството на Марковски се преплитат всичките тези криволици на съдбата на интелектуалците от днешна Република Македония, доктрината на македонизма, както и връщането към българските корени. Много богата тема е Венко Марковски…

Фокус: От „войнстващ македонец“, както го наричат, той става радетел на българщината. Как може да се обясни този преход?

Проф. Пламен Павлов: Трябва да кажем, че преди това той е „войнстващ българин“, български патриот. Парадоксалното е, че Венко Марковски се превръща в македонист в… София! И той сам го казва с горчивина и ирония, че след като е роден и расъл в Скопие, след като е учил в сръбско училище, тъй като в окупираната по това време българска земя Македония други просто няма, през Белград той идва в София, за да се превърне в „македонец“, попадайки в средите на лявата македоно-българска интелигенция, която е под силно въздействие на идеите на Коминтерна и на всичките мантри за интернационализъм. Така че той сам с горчива самоирония казва, че парадоксът при него е, че от поробената българска земя Македония идва като българин в София и вече тук, попадайки в една друга среда, се превръща във войнстващ македонист. Обаче трябва да кажем, че неговите ранни творби са посрещнати с възторг не само от  левицата, но и от по-десните среди на македонската миграция, пък и от българската интелигенция като цяло. В крайна сметка Вениамин Миланов Тошев се превръща във Венко Марковски благодарение на своя литературен кръстник – Теодор Траянов, един от най-големите български поети на ХХ век, който няма нищо общо с левицата и с доктрината на македонизма. Не някой друг, а академик Стефан Младенов – един от най-големите български езиковеди, дава възторжена оценка – българският дух в Македония е жив,  там се раждат творци и талантливи стихове. Нека да припомним, че първите литературни творби и първите книги на Венко Марковски, които са издадени в България, някои са написани на литературен български език, други – на неговия роден диалект. Трябва да отбележим, че този диалект и днес си остава една друга писмена норма на българския език.

Фокус: Каква е неговата заслуга за създаването на македонския език?

Страница от книгата “Голи оток”

Проф. Пламен Павлов: “Заслуга“ трябва да го разбираме в кавички, защото самият Венко Марковски не се гордее с участието си в т.нар. езикова комисия и в заседанията ѝ в манастира „Прохор Пчински“. Прохор Пчински е един голям български светец, ученик на св. Иван Рилски. А манастирът, който носи неговото име, е част от историко-географската област Македония, но днес остава в сръбска територия, което е един от нерешените въпроси между Република Македония и Сърбия. Но там се свиква комисия, като, разбира се, всичко се дирижира от Белград и от режима на Йосип Броз Тито. И оттам се стига до идеята да се създаде македонски език, македонска азбука. И там Венко Марковски, независимо, че е един от хората, които движат този процес, например се бори за буквата Ъ (или ер голям), която отпада като много ясен знак за българската природа на новосъздаващия се език. Това много добре може да бъде разбрано от неговата книга „Кръвта вода не става“. Това е една книга, която има много сложна съдба, но в нея Венко Марковски разказва от първо лице как текат тези процеси и в този смисъл наред с неговата поезия трябва да прибавим и негови публицистични книги – „Кръвта вода не става“ и „Голи оток“. Като „Кръвта вода не става“ има качеството и на първокласен исторически извор, защото в крайна сметка един от създателите на всичко това сам разказва от много голяма дистанция на времето какво се е случвало в онези години. Така че Венко Марковски още в България попада в тези леви среди, бил е в лагерите за изолация на левите елементи, бил е в Софийския затвор, участвал е активно в антифашистката съпротива… След 9-и септември 1944 г. той отива във Вардарска Македония и се включва много активно във всички тези процеси. Той е бил депутат в тогавашния македонски парламент, след това обаче е низвергнат и като противник на режима е изпратен  чудовищния концлагер Голи оток, който той сравнява с ужаса на нацистките концлагери в Германия. Това са много важни, знакови творби… Можем само да благодарим на братята Игор и Вени Марковски – неговите внуци, които са до голяма степен основният двигател на преоткриването на Венко Марковски, включително при издаването на тези две книги. Особено за „Кръвта вода не става“ не трябва да забравяме, че е книга, поръчана лично от Тодор Живков, като отговор на „История на македонския народ“, която излиза в три тома през 1969 г. и в която лъжата е превърната в основна платформа на пренаписването на историята на македонските българи. Но поради прословутия пролетарски интернационализъм „Кръвта вода не става“ два пъти е спирана и фактически излезе напълно легално през 2003 г., благодарение на инициативата от семейство Марковски. Това също показва до каква степен в България дори когато всесилният Живков благослови нещо, по различни причини и явно под натиска на Югославия и на Съветския съюз книги са спирани и са претопявани. Вече „Голи оток“ е книга, която е издадена на английски език от Колумбийския университет, което е една неприятна изненада за югославските, съветските и част от българските комунисти. Когато е преведена на български, тя има не малък отзвук и в нашия културен печат през 2015 г. Интересно е, че преди това е издадена и в Македония.
Така че животът на Венко Марковски е нещо много сложно. Той, разбира се, е дълбоко вярващ комунист, достигащ до фанатизъм. Една от причините да бъде пратен в Голи оток е както неговото несъгласие с тоталния антибългаризъм в Македония, така и неговата вярност към Съветския съюз и към Сталин. Става дума за скъсването на отношенията между Тито и Сталин през 1948 г. Но той през цялото време носи в себе си своето българско чувство – постоянно си спомня за своята майка, живее в българска среда и носи българското в себе си дори и във времето, когато официално го отрича. И, в крайна сметка, се връща при своите български корени, след като през 1965 г. се преселва в България – нещо, което е било облекчение за югославския режим. Отново този исторически момент е много добре представен и метафорично изказан в пиесата „Македонският Фауст“ на Младен Сърбиновски. Изобщо за Венко Марковски според мен вече тепърва трябва да се мисли вече от една дистанция на времето. Той умира на 72-годишна възраст през 1988 г. Трябва да се види неговата роля в българската литература. Той стоеше много самотно и в българската поезия, бидейки един епически поет с огромен епически потенциал в една епоха, в която епическата поезия беше изнудена във възхвала на комунистическия строй. Но дори и в тези негови най-идеологизирани стихотворения има много мощен талант, който се вижда и в белетристичните му книги – той просто мисли в поетични образи и на моменти започва да пише в бял стих. Заслужава си Венко Марковски да бъде преоткрит и като обществен феномен, и като носител на българската идея в толкова сложни перипетии, и като литературна дарба. Защото той наистина има уникална литературна дарба и това не го казвам аз, а го казват акад. Стефан Младенов, Теодор Траянов и въобще цялата българска интелигенция, която става свидетел на раждането на неговия поетичен талант.

Фокус: Какъв трябва да е съвременният прочит на живота на Венко Марковски?

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени

Проф. Пламен Павлов: Тепърва трябва да бъде намерен балансът в това да се види всичко стойностно във Венко Марковски, а то не е никак малко. Разбира се, с годините той има публикувани огромни тонове стихове, което е къртовска работа от гледна точка на литературния труд. Наред с неговите писания, посветените на БКП и на Съветския съюз, които днес будят усмивка, има и изключително мощни послания в духа на древната българска традиция, в духа на историческата истина. Не е мястото сега да започна да рецитирам стихове на Венко Марковски, но той казва как от един народ направихме два, как вилнее произвол и геноцид и много други тежки думи, които в ония времена, независимо от добронамереното отношение на Живков към Марковски, хич не е било лесно да бъдат написани или изречени и са носили проблеми. Понеже Венко Марковски е удостояван с най-високи български награди, включително и Герой на Народна република България и герой на социалистическия труд, в Съветския съюз по тогавашната система започват да му издават някои произведения. Когато ги издават обаче, заваляват протести от югославска страна, защото там е казана истината за българите в Македония, критикува се Тито и др.п. И тогава има един разговор между Брежнев и Живков, в който лидерът на всемогъщия Съветски съюз иска да се запуши устата на Марковски, но чест прави на Тодор Живков, че остава верен на българската идея и го защитава. Така че ние покрай него можем да направим преоценка и на много други събития и процеси и да видим в крайна сметка, че този български дух, чието олицетворение е Венко Марковски, е много важен. Той е важен и за младите хора, и въобще за всички хора в днешна Македония, тъй като пак в пиесата на Младен Сърбиновски много интересно и талантливо са представени тези колебания. И там една партийна активистка казва, че младите хора живеят с неговите песни и няма как да го отречем. Там има и един разговор между македонският партиен лидер Лазар Колишевски и Венко Марковски, където Колишевски му казва: „Ти, Марковски, въпреки грешките си, си наш човек. Ето, ще ти дадем служебна кола, секретарка, ще станеш официален академик“. И Венко Марковски е можел да избере този уют и да има и негова статуя в този абсурден паноптикум „Скопие 2014“. Но не, той избира да остане верен на истината и на българската кръв на своите предци и собственото си българско чувство и да стане вътрешен емигрант в старата българска държава. Като през цялото време той се е опитвал да гради някакви контакти, някакви мостове. Знаем неговото семейство – съпругата му Филимена е винаги до него, дъщеря му Султанка Марковска е известна пианистка, неговият син Миле, също писател,, който нелепо загива в България, казах за неговите внуци Вени и Игор – става въпрос за една стара българска и достойна фамилия, сред чиито предци има хора от Вътрешната македоно-одринска организация. Венко Марковски сам казва: „… кръвта вода не става…“ и припомня как като дете се е катерил по таваните и е намирал книгите на Вазов, на Ботев и всичко, което е било вече извън закона според сръбско-югославския режим. Не бива да забравяме, че режимът на Кралство Югославия обявява македонските българи за „прави сърби“, не ги признава дори и за „македонци“. Ето тези перипетии от живота на Венко Марковски трябва да се осмислят, те могат да бъдат една прекрасна основа за филмова интерпретация. Най-малкото пиесата на Младен Сърбиновски да бъде поставена отново на българска сцена, както и  да бъде филмирана. Неведнъж сме се обръщали с такива идеи към българската театрална общественост, защото това е една много добра творба, с която не само, че ще бъде възкресен споменът за Венко Марковски, но и ще бъдат показани и много от днешните българо-македонски перипетии. Няма съмнение, че Венко Марковски  е много важна фигура за Република Македония, която няма как да бъде заобиколена. Когато се разглеждат неговата личност и творчество, достатъчно е да видите някоя македонска енциклопедия или учебник, там някак си през зъби се процежда, че той все пак има българско самосъзнание… Така че Венко Марковски си остава знакова личност – една катарзисна фигура за съвременните българо-македонски отношения, за днешните и бъдещите отношения на един народ, разделен насилствено на два в две държави.

Posted in Bulgaria, European Union, история, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment