Познавам кап. Николай Джамбазов от около 45 години и изпитвам голямо уважение към него. Нещо повече – като дете бях свидетел как строеше яхтата си “Тангра”, на разклона на околовръстното шосе и пътя за Драгалевци край София. Дядо ми, Венко Марковски, написа и балада за него.
С неговото изрично разрешение публикувам част от снимките, които можете да откриете в книгата му, издадена наскоро, която аз получих от г-жа Бойка Попова в САЩ.
Книгата можете да си поръчате – за България тук, а за САЩ – тук.
Както пише в сайта, посветен на кап. Джамбазов, той е “може без всякакво колебание да бъде провъзгласен за най-волевия измежду днес живите българи. Такива хора, с такъв твърд характер са рядко изключение и в световен план. Неговото феноменално плаване по „невъзможния маршрут“ през нос Хорн само с едно спиране на собственоръчно построена яхта още не е надминато.”
Като ученик четох неговата книга “Тангра в океана”, но малко след това разбрах, че заглавието е било сменено от цензурата, защото “С Тангра срещу вятъра” можело да бъде изтълкувано “неправилно”… и, разбира се, част от текста също беше премахнат, уви.
Още за кап. Джамбазов можете да чуете и видите в сайта на БНР и в бТВ.
Ето и кратка негова биография:
Роден е на 02.03.1943 г. в гр. София в семейство на майка учителка и баща морски офицер от търговския флот. Като юноша се занимава активно с плувен спорт, мотоциклетен спорт и ветроходство. Учи във вечерна гимназия и работи, а през свободното си време обучава в Морски многобой и ветроходство средношколци към 4-ти район на София. След завършване на средното си образование отбива военната си служба, където специализира като радиотелеграфист втори клас. Тогава получава и първото си свидетелство за управление на кораб до 10 БРТ (по-късно приравнено на 20 БРТ, а още по-късно приравнено на 40 БРТ). По късно завършва образованието си за професионален капитан и работи като такъв на влекач в Бургас. След казармата работи като машинен техник и електротехник 8-ми разряд в няколко предприятия. Занимава се активно с мотоспорт, плуване (става и съдия по плуване), ветроходство, строи лодки и яхти. Построил е около 40 малки лодки и седем яхти между, които и яхта „Тангра”. От 1974 г. до 1979 г. строи яхта „Тангра”. Преди това и по време на строежа на яхтата записва да учи задочно за капитан и работи като професионален капитан на влекач. През 1980 г. участва в най-известната регата за самотни мореплаватели ОСТАР от Плимут, Англия до Ню Порт, Род Айлънд, САЩ. След завръщането си е награден с ордени, медали и грамоти. Получава звание Заслужил майстор на спорта по ветроходство и започва работа в ”Портови флот Бургас” като капитан на влекач. През 1982 г. е трябвало да участва в околосветска регата за самотници от Ню Порт до Ню Порт с четири спирания, но по „неизвестни” причини в последния момент държавата спира участието му. На 1.09.1983 г. от Созопол тръгва с яхта „Тангра” на самотна околосветска обиколка през нос Хорн с едно спиране в Сидни. Околосветската обиколка осъществява без държавна или частна поддръжка с лично построената си яхта. След околосветската обиколка продължава да работи като капитан на влекач, като многократно е получавал държавни награди и признания за добра работа. По-късно е изпратен да създаде яхтклуб към ЦК на ДКМС, където е обучил стотици млади хора в морските дисциплини и специално във ветроходството. След 1989 г., когато политическият строй бе сменен, се опитва да работи с личната си яхта. По-късно прави това и в Гърция. Многократно (около 18 пъти) сам е прекарвал яхти през Атлантическия океан на различни собственици. Има и подобни курсове в Тихия океан. Пресичал е Средиземно море на дължина многократно. В момента предава опита и познанията си на по-млади и неопитни колеги. Издал е три книги: „Тангра в океана”, „Черната овца” и „С Тангра срещу вятъра”. Капитан Джамбазов е почетен гражданин на София и Бургас.
Изминати 10000 мили, още много предстоят. Снимка: архив Н. Джамбазов
С режисьора Рангел Вълчанов. Снимка: архив Н. Джамбазов
С Тангра срещу вятъра по време на ОСТАР-80. Снимка: архив Н. Джамбазов.
След околсветската обиколка. Снимка: архив Н. Джамбазов
Сидни, на борда на “Тангра”. Снимка: архив Н. Джамбазов
Така завършва баладата “Николай Джамбазов” от Венко Марковски:
Върни ме, “Тангра”, в роден край.
В България върни.
Там дивна бъднина сияй.
Там правдата звъни.
Законопроект на ВМРО за дезинформацията. Снимка: сайт на НС.
Шестима депутати са внесли на 28-ми май 2020 г. странен проектозакон за допълнение на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), който предизвиква недоумение не само в управителния съвет на “Интернет общество – България”, но и сред специалисти с далеч по-голям опит от нашия.
Според вносителите в ЗЗЛД трябва да има следния текст:
„Чл. 25п (1) Всички собственици на интернет сайтове, онлайн платформи, профили в социалните мрежи и онлайн блогове, следва да оповестят на видно място на интернет сайтове, онлайн платформи, профили в социалните мрежи и онлайн блогове информация за себе си, в качеството си на администратора на личните данни: 1. за физическо лице: три имена, адрес или телефон и електронна поща за контакт с администратора.“
Щеше да е забавно, ако не беше тъжно, че в мотивите към предложението, вносителите се позовават на GDPR (Общия регламент относно защита на данните), но същевременно изискват публикуването на лични данни, които са защитени именно от GDPR!? При това “на видно място” (което, разбира се, в епохата на Интернет е трудно да бъде определено, но това е друга тема, защото GDPR изисква непубликуването на такива данни, дори и да е на място, което не е видно).
И друг странен текст:
„Чл. 25р (1) Лицето по ал. 1 от чл. 25п или съответно лицето по ал. 4 на чл. 25п носи отговорност за законността при обработване на лични данни и разпространяване на дезинформация в интернет средата чрез публикувани на собствения от него интернет сайт, платформа, профил в социална мрежа или интернет блог.
Законопроект на ВМРО за дезинформацията. Снимка: сайт на НС.
Тук странното е не само, че се въвежда отговорност за законност за разпространяване на дезинформация, но и че се сочи несъществуваща алинея ч на чл. 25п. (вижте и приложената снимка от проектозакона, така както е публикуван на сайта на Народното събрание; ако този закон беше в сила, човек може да се запита дали вносителите нямаше да носят отговорност за разпространяването на дезинформация?!)
Така предложените текстове не отговарят на изследванията на дезинформацията в рамките на Европейския съюз, нито пък авторите им са взели предвид доклада на експертната група (в която Вени Марковски – председател на нашия Управителен съвет имаше честта да участва) на високо ниво към Европейската комисия, която публикува 44-страничен доклад по темата.
Нещо повече – ако вносителите си бяха направили труда да прочетат този доклад, щяха да са наясно, че терминът “фалшиви новини” не се използва, а “дезинформация” е ясно определен (вж. стр. 10 в доклада):
” We define it as false, inaccurate, or misleading information designed, presented and promoted to intentionally cause public harm or for profit.” (Ние я определяме като невярна, неточна или подвеждаща информация, създадена, представена и популяризирана с цел умишлено да причини обществена вреда или с цел печалба. – тук и по-долу преводът е на blog.veni.com)
и по-нататък:
“Disinformation as defined here includes forms of speech that fall outside already illegal forms of speech, notably defamation, hate speech, incitement to violence, etc. but can nonetheless be harmful.”
(Дезинформацията, както е дефинирана тук, включва форми на словото, които попадат извън вече незаконните форми на словото, по-специално клеветата, речта на омраза, подстрекаване към насилие и т.н., които въпреки това могат да са увреждащи.)
Това е нормално, защото срещу невярна информация, която засяга физически или юридически лица, може да се реагира по най-различни начини, в рамките на гражданския, а дори на наказателния процес. В България подобни дела са водени през годините, има изградена съдебна практика и т.н. Нещо повече, в доклада на Експертната група изрично се подчертава, че не са дезинформация сатирата или пародията. В предложените текстове на депутатите от ВМРО подобна разлика не се прави.
Ето как те определят дезинформацията: „Дезинформация в интернет среда“ е разпространение чрез социални мрежи, интернет сайтове или по друг начин в интернет средата, чрез интернет страници достъпни от територията на Република България, на публикация, която съдържа невярна информация, засягаща физически или юридически лица.
Всеки може да се досети, че под това определение попадат не само авторски материали, но и всякакви статии, интервюта (не само писмени, но и по радиото и телевизията, както и онлайн!) и т.н. Например, всички пародии на “Господари на ефира“, сайта “Неновините” и др.п. биха могли да попаднат под ударите на закона. Според така предложените текстове дори разказването на виц може да бъде наказвано.
За да се разбере колко нелепи са подобни текстове, прочетете информацията за интервюто на народния представител Александър Сиди от 29-и май т.г., в което има и “успокоение“, че нямало да се стигне до затвор: “По думите му най-вероятно няма да има затвор за хората, които разпространяват фалшиви новини. “Този текст е записан в законопроектът, но предполагам, че ще падне в пленарна зала.”
Тъй като нито в предложения текст, нито дори в мотивите, не се среща наказателно преследване, то текста на сайта на “България он еър” би могъл да се интерпретира като… дезинформация по предложения закон, ако човек не знае, че вероятно става дума за друг законопроект, който Народното събрание вече отхвърли.
Вносителите твърдят, че “Именно предвид защитата на нашите сънародници ние предлагаме още едно ново, работещо решение за българското законодателство“, но за съжаление
предложението им не е работещо и не е решение.
И не е ново – подобни законови текстове имаше в социалистическото законодателство, а работещите в тогавшните медии си знаеха, че дори и да няма законов текст, имаше теми, по които е здравословно да не се публикува нищо. Ако не за друго, то поне заради това, че дезинформацията беше част от държавната политика.
Няма да се спираме на останалите предложения, сред които и това абсурдът Комисията за защита на личните данни да установява публикуване на дезинформация, при което ще е длъжна “да подава искане до председателя на Софийския районен съд да разпореди всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, да спрат достъпа до съответните интернет страници.”
Парадоксалните предложения се обясняват най-лесно, ако просто се прочетат дори повърхностно мотивите на вносителите:
“В изготвените и внесени по-рано текстове за промени в Закона за радио и телевизия ние предложихме примерна дефиниция на фалшивите новини или „дезинформация в интернет среда“. Според нашите текстове това е „разпространение чрез социални мрежи, интернет сайтове или по друг начин в интернет средата чрез интернет страници достъпни от територията на Република България на публикация, която съдържа невярна информация, засягаща физически или юридически лица“. В същия ЗИД ние поискахме съвсем логично – следвайки правната и медийна логика, Съветът за електронни медии да получи нови правомощия за „надзор за предотвратяване и ограничаване на дезинформация в интернет средата“. […] За съжаление тези наши текстове бяха третирани доста повратно и даже има интерпретации, че предложените от нас действия „не изключват възможността да бъдат сваляни текстове с вярна информация, само защото са с неназован източник.“. Т.е. даже има намеци за цензура, което е абсурдно като трактовка. Сам по себе си така поднесен прочитът на предложената от нас промяна в ЗРТ е невярно предадена информация.”
Според вносителите, прочитът на предложената от тях промяна в ЗРТ като възможна цензура е “невярно предадена информация”? Дали това не означава, че ще трябва да има и орган, който да прави “правилен прочит” на всяка предложена промяна в законите, когато тя е дело на депутатите от ВМРО? Или това ще важи и за предложения от другите политически партии, представени в Парламента?
Така предложените промени не бива да бъдат приемани от Народното събрание, защото са неработещи, създават условия за въвеждане на цензура, а и не са съобразени с GDPR.
Надяваме се, че членовете и поддръжниците на “Интернет общество – България”, както и хората, радващи се на свободния достъп до Интернет, ще популяризират тази статия и ще заемат собствена или ще потърсят още експерти, които да разнищят още повече този проектозакон.
____
Източник: блог на “Интернет общество – България”
“Нова Македония”. Източник: сайт на вестника. Снимка: компютърен екран.
Някой си Блаже Миневски е решил да покаже в деня на детето, че изглежда нищо детско не е останало в него (като контратеза е илюстрацията към статията – снимка, на която Венко Марковски е с внуците си Игор и Вени).
Странното (да не кажа: смешното) в тази статия във в. “Нова Македония” не е новото “откритие”, че в 1975 г. България била искала да “върне” поета в Югославия.
Нито пък “сензацията”, че Венко Марковски бил… работил с/за ЦРУ (понякога човек може да се чуди откъде си изсмукват тези версии някои хора…).
Странното е, че историческите факти не отговарят на твърденията в статията, следователно г-н Миневски приема написаното от от Коле Чашуле (Никола Илиев Кепев) за вярно, без да го постави под най-малкото съмнение.
Ако си беше направил труда да потърси името на Марковски и това на Чашуле, г-н Миневски можеше да види, че за г-н Чашуле и жена му, Вангя, има изписано достатъчно в книгата “Кръвта вода не става” на Венко Марковски и дори незапознат човек може да стигне до извода, че Коле Чашуле и Венко Марковски не са били в приятелски отношения, така че само това би трябвало да накара г-н Миневски да подходи по-скептично към спомените на Чашуле.
Прочитът на статията оставя усещане за дежа ву, нещо вече видяно. Подобно усещане можеше да се изпитва преди години, когато Гане Тодоровски обяви, че Венко Марковски не можел да бъде реабилитиран в Македония, защото макар и да е бил осъден несправедливо през 1956 г. като политически затворник, то 15 години по-късно пише “Кръвта вода не става”, в която “отрича македонската нация”, така че един вид концлагерът Голи оток е правилно присъден за книга, която все още не е била написана, а не за поемата “Съвременни парадокси”, която е първата сериозна критика на титовия режим и на стремежа му за сърбизация на Македония (дори и според съвременни литературни критици, както се вижда в този македонски филм).
Разсъжденията и словоизлиянията на Чашуле (а и на Блаже Миневски?) се разпадат в момента, в който човек си спомни, че югославското ръководство решава още през март 1945 г., че съпротивата на Венко Марковски срещу сърбизирането на Македония е вредна за тотаталитарния режим на Тито.
Разправата с поета Марковски е безмилостна, трае не един и два дни, а 20 години, в които той самият и близките му са подложени на гонения, изселвания, затвори и концлагер, довели и до кулминацията: насилственото прокуждане на Венко Марковски от родния му град.
Статията не описва хората, доносничели срещу Венко Марковски.
Статията не казва защо Гане Тодоровски и Блаже Конески не надигат глас в защита на Венко Марковски.
Статията не споделя как хората, имали смелостта да цитират Венко Марковски, са привиквани в югославската ДС (УДБ-а), за да бъдат разпитвани и тормозени.
От статията може да се направи извода, че Венко Марковски е преследван не защото е бил против сърбизацията на Македония, а защото… (не се шегувам!) не е бил достатъчно хвален от югославските власти!? Излиза, че Тито, Джилас, Кардель, Темпо, Конески, Тодоровски и т.н. са можели да си решат всичките проблеми не със затвор, тормоз и концлагер за поета, а… с осигуряването на комфортни условия за неговия живот? Толкова просто било, пък тези хора да не се сетят?! Добре, че е г-н Миневски, за да може да седим сега и да се смеем на недосетливостта на тези комунисти.
Без да прояви дори най-малкото учудване, авторът цитира Чашуле, според когото, емиграцията на Венко Марковски била начин за решаване на негов личен проблем.
Интересно: един човек е преследван от властите в продължение на 20 години; вкарван е в затвор; осъден е на пет години концлагер, в който е редовно пребиван, унижаван и подиграван от надзирателите и където оцелява благодарение на невинни хора като него – осъдени несправедливо, гонени от своите бивши другари, с които са се борили срещу окупацията на Югославия; близките му са преследвани, приятелите им са тормозени и т.н., и т.н., та този човек според предадените (без най-малко съмнение от страна на г-н Миневски!) думи на Чашуле е емигрирал, за да си реши “някакъв свой, личен проблем”?!
Г-н Миневски изглежда не е разбрал, че когато цитира безкритично думите на Коле Чашуле, прави лоша услуга на всички останали “интелектуалци, учени или писатели”, които по аргумента за противното, се оказват не такива големи борци като Венко Марковски? Или дори направо хора, които не се съпротивляват на сърбизацията на Македония? Или нагаждачи, които предпочитат да получават нещо от Тито, но не и да се обявят срещу него?
Излиза, че самият Коле Чашуле е точно такъв човек, защото през 1956 г., когато Марковски е изпратен в концлагер, г-н Чашуле е назначен за министър (на културата!) в Социалистическа република Македония!
Лошо, Миневски, лошо.*
За това какво се случва в същата 1975-а година и дали България е искала да “върне” Марковски в Югославия, можем да научим както от спомените на Тодор Живков по темата, така и от документите, напр. в самото ЦРУ (стр. 8 в този PDF) но и от фактите: през март 1975 г. Марковски получава орден “Герой на социалистическия труд” по случай 60-ата си годишнина.
“Понеже Венко Марковски е удостояван с най-високи български награди, включително и Герой на социалистическия труд, в Съветския съюз по тогавашната система започват да му издават избрани съчинения. Когато ги издават обаче, заваляват протести от югославска страна, защото там е казана истината за българите в Македония. И тогава такъв един разговор между Брежнев и Живков, в който лидерът на всемогъщия Съветски съюз иска да се запуши устата на Марковски, и чест прави на Тодор Живков, че остава верен на българската идея и я защитава.” (Проф. Пламен Павлов пред агенция “Фокус”)
Когато г-н Миневски приема безрезервно думите на Коле Чашуле, се стига до такива противоречия, които можеха да бъдат решени, преди статията да бъде публикувана.
Да видим, може пък някой друг да се сети и да прочете дневниците на г-н Чашуле през призмата на историческите факти.
Вярно, някои ще кажат, че това е наивно очакване, но днес е 1-ви юни, ден на детето – нормално е да човек да прояви поне малко наивност!
В контекста на очаквания призив от читателите за “по-малко наивност”, да изразим и съмнението дали тези бележки са наистина писани от Коле Чашуле, защото той е починал отдавна и едва ли някой може да каже какво, кога и кой е писал в неговите бележници, които са цитирани така обширно в “Нова Македония”…
И пак в този контекст, да посочим, че отношението на редакцията на “Нова Македония” си личи както по заглавието, така и по подзаглавията в самата статия. И това отношение е такова, че човек може да се запита дали вестникът е издаден през 2020-а година или преди 45 години. Явно за него 45 години не стигат.**
***
П.П.
След като публикувах тази статия, Вида Боева Попова пусна на стената си във фейсбук следния текст и снимки:
КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ /в съкращение/ Потръпват бреговете. Охрид се люлей. Надигат бела гръд вълните величави. Над сведени чела десница свята грей: човекът благославя българи корави…….. В миг Климент спре се на брега на Охрид син….. светлее в мрака като слънчев исполин и с твърд език руши съня на вековете: …….. Внезапно плюска се земният му мир…… – Но там кои са тез, що моята съдба без срам разкъсват и надават вик надменен…… Кои са тез, що костите ми безпокоят? Що виждам! Мойте внуци?!……Грозни времена! Нещастна моя свидна българска обител, кажи, нима е малко чуждата злина, и моят внук ли ще е твоят върл рушител? Слова реди. За сетен път с прощален тъмен взор поглежда Охрид и бавно слиза в гроба……… Венко Марковски
Публикувано във вестник “Македонска Трибуна”, орган на Македонските Патриотически Организации в Щатите и Канада , излизащ в Индианаполис, Инд. 31 юли 1975 година с главен редактор Антон Н. Попов
———
ЗА пръв път излезна в страницата ми в фб. на 9 август тази година на Успението на Свети Климент Охридски, което се чества в Македония по юлиянския календар. Писах също кога го е написал великият наш български поет Венко Марковски.
Но нека споменем пак, че нашият поет Венко Марковски написва това стихотворение след като е излежал пет години строг тъмничен затвор на Голи Оток в сърбокомунистическа Югославия.
Свети Климент го е пазил, за да продължи да работи за справедливата българска кауза в родната ни Македония
_______
В днешния вестник “Нова Македония” намираме статия на Блаже Минески под заглавие: “Поетот во комбинаторките на безбедносните служби”. Под заглавието поставил и снимка на поета Венко Марковски прегърнал двете си внучета Вени и Игор. Защо пък точно тази снимка? Какво е целил този господин” писател”, за да я публикува на днешния ден определен като “Ден на детето”? Простотия ли е или ненавист?!!!
Нема да цитираме статията, в нея авторът подчертава и разказва за лошите отношения на Венко Марковски с Коле Чашуле и взима страна на Коле Чашуле. Който ще прочете тази статия в Македония веднага ще даде оценка на автора на статията – Блаже Минески.
Кой е Коле Чашуле?
С две думи ще кажем, че пиле проплака в Македония от него след 1945 година.
На времето по некое време заемаше консулска служба в Торонто Онт., за да се опитва да трови нашата МПО. И се бе изразил за нея, че тя представлява железна българска стена и не ще може да се разбие. След този мандат поиска да заема некаква служба в консулския отдел в Щатите, за да руши емиграцията ни. В спомените си Пандо Младенов пише, че е получил отговор от Щатските власти, че не е желан в Щатите защото му се приписвали много убийства в Македония на наши добри патриоти. За този предател толкова.
Султана Марковска и Миневски
Миневски, Султана Марковска и Марян Гьорчев
Сега да видим кой е Блаже Минески?
Нарича се писател, тъй като “пише” книги. Етика у него нема. Преди години е писал месеци на ред хубави работи за Венко Марковски и съпругата му Филимена в списание “Фокус” .
Миналата година при посещение на македонския културен информационен центар в София направил е снимки с дъщерята на поета Венко Марковски и надписал снимките. Даваме снимка от оригиналите.
Не се е минало малко време получил е апартамент в Скопие и затваря едната страница за Венко Марковски за когото е писал хубави неща и почва нова, която четем в статията на днешния в. “Нова Македония”.
Ех, че морал, ех, че етика….
На хора като него ли ще разчита нашата родина Македония, или на “историците”, които заради материални удобства ще отидат и с дявола?
Затова започнахме статията ни с част от поемата “Свети Климент” от великия поет и мъченик Венко Марковски. И Свети Климент се отвръщава от днешните фалшификатори и лъжци в страдална Македония.
________
Надпис на книга, с надпис от Миневски за Султана Марковска
Прилагаме снимки от миналата година в македонския информационен културен център в София.
На снимките от 14 ноември 2019 г.
1/Блаже Минески подарява авторска книга на Султана Марковска.Снимат се и той надписва двете снимки: На първата: “На Султана за нашата заедничка
судбина и болка.2/” “На Султана во спомен на Венко и сите негови наследници”
3/Снимка от текста, 4/Снимка с Блаже Минески, Султана Марковска и македонския посланик в София Мариян Гьорчев.
______
* – По култовата реплика на Тодор Колев от филма “Опасен чар”.
** – По лозунга от края на комунизма в България “45 години стигат”.
Как да разпознаваме фалшивите новини. Източник: Уикипедия
Българските сайтове, прехранващи се от руска пропаганда, произвеждат все по-безпомощни и забавни измислици. Ето как, например, сайтът със странното (с оглед на съдържанието му) название “истината.нет”* съобщава, че в Русия започва производството на генерик на японския антивирусен медикамент Avigan (активна субстанция Favipiravir), който според някои клинични изследвания има добра ефективност при по-леките случаи на заразяване с COVID-19.
Един кратък цитат от публикацията, озаглавена “Изненада за САЩ: Русия създаде мощно лекарство против коронавируса!“: “Две седмици сложни химични реакции, и ето – тя е готова – субстанцията за лекарството срещу коронавирус. Само японците са имали субстанция за такова лекарство, но те не са дали на никоя държава нито самото вещество, нито химическата му формула. Но това, разбира се, не може да спре мощната руска наука. Само за два месеца учените успяват да изобретят лекарството, да открият местна суровина за производство и да организират производствения процес. На такива “чудеса” е способна само Русия.”
Концентрацията на абсурдни лъжи в тези 5 изречения е наистина изумителна. Avigan (Favipiravir) е в клинична употреба от 2015 година и естествено никой не го е изобретявал наново. Японците не само не крият този препарат, но съдействат, при това безплатно, за производството му във всяка желаеща страна. Ето линк към една от множеството публикации по темата. Именно поради това клинични изпитания с генерици на Avigan (Favipiravir) се правят не само от мощната руска наука, но и, например, от очевидно не по-малко мощната бангладешка наука, както, вероятно, и в много други страни по света. В Бангладеш нещата са доста по-напред, отколкото в Русия, известна е вече и производствената цена на медикамента – една таблетка струва 400 таки (около 3 евро), а за лечение на един пациент са необходими около 40 таблетки.
Все пак да добавя, че Favipiravir не е панацея срещу COVID-19, а един от медикаментите, които са показали добър ефект при симптоматично лечение.
От хигиенни съображения не посочвам линк към публикацията, която коментирам, нито към руските сайтове, от които е творчески преписана. Те се намират лесно. Личен грях за увеличаване на трафика им не искам да поемам.
(Публикувам статуса на Цветозар Томов от стената му във Фейсбук с неговото изрично съгласие. Заглавието е мое. Илюстрацията е от статията “Фалшиви новини” в Уикипедия. Бел. Вени Марковски.)
______
* – Препратки към сайтове, публикуващи партенки, не се насърчават.
Големият актьор и човек Тодор Колев е казал следното през 2011-а г. Звучи доста актуално, затова пускам сега отговорите на два от зададените му въпроси, които са комай вечни за нас, българите:
“- Какво ще се случи на изборите при това безразличие на народа?
– Ще се случи това, което става непрекъснато. Същото. На българина му допада простака, обича го. Ние си падаме по простотията. Агресията и насилието са в кръвта ни… Знаете ли за какво трябваше да ми дадат награда? За това, че издържах да живея дотук в тази кочина – с моите възможности, с моя талант, с моето мислене, с моя мироглед. Дълбоко се упреквам, че не съм намерил мъжество и характер навремето да емигрирам. Тогава се притеснявах какво ще стане с майка ми, с децата ми, със семейството ми, с мен самия. Не можех да постъпя безотговорно, както сега тези големи наши радетели за политиката и родината се мъчат да ме накарат да им повярвам, че били избягали по политически причини. А, бе, хайде стига глупости.
…
– Навремето бяхте в политиката, сега не ви ли се иска отново да се намесите?
– Не, в никакъв случай. Навремето влязохме в политиката, водени от най-добри чувства, от искреното желание да помогнем, ако можем. Преди 20 години не съм предполагал, че ще стане това… Знаете ли защо се върнах от Канада (б.а. – Тодор Колев беше културен съветник в посолството ни в Канада 1992-1993 г.)? Никой не ме е карал да го правя, сам се върнах, защото видях, че няма никакъв смисъл. Това е българско посолство и там са същите сладури като в България… Нашата политика не може да направи и крачка напред, защото я дърпа назад това назадничаво балканско мислене. Чудя се защо съм бил толкова наивен да вярвам навремето…, че откъде да дойдат тези хора?!
…
Тодор Колев. Снимка: дебати.бг
Познавах го и го уважавах като човек и актьор. През 2002-ра година той стана член на инициативен комитет, издигнал кандидатурата ми за кмет на София (тогава се рекламирах като “роден в другата столица на България”).
Освен него, в комитета бяха още и други читави хора – сатириците Васил Сотиров и Георги Гълов (председател на Бирената партия), историкът проф.д-р Димитър Гоцев, д-р Емил Райнов, кинорежисьорката Иванка Гръбчева, Ирина Иванова (екстремни спортове), шефът на радио “Тангра” и АБРО Константин Марков, издателят на “Егоист” и “Плейбой” Мартин Захариев, архитектите Мила Никифорова и Милчо Богданов; журналистката Нина Селвелиева, Румяна Калчева от “Маркет тест”, астроложката на Би Ти Ви Светлана Тилкова-Алена, Симона Георгиева (асистент по английски език в НБУ) и бизнесменът Соломон Бали.
През годините звънях на Тодор Колев винаги, когато виждах повод, за да му кажа, че следя какво говори и за мен е чест, че се познаваме.
Една вечер си спомням, че отидох на театър с една приятелка и в рамките на представлението той беше решил, че трябва да “носи” (на гърба си, наистина!) зрителка и избра… приятелката! Без да види кой съм, той се обърна към мен и каза: “Това съпругата ли е?”, аз казах “Не”, а той ме позна и започна да се тюхка, че не е трябвало да прави коментар;-)
Тодор Колев бе рядко талантлив – и работлив! – актьор, който бе успешен в границите на България, но който щеше да има световен успех, ако се беше родил в същото време, но на друго място – например в Англия, Франция или САЩ. По времето на социализма властта го тормозеше, но още повече го тормозеха посредствените хора. Преди години написах още един кратък спомен за него – когато видях как е бил наричан от ДС – “син на бивши хора”.
Диаграма с R0 за ебола и TORS. Източник: Уикипедия.
Да предположим, че един човек е носител на новия дезинформационен вирус COVID-20 (от англ. corona virus of disinformation – 20, коронен вирус на дезинформация – 20 г.), който той успее да предаде на четирима души. Това ще рече, че индексът на репродукция или основното репродуктивно число (R0) на КОВИД-20 е 4 (същото както и на прикачената картинка от Уикипедия за SARS, на български ТОРС – тежък остър респираторен синдром).
Вирусът КОВИД-20 се състои от дезинформация, партенки и фалшиви новини за събития и личности като COVID-19, 5G, ваксините, Бил Гейтс, Джордж Сорос (ненужното се зачерква) и др.п.
Ако успеете да предадете вярната информация за тези дезинформационни обекти на трима от заразените хора, ще намалите числото R0 до по-малко от 1, като по този начин ще бъдете участник в изграждането на т.нар. “стаден имунитет”, когато повече от 3/4 от всички хора са имунизирани срещу подобни дезинформации и не могат да станат жертви на КОВИД-20.
Обратното, ако числото R0 продължава да е по-голямо от единица, тогава обществото като цяло ще бъде болно, а някои негови представители могат да достигнат и до летален край, ако решат да последват съветите, пренасяни чрез КОВИД-20 и поемат вътрешно някоя от рецептите с тинктури на базата на белина, например.
Д-р Александър Симидчиев, пулмолог, член на медицинския експертен съвет по коронавирус към Министерския съвет и ръководител на отделението по функционална диагностика при Медицински институт – МВР предупреждава специално за тази статия: КОВИД-20 мутира много бързо, особено в социалните мрежи, поради което стадният имунитет е значително по-трудно достижим, отколкото при вируси с по-малко число R0. Намирането на ваксина срещу КОВИД-20 е малко вероятно, затова се препоръчват продължителни по време и неограничени от пространството индивидуални и/или групови тренировки, насочени към създаване на навици за търсене на меродавна информация, разбирането и приемането ѝ като вярна. На приложената картинка от неговия профил се виждат трите възможности за реакция, свързани с пандемията COVID-19. Още по темата – в неговото интервю за бТВ от април т.г.
През 1968 г., по времето на големите студентски и антикапиталистически демонстрации и безредици във Франция, министърът за полиция докладва на президента Де Гол: Г-н президент, арестувахме около 300 демонстранти, студенти, асистенти и професори. Сред тях е и философът Жан Пол Сартър. Тогава Де Гол отговаря: Г-н министър, Франция не арестува своите великани. Същия ден Сартър е освободен, а министърът сменен. Ние също така сме правово и демократични общество, не арестуваме, но също така и не реабилитираме нашите великани. Това се казва в авторски текст на Димитър Мирчев, публикуван в македонския вестник ”Дневник”.
„Досега съм писал за случаите на Ченто, Панко Брашнаров, Димитър Влахов, Васил Ивановски, Кръсте Шакир, Петре Пирузе, Епаминода Попандов, Лазо Соколов, Владимир Полежина и много други – от АСНОМ, от ВМРО, от информбюро, либерали и други, които са заслужили за тази нация и държава. Сред тях нямаше културни дейци, писатели и поети, освен малцина като Панче Пешев, Кочо Рацин и Коле Неделковски.
Така стигнах до случая на Венко Марковски, който дълго време югославските служби, а и македонските го държаха в „хладилника”. Струва ми се, че и днес има някакви резерви към неговото творчество или национално определение. Имаше в последните години от 1988 г. до 2009 г. няколко книги и приложения на Гане Тодоровски, Георги Старделов, Раде Силян, Блаже Миновски и др. за неговия принос към македонската литература и език. Имаше и някои съвсем коректни и хубави фейлетони за него в медиите, за неговата съдба, за партизанщината и страданията на Голи оток. За него пишеха и историците Ачкоска и Жежов, слагайки го сред репресираните. Хубав пример за еднакъв език и култура? Венко почина в София през 1988 г.м преди четвърт век. Скопианец, роден през 1915 г. в Дебър мало. Бяхме комшии. Синът Миле Марковски, който по-късно загина при неразяснени обстоятелства в „трамвайна” катастрофа до последно казваше, че е македонец. Но си спомням неговите прояви в литературния кръжок в гимназията „Йосип Броз Тито” по онова време т.нар. женска гимназия. С дъщеря му Султана ходехме заедно в Музикалното средно училище.
Венко (крайният вдясно) със съпругата си Филимена и Коле Неделковски
А какво се случваше с Венко? Просто беше един от основоположниците на модерната македонска литература и македонски език, но като Вапцаров, Антон Панов и др. – беше комунист. Истината е, че Васил Ильовски, някъде през 1935-36 г. в Куманово имаше представления на своите драми „Бегалка” и др. на македонски, с което си заработи забрана от сръбските власти. Но през 1938 г. Венко за първи път в София на чист македонски език, по онова време не стандартизиран, с много апострофи и т.н. обяви своите две литературни сбирки „Огинот” и „Народен бигор”. Във втората сбирка е включена и поемата „Жътварите”. Година по-късно – през 1939 г. Кочо Рацин в загребския „Самобор” ще обяви своята стихосбирка „Бели мугри”. Венко се присъединява към партизанското движение в Македония. Срещу кого е това движение? Срещу българската фашистка власт и окупация. Става член на АСНОМ. Но преди това е член на Инициативния отбор за АСНОМ още от ноември 1943 г. След това заедно с Шоптраянов, Тошев, Киселинов, Продано, Джамбаз, Павловски и др. установиха Езиковата комисия на първия македонски Президиум.
Българите днес ще кажат, че в комисията Марковски е залагал за ер малък и ер голям. Няма никакво значение. Марковски е един от основоположниците на македонската азбука и литература. Най-важното е, че ние децата го изучавахме на училище, независимо, че беше забранен, а неговите драми бяха махнати от репертоара. Все пак лятото на 1945 г. идва известната „диференциация” в ЦК на КПМ: В антипартийната и сепаратистка група ще бъдат причислени: Ченто, Пирузе, Соколов, Апостолски, Влахов, Глигоров, Попандов, Хаджипанзов и много други. Някои като Ченто, Брашнаров, Влахов и Марковски ще останат още някоя друга година. Бяха големи авторитети сред народа за да може режима да ги ликвидира веднага. Затова две-три години по-късно им са монтирани „сталинистки” процеси. Наказания за Голи оток. Венко издържа четиригодишно (петгодишно – б.м., Вени Марковски) наказание и се връща, след тежък тормоз и нарушено здраве. Полусляп. Гане в своята „Книга за Венко Марковски” (2009) следи „следите и трагиката” но и дилемите и въпросите, които ги поставял на самия себе си – големият поет.
Венко Марковски – “Чудна е Македония”, с автограф за Н.Й. Вапцаров
Някъде през 1966 г. ходи на операция в Русия, но оттам иска да пътува за България. Разочарован от родината. Цървенковски пише, че може би бил малко суетен и очаквал много. По онова време Живков идва в Белград и разговаря с Тито и с Цървенковски и пита какво става с Венко, който иска да остане в България? Те му казват, че няма проблеми, но при условие, че не се ползва за антимакедонска и антиюгославска пропаганда. Така и било. Венко останал, но са го използвали и злоупотребили. Не защото веднага се декларирал като репресиран българин от Македония. Първото публикувано стихотворение в София било „Одата на Мао Дзедун”. След това ще го избират за академик, ще му слагат титли, привилегии и т.н. Между другото в края на живота на бедния Кръсте П. Мисирков му дали пенсия, но при условие, че се откаже от македонските работи”.
Ще питате – двойна идентичност, изменник, просветен или осъзнат българин? Не се занасяйте. Моят колега и приятел, хърватският автор Златко Крамарич, съвсем добре осветли проблема на „двойните културни идентичности”. Например в случая с Миладиновци, или Щросмаер, Станко Враз, Людевит Гай или пък Иван Мещрович. При Марковски мисля, че ставаше дума за манипулация на неговата личност и творчество. Заради това ли да се откажем от Венко Марковски? Напротив, трябва да го включим в нашата литература, да публикуваме отново „Жътварите” и „Народен бигор”, и „Огинот”. И да ги включим в задължителната литература, както трябва да включим и Вапцаров. И не само това. Трябва да го отбележим в неговото родно Скопие с някой паметник, улица? Там където е роден Венко улиците се казват Грубишич, Туцович.
_____
Статия от македонския в. “Дневник”, превод: “Фокус”; оригинал: http://www.dnevnik.mk/
Преди малко с актьора Георги Златарев станахме жертва на желанието ни да споделяме истината и фактите за една от многото конспиративни теории, а именно, че Бил Гейтс бил искал да намали населението на Земята.
Кадър от видео с речта на Бил Гейтс пред TED, но с фалшиви субтитри. Източник: ЮТюб, компютърен екран
Тази дезинформация бе публикувана на стената на човек, с когото имахме ФБ-приятелство. Става дума за видео, публикувано от анонимен потребител в ЮТюб, подвизаващ се с името “Бунтар Непослушков”, под заглавие “Бил Гейтс – Земното население трябва да намалее! Трябва да се сложи ваксина на 7 млрд. души!”.
Вляво пускам стоп-кадър от въпросното видео със субтитрите, в които УДОБНО (с главни букви) се виждат лъжите, започващи още в първите секунди на иначе чудесната реч на Бил Гейтс пред TED.
Дискусия на ФБ-стена. Снимка: компютърен екран.
Видях препраката на стената на човек, когото не познавам лично, но с когото бяхме ФБ-приятели. Направих си труда да напиша коментар, че това видео е манипулирано и макар и да не го бях сравнявал кадър по кадър с оригинала.
За настоящата статия си направих този труд и установих, че манипулацията е очевидна. Оригиналното изказване на Бил Гейтс е 29:32 минути – може да го гледате тук. Манипулираното видео с подвеждащия “превод” на български е 6:55 минути. Не виждам смисъл да го популяризирам чрез препратка в моя сайт, а и няма гаранция, че ЮТюб няма да го изтрият като противоречащо със стандартите за ползване на услугата.
Та, на стената на този мой ФБ-приятел сложих коментар, в който посочвам, че видеото е манипулирано (подчертавам – дори без да се задълбоча кой знае колко много, беше видно отдалече!) и казах, че да се гледа това видео е загуба на време. На снимката вляво можете да видите разговора, който протече за по-малко от 24 часа. На моята забележка, че конспиративните теории са отдавна развенчани – и срещу Бил Гейтс, и срещу Фаучи и другите учени, получих не отговор, а… блокиране! И не само аз – актьорът Георги Златарев, който също бе публикувал коментар, в който предупреди общия ни ФБ-приятел, че има много фалшиви новини също бе блокиран. Моят коментар, в който посочвах развенчаването на един от митовете, не можа да бъде публикуван – и така разбрах, че съм блокиран. Ето го тук:
Другата полезна статия в такива случаи е свързана с развенчаването на твърдението “Казал ли е Бил Гейтс пред сп. “Джордж”, че ‘пренаселената планета” може да стане жертва на ‘вирус, атакуващ белите дробове’.” Едва ли някой, който има здрав разум, се съмнява, че не е казвал такова нещо (и статията го доказва, пускайки не избирателни цитати, а снимка от списанието). Но, за съжаление, има хора, които вярват на подобни дивотии.
И тук е въпросът
защо хората стават жертви на фалшивите новини, защо предпочитат да повярват на една лъжа, вместо на истината.
Един отговор в 17 точки получаваме от Росица Ташкова-Качарова – бакалавър по молекулярна биология и магистър по микробиология и микробиологичен контрол, която е правила дипломната си работа в Университета на Нант, Франция. Тя е била и редактор на сп. “Българска наука” в продължение на три години. Отговорът е публикуван под формата на статия със заглавие “Здравето ни е в опасност: 17 начина да разпознаем фалшивата информация”
Препоръчвам я горещо на всички. Един по-дълъг цитат от нея, който отговаря отчасти на моя въпрос:
[начало на цитата]
4. Психологическите капани, в които попадаме сами
Освен външните опити за манипулация над мнението ни, съществуват и няколко психологически капана, в които сами попадаме. Два от най-известните такива капани са склонността за потвърждаване (на англ. confirmation bias) и ефектът на Дънинг-Крюгер.
Склонността за потвърждаване се състои в това, че често човек е склонен да приема за истина само информацията, която подкрепя вече изграденото му мнение или вярвания по даден въпрос. Така, търсенето, осмислянето, интерпретацията и запомнянето на информация, се оказва пристрастно и не служи за осъзнаване на обективната истина, а единствено за затвърждаване на вече установените нагласи на човека. Нека не се заблуждаваме – всички сме попадали в този капан.
Ефектът на Дънинг-Крюгер се наблюдава в огромна част от коментарите във Фейсбук. При него, хора, които не са квалифицирани в дадена област, погрешно смятат, че са и изказват некомпетентно мнение по сложни въпроси, които изискват съответните специфични познания. Същевременно, те не осъзнават тази своя некомпетентност и дори се впускат в ожесточени спорове с други хора, които пък имат нужните познания. Например, покрай пандемията от COVID-19, почти всеки започна да смята себе си за вирусолог, епидемиолог, лекар, икономист или способен да взима правилни поличитески решения.
Твърдението, че “всеки има право на мнение” също заема особено място сред капаните на самозаблудата и може да се отнесе към ефекта на Дънинг-Крюгер. С тези думи се прави опит да бъде приключен даден спор, в който поне една от страните няма особени доказателства в полза на своята теза и иска както да се измъкне от ситуацията, така и да запази самочувствието си.
Също така, не бива да забравяме, че да имаме “информация” не означава да имаме “(по)знание” за нещо, тъй като всеки от нас интерпретира получената информация според собствените си способности, стъпвайки на предишни знания или на липсата им – субективно и често в различен контекст от този на автора на даден текст, например.
(“Нишката на антиинтелектуализма непрестанно съпровожда политическия и културния ни живот, подхранвайки се от погрешната мисъл, че демокрацията означава, че “моето невежество е точно толкова добро, колкото твоето познание”. Айзък Азимов)
[край на цитата; препоръчвам цялата статия!]
Личното мнение е важно, разбира се, но в Интернет има едно правило: да не се спори с хора, които споделят мнението си, защото рано или късно, те започват с личностните нападки. Дори пуснах в обръщение
Аксиома на Вени: Личностните нападки издават липса на аргументи. Когато някой напада опонента си, това е знак, че е ядосан, че няма възможност да докаже правотата си, но и показва неразбиране, че с такива нападки издава слабата си позиция.
Конкретният случай, който доведе до блокирането ни във Фейсбук е като лимоните – човек може да се намръщи, като опита един, но може и да направи от тях лимонада.
Надявам се, че тази кратка статия ще е полезна за хората:
– За тези, които са се сблъсквали с привърженици на конспиративните теории, за да знаят, че реакцията срещу фактите (демек – срещу тях) е стандартна.
– За онези, които си мислят, че като популяризират конспиративните теории, няма кой да им отговори с факти, защото ще бъдат блокирани.
– За търсещите на коя информация да се доверят: на онази, която се публикува от хора с опит, експерти и познавачи, а не на хора, стремящи се към трупането на кликове в ЮТюб, посещения на сайтовете им и т.н.
Да, пикантната, “сензационна” дезинформация се разпространява бързо, защото хората обичат сензациите; тъкмо на това разчитат пропагандните апарати на фирми и държави, но и отделни…, хм, лица. Разобличаването ѝ изисква сили и средства, а представянето на истината не е толкова атрактивно, така че лъжата успява да обиколи света, докато истинските факти дори все още не са събрани…
Покрай COVID-19 излязоха доста фалшиви информации, затова ето няколко истински:
German President speaking on May 8, 2020. Source: site of the President.
Seventy-five years ago today, the Second World War came to an end in Europe.
8 May 1945 marked the end of the Nazi reign of tyranny, the end of night-time bombing raids and death marches, the end of unprecedented German crimes and the end of the Shoah, that betrayal of all civilised values. Here in Berlin, where the war of annihilation was conceived and from where it was unleashed, and whither it returned with the full force of destruction – we had planned to commemorate this day jointly with others.
We had planned to commemorate the day together with representatives of the allies from East and West who made huge sacrifices to liberate this continent. Together with our partners from every corner of Europe that suffered under German occupation, and yet were willing to seek reconciliation. Together with the survivors of German crimes and the descendants of those who perished, so many of whom reached out to us in reconciliation. Together with everyone around the world who gave this country the chance of a fresh start.
We had planned to remember, too, with the older generation in Germany who experienced that period themselves. Who as children knew hunger and violence, who were driven from their homes. After the war, it was they who rebuilt this country, both in the East and in the West.
And we had planned to commemorate this day with the younger people of today, who, three generations later, ask what the past can teach them now. To them I say, “It is you who are the key! It is you who must carry the lessons of this cruel war into the future!” For this reason we had invited thousands of young people from around the world to Berlin today, young people whose grandparents were enemies, but who themselves have become friends.
That is how we had planned to mark this 8 May together. However, the COVID-19 pandemic has compelled us to commemorate this day alone – separated from those who mean so much to us, and to whom we are so grateful.
Perhaps this state of being alone will return us in our minds to 8 May 1945. On that date the Germans really were alone. Germany had suffered military defeat, political and economic ruin, and moral collapse. We had made enemies of the entire world.
Today, 75 years later, we are forced to commemorate alone, but we are not alone! That is today’s good news. We live in a vigorous and well-established democracy, in a country that has been reunified for 30 years, at the heart of a peaceful and united Europe. We are a trusted member of the international community and reap the fruits of cooperation and partnership around the world. We Germans can definitely now say that the day of liberation is a day of thanksgiving!
It has taken three generations for us to admit it wholeheartedly:
8 May 1945 was indeed a day of liberation. But at the time the vast majority of Germans did not perceive it as such.
The liberation of 1945 was imposed from outside. It had to come from outside – this country had descended too far into the evil, the guilt, it had brought upon itself. Likewise the economic reconstruction and democratic renewal in the western part of Germany were only made possible by the generosity, far-sightedness and readiness for reconciliation of its former foes.
But we, too, played a part in the liberation. In our internal liberation. This did not take place on 8 May 1945, on a single day. Rather it was a long and painful process which involved facing up to the past, investigating what people knew and what they had colluded in. Raising painful questions within families and between the generations. Fighting to stop silence and denial from prevailing.
It took decades – decades in which many Germans of my generation gradually learned to find their peace with this country. Decades in which our neighbours came to trust us again, decades that allowed a cautious resumption of relations, from ever closer union within the European Communities to the treaties concluded in the course of West Germany’s Ostpolitik.
And it was in these decades that the people of Eastern Europe’s courage and desire for freedom grew until they could no longer be kept behind walls – leading to that gladdest moment of liberation: Germany’s peaceful revolution and reunification. These decades of struggling with our history were decades that allowed democracy to mature in Germany.
The struggle continues to this day. Remembrance never ends. There can be no deliverance from our past. For without remembrance we lose our future.
It is only because we Germans look our past in the face and because we accept our historic responsibility that the peoples of the world have come to trust our country once more.
And this is why we, too, can have confidence in this Germany. This is the core of an enlightened, democratic spirit of patriotism. No German patriotism can come without its cracks. Without a clear awareness of light and darkness, joy and sorrow, gratitude and shame.
Rabbi Nachman once wrote: “No heart is as whole as a broken heart.” Germany’s past is a fractured past – with responsibility for the murdering of millions and the suffering of millions. That breaks our hearts. And that is why I say that this country can only be loved with a broken heart.
Anybody who cannot bear this, who demands that a line be drawn under our past, is not only denying the catastrophe that was the war and the Nazi dictatorship. They are also devaluing all the good that has since been achieved and denying the very essence of our democracy.
“Human dignity shall be inviolable.” This first sentence of our constitution is and remains a public reminder of what happened in Auschwitz, of what happened in the war and during the dictatorship. It is not remembrance that is a burden – it is non-remembrance that becomes a burden.
It is not professing responsibility that is shameful – it is denial that is shameful!
But what does our historic responsibility mean today – three-quarters of a century after the fact? The gratitude we feel today must not make us complacent. We must never forget that remembrance is a challenge and a duty.
“Never again,” we vowed after the war. But for us Germans in particular, this “never again” means “never again alone”. This sentence is truer in Europe than anywhere else. We must keep Europe together. We must think, feel and act as Europeans. If we do not hold Europe together, also during and after this pandemic, then we will have shown ourselves not to be worthy of 8 May. If Europe fails, the “never again” also fails.
The international community learned from this “never again”. After 1945, it forged a new foundation out of all it had learnt from this catastrophe, it built human rights and international law, rules to preserve peace and cooperation.
Our country, from which evil once emanated, has over the years changed from being a threat to the international order to being its champion. And so we must not allow this peaceful order to disintegrate before our eyes. We must not allow ourselves to be estranged from those who established it. We want more cooperation around the world, not less – also when it comes to fighting the pandemic.
“8 May was a day of liberation.” In my opinion, these famous words of Richard von Weizsäcker’s have to be reinterpreted today. When they were spoken, they constituted a milestone in our efforts to come to terms with our past. But today they must point to our future. For liberation is never complete, and it is not something that we can just experience passively. It challenges us actively, every day anew.
In 1945 we were liberated. Today, we must liberate ourselves.
From the temptations of a new brand of nationalism. From a fascination with authoritarianism. From distrust, isolationism and hostility between nations. From hatred and hate speech, from xenophobia and contempt for democracy – for they are but the old evil in a new guise. On this 8 May, we commemorate the victims of Hanau, of Halle and Kassel. They have not been forgotten in the midst of COVID-19.
“If it can happen here, it can happen anywhere.” These words were spoken by Israel’s President Reuven Rivlin on Holocaust Remembrance Day in the German Bundestag earlier this year. If it can happen here, it can happen anywhere. But today there is nobody to liberate us from these dangers. We have to liberate ourselves. We were liberated – freed to be responsible for our own actions!
I am well aware that this year 8 May comes at a time of great upheaval and great uncertainty.
Not just because of the COVID-19 pandemic, but very much exacerbated by it. We do not yet know when and how we will emerge from this crisis. But we know how we entered it: with great confidence in this country, in our democracy, in what we can shoulder together. That shows how very far we have come in 75 years. And it gives me hope for all the challenges ahead.
We cannot come together for a commemorative event because of coronavirus. But we can grasp the silence. We can pause to reflect.
I ask all Germans to remember silently the victims of the war and the victims of National Socialism. Wherever your roots may lie, take a moment to revisit your memories, your family’s memories, the history of the country in which we all live. Think what the liberation of 8 May means for your life and your actions.
75 years after the end of the war, we Germans have much to be thankful for. But none of the positive achievements since that date are safe in perpetuity. 8 May was not the end of the liberation – preserving freedom and democracy is the never-ending task it has bequeathed us!
Министрите на външните работи от девет европейски държави, сред които и България, плюс САЩ пуснаха обща декларация във връзка с 8-ми май 1945, датата на която нацистка Германия подписа (за втори път*) акта за капитулация, сложил край на военните действия в Европа през Втората световна война. Публикувам текста така, както е пуснат от МВнР.
Използвам случая, за да поздравя министерството за това, че заема позиция по тази тема, по която някои вероятно биха предпочели да замълчат. Прави впечатление, че МВнР не за пръв път показва, че разбира добре важността на историческите факти, свързани с налагането на вражеския за суверенитета на България болшевишки сталински режим.
Декларация на министрите на външните работи на България, Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия и САЩ по повод 75-ата годишнина от края на Втората световна война
МОЧА (Монумент на окупационната червена армия). Източник: Уикимедия, автор: Bin im Garten
Като отбелязваме 75-ата годишнина от края на Втората световна война през 2020 г. ние отдаваме почит на жертвите и на всички военни, борили се за разгрома на нацистка Германия и за край на Холокоста.
Макар и май 1945 г. да донесе край на Втората световна война, с това не дойде свобода за цяла Европа. Централната и източната части на континента останаха под управление на комунистически режими в продължение на почти 50 години. Балтийските държави бяха окупирани противозаконно и анексирани, а Съветският съюз сграбчи останалите народи в желязна хватка чрез неимоверна военна сила, репресии и идеологически контрол.
В продължение на много десетилетия мнозина европейци от централната и източната части на континента жертваха живота си, устремени към свободата, докато милиони бяха лишени от своите права и основни свободи, бяха подлагани на мъчения и насилствено разселване. Обществата зад Желязната завеса отчаяно търсеха път към демокрацията и независимостта.
Събитията от 1956 г., създаването и дейността на „Харта 77“, движението „Солидарност“, протестите, добили популярност като Балтийския път, падането на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г. и сгромолясването на Берлинската стена бяха важни събития, които решително допринесоха за възстановяването на свободата и демокрацията в Европа.
Днес ние работим заедно за силна и свободна Европа, в която царуват правата на човека, демокрацията и върховенството на закона. Бъдещето трябва да се основава на историческите факти и на справедливостта за жертвите на тоталитарните режими. Ние сме готови за диалог с всеки, който застане зад тези принципи. Изкривяването на историческите събития, които доведоха до Втората световна война и до разделянето на Европа като неин резултат, е тъжен опит да се подправи историята.
Ние бихме искали да припомним на всички членове на международната общност, че дълготрайни международна сигурност, стабилност и мир изискват искрено и неотклонно придържане към принципите на международното право и неговите норми, включително зачитане на суверенитета и териториалната цялост на всички държави.
Като се поучихме от жестоките уроци на Втората световна война, ние призоваваме международната общност да се присъедини към нас като категорично отхвърли концепцията за сфери на влияние и като настоява за равенство на всички суверени държави.
_______
* – Германия подписва акта за капитулация на 7-ми май в ранните часове на нощта от ген. Йодъл за Германия, ген. Смит от името на съюзническите сили и ген. Суслопаров за СССР, а ген.-майор Севез (Франция) е свидетел. По искане на Сталин церемонията се провежда повторно, в Берлин, на 8-ми май в 23 ч. вечерта (1 ч. сутринта московско време), с други участници.
