Агенти на ДС срещу Папа Франциск

Кратък коментар във връзка с визитата на Папа Франциск в България (5 – 6 май 2019 г.), породен от странните атаки срещу неговата личност. 

Папа Франциск и президента Румен Радев. Снимка: КлубZ

Коментарите на бившите агенти на ДС и руските петоколонници срещу Папа Франциск са обясними – та той представлява всичко онова, което те не са, никога не са били, а и едва ли някога ще бъдат: обичан, добросърдечен, възпитан, смирен, каещ се и – не на последно място – истински вярващ. Защото – няма как да не го отбележим – колкото и да се стараят нашите висши духовници, те не могат да изтрият съмненията кое е по-истинското у тях: вярата или службата им като агенти на Държавна сигурност (11 от 15 члена на Св. Синод са с доказана принадлежност към ДС). Това, уважаеми хора, не е обида към БПЦ, а факт. Всеки, който се засяга от този факт или го интерпретира като нападка срещу Църквата, трябва да се замисли дали всъщност принадлежността към ДС не е истинската атака срещу БПЦ.

Това, което не е лесно да се обясни, е неразбирането на словото на Папа Франциск и особено частта му за емигрантите и демографската криза. Той не призовава България да отвори границите си за мигранти. Човек трябва да е много предубеден, за да изтълкува по този начин следните негови думи: “България трябва да се справя и с явлението на онези, които искат да влезнат в страната, за да избягат от войни и конфликти, или от бедност, и се стремят да стигнат по всякакъв начин до по-богатите региони на европейския континент, за да намерят нови възможности за съществувание или просто сигурен подслон.”

Всеки може да си направи сам изводите за визитата на Папата, но не може да не ви е направило впечатление, че за разлика от посещението на Папа Йоан Павел II преди 17 години, сега критиките са значително по-големи. Дали е защото тогава всички очакваха Папата да оневини България за опита за убийството му (между другото подобно очакване говори много за манталитета на хората), дали заради нещо друго – не се наемам да тълкувам, но го отбелязвам като факт.

И друг един факт – за разлика от руския патриарх, комуто целуваха ръка наред, главата на Римокатолическата църква се държеше доста скромно. И нито нахока президента, нито му се накара пред камерите така, както това стори патриарх Кирил. А пък са уж равни по църковен сан.

Но, както споделих по-горе – човекът е добросърдечен, възпитан и с добри обноски. Държи се човечно, нормално, не забравя, че е гост.

Папата ще си замине днес, а ние ще останем – и ще можем да покажем дали сме научили нещо от визитата и думите му или не. Съдейки по реакциите на някои отговорни лица, по-скоро не само нищо ново не са научили, но и нищо старо не са забравили.

Ето защо – ако човек види какви ги е дрънкал* пловдивският митрополит (който – забележете! – не е бивш агент на ДС!), ще се хване за главата.

Убедете се сами:
„Главата на пловдивската епархия разкритикува остро посещението и го обяви за политически акт, който Българската православна църква няма как да подкрепи по религиозна линия.“

И:

„Този акт бе подготвен твърде отдалеч. Започна с медийна кампания срещу Българската православна църква. Тук не става дума за моя часовник**. Става дума за всичко, което Светият Синод реши и не реши. Тази кампания бе подготвена, за да дойде папата и да бъде обявен за свети отец, живеещ в нищета и бедност.“

Но това не е всичко. Ето ви нещо за десерт:

„Замисълът на всичко това е да се обединят всички религии около папата, та като дойде Антихриста папата да го посрещне, а чрез него и всички, които са с него.“

Подобни приказки може да са дело на неграмотен човек или на някакъв религиозен фундаменталист; с подобни думи отците не се стремят да приобщат хората към вярата, към БПЦ или дори към Европейския съюз. С подобни приказки посоката на приобщаването е само една – на изток, към Евразийския съюз.
Но, разбира се, какво да очакваме от поп, който преди години обяви удавянето на нашите сънародници в Охридското езеро за наказание, изпратено ни от Бога заради… (не е майтап!) концерта на певицата Мадона в София!?

Някъде срещнах мнение, че дядо Николай бил завиждал. Той звучи по-скоро така, сякаш мрази всеки, който не е източноправославен християнин. Надявам се да греша, но знае ли човек какво му е в главата на дядото? Да не забравяме, че той е човекът, който навремето разпореди да бият камбаните в Пловдив, за да отбележат сватбата на… Николай Бареков, нали?

_______
* – Без извинение, защото казаното от него не е просто изказване. Цитатите са по сайта “Под тепето”.
** – Засяга се отецът, на часовник се засяга. А за това, че носи на ръката си часовник за десетки хиляди лева – за това не се засяга.

Снимка: КлубZ

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

БНС кани националисти от цяла Европа на кафяво сборище в София (на рождения ден на Хитлер)

Организаторите на неонацисткия луковмарш събират крайнодесни елементи в София на 20-и април – рождения ден на любимия на българските неонацисти “вожд” Адолф Хитлер. 

Информация за срещата в София на 20-и април т.г.

Тази среща не е обявена публично от българските националисти, но за нея са разбрали от “Антифа – България” посредством информация, която е публикувана на сайта на френските съмишленици на БНС (снимката вляво).

Датата за подобно общоевропейско фашистко сборище съвпада с рождения ден на Хитлер.

На следващия ден от БНС организират и публична конференция, на която ще пропагандират “идеите” си, както и тези на европейските им съмишленици. Сред организациите, които ще бъдат представени, са някои от най-крайните неонацистки групи от Германия, Франция, Полша, Унгария и Чехия, а е възможно да се включат и представители на крайно десни, националистични и неонацистки групировки от други страни. Да не забравяме, че през февруари подобни типове дойдоха и безпрепятствено маршируваха из улиците на София в рамките на т.нар. луков марш  – неонацистка манифестация по тъмните часове на денонощието и с факли (типични за нацизма похвати), прикрита като “отдаване почти на героя от Първата световна война ген. Луков”.

Списъкът с националистическите организации, които ще участват в публичната конференция, е публикуван на сайта на БНС. Сред тях са (с обяснения и снимки от “Антифа”):

Германците Die Rechte („Десните”) – отцепили се от по-старата неонацистка партия NPD. Това са същите хора, които отправиха препратки към нацизма на Die Rechte в тяхното видеообръщение за Луковмарш. Във видеото, кадри от което са публикувани по-долу, техен член разпалено обяснява как „Идеологията, срещу която се води война, не загина на 8 май 1945 година. Тезите на националното и социалното продължават да живеят в сърцата на европейските националисти.”

Снимка от видео. Източник: Антифа-БГ

Снимка от видео. Източник: Антифа-БГ

8 май е датата, на която хитлеристка Германия подписва безусловната си капитулация.

Друг член на Die Rechte се изказва на фона на красноречиви графити „NAZI” („наци”, съкратено от нацист). Вляво на стената е знамето на Германската империя (използвано и от Нацистката партия), което участници в т.нар. луковмарш – спокойни и пред очите на полицията – разнасят по улиците на София.

Снимка от видео. Източник: Антифа-БГ

Страницата на гостите от Франция Les Nationalistes използва широкоразпространения – и на места забранен! – неонацистки символ келтски кръст (винаги пикселизиран, за да бъде прикрит), а сайтът Jeune Nation, който обявява събитието в България, открито пропагандира фашизъм*. Основателите на Jeune Nation са известните с крайнодесните си убеждения Александър Габриак (Alexandre Gabriac)и Иван Бенедети (Yvan Benedetti), чиито снимки от периода им на участие във вече забранените неонацистки организации Oeuvre Francaise и Jeunesse Nationliste, с вдигнати десни ръце за нацистки поздрав, изобилстват навсякъде в интернет.*

За разлика от французите, унгарците от Légió Hungária („Легион – Унгария”) открито използват келтски кръст на логото си, особено докато честват хитлеровите Waffen-SS в Будапеща.

Полските Szturmowcy („Щурмоваци”) са участници в най-екстремисткото крайнодясно крило на т.нар. “Марш на независимостта” във Варшава и агресивното прекъсване на студентски ЛГБТ+ прожекции.*

Чехите от Národní a sociální fronta („Народен и социален фронт“) демонстрират кой е големият им проблем – антифашистите.*

Според сайта на БНС, на срещата на 21-ви април “всяка от организациите ще направи презентация на своите идеи, както и на дейността, която развива. Ще говорим за общи инициативи, които сме провеждали и ще разкрием интересни подробности за бъдещите планове, които имаме. Всяка от организациите ще има и информационен щанд, на който ще бъдат представени различни материали. Ще има възможност и за въпроси към нашите гости. Който желае да се запознае с нашата обща борба е добре дошъл!”

 

В продължение на два дни, в центъра на София, ще се провеждат националистически и неонацистки сборища и ще се популяризират античовешки и антиевропейски идеи.

На ход са държавата и обществеността – дали ще направят нещо или ще се преструват, че нищо не е станало?

 

Допълнение:
След публикациите по темата, от сайта на БНС изчезнаха името и адреса на пространството, което беше посочено за домакин на събитието – projectlab.bg. От projectlab.bg се свързаха с медиите, които хвърлиха светлина върху неонацистката среща и изрично декларираха, че не са знаели, че това събитие ще се случи при тях. Те публикуваха и специално съобщение в официалната си Фейсбук-страница.
Ето кеширана версия на сайта, показваща името и адреса на зала “Европа”, стопанисвана от projectlab.bg, където беше анонсирано, че ще се състои срещата. Нарочно не бях написал по-горе мястото, за да не им правя ненужна реклама. Междувременно пуснах тази статия и във Фейсбук, защото блогът ми внезапно се оказа “много посещаван” 😉

________

Снимки, цитирани в статията:

Александър Габриак (Alexandre Gabriac)и Иван Бенедети (Yvan Benedetti). Източник: Антифа-БГ.

Магазин на чешки с нецензурен коментар по адрес на Антифа. Източник: Антифа-БГ

От сайта на “Щурмоваци”. Източник: Антифа-БГ

От сайта на “Щурмоваци”. Източник: Антифа-БГ

От сайта на Jeune Nation. Източник: Антифа-БГ

Символът – пискализиран, за да не бъде филтриран. Източник: Антифа- БГ

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

80 години от рождението на писателя Миле Марковски (14.04.1939 – 12.04.1975)

Днес баща ни, Миле Марковски, навършва 80 години.
Някой ще каже: “Ама как така ‘навършва’, той не е ли загинал в катастрофа на 12-и април 1975 г.?
Този някой ще е хем прав, хем крив.
Прав е, че е загинал на тази дата. И е крив, защото баща ни е жив – в спомените на семейството и приятелите си, в паметта на хората, които го познаваха, както и чрез книгите си, които днес могат да бъдат намерени за свободно сваляне в Интернет – в дигиталната библиотека на Гугъл или в Chitanka.info – книгата “Приказки“(1).
Крив е, защото за баща ми си мислим през неговите думи, останали по белите листове. Например:

Смея се по цял ден;
и когато ми се смее, и когато не ми се смее.
Смея се:
сутрин, обед, следобед, вечер.
Смея се и когато спя.
Но не плача, когато се смея. Има люде, които се смеят и плачат.
Ето така – плачат.
Аз всъщност се смея, за да не плача.

Мислехме да напишем още много за него, но решихме, че няма да сме много обективни, затова е по-добре да дадем думата на журналиста Борис Данков – един от много хора, на които баща ни бе успял да помогне в кратките седем години, в които живя в България, преди да ни напусне – два дни, преди да навърши 36 години. През 2015 г. той публикува във в. “Дума” статията “Талант, покосен жестоко от съдбата”(2), която препечатваме тук.

Игор и Вени Марковски – синове на писателя Миле Марковски

***

 

Миле Марковски. Източник: Уикимедия

Точно когато седях умислен и сам в някогашния габровски ресторант “Могильов”, пред мен застана непознат човек, облечен в елегантно яке с бяла риза и вратовръзка, който изрече като в картечен откос:
– Ти защо си сам?…
– Ами защото всеки човек е сам – отвърнах, без да подозирам, че моят отговор ще провокира с непознатия дълъг “философски” разговор на тема самота и началото на едно познанство, оставило в мене скъп спомен за безкористна човешка доброта и отзивчивост.
Запознах се с Миле Марковски в Габрово някъде около 1972 година. Тогава като заместник главен редактор на в. “Септемврийче” той беше дошъл по абонаментната кампания на вестника, а моя милост по онова време бях журналист в културния отдел на габровския вестник “Балканско знаме”. Две години по-късно се срещнах с него отново – този път в коридорите на Полиграфическия комбинат “Димитър Благоев” – вече като безработен провинциалист, дошъл да “превзема” София. Мислех си, че той отдавна е забравил нашата мимолетна среща в “Могильов”. Опроверга ме с проявения интерес към моята личност и сполетелите ме проблеми, като обеща на всяка цена да ми помогне “с каквото може”, за да започна работа във вестник “Народна младеж”…
И го направи, без какъвто и да е намек, с който да ми подскаже, че съм му задължен с нещо. Зарекохме се взаимно, че някога ще седнем отново “на маса”, за да полеем “хубавата работа”, като се заканихме да продължим нашия “философски” разговор. Но стана така, че мене ме повлече новата работа, а Миле все по-рядко се появяваше в коридорите на комбината. Докато на 12 април 1975 година не дойде злокобната вест за автомобилната катастрофа на кръстовището в “Ситняково”, при която той загина трагично.
Трудно е да се повярва, че оттогава са изминали 40 години. Но очевидно времето не прощава нищо. Дори и това, че сме се разминали с някого така нелепо. Толкова години по-късно ми се ще да помена Миле Марковски с добра дума, да припомня неговото име на талантлив писател и разказвач, завещал ни необикновено оригинално и интересно литературно творчество, което поради новата политическа конюнктура съвсем несправедливо като че ли е оставено в забвение.

* * *

Като син на поета Венко Марковски той преживява нелеката участ на своя баща, преминал през злокобния титовистки лагер “Голи Оток” и издевателствата на македонизма, за да се върне през 1965 г. в татковината България. През 1968 г. Миле Марковски също се изселва в София заедно със семейството си. Оттогава е зам. главен редактор на в. “Септемврийче”. През следващите години една след друга излизат неговите книги: “В неделя след обед” (1969), “Въздух с пенсия” (1969), детският роман “Пясъчко” (1974), поемата-притча “Непресъхнали кандила” (1974). Посмъртно са издадени книгите му “Приказки” (1976) и “Твърдоглаво време” (1985 и 1999).
През 1975 г., малко преди смъртта си, за романа “Пясъчко” е удостоен с годишната награда на Съюза на българските писатели, както и с награда за цялостното си литературно творчество.

Детски писател, но не само

В “Речник на българската литература” (т. 3) за Миле Марковски съвсем лаконично е отбелязано, че “с най-големи достойнства са творбите му за деца”. Тази оценка се повтаря и в “Речник на новата българска литература” (1994), където той е представен преди всичко като “детски писател”, чиято проза се характеризира с “ирония и моралистичен (!) патос”; отрича “консуматорството и бездушието на съвременния човек, откъснал се от корените си”. В нея бил изразен “стремежът на автора към разкриване на доброто у човека”. В творбите му се преплитали “лиризъм, драматизъм и дълбоко психологически подтекст”. Авторът непрекъснато изненадвал “с богатата си поетична инвенция и неочаквана метафоричност, сполучливо пречупени през детския свят”. Накрая – той разказвал “сладкодумно емоционално със съпричастност и лирична мекота, като ненатрапчиво провокирал съзнанието и обогатявал мисленето на малкия читател”.
Не може да се отрече “интуитивната дарба” на М. Марковски “да усеща детската душа”, да “общува” с децата чрез своите наистина неподражаеми приказни сюжети и персонажи; да “одухотворява” вещите, като създава свой фантастичен свят…
Но Миле Марковски е не по-малко талантлив автор на “книги за възрастни”, на оригинална и интересна белетристика. Независимо от скромното по обем творчество, което ни е оставил поради ранната си и нелепа смърт.

Майстор на притчата

В посмъртно издадената през 1999 г. книга на Миле Марковски “Твърдоглаво време” от издателство “Хайни” са събрани няколко от неговите емблематични литературни притчи, които дават представа за дарбата му да пише афористично: да осмива и иронизира “универсалните” човешки недъзи и слабости; безумията и тъпотиите на някогашната бюрократична система; пословичните “деформации”, докарали ни до задънената улица на социалната безизходица и егоизма в “новите” човешки отношения; до въпиющото опростачване на нравите и посредствеността на политическите елити; до екзистенциална нищета, довела обикновения човек до ръба на животинското падение и оцеляване.
Така в “Чуден човек някой” главният герой иска да си купи палатка, за да си направи “частен цирк” с “музика и скара”, но церберите-бюрократи не му разрешават. Героят в “Малък дефект” е член на… 42 организации, чието хоби е произнасянето на скудоумни речи (днес не по-малко “модно” занятие!). В друга притча “Устата”, според автора, за да се разбере каква е “разликата между капиталистическата и социалистическата система”, трябва да се види “какво е било положението по време на османското иго”. Съвсем естествено тези “пейзажи и персонажи” пораждат основателен смут, но и смях. Затова в “Прослава на смеха” авторът изповядва: “Смея се по цял ден: и когато ми се смее, и когато не ми се смее. Смея се: сутрин, обед, следобед, вечер. Смея се и когато спя. Но не плача, когато се смея”.

Блестящ разказвач

“Срещи с Ванкош” е цикъл от разкази на Ванката, по прякор Ванкош, който “доверява на автора” поучителни случки от живота си. В първата от тях “Бележка от умрелия” той надхитрява властта, за да не събори старата къща, която е наследил от баща си. В “Три невинни чада” бракониерът Ванкош надхитрява пък съда за незаконно убитите зайци, като ги заменя с… питомни. В “Любов, моя Любов” подпийнаият Ванкош се опиянява от младите и влюбени хора в заведението и съвсем естествено стига до прозрението, че “Красотата ражда добрина, ала и добрината ражда красота”. В “Човекът не може да бъде” Ванкош е срещнал пословичния нашенец Тома Неверни, който за всяко ново нещо цъка с език и казва “Не може да бъде”. Нещо, което в новото ни демократично време като че ли вече сме отработили като навик за постоянно и болезнено черногледство.
Миле Марковски не дава “рецепти” за “оправяне” на нещата. Той само установява, че “такива цъкаджии” не могат да попречат на хубавите неща, които има да се случат в нашия живот, като разказва интересно и непринудено с езика на своя главен герой.

Поемата “Непресъхнали кандила”

е една от последните творби на Миле Марковски, за която Атанас Далчев пише, че тя може “да се стори на мнозина малко особена, дори странна”. Според големия български поет “ключът на вратата” за тази на пръв поглед “заключена къща” е в поетичното предисловие на автора, което насочва към “сенките на Белоградчишките скали” и “конницата на спомените”. Съвсем точно Ат. Далчев е забелязал, че Миле Марковски не пише “исторически разказ, легенда или приказка”.
Като се опира върху мита за вкаменените видения на легендарните Белоградчишки скали, той извайва своя представа за националната ни летопис. В нея “галопират светкавици – настръхнали къртици”. От преизподнята на миналото идват красивата млада Невеста и Нашествениците, Исполинът и Жътварите, Нямата жена, Воденичарят. Появява се царица Тамара, която моли за прошка монасите, които отказват “да изповядат изменник на своя род”.
След идването на Бунтовника се мярва и Предателят, ослепените воини и митичният образ на Царя, който слиза от “цветните висини”. Като изневиделица идва прозрението: “И ще бъдем едно, ще бъдем това, което винаги сме били. И един българин ако остане, ще е като нас” (с. 70)

— —

Миле Марковски. Източник: домашен архив

Мнозина са изричали ласкави думи за личността и творчеството на Миле Марковски. Но най-силно и искрено за него като че ли приживе е написал поетът Воймир Асенов: “Аз нямам роден брат, но литературни събратя – дал Бог – пише той. – Един от тези мои литературни събратя, които в тези предателски времена ми остава верен и вечен приятел, е Миле Марковски. Нас ни свързва от младини земята македонска и кръвта българска… Той можеше да обогати българската ни книжовност с още и още чисти и високо човечни литературни творби. Можеше… а може би великодушно ни отстъпи своето място по Пътя… Ах, как е нужен сега Миле Марковски и на земята македонска, и на кръвта българска!”
Как е нужен, за да ни каже, че рано или късно “ще бъдем едно, ще бъдем това, което винаги сме били” с нашите братя от Македония. Въпреки всичко и независимо от всичко.

______
(1) https://chitanka.info/book/7465-prikazki
(2) https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=98639

Best regards,
Veni
https://www.veni.com
pgp:5BA1366E veni@veni.com

The opinions expressed above are those of the
author, not of any organizations, associated
with or related to him in any given way.

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Проф. д.и.н. Милко Палангурски: Много истини за Руско-турската война (1877-1878) не са известни в България

Проф. Милко Палангурски. Източник: Фейсбук.

Проф. Милко Палангурски е доктор по исторически науки, преподавател във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалист по политическа история на България в периода XIX – XX век. Той се съгласи да отговори на въпросите ми в дните около 3-ти март 2019 г. Б.м. – Вени Марковски.

Въпрос: Проф. Палангурски, има един период в нашата история, истината за който е слабо известна, да не кажа – напълно неизвестна? – на широката общественост. Става въпрос за годините преди и след Освобождението. Като един от редакторите в Уикипедия, в последните години се занимавам с този период и исках да поговорим за него. Защо малко се говори у нас за Райхщадското споразумение и последвалите го Будапещенска тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, както и Лондонското споразумение между Русия и Великобритания от 30 май 1878 г.? Мислите ли, че това се дължи на липса на знания по темата или някой има интерес да не се споменават предварителните договорки на Русия?

Отговор: Не се премълчават, но се знаят от специалистите, които ги регистрират добросъвестно. Възстановяването на българската държавност започва с въстанията от 1875, развихрянето на цялата Източна криза, преминава през Цариградската конференция, споменатите договорености, които допускат воденето на войната и завършват с мирния договор в Берлин. Всяка дипломатическа стъпка води до крайния резултат, но съвременния човек няма време да чете дълги текстове и се хваща на няколко опорни точки, които му се струват необорими, а и му ги предлагат учтиво. Каква значат тук някакви си договорености, ако можеш да кажеш простичко – войната разреши българския въпрос. От тук нататък няма никакво значение защо е направено, как е направено, какви са дипломатическите договорености. Кой да ти чете и вниква във факта, че войната се води за подялба на Османската империя, с която са съгласни всички сили и балканските държави и народи? Кой да се замисля, че в крайна сметка тази война води до 11 териториални промени в Европа и Азия? Повечето хора, остават с историческото познание от учебниците – а там, както знаем, дълго време се акцентираше само върху справедливостта на Санстефанския мир и нищо повече. От тук и простичката дилема в общественото съзнание: “добрата Русия” – “лошата Европа”, но като че ли малцина искат да разберат, че войната и свободна България е рожба точно на разрешението и контрола на “лошата” Европа, за да не се превърнем в обикновена руска провинция и плацдарм за война срещу Цариград.

Книгата на Ю.С.Карцов “Зад кулисите на дипломацията”, изд. 1916 г.

Въпрос: Защо ролята на граф Игнатиев се представя винаги и единствено като “пробългарска” (в някои издания го наричат “графа на българите”), след като в собствените му “Записки” той споделя, че основната му задача като посланик в Цариград е била „разпадането на османската империя и замяната ѝ с християнски, за предпочитане славянски народности“. Руският  дипломат Андрей Карцов пише в книгата на Ю.С. Карцов  “Зад кулисите на дипломацията” по повод Санстефанския договор: “Самото название предварителен показва, че руското правителство не придава на договора окончателно значение, а напротив – е смятало да го предоговори. В такъв случай защо изобщо е бил сключен? Спирането на военните действия е било уредено от с примирието от 19 януари 1878 г. Смисълът на Санстефанския договор може да е само един: да даде на българите доказателство за добрата воля на Русия, а отговорността за неизпълнението му да прехвърли на Европа.” Какви други исторически доказателства сте срещали, които подкрепят тази теза?

Подписване на предварителния мирен договор в Сан Стефано. Източник: Уикимедия

Отговор: Граф Игнатиев знае всичко това, той го очаква и затова държи на специален прелиминарен договор, след като вече е имало подписано примирие, което повелява, че България ще е в териториите на Екзархията. Но на него му трябва друг документ, който да да бъде повод за дипломатически пазарлък и по важното – да оправдае обещаното от Русия общоевропейско решение и малка България. Така се създава и единствената национална доктрина на новата държава, легендата за руския интерес към голяма България и коварната Западна Европа. А разделението на България още на Цариградската конференция е предложено от руските дипломати и никъде, никога по време на подготовката на войната не се отмятат, както не се отмятат от тази си позиция и на Берлинския договор. И така Игнатиев става “българският закрилник”, макар да обяснява на царя, че българите няма откъде да знаят, какво е обещавала руската империя и затова трябва да се подпише Санстефанския договор. Това е една гениална идея, относно руското влияние и действително е така, защото до ден днешен това е основният коз на проруските сили в България.

Въпрос: Много се говори за това, че руският външен министър Горчаков не е бил добър дипломат и Русия е използвала неправилно картите си – преди и след войната. Какво можете да кажете по тази тема?

Отговор: На Берлинския договор българският въпрос е практически решен предварително със споразумението в Лондон. Австрийският вариант е по-добър за нас, те ни дават излаз на Бяло море, но Русия иска да укрепи Сърбия като противовес на бъдеща Австрийска инвазия по Вардар и затова се съгласява с английския вариант, който изисква изтласкване на България от южното море. На самия конгрес Бисмарк се налага да вика своята делегация и да ѝ нареди, да не се правят по-големи руснаци, отколкото са самите руснаци, след като те самите не искат да защитават своя успех. Софийският санджак влиза в територията на Княжество България, защото се възприема германската позиция, откъде минава Стара планина. (Последният факт споделяше през 1986 г. и учителят ни по история в 114 Английска езикова гимназия, Асен Николов, преподаващ в голяма степен “тайната”, неодобрена от комунистическите власти, но за сметка на това истинска история на България. Б.м., В.М.)

Въпрос: Наскоро у нас излезе книгата “Писма от България” на руския кореспондент Евгений Утин. Тя е издадена още през 1879 г. в Санкт Петербург, но на български излезе едва през 2017 г. В нея, наред с другото, се описва трагичното положение на руската армия относно медицинското обслужване. Не са много хора, които знаят, че руската армия губи в пъти повече хора от болести, отколкото в сражения. В  продължение на десетилетия в България (а понякога – дори и днес!) се твърдеше, че във войната са загинали 200 хиляди руски войници, при положение, че истинските загуби са значително по-малки? Според Урланис. който цитира медицинските справочници на руската армия, жертвите са както следва – руски: 15 567 убити (от тях 11 905 на Балканския фронт, останалите – на Кавказкия фронт), 56 652 ранени (от тях 6 824 починали от раните си), 82 636 починали от болести, румънски: 7 618 убити, ранени, починали и изчезнали(1 350 убити), сръбски: 718 убити, 1 534 починали от рани и болести, 2 999 ранени и български: 3 456 души.  На кого да се вярва?

Отговор: За жертвите във войната – това, което цитирате, е абсолютната истина. Това е отчетът на руската военно-медицинска част, която прави пълен анализ на жертвите, впрочем както се прави след всяка война. Докладът е до императора и благодарение на него се прави огромна реформа в цялата царска армия. Тук измама няма. За XIX в. това са огромни жертви и за мен лично, те се дължат не толкова на преките бойни действия, а на неподготвеността на армията да използва достиженията на тогавашната медицинска наука. Дълго време военнополевата болници е една и е в Румъния; дори на Шипка няма медицинско обслужване, та се налага български лекари, като например д-р Алеко Христов, който превръща градското училище в болница. Въобще българските лекари имат голяма роля във войната, както в руската, така и в румънската армия, а и преди това в Сръбско-турската война, където имаме военна мисия. Другата причина за масовите жертви от болест са ниската хигиена, а вероятно и т.нар. “сблъсък на бактериите” на севера и юга, довел до епидемии и в руския, но и в турския лагер. Жертвите на Опълчението никак не са малки, това е около 10% от личния му състав. Точно не може да се изчисли, защото той е подвижна величина. За местното население, в общи линии загубите са такива, но не трябва да се вярва много на числата, защото за загубите сред мирното население не са били събирани точни данни по време на военните действия, а са обобщавани по-късно. Но не трябва да се забравя, че Централна България е освободена без жертви, преди да се стигне до пагубните атаки срещу Плевен. Градове като Търново, Свищов, Габрово, Севлиево са освободени с по пет изстрела. Североизточна България е освободена едва след войната, а София и Пловдив падат почти в движение, което намалява жертвите. Интересното е, че на много места намерих документи за българско-турски комитети, които гарантират имота и честта срещу всяка армия, която влезе в селището. Хората са знаели, че когато войната свърши, те ще продължа да живеят заедно!

Въпрос: Кое в важното в цялата тази история?

Отговор: Важното е, че България се появява не като руско-турска договореност, а като общоевропейски проект, както е на Цариградската конференция. Това ни гарантира поне териториите от Берлинския договор и това е един от мотивите за връщането на Южна Добруджа. “Не сме се събрали да обсъждаме щастието на Българите, а мирът” или нещо такова, беше казал Бисмарк. Ние сме страничен продукт, на руско-турския сблъсък за Цариград, но облагороден с европейска визия за да не се допусне доминация на нова империя над Проливите.

Въпрос: Защо Съединението не е одобрено от Русия, чийто гняв стига до изтегляне на военните от българската армия и насърчаване на Сърбия да започне Сръбско-българската война от 1885 г.?

Отговор: За Съединението мотивите са поне два – то укрепва княз Батенберг на престола – нещо, за което Александър III не иска и да чуе, и второ, отнема армията от руското командване, което е големият спор между руснаците и българите. Българската войска е разглеждана като ударна сила срещу Османската империя,под руско командване, за изпълнение на руските цели, а не като национален елемент и това води до конфликта.

Въпрос: И днес има някои политици, които настояват, че България трябва да бъде винаги и  безрезервно благодарна на Русия. В някои случаи това са политици, които имат нескрити бизнес или други интереси с руски фирми и др.п. Може ли да се балансира между благодарността и сервилността, която е пагубна за нормалните двустранни отношения? Да цитирам Е. Утин: „Извънредно често – пише Утин – трябваше да слушам за благодеянията, които Русия изсипала с щедра ръка върху българския народ. Всъщност, до сегашната война от наша страна не е сторено нищо за сериозна промяна в неговата наистина трагичната съдба. След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно.”

Отговор: За благодарността, както казва Захари Стоянов, обикновено е изстудена със с тежки златни монети. Руските власти са запознати добре с българските нрави и затова когато питат император Александър III, как да действат в България, той лаконично казва: “Бих заложил на парите”.

Posted in Bulgaria, история, на български, Освобождението | Tagged , , , , | 3 Comments

“Късопаметен” и “промит” ли е мозъкът на Симеон Сакскобургготски?

Заглавие в Клуб Z. Снимка: компютърен екран

Симеон Сакскобургготски е публикувал едно странно съобщение “до медиите”, както казва, “В ОТГОВОР НА МНОГОБРОЙНИТЕ ЗАПИТВАНИЯ ЗАЩО НЕ Е ПРИСЪСТВАЛ НА ВЪЗПОМЕНАНИЕТО, ПОСВЕТЕНО НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ”.

В “съобщението” г-н Сакскобургготски пише:

“С болка и прискърбие констатирам за пореден път, че дори в кръговете на властта, а и в част от обществото, битуват късопаметни и промити мозъци. Ако приемем твърдението, че през годините 1935-1943 България е еднолично управлявана от Цар Борис ІІІ, то дали нашите евреи щяха да бъдат спасени без изричната воля на Царя?

При наличието на неоспорими факти, документи и прочее, неспоменаването на името на Цар Борис ІІІ като определящ фактор за спасението, сочи за девалвация на настоящата ценностна система.

В деня, в който си прощаваме взаимно, разбира се, прощавам това невежество, но няма да забравя оскърблението към паметта на баща ми. През онези години само той като държавен глава посмя да се опълчи на Хитлер, за да опази нашите сънародници от еврейско потекло. Куражът му тогава, дори с риск за неговия живот, се признава и почита по света.”

Г-н Симеон Сакскобургготски никога не е признал никаква отговорност на баща си за започването на депортацията на евреите през март 1943 г., но сега той твърди, че се бил опълчил на Хитлер, за да опази нашите сънародници евреи. Разбира се, няма как цар Борис III да е отговорен само за доброто, но не и за лошото, случило се по време на неговото царуване. Но в текста му има и много други противоречия. Г-н Сакскобургготски пише: “Ако приемем твърдението, че през годините 1935-1943 България е еднолично управлявана от цар Борис III…” Изглежда Симеон  Сакскобургготски или не познава историята, или се съмнява в едноличното управление на баща си. Но, разбира се, ако Борис III не е управлявал еднолично, тогава той не може да има каквото и да е участие в спирането на депортацията. Т.е., в опита си да изкара баща си не като еднолично и антидемократично управляващ царството, той на практика отнема единствения аргумент на неговите фенове, че царят може би има някаква роля във временното спиране на депортацията – решение, до което е доведен не доброволно, а под натиск от страна на Българската православна църква (БПЦ), народни представители, дейци от творческите съюзи, общественици и др.п.

Преди да прочетете отговора на Организацията на евреите в България “Шалом”, публикуван по-долу, да видим какво пише на официалния сайт на Симеон, който се намира под домейна kingsimeon.bg.

“той [царят – б.м., В.М.] има последната дума за всички важни решения.”

Значи няма съмнение, че той е имал последната дума, за да се започне депортацията, което безспорно е също толкова важно решение, колкото и временното ѝ спиране.

“[Димитър Пешев и депутати] остро осъждат политиката на правителството по така наречения „еврейски въпрос”.

Политиката е осъдена от няколко депутати, но тя е дело е на назначеното от царя правителство, в условията на еднолично царско управление след 19-и май 1934 г. Впрочем, исторически факт е, че управлението е еднолично, независимо от подхвърлените думи на Симеон Сакскобургготски, защото Народното събрание не действа постоянно, а понякога – когато на царя му скимне.

“Накрая на заседанието [на Св. Синод – б.м., В.М.] решават наместник-председателя Видинският митрополит Неофит да търси възможност да бъде приет от Царя, на когото възлагат най-големи надежди.”

Тук не можем да не си спомним какво са чули същите владици по време на една от срещите им с царя, на 22.06.1943 г.:  „Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух навсякъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух до голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.“

“Невъзможността да спаси евреите от „новите земи” прави Царя особено чувствителен към съдбата на евреите в старите предели на България. Той поддържа приятелските отношения с много семейства от еврейски произход. “

Аргументът “имам приятели евреи” е отдавна признат за доказателство за антисемитизъм. За “невъзможността” няма какво да говорим, защото изобщо не е била обсъждана такава възможност; нещо повече – някои защитници на царя и неговия пронацистки режим твърдят, че депортацията била организирана от някакво митично “германско командване”, че царство България нямало някаква съществена роля. Е, ако беше така (да уточня – не е!), тогава как царят би могъл да се намеси – нещо, което се твърди на сайта на Симеон:

“[жителите в Кюстендил] Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта” и се опитали да разбият вагоните, за да освободят затворените.  Марион Станчова незабавно търси връзка с Царица Иоанна. Тя съобщава на Царя тревожната новина. Н.В. Борис ІІІ нарежда незабавна проверка, но влакът вече е напуснал българската територия.” 

Как така жителите са знаели, че това са конвои на смъртта, а правителството и царят не са го знаели? И как цар Борис III нарежда проверка, ако депортацията е дело на “германското командване”? Нещо повече – някои от защитниците на пронацисткото управление на Борис III твърдят, че по онова време никой не е знаел, че депортираните биват изпращани на смърт (независимо от обратното, описано в дневника на Филов). Как така никой не знае, но жителите на Кюстендил знаят? И защо, ако няма опасност за тези хора и, по думите на Дянко Марков, това “враждебно население” е депортирано в “сравнително човешки условия”, ще се намесва царят?

“…през януари 1941 г., правителството на Богдан Филов прокарва Закона за защита на нацията, който ограничава гражданските права на 50-те хиляди български евреи.”

Тези закони са подписани от цар Борис III. Това не е “важно решение”, като споменатото по-горе, а си е редовно решение, каквито царят е приемал ако не всеки ден, то всеки път, когато НС му е пращало закони. Не е известно царят да е наложил “вето” върху антисемитските закони, нещо повече – правителството не е трябвало да “прокарва ЗЗН”, а той си е бил приет от същите депутати, някои от които две години по-късно подписват и писмото на Пешев.

В отговор на съобщението, “Шалом” публикува следната декларация:

“По повод изявлението, разпространено до медиите от секретариата на Симеон Сакскобургготски, Организацията на евреите в България „Шалом“, като легитимен представител на българската еврейска общност пред българската държава и Световния еврейски конгрес, партньор на Мемориалния център в памет на жертвите на Холокоста „Яд Вашем“ и Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон, прави следното уточнение.

В годините на Втората световна война профашисткото правителство на Богдан Филов внася и приема позорния Закон за защита на нацията в унисон с унисон с Нюрнбергските закони на расистка и националсоциалистическа основа. Законът е утвърден е с Указ № 3 / 21 януари 1941 г., подписан от Цар Борис III. Дни след това Царство България слага край на политиката си на неутралитет и с подпис на министър-председателя от 1 март 1941 г. влиза в Тристранния пакт като съюзник на Хитлеристка Германия. Към Министерството на вътрешните работи и народното здраве се учредява Комисарство по еврейските въпроси, което да следи за изпълнението на Закона за защита на нацията. По този начин 48 000 български евреи са подложени на унижения и страдания, оставайки без политически и граждански права. Ограниченията са и във връзка с личността, имуществената и професионално-стопанската им дейност. Над 9 000 мъже – български граждани от еврейски произход полагат безплатен робски труд в лагери и трудови групи.

Именно Главният комисар по еврейските въпроси Александър Белев слага подписа си под споразумението Белев-Данекер на 22 февруари 1943 г. за депортиране на 20 000 евреи от „новоприсъединените земи“ в Беломорска Тракия, Вардарска Македония, Пиротско и „старите предели” на Царство България.

Ролята на Цар Борис III за несъстоялата се депортация на евреите от „старите предели“ остава неизяснена и до днес. Българските евреи – у нас и по света, нямат единна позиция, нито разполагат с конкретни неоспорими доказателства, за неговите принос и заслуга като едноличен владетел. В Централния държавен архив се пазят обаче десетките писма, изпратени от творчески и професионални съюзи, от Светия синод на Българската православна църква, както и позициите на представители на българската нефашистка общественост. Може да бъде прочетено протестното изложение от подпредседателя на XXV ОНС Димитър Пешев и 42-ма народни представители до министър-председателя Богдан Филов против изселването на евреите извън границите на България. За този акт ние, българските евреите, ще бъдем винаги благодарни. За съжаление, 11 343 наши сънародници от териториите под българска администрация бяха депортирани и тяхната съдба е исторически факт, който не може да бъде отречен. Тяхната памет почитаме редом със спасението всяка година на 10 март.

Организацията на евреите в България „Шалом“ почита паметта на всички знайни и незнайни спасители – доблестни граждани, общественици, интелектуалци, духовници и народни представители, които са извършили един висок акт на хуманизъм в годините на Втората Световна война. Затова и Институтът за съхранение на паметта за Холокоста в България към ОЕБ „Шалом“ издирва свидетелства – разкази на очевидци и документи, които по категоричен начин доказват себеотрицанието и високия морал на българската общественост, чиято гражданска позиция се оказва съдбоносна.

Ние техните наследници – на спасени и спасители, имаме важната задача да пазим, помним и продължим завета на достойните ни предци и да предадем техния светъл пример на идните поколения.”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Читателю, когато прочетеш двете съобщения, вероятно ще се учудиш: не е ли странно, че Симеон Сакскобургготски отказва да отдаде почит на загиналите евреи и едновременно с това признателност към усилията на широката българска общественост за спирането на депортацията? И поводът за това е, че шествието (снимки от него има в тази статия) било оскърбление към паметта на баща му? И с какво точно я оскърбява, след като става дума за историческата истина за отговорността на царя за пронацистката политика на царството по времето на войната?

Нима не е оскърбление към паметта на загиналите 11 343 души това, че синът на цар Борис III отказва да почете паметта им? 

Или може би ще си кажеш, че не е странно, защото от всичко написано е ясно, че баща му, царят, не само е знаел за всичко, което се случва, но и носи отговорността за приемането на антисемитските закони (влизат в сила с негов подпис), за строгото им прилагане (изпълняват ги органите на неговата еднолична власт) и за започването на депортацията (осъществено от неговия кабинет, начело с Филов) – защото всичко това е извършено без никакъв вътрешен натиск или съпротива.
И обратното, когато попада под натиска на БПЦ, на депутати и общественици, той се скрива, както казват от Св. Синод и не може да бъде открит – прийом, с който той е известен и в други кризисни случаи.

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

Снимки от шествие на толерантността и единението на българския народ по повод Деня на спасението на българските евреи – 10 март. Снимка: “Шалом”

 

При всяко положение, от съобщението на Симеон Сакскобургготски става ясно, че човекът не приема историята като това, което се е случило, а като онова, което му се иска да се е случило. За съжаление няма как да се случи подобно нещо. Историята не може да бъде променена. Депортираните български евреи загиват в Треблинка. Отговорността за депортацията е на царя и неговия кабинет. Документите са много и са ясни. Ако някой не ги е чел, може да се запознае с тях – в съкратен и удобен за четене вид – в статията със заглавие “Отговорна ли е България за депортацията на евреите?” Или в тази. Или в тази. Или в още десетки други статии и книги.

Прочетете ги, помислете и сами решете дали мозъкът на г-н Сакскобургготски е късопаметен*, промит или и двете, или нито едното, нито другото.

______
* Заглавието звучи провокационно, но не толкова, колкото текстът на г-н Сакскобургготски. И е въпрос, зададен въз основа на цитирания текст.

 

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Tagged , , | Leave a comment

Ултра русияфили се опитват да “респектират” (малтретират) автора на “Измамата Сан Стефано”

Уважаеми читатели,
Не, думата “русияфили” не е грешна – традиционно се говори за русофили, но в случая става дума за хора, които могат да бъдат обяснени за по-лесно като такива, обичащи държавата Русия, нежели руската култура или руския народ. Впрочем, съдейки по описаното поведение, тези, хм, хора вероятно не са чели нищо от руските класици и критици именно на руската държава. За тях е това откровение на Лев Толстой (“За държавата”, 1909 г.):

“За пръв път ясно разбрах какво е това държавата. А как, струва ми се, просто и леко би било да се разбере това. Не се страхувам, че ще изглеждам смешен; признавам си повода, който ми разкри цялата тази работа. Връщах се от разходка, когато ме настигна с шейната си живеещият у нас стражар. Бях уморен, та седнах до него и се разприказвахме. Попитах го защо стои в тази гнусна служба. А той просто ми отговори, че знае и чувства, че работата е гадна, но никъде не би могъл да получи 35 рубли на месец, колкото му плаща държавата. И изведнъж всичко ми се изясни! В това е всичко. Цялото велико устройство на държавата е основано на това, че стражарят получава 35 рубли, докато ако не беше такъв, щеше да получава 8.
И за пръв път ясно разбрах каква е работата. А колко лесно би трябвало да е да я разбера.
Така, де, всичко, което се прави в това признато за толкова възвишено и тържествено учреждение, наречено държава – всичко се прави само в името на тези мотиви, заради които служи стражарят. И всички тези царе, министри, архиереи, генерали правят същото като стражаря. Разликата е само в това (и е в полза на стражаря), че ако той загуби работата си, ще изкарва поне 8 рубли на месец, докато царете, митрополитите, сенаторите, ако напуснат постовете си, няма да могат пукнат петак да изкарат за коричка хляб.”

Уважаеми читатели,
Препечатвам статията на Иво Инджев от блога му, защото става дума за изключително опасно, общественоопасно явление и нагъл опит да бъде запушена устата – с физическа заплаха! – на един журналист и писател, който от години разгласява истинските обстоятелства и факти около историята на България и отношението на Русия към нея от средата на XIX в. та до наши дни.

Б.м. – Вени Марковски

Организирана престъпна група русофили ме нападна в Добрич

Банда русофилски провокатори се опита снощи да осуети представянето на книгата (ми) “Измамата “Сан Стефано” в град Добрич.

Иво Инджев пред паметника на ген. Колев

Рокерската банда, имитираща руските “Нощни вълци”, извърши това публично в българския град, който не само отхвърли натрапеното му по времето съветската окупация название Толбухин, но и издигна за първи път в страната на пиедестал ( на мястото на някогашния паметник на съветския маршал) победителя на руските агресори в Добруджа генерал Иван Колев (на снимката)

Бях поканен от Регионалната библиотека „Дора Габе”, Общобългарския съюз „Истина” и от общината в град Добрич на среща с читатели, но изпратени от Варна моторизирани агресори буквално ме нападна, окупирайки първите редове в залата на библиотеката. 

Още с влизането ми се опитаха да ми попречат да стигна да импровизираната трибуна (опита се да стори това разкраченият екстремист, един от най-агресивните нападатели, на снимката вдясно)

Момент от представяне на книгата в Добрич

Обърнах се към тях с призив да не провалят срещата с читателите, каквито те не са. Провокаторите от варненското подразделение на путинските “Нощни вълци” обаче започнаха на вият злобно с обиди и закани, че няма да допуснат “предател” като мен да говори за “предателската си книга” – същата, която никой от тях не беше чел.

В продължение на 25 минути, през които бях наричан “боклук” ( спестявам циничното изкривяване на фамилното ми име, с което ме наричаха) и с призиви да бъда разстрелян дузина мъже в черни кожени якета и две жени от същата компания крещяха обичайните за русофилите “въпроси” колко ми плащат американците. Един от тях врещеше, че не съм историк по образование и нямам право да пиша книги на историческа тема. В тон с препоръката на проф. Нина Дюлгерова, която призова във в. “Труд” вчера да бъде “спряна свободната журналистика” в мое лице. http://ivo.bg/2019/03/07/ще-съдя-нина-дюлгерова-за-клевета/

Провокаторите, надъхани в социалните мрежи от варненската партия “Възраждане”, чийто лидер Костадин Костадинов е едновременно сред организаторите на “Луков марш” и участник в митингите на БСП, не позволиха на водещия Георги Чунчуков да говори и бяха на косъм да го нападнат физически, побутвайки го да си ходи.

Всичко, което можах да направя срещу тази банда, беше да запазя мълчание, седнал на няколко метра в пълно обкръжение като заложник в очакване на полицията. Макар хулиганите да се подиграваха на призивите на нормалните хора да бъдат извикани пазителите на реда, когато това най-накрая се случи повечето от тях си подвиха опашката и се ометоха. Останаха само неколцина, но напълно “достатъчни” със заплашителното си присъствие “герои”   с явното намерение да ме “респектират” от упор ако започна да говоря.

Точно срещу мен на един скок разстояние се блещеше здравеняк с кожено яке и големи железни пръстени на юмруците (на снимката).

На първа “бойна линия” остана и най-забележимият от глутница “вълк” – на вид близо 2 метра висок, вероятно към 120 килограмов русофил (във видеото се бори за място с една жена, която нарочно му зае мястото на стола)

Съзнавайки явно, че дори не е нужно да говори, за да изпрати чрез външния си вид съответното послание, въпросният великан остана в позата на застрашителен сфинкс до края на вечерта на метри от трибуната.

В един момент, когато численото превъзходство в залата наклони везните към нормалните хора, дошли за среща с автора на книгата, провокативните подмятания на хулиганите стихнаха и бяха сведени до епизодични реплики на моето изложение. Залата обаче насъбра смелост и на няколко пъти насмете агресорите с призиви да се махат всички “руски мекерета”. 

Най-истеричният от мекеретата, единственият облечен цивилно, а не като паравоенен руски моторист, беше разпознат от публиката като “трансилванец” , на което той отвърна с цинизми, обичайни за подобни простаци. Но когато видя, че въпреки обидите към мен и призивите му да бъда разстрелян нямам намерение да се откажа, почти се разрева от безсилие, че си искал историята, каквато си я знае и за да не слуша “предателското й пренаписване” хукна към изхода за облекчение на гражданите, грачейки клетви по мой адрес.

Срещата с читателите все пак се състоя.

След нея полицаите поискаха от мен да напиша показания за инцидента. Предложиха ми охрана, но се подписах под протокола, че не желая да ангажирам повече полицията.

Увисва обаче въпросът за това как да бъде окачествена подобна терористична акция, съгласувана и ръководена от една национал-социалистическа партия. Да кажат юристите. За мен това беше организирана престъпна група, действаща в интерес на чужда държава и нейната хибридна война срещу България.

Още по темата – тук.

Продължението – в сайта на Иво Инджев, статия със заглавие

Вашето съжаление имаше значение докато бях жив

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Leave a comment

“Eзик на омразата”, “език на враждата”, “език на ненавистта” или нещо друго?

Снимка от Луков марш – типичен пример за пропаганда на езика на враждата. Източник: интернет

Попаднах на една статия в е-Вестник със заглавие “Шега с „простия българин” може, с ром или бежанец – не” и това ми напомни, че съм виждал и други подобни заглавия, а и често чувам изказвания в този дух. Изглежда, че има някои хора, които не разбират защо може да се шегуваме с простия българин, но не и с простия ром или с простия бежанец. В статията в “е-Вестник” са смесени няколко теми, които се нуждаят от коментар, но и от подтекст, за да бъдат разбрани добре. Или в някои случаи – да бъдат изобщо разбрани.
Скоба: Писал съм и съм говорил през годините за омразата, а през 2013 г. в едно интервю с Мариела Балева споделих, че “с омраза нищо хубаво не може да се постигне“. Затварям скобата.

Първата тема е свързана с езика на омразата (от англ. hate speech). В българския език е прието да се използва именно термина “език на омразата”, но може би трябва да помислим за друг, който предава по-добре същността на проблема?

Според тълковния речник омраза е чувство на силна вражда; ненавист. Синоними: ненавист, злоба, вражда, враждебност, жлъч, жлъчност, злост, отвращение, антипатия, гняв, завист, зложелателство, мъст.
За вражда речникът дава следното определение: Отношения и/или действия, изпълнени с омраза, неприязън, ненавист. “Той е в постоянна вражда със съседите си.” Синоними: омраза, злоба, ненавист, неприязън, неприязненост, недоброжелателство, зложелателство, враждебност, завист, озлобление, антипатия.

Пускам ги тук, за да са може повече хора да помислим върху това дали е нужно и/или важно да се използва друга дума вместо “омраза” в словосъчетанието “език на омразата”.

Втората тема е свързана с неразбирането (в по-добрия случай), нежеланието (в по-лошия) или невъзможността (в най-лошия) на нашенеца да разбере кога едно изказване е расистко. Има и други причини, свързани с расистките изказвания, но се спирам само на тези три (поне за тази кратка статия, но вероятно ще пиша още за тях).
Защо степенувам случаите ли? Не мисля, че тази “класация” е най-точната или дори точна, но мисля, че можем да разгледаме трите случая, за да ги разберем по-добре. С по-добрия случай – неразбиране – даваме възможност на нашенеца, който се е държал просташки, расистки или вулгарно, да излезе от ситуацията с почесване по главата и цъкане с език: “Да прощаваш, ама не съм знаел…”
В по-лошия случай нашенецът няма желание да научи защо думите му попадат в определението на “ненавистна реч” или реч на омразата – той знае по-добре от някакви си там “либерали” кое е правилното.
А в най-лошия случай той не е в състояние да преодолее предразсъдъците си, семейното и общественото му “възпитание” избиват на бял свят, а и той не се опитва кой знае колко много да ги прикрие, дори напротив – избутва ги напред, като бай Ганьо в банята, който крещи, при това горделиво: “Булгар! Булгар!”

Някои хора твърдят, че последният случай е всъщност не толкова лош: по-добре е човек да знае кога има срещу себе си расист, отколкото да не го знае.

Статията в “е-Вестник”, станала повод за моя текст, е изпълнена с въпроси, които трябва да докажат на читателя, че българите са онеправдани, че на тях им е забранено да се шегуват с чужди култури и религии, пък на чуждите им е позволено да се майтапят с християнството или с българите и българщината. Въпросите са нелепи, защото всъщност няма примери, а има обобщения, базирани на чувства, а не на факти.

В някои случаи, когато човек използва враждебна реч, той не си дава сметка, че думите му са обидни. Ето какво определение дава Уикипедия:

Враждебна реч е онази, която е насочена срещу човек или група хора въз основата раса, религия, етнически произход, национален произход, пол, инвалидност, сексуална ориентация или полова идентичност (джендър – б.м., В.М.).

Дянко Марков в ЕП. Източник: блог на Лъчезар Тошев.

Що е антисемитизъм се вижда в работното определение на Международния алианс за възпоминание на Холкоста – организация, в която Република България е пълноправен член:

Антисемитизмът е определено възприемане на евреите, което може да бъде изразено като омраза към тях. Риторичните и физически прояви на антисемитизма са насочени към личности с еврейски или нееврейски произход и/или тяхната собственост, към институциите на еврейската общност и към религиозни учреждения.

В България един от най-известните примери за антисемитизъм е изказването на бившия народен представител (на снимката) и бивш легионер Дянко Марков, обявил – от трибуната на Народното събрание!, – че евреите от Тракия и Македония били “враждебно население”, а наскоро бе цитиран и как е описвал депортацията им през 1943 г. като извършена в сравнително човешки условия.

***

Трябва да има много по-сериозни образователни програми и непрекъснати кампании сред гражданите и особено сред младите хора, за да се стигне до промяна в съзнанието – както в разбирането за това как враждебното слово влияе върху отделния човек, така и в разбиране, че това опасно явление има висока степен на обществена опасност.
Без такива програми и кампании, ще сме свидетели на все повече и повече статии като обсъжданата по-горе, на все по-нагли маршове с факли в центъра на София, на все по-голямо пренаписване на историята на България с цел тя да бъде изчистена от антидемократичното и антихуманно поведение на управляващите страната след 19-и май 1934 г., та чак до края на комунистическото управление 55 години по-късно.

А какъв термин ще използваме, за да определим едно изказване като език на омразата, враждебен или изразяващ ненавист – това е важно, но не съм убеден (все още), че е най-важното.

Нима не е най-важното да има по-малко или дори да няма изобщо враждебност, ненавист, злоба, враждебност, жлъч, жлъчност, злост, отвращение, антипатия, гняв, завист, зложелателство и желание за мъст?

Темата за борбата с враждебното слово е много обширна и по нея трябва да се пише и говори много.
Много повече.

Ще се опитам да събера и обобщя казаното по темата (не само от мен) в следващите месеци, за да е на едно място и да може да се правят справки за случаи, реакции, аргументи и факти.

Posted in Евреи в България, на български, общество | Tagged , | 3 Comments

Горан Благоев: Три мита за Освобождението

Горан Благоев е български журналист и историк. Автор и водещ на предаването „Вяра и общество“ на Българската национална телевизия. Завършва Историческия факултет на Софийския университет през 1993 г. Защитава образователна и научна степен „доктор“ в Българската академия на науките през 2003 г. Има специализация по „Теория и история на дипломацията“. Препечатвам настоящия текст с любезното съгласие на автора. Вени Марковски

Васил Левски

Нациите винаги градят идентичността си върху самочувствието и достойнството, което им дава историята – самочувствие от собствените дела, личности, възходи, дори трагедии. Естествено, винаги го има и изкушението от сътворяването на митове, които да звучат като фактология. Но кой ли е съвършен в нашия свят? Ние, българите също не сме ваксинирани срещу този бацил. Макар, че част от предците ни са се постарали да ни заложат не чувството на гордост, а чувството на малоценност от собствената ни история. От новата ни история. Малоценността на нация, която не се е освободила сама, а е освободена от… други. Вярно, упрекнал ни е самият Апостол с прозрението си: „Българите обичат свободата, но приемат я, когато им я поднесеш на тепсия?” Макар, че точно по това време благодарение на борбите за църковна независимост българите успяваме да постигнем онова, което революцията не успява – да бъдем признати за отделен миллет (народ) в Османската империя и да очертаем етническите си граници на Балканите чрез епархиите на Екзархията – от Северна Добруджа до Охридското езеро и от Дунав до Беломорието. Както казва старият църковен деятел Димитър Селвели от Русе на един млад български революционер след Освобождението: „нашата България, която създавахме ние… щеше да бъде създадена наистина, ако не бехте вие прибързали с вашите детински лудории, и погледни на вашата България – която дори не обхващаше целия Дунавски виалет”.
Уви, точно екзархийския диоцез, като територия на българите,  „освободителите” щяха да заложат като динена кора, върху която да хързулнат идеалът ни за национално обединение… Така се роди един от митовете за „Освобождението” ни. Един от многото… Предлагам само три, иначе не би ни стигнало времето до другия Трети март…

Мит 1 – Огромните жертви на братята освободители

Веднага уточнявам, защото си представям изопнатите физиономии на непоправимите русофили. Ни най-малко не подценявам смелостта и саможертвата на хилядите редови войници и офицери, които са оставили кръвта и костите си по нашите земи. Пред тях винаги – дълбок поклон! Макар че в повечето случаи големият брой жертви през Руско-турска война се дължи на… бездарно командване. Покойният Божидар Димитров ги анализира достатъчно аргументирано. Тук само ще акцентирам върху един фрагмент, свързан със символа, който ни насадиха скодоумни пропагандатори на българо-руско/съветската дружба. Този символ е Плевен. Известен с трите неуспешни атаки на дислоцираните там руско-румънски части. Последната атака, третата, е най-кръвопролитна. От стратегическа гледна точка по това време такъв  стремителен щурм не е бил наложителен – Шипченските боеве наскоро са приключили и са успели да стабилизират положението, като поне за известно време са укротили напора на Сюлейман паша към Северна България. И все пак в дните между 26 август и 1 септември 1877 г. е дадена заповед за нова атака на Плевен. Защо?  Защото руските генерали са искали да превърнат превземането на града в подарък за именния ден на императора си – 30 август, празникът на св. Александър Невски, небесен закрилник на Александър ІІ. Та затова в дните около тази дата градът е трябвало да падне на всяка цена. Цената на отделния човешки живот е била без значение. Очевидно и за самия Александър ІІ. Той специално идва в района за да се наслади на дългоочакваната победа.
В своите дневници руският художник Василий Верешчагин, който е имал шанса да бъде в свитата на императора по това време, описва, как самодържецът е наблюдавал от разстояние следващите една след друга атаки… пиейки шампанско?! За „умиротворение” на русофилските души го цитирам и на руски: „наблюдает за штурмом под шампанское”. С чаша в ръка Александър ІІ наблюдава как войниците му загиват в негова чест – загиват под командите на началниците си, обезумели да осигурят подарък за именния ден на императора. Да гледаш как измират хора „под шампанское” може да е обясним цинизъм за всеки самозабравил се самодържец, но за цар, който е живо олицетворение на православната вяра това е вън от всякакъв християнски морал – гавра, поругаване, падение. Всъщност за руското самодържавие, било то имперско, съветско или постсъветско човешкият живот рядко е имал стойност. Почти всички руски/съветски победи са постигнати с цената на хетакатомби – не на животни, а на хора. Пушечно месо за славата на империята и Романовата династия.
Шампанското на фронта се оказва твърде горчиво (не в оня романтичен, сватбен смисъл) за Александър ІІ. Плевен не капитулира, а след тази, трета, атака руското командване най-сетне се опомня и обсажда града. Императорът все пак получава „подарък” – труповете на 12 768 войни от руската армия и 3000 от румънската. Приближени на самодържеца пишат, че той е бил толкова покрусен от този кървав дар за именния си ден, че никога след това до края на дните си не го отбелязвал тържествено. А именният или както според традиция се нарича – тезоименният ден – на един православен владетел е бил важно събитие за държавата и поданиците му…

Мит 2 – Русия създаде голяма държава за българите, но…

Санстефанска България. Източник: Уикимедия

И най-слабият студент по история знае, че договорът с който „освободителите” ни сътворяват Сан Стефанска България е прелиминарен, т.е. предварителен. Това  не е окончателният документ с който се легитимират териториалните резултати от войната. В Сан Стефано се подписва мир, който тепърва трябва да бъде санкциониран от великите сили и това се случва няколко месеца по-късно – в Берлин. Това, което решава прословутия Берлински конгрес за съдбата на българите, разпилявайки землището им на пет части, всъщност е в духа на предварителните договорки между руския император Александър ІІ и австро-унгарския му колега Франц Йосиф. През лятото на 1876 г. в замъка „Райхщад” двамата подписват договор, който урежда териториалните придобивки за двете империи в случай на война с Османската империя. Според този документ „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Затова се и предвижда България и Румелия да създадат две отделни княжества, а за Македония изобщо не става дума. Та поради туй при свикване на Учредителното събрание руският комисар за България княз Дондуков се опитва да натири делегацията от българи, дошли от неосвободените земи да молят присъединяването им към Княжеството…
В духа на Райхщадския договор е и споразумението между Русия и Великобритания, подписано в Лондон през май 1878 г. Резултатите от Берлин са следствие от тези договорки, неизвестни за тогавашните българи, забравени от техните потомци. Така в масовите ни представи е насаден образът на „освободителката” Русия, която с цената на толкова много жертви е искала да постигне свободата и националното обединение на поробените българи, обаче злосторниците от Западна Европа не са й позволили. На трети март 1878 г. не е създадена Българската държава, нито е постигнато освобождението за всички българи. Едва след Берлинския договор е възстановена българската държавност и то само върху част от териториите, които са населявани от българи – единствено за онези от Дунавския вилает (не целия) и Софийския санджак на Османската империя, т.е. около 1/3 от българското землище на Балканите. Тракия става автономна област „Източна Румелия”, Македония остава в Османската империя, Нишко и Пиротско са харизани на Сърбия, а със Северна Добруджа Руската империя компенсира Румъния, заради отнемането на Бесарабия. Преди да ни освободят, „освободителите” вече са разпарчетосали българското землище на пет части. И ако днес България има територията, на която се простира, то е благодарение на Съединението от 6 септември 1885 г.,  на Балканската война от 1912 г. и на Крайовската спогодба от 1940 г., но не и на предварителния договор от Сан-Стефано. Поне част от онова, което и Русия в синхрон с Европа не са ни давали, сме успели сами да отвоюваме. Но за тези които го сториха няма паметници – като тези на „Царя-Освободител”, Плевенската панорама и Скобелевия парк, че и „Альоша”-та в Пловдив!

Мит 3 – братолюбието на „освободителите” към освободените   

Спомените на Димитър Маринов. Източник: bazar.bg

Тук ще си позволя да припомня спомените на един съвременник на Освобождението, потърпевш от освободителите. Това е Димитър Маринов (1846-1940) църковен деятел, революционер, изследовател на българските старини, общественик, публицист, училищен директор, директор на Народната библиотека, основател на Етгографския музей. Изключително просветен за времето си човек. По тази причина, след установяването на Временното руско управление „даскал Митко”, както го наричат в родния му Лом, сменя за учителското поприще с длъжността на градски съдия. Няколко дела, едно от които в защита на онеправдани турци, го сблъскват с окръжния началник на Лом капитан  Павел Нечаев. Авторитарният офицер, комуто е поверено управлението на Ломското окръжие, не търпи свободомислието на градския съдия и го арестува за 20 дни. След като е откаран под конвой във Видин, заедно с друг герой от Освобождението – воеводата дядо Цеко Петков, Димитър Маринов все пак е освободен, а Нечаев свален от поста си и върнат в своя полк. Огорчението на „даскал Митко” от „освободителите” обаче не се заличава до края на дните му. В своята Автобиография той разкрива истинската картина на следосвобожденска България в която място за романтизъм няма. Той разказва за предшественика на княз Дондуков – княз Владимир Черкаски, който полага основите на гражданското управление в „освободените” от Русия български земи. По негова идея превес в местното управление започва да се дава не на младите български революционери, а на българските чорбаджии, членове на общинските съвети, действали през току-що приключилата османска власт. Защото според княз Черкаски: „… младите революционери са отлични рушители и техното дело сега с освобождението на България се свършва. Старите турски аази(1)  в меджлисите и чорбаджии са отлични строители; сега требва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело трябва да отстъпи на строителството.”
Затова и Димитър Маринов продължава така своите спомени: „Княз Черкаски бил прав. Който е чел или прочете Санстефанския договор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една самостоятелна, независима Санстефанска България, а една руска Задунайска губерния… И княз Черкаски много добре знаеше, че младите, които беха възпитани в духа на нашите стари хаидути, войводи и борци за свободата на отечеството си, нема да могат да търпят дълго абсолютно-монархическата администрация на руската окупационна власт и ще почнат същите движения и срещу нея, както беха правили и срещу турската власт. Затова той предпочете старите, които беха еветчии(2)  пред турците, останаха по-големи еветчии и пред русите…
За аднимистративни управници, като се почне от губернаторите, па до окръжните началници, беха всички руски монархисти, бюрократи, такива каквито ни ги представляват руските писатели… Те гледаха на българите с презрение; към населението те беха груби и насилници; за тех закон немаше – волята и техните капризи беха закон
… Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме.
Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които на всека дума ни завираха в очите: „Ми для Вас кров проливали(3)”  – отговор: „Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь пробльунвали(4)” ; и великоучителните думи на дедо Антим, който каза на княза Дондуков-Корсаков… „…Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от Вас!(5)” …
И днеска има людие – и мирски и духовни, които са отчаяни русофили, т.е които верват, че русите дойдоха да ни освободят… Какво да кажем за онези, които и ден днешен чрез своето русофилство напакостиха и пакостят толко много на своето Отечество.”
След тези думи, любезни ми читателю, ако нито веднъж досега не си се запитвал, най-сетне да го сториш, ако имаш достойнство. Да се запиташ и да си отговориш:
Подобавали на една суверенна държава като България Националният й празник да бъде 3 март, празник чрез който да се олицетворява националното ни достойнство и единение? Празник, на който честваме събитие, изковано от  нас самите, от нашия борбен дух, решимост и единство каквито са например Съединението или провъзгласяването на Независимостта?
Подобава ли най-големият православен храм в Отечеството ни да продължава още да носи името на светеца, който никога не е имал нещо общо с християнството по нашите земи, а празникът му беше облян от лакеите на руския император с кръвта на няколко хиляди души край Плевен?
Подобава ли бронзовата фигура на същия този император да продължава да се издига в сърцето на столицата ни, точно пред Народното събрание, а плеяда достойни българи все още да нямат паметници? Да няма паметник в София на създателят на българската държава Аспарух или на покръстителят ни св. Борис-Михаил, нито пък на първият ни владетел след освобождението – княз Александър?!
Думите на Димитър Маринов, един от страдалците на българската свобода, който вероятно е все така неизвестен за мнозинството българи, продължават да плющят със своя упрек: „България до тогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които, като покойният Вазов, още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех в тех през едни времена на наивност и раболепие”. Този текст е писан през 1927 г. – със сигурност е провокиран и от стамболовистките пристрастия на автора. Но звучи актуално. Болезнено актуално Защо? Дали защото като нация все още не сме изградили самочувствие на „достойно-освободили се”, а дори гените ни вече са поразени от  метастазите на комплекса, който имат „благодарните освободени”?!

_______
1.  „Аги” от ед.ч. „ага”
2. От турското „евет” – да. Букв. хора които винаги казват „да” и съгласяват с всичко. Преносно- „раболепници”.
3.  „Ние проливахме кръвта си за вас”
4. „Вие проливахте кръвта си за нас, но ние от Вас кръв плюем”
5.  „Вие ни избавихте от турците, но кой ще ни избави от Вас”

Публикувано първо във фактор.бг с оригинално заглавие “Три мита за “освободителите”.

Posted in Bulgaria, история, на български, Освобождението | Leave a comment

Истината за граф Игнатиев – разкрита чрез неговите собствени думи!

Граф Игнатиев се ползва с незаслужен положителен имидж в България – на негово име са кръстени улици в центровете на редица градове, вкл. в София. Има и село Граф Игнатиево. А не бива, защото граф Игнатиев е всъщност един от хората, допринесли с работата си до разпокъсването на България, както и до поставянето ѝ в зависимост от Русия след Руско-турската война (1877-1878 г.).
Препечатвам статията от блога на Иво Инджев, понеже съдържа много факти, намерени от автора в спомените на самия граф Игнатиев.

Не можа да ви пожелая “Приятно четене”, уважаеми читатели, защото няма никак да ви е приятно…

Вени Марковски

Граф Игнатиев

В книгата си “Измамата “Сан Стефано” написах, че предстои руска пропагандна атака у нас чрез издигането на пиедестал за съвременна употреба на образа на злополучния автор на временния договор от 3 март 1878 г. между руската и османската империя. Тя започва днес с прожектиране на филм в София, наречен “Руският граф на България”.

За антисемитските изстъпления на Н. Игнатиев, назначен за вътрешен министър от Александър III като разжалван дипломат след предизвестения провал на неговия ялов документ, подробно съм написал в книгата. Неговите майски закони от 1882 г. са първи рода си образец на държавно спонсорирано антиеврейско законодателство в света, от което са се учили в нацистка Германия половин век по-късно. Но затова в хвалебствения филм за “графа” със сигурност няма да стане дума. 

С руската пропагандна и нейния обслужващ персонал у нас, както е известно, не може да се спори поради системният им отказ да коментират фактите, лансирайки измисления образ на този мракобесен руски политик. Днес изравят името му от пепелта на историята заради пълното съвпадение на образа му на шовинист и борец срещу всякакво свободомислие, ненавиждащ европейското влияние, със съвременната доктрина на Кремъл. В това “качество” се опитват да ни го рекламират като въплащение на самия дядо Иван, спасител и освободител на българите.

А фактите са такива, каквито самият Игнатиев ги е описал под формата на неосъзнати самопризнания в своите “Записки”, издадени в София пред 1986 г. Синтезирам само малка, но напълно представителна част от възгледите и откровенията на Н.Игнатиев, когото отказвам да определям с благородно звучащата титла “граф”. Добавям към тези факти кратък свой коментар, включително чрез обобщаващо заглавие на всеки негов цитат. 

Цитатите са подредени по-скоро хронологично, отколкото по своята значимост – читателите сами могат направят своя избор коя от всички мерзости на Игнатиев спрямо българската кауза е най-значима. 

ИГНАТИЕВ СРЕЩУ ГОРЧАКОВ ПО ЕВРОПЕЙСКА ЛИНИЯ

“ Коренната разлика в нашите възгледи беше в това, че той вярваше в Европа, в европейския концерт”( т.е. в системата от договорености и конференции между най-влиятелните европейски държави през 19 век- бел. И.И.), жадуваше за конференции и конгреси, като предпочиташе гръмките фрази и блестящите дипломатически белетристични произведения пред истинската практическа работа, не толкова ефектна, но упорита, настойчива и последователна. Аз смятах, че ние преди всичко трябва да започнем да строим броненосци в Черно море и да изградим флот, а чак след това да търсим споразумение, и то непосредствено с Турция…

Прякото споразумение с Турция бе главното, което въпреки инструкциите на министерството на външните работи постоянно ми се искаше да постигна…

Изпитвах дълбоко недоверие към Европа и към европейските конференции, защото   съзнавах, че в Източния въпрос всички държави повече или по-малко са настроени срещу нас и че най-лесно на тази почва могат да образуват срещу нас съюзи и коалиции”. ( стр.49, 50)

ИГНАТИЕВ ПЛЕДИРА ЗА МИРНО РЕШЕНИЕ НА СПОРА С ОСМАНЦИТЕ И СЪВЕТВА БЪЛГАРИТЕ ЗА СЪЩОТО

“ На Русия й е тясно Черно море и тя трябва да владее изхода му , т.е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения Русия е принудена да бъде господар ( принудата да си господар на чужди градове и народи е истински “бисер на дипломацията”, отронил се от устата на генерала, за когото няма нищо по-естествено от правото на силния да се разпорежда с чуждо имущество и съдбини – И.И.) в Константинопол по един от двата начина: или да подчини владетеля на града и Проливите, обезпечавайки своето изключително влияние над съществуващата там власт, или пък при противодействие на Европа и неподатливост на местното правителство да завладее този пункт. За трайно опазване на руските интереси и за разрешаване на Източния въпрос заедно с европейските сили друг изход няма. Това може да стане мирно, без опасни сътресения и европейски усложнения, ако ни се удаде да установим изгодни отношения с турското правителство, подобни на онези, които императорското правителство започна да постига от 1871 до 1875 г. ( т.е. по същото време, когато българското националноосвободително движение надига глава и забелязва ясно, че дружбата на Русия с Турция препоръчва на българите на практика да се придържат към правилото на “преклонената главица”, а думата дружба  по отношение на руско-турските отношения не е измислица на автора на тези редове, както ще стане ясно веднага- бел. И.И.)

ИГНАТИЕВ ЗА ДРУЖБАТА НА РУСИЯ С ТУРЦИЯ 

“Нашето влияние пред Портата следва да бъде най-значително. Живеейки в дружба със султана и разпореждайки се с министрите му, бихме могли да подготвим автономията на единоверците и задължените нам християни, да обезвредим Турция и придобивайки правото да се разпореждаме на Проливите да оставим султаните в Константинопол да доизживяват дните си, докато може да се мине без тях, като намерим такова решение на Източния въпрос, което да остави в наше безспорно владение Проливите и съответно-влиянието ни върху българите, гърците, сърбите и арменците”. (стр. 51)

ИГНАТИЕВ ЗА БЪЛГАРИТЕ КАТО ПОСЛУШНО ОРЪДИЕ НА РУСИЯ

“За да бъде властта ни здрава и и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер” (стр. 52)

СЛАВЯНИТЕ ТРЯБВА ДА ГЛЕДАТ САМО КЪМ РУСИЯ И ДА СЕ ПОСТАВЯТ В ЗАВИСИМОСТ ОТ НЕЯ, НАРЕЖДА ИГНАТИЕВ

“Всичките ми действия в Турция и сред славяните от 1861 до 1867 г. бяха вдъхновени от споменатите по-горе мисли и клоняха към това – да може Русия сама да господства на Балканския полуостров и в Черно море; и източните народи, особено славянските, да обръщат погледи изключително към Русия, поставяйки своето бъдеще в зависимост от нея, а не от другите европейски държави”. ( стр. 55)

БЪЛГАРИТЕ ЩЕ СТАНАТ ПО-ВРЕДНИ ЗА РУСИЯ АКО ПОПАДНАТ ПОД ЗАПАДНО ВЛИЯНИЕ

“… ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно (infailliblement) нещата на Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимо по-вредни за Русия”.( стр. 58)

ИГНАТИЕВ СИ ПРИЗНАВА, ЧЕ ЗНАЕ ЗА РАЙХЩАДТСКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ,Т.Е. ПОДГОТВЯ В САН СТЕФАНО  СЪЗНАТЕЛНА ИЗМАМА СПЕЦИАЛНО ЗА БЪЛГАРИТЕ

“Изглежда, че преговорите (по Източния въпрос с европейските сили след ултиматума им към султан Абдул Азис, който Игнатиев не успява да предотврати- бел. И.И.) ще навлязат в по-критична фаза и че държавите по-охотно ще се съгласят на обща намеса в полза на нашите единоверци, ако разсеем опасенията, вдъхнати от незнанието на нашите условия за крайния мир, които трябваше да бъдат представени след сключването на примирието; както и от последствията на нашето двустранно споразумение с Австро-Унгария, предизвикващо недоверие и безпокойство в някои кабинети (гузна недомлъвка, намек за тайната клауза от Райхщадското споразумение от юли 1876 г., когато Русия и Австро-Унгария се съгласили да не допуснат “голяма славянска държава” на Балканите, т.е. голяма България- бел. И.И.). С оглед на това би било твърде полезно да представим положителна програма, съдържаща исканията, които възнамеряваме да предоставим на Портата заедно с Европа”. ( стр. 149 )

ИГНАТИЕВ Е БИЛ ПРОТИВ ТОВА РУСИЯ ДА ВОЮВА САМА СРЕЩУ ТУРЦИЯ

“ Вместо да се оставим Турция и нейните съветници да ни въвлекат във война, ПРОТИВНО НА СОБСТВЕНОТО НИ ЖЕЛАНИЕ ( курсивът мой- бел. И.И.), и то в момент, който смятат най-изгоден за себе си, би следвало, избягвайки обясняването на нежеланата от господаря война още сега да пристъпим към мерките, които са необходими за защита на интересите и достойнството на Русия.

След прочитането на тази записка господарят император написа “какви мерки”. По всяка вероятност канцлерът не е обърнал внимание на Негово величество на по-пространната ми записка, в която по-подробно бяха посочени дипломатическите стъпки, които трябваше да бъдат направени в Берлин, Лондон и Виена, за да се изработи обща европейска програма и да се избегне острото поставяне на въпроса за война само между Русия и Турция”. (стр. 165)

РУСИЯ Е БИЛА ГОТОВА ДА ИЗБЕГНЕ “ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА” И ДА СЕ СПОГОДИ С ТУРЦИЯ ЗА “ПРАВОТО” Й ДА СМАЗВА ВСЕКИ БУНТ СРЕЩУ УСТАНОВЕНИЯ РЕД В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ, СВИДЕТЕЛСТВА ИГНАТИЕВ

Малцина си дават сметка, че “царят освободител” Александър II е изразил готовност за съхраняване на Османската империя и дори за охраняване на нейното “право” да “смазва” всеки опит на българите да се бунтуват, ако не се задоволят с половинчатата си свобода- както читателят ще се убеди от цитата по-долу. Игнатиев свидетелства:

“Програмата на Гладстон ( за самоуправление и даване права на балканските народи от страна на Османската империя- бел. ИИ), разбира се, има и добри, и лоши страни. Тя отстранява политическите усложнения, свързани с разрушаването на Османската империя. Империята би продължила да съществува, тъй като самоуправляващите се области ще продължат да влизат в състава й; те ще внасят данък на Портата, която ще се ползва от доходите, без никакъв разход за администриране на областите, за издръжка на войските в тях и за неспирно потушаване на въстанията. Европа, осигуряваща на християнските области самоуправление, би могла в замяна да гарантира на Портата запазване на status quo и СМАЗВАНЕ НА ВСЯКАКЪВ ОПИТ НА НАСЕЛЕНИЕТО ДА НАРУШИ УСТАНОВЕНИЯ РЕД ( курсивът мой- бел. И.И.).

“ Господарят император написа “да”, лаконично ни разкрива под линия какво ни е замислял нашият “освободител”, за да избегне “освободителната” война и да се спогоди за българска сметка с Турция. ( стр. 168)

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОСМАНСКАТА СТОЛИЦА И ПРЕВРЪЩАНЕТО Й В СВОБОДЕН ГРАД СИ СТРУВА САМО, АКО НА ПРОЛИВИТЕ СЕ НАСТАНИ РУСКА БАЗА ( нищо общо с някаква българска свобода)

“ Превръщането на Константинопол в свободен град, в случай на разпадане на Турция, смятах , че е неизгодно на Русия. Ако в този град бъде настанен общ европейски гарнизон, той ще бъде заплаха за нас, а без европейска военна охрана ще бъде под господстващото влияние на Англия, тъй като ще се намира под заплахата на британския флот. Би било възможно да се допусне съществуването на свободен град, само ако го окупираме, създадем морска база в Дарданелите и унищожим босфорските укрепления” ( стр. 170).

РУСИЯ ПРАВИ БИЗНЕС ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА АНГЛИЯ, ЗА ДА СЕ ОТКАЖЕ ОТ ВОЙНА ЗА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА

“ На 14\26 септември нашият посланик в Лондон граф Шувалов по заповед на господаря предложи на граф Дерби в случай на отказ на Портата да приеме мирните условия, предложени й от Англия, да се заеме едновременно България от руски, а Босна от австрийски войски, а Босфорският пролив – от съединените ескадри на държавите. Нашият посланик добави, че ако Англия счита морската демонстрация достатъчна, за да принуди Портата да приеме предложенията на държавите, то Русия е готова да се откаже от сухопътните експедиции”. ( стр. 171)

На откровен пазарен език, това е бизнес предложение, в което разменна монета са българите. Ако англичаните склонят да направят една морска демонстрация, то Русия няма да се напъва да освобождава някакви си българи. Но западните сили отклонили и този опит на Русия да избегне “освободителната” война. 

РАЗРИВЪТ С ПОРТАТА БИ ДОВЕЛ САМО ДО ЗАГУБА НА ПАРИ И НАПРАЗНО ПРОЛИВАНЕ НА КРЪВ, МЪРМОРИ ИГНАТИЕВ

Игнатиев обяснява страховете си, чиято отправна точка са Проливите, а не пролятата “напразно”- по неговия израз- кръв за българите. Той говори за война, която, ако не води до окупиране на Проливите, е   “загуба на пари”, а не като загуба на нещо, което има каквото и да било общо със свободата на българите:

“ Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичен край, т.е. до завладяване на Проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари. А флот ние нямаме, финансите са лоши и армията вследствие на превъоръжаването е в преходно положение; когато започне сериозната работа с турците, аз няма да отстъпвам, но бих желал преди това да бъдат обмислени всички начини за действие и последствията от нашия разрив с Портата”. (стр. 173)

Да се чуди човек, защо в памет на този борец за мир с Османската империя няма паметници в Турция, а има в България, чийто угнетен народ той е бил готов да изтъргува срещу отличните отношения на Русия с османлиите.

ОТМЯНАТА НА РОБСТВОТО В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ Е ВРЕДНА ЗА РУСКИТЕ ИНТЕРЕСИ, ОТКРОВЕНИЧИ ИГНАТИЕВ

Щеше да е смешно, ако не беше тъжно да научим лично от Игнатиев “новината” за вредата за руските интереси при евентуална отмяна на робството в България. За Русия щяло да бъде лошо да настройва турците срещу себе си по този начин. Преди да се завърне в Константинопол от императорския инструктаж в Крим, състоял се в началото на октомври 1876 г., Игнатиев пише: 

 Що се отнася до последния пункт ( от обсъжданата от европейските сили обща платформа с искания към султана- бел. И.И.), т.е. искането да се унищожи повсеместно робството в Турция, то аз смятах за преждевременно да го поставяме. Подобно заявление щеше да настрои безполезно и безвъзвратно цялото мюсюлманско духовенство, чиновничество и народа срещу Русия, още повече, че Портата можеше да отговори, че робството всъщност не съществува, тъй като хората и особено жените, които се намират в робство, не носят това име, а се преименуват в “гепулу”. Значението е тъждествено, но наименованието “роб” може да бъде оспорено. Аз мислех, че във всеки случай подобно искане, непородено нито от преките интереси на Русия, нито от условията за развитие на нашите единоверци, засягащо целия мюсюлмански начин на живот, би могло да бъде предизвикано само при разрив или в окончателна декларация при прекратяване на преговорите”. (стр. 189)

ИГНАТИЕВ СЕ КАХЪРИ ЗА СТАРИТЕ СИ ОСМАНСКИ ПРИЯТЕЛИ ( върху които тегне вината за зверското потушаване на Априлското въстание) СЛЕД ЗАДУШЕВНА СРЕЩА СЪС СУЛТАНА

Игнатиев току-що си бил връчил акредитивните писма в Константинопол и имал вече задушевна среща със султана, както сам отбелязва. Посланикът изпаднал в “деликатно положение”, понеже вече бил в “съглашение” с Портата, но се принудил да връчи нота с искане Турция незабавно да прекрати бойните действия срещу изправената пред сигурен разгром Сърбия. Дал 24 часа за размисъл на Турция и дори си натоварил багажа на руски кораб, за да демонстрира готовността си да напусне. 

“ От внезапното предявяване на руския ултиматум, след като вече се бяхме споразумели, султанът и министрите стигнаха до заключението, че в Русия е съзряла мисълта за война и че по принцип тя е решена под един или друг предлог, рано или късно да я обяви. Едва от този момент крайните схващания на партията на Мидхад, отдавна говореща за неизбежния разрив с Русия, взеха решителен превес над умерените възгледи на нашите стари приятели и едва от този ден Турция се зае сериозно за борба с нас” ( стр. 191)

Игнатиев е съкрушен. За протокола и за сведение на русофилите: “старите приятели на Русия” на Игнатиев в Турция са именно онези управници, под чиято власт са извършени масовите кланета на българи, предизвикали истински шок в Европа. В “студенокръвната Англия” имало многохилядни протестни митинги. Но за Игнатиев било по-важно да си пази приятелството с Турция и да гледа руската дружба с нея да не пострада, поради което откровено скърби за пожертваната дружба със “старите” турски приятели. 

ИГНАТИЕВ СЕ ОПЛАКВА, ЧЕ НАЧАЛНИКЪТ МУ ГОРЧАКОВ НЕ БИЛ СЪГЛАСЕН САМО С МОРАЛНА ПОБЕДА НАД ТУРЦИЯ

Игнатиев отново и отново се връща към идеята, че приоритетът на  Русия е да си дружи с Турция. Ако е зависело от него, т.н. освободителна война изобщо не би се състояла. Но това не пречи на днешната руска държавна политика да го представя  в превратната светлина на главен акушер на българската свобода, постигната с цезаровото сечение на руското оръжие. Самият той възкликва от дълбините на своите записки, че е съветвал горещо нещо съвсем друго : 

Би трябвало да се задоволим с постигнатия политически резултат, с моралната победа и да спрем. Това не съумя или не поиска да направи княз Горчаков”. (пак там).

ГИРС, ЗАМЕСТНИКЪТ НА ГОРЧАКОВ, ОПРОВЕРГАВА ИГНАТИЕВ, СПОРЕД САМИЯ ИГНАТИЕВ

Според (само)оценката на Игнатиев той е бил като гълъб на мира, а началникът му Горчаков, както излиза, е бил като негов антипод в ролята на войнолюбив ястреб. Съвсем друго обаче твърди за Горчаков заместник-министърът на външните работи на Русия Гирс. В писмо до посланик Игнатиев,  (писано след турския отказ да се съобрази с исканията на Цариградската конференция) , цитирано от самия него, Гирс предупредил: “ За да избегнем недоразумения, считам, че не е излишно да ви повторя, че канцлерът извънредно много желае да избегне войната”( стр. 213)

ТАЙНАТА ДОГОВОРКА С АВСТРО-УНГАРИЯ ПРАВИ ВОЙНАТА С ТУРЦИЯ НЕНУЖНА, СМЯТА ИГНАТИЕВ

С негодувание Игнатиев разбрал, че във Виена руските преговарящи направили големи отстъпки. Панславистите в Русия научили и това довело до брожение сред тях. Игнатиев стигнал до заключение, че при това положение Русия няма нужда да се намесва в България, защото резултатът от нея няма да е удовлетворителна компенсация за австрийските придобивки при подялбата на балканските територии.  Не за освобождение на българите, а за “възстановяването на някакъв ред” ( под властта на султана) в България говори славянофилът К.П. Победоносцев, цитиран от Игнатиев. Става ясна ниската пазарна стойност на българската свобода като руска разменна монета в прекрояването на Балканите.

“ Възстановяването на някакъв ред в България няма да замени у Русия загубата на доверието не само на славяните, но и на самата Русия към собственото й призвание, към нейното правителство. Славянските патриоти считаха това за толкова важно и мислеха , че ако такова съглашение с Виена, за каквото се разпространяваха слуховете, съществува, то несравнимо по-добре е да се откажем от войната ( засега) и да обявим, че се отказваме от всякакви съглашения и се връщаме към свободата на действие”, пишел Победоносцев, а Игнатиев парафира: “ Тези мнения напълно съвпадаха с моето становище по Източния въпрос…”( стр. 217)

ИГНАТИЕВ ИЗДАВА КОНКУРЕНТА СИ ШУВАЛОВ, ЧЕ СЪЩО СЕ  БОРИЛ ДА СЕ ИЗБЕГНЕ ВОЙНА С ТУРЦИЯ

И руският посланик в Лондон граф Шувалов, по свидетелство на Игнатиев, също застъпвал тезата на всяка цена да се избегне войната с Турция.

 “ Той съветваше, в случай на неуспех на конференцията, да приемем всичко само и само да избегнем войната”. стр. 222)

ИГНАТИЕВ НАСТОЯВАЛ ГЛАВНИЯТ ТЕАТЪР НА БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ДА Е КАВКАЗКИЯТ ФРОНТ, А НЕ ЕВРОПЕЙСКИЯТ

“Макар военните приготовления и проектите за бъдещите операции да не ме засягаха и никой да не питаше за моето мнение, като стар офицер от генералния щаб, аз, беседвайки с военния министър ( генерал-адютант Милютин- бел. И.И ), започнах да защитавам идеята, че главен театър на военните действия трябва да бъде не Европейска Турция, а Азиатска…”. (стр. 223)

ИГНАТИЕВ Е АВТОР НА ИДЕЯТА БЪЛГАРИЯ ДА СИ ПЛАТИ ЗА ВОЕННИТЕ РАЗХОДИ

Игнатиев е автор на идеята българите да си платят за войната, с което канцлерът Горчаков не е бил съгласен. Както знаем руските окупационни власти правят точно това веднага след края на войната: създават окупационен фонд и българите започват да събират и да плащат милионите, поискани от Русия като контрибуция, все едно, че България (наричана иначе) е победена страна в междуевразийския конфликт.

“Канцлерът, възразявайки срещу моето мнение, че Русия трябва да получи материално възнаграждение за понесените жертви, постоянно наблягаше на долния характер на подобни съображения, които не съответстват на възвишеното великодушие и пълното безкористие на политиката на господаря император”. ( стр. 231)

Както излиза, напълно безкористният и великодушен император, който слушал тази препирня, чиято долна (определението “долна” явно принадлежи на Горчаков – бел. И.И. ) претенция за материална компенсация защитавал Игнатиев, все пак е склонил “задължените” българи (както често ги нарича самият Игнатиев) да бъдат наистина задължени материално да платят със задна дата за руските разходи.

ШУВАЛОВ НАРИЧА ИГНАТИЕВ ПАНСЛАВЯНСКИ ВАРВАРИН

Раздразнен от поредното си противоборство със свой конкурент сред руската дипломация кой да повлияе повече на императора, Игнатиев осведомява в записките си читателите за враждата си с руския посланик в Лондон граф Шувалов, който разпространявал слухове за вината на Игнатиев да се стигне до война с Турция (напълно несправедливо, разбира се, както многократно видяхме в светлината на неистовите усилия на цариградския посланик да предотврати такава война). На свой ред Игнатиев заявява, че дейността на лондонския посланик Шувалов, който го смятал за “панславянски варварин”, направила войната необратима. Ще рече, че историческата справедливост изисква, ако се вярва на Игнатиев, безмерно благодарните българи да благодарят не на Игнатиев, а на Шувалов като на дипломата, предизвикал в крайна сметка войната, наричана така (при)страстно “освободителна” за българите и днес. Докато Игнатиев по право би трябвало да бъде заклеймен като руският дипломат, борил се с всички сили тази (освободителна) война да не се състои. 

ИГНАТИЕВ ПРИЗНАВА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ КАТО ПОВОД ЗА ВОЙНАТА И АНГЛИЙСКАТА РОЛЯ ЗА НЕЯ

В гнева си Игнатиев най-после за първи път споменава в записките си нещо,което и днес всеки българин трябва да знае: тъкмо българите са причината за поредицата от събития, довели до английската инициатива за свикване на Цариградската конференция и до самата война накрая. Посланик Шувалов, според Игнатиев, прокарвал в Лондон идеята България да бъде ограничена на юг до Балкана.  Във връзка с това Игнатиев изригва:

“Така бе изгубена от погледа на руското правителство изходната точка на изстъпленията, извършени в Южна България от мюсюлманите. А именно те предизвикаха предложенията на Дерби ( външен министър на Великобритания 1874-1878 г.- бел. И.И.) да  се свика конференция, решенията на Цариградската конференция и картата, съобщена на Портата от европейските представители; накрая – европейският ултиматум, подаден от тях до Портата в навечерието на отпътуването на посланиците на всички държави от Константинопол”. (стр. 261)

Това признание за основополагащата причина за всички изброени от Игнатиев в международни събития е толкова рядко откровение на един великоруски шовинист, че има стойността на унищожителна антитеза спрямо молитвите на  днешните български русофили в храма на тяхната безусловна вяра в Русия, които “пропускат” да забележат, че   пролятата българска кръв е подбудила европейците да се обединят в противодействието си срещу османския гнет. Игнатиев, без да иска (защото избягва да покаже отношение към доминиращата българска първопричина за падналите след нея плочки от европейското домино) признава косвено, че руската война срещу Турция, замислена като поход към Проливите, е породена от трагичната българска борба и съдба. 

ИГНАТИЕВ СЪВЕТВА ЦАРЯ ДА НЕ ОСВОБОЖДАВА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ

В навечерието на войната отзованият от посланическия пост Игнатиев се присъединява към руското командване в Плоещ и съобщава обидено в записките си, че само веднъж бил поканен на съвет при императора там. Но пък, както се вижда от собственото му свидетелство, е успял отново да даде съвет, който може да го категоризира като главен българофоб в императорската свита, а не като “баща на българската нация”, за какъвто днес ни го представят. Да му дадем отново думата за онова, което е съветвал императора.

“Струва ми се, че се нагърбваме с непосилна и деликатна задача за освобождаване на всички българи без изключение. Нямаше да пречи преди съставянето на тази прокламация (с която Александър II ще обяви война на Турция- бел. И.И.) да се направи справка при хората, познаващи местните условия: докъде точно на юг в посока Солун, Кавала и Константинопол достигат българските селища, преди да се задължаваме да ги освободим всички от турското управление ( стр. 272) 

Игнатиев рядко използва определението “иго” за турското управление на българите, а пък “робството” като термин в това отношение напълно отсъства от речника му. Направо би трябвало да го нарекат турско мекере днешните страстни гонители на всеки, който оспорва на терминологично ниво обобщението за робството на българите в рамките на Османската империя, съставена от много подчинение народи, сред които обаче само българите обичат да се определят в наше време като бивши роби в угода на руските освободителни претенции.

ИГНАТИЕВ ОТНОВО ИЗТЪКВА ПРОЛИВИТЕ КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ВОЙНАТА

“ Аз подчертавах пред господаря, че тъй като за Русия най-важно от всичко в Източния въпрос е да получи възможност да затвори Проливите за чужди военни флоти и да открие за себе си достъп до Средиземно море, би било желателно , ако този въпрос не може да се реши радикално в наша полза, то поне да се доближим до желаното решение.” (283 )

ЦАРЯТ ОСВОБОДИТЕЛ ЖАЛИ ЗА НЕЩАСТНИЯ СУЛТАН, НЯМАЛ НАМЕРЕНИЕ ДА ГО ПОБЕЖДАВА, ИГНАТИЕВ Е “ПОРАЗЕН” ОТ ЦАРСКОТО ХРИСТИЯНСКО СМИРЕНИЕ

Александър II  бил развълнуван, че му се наложило да прекали, нанасяйки поражение на Турция. Той обвинил за това англичаните, които “ще отговарят пред историята”. “Злонамерените им съвети опропастиха нещастния султан и ме принудиха да отида по-далеч, отколкото имах намерение”, заявил той във връзка със сведенията за успешното настъпление на руските войски. Игнатиев цитира тази императорска загриженост за нещастния султан, изразена в Санкт Петербург на френски от него на 8 януари 1878 г. пред военния министър (Милютин) , канцлера Горчаков и самия Игнатиев. Той я препредава в записките на френски , както е била произнесена- на езика, на който през 19-ти век руската господарска класа си общувала.

“ Така ме порази християнското смирение и възторженото настроение на императора, че аз бях дълбоко трогнат и след завръщането в къщи записах тези думи”, отбелязва Игнатиев, развълнуван от съчувствието на господаря му към турския султан.( стр. 290)

ИГНАТИЕВ ЗАМИСЛЯ ИКОНОМИЧЕСКИ ХОДОВЕ ЗА ЗА ГАРАНТИРАНЕ НА БЪДЕЩАТА БЪЛГАРСКА ЗАВИСИМОСТ ОТ РУСИЯ

“Така Русия щеше да получи възможността да реализира в европейските банки заем от триста милиони златни рубли…Българският данък би останал на наше разположение. Така Русия щеше да си осигури претекст от икономическо естество, за да установява своето влияние за дълго време над освободената от нас страна.”( стр. 563)

БЕЗКОРИСТНОТО ВЕЛИКОДУШИЕ МОЖЕ ДА НАВРЕДИ НЕПОПРАВИМО НА РУСИЯ, МЪДРУВА ИГНАТИЕВ

“Без съмнение войната е голямо зло, обаче не е най-голямото в историческия живот на народите. И без война може да се претъпят редица политически и духовни поражения, които ще се отразят тежко на устройството и бъдещето на държавата. Всяко увлечение от европейски съображения, непроверени от гледна точка на изключително руските интереси, всяко безкористно великодушие в политиката може да нанесе непоправима вреда на Русия”.(стр. 817)

ПРИЯТЕЛ НИ Е САМО ОНЗИ, КОЙТО ПОМАГА ДА ЗАВЛАДЕЕМ ПРОЛИВИТЕ, А ЗАПАДНИТЕ ДЪРЖАВИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ СКАРАНИ, СЪВЕТВА ИГНАТИЕВ

“ За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяването на присъствие в Цариград, освобождаване и обединение на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия”. 

“ По – голямата част от европейските държави не случайно , а обосновано е враждебна на Русия по различни причини. Следователно за нас Европа е безопасна само тогава, когато политическото равновесие и съгласие между западноевропейските държави е нарушено”.(стр. 818)

ШУВАЛОВ Е СЪМИШЛЕНИК НА ИГНАТИЕВ: АКО НЕ СТРЕМИМ КЪМ ИЗГОДИ ДЕЙСТВАМЕ БЕЗКОРИСТНО, НЯМАМЕ ПОЛЗА ОТ ВОЙНА С ТУРЦИЯ

Руският посланик в Лондон Шувалов , цитиран от Игнатиев, също разглежда Европа като единен субект на руската дипломация:

“Щом като сме заявили на Европа, че възнамеряваме да действаме безкористно и да не се стремим към никакви изгоди за Русия, войната няма да ни донесе никаква непосредствена полза, а между другото ще наложи грамадни жертви, съпроводени със значителен риск”. 

Posted in Bulgaria, история, на български | Tagged , , | Leave a comment

Зейнеп Зафер: Насилственото побългаряване и прогонване от родината не бива да се омаловажава

Статия от “Маргиналия“.

Зейнеп Зафер е родена през 1958 г. в с. Корница, Благоевградско. През март 1973 г. по време кампанията за насилствено асимилиране на помаците е изселена заедно с родителите си, противопоставящи се на политиката на комунистическия режим. При поредната насилствена смяна на имената на ромите отказва да смени името си през 1982 г.. Принудена е от служители на Държавна сигурност /ДС/ чрез служещи й преподаватели от университета да прекъсне следването си във Висшия педагогически институт – Шумен, специалност българска филология. По време на най-голямата вълна на асимилация през 1985 г. е осъдена на 2 г. затвор, 2 г. изселване и парична глоба заедно с брат си и братовчедите си. През 1988 г. тя е в групата на първите мюсюлмани членове на Независимото дружество за защита правата на човека /НДЗПЧ/, ръководено от Илия Минев. Представител е на Дружеството за Варненска област. Включва се в щафетната гладна стачка в подкрепа на писателя Петър Манолов – секретар на НДЗПЧ, и е в групата дисиденти, определени да се срещнат с френския президент Франсоа Митеран при посещението му в България през януари 1989 г. Срещата е осуетена, всички дисиденти са задържани в Пловдив. Участва активно в изграждането сред турците в Североизточна България на структурите на НДЗПЧ, които подготвят и ръководят Майските събития през 1989 г. – масовите протести сред турското население срещу насилственото побългаряване. Експулсирана е от страната на 03.02.1989 г. Едва през 1992 г. й се дава възможност да се дипломира. От август 1989 г. работи в радио “Гласът на Турция” – в предаването на български език, през 1992 г. постъпва на работа в Анкарския университет. Преподавател и литературен историк, преводач. Понастоящем е ръководител на катедра Български език и литература във Филологическия факултет на университета. С научни доклади участва в международни конференции. Автор на редица изследвания върху литературата, теорията и практиката на художествения превод, рецепцията на българската литература в Турция и политиката за насилственото побългаряване на мюсюлманските общности в България. През 2015 година в съавторство с доц. Вихрен Чернокожев подготвя и издава антологията “Когато ми отнеха името”. Поводът за разговора беше участието на г-жа Зафер в кръглата маса на Центъра за академични изследвания “Възродителният процес” в България (1984-1989). Ретроспекции”.

 Мария Велковска

Минаха 30 години от масовото изселване на турци от България, т.нар. „голяма екскурзия“, с която завърши насилствената смяна на имената на мюсюлманите, наричана от комунистическата власт „възродителен процес“. Достатъчно ли беше това време жертвите да простят, виновните да се покаят, а учените да направят изследвания и анализи?

– 30 години са доста дълъг период за обмисляне на станалото и причините, които стоят зад постепенното принудително побългаряване на роми, помаци и турци. Аз, както и всички жертви на тези масови кампании не приемаме и не използваме циничния термин „възродителен процес“, който беше измислен подигравателно от архитектите на насилственото побългаряване. Много ни е обидно, че българските учени възприеха безкритично и наложиха в науката циничните названия „възродителен процес“ и „голямата екскурзия“, вместо например по-подходящите „принудително побългаряване/насилствена асимилация“ и „прогонване от родината“. Но това е честа практика в българската наука.

За да простят жертвите на всички кампании, най-напред е нужно да се изрази и чуе искреното покаяние не само от отделни хора (които смело го направиха), а на голямото мнозинство граждани на страната и на политиците. Опрощаването щеше да стане много по-лесно и по-рано, ако веднага след 1990-та година беше приет закон за връщане на всички стари турски имена и безплатно оформяне на документите, без подаване на заявения и без каквито и да е срокове. А то какво стана на практика? Хората бяха и са принудени да идват от Турция или друга страна, да губят време и пари, дори да завеждат дела за възвръщане на майчините си имена, които преди това им бяха отнети така бързо и организирано. Имената на починалите родители и близките също се връщат много трудно. Какъвто и документ да ви потрябва, вие сте длъжен да удостоверявате, че тези и тези имена ви принадлежат. Тоест непрекъснато ви навират в носа чужди имена, за които въобще не искате да си спомняте и така раната продължава да кърви. Ние всички мислим, че това е направено планирано и съзнателно, за да се създават пречки и наложените български имена да останат в регистрите.

Знам от разговори по този въпрос, че много прогонени хора в Турция все още не са простили за всичко преживяно до 1990 и след това, че не искат да чуят за България и не желаят да посещават страната. Някои от тях са били в родните си места само един път, за да възвърнат истинските си имена или да посетят тежко болен близък човек. А други въобще не са посетили страната. Може да се говори за единични случаи на прощаване. Дори тези, които като пенсионери се завръщат да живеят в селата си, с болка си спомнят за преживяното и гаврата с човешкото достойнство.

Някои съвестни български учени, журналисти, режисьори, политолози направиха сериозни изследвания, написаха книги, публикуваха документи, снимаха игрални и документални филми – особено през 90-те и първото десетилетие на нашия век. Затова сме им безкрайно признателни!

Но държавата и политиците не направиха почти нищо. Напротив, срещу тези учени и хора на изкуството бяха подети унищожителни кампании, за да ги накарат да замлъкнат. В Турция също имаме историци и изследователи, родени и израсли в България, които изследват темата и дават своя принос за осветляване на този тъмен период от историята на мюсюлманските общности.

„Когато ми отнеха името“ е сборник, който Вие и Вихрен Чернокожев издадохте. „Дневник“ помести откъс от антологията. За съжаление повечето от коментарите под текста оправдават насилието. Има обаче един, подписан от spiegel, който казва: „…Този сборник обогатява българската литература. Но той би трябвало да обогати и нашето осмисляне на комунизма. С тези текстове човек може да почувства трагедията на българските турци. Но и въобще на българина в епохата на комунизма. Защото може да разбере как тоталитаризмът посягаше на най-интимното за човека. Така както го превърна в роб с колективизацията, както го превърна в затворник със затварянето на границите, така се опитваше да превръща турците в българи, а българите в македонци.“ Какви са впечатленията Ви за възприемането на миналото? Колко сходно или колко различно е в Турция и в България?

– Да, този коментар е много задълбочен и верен. Всъщност покойният литературен критик, историк и талантлив учен доц. д-р Вихрен Чернокожев, без всеотдайния труд на който антологията „Когато ми отнеха името“ едва ли щеше да излезе, също беше уверен, че включената в сборника литература отразява до голяма степан и живота на етническите българи през периода на тоталитарното управление и не трябва да се разглежда като нещо изолирано. Но да живееш като малцинство през тоталитарния период на България, беше много по-трудно от предполагаемото и това заслужава специално проучване. Защото българите поне имаха право да носят майчините си имена, да говорят на езика си, да слушат своята музика, да изпълняват някои от празниците си и др. подобни.

С включените в антологията произведения на мюсюлманските общности ние се опитахме да представим на българската общественост вътрешната гледна точка на тези общности за политиката на тоталитарната власт, за издевателствата и травмата от насилственото побългаряване и прогонване от родината. Да им припомним, че това е част от българската история и този период не трябва да се подминава и омаловажава.

Не само в България и Турция, в почти всички страни на света някои събития от миналото не се коментират достатъчно пред обществото, винаги се предпочитат и преувеличават положителните периоди от историята, а другите се пренебрегват и премълчават. Доста са малко учените или творците, които проявяват смелост да служат само на науката или изкуството, а не на политиката. В целия свят пропагандната машина усилено работи за фокусиране вниманието на световната общественост върху събития, които разполагащи с огромни средства диаспори определят смятат за важни, а другите престъпления се премълчават и омаловажават. Не имало и няма справедливост в свят, в който капиталът контролира историята, науката, дори дейността за опазване на околната среда.

Вие сте били преследвана, изселвана, затваряна и същевременно сте се съпротивлявали. Не Ви ли беше страх? Какво Ви даваше сили?

– Бях преследвана години наред. Това ми беше оставено като наследство от баща ми, който беше голям противник на социалистическата система и ме учеше да не се адаптирам към диктаторската обстановка и да се съхраня като личност, като идентичност, просто като човек. Благодарение на него аз не възприемах като герои партизаните и комунистите, за които бе произведено такова огромно количество пропагандна литература, а симпатизирах на горяните и преследваните от режима противници на диктаторската система. Той ме научи да чета между редовете ежедневниците и да слушам предаванията на западните радиостанции.

Разбира се, че ме беше страх! Няма човек, който да не изпитва страх. И ако някой твърди това, не му вярвайте. Не мога да забравя един случай през юни 1982 г., когато като студентка втори курс получих призовка от МВР Шумен да се явя на разпит в 10 часа сутринта и ме приеха чак следобед в 16.00 часа. Не знаех по какъв повод съм призована и в продължение на 6 часа чаках със свито сърце, вместо да чета за изпити.

Тези призовки за явяване в милицията, които често получавахме в България, така силно ми подействаха на психиката, че и сега, когато в пощенската кутия видя оставена бележка за получаване на препоръчано писмо (тъй като не са ме намерили вкъщи), не мога да се успокоя докато не разбера за какво става въпрос. Но тогава единственото нещо, което ми помагаше да запазя хладнокръвие и да се държа сравнително спокойно, беше увереността ми, че трябва да се боря срещу циничното посегателство върху идентичността ни, да се противопоставям на противоконституционната практика на държавата и нейните антидемократични инстанции.

Преподавате в университета в Анкара, пишете книги и статии, участвате в научни конференции. Никога ли не Ви е изкушавала политиката? Защо?

– Упражнявам професията си с голямо желание, удовлетворена съм от преподавателската и научна работа. Ако не ме бяха изгонили от България още на 3 февруари 1989 г., дали в началото на демокрацията всемогъщите представители на бившата Държавна сигурност щяха да ми разрешат да се занимавам с политика, не зная. Но ми се струва, че в политиката трайно остават само хора, които умеят да правят компромиси. А аз не мога да постъпвам в разрез с разбиранията си. Затова си мисля, че не съм подходящ човек за политика нито в България, нито пък в Турция.

Ръководите катедрата по български език и литература. Има ли интерес към българската литература, към съвременни български писатели в Турция?

– Българската художествена литература не е много добре позната в Турция поради политиката на социалистическото правителство за разпространяване на „антифашистка“, партизанска, марксистка и политическа литература, започнало от втората половина на 60-те години. Благодарение на това най-издаваната българска книга в Турция е „В името на народа“ на Митка Гръбчева, която, издадена през 2015 г. за 27-път, заедно с много други засенчва истинската българска литература. След 90-те години започнаха да се превеждат повече произведения от българската литературна класика и преди всичко от съвременни автори. Затова днешният турски читател има по-голяма възможност да се запознае с творчеството на някои талантливи съвременни автори. Днес преводачите на българска художествена литература сами избират какво ще преведат, но ми се струва, че определено предпочитат по-лесните за превод автори. Може би затова все още не са преведени романът „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, най-хубавите произведения на Радичков и др.

Кои са писателите, които Вие харесвате?

– Харесвам много български поети и писатели. Но тук едва ли бих могла да ги изброя. Особено ценя поезията на Борис Христов и романа „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров.

Какъв е новият Ви прочит на Вазов, написали се „Нов прочит на Иван Вазов“ (2009)? Не искате ли книгата да бъде издадена на български?

– Това е моят прочит на творчеството на Вазов, което се опитах да представя накратко на турските студенти. Пиша на български или на турски и досега не съм превела нищо от своите работи. На този етап нямам такива планове.

В „Исторически портал“ сте поместили „България непосредствено след 9.IX. 1944 през погледа на един турски журналист“. Това е Махмут Неджметтин Делиорман (1898-1973) . Ще пишете ли още за него?

– Да, възможно е да преведа някои негови мемоари, които са важни и за българската история. М. Н. Делиорман е виден представител на турската интелигенция в България, журналист, издател, общественик, смел защитник на правата и свободите на турското малцинство, небезразличен към съдбата на своята родина след Деветосептемврийския преврат, въпреки че по чиста случайност оцелява след организирано срещу него покушение.

Над какво работите сега?

– Скоро публикувах на турски статия, в която разглеждам участието на жените в борбата срещу насилственото побългаряване през 70-те и 80-те години на миналия век. Последно време изследвам насилствената асимилация, прогонването от родината на стотици хиляди български граждани и последствията от тези кампании, антиасимилаторската литературата на жертвите. Освен това преведох на български част от поезията на талантливия ни поет Ибрахим Камбероглу, представен за пръв път в антологията „Когато ми отнеха името“, които се надявам да бъдат отпечатани в България.

Източник: Дневник

 

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Leave a comment