Отзив за книгата “Bulgarian Jews: Living History”

Автор: доц. д-р Михаил Груев, историк.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Съвсем наскоро излезе от печат луксозно албумно издание на английски език, посветено на живата история на еврейската общност в България. Негови автори и съставители са Клайв Левиев – Сойер и Имануел Маркъс. Издател е Организацията на евреите в България „Шалом”. Албумът няма характеристиките на научно издание, а по-скоро на представително популярно четиво, целящо да представи с възможно повече фотографии и по-малко текст, в достъпен и синтетичен вид, богатата многовековна история на еврейската общност в България. В този смисъл към него не е възможно да бъдат отправяни претенции за изчерпателност, за индексиране на поднесената информация и др. специфики на академичните издания. Двамата автори успешно са се справили в действително сериозното предизвикателство – да съумеят с минимален брой думи и възможно най-ефектно и завладяващо да направят общ профил на историята на българското еврейство, на същността на самата организация „Шалом” и на нейното настояще. Съвсем логично, текстът започва с въведение от председателя на организацията – д-р Александър Оскар. Свои реверанси към издателите във вид на специално подготвени за целта приветствия са направили израелският премиер Бенямин Нетаняху, председателя на Световния еврейски конгрес Роналд Лаудер, българският министър-председател Бойко Борисов, кметът на София Йорданка Фандъкова и председателят на Американския еврейски комитет Дейвид Харис. Почетната рамка на изданието се затваря от поместено в края му интервю с израелския посланик в София Ирит Лилиан, озаглавено: „Поглед към бъдещето”. Същинското изложение започва с преглед на ранната история на еврейското заселване по българските земи през римската епоха на т. нар. романиоти. Представени са, включително и с красиви визуални изображения, най-ранните археологически свидетелства за присъствието им на Балканите. Следват две глави, посветени на мястото на евреите в средновековната история на България, в т. ч. и на първите документирани прояви на антисемитизъм, инспириран от църквата. Двамата автори са отделили специална глава на действително интригуващата връзка между цар Йоан Александър и неговата втора еврейска съпруга. Макар те да правят уговорката, че сведенията за „Теодора – Сара” имат по-скоро легендарен характер, следва все пак да се отбележи, че не съществуват каквито и да било исторически извори, от които може да се заключи, че „еврейката”, както е наричана в тях, се е казвала по този начин.

Изключително добре написан и богато илюстриран е тесктът, посветен на миграцията на ашкеназките и сефарадските евреи и на установяването от тях на вековен модел на толерантно съжителство с християни и мюсюлмани в Османската империя през периода XV – XVII век. Може да се заключи, че в значителна степен това е и най-ефектната и приносна част от изданието. Сравнително по-бегло и повърхностно са проследени живота на общността в годините след Освобождението на България и особено в годините на Втората световна война, когато за нея настъпват най-тежките дни. Много исторически коректно и добре документирано е представена Голямата Алия на българската еврейска общност към новосъздадената държава Израел в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век.

В края на албума е направен общ преглед на известните български евреи в историята. Тук са поместени кратки справки за богатата самоковска фамилия Арие, братята Бакиш, равините Йосиф Каро, Ашер Хананел, Давид Пипано, Габриел Алмознино и мн. др., както и за евреите, разнасящи славата на България по света – Елиас Канети, Жул Паскин, Алексис Вайсенберг, Панчо Владигеров, Карл Джераси и много други. Тази последна част от албума му придава и характера на кратък справочник, позволяващ бързи биографични справки за значими и световно известни фигури. Може да се заключи, че в ръцете на англоезичните читатели, интересуващи се от историята и културата на еврейската общност в България, е предадено ценно издание, което би могло да даде нова и коректно поднесена информация, а и да бъде отличен подарък.

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Leave a comment

Увлекателно написана книга за живота и историята на българските евреи

Двама чужденци – Клайв Левиев-Сойер и Имануел Маркус са написали и публикували книга за България на английски език.

Заглавието ѝ е “Bulgarian Jews: Living History”, което може да се преведе като “Българските евреи: жива история”, но и като “Българските евреи: Да живееш историята”.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Ще се спра само на една част от книгата, главата “1940 – 1944: Защита на нацията”. Спирам се на тази глава, защото историята на България от този период е обект на личен интерес, а и (като много от моите съвременници) имам роднини, които са участвали в тази история.

Авторите започват главата по изключително силен начин:

“Думите вдъхновение и Холокост, като правило, не могат да бъдат в едно и също изречение. И все пак, през 1943 г. българите написаха може би най-вдъхновената глава от тяхната история, когато се изправиха в защита и предотвратиха депортацията на евреите в лагерите на смъртта.”

Някои по-критично настроен човек би могъл да види в това изречение не силно начало, а възможност за критика – особено хората, които са чели историческите изследвания по темата или дори моите статии в този блог – защото не всички евреи са били спасени, но не бързайте със заключенията.

Голяма грешка е от едно изречение да се правят кардинални изводи!

Авторите по-нататък посочват антисемитизма на Богдан Филов и пронацистката биография на Александър Белев и Петър Габровски, както и цялостния антидемократичен характер на управлението на цар Борис III след преврата през 1934 г. Обяснява се и приемането на антисемитския, а по същество – античовешки – Закон за защита на нацията (ЗЗН) през 1940 г. и т.н., и др.п.
Сетне авторите се спират на по-сериозните текстове от ЗЗН, като ги слагат и в контекста на противоречието им с Търновската Конституция, която е на практика суспендирана от царя след 1934 г.
Споменавайки за навлизането на българските войски в “новите територии” и високия имидж на царя като “Обединител”, Маркус и Левиев-Сойер не пропускат да отбележат, че всички лица, с изключение на евреите (подчертано от мен, В.М.), получават българско поданство.

Всъщност, погубването на евреите в България не започва с депортацията и авторите посочват потъването на кораба “Салвадор” през декември 1940 г. като една от големите трагедии за еврейската общност. И на този случай е посветена една част от тази глава.

Особено интересно и с многобройни факти е описана обществената реакция за спиране на депортацията, в която са преплетени героичните и трагични действия на водачите на Българската православна църква, на хора като Димитър Пешев, като секретарката на шефа на Комисарството по еврейските въпроси Лиляна Паница, на граждани от Кюстендил и т.н. Авторите подчертават, че именно БПЦ е издигнала най-отчетливо глас срещу ЗЗН и дискриминацията на българските евреи.  В разказа им се срещат и подробни цитати от антисемитското изказване на царя пред Св. Синод, описано в протоколите от заседанията на Синода. Ролята на софийския владика Стефан и пловдивския Кирил е също така добре описана, както и трудовите лагери за евреите, създадени от царското пронацистко управление.

Специална част в тази глава е посветена и на въпроса за ролята на цар Борис III за началото и спирането на депортацията. Авторите коректно споменават за наличието днес на два спорещи лагера, разделени според това какво мислят за ролята на царя за депортацията и спирането ѝ. Не са спестили нищо от историята, споровете и критиките, както, разбира се, и от основните факти.

Като цяло главата е добре и балансирано написана. Авторите, които са и журналисти по професия, не взимат страна в споровете, а само предлагат на вниманието на читателите обективните факти и ги оставят сами да си направят изводите.  Това, впрочем се и очаква от популярна книга, която няма претенции да бъде история или енциклопедия. Има 2-3 дребни грешки – например вместо Пантев пише Фантев, а превратът от 1934 г. е записан като случил се през 1935 г., но такива дребни грешки не променят духа на главата и смисълът ѝ.

Това е и най-важното – че с този текст чужденците ще получат една сравнително точна и кратка информация за случилото се през 1940-1944 г., ща имат представа за това коя от историческите фигури с какво се е занимавала, за ролята на царя и неговото пронацистко управление.

Историята е предадена увлекателно, чете се на един дъх. Струва си да бъде прочетена тази книга. Къде може да бъде намерена, попитайте на стената на Организацията на евреите в България “Шалом”.

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Tagged , | Leave a comment

Който мрази, завижда, злобее или се надсмива, избива тежък провинциален комплекс

Ние, българите, често се надсмиваме над другите народи и държави.

А вие замисляли ли сте се защо е толкова лесно да се критикуват САЩ и ЕС?

Флаговете на САЩ, ЕС и Русия. Източник: Уикимедия

Оставям настрана това, че е безопасно – можете да пробвате, например във Фейсбук или под някоя статия в онлайн издание. Сложете някаква критика, дори и безумна да е, по адрес на Щатите.
След това напишете нещо критично по адрес на Европейския съюз.
Накрая пробвайте с Русия.
Ще видите как никой няма да ви каже “копче” за критиката срещу американците и (западно)европейците. Но за критика срещу Русия… О, ще ви се нахвърлят отгоре така, сякаш сте национален предател или човек, който не обича… България!? 

Най-тъжното е, че нашенци* не разбират, че надсмиването по принцип не е признак на добро възпитание, Независимо дали се надсмиват над народ, държава или съседа си.
По-малко, но все още тъжно е, че нашенци категорично отказват да приеме, че България е част от ЕС. За нашенеца все още има “Брюксел”, който го командва и пренебрежителен и “смел” (кавичките са, защото нищо не го заплашва!) коментар: “Какво знаят те, бе?!”
И най-малко тъжно, но мрачно тъжно, е това, че нашенци все още не могат да приемат, че има около 200 страни и територии, които не са живели, не желаят да живеят и никога не биха живели “по нашенски”.

За нашенци “по-високо от Витоша нема”, няма и по-дълбоко “от Искъро”.
Нашенецът много “добре” знае (или си мисли, че знае, но не му го казвайте, че ще ви се разсърди завинаги!) как живеят “на Запад”.
За нашенеца всички останали народи са по-тъпи, по-млади, по-малко развити. Е, понякога – със “срама” на бай Ганьо, който се оригва или пърди на публично място – може да каже, че българите са не на 1-во, а на 2-ро място по интелект в света.

Разбира се, нашенецът има логично обяснение за пълното разминаване между изключително високото му мнение за неговите собствени способности и плачевното му жизнено равнище, трагичното икономическо състояние на държавата и мястото на България в света.

Виновни са, естествено, Западът и САЩ, които:

а) са го изоставили в лапите на Съветския съюз;
б) не са му дали достатъчно помощи;
в) му крадат златото, което се намира на открито във всички български резки, езера, планини и поля;
г) бандитски приватизираха имущество за 30 милиарда, срещу което България получи само 2. 

Американците не се занимават с такива сложни теории.
Когато те показват патриотизма си, той е подкрепен от твърдата убеденост, че всеки гражданин може да стане такъв, какъвто си иска.
В тяхната култура не се срещат основни за нашенеца понятия – например на американците фразите “уредих се с връзки” или “за Нова година пуснаха бананите” не им говорят нищо.
Американците не се питат: “Колко ти плащат?”, защото знаят, че парите не се дават, а се изработват.
Когато слагат знамето на колите си, го правят не защото футболният им отбор е станал 4-ти на едно световно първенство (преди 21 години), а защото се обединяват около една обща кауза.

Нашенци се обединяват само тогава, когато трябва да каже, че някой известен човек е… българин. Дали ще е Григор Димитров, Соня Йончева, Цветана Пиронкова, Васко Василев или някой друг – няма значение. Важното е да е българин и, разбира се, да няма нищо общо с политиката. Ако има нещо общо, тогава той/тя вече не е повод за гордост. Така, де, нали нашенецът си мисли, че и той може да бъде генерален директор на ЮНЕСКО, например, тогава защо да се гордее с тези постижения? Виж, не всеки може да играе тенис, да пее в операта или да свири на цигулка и да го канят по целия свят на концерти. Макар че сте чували репликите “Е, к’во толкова, бе, тенис – и аз да се хвана да тренирам по цял ден, и аз ще мога да играя срещу Федерер…”

Още една разлика между нашенеца и западняка е, че западният човек си знае мястото и гледа да работи на него така, че да бъде по-добър или най-добър. Не си мисли, че ако се хване с футбол, ще бъде най-добрият футболист в света. Не си мисли, че трябва да стане министър, за “да се оправи”. Всъщност, повечето западняци в положението на нашенеца – работещи, със семейства, знаят, че единствения начин да имат нормален живот, това е да се трудят и да… не мразят.

С омраза никой нищо хубаво не е постигнал. Но нашенецът не само не разбира това, той отказва и да го приеме. За него силно да мрази е по-важно от това силно да обича. Или, по-точно, нашенецът просто обича да мрази, да злобее, да завижда, да злослови. Той е като онези от Коньовица, които казват: ‘Га не бием, не мо’ем зáспим”, само че вместо да бие с юмруци, предпочита да бие със злобни мисли и думи.

Накрая, за да затворим кръга: нашенецът, за разлика от западняка, не обича да се усмихва. Нашенецът не иска да си намери повод за усмивка, разбира се, но дори и като такъв повод има, той пак предпочита да се озъби, вместо да се усмихне. Да се надсмее, вместо да се зарадва.

И така и не разбира, че ако се надсмива, ако мрази, ако злобее и завижда – това са все прояви на тежък провинциален комплекс, който избива особено ясно в социалните медии, където нашенецът действа под закрилата на домашния компютър…

_______
* – Нашенци са хора, които избиват комплекси, за разлика от нормалните българи, които си гледат живота и не се занимават с това да гледат завистливо какво правят другите около тях.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Ли(ри)чно отклонение

(от стената ми във Фейсбук)

Пишат ми, че някой бил написал нещо срещу мен, обиждал ме, едва ли не.
Уважаеми хора, ще ви призная нещо: не ме интересува особено кой какво пише срещу мен – не съм нито политик, нито шоумен, че да имам нужда от висок рейтинг и съответно да се нагаждам към настроенията на всеки. Ако някой, който ме е блокирал във Фейсбук, е решил да пише нещо зад гърба ми, това говори повече за него, отколкото за мен.
Това, че има хора, които се ядосват, ако някой не е съгласен 100% от времето със 100% от техните изказвания… Има такива хора, с такъв проблем. Но това е техен, а не наш проблем.
Прекарвам част от времето си в социалните мрежи е, за да споделям, но и за да черпя информация. И обратното.
И в двата случая обаче гледам информацията да е положителна, да е интересна, полезна.
На някои хора това не им се харесва. Не им харесва и че не избирам лагерите, към които те принадлежат, че не виждам света като непрекъсната барикада, в която ако не съм с тях, значи съм срещу тях. Такова черно-бяло виждане за живота не ми е присъщо – и това е също факт, който някои хора не искат и не могат да разберат.
Пиша това лично/лирично отклонение, защото получавам на лични съобщения, с които просто не ми се занимава. Моля, ако видите някой да пише нещо по мой адрес, не ми го казвайте, а му/ѝ напомнете, че още преди 16-17 години съм дал този отговор на въпроса как си представям следващите 10 години:
“Божа работа е какво ще стане. Но каквото и да стане едно е сигурно – “ще има пак звезди. И кучета ще има, лаещи къмто звездите”. Не държа да съм звезда, но много ми се иска никога да не ми се налага да се превръщам в куче. Кучета имаме достатъчно около нас, те непрекъснато ни напомнят, че са тук.”
Казаното е публикувано в книгата “Първите в Интернет”, можете да го прочетете тук

Да са живи и здрави всички хора, които злословят, завиждат и злобеят. Рано или късно ще разберат, че с омраза нищо хубаво и дълготрайно не могат да постигнат, а лошото е само временно.

На снимката – показвам на Винт Сърф* и на шефа на Държавната агенция по информационни технологии и съобщения Пламен Вачков** изложба в сградата на ДАИТС. Усмихнат съм, както винаги 🙂

__________
* – Винт Сърф
** – Пламен Вачков

Posted in Bulgaria, Facebook, на български, общество | Leave a comment

Фейсбук или как читателите станаха писатели, но не съвсем

Фейсбук от форма на комуникация се превръща в обсебване и графомания. Снимка: ДПА

Американският писател футурист Алвин Тофлър обяснява масовата култура като вече отиваща си – явление, което предстои да прерасне в една масова индивидуализация. За Тофлър основна характеристика на потреблението спира да е масовостта, а индивидуалният избор и потребление – включително на културни продукти. Според тази концепция масовата култура е етап и същевременно преход към една култура на “фрагментаризация” – на вкусовете, на избора на литература, начин на живот и др. Фейсбук предлага и двете – масови и индивидуални концепции и прочити. Ако двете визии – за масовата култура и за фрагментаризацията не могат да бъдат напълно отнесени към реалната ситуация днес, вероятно и двете съществуват като процеси и въздействат върху човека в зависимост от неговия собствен избор и културни интереси. Да, всичко е въпрос на съзнателен или несъзнателен избор. За новите поколения Фейсбук дори е вече старомоден – те масово ползват мрежи като Instragram и други. Всичко е толкова динамично, че утре този текст вече ще е старомоден, но днес…

Съвременните медии, читател и автор

Според медийния анализатор Роджър Фидлър, като печатна медия вестникът е трудно да бъде ориентиран към личността, но за съвременните медии това ще става все по-лесно. “Обратната връзка” – общуването между автор и читател вече е едновременна връзка. Участието на човека в съдържанието на медията се дължи на новите технологии, включително мощната дигитализация. Вече е факт един тайфун в словесната атомна електроцентрала на човечеството.

Масовата култура може да бъде приета и като начален етап в културния живот на личността. Ако човек първо стъпва на плочата на разпространявани масови културни кодове, след известен период той често сам си избира културен модел. Фрагментаризацията също е масово явление. И медиите играят роля в този процес.
Mасовата култура може да изиграе положителна роля при ориентиране в съществуващи социални модели и избирането на някои от тях, при индивидуализацията тези модели се подчертават. Личността избира определени продукти, определено поведение или демонстрира принадлежност към определена субкултура и така индивидуално участва в контекста на културата. Така са се оформили множество читателски общности – на научно-фатастична литературата; фентъзи и др.

Закачка от Интернет

В общества като френското или английското човек може да заяви себе си дори като бъде читател на определен вестник, макар че с навлизането на интернет тази тенденция избледнява. Фейсбук групите и т. нар. лайкове (тази отблъскваща, но „жива“ дума) все още  нямат чак такава роля, но са нещо подобно. Факт е обаче, че във Фейсбук или Туъитър и т. н., идентичност безспорно се гради чрез т.нар. постове (друга очарователна дума).

Субкултурата все пак не може да съществува без досег с масовата култура. Без “трамплин” човек няма как да се оттласне от масовата култура и да огради от нея онази зона, в която иска да разположи себе си. Субкултурата на практика е “парче”, културен резен от масовата култура, който в своята микроскопичност е по-близък до личността от целия поток и в някои случаи за личността е по-лесно и комфортно да изгради своя идентичност.

Фрагментаризацията не може да бъде начален етап – необходимо е първо човек да се ориентира в съществуващия културен контекст и да извлече порядък от това, което първоначално може да изглежда като хаос. Необходимо е да бъде първо „читател“, след което и – автор.

Творчеството и участието. Фейсбук, Туитър и т. н.

Обратно на по-ранните схващания за масовата култура, в които човекът е определен като пасивен реципиент на културните съдържания, както пише Роджър Фидлър, масовите медии днес позволяват интерактивност, т. е. активното участие на зрителя в медийното съдържание. Мозес Наим, редактор на „Foreign Policy“, още преди години предвижда, че масовите мултимедийни сайтове като youtube.com се базират на участието и творчеството на отделния човек. Наим описва тези сайтове като нова медия, изградена от хората от едно огромно множество на глобално равнище.
Поради невъзможността телевизионната камера да обхваща много зони от реалността, обикновеният човек поема отразяването на реалността. Поради способите като камера, монтаж и избор на времето и пространството той твори и интерпретира тази реалност.

Фейсбук се превърна в тази платформа, в която читатели и автори непрекъснато разменят ролите си. Това е мястото, където можеш да твориш неограничено – разбира се, говорим за количество, а не за качество. Тук словото става много бързо конвертируемо – за отрицателно време една фраза на някого може да ангажира голяма част от мини общността на някого или от едно виртуално общество. Неминуемо, за добро или зло, все повече неологизми ще се раждат във Фейсбук. Механизмът на раждането на нови нарицателни или неологизми впрочем представлява силен интерес за изследователите. Обикновено някой го сътворява, но много често този някой бива забравен.

Чрез Фейсбук шансът на всеки да участва в потока от информация се увеличава. Участвайки, човек увеличава шанса си да бъде чут и забелязан.
Философът Валтер Бенямин още преди близо век отбелязва предпоставката, че: “Векове наред в писмеността нещата са стояли така, че на един малък брой пишещи са се падали хиляди пъти повече четящи”, и обяснява промяната: ”Към края на миналия век (XIX век – бел. ред.) в това положение настъпва промяна. С нарастващото разпространение на пресата, която поставя на разположение на читателите все нови политически, религиозни, научни, професионални и местни печатни органи, все по-голяма част от читателите – отначало случайно – попадат сред пишещите“.

Той добавя и следното: „…Започва се с това, че всекидневната преса открива за тях рубриката „Писма на читателите”, и днес положението е такова, че едва ли има европеец, участник в трудовия процес, които по принцип да не намери възможност да публикува някъде резултата от своя трудов опит, някое оплакване, репортаж или подобно. С това отликата между автор и публика е на път да загуби своя принципен характер“.

Философът Едгар Морен пише в своята книга „Духът на времето”, че творчеството, оригиналността, мисълта и масовата култура могат да се наблюдават интегрирани, защото отделния човек има нужда от оригинален продукт, за да го купи. Много културни факти навлизат в общественото пространство благодарение на масовото им разпространение. Поради трайното настаняване на масовата култура или поне на една култура, която се разпространява чрез масовите комуникации, днес е невъзможно тя да се отрича тотално. Това е и Фейсбук днес – книга за оплаквания, похвали. Изповедалня. Преизподня.

Бъдещето

Масовата култура не ражда като краен резултат човекът-маса – за момента тази опасност е редуцирана. Същото можем да кажем и за Фейсбук. Поради индивидуалното съзнание на човека, дори и ако налице е един единствен поток от информация, има разнообразни ефекти сред количеството хора, приели съответния код на масовата култура.

Според биологията, ембрионалното развитие на човешкия зародиш дава представа за цялостната му исторически-биологична еволюция. Съществуването и развитието на днешния човек като културно същество също може да бъде образно оприличено на етапите на масовата култура. Днес човек се адаптира към масовата култура и в началото дори е обезличен от нея – както е било исторически при появата на масовата култура. На този етап той е по-скоро пасивен, отколкото избирателен „приемник” на културните кодове. Впоследствие той започва да се адаптира към масовата култура, но и да подхожда аналитично към нея, като усвоява универсални ценности, анализира я и я преработва. Същият етап е налице при по-късното развитие на масовата култура, когато тя генерира цивилизационни модели – на киното и телевизията, и е носител на универсални ценности, както пише Едгар Морен. Накрая, както масовата култура прераства в масова култура на индивидуализацията, то и на индивидуално ниво човекът в един момент стига до пресяване на културни масови модели и индивидуализирането им. В такъв случай, надежда има.

Читателите и пишещите ще останат, макар че безспорно – твърде често ще си разменят мястото. Но – авторът на фрагменти не е еквивалентен на човека на словото. Пишещият не е еквивалентен на писателя. И четящият все още не е читател. Как ще се разпределят тези роли в училищната пиеса, наречена съвремие?…

Posted in Facebook, на български | Leave a comment

Пловдивски евреи не са съгласни с неточното представяне на историята

Препечатано от “Маргиналия“. И до мен достигна информация за това, че експозицията-еднодневка, за която стана дума в откритото писмо, се опитва да намери други градове из страната, в които да се изложи. За съжаление не знам кои са конкретните лица, стоящи зад нея, за да ги посоча, защото излагането е и тяхно. Все повече хора знаят все повече за историята на България по време на антидемократичното управление на цар Борис III след 19-и май 1934 г., защото отмина времето, в което отричайки комунизма, автоматично се приемаше, че преди това античовешко управление е имало друго, което е било човешко, демократично. Хората вече знаят, че и преди 9-и септември са убивани българи, депортирани са 11 343 евреи от Беломорска Тракия и Македония, а останалите са били на практика сваляни от влаковете, на които властите са ги натоварили за откарване в Треблинка. (б.м. – Вени Марковски)

 

След скандалните думи на вицепремиера Валери Симеонов, противоречивата изложба е още повече нежелана от еврейската общност в Пловдив

Валери Симеонов пред тв. Скат (снимка: YouTube)

Въпреки протеста на правозащитници, историци общественици, с който те изразиха негодуванието си срещу подготвяната за 8 май изложба, подменяща историческата истина, тя все пак бе открита с приветствие от вицепремиера Валери Симеонов в присъствието на зам.-министър Румен Димитров от квотата на „Обединените патриоти“. Националистът Симеонов е поздравил  кураторите с думите „ „Колкото и да се прикрива и премълчава този факт, това спасяване (на българските евреи – бел. “Маргиналия”) е станало възможно единствено с категоричната позиция на българското правителство и на царя на България – Борис III“, цитира думите му Агенция Фокус.

Телевизия “Скат” излъчи по-различна позиция на лидера на Националния фронт за спасение на България, част от „Обединени патриоти“и коалиционен партньор на ГЕРБ. В интервюто Валери Симеонов казва:

“Просто да отдам дължимата почит на всички тези българи, които голяма част от тях след 9 септември са били избити. За съжаление, за съжаление не малка част от тях са потърпевши точно от действия на евреите, които са влезли в управлението на комунистическа България след това.”

Организаторите на изложбата „Страната на спасените евреи“ имат намерение да организират представяне на експозицията в Пловдив. Пред “Маргиналия”  Светозар Калев, председател на  местната организация на „Шалом“ открито изрази нежеланието си да станат домакини на изложба с  „документи“ тенденциозно представящи мъчителните събития, свързани с преследване и депортиране на евреи през Втората световна война.

Еврейската общност в града на Тепетата е с повишена травматична чувствителност по темата за държавния антисемитизъм през периода 1940-1944 година и преживяното от родителите им по време на пронацисткото правителство на Богдан Филов.
Принос за неизлекуваната травма има и областният бюлетин Trafficnews.bg. От 2016 година Росен Димитров и Станислав  Станев от Пловдивската адвокатска колегия поддържат рубрика в сайта, посветена на „много значими личности и събития от българската история“, като легионера Иван Дочев, прононсиран фашист и водач на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). Адвокат Станев представлява в Софийски районен съд Дянко Марков, бивш депутат от Демократичен форум, партия – правоприемник на Българските национални легиони, в делото му срещу журналист от “Маргиналия” и определението по негов адрес „антисемит“.

 

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Tagged | Leave a comment

Страхотната новина е фалшива, но ако няма кой да кликва върху нея, тя нямаше да се появи!

Поводът за това заглавие е снимката, която видях в един набързо спретнат блог с цел да привлича повече хора, които да кликнат върху рекламите:

Уважаеми хора!
Моля ви, мислете, когато видите подобни заглавия – мислете не само за печалбарите, които не се притесняват да правят търговия с трагедията на хората, но и за това, че като кликвате върху подобни текстове, вие ги насърчавате да се възпроизвеждат. Ако нямаше наивни и доверчиви хора, които генерират посещения, нямаше да има и програми, които да създават такива сайтове.

Казвам програми, защото текстът не изглежда да е писан от българи, а и нищо чудно да е автоматично генериран въз основа на алгоритми, които предвиждат какви заглавия биха привлекли повече посетители.

А че става дума за реклами, си личи още по под-заглавието. Никой нормален потребител не бива да кликва върху подобна “сензация”. Новината е фалшива.

Това ми напомня, че в едно наше онлайн издание казваха, че няма да модерират коментарите, защото така имали по-голяма посещаемост.
Нещата са свързани, но в основата на всичко стоим ние – Интернет-потребителите, които кликваме върху препратки, споделяме текстове, снимки и видео.

Ако бъдем по-внимателни в това, което правим онлайн, ще си спестим много проблеми, при това не само наши, но и на нашите онлайн приятели…

Posted in Bulgaria, Facebook, fake news - фалшиви новини | Leave a comment

Всеки с вкуса си, но защо трябва да се развиват конспиративни теории?

Някои хора си мислят, че ако имам различен вкус от техния, то те трябва да ме порицаят, да изразят възмущението си, учудването си, а и да ми дадат напътствия как трябва да мисля. Други направо обясняват вкуса ми по такъв начин, че на човек му идва да се разплаче. Или разсмее… Ето и един конкретен пример:

Пуснах във Фейсбук връзка към изпълнението на победителката в тазгодишния конкурс на “Евровизия” със следния текст:

Победителката в конкурса Евровизия 2018 г.
Чудесна песен, изключително изпълнение и на живо.
Нета спечели благодарение точките от публиката – респект!

И като се почнаха едни обсъждания под този статус…

Lilla Johnson Сериозно ли? Песента беше … търся точната дума … а, да, халтура.
Todor Stoyanov Лигава песен и изпълнител, имаше много по-достойни за първото място.
Iliya Marinov Отврат,чесно казано..
ВЯРА КОСЕВА НА ТАЗИ ПЕСЕН НЕ БИХ ДАЛА НИТО ЕДНА ТОЧКА….ЧУЧОЛО И ОТВРАТ
Татяна Цанкова Господине,наистина ли това е вашият вкус?…Жалко,много жалко …
Нели Велева Не, господинът няма вкус , а поръчка!
Татяна Цанкова Нели Велева не знам защо не го
          написах,но и аз бях убедена в същото.Просто
          бях разочарована от написаното.
Pavlinka Georgieva Песен ли беше, или речитатив? Но догодина трябва да се увековечи новата столица на Израел, посочена от американците- Ерусалим.
Нели Велева Е, след снощното следене на Евровизия това изказване на иначе уважавания от мене господин Вени Марковски ми идва много вповече! Дори не мога да го коментирам, явно е, че става дума за конкурс, който не е свързан с музиката вече, тотално и завинаги!

И добре, че се намериха няколко души, които да споделят, че песента им е харесала, мнението на Belinda Tafuikin е най-красноречиво:
На фона на мрачни, сиви и измъчени изпълнения, Нета бе цветното, жизнерадостно и всепобеждаващо чувство и настроение. Добра и КУЛТУРНА певица. ПЕВИЦА, другари и другарки. Заслужено спечели. Поздравления, г-н Марковски!

На никой от критикуващите не му направи впечатление, че:

  • всяка песен е преминала през ситото на национална надпревара или някакъв друг вид избор, а не се е появила отникъде* в “Евровизия”;
  • песента на победителката беше получила точки от журито на конкурса, които я бяха поставили на трето място;
  • гласуващите за Нета са хора от цяла Европа.

Гласуването е по сложна схема, въведена през 2016 г.; всяка песен получава различен брой точки – от жури, от гласуване със SMS-и.

Израелската певица Нета Барзилай се радва на трофея след спечелване на финала на 63-ото издание на конкурса “Евровизия”. (Снимка: FRANCISCO LEONG/AFP/Getty Images)

Само че всички тези подробности нямат значение, когато става дума за МНЕНИЕТО на нашенеца. Защото той си знае, че неговото МНЕНИЕ е по-важно от каквито и да са правила, конкурси и т.н. Нашенецът е УБЕДЕН, че мнението му е най-важното. По-горе виждате няколко примера за това как хората могат да се заблудят за резултатите от конкурса.
Ето – според г-жа Георгиева, всичко е нагласено, защото догодина трябва да се увековечи новата столица на Израел, посочена от американците.
Това, че г-жа Георгиева не знае, че Йерусалим не е “новата столица” на Израел – едно на ръка. Това, че за нея Йерусалим е “новата” столица – друго. Това, че според нея Йерусалим е посочен за столица на Израел от американците – трето. Това, че градът, който е сред най-старите градове на планетата тепърва щял да се увековечава – четвърто, а това, че трябвало да стане догодина – пето…

Помислете сега как стотици милиони хора от гласуващите 43 страни са манипулирани, за да може догодина конкурсът да бъде в Йерусалим.

Абсурд, нали?

Да, но не и за нашенци, които имат мнение по темата.

Израелци празнуват в Йерусалим победата на певицата Нета в конкурса на Евровизия

Нета излиза от самолета в Израел, след като е спечелила финала на Евровизия

 

_______
* – Благодаря на Адриано Христов, че посочи две грешки в статията.

Posted in Bulgaria, European Union, на български | Tagged | Leave a comment

Отворено писмо до министъра на културата Боил Банов

Отворено писмо до министъра на културата Боил Банов

Копие до: Министър-председателя на Република България
и членовете на Министерски съвет

Уважаеми г-н министър,
Уважаеми дами и господа,

От съобщение, публикувано на уеб-страницата на Министерство на културата на 4-и май т.г., разбираме, че на 8-ми май министър Банов щял да открие изложба „Страната на спасените евреи“. Според текста на съобщението, наред с другото, експозицията щяла да „представи ролята на българските държавни власти в спасението на евреите“, а „ролята на цар Борис“ щяла да е дори подчертана.

Уважаеми дами и господа,
Абсурдно и дори цинично е през XXI век, когато отбелязваме 75 години от началото и спирането на депортацията на евреите от България, да се открива изложба, представяща само една част от тази трагична история.
Абсурдно е, защото така се изкривява историческата истина и се дава храна на псевдоисторически интерпретации на случилото се, като се пренебрегва или изобщо не се споменава ролята на царя и неговото пронацистко управление в лицето на Народното събрание и Министерския съвет за започването на депортацията, довело до смъртта на 11343 евреи от Егейска Тракия, Македония и Пиротско.
Цинично е, защото до спасяването се е стигнало не благодарение на цар Борис III, а въпреки желанието му да депортира българските евреи, към които той е изпитвал особена неприязън, описана подробно в стенограмите от заседанията на Св. Синод на Българската православна църква. Желанието му се вижда добре при осъществяването на депортацията от страна на правителството на Богдан Филов, в нейното активно и ефективно провеждане, което спира едва с намесата на БПЦ, на Димитър Пешев, както на много общественици.

Подобна изложба, която представя само положителните случаи на скрита съпротива срещу решението на властите за депортацията и приетите по-рано антисемитски закони, изкривява историческата истина и не води до повече познания, а до повече дезинформация.

Закон за защита на нацията. Източник: ДАА

Изложба като тази, разбира се, има място, но само и единствено, ако наред с посочените положителни примери, в които отделни български дипломати са предоставяли визи (в нарушение на указанията от тогавашното Министерство на външните работи!), бъде посочено, че много български поданици – евреи, са били предадени от царските власти на нацистите, за да бъдат унищожени в концлагерите на смъртта. Това се случва, например, с българските евреи във Франция, за които МВнР отказва* да се застъпи, въпреки молбата на българския консул в Париж да бъдат „прибрани в България“. Отговорът от МВнР е „да бъдат предадени на германците“.

Уважаеми дами и господа,
Темата за депортацията на евреите (от окупираните от България територии по време на Втората световна война) и нейното спиране след гражданските протести е болезнена и предизвиква сериозно разделение в обществото, в немалка степен и заради това, че държавата все още няма трайно изградено отношение към случилото се. Допълнително напрежение възниква от тенденциозния “нов прочит” на историята, осъществяван от лица без историческо образование, но с достъп до медиите, които се опитват да представят депортацията като дело на “германското командване”, а спирането ѝ – като резултат от действията само и единствено на цар Борис III.

Какви са мотивите на авторите на тази позиция, представяща тенденциозно историческите факти, това е друга тема.

Но не е друга темата да призовем министъра на културата или да не открие такава изложба, или поне да прояви гражданска позиция, като обяви при откриването ѝ, че експозицията представя историческата трагедия със съдбата на евреите в управляваната от българските власти територия по време на Втората световна война едностранчиво, като това е очевиден опит да се представи образът на цар Борис III и неговото пронацистко правителство в положителна светлина. Очевидно е, че съставителите на експозицията са предпочели да не посочват ясния исторически факт, че депортирането на 11343 евреи е станало със съгласието на царя, то е изпълнено от неговото правителство, начело с Богдан Филов – при това по законите, вкарани в Парламента от Министерски съвет и подписани от самия цар! Отговорността за това престъпление срещу човечеството и военно престъпление не може да се изкупи с последващото спиране на депортацията и оцеляването на 48000 души, а и двете фази на едно и също действие не бива да се съпоставят, както правят някои хора, твърдящи, че щом са спасени повече, отколкото са убити, то управляващите по време на Втората световна война могат да бъдат оправдани.

Съдът на историята е категоричен: депортацията на мирно население е престъпление, за него няма давност.

Надяваме се, министър Банов, че ще проявите едно рядко за България качество – държавническа мъдрост – и няма да участвате в откриването на тази изложба, представяща само една част от истината за съдбата на свързаните с България евреи по време на Втората световна война.

С уважение,

Юлиана Методиева – журналист, главен редактор на онлайн платформа за човешки права „Маргиналия“

Емил Коен – социолог, председател на Сдружение „Маргиналия“

Марта Методиева – преподавател НГДЕК, докторант БАН

Вени Марковски – Интернер пионер, общественик

Румен Петров – преподавател НБУ, социален психолог

Кети Мирчева – историк

Димитър Атанасов – историк, гл. ас. д-р, ИЕФЕМ-БАН

Александър Оскар – председател на ОЕБ „Шалом“

Йорданка Колева – лекар

Чавдар Найденов

София Коен – председател на Централния  израелтянски духовен съвет

Борислав Дичев – историк

Ирина Алексова – адвокат

Здравка Кръстева – юрист, автор на “Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940 – 1944 г)”

Касиел Ноа Ашер – актриса, режисьор

Иван Минев – юрист

Юлия Дандалова – изпълнителен директор на “Шалом”

Проф. Надя Данова – историк, БАН

Красимира Готева – зам.-председател на “Шалом” и председател на РОЕ “Шалом” – Стара Загора

Виолета Димитрова – филолог

Дафина Рашкова – филолог

Мира Хакимов – преводач

Самуел Йосифов – треньор по тенис

Белослава Султанова – машинен инженер

Елка Ашикова – учител по история

Ади Костоф-Йосифов – учител

доц.д-р Албена Танева – автор на сборника „Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия синод на Българската православна църква по еврейския въпрос 1940-1944“ (2003, 2005-на английски);

Арон Бали – съосновател на “Шалом”

Доц. Олга Тодорова – БАН

Никола Филипов – писател

Ваня Креймър – журналист

Проф. Анна Кръстева – политолог, НБУ

Проф. Антоний Тодоров – политолог, НБУ

Михаил Иванов –  съветник на президента Желю Желев по етническите въпроси и вероизповеданията, отговарящ за връзките на президента с еврейската общност в България (1990 – 1997)

Доц. д-р Евгени Аструков – хирург, зам.-председател на РОЕ “Шалом” – София

Сабетай Нисим Варсанов, Председател ОЕБ “Шалом” – Бургас.

Д-р Боян Доганов, член на Консистория на ОЕБ “Шалом”

Доц. Стефан Дечев – историк

Виктор Мезан – Заместник председател ОЕБ Шалом

Проф. Клер Леви – музиковед, БАН

Хели Мандил – преводач

Максим Божилов – журналист

(Подписи се събират и чрез сайта “Маргиналия“, във Фейсбук групата “Приятели на Израел и евреите в България“, както и във Фейсбук-стени, например тук)

______
* Частичен списък на предадените на нацистките власти българи-евреи от Франция, съставен от фондация Кларсфелд в Париж. Източник: Фейсбук

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged | 2 Comments

ГУНДИ – МОМЧЕТО НА НАРОДА

Откъс от книгата “Сини сърца” на Димо Райков. Публикува се с любезното разрешение на автора. Тази книга трябва да се прочете не само от левскарите, но и от всички, които обичат Свободата!
Няма да забравя първия ми допир до Гунди, чрез книгата “Георги Аспарухов” на Спас Тодоров и Милко Стефанов, която бях успял да взема с големи мъки – нормално за социализма беше, че търсените книги се издаваха в ниски тиражи… Когато бях 10-11 годишен и тренирах за кратко футбол в “Левски” при Кирил Ивков, на 30-и юни излизах в двора на вилата ни в Банкя и, въоръжен с пистолет с капси, отдавах почит на паметта на Гунди и Котков, като стрелях шест пъти във въздуха. Гробът на футболистите виждах винаги, когато ходех на гробищата, защото беше по пътя мястото, където бе намерил последния си дом моя баща, също като Гунди загинал в автомобилна катастрофа два дни, преди да навърши 36.
Сега,  когато съм си купил и прочел книгата “Сини сърца” на Димо Райков, кръгът е завършен. Големият футболист и човек Георги Аспарухов го няма, но ги има уважението и любовта на феновете и техните деца. (Б.м., Вени Марковски)

4 май – Денят на нашата мечта
Днес той щеше да бъде на 75 години…

ГУНДИ – МОМЧЕТО НА НАРОДА

Всъщност тогава бе така – кажеш ли „Левски”, значи казваш „Гунди”, кажеш ли „Гунди”, значи казваш „Левски”…
И това се приемаше напълно естествено, без капчица завист не само от запалянковците, но и от самите съиграчи на синята девятка.

Често, от много години насам, съм се замислял – кое всъщност е най-голямото и ценно качество у това момче-еталон не само на спортист, но и на мъж и човек…
И почти винаги изникваше следното – той, Георги Аспарухов, бе онова олицетворение у обикновените хора за идеала. Идеала на красивия, интелигентния, свободния млад мъж, който ни бе особено нужен в онова „затворено” време.

И тук всъщност ние сме били егоисти – защото ние си бяхме „присвоили” това момче, ние си бяхме „вземали назаем” за час, два неговия живот, неговото поведение, неговото излъчване…
Той, всъщност най-свободният, според нас, българин, е бил най-зависим!
И то от нас, от неговите обожатели…
Защото за да не ни подведе, да не ни разочарова, той е бил подложен на неизмерими мъки, за да бъде всеки миг и час достоен за нашата възхита. Той се е жертвал, за да бъдем ние овъзмездени за сивичкия си живот поне за час-два – там, на стадиона…Където в ония времена бе единствената възможност да бъдем…свободни….

Този висок, строен исполин, с красиво, мъжествено и същевременно запазило у себе си детското, лице, бе нашата мечта!
Гунди бе нашето упование, нашата единствена може би надежда, че той, Светът, не е само затворени стени, а е полъх – полъх от радостта от живота, от Свободата…
Колко всъщност му е струвало това?

„Левски” имаше мач в Бургас.
Цял месец преди това работих пряко детските си сили на лозето ни в родното ми радче Малко Търново на българско-турската граница – бяхме се уговорили с татко това да е наградата ми – да ме заведе на мача в Бургас да видя Гунди…
Да казвам ли как живеех този месец, как заспивах и как се събуждах…
Гунди се появи…
И целият стадион онемя – в този миг нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше само Гунди…
И едно възхищение, една омая – всеобща и толкова човешка… – никога до този миг не я бях срещал.
Да си призная – и досега не съм я срещал…
Някъде по средата на мача – тогава „Левски” победи в мач за купата на Съветската армия „Черно море” от Варна с 5:2, Гунди пое топката от нашия вратар, Михайлов ли беше, Каменски ли, вече не помня, и изведнъж се извърна и я изрита в …небесата…
Чу се освиркване – у-у-у-у, майсторе, какъв е тоя балон, бе?
И в следващия миг стадионът застина!
Топката изведнъж тупна току пред спринтиралия вече Цецо Веселинов – крилото я пое, крачка, две, удар – гол!
И тогава настана онова, което ще помня цял живот – стадионът, онемял преди миг, избухна – да, наистина в този миг нямаше клубни пристрастия, нямаше левскари, цесекари, ботевци…
Имаше едно пълно и искрено сливане с майсторството, с гения, въплътен в това момче …
Гледах лицата наоколо – бяха одухотворени, излъчващи доброта и радост лица…
Колцина на този свят могат да предизвикат такава реакция?
След време прочетох в едно интервю как Веселинов обяснява случилото се така: „Гунди ми бе казал, щом видиш, че топката е у мен, независимо къде съм и с кого съм, спринтирай веднага… Другото си е моя грижа…И така ставаше. Колко голове вкарахме по този начин…”

После, в съблекалнята, където успях, е, разбира се, там, в самия крайчец на помещението, да се вмъкна, видях нещо, което съвсем ме разлюля…
Видях краката на Гунди…
Всъщност това крака ли бяха? Прорязани от шевове…
Особено единия – та само някакво парче месо висеше под костицата…
Тогава се вгледах в очите на Звездата.
И … изтръпнах….
Той, великият за мен, а и за десетките хиляди по трибуната, той, Мечтата ни, плачеше – беше оня мъжки плач, като онова хоро, мъжкото, само пристъпване – тежко, тежко…
Да, Гунди плачеше – без глас, без сълзи, отвътре…
Всъщност чак сега разбирам – това за него е бил единственият разрешен му от съдбата миг да бъде човек като нас, да покаже, макар и скрито, своето усещане към болката…
После, вече преоблечен в цивилните си дрехи, той се усмихна и тръгна към… морето от хора, което разлюляно го очакваше…
О, как всеки боязливо, с едно огромно страхопочитание се опитваше поне да се докосне до него – така-а-а, да го пипне…
И този вик на хилядите:
– Гунди, Гунди, Гунди…
И се разцепи огромното множество – този коридор на народната любов и признание също ще го помня завинаги – по него минаха, един срещу друг те – Гунди и най-любимите му същества – Лита и бебето тогава Андрей…
И под взрива на аплодисментите се срещнаха и прегърнаха…
А аз така и не можех да се освободя от видяното – да, онова парче месо, закърпено към костта…
Какво и колко му е коствало? И нито звук…
А навън въздухът ехтеше :
– От „Александър Невски” до Апенините – само сините!
И радост, радост, радост…
Господи, наистина ли е било или не…
Тогава за първи път усетих и това, че радостта може да е … вкусна!
И да има … мирис…
О, този тръпен мирис на нещо екзотично, чуждо, но затова пък толкова хубаво, примесен с дъха на препечен слънчоглед, идващ от отсрещната фабрика „Славянка” и от целия въздух наоколо…

И само още два епизода, които сега ме връхлетяха.

Спомням си като ученик в минното училище в Бургас, чието общежитие се намираше до самия стадион „Девети септември” тогава и поради което не минаваше тренировка на местния „ Ботев” без наше присъствие, един от основните по онова време играчи на бургазлии, Георги Георгиев, ляво крило, мисля, че беше от Видин, национален състезател за известно време, веднъж разказваше на съотборниците си за играта на Гунди в поредния мач на националния отбор.
– Вижте, приятели, Гунди е Бог. Той, макар пак да бе контузен, и сега бе душата на отбора. Без него България е нищо. Дори и да е с гипсиран крак, ние имаме нужда от него, само да седи на стол, там, в центъра на терена, да знаем, да чувстваме, че той е с нас. Тогава и играта върви, сякаш криле имаме …
Останалите играчи слушаха притихнали своя колега.
А пък ние?
Е, ние …
Ех, Гунди…

Гунди се радваше на обичта на почти всички останали футболисти от онова време, независимо в кой отбор играеха.
Станеше ли дума за него, клубните пристрастия изчезваха. И това вече трудно може да бъде обяснено на днешните запалянковци…

Ето какво казва за него Динко Дерменджиев, големият играч на Ботев – Пловдив:
– Нямаше нещо, което във футбола той не можеше да направи!
На един от най-емблематичните ни коментатори, журналистът Николай Колев – Мичмана, принадлежи най-кратката, но може би и най-точна характеристика на Гунди – : „Той беше магьосник!”
Нужни ли са повече слова?
А Митата Якимов, един от най-фините български футболисти, играч на ЦСКА, боготвореше Гунди, боготвори го и до ден днешен… Винаги, попитат ли го, кой е най-голям в българския футбол за вечни времена, чаровникът отговаря без каквото и да е колебание – Гунди!
Всъщност как човек няма да обича това слънчево момче!
Та вижте само от какво семейство произлиза то – съпругата му Лидия казва – родителите му бяха скромни и добри, много почтени, чисти…
Къде ги днес такива родители…
Да, всичко май започва от първите седем години…
Вижте само каква мечта има Гунди, и то вече като завършен, голям футболист, в апогея на славата си. Вижте… И ще потръпнете от скромността на това момче…
– Аз мечтая да стана преподавател по физкултура…
О, той, най-великият български футболист, пред когото всички врати са отворени, мечтае да стане… учител…
Една от най-презрените и непрестижни днес професии… Професия, с която обричаш семейството си на скотско съществуване…

Да, мечтата на Гунди…
Как човек да не потръпне от подобна скромност? И от усещане за мисия…
Къде е това усещане днес? Как дойде тази алчност днес у българина, кой я роди, кой я възпита, кой я направи начин на живот на политици, интелигенция, на съвсем млади хора?

Когато човек гледа запазените от съпругата му състезателна фланелка, капитанска лента, футболни обувки, тоест неговия екип от последния му мач, тръпки го побиват…
„Левски” е един от двата най-големи отбора по онова време в България, шампион, участник в международни състезания… А какъв скромен екип имат футболистите му… Какви семпли, все едно на някакъв квартален отбор атрибути…
Ето, фланелката е най-обикновена, китена, с пришита, о, Господи, емблема, с пришит номер отзад… Капитанската лента – двата й края са прихванати с … ластичета… Да, обикновени, ама толкова обикновени ластичета, купени от някаква петоразрядна кинкалерия…
А обувките…
Тук вече човек настръхва…
Защото вижда как те представляват нещо безформено, удебелено тук-там… Съпругата разсейва учудването ви – да, обувките на Гунди са специално направени така, заради безбройните контузии, които са деформирали стъпалата му…
Колко е ритан, колко е блъскан…

Жена му свидетелства: ” Той целият бе в … синки… Когато се връщаше след мач от чужбина, нямаше и драскотина. А у нас бе касапница. Колко пъти ми казваше – край, свършвам с футбола… Ние си имахме винаги готова патерица вкъщи, една грозна, дървена… Един ден, при една от неговите поредица от контузии през най-тежкия му в това отношение период – 1968-69 година, аз изведнъж се усетих, че… куцам като него… Разбира се, че нищо ми нямаше, просто така, по инерция започнах… Може би поради инстинктивното ми желание да пооблекча поне мъничко мъките му… Колко мачове изкара със стиснати зъби? Представяте ли си – да играеш с подут глезен, бинтован така, че кракът ти опира о земята… И да играеш с този крак, да вкарваш с него голове… Казваше ми след мача с изкривена усмивка – всяко докосване на топката ми предизвикваше страшна болка, но нима можех да разочаровам дошлите на стадиона заради мен… Него никой не го питаше какво му е, той бе много зле, а го взеха за световното в Мексико с изричната уговорка, че няма да играе. И видяхте какво стана. Че и основен виновник го изкараха за провала… Това беше първата му голяма психическа травма. После последва и тази, свързана с юбилейния мач на Яшин. Той така се радваше на поканата на великия футболист, тренираше непрекъснато, все ми повтаряше – това ще е моят мач на живота! И изведнъж, в последния момент, го замениха с друг. Без дори и да му се обадят, да му кажат. Разбра новината от… телевизията… Това много, много го нарани… Кой и защо го бе измислил този жесток удар? Та Георги бе поканеният, а не другият… Сполетялото го зашемети, дълго време след това не можеше да се успокои. Такъв винаги ще го помня – чувствителен, свенлив, много деликатен, непробивен, понякога се чудя как би живял с тези си „качества” днес… ”
А Вуцов с болка добавя: „Срещу него се действаше грубо, брутално, аз излизах от кожата си, като ги гледах как му скачат. А той… Той само се усмихваше…”

С огромно съжаление си спомням и за втория епизод, свързан с най-големия и обичан наш футболист.

Бях ученик в последния курс в училището по минно дело в Бургас.
Запалянковците в морския град тогава, а май че и сега, се събираха пред стария часовник на главната улица „Първи май”. Няма да забравя никога пъпчивото лице на един заклет цесекар, също ученик от моето училище, но от по-долен курс, който се приближи към мен и групичката, изгледа ни с някаква особена тържественост и изстреля:
– Вече нямате Гунди. Той загина при катастрофа, това съобщи радиото!
Настана тишина. В първия миг всички помислихме, че този примитив се шегува, но лично мен ме стресна радостта по лицето му. И, за съжаление, се оказах прав в предположенията си.
В следващия миг сякаш светът се срути върху мен…
Не бях на погребението. Та аз бях тогава толкова малък, къде е Бургас, къде е София? А и като че ли инстинктът ме караше да си го запазя Гунди у мен такъв, какъвто ги го знаех и обичах.
Но тази смърт – на моя Гунди и Никола Котков беляза живота ми.
И до ден днешен честичко ме разлюлява онова усещане – тогава, когато пъпчивият примитив с неизказана радост в гласа каза :” Нямате вече Гунди…”
Тогава може би окончателно прозрях, че наистина завистта и злобата са злият гений на нас, българите, който ще ни пречи да бъдем … нормални хора, ще ни разграничава от останалите народи и ще погубва нашите водачи… Защото как може човек, нормален човек, да се радва от нечия смърт… Па било и на смъртен враг дори…
А всъщност какво бе станало на самото погребение?
Нека да дадем „думата” на безстрастната официозна статистика, тоест на разкритите чак сега секретни документи от онова време. Прочетете внимателно безпристрастните думи на „вожда” Тодор Живков, те също ще ви помогнат да почувствате онази атмосфера.

Протокол номер 140 от съвместно заседание на Политбюро на ЦК на БКП с колегиума на МВР от 13 юли 1971 г. – част от стенограмата:

Говори Тодор Живков:
„Солаков /Ангел Солаков е един от малцината и най-големи левскари сред политиците от комунистическата партия. Но футболното пристрастие слага край на кариерата му – б. а./ се смята за най-добрия познавач на футбола, въобще на спорта в България. Той се е пристрастил до такава степен, че вече неговият авторитет е подронен сериозно в МВР и в някои кръгове на нашата общественост. Това, което ни разтревожи, е погребението на двамата спортисти! Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство! Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало! 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!
Др. Солаков, ти не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение? Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация! Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участва.
Защо извърши погребението в часа, когато погребваха съветските космонавти? Защо трябваше да се огорчат съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа, освен тези, които партията издига!”

Нужно ли е да коментираме тези думи на тогавашният диктатор?
Макар и косвено, от тях личи как тази смърт бе разлюляла тогава цял един народ, каква всъщност обич е питаел българинът към две почти момчета, в чийто талант той е олицетворявал надеждата си, вярата, че и над България все някога ще изгрее слънцето…
А той, диктаторът, щял да гаси онова, което не се гаси?!? Как?
Та кой може да спре народната любов? И то към него, Гунди, момчето, вечното момче-радост на българския народ…
Тук ще ми позволите една „скоба” – тази част от текста за Гунди я публикувах в сайта „ Електронен вестник” по повод на 70-годишнината от рождението на футболиста под заглавие „Момчето на народа”. Тогава си отделих два коментара, които са много показателни за онова, което представляваше момчето на народа. Ето…
Sin 4 Май, 2013 в 7:56
Най-големият футболист на България и неповторима личност ! Интересно, в годината, когато се получи трагичната вест, живеех също в Бургас, очаквахме мач на „Левски” в Бургас с „Черноморец”, когато бяхме покрусени. Аз бях тогава от ЦСКА, но това нямаше значение в онези времена. Гунди беше и наш кумир, заедно с Якимов, Никодимов, Веселинов и др.
Беше през лятото, на една от незабравимите ни детски ваканции, когато се случи това нещо ужасно и за нас не много ясно тогава – говореха най-вече за Алфа Ромео-то на Гунди, обаче всички големи бяха посърнали. Не отидохме на никакъв мач повече, нещо се промени към лошо, без да си даваме ясно сметка какво. Същата есен се преместихме в София, където всичките ми приятели бяха от „Левски”. За тях, и до ден днешен, това е било инсценирано убийство, за да премахнат любовта на народа, който беше по-популярен от Т.Живков. Аз си останах от ЦСКА до идването на Стоичков и след това вече съм само от „Черноморец”. По-скоро до онова правило за 0:0 ( което винаги ставаше 1:1 ) и след което аз не стъпих повече на мач … Както и да е. Спомени, спомени … Развълнувах се отново, за кой ли път. Поздрави и благодарности на автора !

Вова 5 Май, 2013 в 12:11
“Левски” винаги е бил отбор на народа, символ на самостоятелност и съпротива на софиянци против партийци и тъпите им действия. След 9-ти септември е бил разпускан,многократно преименуван, от клуб по териториален принцип (от НДК до Подуене) е превръщан в производствен отбор (на пощи, милиция и т.н.). На неговите мачове винаги имаше най много ченгета,тайни и явни, а феновете му бяха бити, арестувани,преследвани . Затова и беше обединен с милиционерския „Спартак”, за да се неутрализира антикомунистическата нагласа на публиката му. В противовес (и по съветски образец) беше създаден ЦСКА, а всички от онези времена си спомнят как бяха събирани кадрите (мъже) за него. Най-често когато идваше време за казарма, им беше поставяно условие, или в Спортна школа “Чавдар” (а после в ЦСКА или “Ботев”Пд), или в някое кашик поделение без тренировки, без състезания. При избор на втория вариант автоматично им свършваше спортната кариера. И това се отнасяше не само до футболисти, но и до останалите видове спорт. А Гунди си го спомням отлично.Бях ученик, бягахме от училище за да се промъкнем през оградата на „Герена” и да ги гледаме на тренировка,спомням си какви голове заби при великото 7:2 през 1968г. Не си спомням имената на говедата от други отбори (Берое, ЦСКА), които непрекъснато го ритаха и контузваха, с неистова завист се стараеха да го осакатят . Гунди беше не просто талантлив футболист, беше символ, идеал за поведение, скромност, почтеност .

Да, обич народна…
Него го обичаха и „ свои”, и привърженици на другите отбори, дори и най-отявлените от тях… Това е едно изумително явление в българския начин на живот, където другия обикновено се мрази до „ кокъл”… Да си заклет цесекист, например, а да обичаш Гунди…
Това можеше да направи само той, момчето на народа, Президента, както са го наричали тогава…
Кой наистина може да спре народната любов?
Както и кой можеше да спре Гунди в оная прословута ноемврийска вечер, за която разказваме в тази книга и когато таблото на стадион „Васил Левски” остана без и милиметър свободно място, та нямаше къде и как да се изпише поредният голмайстор. А кой всъщност беше той?
Ами, да, Гунди.
Познахте, нали?
Затова и сместиха, погледнете пак картичката, минутите на първите два негови гола – за да има място за седмия…

С много мъка, но все пак намерих, благодарение на стария ми баща, който е събирал почти всички мои статии от онова време, и нещо, което съм писал за Гунди още преди много, много години в студентския вестник, където работех тогава.. Да, в онова време, когато хич не бе безопасно да се пише за това момче.

ГУНДИ

Филм-поема за големия спортист, за когото Андрей Старостин казва: „ Аспарухов, това е футболът”.

Как да пишеш за човек, чието име вече се е превърнало в легенда и синоним на онова тръпно изкуство, наречено футбол… Човек, който не е между живите, но чието присъствие е утаено в мислите и надеждите на този вечен и непоправим оптимист – футболния поклонник. Защото едно явление като Гунди не може да се побере в тесните рамки на какъвто и да е жанр, то трябва да се усети, да се съпреживее. И в този смисъл рискът, който е поел снимачнияj екип на новия пълнометражен документален филм, е огромен. Как да направиш филм за такъв майстор на изкуството? Да предадеш неговото обаяние, да потърсиш феномена на невероятната любов към този младеж, да се докоснеш до неговата човечност, до неговата жизненост…
Станно. И нелепо… Георги Аспарухов загива при автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г. Едва 28-годишен. А успя така трайно да влезе в сърцата на любителите на спорта от своето поколение. Как да си обясним този феномен? Мисля, че отговор ни дава филмът на талантливия кинорежисьор Михаил Гецов, на съсценариста Георги Тодоров, един от най-добре подготвените и страстни сеячи на най-хубавото в българския футбол, според мен, както и на високопрофесионалната и свършена с обич работа на екипа – редактора Иван Славков, оператора Николай Лазаров, монтажистката Даниела Велчева…
За мен този филм е поема-докосване до света и усещанията на един съвсем млад човек, дарил с богатството на своя талант съвременници и бъдни поколения. Хората го обичаха. И тази любов бе невероятна – когато той играеше, нямаше „левскари”, нямаше „цесекари”, „слависти” – имаше просто едни запленени очи, вторачени в избухванията на изкуството на този очарователен магьосник с топката. Нима мога да забравя оная мразовита декемврийска вечер на 1965 г., когато хората на моето родно градче Малко Търново бяха наобиколили ръждясалия високоговорител в центъра и как със синкави от напрежение лица поемаха дрезгавия, ридаещ от вълнение глас на любимия коментатор Митко Чуков: „ Аспарухов – гол, гол, гол… Два на нула за България срещу Белгия…” Нима мога да забравя как съм работил цял месец пряко детските си сили на лозето, за да ме заведе татко в големия окръжен град да видя Гунди? Нима мога да забравя как баща ми, този странджански миньор, невидял нищо леко в този живот и нищо даром не получил, остана омагьосан за цял живот от тази единствена за него среща с футболиста.
Защо го обичаха хората? Ето, на този въпрос филмът всъщност търси преди всичко отговор. И го намира. Час и десет минути съвременници на Гунди, негови приятели и колеги, както и футболни знаменитости от чужбина – Чезаре Малдини, Боби Чарлтън, Флориан Алберт, дошъл само за два часа при неотложен ангажимент, на собствени разноски, не взел дори и лев заради участието си във филма, извайват образа и делото на един скромен млад мъж, който просто, без гръмки декларации от рода на „Аз съм най-големият”, си върши работата с много труд и себераздаване. Кадрите, всъщност епизоди от живота на Гунди, са епизоди от едно народно избухване, родило такъв майстор на кръглата топка, за който треньорът на италианския „Милан” Нерео Роко бе казал: „Аспарухов – това е център-нападателят на моите мечти. Бих дал много, за да го имам в моя отбор.”
А какво бихме дали ние днес, за да го върнем този чаровник на футболната игра? Този въпрос авторите на филма не го задават пряко, но той се усеща във всеки кадър, във всяка дума на анкетираните.
Ние, живите, сме длъжни на паметта на този човек. Не просто защото така е прието да се пише, а защото сета повече от всякога нашата страна има нужда от личности като Гунди, не само във футбола, а навсякъде, в различните професии, сфери на нашия живот – защото човек трябва да изживее годините си като него – честно, по мъжки, с присвити очи от нанесени из засада удари, но със сърце, отворено за другите, с пълно изразходване на силите, с невероятно трудолюбие, с любов към тях, които са по трибуните и които с тръпка те чакат всеки следващ мач – все неща, които са ни толконва нужни днес. Гунди мислеше за другите, той страдаше заради тях – затова и те го дариха с обичта си. Как иначе можеш да накараш хиляди да мълвят с възхищение името ти. Гунди притежаваше много качества, но най-важното бе, че той не се щадеше, при него нямаше тактически почивки, нямаше жажда за чужбина, той просто като очарователен наивник се раздаваше. Изцяло…
И постигна обичта на публиката. Нима всъщност е малко това? Ето я магията, която са успели да пресъздадат авторите на филма. Да направят един топъл, човечен киноразказ. Един филм-поема за таланта, но не на мнимия, създаден и фалшиво поддържан авторитет, а за честния, истински майстор – едно име-пример не само за спортистите. Пример на това как трябва да изживееш живота си в нашата малка, но скъпа татковина – почтено, без главозамайване, мъжки!
Колко редове и колко статии биха били нужни, за да се пресъздадат усещанията, които възникват по време на прожекцията на този филм, колко редове са необходими, за да се докоснеш поне до явлението „Гунди”, до съвършеното в спорта-изкуство?
Този филм трябва да се гледа. И примерът на неговите създатели да бъде последван от от други творци – защото не сме чак толкова богати на личности – майстори в професията като Гунди, за да ги оставяме в забрава. И защото иначе идва посредствеността. А тя никога не е вещаела добро бъдеще…

Димо Райков
в. „Студентска трибуна”
30 юни 1987 г.

От пожълтялата вече диплянка по повод филма отделям онова, което е написано от световни знаменисти за Гунди:

„За българина Георги Аспарухов бях чувал много хубави неща, в които се убедих на мачовете му с Унгария и Бразилия на световния шампионат в Англия.”
Пеле

„ Голът, който Аспарухов отбеляза на „Уембли” срещу нас, е макетиран от восък с учебна цел. Това бе един истински шедьовър, който може би е невъзможно да се повтори.”
Боби Мур

„ Аспарухов – това е футболът”
Андрей Старостин, треньор

„ Във футбола голямото вдъхновение идва, когато човек наблюдава такива таланти като Аспарухов. Той бе голям майстор и голям спортсмен.”
Лев Яшин

„ Аспарухов е център-нападателят на моите мечти. Бих дал много, за да го имам в моя отбор.”
Нерео Роко, треньор на „Милан”

„ Когато се заговори за българския футбол, пред очите ми винаги изпъква Аспарухов!”
Калман Месьой, нападател на Унгария

„Познавам Аспарухов като един от най-добрите централни нападатели в Европа. Имах възможността да се убедя, че той бе една будна, високо интелигентна личност, която допринесе много за българските успехи.”
Д-р Артемио Франки, председател на футболната федерация на Италия и президент на УЕФА

(Снимки: Интернет)

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Leave a comment