За снимките във Фейсбук: Предупреждение за родители и деца от всички възрасти!

КЪМ РОДИТЕЛИТЕ

Жена снима играещи деца. Фото: NPR

ВНИМАВАЙТЕ, когато пускате снимки на децата си в социалните мрежи!
Не ги наричайте с галените имена и не споделяйте лична информация за тях. Да, известно е, че всеки родител иска да се похвали с детето си, да пусне снимка от училищното тържество или от някой забавен момент по време на празнуване на рождения му/ѝ ден. Да не говорим пък за видео, в което се вижда как синът или дъщерята рецитират стихове или казват нещо смешно.
И т.н., и т.н.
Схващате, нали?
Но това, което малцина си дават сметка, е сериозно, а не забавно: всички тези лични данни остават в мрежата и̶ ̶м̶о̶г̶а̶т̶ и ще бъдат използвани… срещу детето!
След години, когато никой няма да си спомня, че сте публикували снимката, текста или видеото, те ще ги преследват. А през цялото това време ще си живеят своя живот, който може да се окаже напълно непредвидим от вас.

Да оставим настрана неудобството, което някой ще изпита, защото след 30-40 години ще може да му/ѝ бъде припомнено някакво детинско прозвище, защото

ИМА ДАЛЕЧ ПО-ВАЖНИ ПРОБЛЕМИ

Още през 2008 г. Австралийската Комисия за правна реформа публикува доклад, озаглавен “Децата, младежите и личната неприкосновеност”, който установи, че публикуването на най-обикновени фотографии на деца може да има сериозни последици за тях и да доведе до неудобство, подигравки, тормоз и нахлуване в личното пространство. Да, това е в доклад преди 10 години, когато социалните мрежи бяха все още малко известен термин.

Всички изследвания, които съм чел, водят до един и същ извод: много от снимките на деца биват използвани не “по предназначение”. Родителите ги споделят, за да се порадват на децата си, но след това същите снимки, дори и най-невинните от тях, попадат в ръцете на хора, които безмилостно използват образите на децата за своите цели – политически, комерсиални, дори и криминални!
Някои родители питат децата си дали са съгласни да пуснат някоя снимка, но това не е достатъчно. Дете на 5-6, 10, дори 16 години не мисли за това къде може да попадне тази снимка, нито пък дали няма да бъде изровена от архивите след 30 години и да е в състояние да разруши – или поне наруши – живота му/ѝ.

Затова ви призовавам, уважаеми родители, колкото и да искате да се похвалите с галеното име, което сте измислили на детето си или с някое негово/нейно изпълнение на песен… не го правете в социалните мрежи.

 

Posted in Facebook, на български, общество | Leave a comment

Предговор 1.0: Наивно настроение

Първият (и основен) предговор към предстоящата да излезе в Университетското издателство на СУ “Св. Климент Охридски” моя книга “УЛОВЕНИ В МРЕЖАТА“, от д-р Христофор Караджов – Калифорния Стейт Юнивърсити, Лонг Бийч.

 

Корица на книгата “УлоВени в Мрежата”

Когато през октомври 2016 г. от един сайт с предизвикателния надслов „Новини без филтър и страх“ тръгна информация, че римският папа е забранил на католиците в САЩ да подкрепят Хилари Клинтън в президентските избори, само за седмица тя беше споделена от близо милион души във Фейсбук. Съпътстващите коментари бяха в дух „Франциск застава на страната на Тръмп“ и този лайтмотив бе повторен дори от телевизионния екран, макар и с уговорката, че „източникът е несигурен“.

Сайтът snopes.com, който се ползва с репутацията на дългогодишен разобличител на т.нар. градски легенди, веднага публикува проверка на фактите. Той надлежно писа, че първо, най-влиятелният религиозен лидер в света принципно не заема страна в политическите избори на други държави, второ, става въпрос за погрешна интерпретация на старо писмо на кардинал Ратцингер, преди той да стане папа Бенедикт XVI, и че всичко това няма абсолютно никакво отношение към сегашния папа Франциск I. Логично, безпощадно и точно, ще кажете.

Познайте колко души споделиха във Фейсбук тази новина? Около 30 хиляди. Можем спокойно да заключим, че останалите 970 хиляди или наистина са повярвали, че Франциск подкрепя Доналд Тръмп за президент, или умишлено са предпочели да разпространят невярно твърдение, или просто са споделили по заглавие и после са се почувствали твърде неудобно, за да признаят грешката си.

Според друга метрика сайтът, от който дойде фалшивата новина за папата, е харесан във Фейсбук от 2,8 милиона души, докато страницата на snopes – от 640 хиляди. Дали ще приемем едно към 33 или едно към 4,3 като съотношение между лъжата и истината, между спекулацията и фактите, между фантазията и действителността, не е особено съществено. Тенденцията през последните години е ясна, макар и за причините и дефинициите да се спори ожесточено. В безброй публицистични материали, бюрократични документи и академични изследвания по въпроса ще намерите предостатъчно дискусии, които често включват накрая формулировка в дух „проблемът налага многопосочни решения“. Това е начин да се каже „Ох, колко е сложно!“

Всички те са прави да бъдат смутени.

Пиша това, защото с Вени от доста време насам разговаряме за фалшивите новини, за умишлената и неумишлената дезинформация онлайн, за т.нар. тролове и медийни политики. И сега, след като изчетох книгата му, няма как да не се съглася с него, че всеки, който подминава фалшивите новини като нещо несериозно или незаслужаващо внимание, рано или късно става тяхна жертва. Също като него вярвам, че образованието трябва да е горещата вода в ежедневната лична информационна хигиена. Да убедиш хората, че къпането е полезно, отнема сериозни, дългогодишни усилия, защото има дори чистофайници, които предпочитат парфюма пред сапуна. Но парализата на мисълта и волята не помагат нито в педагогиката, нито в живота.

Нищо от по-горното не ми беше очевидно през пролетта на 1997 г., когато с Вени си сътрудничехме покрай създаването на сайта на сп. „Сега“ – аз като зам.-главен редактор, а той като създател и шеф на БОЛ.БГ и „Интернет общество – България“. Във времето на чегъртащите модеми и неумолимо бавната връзка инстинктивно вярвах, че всички „традиционни“ медии трябва да излизат онлайн час по-скоро, а той се занимаваше систематично със създаването на политическа и бизнес среда за това. В книгата му можете да прочетете доста подробности за генезиса на българския Интернет, за съдебните битки срещу лицензирането му у нас, за споровете относно авторските права. Някои от фактите знаех, някои ме изненадаха. Всичките са интересни.

Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите, бе казал един бележит френски критик и журналист през XIX век. Днес ще чуете често, че хората са „изпростели“, че критичното мислене вече не е на мода, че заради това конспиративните идеи са по-силни от преди. Това е и така, и не е така. Развитието на социалните медии не е променило човешката природа, но пък направи някои нейни характеристики по-очевидни. Разминаванията в мненията, което винаги е било нормална част от нашето общуване, сега изпъква особено ясно, но не е нещо фатално само по себе си. Няма да забравя споровете, които съм водил онлайн с почтени, умни хора като покойния доц. Кристиян Таков например. Поне аз винаги излизах от тях с усещането, че съм научил нещо полезно. Всъщност, и с Вени не винаги сме на същото мнение по всеки въпрос. Но личното познанство по парадоксален начин вади личния елемент от спора. Не мога да си представя разговор, в който ще напуснем рамките на принципната дискусия. Подобно взаимно уважение, уви, невинаги е норма в общуването в Интернет форумите, в дискусиите под медийни публикации и във Фейсбук. Знаете за изследванията, че някои от троловете демонстрират в поведението си онлайн елементи от това, което психолозите наричат „тъмната триада“ – комбинация от нарцисизъм, психопатология и макиавелизъм. Извън това, някои от спорещите просто нямат културата да водят разговор, без да викат. Някои се палят твърде лесно. За други темата е много важна. Модерирането на форумите от редактор е трудоемка задача за „традиционните“ медии, но към момента представлява единственото разумно решение. В контролираните от нас социални платформи като Фейсбук това се превръща най-вече в лична битка. И на двете места създаването на критерии, които запазват различията в мненията, но не допускат агресията, е сложна, но не невъзможна задача. Проблемът е, че подобно занятие отнема много време за всяко издание и за всеки човек, а ако се извършва автоматично, лесно се превръща в стрелба с гаубица по врабчета. Да се спори с логически аргументи и проверени източници, е много по-трудно, отколкото с кратки „мимове“, подобно на четвъртокласници, или с отклоняване на разговора към личностите на спорещите. За онези, които искат да упражняват словесни бойни изкуства, онлайн варианти има безчет и те никога няма да изчезнат. Но не търсете особени истини там.

Неслучайно напоследък се появиха доста научни изследвания, свързани с емоционалните последици от излишно агресивните дискусии в различни онлайн платформи. Най-голямата вреда от тях е, че отблъскват участниците, които имат да кажат нещо по същество, и оставят само онези, които са склонни към личностни нападки. Че Вени е непримирим към атаките ad hominem, е очевидно за всеки, засичал неговото участие в дискусии. Създаването на среда, в която може да се води нормален разговор, е битка, която си струва да бъде водена. В някакъв смисъл тя е дори по-важна от проблема с фалшивите новини, защото установяването на добър тон и доверие в разговора предшества изясняването на фактите.

Друга ключова разликата между „преди“ и „сега“ се състои в това, че идеи, които бяха в периферията (т.е. екстремистки по дефиниция), си оставаха там по сравнително естествен начин – хората просто не ги споделяха и не говореха за тях, като така им отказваха популярния вот. Днес много от крайните групи манипулират умело алгоритмите за споделяне, които социалните платформи използват. Това, което върши чудесна работа за снимки на котенца и цветенца, също може да помогне на омразата и предразсъдъците да намерят сцена. Така екстремистките идеи често влизат в мейнстрийма и се превръщат в равностоен участник в дискусии, които преди са били затворени за тях, което ги представя като по-малко крайни, отколкото всъщност са. Ако попитате всеки един от споделилите фалшивите новини (или както Европейският съюз предпочита да ги нарича днес – дезинформация), често ще чуете нещо в духа „Сигурно не е съвсем вярно, но не може да няма нещо“. Същото важи и за битовия расизъм, антисемитизъм, всякакви видове омраза към друговерците, към хората от различна етническа група и обикновената глупост, които забелязваме онлайн. В България почти никой не смята, че прави кой знае каква простъпка, като ги споделя – нещо като пресичане на празна улица без пешеходна пътека. Очевидно не само у нас смятат така. Съвсем наскоро наблюдавахме това в начина, по който конспиративни теории за мюсюлманите в Шри Ланка бяха подхванати от съвсем редови хора, които в останалия си живот са напълно умерени и хич не приличат на екстремисти. Но благодарение на масовата безотговорност, през февруари–март 2018 г. тези слухове само за седмици придобиха легитимност и доведоха до бунтове с човешки жертви. Кой е виновен?

Всички чухме подобни въпроси, отправени към Марк Зукърбърг в американския Конгрес, вярвам, че следите повечето развития по тази тема. Можем да разсъждаваме много дали Фейсбук създава екстремисти, или просто ги привлича или дали данните на „Кеймбридж аналитика“ са използвани да раздухват съществуващи различия, или да създават нови. Можем да спорим дълго за разследванията на ФБР и американския Конгрес и за влиянието на отделни държави в социалните медии. Но проблемите не са ограничени до една платформа, до един случай, до едно следствие. Знаете отлично, че Туитър, Инстаграм и дори Уотсап и Снапчат също имат своето участие, да не говорим за YouTube или добрите, стари сайтове и блогове. Знаете и колко дълбока е проказата, пронизваща и социалните, и традиционните”” медии на България – държава, която от април 2018 г. заема незавидното 111-о място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граници“, но в която три милиона души са „в Интернет“ и поне половината от тях имат профили във Фейсбук. От това, което наблюдаваме, можем да заключим, че наравно с умните и премерени хора изобилстват такива, които надценяват аналитичните си възможности или са в плен на тъмната триада, или са някъде по средата. По-обезкуражаващото е това, че популярността онлайн изобщо не се определя от способността да бъдеш безупречен с фактите, както илюстрирах с примера за папата и Тръмп. Буквално докато пишех тези редове, анонимен зломишленик пусна „новината“, че изчезналият алпинист Боян Петров е намерен жив, а съвсем реален депутат от Народното събрание обяви водата в София за „отровна“. И на първата, и на втората дезинформация се вързаха доста българи.

Как може човек да е оптимист тогава, без да бъде обвинен, че е като прословутата Полиана? Тя е герой от американската детска литература, чието име се превръща в нарицателно за някой, който е щастлив и оптимистично настроен независимо от обстоятелствата. Създаденият преди век от писателката Елинор Портър образ често е осмиван най-вече защото очакванията на Полиана поне привидно влизат в противоречие с фактите. Може да я чуете спомената във всяка критика на „позитивното мислене“ например. Едно от изпитанията пред тази литературна героиня е да бъде блъсната от кола, след което тя губи способността си да ходи. Дори и тогава Полиана не изоставя чаровния си оптимизъм, макар и да изживява период на обезверяване и съмнения. Родителите ѝ намират отлична болница и след известно време парализата преминава. Полиана се възстановява физически, убедена още повече, че проблемите не са повод за черногледство, защото или ще отзвучат, или ще открием начини да ги преодолеем, за които дори не сме подозирали – сами или с чужда помощ. Важното е да не спираме да опитваме: „Ох, това е сложно“ не е същото като „Ох, това е невъзможно“. Наречете ме наивен, но от личен опит мога да гарантирам, че си е точно така. Оптимизмът на Полиана зарежда, не изтощава.

Ако перифразираме прословутата формулировка на журналиста Томас Фрийдман, интернет е „плоска земя“, равнина без много видими ориентири, но затова пък гореща и пренаселена. Само от нас зависи да се справим с топографията ѝ, заради което споделям и „наивното настроение“ на Вени Марковски, че създаването на карти не е чак толкова безнадеждна задача.

Posted in Bulgaria, IT in Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Внимание: опит за изнудване с истинска парола!

Божидар Божанов сподели във Фейсбук-страницата си за нов опит за изнудване. Получих писма от Интернет-потребители по тази тема и реших, че си струва да се напише кратка информативна статия, за да не стават хората лесни жертва на изнудване.

В какво се състои новата мошеническа схема?
Получателят (жертвата) получава електронна поща, в която пише следното, на английски език (истинската парола съм сменил с ‘ъъъъъъъъ’ – б.м., В.М.):

Текст на писмото. Снимка: компютърен екран

‘ъъъъъъъъ’ is one of your password. I’m going to cut to the chase. You do not know anything about me whereas I know alot about you and you must be thinking why are you getting this email, right?

The truth is, I placed malware on sex videos (adult porn) and there’s more, you visited same adult web site to have pleasure (you get my drift). And while you were busy watching those videos, your browser started operating as a RDP (Remote Computer) that has a backdoor which provided me access to your screen as well as your camera controls. Right after that, my malware obtained all of your contacts from your social networks, as well as email.

Exactly what have I done?
It is just your misfortune that I stumbled across your misadventures. Later I invested in more days than I should’ve exploring into your personal life and generated a two screen sextape. First part shows the recording you had been watching and other part displays the capture from your cam (it is you doing inappropriate things)

Exactly what should you do?
As a family man, I am willing to destroy details about you and allow you to get on with your regular life. And I will provide you two options that may achieve it. Those two options are to either disregard this message (bad for you and your family), or pay me $1900 to finish this mattter forever. Let us investigate these two options in more depth.

First Option is to turn a deaf ear this e mail. Let us see what will happen if you select this path. I will, no doubt send your video to all your contacts including relatives, colleagues, and many others. It does not protect you from the humiliation you and your family will have to face when friends and family find out your unpleasant sextape from me in their inbox.
Wise choise is to make the payment of $1900. We’ll name it my “privacy tip”. Lets see what will happen if you opt this path. Your little secret remains your secret. I’ll erase the sextape. After you make the payment, I will let you go on with your routine life and family as though nothing like this ever happened.

You’ll make the transfer via Bitcoin (if you don’t know how, search “how to buy “bitcoin” on google search)
BTC ADDRESS IS: 12suGbGmRKYUъъъъъъъъъъъъъ
(It’s case sensitive, so copy and paste it)

Notice: You now have one day in order to make the payment. (I have a special pixel within this e-mail, and now I know that you have read this message). Don’t tell anyone what you would be utilising the Bitcoins for or they may not provide it to you. The procedure to have bitcoins may take a few days so do not put it off.
If I don’t receive the Bitcoins, I definitely will send your video recording to all of your contacts including close relatives, co-workers, and so on. having said that, if I receive the payment, I’ll destroy the videotape immediately. If you need evidence, reply with “yes!” and I definitely will send out your video recording to your 15 friends. It is a non negotiable offer, so do not ruin my personal time & yours by replying to this email.

 

Какво означава този текст?

Шаран, хванал се на въдицата на мошениците в Интернет. Снимка: techcrunch.com

Кратък превод:
“ъъъъъъъъ е една от паролите ти. Няма да се занимаваме с глупости – ти не знаеш нищо за мен, аз знам всичко за теб, а ти се чудиш защо ли получаваш този имейл?… Преди време аз сложих малуеър (злонамерен софтуерен код – б.м., В.М.) на порно видео клипове, които се намират на сървъри с порно. Докато ти гледаше тези видео клипове, аз получих достъп до камерата на компютъра ти, както и до екрана, който гледаше…. Направил съм два клипа – единият показва какви сайтове са били не екрана ти, а другият – какво се е случвало пред компютъра ти в това време… Като семеен човек съм готов да унищожа всички материали и да те оставя да се върнеш към нормалния си живот… Има два начина да сториш това – единият е да ме пренебрегнеш… и тогава ще изпратя видеото до всичките ти контакти. Другият е да ми платиш $ 1900… в биткойни… след което ще унищожа компромата и ще си живееш живота…”

Как мошениците са открили имейла и/или паролата? 

Паролата ви е истинска; тя е била открадната чрез някой от сайтовете, в които сте я използвали и които са били хакнати.

Важно: Можете да проверите дали имейл адресът ви или някоя от паролите ви са били откраднати чрез този сайт:

за електронни адреси: https://haveibeenpwned.com/
за пароли: https://haveibeenpwned.com/Passwords

Важно 2: Текстът е така написан, че който и да го чете, да си помисли, че става дума за него/нея – използват английския така, че дали го чете мъж или жена, може да си каже: “Я, наистина е моята парола, значи са ме хакнали!?” и да… се хване на въдицата!

Това не е новост – обикновени потребители да бъдат изнудвани за пари, платими чрез биткойни. Новото е, че съобщенията стават все по-персонифицирани, конкретни и вътре има подробности, които могат да накарат някой да се хване лесно на въдицата. Специалистът по киберсигурност Брайън Кребс пише, че очаква освен по-старите пароли, да се появят и по-нови, а и други “отличителни черти” на изнудваните – данни, които могат да бъдат взети от социалните мрежи, от публични източници и т.н. ФБР препоръчват: никога да не изпращате компрометиращи ви снимки (или компрометиращи някого другиго!); никога да не отваряте прикачени файлове от хора, които не познавате, но да сте внимателен и с файловете от познати; да изключите или дори покриете камерата на компютъра си, когато не я използвате. Не знам какво препоръчват от МВР, но не е и нужно: правилата за добро поведение са общовалидни, не е нужно българското МВР да пуска нови. Все пак, ако получите подобно писмо, може да го препратите в МВР, чрез официалната им страница: http://www.cybercrime.bg/bg/contacts.

Ако имате допълнителна информация или личен опит, който искате да споделите, оставете коментар отдолу или ми пратете имейл.

 

Posted in cybersecurity, Information Society, на български | 2 Comments

Нова книга разкрива истината за Санстефанския договор и руската политика на Балканите

Договорът от Сан Стефано* е най-голямата измама в българската история, защото върху нея се крепи съзнателно създаваното (чрез тази измама) българско русофилство, довело в крайна сметка 45 годишната окупация на България от съветска Русия – една осъществена стара руска имперска мечта.

Измамата “Сан Стефано” (корица)

Прохождащата българска независимост след Руско-турската война е била многократно заплашвана от Русия – както с преврати и военни метежи на русофили, така и с пряка повторна окупация, този път с напълно откровената цел тя да “освободи” българите от независимостта им. Цяло чудо е, че това не се случва през 1886 г., когато руският император Александър III заповядва руски морски десант край Варна, но корабите му са принудени да се оттеглят след масови многохилядни демонстрации в цяла Европа в защита на млада българска независимост. Европа спасява България от руска окупация. За първи и последен път. И изобщо е невероятно, че България толкова дълго, до самата 1944-та година, успява да се спаси от съдбата на окупираните от Русия Финландия и Полша, след като е била нарочена от Русия да бъде нейно предмостие за домогване до проливите.

Истината за факта, че Русия се представя като добрата покровителка на българите, която им подарява земи, отнети само 3 месеца по-късно от лошите европейци на конгреса в Берлин, е била широко известна на българското общество преди да бъде цензурирана по времето на съветска окупация и погребана за много десетилетия. Тя е изобличавана дори от създателите на социализма в България Димитър Благоев и Георги Кирков. Младият Георги Димитров е призовавал през 1914 г. за съпротива срещу вредната за България руска политика (преди да се болшевизира 5 години по-късно).

Руският военен историк Констанин Гайворонски опровергава опитите на проруската историография в България да отрече (поради липса на “достатъчно доказателства”), че Русия подстрекава Турция да си вземе обратно Южна Румелия като наказание за Съединението на България. При това с аргумента, че българите са нарушили Берлинския договор.

В “Измамата “Сан Стефано” фактът, че тази интрига е била напълно преднамерено създадена от руската дипломация, е илюстриран с многобройни цитати от руски източници. Самия автор на договора Николай Игнатиев признава в своите записки, че е знаел за тайните споразумения на Русия с Австро-Унгария и Англия след войната да не бъде създадена голяма българска държава, но се оправдава, че едва ли не е дочул за тази най-дълбоко пазена тайна по лични канали. Защото е гузен, че е създал фалшиви очаквания у българите и изготвил документ, който не струва мастилото си.

Началникът му в Санкт Петербург Горчаков дава съгласието си за подписването на договора, срещу който по принцип е бил против (бидейки привърженик на преговорите с европейците, за ужас на своя дипломат в Цариград граф Игнатиев), знаейки, че той е напълно несъстоятелен и ще бъде ревизиран в Берлин (да, дори мястото на предстоящата ревизия е било известно на Русия предварително). Горчаков подкрепя накрая предварителния договор от Сан Стефано с единствената цел българите да бъдат привлечени на руска страна и настроени след това в Берлин срещу останалите европейски сили. Разчетите на този подъл план не само се оказали верни, но работят и до днес в полза на руското влияние в България.

Трите приоритета на Русия във войната с Турция, срещу чието избухване граф Игнатиев води до последно битка от позицията на голям приятел на Султана (за какъвто сам се определя), са ясно подчертани от Игнатиев в неговите записки. Изброени са в този и ред по важност:

  1. Завземане на проливите
  2. Недопускане на европейско влияние върху завладените територии
  3. Налагане на руското влияние в земите, населени с българи

Никъде в своите спомени Игнатиев не си криви душата, че целта на войната е била свободата на българите. Напротив, той е фанатичен противник на всякакви свободи в самата Русия, какво остава в една нова България.

Този начин на мислене предопределя факта, че руската дипломация и нейния шпионаж (открийте разликите) правят всичко да задушат всякаква българска самостоятелност и опити за национално освобождение. Нещо повече, руската администрация отказва да въоръжи българите по време на войната, макар в същото време да им натяква за липсата на достатъчно подкрепа. Нито едно българско въстание никога не е получавало под никаква форма подкрепа от Русия и преди това (за разлика от въстанията на гърци, сърби, черногорци и т.н.). Игнатиев и компания са смятали, че е по-добре българите да си останат под османско владичество, отколкото да се освободят и да попаднат под европейско влияние. Свободна и независима България би била проклятие за руските завоевателни планове по пътя към проливите. Аксаков го е казал в едно изречение: “Всяко българско тържество е смърт за Русия”.

По основите първи две точки Русия, споменати по-горе, се проваля. Но по трета точка Русия успява с чрез измамата, подхвърлена на българите, в която се корени руското влияние и до днес.

В контекста на днешна антизападна руска политика крайният реакционер граф Игнатиев, противник на всякаква форма на свободомислие в самата Русия и яростен противник на либерализма на Европа, все по-настоятелно бива възвеличаван за нова, още по-възторжена българска консумация. До степен, че Сергей Пинчук, бивши сътрудник на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) , оглавяван от самото му създаване до неотдавна от специалиста по българските въпроси (ген. Решетников), подготвя книга, в която се опитва да обуслови тезата, че граф Игнатиев бил “баща на българската нация”. Ни повече, ни по-малко.

Кой обаче е наистина Игнатиев?

Той е руски краен шовинист и реакционер, който в това качество е назначен след провала си от Сан Стефано, (сложил край на дипломатическата му кариера), за министър на вътрешните работи на Русия. Поставен на този пост след големия погром над евреите през пролетта на 1881 г. Император Александър III му възлага да усмири… евреите и да “спаси” Русия от “непоносимия еврейски гнет”, както се изразява в свои статии другият виден антисемит и кумир на българите Иван Аксаков.

Николай Игнатиев написва т.н. майски закони, които влизат в сила година по-късно. Това е първият случай в историята, когато традиционният иначе за християнството антисемитизъм се превръща в държавна политика, разписана със специални закони. Техният баща Игнатиев е на практика и духовен баща на Хайнрих Химлер, който 50 години по-късно го имитира в нацистка Германия.

“Измамата Сан Стефано” е четвърта поред книга по темата за изкривената история на отношението на Русия спрямо българите.
В нея читателят ще може да се запознае и с истинското отношение на руската армия към българите по време на войната. Разговорът с тях руските офицери водели чрез нагайката, кожен бич, наследен в Русия от монголските й господари. Военният кореспондент Василий Немирович-Данченко нарича саркастично нагайката “джобният речник” на руските офицери за общуване с българите. Той, както и колегата му журналист Евгений Утин, страстно защитават българите от масовото им охулване сред руската войска и в руската преса, когато въоръжените мужици и техните благородия под пагон започват да обвиняват българите за всичките си неуспехи в първата фаза на войната. Руските офицери редовно намират общ език в омразата си към българите с турски офицери, военни парламентьори, съгласявайки се заедно, че българите могат да бъдат управлявани само с ятаган и нагайка, свидетелстват двамата руски военни кореспонденти.

На такива честни руснаци обаче, рискували много да застанат на българска страна, като кореспондентите Данченко и Утин, в България няма наречена нито една улица. Тук на пиедестал издигат заклетия реакционер и антисемит номер едно в империята граф Игнатиев. В своите “Записки”, издадени през 1986 г. в България,той прави многократно неосъзнати (по отношение на днешните последици от тях) самопризнания, че гледа на българите единствено като на инструмент на руското влияние и то в случай, че Русия изобщо започне война (уж) заради тях. Това е хипотетична война, срещу избухването на която Игнатиев посвещава всичките си усилия (видно от записките му), но след като тя става факт – с решаващата роля на Бисмарк, успял да убеди силно колебаещия се руски цар, главният руски дипломат на Балканите си приписва заслуги за нея със същата “скромност”, с която преди нея се хвали като отличен приятел на Турция, султана и правителството му.

А на предсказуемия въпрос, защото авторът на “Измамата “Сан Стефано” е съсредоточил вниманието на читателя върху тези негативи, отговорът се налага сам: защото така може да бъде изобличена измамата, чрез която вече 140 години българите биват манипулирани – неуспешно преди съветската окупация и все така успешно в наши дни, цели 30 години след нея.

_______
* – Синопсис на книгата, предоставен от автора Иво Инджев (б.м., Вени Марковски)

Posted in Bulgaria, на български | Leave a comment

Март 1943 г. Кратък пътеводител из депортацията.

Автор: Румен Аврамов*

В поместен наскоро в „Култура“ текст, Владимир Дановски[1] разсъждава, без обичайния юбилеен повод, върху съдбата на евреите в „стара България“ и в „новите земи“ по време на Втората световна война. Писан през 2012 г., текстът носи привкуса на дебата от онези години и не отразява появилите се оттогава нюанси в споровете, стъпва на редица фактически грешки, проявява и не особено добър вкус.[2]
Но есето докосва причини, поради които сюжетът остава вечно неуловим и недовършен: озаглавено „Нормалността на доброто“ в контрапункт на „баналността на злото“ (Хана Арендт) и „крехкостта на доброто“ (Цветан Тодоров), то за пореден път препраща към бездните на морала. Невъзможността да се сложи крайна точка на дебата идва именно оттук. Ала не само. Всяко навлизане в материята се сблъсква и с други екзистенциални дилеми като вододела между лична и колективна отговорност; правомерността от приписване човешки качества/дефекти на етноними (в случая „български“) или социални макроструктури (като „народ“); ограниченията и свободата на решенията; способността на слабия (слабата държава) да надмогне намеренията на силния; разминаванията между исторически случилото се и възможните му алтернативи…

Евреите биват качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

От близо десетилетие се занимавам с темата, следя и участвам в дискусиите, воден от разбирането, че фактът, документът и числото са валидни доказателства. Че върху тях може да се стъпи, за да се придвижим до нещо, приближаващо се до истината. И със сигурност не съм първият, който установява илюзорността на това разбиране, или по-точно – неприемливостта му за хората. Историята на евреите под българска власт през 1940-1944 г. се оказва кипяща пресечна точка на идеология, политически позиции, национални страсти, геополитически интереси, колективни комплекси и психотерапия. При подобна избухлива смес, ирационалното изглежда още дълго ще присъства в разговорите по въпроса, особено в мрежата и социалните медии. Споровете са изпълнени с екзалтирани тиради и с негодни, ръждясали аргументи; състезателната проверка на хипотези и интерпретации е постоянно изблъсквана от аксиоми или нормативни декларации.
През 2013 г. с Надя Данова публикувахме двутомник с документи от българските архиви за депортацията на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот през март 1943 г.[3] Смятахме, че 609-те документа на почти 2000 страници и обобщаващите ги встъпителни студии разказват самоочевидни неопровержимости. Но ако след тази публикация знанието за събитията действително стана по-достъпно и влезе в по-широк оборот, то потокът от неправдоподобни интерпретации съвсем не пресекна. Ето защо – без очаквания, че те ще изчезнат – реших във възможно най-изчистен, конспективен вид да рекапитулирам възражения по най-разпространените от тях.

Юрисдикция

Твърдение I: за България Беломорието и Македония са чужди земи, върху които тя няма права на окупатор нито суверенитет; за такива може да претендира единствено Германия.

  • Да, България не е имала суверенитет върху „новите земи“. Както върху тях не го е имала и Германия. В хода на една война, преди сключването на мирен договор, суверенитетът над окупираните части от дадена държава не се променя. В случая става дума за територии, завзети с оръжието на Германия и предадени за окупация/управление на България.
  • Въпреки това – безотносително към въпроса за формалната юрисдикция – чрез провежданите политики България не само ги окупира, а на практика ги анексира.

o В „новите земи“ са въведени българското законодателство (включително антиеврейското) и административна уредба; дори църковните епархии са присъединени към българските
o В тях България въвежда всички свои държавни атрибути и символика
o През юни 1942 г. тя предоставя българско поданство (автоматично на определилите се като българи; при изявено желание на останалите) във въпросните територии; този акт официално се тълкува като привеждане на поданството в съответствие с новия българския „териториален суверенитет“
o Същевременно правителството се позовава на българското законодателство, за да откаже поданство на евреите в Беломорието и Македония въпреки настоятелните им молби.
o В „новите земи“ са инвестирани значителни бюджетни средства на българската държава, в частност за инфраструктура
o България поема съответната част от държавния дълг на Гърция и Югославия, което е класически израз на промяна в суверенитета.
o В Статистическият годишник на Царство България за 1942 територията и населението на „новите земи“ са отчитани като присъединени към тези на Царството. Съответно е прието, че еврейското население на страната възлиза вече не на 48 000, а на 58 876 д.
o В споразумението с Германия за депортирането на евреите от „новите земи“ е посочено, че България ще заплати „на глава“ за всеки изселен. Основанието е, че тъкмо тя ще „спечели“ от ликвидирането на техните активи, а Германия не възразява именно българските власти да се разпоредят с имуществото на депортираните евреи по свое усмотрение и в своя (или на своите граждани) полза
o Оставям настрана цялата оглушителна пропагандна реторика, която не спира да възпява „обединението“ и „Царя-обединител“.

  • След публикуването на нашия сборник бе издадено задълбочено изследване на преподавателя в Юридическия факултет на Софийския университет Здравка Кръстева.[4] Стъпвайки върху строго юридическа аргументация и върху немалко документи от двутомника, то напълно потвърждава и доразвива изводите ни относно статута на „новите земи“. Заедно с това подробно посочва нарушенията на международното и хуманитарното право при организираните там депортации.

o Особено показателно е напомнянето, че Примирието от 28 октомври 1944 г. налага на страната да заличи въведените след април 1941 г. „законови и административни разпоредби, свързани с анексирането и инкорпорирането в България на гръцки и югославски територии.“

  • В действията си през 1941-1944 г. в „новите земи“ България не среща принципна съпротива от страна на Райха, за който основно е военното съображение българското присъствие там да освободи германска военна сила. Напротив, по всички въпроси от взаимен интерес, касаещи тези територии, двете държави преговарят и сключват съответни споразумения като добри съюзници. Ето няколко измежду многото примери:

o Споразумението Белев-Данекер от 22 февруари 1943 г. урежда депортирането на първите 20 000 евреи от намиращите се под контрола на България. То ангажира многобройни институции на българската държава и въз основа на него правителството в София издава на 2 март серия постановления, които уреждат всички логистични и финансови въпроси свързани с депортацията както от стара България, така и от „новите земи“. Подобна междудържавна спогодба очевидно не се сключва ако едната страна (България) няма пълни права върху съответните територии. А и архивите свидетелстват, че документът е плод на интензивни преговори, в които са обсъждани варианти с различни отговорности на българската страна.
o По-малко известен случай: германското правителство прави постъпки и подписва договореност с българското (22 януари 1943 г., след одобрение от Народното събрание), според която последното „да допусне изселването от пределите на Царството на около 800 д. безимотни от германски произход, които желаят да се установят в Германия … [и по голямата част от които] се намира в освободените през 1941 г. български земи“. Спазването на тази юридическа форма показва, че Германия смята не себе си, а България за фактически „суверен“ (титуляр на окупацията).
o Чуждите (включително германски) консулства в Скопие, Битоля и др. са акредитирани не другаде, а в София

  • Един страничен поглед. В информационния център на Берлинския Мемориал на унищожените евреи от Европа (MemorialtothemurderedJewsofEurope) стои следният надпис: „През пролетта на 1941 г. България окупира обширни области от югославска Македония. През 1943 г. окупаторите предават еврейското население на Германския Райх.“ Това най-тържествено място на паметта за Холокоста на германска земя, разположено на две крачки от Бранденбургската врата, синтезира разбирането в съвременна Германия относно ролята на България при депортациите в „новите земи“.

Какво се е знаело?

Твърдение II: Не е било известно каква ще бъде съдбата на депортираните евреи.

  • Първите сведения за задействане на взетото в Берлин през януари 1942 г. „окончателно решение“ за изтребление на еврейството в Европа идват от полската съпротива през пролетта на 1942 г. През есента Рузвелт информира за случващото се еврейската общност в САЩ, която веднага прави публично достояние информацията. През декември Съюзниците широко огласяват предупреждението си към Германия да спре масовото изтребление на евреите.[5] На 19 декември СССР излиза и с отделна декларация в същия смисъл, поместена в пресата. Отделно, още от началото на 1942 г. са заявени намеренията да се търси отговорност за престъпления и издевателства срещу граждански лица в окупирани територии.
  • В документите на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) e упомената крайната дестинация: първоначално Катовице, а след промяна на германските планове – Треблинка. Официалната версия, доколкото изобщо е изговаряна по един или друг повод, е че евреите са изпратени на работа в анексираните от Германия територии. Това твърдение очевидно противоречи на обстоятелството, че са депортирани невръстни деца, жени и старци. Съмнения за истинската цел изразяват дори служители на КЕВ.
  • Горните факти не означават, че техниката на унищожение е била общоизвестна. Но депортирането широко се асоциира с физическо унищожение. Ето няколко български свидетелства.

o На 26 февруари 1943 Васил Митаков (близък политически сподвижник на Филов и син на един от най-ярките български антисемити от началото на ХХ век) записва в дневника си, че „упорито се говорело, че ще ги (евреите) изпратят в концлагери. Това значи – казват – смърт.“ [6]
o В дневника на Б. Филов е записано (11 март 1943 г.) изреченото пред него предупреждение на швейцарския пълномощен министър в София, че депортирането означава „смърт“.
o На 20 март 1943 по повод вестите за депортациите Никола Мушанов пише в дневника си: „Да се предават на смърт човешки същества от страна на България. Кой си ти, бе Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българина и ставаш палач?“[7]
o Прочутото писмо на Д. Пешев от 17 март 1943 бие тревога, че депортациите „може да доведат до обвинение [срещу България] за масово убийство.“
o За изпращане евреите на смърт говорят позивите на комунистическата съпротива.
o Сред самата еврейска общност, често изричаната по техен адрес закана за изселване в Полша е еднозначно разбирана като смъртна заплаха.

  • Добре известните инициативи на шепа политици, общественици, Православната църква и граждани срещу депортирането на евреите от старите предели на Царството сами по себе си предполагат, че те съзнателно и информирано са целели предотвратяване унищожението на еврейската общност. Няма никакво основание да се смята, че същите тези хора и властите, организирали депортацията от Македония, Беломорието и Пирот не са били наясно с тази смъртна опасност и за евреите от „новите земи“.


Възможно ли е било спасение?

Твърдение III: Въпреки желанието си, българското правителство не е можело да направи нищо за спасяването на евреите от „новите земи“. Става дума за неподлежащ на обсъждане диктат на германците (понякога се посочва „германското командване“). България не е можела да противоречи на Райха.

  • Безусловно е, че българското правителство не е положило никакво усилие за спасяване на евреите от „новите земи“. В нито един момент то не е проявило желание и намерение да го направи. Напротив – от самото начало предприема всичко необходимо, за да изключи опцията за защитата им. Такава стъпка, в частност, е лишаването им от възможността да получат българско поданство.
  • Решението не е акт, приет под диктовка, а резултат на продължителни разговори. От поставянето на въпроса от Германия през юни 1942 г. до навечерието на „вдигането“ българските власти са в преговори с германските. В техния ход се обсъждат различни спорни въпроси и опции, като обхвата на депортацията или цената, която да бъде заплатена от България. (Двете страни приемат, че Германия извършва „услуга“ на България, извозвайки евреите от точките, в които те са им предадени.) Всички варианти обаче предвиждат пълна депортация от Беломорието, Македония и Пирот. Българската държава сама приема и предлага схемата, по която първо ще бъдат депортирани евреите от „новите земи“, после тези от София и някои големи градове, накрая всички останали.
  • Законността на депортацията и лишаването от поданство на евреите са оспорени и подложени на унищожителна критика в забележителна реч на Никола Мушанов в парламента (19 март 1943 г.) и в остра парламентарна интерпелация на Петко Стайнов (22 март 1943 г.). Макар акцията да е вече в ход и режимът да забранява в пресата да излезе информация за тези смели позиции, никой не може да твърди, че властта не е предупредена от почтени български гласове за престъпния характер на деянието й.
  • При необратимия исторически ход на събитията у нас, въпросите „дали е можело“ и „какво би станало ако…“ са неизбежно спекулативни. Важни обаче остават прецедентите на различие. Без да е доказателство, аналогията очертава периметър на осъществени другаде (или по друг повод) и следователно оказали се възможни алтернативни решения.

o В това отношение най-показателен е италианският случай: фашистка Италия на Мусолини отказва да депортира не само евреите от собствената си територия, но и онези от окупираните от нея земи (в Гърция и Албания). Да се отказва, значи, е можело.
o Не са известни примери, в които отказ на съюзник на Райха да депортира евреи да е предизвикал наказателни мерки или прекратяване на отношенията с Германия. Въпросът безусловно е бил важен в двустранните отношения, понякога се е стигало до напрежение и натиск от нейна страна. Но той не е бил от порядък да разруши стратегически съюзи.
o А ако се обърнем към прецедент с успешен отказ на Българияв друга област, нали се приписва като основна заслуга на Царя, че е удържал да не изпрати войски на Източния фронт?

  • От друга страна, при поставяне в контекст, оцеляването на евреите от „стара България“ губи своята уникалност.

o „Своите“ евреи не депортират и другите съюзници на нацистка Германия като Италия, Унгария (до окупирането на страната от Райха през март 1944), та дори Румъния в границите на т. нар. Регат (историческото ядро на кралството).
o На 26 март 1943 г. Н. Мушанов отбелязва в дневника си задоволството от развитието на парламентарната акция в защита на евреите, записвайки: „За света ще е известно, че една голяма част от Народ.[ното] Представител.[ство] не се солидаризира с безчовечното третиране на еврейските семейства, които се екстрадират. И днес, когато Румъния изменя законите против еврейството в по-благоприятен смисъл, когато в Унгария ги толерират, в Италия се отнасят благосклонно, добре е, че и у нас се вдигнаха гласове в защита на човечност и справедливост.“ По време на самите събития, участник от най-предната линия в закрилата на еврейската общност гледа на инициативата не като на уникалност, а като на стъпка в руслото на обща тенденция, вече започнала и протичаща другаде.
o Това усещат и управляващите. От есента на 1942 г. Външно министерство в София следи най-внимателно политиката към евреите в другите европейски държави. В разгара на депортирането от „новите земи“ през март 1943 г. то докладва за смекчаване на депортационните политики в чужбина.


Отговорност

Твърдение IV: Българското правителство (в по-общ план българската държава) не носи отговорност за взето другаде и от други решение.

  • Всъщност отговорност за депортацията е дирена още през март-април 1945 г. от VII състав („антисемити“) на „Народния съд“. Преди всеки друг трибунал и преди края на войната, изпреварвайки времето си, той приема антисемитизма за престъпен сам по себе си. Прави го обаче с крайно политизирани мотиви и аргументи, избирателно, с двусмислени и сравнително меки (половината оправдателни) присъди. Впоследствие партийната линия почти изцяло изтласква темата за съдбата на евреите в „новите земи“.
  • Да, България нито е замислила, нито е инициатор на депортирането. Но впрягайки институции, закони и обществено мнение, тя сътрудничи пълноценно и изключително усърдно за неговата реализация в „новите земи“. Във всяко престъпление съучастието е също престъпен състав. Отричането на колаборационизма в осъществяването на Холокоста отдавна е осъдено морално, някъде и углавно, като се третира за недопустим ревизионизъм/негационизъм на историята.
  • В изработена през 2013 г. и приета от 31 държави „Работна дефиниция за отричане и изопачаване на Холокоста“[8], като една от формите на изопачаването му са определени „умишлените усилия да се оправдаят или омаловажат [неговите] последици или основни елементи, включително съучастниците и съюзниците на нацистка Германия“. През октомври 2017 г. работната дефиниция бе приета и от българското правителство.
  • Въпреки горното, у нас дори най-високопоставени официални лица премълчават, публично отричат или снизходително омаловажават факта, че депортирането е било съзнателна, последователна и огласена политика на българската държава в подкрепа на антисемитската политика на нацистка Германия. Такава позиция позволява например на мнозина и до днес да оправдават одиозната реплика на Дянко Марков пред Народното събрание от 27 юли 2000 г., с която той заявява, че евреите от „новите земи“ са основателно депортирани в качеството им на „враждебно население“. Население определено за такова с приетото във Ванзее „окончателно решение“ не заради съпротива а по „расов“ признак…
  • Сред многообразието от форми на Холокоста в завладяната от нацистка Германия Европа, френският и българският епизод са особено близки един на друг. В течение на 53 години след войната във Франция се твърди, че Републиката (режимът на Петен не е считан за неин правоприемник) не може да бъде държана отговорна за депортациите. На тази официална позиция е сложен край в средата на 90-те години. На 16 юли 1995 г.[9] президентът Жак Ширак тържествено признава, че „престъпната лудост на окупатора бе подпомогната от французи, от Френската държава… Френски полицаи и жандармеристи… изпълняваха исканията на нацистите… Този ден Франция извършва непоправимото… предавайки подзащитните й на техните палачи“. Година след година – въпреки ропота на мнозина с добре познатите у нас аргументи – ритуалното признание се повтаря. През 2012 г. Франсоа Оланд заявява, че „това престъпление е извършено във Франция от Франция“ и че то „е престъпление срещу [самата] Франция, предателство спрямо ценностите й“. А на годишнината през 2017 г. Еманюел Макрон декларира, че „именно Франция организира вдигането, после депортирането и следователно умъртвяването на почти всички 13152 души с еврейско вероизповедание“.
  • България все още не е узряла за подобно признание на сходно деяние. А когато един ден това се случи, този акт само ще я възвиси морално… Защото упорито отказвайки отговорност и извинение, държавата ни не само постъпва нецивилизовано, но и хвърля сянка върху достойния епизод, влязъл в колективната памет като „спасението“.

Спорът около отговорността за депортирането от март 1943 г. има и проекции в последвалото историческо време. Онези, които я прехвърлят изцяло върху Райха би следвало със същия патос да оневинят престъпленията на комунистическата власт. Защото ако българската държава е напълно безсилна (т.е. в техните очи – невинна) в „новите земи“, където според тях безапелационно командвала Германия, то какво да кажем за тоталитарния режим, представян като изначално лишен от всякаква автономия?

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

Естествено, това нямаше как да се случи и за отговорността му се заговори веднага след неговото рухване. Само един измежду многото примери – кажи-речи никой не възрази на многократните, отдавна дължими, държани извинения за участието на България в окупацията на Чехословакия през 1968 година… А днес вече привикнахме да живеем с евтино раздаване на присъди, когато всеки се чувства в правото си да иска всичко от Държавата и да й вменява вина или заслуги за какво ли не, било то незначимо решение.
Колко знаменателно е, че на този фон са се оформили две неимоверно твърди събитийни ядра в новата ни история, за които държава и общество упорито отказват да поемат и търсят отговорност. Март 1943 г. и “Възродителният процес“ са едновременно паметници на тревожната съвест и скрит ресурс на българския национализъм.

2 юни 2018 г.

[1] Владимир Дановски. Нормалността на доброто. „Култура“, бр. 19, 18 май 2018.
[2] С опита да разкаже големия сюжет и през отдавна разнасяната блудкава сантиментална клюка за комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и секретарката му Лиляна Паница.
[3] Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. т. I-II. Обединени издатели. С. 2013.
[4] Здравка Кръстева. „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България 1940-1944 г.“. В: Албена Танева (ред.) Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С. 2015. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“. Достъпно в: Библиотека „Либерален преглед“-

[5] Вж. http://www.jewishgen.org/ForgottenCamps/General/FaqEng.html.
[6] „Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, Изд. Труд, 2001.
[7] Поместено в двутомния ни сборник; вж. също: „Н. Мушанов. Дневник. Спомени. Автобиография“. Съст. Нина Киселкова и Сузана Хазан. Изд. Изток-Запад. 2018.
[8] https://www.holocaustremembrance.com/bg/node/122. През юни 2017 Европейският парламент призова всички страни и институции от ЕС да я приемат и прилагат.
[9] Годишнината от вдигането и предаването на германските власти през 1942 г. на над 13 000 евреи. Те са събрани на парижкия колодрум (Veld”Hiv) и депортирани към лагерите на смъртта.

________
* – Препечатвам с любезното съгласие на автора от сайта “Култура”

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Фалшива новина в Македония доказва, че и там е същото като в България

Благодарение на един приятел, Филип Стояновски, попаднах на тази фалшива новина, разпространявана през последните 12 часа сред македонците във Фейсбук.

Фалшивата новина е пусната от някаква националистична ФБ-страница “Република Македония” и е текст към снимка на “млада македонка”, която “протестираше, за да опази македонската чест, без оръжие”:

Забележете – снимката и текстът към нея са споделени 2075 пъти, има 119 коментара и 765 реакции. Това, разбира се, към часа, в който пиша моята кратка бележка. Кой знае какво ще е положението утре.

Ето и истинската новина, от ирландското издание “Джърнъл“:

 

Трагичната случка с раненото момиче е от м. юли… миналата година!

А в Македония, разбира се, има протести – протестират хора, които не са съгласни със споразумението между Македония и Гърция за името на републиката.

Ето свидетелство на очевидец за случващото се:

Keti Zdravkova
Неколку зборови за „мирните демонстранти“. Вчера околу 9 седевме во Пелистер и наеднаш наиде една бучна група која без никаков повод започна да фрла камења по гостите. Гостите панично бегаа кон внатрешноста на локалот, обидувајќи се да се спасат себе си и своите блиски. Имаше и мали дека, вклучувајќи и бебе во количка. Групата хулигани продолжи како фурија да напаѓа и по другите локали околу плоштадот и ги кршеше со камења рекламните паноа. Најстрашно е што напаѓачите беа млади деца. За овој настан, во медиумите нема ниту еден збор.

 

Защо ги пиша всички тези неща ли?
Защото фалшивите новини, дезинформацията, тролското поведение и атаките ad hominem не са български патент. И македонски не са, разбира се. Хората се подвеждат лесно и вярват на лъжите много по-бързо, отколкото на истината. Бъдете внимателни, уважаеми читатели, не се връзвайте на сензационните и бомбастични заглавия!

Posted in European Union, fake news - фалшиви новини, на български, общество | Leave a comment

Пореден протест срещу опитите за пренаписване на историята

Вицепремиерът Валери Симеонов е поел ролята на патрон на странна “научна” конференция, както и на пътуваща изложба. В тях се представя превратно историята на България по време на Втората световна война. Първоначално в тази роля трябваше да влезе министъра на културата, но след протест от страна на историци, общественици, правозащитници и граждани, министърът се оттегли, а вместо него се появи г-н Симеонов. За съжаление изложбата, която се проведе във Велико Търново на 15-и т.м., бе придружена и с конференция, наречена “научна”, по време на която се чуха странни твърдения. Именно те са причина за написването на ново отворено писмо, този път до вицепремиера Валери Симеонов. Подписите в момента се събират; ако искате да се включите, оставете коментар отдолу или във Фейсбук. (Б.м., Вени Марковски.)

 

Отворено писмо
до вицепремиера Валери Симеонов

Относно Пътуваща изложба и „научна“ конференция „Спасяването на българските евреи – събития и личности“ под патронажа на вицепремиера Валери Симеонов

Уважаеми г-н Симеонов,

Под Вашия патронаж и с Вашето участие в столицата, в Пловдив и във Велико Търново, а може би и на други места в страната, се провежда изложба, а във Велико Търново – и „научна“ конференция, посветена на депортацията на евреите от „обединените“ от цар Борис III земи.

Нарочно използваме кавичките, защото историческите факти са ясни и категорични: депортацията, извършена от българските власти, е само от „обединените“ земи. Спирането ѝ се случва едва след като 11 343 души са изпратени на сигурна смърт в Треблинка, и едва след като някои от евреите от Пловдив са вече натоварени в ешелоните на смъртта и са спрени от очакващата ги съща участ под натиска на митрополит Кирил.

В информация, която видяхме в БТА1, а също и във видео-материал на телевизия Скат2, се разпространява невярна информация, като например: „решенията са взимани от германските военни власти, които осъществяват депортацията“ или „България като държава не е имала никакъв инструментариум да се противопостави на това“, или „трудовите лагери, които… били инструмент, който позволява на България да откаже депортацията на българските евреи в Германия“ и едва ли не „специални места за укриване на евреи“ и др.п. В популяризирането на конференцията се прави и странен опит да се представи спирането на депортацията, довело до спасяване на останалите 48 000 евреи, като целенасочено действие на правителството на Богдан Филов, едва ли не като героична проява, насочена срещу нацистките планове. Казваме „странен опит“, защото всички исторически факти сочат недвусмислено към обратното – че правителството е водило целенасочени действия, но срещу евреите, а не в тяхна подкрепа. Депортацията, трудовите лагери, отнемането на имуществото, изселването в провинцията, униженията и тормоза, на които са били подложени българските евреи, са резултат от действията на правителството на Филов. Те не са били условие на нацистка Германия, което правителството да е изпълнявало поради заплаха от военни действия срещу страната.

Уважаеми г-н Симеонов,

Искрено се надяваме, че сте бил подведен, а не че действително приемате посочените в изложбата и изложените по време на „научната“ конференция тези за верни.

Популяризирането на дезинформация и пропаганда, насочена към изчистване на образа на цар Борис III, не е нещо ново в нашата история; тези явления се засилиха особено след влизането във властта през 2001 г. на сина му, Симеон Сакскобургготски. Може да бъдат разбрани синовните чувства, но не може да се разберат опитите да се оправдае трагичното за България управление на цар Борис III, когато те се извършват под егидата на кабинета на вицепремиера на Република България.

Долуподписаните не сме сами в разбирането на трагичната история, свързана с депортацията и спирането ѝ. Музеят Яд Вашем в Израел, американският мемориал и музей на Холокоста, редица сериозни български изследователи на темата, публикували научни изследвания за държавната антисемитска политика по времето на Втората световна война, както и всички известни исторически документи и факти са категорични:

Депортацията е извършена изцяло от българските власти.

Депортираните хора са били лишени от правото да получат българско поданство по силата на българските нормативни актове.

Управляващите по онова време привърженици на нацизма (трябва да го подчертаем, защото мнозина удобно „забравят“, че царство България е верен и надежден съюзник в Тристранния пакт) са знаели какво очаква евреите; били са предупредени, но дори и самият Симеон Сакскобургготски го твърди в официалния си сайт3, където твърди, че през 1943 г. жителите на Кюстендил са знаели, че през града им преминават евреи в „конвоите на смъртта“.

Спасението се случва не благодарение на царя и неговата политика, а въпреки тях – под натиска на Българската православна църква, на Димитър Пешев, на редица общественици и граждани.

Спасението се случва, защото депортацията е спряна. За да бъде спряна, тя е била започнала – и именно в началото ѝ са депортирани 11343 души. Това, че те са били без поданство, не може да оправдае извършителите на депортацията – властите на царство България. Депортацията на мирно население е едновременно и военно престъпление, и престъпление срещу човечеството. Тези 11343 души са били същите като останалите, получили българско поданство – най-обикновени хора, независимо от това, че в Народното събрание те бяха наречени още през 2000 г. „враждебно население“.

Уважаеми г-н Симеонов,

Вие открихте изложбата в София, срещу която с отворено писмо се обявиха редица известни наши общественици, учени и граждани, някои от тях подписали и настоящия текст. Не бяхме сами в протеста си – Лигата срещу поругаването официално обяви4, че е странно, че подобна изложба, която се опитва да пренапише истинската история, изобщо се е открила. Организацията на евреите в България „Шалом“ също зае сходна и категорична позиция срещу фалшифицирането на българската история.

За съжаление, вероятно е да не сте имал възможност да се запознаете с историческите факти, затова ще ги споменем с надеждата, че това ще Ви помогне да вземете правилното решение и да оттеглите подкрепата си за тази пътуваща изложба.

  1. България приема антисемитско законодателство още през 1940 г. За него гласуват и депутати като Димитър Пешев.

  2. В България след 19-и май 1934 г. управляват правителства в нарушение на Търновската Конституция, а дълго време дори и без Народно събрание.

  3. България става доброволно член на Тристранния пакт и е верен и надежден съюзник на нацистка Германия до самия 9-и септември 1944 г.

  4. България обявява война на САЩ и Великобритания доброволно, без това да е било изискване на договора за влизане в Тристранния пакт.

  5. България организира и провежда депортацията на 11 343 души, без това да ѝ е наредено от някакво митично германско командване.

  6. На окупираните („обединени“, „освободени“) територии действа не някаква германска юрисдикция, а българските закони: родените деца са българи по рождение; в училищата се преподава на български език, в администрацията и църквата се говори на български.

  7. Имуществото на депортираните е отнето в полза на българската държава.

  8. Българската държава заплаща на нацистка Германия такса за „обработка“ на депортираните – по 200 райхсмарки за възрастен, 100 – за деца, а бебетата са „обработени“ (убити)… безплатно.

  9. Спирането на депортацията е извършено от царя и Филов, но също така те са отговорните за началото ѝ. Едното действие не изтрива другото, още повече, че спирането е под натиск и против желанието им да се отърват по-бързо от евреите, а началото на тази депортация е започната без натиск отвън и без никаква съпротива от царя или Филов.

Това са основни истини; още много може да намерите в редица научни изследвания, сред които бихме откроили книгите на Румен Аврамов и Надя Данова, на Николай Поппетров, както и стенограмите на заседанията на Светия Синод на БПЦ от времето на Втората световна война.

Надяваме се, че това писмо ще Ви помогне да разберете, че опитите за прикриване на истината за депортацията и спасяването на евреите в България, носят само и единствено отрицателен образ на България по света – като на слаба държава, която не смее да признае истината за историята си. Напротив – ако държавата не се крие зад „научни“ конференции и преиначена история, тя ще може гордо и честно да заяви цялата истина за депортацията и за спасението. Да се спасят 48 хиляди от общо 60 хиляди души – това е постижение за гражданското общество и БПЦ в тогавашна България. Доброто дело, благодарността на оцелелите, както и изразената през годините признателност от страна на държавата Израел са достатъчна награда за всеки наш съвременник, не е нужно да се пренаписва историята.

С уважение,

Д-р Александър Оскар – председател на Организация на евреите в България „Шалом“

Проф. Анна Кръстева — политилог, НБУ

Ели Анави – председател на УС на Регионалната организация на евреите „Шалом София“

Еми Барух – журналист

Емил Коен – социолог, председател на Сдружение „Маргиналия“

Васил Хайкин – член на ИБ на ОЕБ „Шалом“

Вени Марковски – Интернет-пионер, общественик

Ирина Алексова – адвокат

Йосиф Меламед – Главен секретар на ОЕБ „Шалом“

Красимир Кънев – председател на Български хелзинкски комитет

Красимира Готева – Зам.-председател на ОЕБ “Шалом”, председател на РОЕ „Шалом“ – Стара Загора

Михаил Иванов физик

Проф. Надя Данова – историк, БАН

Радост Николаева – Арт движение „Кръг“

Румен Аврамов – икономист, историк

Светлозар Калев – председател на РОЕ „Шалом“ Пловдив

Симеон Русимов – Кюстендил

София Коен – Председател на Централния Израелтянски Духовен Съвет, член на ИБ на ОЕБ „Шалом“, член на УС на Националния съвет на религиозните общности в България

Стела Шекерджийска – член на ИБ на ОЕБ „Шалом“

Юлиана Методиева – журналист, правозащитник

Юлия Дандалова – Изпълнителен директор на ОЕБ „Шалом“

Юлия Гавазова – Председател на Регионална организация на евреите „Шалом“ гр. Сливен

(все още приемаме подписи)

________
1 БТА: http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1820070
2 Тв. Скат – Омуртаг: https://www.facebook.com/tvskatomurtag/videos/1774110576002666/
3 Вижте тук: http://www.kingsimeon.bg/istoriya/n-v-tsar-boris-iii/tsar-boris-iii-i-balgarskite-evrei/
4 На англ., в „Sofia Globehttps://sofiaglobe.com/2018/05/20/adl-slams-controversial-country-of-rescued-jews-exhibition-and-bulgarian-deputy-pm-simeonovs-comments/

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , , | 6 Comments

Уводни думи

Уважаеми читатели,
Предлагам на вниманието ви някои наблюдения, спомени и размисли по теми, свързани с развитието на Интернет у нас.
През годините, заедно с колегите и приятелите от „Интернет общество – България“ и от по-широката Интернет общност в България и по света, сме се изявявали в пресата, радиото и телевизията и естествено – в Интернет, където сме споделяли полезна информация, резултат от дългогодишния ни опит от работата ни в Глобалната мрежа. В тази книга представям част от статиите, които съм публикувал, и интервютата, които съм давал, като добавям обяснение в началото на всяка глава, за да е ясен както контекстът, така и защо съм избрал точно тази статия от стотиците, които съм написал, да бъде включена в настоящата книга.
Правилото за тази първа моя книга е едно: да избера теми, които са важни за всички Интернет потребители в страната и които едновременно с това ми звучат достатъчно актуално, дори и да не се отнасят непременно за събития „на деня“.
Във виртуалния, както и в нормалния живот, често си мислим, че всичко важно и интересно се случва именно сега, в момента. Библейска истина е, разбира се, че много често случващото се не е нито ново, а още по-малко уникално. За по-добрата и качествена работа в Интернет, когато говорим за търсене и получаване на информация, трябва да приемем Интернет като непрекъснато развиваща се вселена, пълна с информация, новини, съобщения и т.н. Не можем да обхванем всичко, но ако знаем какво търсим, можем да го намерим лесно. И обратното – ако не знаем какво ни интересува, можем да се загубим… също толкова лесно.
С редакторката Виктория Лазова решихме, че е по-добре статиите да са подредени по теми, а не по време, за да не се скача от една тема в друга, после в трета, после в първата и т.н. Отворен съм за всякакви коментари и бележки, които можете да споделяте чрез публичната ми страница във Фейсбук, където ще пускам и откъси от книгата.

_______
* – Из предстоящата да излезе моя книга в Университетското издателство на СУ “Св. Климент Охридски”:

Снимка: Уикимедия

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Отзив за книгата “Bulgarian Jews: Living History”

Автор: доц. д-р Михаил Груев, историк.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Съвсем наскоро излезе от печат луксозно албумно издание на английски език, посветено на живата история на еврейската общност в България. Негови автори и съставители са Клайв Левиев – Сойер и Имануел Маркъс. Издател е Организацията на евреите в България „Шалом”. Албумът няма характеристиките на научно издание, а по-скоро на представително популярно четиво, целящо да представи с възможно повече фотографии и по-малко текст, в достъпен и синтетичен вид, богатата многовековна история на еврейската общност в България. В този смисъл към него не е възможно да бъдат отправяни претенции за изчерпателност, за индексиране на поднесената информация и др. специфики на академичните издания. Двамата автори успешно са се справили в действително сериозното предизвикателство – да съумеят с минимален брой думи и възможно най-ефектно и завладяващо да направят общ профил на историята на българското еврейство, на същността на самата организация „Шалом” и на нейното настояще. Съвсем логично, текстът започва с въведение от председателя на организацията – д-р Александър Оскар. Свои реверанси към издателите във вид на специално подготвени за целта приветствия са направили израелският премиер Бенямин Нетаняху, председателя на Световния еврейски конгрес Роналд Лаудер, българският министър-председател Бойко Борисов, кметът на София Йорданка Фандъкова и председателят на Американския еврейски комитет Дейвид Харис. Почетната рамка на изданието се затваря от поместено в края му интервю с израелския посланик в София Ирит Лилиан, озаглавено: „Поглед към бъдещето”. Същинското изложение започва с преглед на ранната история на еврейското заселване по българските земи през римската епоха на т. нар. романиоти. Представени са, включително и с красиви визуални изображения, най-ранните археологически свидетелства за присъствието им на Балканите. Следват две глави, посветени на мястото на евреите в средновековната история на България, в т. ч. и на първите документирани прояви на антисемитизъм, инспириран от църквата. Двамата автори са отделили специална глава на действително интригуващата връзка между цар Йоан Александър и неговата втора еврейска съпруга. Макар те да правят уговорката, че сведенията за „Теодора – Сара” имат по-скоро легендарен характер, следва все пак да се отбележи, че не съществуват каквито и да било исторически извори, от които може да се заключи, че „еврейката”, както е наричана в тях, се е казвала по този начин.

Изключително добре написан и богато илюстриран е тесктът, посветен на миграцията на ашкеназките и сефарадските евреи и на установяването от тях на вековен модел на толерантно съжителство с християни и мюсюлмани в Османската империя през периода XV – XVII век. Може да се заключи, че в значителна степен това е и най-ефектната и приносна част от изданието. Сравнително по-бегло и повърхностно са проследени живота на общността в годините след Освобождението на България и особено в годините на Втората световна война, когато за нея настъпват най-тежките дни. Много исторически коректно и добре документирано е представена Голямата Алия на българската еврейска общност към новосъздадената държава Израел в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век.

В края на албума е направен общ преглед на известните български евреи в историята. Тук са поместени кратки справки за богатата самоковска фамилия Арие, братята Бакиш, равините Йосиф Каро, Ашер Хананел, Давид Пипано, Габриел Алмознино и мн. др., както и за евреите, разнасящи славата на България по света – Елиас Канети, Жул Паскин, Алексис Вайсенберг, Панчо Владигеров, Карл Джераси и много други. Тази последна част от албума му придава и характера на кратък справочник, позволяващ бързи биографични справки за значими и световно известни фигури. Може да се заключи, че в ръцете на англоезичните читатели, интересуващи се от историята и културата на еврейската общност в България, е предадено ценно издание, което би могло да даде нова и коректно поднесена информация, а и да бъде отличен подарък.

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Leave a comment

Увлекателно написана книга за живота и историята на българските евреи

Двама чужденци – Клайв Левиев-Сойер и Имануел Маркус са написали и публикували книга за България на английски език.

Заглавието ѝ е “Bulgarian Jews: Living History”, което може да се преведе като “Българските евреи: жива история”, но и като “Българските евреи: Да живееш историята”.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Ще се спра само на една част от книгата, главата “1940 – 1944: Защита на нацията”. Спирам се на тази глава, защото историята на България от този период е обект на личен интерес, а и (като много от моите съвременници) имам роднини, които са участвали в тази история.

Авторите започват главата по изключително силен начин:

“Думите вдъхновение и Холокост, като правило, не могат да бъдат в едно и също изречение. И все пак, през 1943 г. българите написаха може би най-вдъхновената глава от тяхната история, когато се изправиха в защита и предотвратиха депортацията на евреите в лагерите на смъртта.”

Някои по-критично настроен човек би могъл да види в това изречение не силно начало, а възможност за критика – особено хората, които са чели историческите изследвания по темата или дори моите статии в този блог – защото не всички евреи са били спасени, но не бързайте със заключенията.

Голяма грешка е от едно изречение да се правят кардинални изводи!

Авторите по-нататък посочват антисемитизма на Богдан Филов и пронацистката биография на Александър Белев и Петър Габровски, както и цялостния антидемократичен характер на управлението на цар Борис III след преврата през 1934 г. Обяснява се и приемането на антисемитския, а по същество – античовешки – Закон за защита на нацията (ЗЗН) през 1940 г. и т.н., и др.п.
Сетне авторите се спират на по-сериозните текстове от ЗЗН, като ги слагат и в контекста на противоречието им с Търновската Конституция, която е на практика суспендирана от царя след 1934 г.
Споменавайки за навлизането на българските войски в “новите територии” и високия имидж на царя като “Обединител”, Маркус и Левиев-Сойер не пропускат да отбележат, че всички лица, с изключение на евреите (подчертано от мен, В.М.), получават българско поданство.

Всъщност, погубването на евреите в България не започва с депортацията и авторите посочват потъването на кораба “Салвадор” през декември 1940 г. като една от големите трагедии за еврейската общност. И на този случай е посветена една част от тази глава.

Особено интересно и с многобройни факти е описана обществената реакция за спиране на депортацията, в която са преплетени героичните и трагични действия на водачите на Българската православна църква, на хора като Димитър Пешев, като секретарката на шефа на Комисарството по еврейските въпроси Лиляна Паница, на граждани от Кюстендил и т.н. Авторите подчертават, че именно БПЦ е издигнала най-отчетливо глас срещу ЗЗН и дискриминацията на българските евреи.  В разказа им се срещат и подробни цитати от антисемитското изказване на царя пред Св. Синод, описано в протоколите от заседанията на Синода. Ролята на софийския владика Стефан и пловдивския Кирил е също така добре описана, както и трудовите лагери за евреите, създадени от царското пронацистко управление.

Специална част в тази глава е посветена и на въпроса за ролята на цар Борис III за началото и спирането на депортацията. Авторите коректно споменават за наличието днес на два спорещи лагера, разделени според това какво мислят за ролята на царя за депортацията и спирането ѝ. Не са спестили нищо от историята, споровете и критиките, както, разбира се, и от основните факти.

Като цяло главата е добре и балансирано написана. Авторите, които са и журналисти по професия, не взимат страна в споровете, а само предлагат на вниманието на читателите обективните факти и ги оставят сами да си направят изводите.  Това, впрочем се и очаква от популярна книга, която няма претенции да бъде история или енциклопедия. Има 2-3 дребни грешки – например вместо Пантев пише Фантев, а превратът от 1934 г. е записан като случил се през 1935 г., но такива дребни грешки не променят духа на главата и смисълът ѝ.

Това е и най-важното – че с този текст чужденците ще получат една сравнително точна и кратка информация за случилото се през 1940-1944 г., ща имат представа за това коя от историческите фигури с какво се е занимавала, за ролята на царя и неговото пронацистко управление.

Историята е предадена увлекателно, чете се на един дъх. Струва си да бъде прочетена тази книга. Къде може да бъде намерена, попитайте на стената на Организацията на евреите в България “Шалом”.

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Tagged , | Leave a comment