1997 г.: Защо в България нищо нямa да се промени поне през следващите 25 години?

Калъчевият мост в Копривщица

Калъчевият мост в Копривщица

Моя статия, писана през 1997 г., която продължава да звучи актуално. Ако сте в лошо настроение, не я четете, защото  то няма да се подобри. Публикувана първо в сайта ми (преди да има блогове).

През последните 7 години политическите сили в България се опитаха да създадат в хората чувството, че нещо се променя.

Това, което остана неясно за по-широката публика е фактът, че каквото и да се променя, то се променя за добро само относно някои конкретни хора, а именно представителите на онези политически сили, които управляват България. За останалите на сухо риб…, хммм, хора остава успокоението, че не само те са зле, но и съседите им. Това изконно българско чувство спасява хората от самоубийство: нима нормални хора биха живели в подобни условия?

Още от времето на резерватите “Равенство” (така се наричаха резиденциите по морето преди 10-и) та до наши дни представителите на политическата и икономическата олигархия предпочитат да живеят настрана от обикновените хора, чието единствено право се изразява в присъствието на митинги (не чак толкова много хора го упражняват) и чакането на опашка пред избирателната секция (тук са повече).

Сегашните политически лидери са генетично увредени хора. Това се дължи не само на факта, че родителите им са живели 45 години в система, която ги е карала да крият истинските си мисли дори и от себе си, а също така и поради простичкият факт, че и самите те са живели всичките си съзнателни години в най-напредничавата форма на социализма – развития социализъм. Нещо повече (много хора го забравят) българската комунистическа партия не съумя да изгради свое здраво дисидентско лоби. Не само това – тя може би искаше да изгради такова лоби, но нямаше кой да я подкрепи в тези нейни стремежи. Нямаше дисиденти. Затова времето на българската гласност и перестройка изтече в привеждане и очакване бурята да отмине. Затова единствената свободна литература, която се появи след 1986-а година беше руска, а не българска. И затова и до ден днешен няма нито едно сериозно и значимо произведение на български творец, което да прави безпощаден анализ на живота по времето на социализма. Българските творци нямаха скрити по чекмеджетата литературни произведения. Те се бяха примирили с мисълта, че преклонена глава сабя не я сече и така… оцеляха! Но за какво? Както показа практиката, ниското качество на съвременните политици е породено от два факта: че са комунисти или че не са със свободно мислене.

Е, след като “цветът на нацията”, българската народна интелигенция нямаше куража да въстане срещу (авто)цензурата, нима това можеха да направят днешните политици? Спомените ни са още пресни от годините преди 10-и и в тях няма нито един от т.нар. сериозни днешни политици. Неколцината политзатворници и емигранти само подсилват самотността на останалите.

Закономерно идва въпросът възможно ли е хората, които са подвивали опашките си от страх (за себе си и за близките си, от себе си и от близките си) сега да водят народа към демокрацията. “Не е възможно” – ви се иска да кажете, но грешите! Не само, че е възможно, но това е единственото сигурно нещо, което се случва в България. Както бе казано по повод антифашистката борба “Първите паднаха в кърви, последните станаха първи”. Българската демокрация изяде своите собствени родители (някои уби, други си отидоха сами), след което децата им разбраха накъде духа вятъра и се пуснаха по него. Това ги запазваше живи – поне за известно време.

Проблемите, пред които е изправена България днес са много, но всички те са обединени от едно – няма кой да ги реши. Не само това – хората, които днес са на власт и могат да ги решат, не желаят да сторят това. Вероятно мнозина си мислят, че вече “фабриката за илюзии” е затворена, но сигурно не забелязват, че след фабричното производство България се завърна към дребната манифактура. За пореден път страната ни се превърна в страна на дребните шмекери, на дребните хора (както бе забелязал Иван Хаджийски преди повече от половин век). Обявиха, че затварят фабриката за илюзии, но кой направи това? Същите хора, които мълчаха услужливо 7 години – онези 7 години, които са достатъчни на един човек да порасне и да бъде възпитан. Е, добре, българската демокрация (?) е вече на 7 години, но мислите ли, че е възпитана? И имат ли право хората, които мълчаха през тези 7 години сега да казват: “Вижте колко е невъзпитано детето”. Но никой не ги пита защо това дете е толкова невъзпитано, а отговорът се натрапва от самосебе си – защото самите едновремешни мълчаливци са възпитателите.

Животът в лъжа (нали помните “те ни лъжат, че ни плащат – ние ги лъжем, че работим”) е станал дотолкова привичен на българите, че на тях не може да им направи впечатление как довчерашните риби днес са отворили ей такива усти и оттам излизат ли, излизат думи.

Мъчно му става на човек, като се замисли за България. А помните ли, че Алеко смяташе, че България е най-хубавата страна? Колко от днешните българи вярват в това? Но не да го кажат по митингите и пред телевизионните камери. Там всички са патриоти.

Как е възможно чиновническата служба, държавната работа, така да промени характера на хората, че онези, които до вчера бяха нормални граждани, с критичен поглед върху живота, днес – вече от нивото на новата си служба – защитават с тялото си “имиджа” на своите шефове? Вземете кой и да е чиновник от Министерския съвет или Президентството: най-добрият премиер е Софиянски и най-добрият президент е Стоянов. Ами, какво говоря, те са направо богове – безгрешни (е, дори когато съгрешат, пак са прави), симпатични, говорят нещата направо, гледат хората в очите… Слънца, а не хора. Ало! Къде живеете? В кой век? Къде бяха сегашните управници вчера, когато Жан превръщаше всички хора в роднини на Гаврош? Стояха в парламента и парлареха. Къде бяха завчера, когато две години Беров по подобие на Брежнев седеше във влака и се клатеше напред-назад, та да си мисли, че влакът се движи? Пак в парламента и пак парлареха. А онзи ден при Филип Димитров къде бяха? А, във властта? И какво направиха? Нищо? Недейте така, това не е честно, те танцуваха само едно лято. После кавалерът ги захвърли встрани от светлината на прожектора. И кой е виновен за това?

Не може да се иска от днешните български политици да надскочат себе си. Нещо повече: те неизбежно повтарят, че без тях не може. А може! И може да е по-добре, отколкото с тях. Къде бяха 2 години тези днешни нови политици, за да се сетят, че тяхното протеже вкарва България в такава криза, в каквато и турците не са я вкарвали? И защо трябваше да се борят Левски и Ботев за свобода и човешки правдини? Това ли е свободата, за която те умряха?

Българите винаги са страдали от комплекси. Днешните нови политици също страдат от същите комплекси – те са огледален образ на избирателите си. Не бива да очакваме чудеса от тях – то е все едно да очакваме чудеса от избирателите. Не бива да очакваме, че ще бъдат и по-добри – огледайте се и кажете станаха ли хората по-добри напоследък? Не бива да се надяваме, че ще оправят нещо в бедната изстрадала България – нещата, които са можели да се оправят, отдавна са оправени…

Хора, дори не може да ви се каже “бдете!” – вие отдавна сте изгубили вярата в себе си. Кой българин може да излезе спокоен пред избирателите си и каже с чист поглед и искреност в гласа “Не ви излъгах, гласувайте за мен”? Всеки! Така е, така е било и така ще бъде още дълго време.

25 години са оптимистичен срок за развръзка на българската трагедия. Актьорите са известни, зрителите – също. За разлика от актьорите, обаче, зрителите знаят къде е изхода. И това може би ще ги спаси в мрачните дни, които се задават за българската демокрация.

Макар че, от друга страна, нима е имало и един хубав ден за българската демокрация? Нима недоносената реплика на прекалено наедрелия за 7 години демокрация председател може да бъде приемана като истина от последна инстанция? Нима някой наистина е повярвал на човек, който е готов да наследи свой колега, от същата парламентарна група?

Къде е разделната граница между новото поколение и непоправимите от старите? 1967-а година? Имат ли право, съвест и чест родените преди 1967-а да застанат начело на държавата? Какво може да роди обременения ум на днешните политици освен обременени мисли?
Защо българските Априлски въстания бяха организирани и осъществени от младите хора?
Защо пожертваха живота си за освобождението на България без да се замислят?
Някой от днешните ни политици дали се замисля над тези въпроси?
Или те са прекалено неудобни.

***

______
*  – Снимка: Уикимедия, автор Ilikeliljon. На този мост е гръмнала първата пушка, обявила началото на Априлското въстание.

 

This entry was posted in Bulgaria, история, на български, общество and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.