Министерство на отбраната се подигра с историята и паметта на 11343 убити наши сънародници

С действията, описани в настоящата статия, МО се подигра с историята и паметта на евреите от Тракия и Македония, наречени от Дянко Марков “враждебно население”, които бяха депортирани,  по “сравнително човешки начин”, по неговите думи, цитирани по-долу.
За незапознатите: депортираните наши сънародници – 11 343 души – намират смъртта си в нацисткия концлагер Треблинка, където са изпратени не просто с помощта на българската държава, но с активните действия на пронацисткото управление на цар Борис III.
Важно да се знае как в опитите да се изопачи истината за историята на България се включват и държавните институции, но и хора, които иначе се пишат европейци – като евродепутатът Андрей Ковачев. Последният пусна и видео от награждаването на официалната си страница във Фейсбук.
За онези, които са малко запознати с историята на антисемитизма на българската държава по време на войната, препоръчвам статията на Румен Авравмов, един от най-сериозните и задълбочени изследователи на темата, “Март 1943 г. Кратък пътеводител из депортацията.”
Автор на статията е Калин Първанов (оригинално заглавие: “Почетен знак на МО цъфна на ревера на легионер”), който даде изричното си съгласие да я публикувам. Б.а.

Емблеми на Съюза на младежките национални легиони и на СБНЛ

Въпреки протестите на три организации на български евреи, Министерството на отбраната връчи награден знак „За достойнство и чест“ на бившия легионер Дянко Марков. Подписалият заповедта за удостояването му военен министър Красимир Каракачанов се ската от церемонията, а деликатната мисия бе възложена на полковника от резерва Манол Тенчев, началник на отдел „Военни паметници и военнопатриотично възпитание“ в МО.

Мотивите в заповедта на Каракачанов, издадена на 22 септември 2018 г., са „заслугите на Марков към отбраната на страната, активната му социална и военнопатриотична дейност, както и във връзка с 96-годишнината му“.

Церемонията в Централния военен клуб в София, протекла пред националното знаме и флаговете на НАТО и ЕС, започна с химна на Република България, но до истинска екзалтация и бурни аплодисменти в залата доведе изпълнението на химна на Царство България „Шуми Марица“.

Марков бе почетен – на живо или задочно, от представители на държавни институции и на кажи-речи всички партии в управляваща коалиция – ГЕРБ, ВМРО, НФСБ. В залата присъстваха и лица от извънпарламентарната „градска десница“ като Вили Лилков от ДСБ, Иван Сотиров от СДС, изключеният от НДСВ Маргарит Мицев и др.

„Виновникът“ за събирането им на едно място Дянко Марков е бивш член на действалата преди 9 септември 1944 г. организация Съюз на българските национални легиони (СБНЛ). Избиран е за депутат от листите на СДС в 37-то и 38-мо Народно събрание, а парламентарните стенограми все още пазят речта му, в която обяснява депортацията на евреите от Беломорието и Македония като „депортация на враждебно население“.

След 1989 г. Дянко Марков е бил председател на организацията Български демократичен форум, обявяваща се за наследник на СБНЛ, както и на Съюза на възпитаниците на Негово величество военни училища. Роден е в семейството на плевенския адвокат Георги Марков, който извървява път от социалдемокрацията до националсоциализма и производните му течения. От депутат в групата на „широките социалисти“ след Първата световна война, Дянков-баща еволюира до легионер, областен председател на СБНЛ и председател на Върховния съюзен съвет на организацията в навечерието на Втората световна.

В свои интервюта и статии Дянко Марков подчертава ролята на баща си във формирането на своите убеждения. Наред с това твърди, че към началото на 40-те години не се е занимавал активно с политическа дейност поради учението си във военовъздушното училище, което завършва през март 1944 г. и става навигатор на бомбардировач. По ирония на съдбата участва в заключителната фаза на Втората световна война, когато България вече воюва срещу доскорошния си съюзник – нацистка Германия.

„Никого не погубих, на всички съм давал опора“, заяви Марков по време на церемонията в зала „Тържествена“ на Военния клуб. В спомените си той признава, че като офицер е изпълнявал бойни мисии срещу българските антифашисти и дори изказва съжаление, че тези му мисии са били само разузнавателни и не са довели до реални бомбардировки над партизански отряди.

Ето какво казва той в сп. „Един завет“, чийто главен редактор е: „Първите бойни задачи, които получихме, бяха на българска територия срещу хората и средата, която обяви война на българската държава – срещу партизаните. За съжаление, ние нищо не сме допринесли в това отношение и докладвахме, че е невъзможно да се извърши реална бомбардировка над партизанските отряди, които са в гористи местности и които много лесно се прикриват. И е невъзможно човек да хвърля бомби отгоре върху човек, който седи примерно до стадо овце, даже да е убеден 100 процента, пак нема право да хвърли бомбите си така върху един неидентифициран обект. Във военно отношение това беха хора, които водиха битка срещу българската държава в един решителен, драматичен момент от нейното съществувание. Мога да ви кажа, че немахме колебания за участие в това. Но за наш личен късмет ние не сме извършили никакво убийство над партизански дейци в тези наши действия, които имаха по-скоро разузнавателен характер и които докладвахме съвсем добросъвестно. Така или иначе ние изпълнявахме тези заповеди, които ни се възлагаха от българската държава“.

Парадоксално е, че Марков бе награден и заради участието си във втората за България фаза на войната след 9 септември 1944 г., когато страната ни се нарежда в редиците на антихитлеристката коалиция. Една война, чиято освободителна и антифашистка мисия той отрича и за която смята, че е гавра да се нарича Отечествена.

„Обявяването на война на Германия тласна по-голямата част от войската ни далеч от пределите на Отечеството, най-напред в Македония, където тя води война за първи път в историческото си съществуване, не за да бъдат свободни нашите сънародници в Македония, а за да бъдат предадени отново под един чужд гнет… И след това в унгарските степи и хълмове, без всякаква нужда, без всякаква положителна последица за нашата страна… Това е единствената подобна война, която като гавра беше наречена Отечествена“, заявява Марков пред радио „Фокус“ през 2014 г.

Дянко Марков по време на церемонията

Най-новият носител на почетния знак на МО бе изтъкнат като „пример за истински българин, европеец и демократ“ в писмо от Андрей Ковачев, евродепутат от ГЕРБ в групата на Европейската народна партия. В поздравителен адрес от името на вицепремиера Валери Симеонов „полковник Марков“ бе наречен „доайен на офицерския ни корпус“, който „разказва на обществото истините за близкото минало“. Всъщност Марков има 4 години действителна служба в армията. Известно е, че арестът му през 1948 г., последван от 5-годишна присъда в процес срещу т.нар. „Втори легионерски център“, го сварва в звание поручик. Най-вероятно вече като пенсионер той е бил повишен без много шум в чин „полковник от резерва“ от някое от демократичните ни правителства.

Името на Дянко Марков нашумя отново през октомври 2014 г., когато бе поканен за среща в зала на Европарламента на тема „Комунизмът и несломимият човешки дух!“, организирана от Андрей Ковачев като част от поредицата му сбирки за „Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989 г.“. Това стана причина за реакция на български интелектуалци и правозащитници. В отворено писмо, публикувано в сайта „Маргиналия“, те попитаха „Какво значат гастролите на антисемита Дянко Марков в Европейския парламент?“.

Заради квалификацията „антисемит“ Марков заведе съдебни искове срещу сайта и главната му редакторка Юлияна Методиева. Той загуби делата в Софийския районен съд, но продължава да води едно от тях – срещу Методиева, на втора инстанция в градския съд. Нейната защита прилага като доказателство в процеса парламентарна стенограма от 2000 г. с изказването на Марков относно депортацията в концлагера Треблинка на над 11 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония със съдействието на временно управляващите тогава тези територии български власти. В това изказване той заявява, че „депортацията на враждебно население не е военно престъпление“.

Потърсена от „Барикада“ адвокатката на Методиева – Ирина Алексова, си спомни и друга многозначителна подробност от делото на първа инстанция, която е документирана в протоколите му. Пред съдебния състав Марков, разбира се, се е представил за приятел на евреите, но е изпуснал репликата, че те са изпратени от Беломорието и Македония по „сравнително човешки начин“.

Почетният знак на МО „За достойнство и чест“ е второто отличие, което бившият легионер получава тази година. През юни, пак във Военния клуб в София, но този път на частно парти, Марков е удостоен с „Голяма награда за цялостен принос към журналистиката в България“. Организатор на тези журналистически призове е ПР-агенцията „ВИП Комюникейшън“ на хайлайф персоните Патриция Кирилова и Нина Никол.

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Възраждането на нацизма не заслужава награда

Присъединявам се към позицията на Организация на евреите в България “Шалом”.

Емблема на Съюза на младежките национални легиони със свастика. Източник: Уикимедия

Не бих питал министъра на отбраната Красимир Каракачанов как е възможно човек, който определя нашите депортирани сънародници от Тракия и Македония за “враждебно население” да бъде отличаван с каквото и да е от МО, защото в нашата държава всичко е възможно.

Но питам бившия министър на отбраната Николай Ненчев, който по-рано днес отправи призив за обединение на демократичната общност: ако една от важните черти на всяко дясно обединение е отношението им към пронацисткото управление на цар Борис III и неговите фенове, то как би коментирал наградата на МО?



Организацията на евреите в България “Шалом” намира за категорично неприемливо решението на Министерството на отбраната на Република България да удостои с награден знак о. з. полк. Дянко Марков. Като неразкаян участник в доказано профашистка и антисемитска организация като Съюза на българските национални легиони, той не заслужава да бъде поощряван за своите опити да възпитава нови поколения легионери, ратници и бранници.
“Просветителският патриотизъм” на Марков възприема 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и гр. Пирот, изпратени в нацистките лагери на смъртта през март 1943 година, като “враждебно население” – така, както самият той ги определя от трибуната на Народното събрание през 2000 година в качеството си на народен представител.
Военните подвизи не изтриват без следа идеологията, белязала почти всеки аспект от живота на Марков. Самият той е наясно с наследството, което иска да остави, и не се колебае да го гради с всички възможни средства на влияние върху някои млади хора. А те, в желанието си да отрекат един тоталитарен режим, радушно приемат друг, виждайки в Марков пример за подражание.
Днес, когато в Европа по-силно от всякога се чуват призиви за възраждане на нацистката идеология, за чистота на кръвта, за нетърпимост към чужденци с различна вяра и с различен цвят на кожата, не можем да си позволим да мълчим. Не можем да мълчим, когато личности като Марков бъдат възхвалявани публично и по начин, който позволява изпитването на носталгия към един мракобесен режим. Това би било обида както към онези, които се спасиха, но бяха унижени от Закона за защита на нацията, така и към техните братя и сестри, избити в лагерите на смъртта.

София, 3 октомври 2018 г.

_______
* – Още по темата “Дянко Марков”, с цитати от него и за него (от депутата Александър Симов), както и с коментар за изключително циничното му дело срещу правозащитничката Yuliana Metodievaможете да прочетете тук: https://blog.veni.com/?p=4620

Покана за “тържествена церемония” за награждаване на бившия легионер Марков с награден знак на М-во на отбраната

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Актуал(изира)на история от миналото

Строежът наближаваше към своя край. Жиците се окачаха по стълбовете и двете трасета – от гарата до мола и от пазара до гробищата покриваха голямата част от града.
Отначало искаха откриването на тролейбусната линия да стане в деня на 18-ата годишнина от 4-и септември (датата, на която Бойко се беше запознал с Цецо), но вносителят на тролеите, оправдавайки се с „арматурата“, не ги предаде в определения срок. Трябваше откриването да бъде отложено до първи май. За този ден абсолютно всичко бе готово.
Вървейки бавно, концесионерите стигнаха заедно с манифестантите до площада. Там се бе събрал целият град. Новата сграда на депото бе обкичена с гирлянди от елови клонки, плющяха знамена, вятърът тичаше по лозунгите. Конен милиционер препускаше след първия появил се продавач на сладолед, бог знае как попаднал сред празния кръг от тролейбусни работници. Между двете врати на депото се извисяваше нестабилна, празна още трибуна с микрофон-усилвател. Към трибуната се приближаваха делегати. Сборният оркестър на общинските служители и въжарските работници изпробваше силата на белите си дробове. Тъпанът лежеше на земята.

Тодор Живков открива нов път

Из светлото депо, в което бяха наредени десет сини тролейбуса, номерирани от 701 до 710, се шляеше софийски дописник с мъхнат каскет. Отпред на гърдите му висеше огледалце, в което той често и загрижено надзърташе. Дописникът търсеше главния инженер, за да му зададе няколко въпроса на тролейбусни теми. Очеркът за откриването на тролейбусната линия бе вече готов в главата му, бяха включени и резюметата на още непроизнесените речи, но той продължаваше да търси добросъвестно, като намираше само тоя недостатък, че няма бюфет.
Сред тълпата пееха, крещяха и чоплеха слънчоглед, очаквайки пускането на тролея.
На трибуната се изкачи президиумът на общинския изпълнителен комитет. Предъвквайки думите си, местният журналист Бончо Бончев разменяше мисли със събрата си по перо. Чакаха софийските тв-репортери.
— Дами и господа! — каза Цветанов. — Моля да считате за открит тържественият митинг по случай пускането на тролея.
Медните тръби се раздвижиха, въздъхнаха и изсвириха три пъти „Батальонът се строява“.
— Дава се думата за доклад на г-н министъра! — извика инж. Ганев.
Бончев и софийският гост, без да се наговарят, записаха в бележниците си:
„Тържественият митинг бе открит с доклад от председателя на парламентарната група г-н Цветанов. Множеството се превърна в слух.“
Двамата дописници бяха напълно различни хора. Софийският гост бе ерген и млад. Бончо Бончев, обременен с голямо семейство, отдавна бе прехвърлил четвъртото десетилетие. Единият винаги бе живял в София, а другият никога не бе ходил там. Софиянецът обичаше бирата, Бончев освен ракия нищо друго не слагаше в уста. Но въпреки тази разлика в характерите, възрастта, навиците и възпитанието, впечатленията и у двамата журналисти се изливаха в едни и същи изтъркани, извехтели, оваляни в праха фрази. Моливите им заскърцаха и в бележниците се появи ново записване: „В деня на празника улиците на града сякаш са станали по-широки…“
Цветанов започна речта си хубаво и простичко:
— Да се прокара толей — каза той, — не е като да купиш магаре.
Сред тълпата неочаквано проехтя гръмкият смях на Остап Бендер. Той оцени тази фраза. Цветанов, насърчен, без сам да разбира защо, изведнъж заговори за международното положение. На няколко пъти се опита да вкара доклада си в тролейбусните линии, но с ужас забеляза, че не може да стори това. Думите сами, против волята на оратора, излизаха някак международни. След Путин, на когото Цветанов отдели половин час, на международната арена излезе американският президент Тръмп. Множеството се размекна. Дописниците едновременно записаха: „Ораторът обрисува картинно международното положение…“ Разгорещеният Цветанов се изказа зле за македонците и премина към Ердоган. И едва към края на речта си той надви своята втора международна природа и заговори с хубави делови слова:
— И аз мисля така, дами и господа, благодарение на кого се пуска тоя тролей, който след малко ще излезе от депото? Разбира се, благодарение на Бойко Борисов, благодарение на всички работници, които действително поработиха, добросъвестно. И още, господа, благодарение на честния наш народен представител! На него също благодарим!
Започнаха да търсят народния представител, но не го намериха. Кметът, който отдавна вече гореше от нетърпение, се провря до преградката на трибуната, махна с ръка и заговори гръмогласно за международното положение. Когато той свърши речта си, двамата дописници се ослушаха в слабите ръкопляскания и бързо записаха: „Бурни аплодисменти, които преминаха в овация…“ После размислиха и намериха, че „преминаха в овация…“ е май доста силничко. Софиянецът се реши и задраска „овация“. Бончо Бончев въздъхна и я остави.
Слънцето бързо се търкаляше по наклонената плоскост. От трибуната се поднасяха поздравления. Всяка минута оркестърът свиреше туш. Падна здрач, а митингът все още продължаваше. И говорещите, и тия, които слушаха, отдавна вече чувствуваха, че е станало нещо нередно, че митингът се е проточил, че трябва да се премине колкото се може по-скоро към пускането на тролея. Но всички бяха така навикнали да говорят, че не можеха да спрат.
Най-сетне намериха народния представител. Той беше целият изцапан и преди да се качи на трибуната, дълго ми в канцеларията ръцете и лицето си.
— Има думата нашият народен представител! — оповести с радост Цветанов. — Хайде, говори ти, че аз съвсем не казах туй, което трябваше — добави той шепнешком.
Депутатът искаше да каже много неща. И за магистралите, и за тежката работа, за всичко, което бе направено и което още може да се направи. А могат да бъдат направени много неща: да се освободи градът от потъналото в зараза пазарище, да се построят покрити стъклени корпуси, може да бъде построен постоянен мост вместо временния, който всяка година бива отнасян от пороите, може най-сетне да се реализира проектът за построяване на огромна кланица с хладилник.
Народният представител отвори уста и запъвайки се, заговори:
— Дами и господа! Международното положение на нашата държава…
И запредъвква такива всеизвестни истини, че народът, който слушаше вече шестата международна реч, загуби всякакъв интерес.
Едва когато свърши, депутатът разбра, че и той не каза нито дума за тролея. „Колко срамно — помисли си тя, — никак не умеем да говорим, никак!“
И си спомни речта на един френски депутат, когото бе слушал на едно събрание в София. Французинът говореше за парижкия печат. „Тия акробати на перото бе възкликнал той, — тия виртуози на фарса, тия чакали на компютрите…“ Французинът произнесе първата част на речта си в тон „ла“, втората — в тон „до“ и последната, патетичната — в тон „ми“. Жестовете му бяха умерени и красиви.
„А ние само бръщолевим — реши депутатът, — по-добре съвсем да не бяхме говорили“.
Беше вече съвсем тъмно, когато премиерът Борисов, дошъл току-що, сряза с ножиците червената лентичка, която преграждаше входа за депото. Работниците и представителите на обществените организации нахълтаха шумно във вагоните. Дръннаха пискливи звънчета и първият тролей, управлявана от самия Борисов, се измъкна от депото под оглушителните викове на множеството и стенанията на оркестъра. Тролеят изглеждаше още по-ослепително, отколкото през деня. Всички се понесоха един след друг по улицата; те минаха над реката, изкачиха се леко в града и завиха по улица “Мария Луиза”. Във края на тролея се бе настанил оркестърът; оркестрантите, изкарали тръбите от прозорците навън, свиреха “Моята полиция”, а Веско Маринов пееше ли, пееше.
Цветанов, с кондукторска униформена куртка и чанта през рамо, скачаше напред-назад, усмихваше се мило, даваше сигнал, когато трябваше и когато не трябваше, и връчваше на пътниците покани за коктейла по-късно в НДК. През минута-две той заставаше срещу Веско Маринов и му се усмихваше свойски.

_____
* Актуализиран текст от оригинала на Иля Илф и Евгений Петров в книгата “Дванадесетте стола”.

Posted in Bulgaria, jokes, на български | Leave a comment

От какво се страхуват “патриотите”?

“България застава зад Орбан”, както пишат медиите?

Патриоти обсъждат въпрос в Министерския съвет. Снимка: компютърен екран – Клуб Z.

Не България застава зад Орбан; там се натискат да застанат  “патриотите!

Защото те сигурно предвиждат, че ако някога има “подобно решение” (като това по адрес на Унгария), то няма да е срещу България, а ще е срещу оялите се и корумпирани политици? Защото то би било срещу неработещата цацаратура и калпавите служби за сигурност? Или защото може да е срещу онези, които не само не обичат свободата и демокрацията, но и ги подкопават непрекъснато и целенасочено?
Това е ИСТИНАТА, от която СЕ СТРАХУВАТ: че утре някой може да предложи подобно решение да бъде гласувано и срещу ТЯХ?!
Дали наистина не се страхуват “патриотите” точно заради това? Тъй, де – ако не са корумпирани, няма да има от какво да се притесняват, че някога може някой да предложи подобно решение, нали?! Не сте чули да има подобно решение срещу Германия, например. Или срещу Франция.

Но, представете си следното – след като сега хем се краде толкова много, когато има страх от ЕС, какво ли ще бъде утре, когато този страх изчезне?!

Тук няма изобщо да говорим за това, че “унгарският модел” е неприложим за България. Че да се копира чужд модел сме пробвали – през 1944 г., когато Георги Димитров обяви, че “за десет години народът трябва да построи онова, което други народи са градили в продължение на 100 години”. Видяхме как свърши – в “недоносения живковски социализъм” само 45 години по-късно.
Същото е и с демократичните институции – те са като цветята – трябва да се поливат, наторяват, обработват срещу вредители… Ако това не се върши, вредните навици от социализма ще продължат да избуяват като плевели и на повърхността ще излизат най-отвратителните черти на нашенеца, а българите – истинските българи (като нас с вас, уважаеми хора!) – биват оставени на произвола на мошеници и корумпирани чиновници.
КОРУМПИРАНИТЕ ПОЛИТИЦИ искат всички останали в страната честни и съвестни хора да продължат да гледат царуващото безхаберие и да слушат “патриотите”, които “патриотично” бранят правото на далавераджиите да живеят без никакъв контрол от страна на нормалните демократични държави и общества.

Не само заради това, уважаеми хора, но и заради него се замислите добре, когато видите как някой първосигнално пръска слюнки по адрес на “гадния Европейски съюзи”, “Гейвропа”, “либерастите” и т.н. Защото е очевидно, че зад големите приказки и празните лозунги прозира страх, че далаверите може да излязат на открито и народното недоволство може да отнесе всичката мътилка, паразитираща върху гражданите на Републиката.

След реакцията на премиера Борисов във Фейсбук (https://bit.ly/2poqiPK), мога само да кажа, че тя с нищо не променя изводите за реакцията на “патриотите”, напротив – подкрепя ги.

П.П. А по адрес на “патриотите”, които би трябвало да са загрижени за Македония – нима не знаят, че Орбан се е изказал срещу референдума за промяна на името на държавата, което ще рече – че е против Македония да бъде член на ЕС и НАТО? Нима “патриотите” не искат да нямаме граници с Македония и да се развиваме заедно, в рамките на Европейския съюз? Много странно, нали?

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Проф. Калин Янакиев в опит за изчистване на пронацисткия режим на цар Борис III

Убити въстаници след преврата 1923 година.

Проф. д.ф.н. Калин Янакиев* е автор на статията „Национално помирение ли?“, публикувана в „Дневник“ на 19.09.2017 г. (виж тук) и в „Портал Култура“. В тази статия се срещат и следните подредени една след друга думи:

„Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта.“

Проф. Янакиев, разбира се, има право на мнение и свободата да го изказва, дори и в издания, които претендират да са сериозни. Но когато един човек пропуска не просто проливането на кръвта на един човек, а пропуска една цяла антидемократична епоха – след 19-и май 1934 г., тогава този човек определено няма как да стигне до идеята за национално помирение.

Ще напомня на професора, че историята на България е достатъчно добре проучена и налице са достатъчно много доказателства, факти и документи за това, че преди 9-и септември 1944 в страната е била проливана кръв заради идеи.

Освен ако професорът не приема, че кръвта на Гео Милев е пролята не заради идеи, а заради нещо друго.

Или на Йосиф Хербст.
Или на Христо Ясенов.
Или на Сергей Румянцев.

Или на убитите партизани, ятаци, техните деца и близки. Но, разбира се, има и едни други хора, чиято кръв е пролята – без съд и без присъда. Тези хора бяха определени от депутата от ОДС Дянко Марков като „враждебно население“. Става дума за населението в Тракия и Македония, по-точно – за 11 343 души, които са лишени от българско поданство с нарочен закон, приет от „демократичното“ Народно събрание. 11 343 човека, които са натоварени от българските власти, на българските вагони и депортирани в концентрационния лагер Треблинка, където – както е била договореността между „демократичното“ царство България и нацистка Германия – са били убити.

Натоварване на евреи за депортиране с параход в Лом. Личната охрана на главния комисар по еврейските въпроси Александър Белев прави проверка на качващите се.

По-нататък в статията, проф. Янакиев пише: „Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании?“ (бел. ред. – примерът на Янакиев е изключително екстравагантен, защото в лагерите при комунизма, просъществували до началото на 60-те години има всякакви затворници, но най-малко могат да се намерят случаи за затваряни за западна музика и тесни панталони).
Отговорът е, разбира се, лесен: не, не са били фашисти тези хора. Но за сметка на това, затваряните и убиваните по най-зверски начин в българските фашистки лагери – Еникьой, Гонда вода и т.н., са били комунисти, земеделци, демократи, безпартийни. И са били затваряни не заради дрехите, които са носели или музиката, която са слушали, а заради идеите, които са им се въртели в главата.

Един от тези затворници е моят дядо, Венко Марковски, който не е бил член на „терористична група“ (така Янакиев нарича антифашистките бойци), не е убивал хора, не е взривявал влакове. Писал е стихове. Между другото – за същото: писане на стихове, го вкарват в концлагер и комунистите, с което всъщност се доказва, че двете системи са еднакво нечовешки и кръвожадни.

Отрязани глави на партизани.

Под статията в „Дневник“ има коментари – при това стотици. Не съм ги чел, нямам желание, но ми направи впечатление кой коментар е сложен в дясната колонка, като „избран“: „Тези седем хиляди евреи ли са оправданието за загиналите и тормозените по лагерите, за безследно изчезналите, за продължаващото разграбване на българите от комунистически чеда и внуци?“

Разбира се, тези убити хора не са оправданието, те са обяснението защо режимът преди 9-и септември е бил про-нацистки, про-фашистки и нечовешки. За справка на съмняващите се – Нюрнбергските процеси обявяват депортацията на мирно население за военно престъпление *и* за престъпление срещу човечеството. Споменах ли по-горе, че това е същото българско население, което депутатът от ОДС Дянко Марков обяви от трибуната на Парламента за „враждебно население“? Не „вражеско“, а „враждебно“!

А тези 11 343 души са били българи – също като останалите в Тракия и Македония, но лишени от „демократичния“ царски режим от български паспорти, за да може да бъдат депортирани по-лесно – което само по себе си е отделно престъпление.

Така че, думите на проф. Янакиев са не просто непознаване или отричане на историята.
Те са опит за измиване на потъналите в кръв ръце на цар Борис III.
Те са опит за пренаписване на историята.
Те са опит за изчистване на прогизналите в кръв ботуши на организаторите на депортацията, на убийците на Гео Милев и Йосиф Хербст, както и на тези на Никола Вапцаров – обявен от проф. Янакиев, при това с получер шрифт, за… терорист. С което българските антифашистки бойци стават уникални – в цяла Европа те са антифашистки, но у нас са… терористи?!

Уважаеми приятели, това е положението в България, после да не се чудим и маем защо сме на това дередже, щом уж сериозни издания пускат уж сериозни статии на уж сериозни хора; личи си и по коментарите под статията колко малко хора познават историята и колко малко се замислят върху писаните думи.

_______
* – Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

(Настоящата моя статия беше публикувана в “е-Вестник“. б.м., Вени Марковски)

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Leave a comment

Нашенци не разбират какво е расизъм – дори когато им го покажат хора с опит

Австралийският художник Марк Найт от в. “Хералд Сън” (таблоид – жълто издание, собственост на Рупърт Мърдок) нарисува карикатура на тенисистката Серина Уилиямс. Карикатурата има добра идея – че спортистката се държи като дете на корта и е свързана със скандала около отнемането на точка и гейм в полза на противничката ѝ на финала на US Open – щатското открито първенство по тенис.

В българския Фейсбук карикатурата му бе споделена стотици пъти и коментарите бяха подигравателни по адрес на Уилиямс и похвални по адрес на художника.

Първа страница на в. “Хералд Сън”. Снимка: Деймън Джонсън

По света реакцията беше различна – вестници от сорта на “Вашингтон пост“, хора като писателката Дж. K. Ролинг (книгите за Хари Потър), както и редица други известни личности отбелязаха, че представянето на Серина Уилиямс с клиширания образ на чернокожите от епохата на Джим Кроу е форма на расизъм.  Вестникът – типично за жълто издание – реши да демонстрира, че не се интересува от реакцията на “някакви интелектуалци”, както биха ги нарекли в български еквивалент на “Хералд Сън” и… публикува не само тази карикатура, но и други, за да покаже, че се подиграват на всякакви хора.

Изглежда, че редакторите не са разбрали както това, което им казват от цял свят, така и защо карикатурата е расистка. Т.е., в Австралия – също както и в България – има дебелокожи и безчувствени хора.

Опитах се на Фейсбук-стената на един наш художник-карикатурист да обясня защо карикатурата е приемана като расистка, но се оказа, че е много трудно да се докаже на нашенци защо карикатура, която на тях им харесва, е расистка. Понеже разговорът там зацикли (както се случва обикновено във Фейсбук), предпочитам да напиша тук онова, което е важно по темата.

Ние с вас, уважаеми хора, не знаем какво е робство. Истинско робство, в което хората са собственост на господарите си, имат си цена, а убийството им не е престъпление. Ние не знаем какво ще рече човек с друг цвят на кожата да не може да ползва тоалетните за “бели”. Не знам какво е да не може да седи в предната част на автобуса, която е запазена само “за бели”. Или да не може да пие вода от чешмата в парка, защото и на нея пише “само за бели”.

Нашенци нямат такъв опит, това е и една от причините да не разбират какво толкова расистко има в карикатурата. Но не само нямат опит, а и отказват да се вслушат с хората с такъв опит (и не, нямам себе си предвид – живота в САЩ сам по себе си не е достатъчен, за да може човек да разбере расизма).

Тук не се спирам върху мача между Уилиямс и Наоми Осака (която и спечели Откритото първенство на САЩ с блестяща игра); повече харесах играта на г-ца Осака, която бе на висота през целия турнир, а специално срещу Уилиямс беше в много добра форма и успя да покаже, че не случайно е шампион!

По-важното от резултата от играта е, че една карикатура се приема у нас като нормална, докато много хора и организации по цял свят я посочват като пример за расизъм. Освен посочените по-горе хора и медии, с критика реагираха и от Националната асоциация на чернокожите журналисти на САЩ, доц.  Ребека Уанзо от университета “Вашингтон” в Сейнт Луис, която отбеляза в статия в CNN: “Марк Найт е участник в една дълга традиция на черните стереотипи или това, което често наричам ‘традиция на визуалния империализъм’.” Люк Дарби написа в GQ: “Tова не обяснява защо карикатурата не прилича изобщо на Серина Уилиямс. Това не е изобразяване на Доналд Тръмп с по-малки ръце или с още по-присвити устни, с по-голяма коса и т.н. Тези рисунки веднага се разпознават като карикатура на Тръмп. Уилиямс, изобразена от Найт, се представя като карикатура на Уилиямс, докато всъщност е нескопосана карикатура на подчертани черти на чернокожите”.

И още много, много други анализи и коментари има по темата – все в този дух, все от сериозни хора.

Нормалното в такива случаи би било, нашенци да се замислят: “А, бе, я да видя защо толкова много хора говорят по света, че карикатурата е расистка, а пък аз си мисля, че не е.”
Това би било нормалното, но ние отдавна сме доказали, че не правим нищо “като хората”, а винаги искаме да е нещо различно… и обикновено – неработещо.
Дори да не искат (не могат?) да се замислят, ти би трябвало да си кажат нещо от сорта: “Расизъм ли е или сатира, когато някой бива нарисуван по такъв начин, че да се преувеличават черти на физиката, които са използвани като клишета за цяла раса”. Отговор: расизъм е. Нямаше да е расизъм, ако карикатурата просто показваше, иронизираше или осмиваше поведението на Уилиямс.

В България също има примери за расизъм (“А-у, как може да говориш така!?” – ще каже Бай Ганьо). Използването на обидни думи по адрес на една или друга част от обществото, е форма на расизъм. Пускането в обръщение на клишета за някого, като той/тя бива представен с някакво качество, което се подхвърля ехидно като присъщо на етническа или религиозна група, е също форма на расизъм.

А това, че жълто австралийско издание защитава расистката карикатура, като се крие под лозунга, че не иска да бъде “политически коректно”, е нормално. В България има редица медии, които са жълти и от които никой здравомислещ човек не очаква да бъдат цивилизовани, да спазват елементарните правила на журналистическа етика и т.н., и др.п. Просто човек не ги чете и не ги популяризира чрез социалните мрежи. Явно това не важи за чуждите медии – те се приемат задължително като обективни, точни, честни и почтени…

Тревожен е непукизмът, с който нашенци отхвърлят вековния опит на милиони  хора – опит, натрупан не само по време на робството в САЩ, но и в десетилетията борба след това – срещу сегрегацията, срещу насилието върху чернокожото население, срещу подозрителността, неразбирането…
Нашенци нямат нужда от опит или акъл, защото те се мислят не просто за по-знаещи по темата, а направо за хора, които на свой ред могат да дават съвети. И именно това чувство на превъзходство е знак за липсата на желание у нашенеца да се пребори с расизма на домашна почва.  Това чувство плюс убедеността, че няма смисъл да се бори с нещо, което – според него, разбира се! – не съществува. Или е дело на “толерантни нещастници”, които се държат “мултикултурно” и “възпитано”, направо “префърцунено”.

 

Posted in Bulgaria, USА, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Нещо като автобиография (1982 г.)

Написах това есе през 1982 г., когато бях на 14 години. Публикувах го в сп. “Родна реч” две години по-късно, подписано като “Вени Миланов” от 114 АЕГ – София.

Вени Марковски и Венко Марковски, 1987 г., Банкя

Дядо ми, който четеше всичко, което бях писал преди това – от първата ми история за Магарешката муцуна (публикувана през 1973 г., когато бях на пет години), ме хвана за ръката и изведе на разходка в двора. Тогава ми каза, че всичко, което съм писал до момента, и за което той казваше, че е добро, не е било чак толкова добро, но това есе е чудесно. Потвърждение за правотата на думите му дойде след публикацията в “Родна реч”, когато започнах да получавам писма от цялата страна. Само от момичета! Получих много писма; първото бе от Надя от Търговище. Учителката ми по литература, Рене Къдрева, го прочете пред целия клас и си спомням, че не останах доволен от постъпката ѝ – бях се изчервил до ушите. После дойдоха писмата от Ася от Пазарджик, Албена от Левски и Светла от Видин. Някой ден ще публикувам и части от тези писма, които все още пазя. Наложи се да пипна едно-две места, защото отдавна не споделям мнението на онзи нахален 14-годишен хлапак по някои въпроси, но сега ми е паднало да му покажа аз на него…

Нещо като автобиография

Не обичам нахалните (въпреки, че често съм такъв). Разбирам, че без нахалство би било по-лошо. Така или иначе това си ми е привичка и надали бих се отказал от нея.

Не обичам да лъжа със зла умисъл (и не го правя!). Някои лъжат, но рано или късно ги хващат и, дори да имат връзки, са вътре с двата крака, пък били те къси или не.

Не обичам прекалено самоуверените и самонадеяните. Понякога се случва и най-добрите от обществото да са самоуверени и да загубят. Това е предопределено и никой не може да го промени. Примери много – поука никаква.

Не обичам повечето от приятелите на моите приятели. Сигурно защото не съм ги избирал аз.

Не обичам още много работи – начело, разбира се, с училището. Ще го обикна след като завърша.

Не можах да обикна старобългарската литература. Защо ли? Не съм виновен аз, а учителят по литература. Дразнеше ме, а покрай него се дразнех и от литературата. Иначе тя ми е любимият предмет.

Мисля. Но дали съществувам? Ще разбера много късно.

Доколкото зная съм страшно непостоянен човек. Ако не ми мине с годините, ще си остана такъв до края.

Рядко се съобразявам с мнението на другите. Затова си и патя.

Имам далечни цели. Но дали няма, гледайки нагоре, да падна в пропастта пред мен?

Дразня се, когато споря и знам, че правият съм аз. Според мен всеки би се дразнил.

Понякога пиша необясними безсмислици. Необяснимо!

Мога да бъда много добър. Даже отличен. Има обаче една-единствена пречка – мързи ме да уча. И това ще мине. По-страшно е, ако ме мързеше да живея.

Понякога съм нервен. Обикновено, ако някой ме ядоса.

Бих искал да летя. Това е последица от бързото ми мислене.

Превозните средства са твърде бавни за мисълта ми. Колко е хубаво, че не можем да си четем мислите. Би ми било страшно неудобно. Случва се да си говоря с някого и да си мисля колко е прост.

Трудно измислям заглавия на творбите си. Не знам защо. Може би защото искам да са много хубави и да съм неповторим.

Влюбих се още в първи клас. Естествено, не в чина. Оттогава до сега все обичам някого. А “аз съм само едно бедно момче и никой ли не ме обича?” Кой го беше казал – не помня. Отива ми, нали?

Често греша.
Без коментар.

Обичам много неща.
Одушевени, разбира се.

Обичам да обърквам хората и да ги поставям в затруднение. Това е пак някаква отрицателна черта в характера ми.

Обичам да карам кола. Въпреки, че не съм карал досега.

Обичам да слушам една и съща музика. И създавам нерви около мене.

“Всичко лошо, което може да се случи, ще се случи”. Не е зле, но би било равнозначно да заменим “лошо” с “хубаво”.

Мога да взема вината на друг. Зависи обаче кой е той. Зависи, зависи, зависи – това, както бе казал някой, може би е ключът към разсъждението.

Който не ме е разбрал, ме е намразил.

Понякога страшно се харесвам.

Не съм побъркан. За разлика от други хора.

Не обичам да свършвам бързо това, което съм започнал. Но често става и обратното.

Обичам вицове. Това ще бъде схванато от някои – от други не. Това и целя.

Научих се да губя. От по-силни обаче. Понякога падам и от по-слаби. Зависи кои са те.

Когато нещо ми хареса: или искам да го имам (и го имам), или ако не мога да го имам – го забравям, или го помня винаги.

Ако обичам някого, казвам го рядко. Затова и оставам неразбран за много хора, включително и за …

Posted in arts, Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Бяхме не само млади, но и луди!

Откъс от книгата ми “УЛОВЕНИ В МРЕЖАТА” (София, Университетско издателство на СУ “Св. Климент Охридски), която можете да потърсите в книжарниците на Сиела, Хеликон, Български книжици, както и в Ректората на Софийския университет. Ако я няма налична, кажете на продавачите да я поискат от разпространителите.

Редакционна статия в “24 часа” от 30-и декември 1998 г.

Бяхме неприятно изненадани, когато в края на 1998 г. без никакво предупреждение Комитетът по пощи и далекосъобщения (предшественик на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията) въведе изискване Интернет операторите да кандидатстват за лицензи.

След първоначалните опити да оправим нещата и да се разберем с чиновниците се оказа, че няма как да се постигне разбирателство, и се наложи да заведем дело – във Върховния административен съд.

Нямах никаква представа как се водят дела – макар и завършил право, не го бях практикувал, защото още докато следвах, се захванах сериозно с Интернет и правото остана на заден план.

Първа страница на “24 часа”, 30.12.1998 г.

Опитахме се с колегите Димитър Ганчев и Димитър Киров, съоснователи на „Интернет общество – България“, да намерим адвокат, но и там ударихме на камък: всички, които потърсихме, отказаха да работят с нас, защото мислеха, че ние ще загубим делото, а те ще си загубят времето, пък и премиерът Костов бе в най-силовата си година, та не знам дали и това не е натежало.

Наложи се да наруша неписаното правило и сам да си стана адвокат в собственото си дело. Известно време преди да постигнем извънсъдебното споразумение, все пак се намери смел човек – адвокатът и поет Илко Димитров, който влезе в последното заседание като наш представител.

До победата се стигна броени дни, след като чух по радиото, докато шофирах по „Цариградско шосе“, в новините в 17 ч. следното:

Съобщение на пресцентъра на Министерски съвет

Министър-председателят Иван Костов препоръча на КПД да започне преговори с „Интернет общество – България“ за намиране на извънсъдебно решение на проблема „за“ или „против“ лицензирането на Интернет.

Според премиера не може едновременно да се борим за премахване на визови ограничения пред света и в същото време вътре в България да ограничаваме една, макар и виртуална възможност за връзките на младите българи с останалия свят.

“Въпросът, чийто отговор ще определи бъдещето на информационното общество у нас през следващите десетилетия, трябва да бъде решен с консенсус”, заяви министър-председателят Иван Костов.

16:21:57 09-11-1999

Как се стигна до този текст, знаят освен мен и Димитър Ганчев, само няколко души, сред които Любо Дилов-син, Михаил Михайлов („гласът“ на Костов) и още неколцина. Но още по-малко хора знаят кое накара Иван Костов да тръгне по пътя на примирието.

Това, което мога да кажа за онази година, е, че бяхме не само млади, но и луди – адвокатите, които ни отказваха да ни представляват, до един ни повтаряха, че това е абсурд, че да се съди държавата, при това точно в най-силното и силово управление след промените, е опасно, безсмислено и т.н.

Помогнаха ни независимите медии, които в продължение на десет месеца отразяваха както делото, така и други разкрития, появили се покрай него.



Продължение, което не е включено в книгата:

След намеса на Интернет общество, падат лицензите за Интернет
31.03.2001 г.

На заседание на икономическата комисия на НС бяха приети промени в Закона за далекосъобщенията, които ще бъдат гласувани на второ четене през седмицата 2-ри април – 6-и април.
Активна бе ролята на “Интернет общество – България” за редакцията на следните текстове в проектозакона:
т. 12 от допълнителната разпоредба вече ще включва следното определение: “Не се счита за гласова услуга преносът на глас чрез Интернет с време на закъснение на сигнала над 250 ms.”
С тази промяна гласовата телефония чрез Интернет остава извън монопола на БТК.
“В резултат, Интернет операторите няма да бъдат лицензирани с най-тежката форма на лицензия – индивидуалната”, заяви за portal.bg Вени Марковски – председател на управителния съвет на авторитетната организация.
По второто предложение, направено от “Интернет общество”, отпада целият текст на чл. 81, ал. 6, който предвиждаше за операторите на свободен режим (т.е. и Интернет доставчиците) да се създаде наредба на министъра на транспорта и съобщенията.
Икономическата комисия прие също така промени и в чл. 108, който според приетия текст предвижда правото на далекосъобщителните оператори да използват улиците, пътищата и другите обекти – държавна и публична собственост за изграждане на въздушни и подземни далекосъобщителни мрежи.
Променено бе и определението на “фиксирана гласова услуга”, която занапред ще бъде “гласова услуга за пренасяне на говор в реално време”.
Допълнително бе прието и искането на депутата Ивайло Калфин, че при отказа на БТК да построи наета линия, ДКД трябва в срок от един месец да разреши построяването от и за сметка на поискалия услугата.
Останалите промени в Закона за далекосъобщенията не се отнасят пряко към Интернет и затова няма да ги разгледаме в настоящата статия.
Помолен да обясни промяната в становището на вносителите, г-н Марковски бе любезен да информира www.portal.bg, че те са резултат основно на действията на “Интернет общество”. “През изминалите седмици имахме срещи с председателя на икономическата комисия Никола Николов, със съ-вносителя депутата от СДС Иван Иванов. Безспорно за решаването на проблема изиграха роля и членовете на международното Интернет общество – премиерът Иван Костов и Президента Петър Стоянов. Ние своевременно ги информирахме, че с подготвяните промени Парламентът върви към въвеждане на мракобеснически лицензионен режим на Интернет. Очевидно предупреждението ни е било разгледано с необходимата сериозност. Фактът, че нашите предложения за промени в Закона бяха внесени от шефа на младежката организация на СДС Велислав Величков показва и неговото развитие по отношение на информационните технологии. През последната година доста от политиците започнаха поне малко да разбират проблемите на информационното общество и ние не може да не сме доволни, че се вслушват в гласа на “Интернет общество”. Надяваме се, че в близко време ще изградим постоянната работна група, съставена от професионалисти от ИТ-бранша, която да дава съвети на политиците за правилно развитие и все по-масово навлизане на Интернет в живота на хората.”

Posted in Bulgaria, politics, на български | Tagged , , , | 1 Comment

Агентите на ДС се поддържат взаимно – и така “до края на света” (по “На всеки километър”)

Светият Синод на Българската православна църква, в който участват редица бивши агенти на бившата Държавна сигурност (или как е по-правилно – агенти на бившата ДС?), е приел “ОБРЪЩЕНИЕ” по случай решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. В “Обръщението” се казва:

“Благодарение на великия Божи промисъл чрез мъдростта и съвестта на мнозинството конституционни съдии, беше взето справедливо и конституционносъобразно решение за отхвърляне на добилата популярност т.нар. Истанбулска конвенция. Светият Синод на БПЦ-БП изрази своята категорична позиция против нейното приемане като противоречаща на православното учение за сътворението на мъжа и жената като Божий образ и подобие и като биологични същества, както и срещу въвеждането на понятия, несъвместими с българския обществен и правен ред.” Висшите духовници отбелязват, че “…до справедливото решение се стигна чрез усилията, вдъхновението, съвестта и мъдростта на много хора – духовници, учени, общественици, журналисти, юристи, представители на държавни институции, на политици, на мнозинството от благочестивия български народ. Всички те, водени от нравствените устои на обществото, стремежа за съхраняване на държавността и защита на бъдещето на България – нашите деца, се обединиха и отстояваха несъгласието си с въвеждането чрез международен договор на понятия и идеология, несъвместими с традиционния християнски морал на българския народ.”

Един колега на митрополитите – колега по линия на ДС, защото също е агент на бившата Държавна сигурност, а понастоящем народен представител – Георги Марков, сподели пред “24 часа” (виж снимката вляво), че решението на КС за Истанбулската конвенция е по-важно, отколкото решението по дело № 1 / 1991 г.*, както и от всички останали решения на съда!? А дали ще останат или не в историята съдиите, взели днешното решение по дело № 3 / 2018 г., не е въпрос, по който г-н Марков може да се произнесе – и не само защото той не е историк, а защото би трябвало да знае, че именно историята се произнася за това какво остава в нея и какво не, а не политиците.

А за Светия Синод съм писал и друг път – имаме късмет, че в днешна България не се извършват военни престъпления или престъпления срещу човечеството, както е било по време на пронацисткото управление на цар Борис III и Богдан Филов, защото днешните митрополити нямаше да спасяват хората от депортация, а като нищо биха се хванали да ги товарят в ешелоните на смъртта – разбира се, с обяснението, че се грижат за “традиционния християнски морал на българския народ”. Впрочем, като става дума за този морал… Той новият ли е, който синът на цар Борис III “внесе” отвън през 2001 г. или е старият, според който Симеон Сакскобургготски каза в интервю за “Всяка неделя” нещо от сорта на: “Кой, аз да имам имуществени претенции към България?! Моля ви, не се излагайте!?”

И ако БПЦ е толкова загрижена за душевното състояние на народа, защо не отправя обръщения към държавата за това, че оковава във вериги бившата кметица на “Младост” и я развежда като най-опасен престъпник? Нима злоупотребата с право не е пагубна за народа?!

Очевидно е едно – каквото и да се случи, агентите на бившата ДС продължават да си помагат и да се подкрепят. И правилно правят, иначе току-виж страната вземе, че започне да става европейска и модерна… Къде-къде по-лесно се лови риба в мътна вода – мътна не само от далаверите, но и от нечистотията, която произвеждат т.нар. лидери.

П.П. За да не каже някой, че защитавам Истанбулската конвенция, вижте тази моя статия, във връзка с решението на Конституционния съд.

______
* – Нарочно не пиша кое е това дело, защото не са много хората, които знаят.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

За Истанбулската конвенция и решението на Конституционния съд

Нестихващите дискусии (сякаш това е най-важното нещо в обществото – много по-важно от проблемите на инвалидите, например, за които Интернет така и не “изригна”!) около Истанбулската конвенция и решението на Конституционния съд показват само едно:

още е рано подобен документ да стане част от българския обществен (а и правен) живот.

Карта

Някои хора може да продължават да си мислят, че Истанбулската конвецния трябва(ше) да бъде приета и ратифицирана, но има общество, партии, а вече и Конституционен съд, който при това прие с 8:4 решението си (а не с 6:6, както бе за ДПС, например), че тя противоречи на Конституцията.

Може да не ви/ни харесва, но не забравяйте, че утре може да има някое решение, което да не се хареса на тържествуващите и подиграващите се над “либералите” сега и тогава унилите днес ще изпитват други чувства.

Въпросът не е личен, а обществен. 
Знаем какво се случи, когато държавата се опита за 10 години да създаде онова, за което на други народи са били необходими 100 години — едно “недоносче”, по думите на Т. Живков.
Моля привържениците на ИК да не се опитват да напъхат и демокрацията в този режим, за да не се окаже и тя “недоносче”. Това може да се получи по естествен път на реакция, когато се правят опити за набутване насила в главите на хората чувството, че са назадничави и “не вървят в крак с Европа”.
Да не стане така, че вместо да изпишат вежди, привържениците на ИК извадят очите на своите опоненти!
А за опонентите – не забравяйте, че това, над което се надсмивате днес, може да ви се случи утре, защото каквото искате и вършите спрямо ближните си, такова ще ви се върне.

_____
* – На картинката – страните в зелено са ратифицирали ИК, в жълто – са я подписали, а в червено – не са сторили нито едното, нито другото.

Posted in Bulgaria, European Union, на български, общество | Leave a comment