От какво се страхуват “патриотите”?

“България застава зад Орбан”, както пишат медиите?

Патриоти обсъждат въпрос в Министерския съвет. Снимка: компютърен екран – Клуб Z.

Не България застава зад Орбан; там се натискат да застанат  “патриотите!

Защото те сигурно предвиждат, че ако някога има “подобно решение” (като това по адрес на Унгария), то няма да е срещу България, а ще е срещу оялите се и корумпирани политици? Защото то би било срещу неработещата цацаратура и калпавите служби за сигурност? Или защото може да е срещу онези, които не само не обичат свободата и демокрацията, но и ги подкопават непрекъснато и целенасочено?
Това е ИСТИНАТА, от която СЕ СТРАХУВАТ: че утре някой може да предложи подобно решение да бъде гласувано и срещу ТЯХ?!
Дали наистина не се страхуват “патриотите” точно заради това? Тъй, де – ако не са корумпирани, няма да има от какво да се притесняват, че някога може някой да предложи подобно решение, нали?! Не сте чули да има подобно решение срещу Германия, например. Или срещу Франция.

Но, представете си следното – след като сега хем се краде толкова много, когато има страх от ЕС, какво ли ще бъде утре, когато този страх изчезне?!

Тук няма изобщо да говорим за това, че “унгарският модел” е неприложим за България. Че да се копира чужд модел сме пробвали – през 1944 г., когато Георги Димитров обяви, че “за десет години народът трябва да построи онова, което други народи са градили в продължение на 100 години”. Видяхме как свърши – в “недоносения живковски социализъм” само 45 години по-късно.
Същото е и с демократичните институции – те са като цветята – трябва да се поливат, наторяват, обработват срещу вредители… Ако това не се върши, вредните навици от социализма ще продължат да избуяват като плевели и на повърхността ще излизат най-отвратителните черти на нашенеца, а българите – истинските българи (като нас с вас, уважаеми хора!) – биват оставени на произвола на мошеници и корумпирани чиновници.
КОРУМПИРАНИТЕ ПОЛИТИЦИ искат всички останали в страната честни и съвестни хора да продължат да гледат царуващото безхаберие и да слушат “патриотите”, които “патриотично” бранят правото на далавераджиите да живеят без никакъв контрол от страна на нормалните демократични държави и общества.

Не само заради това, уважаеми хора, но и заради него се замислите добре, когато видите как някой първосигнално пръска слюнки по адрес на “гадния Европейски съюзи”, “Гейвропа”, “либерастите” и т.н. Защото е очевидно, че зад големите приказки и празните лозунги прозира страх, че далаверите може да излязат на открито и народното недоволство може да отнесе всичката мътилка, паразитираща върху гражданите на Републиката.

След реакцията на премиера Борисов във Фейсбук (https://bit.ly/2poqiPK), мога само да кажа, че тя с нищо не променя изводите за реакцията на “патриотите”, напротив – подкрепя ги.

П.П. А по адрес на “патриотите”, които би трябвало да са загрижени за Македония – нима не знаят, че Орбан се е изказал срещу референдума за промяна на името на държавата, което ще рече – че е против Македония да бъде член на ЕС и НАТО? Нима “патриотите” не искат да нямаме граници с Македония и да се развиваме заедно, в рамките на Европейския съюз? Много странно, нали?

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Проф. Калин Янакиев в опит за изчистване на пронацисткия режим на цар Борис III

Убити въстаници след преврата 1923 година.

Проф. д.ф.н. Калин Янакиев* е автор на статията „Национално помирение ли?“, публикувана в „Дневник“ на 19.09.2017 г. (виж тук) и в „Портал Култура“. В тази статия се срещат и следните подредени една след друга думи:

„Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта.“

Проф. Янакиев, разбира се, има право на мнение и свободата да го изказва, дори и в издания, които претендират да са сериозни. Но когато един човек пропуска не просто проливането на кръвта на един човек, а пропуска една цяла антидемократична епоха – след 19-и май 1934 г., тогава този човек определено няма как да стигне до идеята за национално помирение.

Ще напомня на професора, че историята на България е достатъчно добре проучена и налице са достатъчно много доказателства, факти и документи за това, че преди 9-и септември 1944 в страната е била проливана кръв заради идеи.

Освен ако професорът не приема, че кръвта на Гео Милев е пролята не заради идеи, а заради нещо друго.

Или на Йосиф Хербст.
Или на Христо Ясенов.
Или на Сергей Румянцев.

Или на убитите партизани, ятаци, техните деца и близки. Но, разбира се, има и едни други хора, чиято кръв е пролята – без съд и без присъда. Тези хора бяха определени от депутата от ОДС Дянко Марков като „враждебно население“. Става дума за населението в Тракия и Македония, по-точно – за 11 343 души, които са лишени от българско поданство с нарочен закон, приет от „демократичното“ Народно събрание. 11 343 човека, които са натоварени от българските власти, на българските вагони и депортирани в концентрационния лагер Треблинка, където – както е била договореността между „демократичното“ царство България и нацистка Германия – са били убити.

Натоварване на евреи за депортиране с параход в Лом. Личната охрана на главния комисар по еврейските въпроси Александър Белев прави проверка на качващите се.

По-нататък в статията, проф. Янакиев пише: „Защото, ще попитам, дали „фашисти“ са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании?“ (бел. ред. – примерът на Янакиев е изключително екстравагантен, защото в лагерите при комунизма, просъществували до началото на 60-те години има всякакви затворници, но най-малко могат да се намерят случаи за затваряни за западна музика и тесни панталони).
Отговорът е, разбира се, лесен: не, не са били фашисти тези хора. Но за сметка на това, затваряните и убиваните по най-зверски начин в българските фашистки лагери – Еникьой, Гонда вода и т.н., са били комунисти, земеделци, демократи, безпартийни. И са били затваряни не заради дрехите, които са носели или музиката, която са слушали, а заради идеите, които са им се въртели в главата.

Един от тези затворници е моят дядо, Венко Марковски, който не е бил член на „терористична група“ (така Янакиев нарича антифашистките бойци), не е убивал хора, не е взривявал влакове. Писал е стихове. Между другото – за същото: писане на стихове, го вкарват в концлагер и комунистите, с което всъщност се доказва, че двете системи са еднакво нечовешки и кръвожадни.

Отрязани глави на партизани.

Под статията в „Дневник“ има коментари – при това стотици. Не съм ги чел, нямам желание, но ми направи впечатление кой коментар е сложен в дясната колонка, като „избран“: „Тези седем хиляди евреи ли са оправданието за загиналите и тормозените по лагерите, за безследно изчезналите, за продължаващото разграбване на българите от комунистически чеда и внуци?“

Разбира се, тези убити хора не са оправданието, те са обяснението защо режимът преди 9-и септември е бил про-нацистки, про-фашистки и нечовешки. За справка на съмняващите се – Нюрнбергските процеси обявяват депортацията на мирно население за военно престъпление *и* за престъпление срещу човечеството. Споменах ли по-горе, че това е същото българско население, което депутатът от ОДС Дянко Марков обяви от трибуната на Парламента за „враждебно население“? Не „вражеско“, а „враждебно“!

А тези 11 343 души са били българи – също като останалите в Тракия и Македония, но лишени от „демократичния“ царски режим от български паспорти, за да може да бъдат депортирани по-лесно – което само по себе си е отделно престъпление.

Така че, думите на проф. Янакиев са не просто непознаване или отричане на историята.
Те са опит за измиване на потъналите в кръв ръце на цар Борис III.
Те са опит за пренаписване на историята.
Те са опит за изчистване на прогизналите в кръв ботуши на организаторите на депортацията, на убийците на Гео Милев и Йосиф Хербст, както и на тези на Никола Вапцаров – обявен от проф. Янакиев, при това с получер шрифт, за… терорист. С което българските антифашистки бойци стават уникални – в цяла Европа те са антифашистки, но у нас са… терористи?!

Уважаеми приятели, това е положението в България, после да не се чудим и маем защо сме на това дередже, щом уж сериозни издания пускат уж сериозни статии на уж сериозни хора; личи си и по коментарите под статията колко малко хора познават историята и колко малко се замислят върху писаните думи.

_______
* – Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

(Настоящата моя статия беше публикувана в “е-Вестник“. б.м., Вени Марковски)

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Leave a comment

Нашенци не разбират какво е расизъм – дори когато им го покажат хора с опит

Австралийският художник Марк Найт от в. “Хералд Сън” (таблоид – жълто издание, собственост на Рупърт Мърдок) нарисува карикатура на тенисистката Серина Уилиямс. Карикатурата има добра идея – че спортистката се държи като дете на корта и е свързана със скандала около отнемането на точка и гейм в полза на противничката ѝ на финала на US Open – щатското открито първенство по тенис.

В българския Фейсбук карикатурата му бе споделена стотици пъти и коментарите бяха подигравателни по адрес на Уилиямс и похвални по адрес на художника.

Първа страница на в. “Хералд Сън”. Снимка: Деймън Джонсън

По света реакцията беше различна – вестници от сорта на “Вашингтон пост“, хора като писателката Дж. K. Ролинг (книгите за Хари Потър), както и редица други известни личности отбелязаха, че представянето на Серина Уилиямс с клиширания образ на чернокожите от епохата на Джим Кроу е форма на расизъм.  Вестникът – типично за жълто издание – реши да демонстрира, че не се интересува от реакцията на “някакви интелектуалци”, както биха ги нарекли в български еквивалент на “Хералд Сън” и… публикува не само тази карикатура, но и други, за да покаже, че се подиграват на всякакви хора.

Изглежда, че редакторите не са разбрали както това, което им казват от цял свят, така и защо карикатурата е расистка. Т.е., в Австралия – също както и в България – има дебелокожи и безчувствени хора.

Опитах се на Фейсбук-стената на един наш художник-карикатурист да обясня защо карикатурата е приемана като расистка, но се оказа, че е много трудно да се докаже на нашенци защо карикатура, която на тях им харесва, е расистка. Понеже разговорът там зацикли (както се случва обикновено във Фейсбук), предпочитам да напиша тук онова, което е важно по темата.

Ние с вас, уважаеми хора, не знаем какво е робство. Истинско робство, в което хората са собственост на господарите си, имат си цена, а убийството им не е престъпление. Ние не знаем какво ще рече човек с друг цвят на кожата да не може да ползва тоалетните за “бели”. Не знам какво е да не може да седи в предната част на автобуса, която е запазена само “за бели”. Или да не може да пие вода от чешмата в парка, защото и на нея пише “само за бели”.

Нашенци нямат такъв опит, това е и една от причините да не разбират какво толкова расистко има в карикатурата. Но не само нямат опит, а и отказват да се вслушат с хората с такъв опит (и не, нямам себе си предвид – живота в САЩ сам по себе си не е достатъчен, за да може човек да разбере расизма).

Тук не се спирам върху мача между Уилиямс и Наоми Осака (която и спечели Откритото първенство на САЩ с блестяща игра); повече харесах играта на г-ца Осака, която бе на висота през целия турнир, а специално срещу Уилиямс беше в много добра форма и успя да покаже, че не случайно е шампион!

По-важното от резултата от играта е, че една карикатура се приема у нас като нормална, докато много хора и организации по цял свят я посочват като пример за расизъм. Освен посочените по-горе хора и медии, с критика реагираха и от Националната асоциация на чернокожите журналисти на САЩ, доц.  Ребека Уанзо от университета “Вашингтон” в Сейнт Луис, която отбеляза в статия в CNN: “Марк Найт е участник в една дълга традиция на черните стереотипи или това, което често наричам ‘традиция на визуалния империализъм’.” Люк Дарби написа в GQ: “Tова не обяснява защо карикатурата не прилича изобщо на Серина Уилиямс. Това не е изобразяване на Доналд Тръмп с по-малки ръце или с още по-присвити устни, с по-голяма коса и т.н. Тези рисунки веднага се разпознават като карикатура на Тръмп. Уилиямс, изобразена от Найт, се представя като карикатура на Уилиямс, докато всъщност е нескопосана карикатура на подчертани черти на чернокожите”.

И още много, много други анализи и коментари има по темата – все в този дух, все от сериозни хора.

Нормалното в такива случаи би било, нашенци да се замислят: “А, бе, я да видя защо толкова много хора говорят по света, че карикатурата е расистка, а пък аз си мисля, че не е.”
Това би било нормалното, но ние отдавна сме доказали, че не правим нищо “като хората”, а винаги искаме да е нещо различно… и обикновено – неработещо.
Дори да не искат (не могат?) да се замислят, ти би трябвало да си кажат нещо от сорта: “Расизъм ли е или сатира, когато някой бива нарисуван по такъв начин, че да се преувеличават черти на физиката, които са използвани като клишета за цяла раса”. Отговор: расизъм е. Нямаше да е расизъм, ако карикатурата просто показваше, иронизираше или осмиваше поведението на Уилиямс.

В България също има примери за расизъм (“А-у, как може да говориш така!?” – ще каже Бай Ганьо). Използването на обидни думи по адрес на една или друга част от обществото, е форма на расизъм. Пускането в обръщение на клишета за някого, като той/тя бива представен с някакво качество, което се подхвърля ехидно като присъщо на етническа или религиозна група, е също форма на расизъм.

А това, че жълто австралийско издание защитава расистката карикатура, като се крие под лозунга, че не иска да бъде “политически коректно”, е нормално. В България има редица медии, които са жълти и от които никой здравомислещ човек не очаква да бъдат цивилизовани, да спазват елементарните правила на журналистическа етика и т.н., и др.п. Просто човек не ги чете и не ги популяризира чрез социалните мрежи. Явно това не важи за чуждите медии – те се приемат задължително като обективни, точни, честни и почтени…

Тревожен е непукизмът, с който нашенци отхвърлят вековния опит на милиони  хора – опит, натрупан не само по време на робството в САЩ, но и в десетилетията борба след това – срещу сегрегацията, срещу насилието върху чернокожото население, срещу подозрителността, неразбирането…
Нашенци нямат нужда от опит или акъл, защото те се мислят не просто за по-знаещи по темата, а направо за хора, които на свой ред могат да дават съвети. И именно това чувство на превъзходство е знак за липсата на желание у нашенеца да се пребори с расизма на домашна почва.  Това чувство плюс убедеността, че няма смисъл да се бори с нещо, което – според него, разбира се! – не съществува. Или е дело на “толерантни нещастници”, които се държат “мултикултурно” и “възпитано”, направо “префърцунено”.

 

Posted in Bulgaria, USА, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Нещо като автобиография (1982 г.)

Написах това есе през 1982 г., когато бях на 14 години. Публикувах го в сп. “Родна реч” две години по-късно, подписано като “Вени Миланов” от 114 АЕГ – София.

Вени Марковски и Венко Марковски, 1987 г., Банкя

Дядо ми, който четеше всичко, което бях писал преди това – от първата ми история за Магарешката муцуна (публикувана през 1973 г., когато бях на пет години), ме хвана за ръката и изведе на разходка в двора. Тогава ми каза, че всичко, което съм писал до момента, и за което той казваше, че е добро, не е било чак толкова добро, но това есе е чудесно. Потвърждение за правотата на думите му дойде след публикацията в “Родна реч”, когато започнах да получавам писма от цялата страна. Само от момичета! Получих много писма; първото бе от Надя от Търговище. Учителката ми по литература, Рене Къдрева, го прочете пред целия клас и си спомням, че не останах доволен от постъпката ѝ – бях се изчервил до ушите. После дойдоха писмата от Ася от Пазарджик, Албена от Левски и Светла от Видин. Някой ден ще публикувам и части от тези писма, които все още пазя. Наложи се да пипна едно-две места, защото отдавна не споделям мнението на онзи нахален 14-годишен хлапак по някои въпроси, но сега ми е паднало да му покажа аз на него…

Нещо като автобиография

Не обичам нахалните (въпреки, че често съм такъв). Разбирам, че без нахалство би било по-лошо. Така или иначе това си ми е привичка и надали бих се отказал от нея.

Не обичам да лъжа със зла умисъл (и не го правя!). Някои лъжат, но рано или късно ги хващат и, дори да имат връзки, са вътре с двата крака, пък били те къси или не.

Не обичам прекалено самоуверените и самонадеяните. Понякога се случва и най-добрите от обществото да са самоуверени и да загубят. Това е предопределено и никой не може да го промени. Примери много – поука никаква.

Не обичам повечето от приятелите на моите приятели. Сигурно защото не съм ги избирал аз.

Не обичам още много работи – начело, разбира се, с училището. Ще го обикна след като завърша.

Не можах да обикна старобългарската литература. Защо ли? Не съм виновен аз, а учителят по литература. Дразнеше ме, а покрай него се дразнех и от литературата. Иначе тя ми е любимият предмет.

Мисля. Но дали съществувам? Ще разбера много късно.

Доколкото зная съм страшно непостоянен човек. Ако не ми мине с годините, ще си остана такъв до края.

Рядко се съобразявам с мнението на другите. Затова си и патя.

Имам далечни цели. Но дали няма, гледайки нагоре, да падна в пропастта пред мен?

Дразня се, когато споря и знам, че правият съм аз. Според мен всеки би се дразнил.

Понякога пиша необясними безсмислици. Необяснимо!

Мога да бъда много добър. Даже отличен. Има обаче една-единствена пречка – мързи ме да уча. И това ще мине. По-страшно е, ако ме мързеше да живея.

Понякога съм нервен. Обикновено, ако някой ме ядоса.

Бих искал да летя. Това е последица от бързото ми мислене.

Превозните средства са твърде бавни за мисълта ми. Колко е хубаво, че не можем да си четем мислите. Би ми било страшно неудобно. Случва се да си говоря с някого и да си мисля колко е прост.

Трудно измислям заглавия на творбите си. Не знам защо. Може би защото искам да са много хубави и да съм неповторим.

Влюбих се още в първи клас. Естествено, не в чина. Оттогава до сега все обичам някого. А “аз съм само едно бедно момче и никой ли не ме обича?” Кой го беше казал – не помня. Отива ми, нали?

Често греша.
Без коментар.

Обичам много неща.
Одушевени, разбира се.

Обичам да обърквам хората и да ги поставям в затруднение. Това е пак някаква отрицателна черта в характера ми.

Обичам да карам кола. Въпреки, че не съм карал досега.

Обичам да слушам една и съща музика. И създавам нерви около мене.

“Всичко лошо, което може да се случи, ще се случи”. Не е зле, но би било равнозначно да заменим “лошо” с “хубаво”.

Мога да взема вината на друг. Зависи обаче кой е той. Зависи, зависи, зависи – това, както бе казал някой, може би е ключът към разсъждението.

Който не ме е разбрал, ме е намразил.

Понякога страшно се харесвам.

Не съм побъркан. За разлика от други хора.

Не обичам да свършвам бързо това, което съм започнал. Но често става и обратното.

Обичам вицове. Това ще бъде схванато от някои – от други не. Това и целя.

Научих се да губя. От по-силни обаче. Понякога падам и от по-слаби. Зависи кои са те.

Когато нещо ми хареса: или искам да го имам (и го имам), или ако не мога да го имам – го забравям, или го помня винаги.

Ако обичам някого, казвам го рядко. Затова и оставам неразбран за много хора, включително и за …

Posted in arts, Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Бяхме не само млади, но и луди!

Откъс от книгата ми “УЛОВЕНИ В МРЕЖАТА” (София, Университетско издателство на СУ “Св. Климент Охридски), която можете да потърсите в книжарниците на Сиела, Хеликон, Български книжици, както и в Ректората на Софийския университет. Ако я няма налична, кажете на продавачите да я поискат от разпространителите.

Редакционна статия в “24 часа” от 30-и декември 1998 г.

Бяхме неприятно изненадани, когато в края на 1998 г. без никакво предупреждение Комитетът по пощи и далекосъобщения (предшественик на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията) въведе изискване Интернет операторите да кандидатстват за лицензи.

След първоначалните опити да оправим нещата и да се разберем с чиновниците се оказа, че няма как да се постигне разбирателство, и се наложи да заведем дело – във Върховния административен съд.

Нямах никаква представа как се водят дела – макар и завършил право, не го бях практикувал, защото още докато следвах, се захванах сериозно с Интернет и правото остана на заден план.

Първа страница на “24 часа”, 30.12.1998 г.

Опитахме се с колегите Димитър Ганчев и Димитър Киров, съоснователи на „Интернет общество – България“, да намерим адвокат, но и там ударихме на камък: всички, които потърсихме, отказаха да работят с нас, защото мислеха, че ние ще загубим делото, а те ще си загубят времето, пък и премиерът Костов бе в най-силовата си година, та не знам дали и това не е натежало.

Наложи се да наруша неписаното правило и сам да си стана адвокат в собственото си дело. Известно време преди да постигнем извънсъдебното споразумение, все пак се намери смел човек – адвокатът и поет Илко Димитров, който влезе в последното заседание като наш представител.

До победата се стигна броени дни, след като чух по радиото, докато шофирах по „Цариградско шосе“, в новините в 17 ч. следното:

Съобщение на пресцентъра на Министерски съвет

Министър-председателят Иван Костов препоръча на КПД да започне преговори с „Интернет общество – България“ за намиране на извънсъдебно решение на проблема „за“ или „против“ лицензирането на Интернет.

Според премиера не може едновременно да се борим за премахване на визови ограничения пред света и в същото време вътре в България да ограничаваме една, макар и виртуална възможност за връзките на младите българи с останалия свят.

“Въпросът, чийто отговор ще определи бъдещето на информационното общество у нас през следващите десетилетия, трябва да бъде решен с консенсус”, заяви министър-председателят Иван Костов.

16:21:57 09-11-1999

Как се стигна до този текст, знаят освен мен и Димитър Ганчев, само няколко души, сред които Любо Дилов-син, Михаил Михайлов („гласът“ на Костов) и още неколцина. Но още по-малко хора знаят кое накара Иван Костов да тръгне по пътя на примирието.

Това, което мога да кажа за онази година, е, че бяхме не само млади, но и луди – адвокатите, които ни отказваха да ни представляват, до един ни повтаряха, че това е абсурд, че да се съди държавата, при това точно в най-силното и силово управление след промените, е опасно, безсмислено и т.н.

Помогнаха ни независимите медии, които в продължение на десет месеца отразяваха както делото, така и други разкрития, появили се покрай него.



Продължение, което не е включено в книгата:

След намеса на Интернет общество, падат лицензите за Интернет
31.03.2001 г.

На заседание на икономическата комисия на НС бяха приети промени в Закона за далекосъобщенията, които ще бъдат гласувани на второ четене през седмицата 2-ри април – 6-и април.
Активна бе ролята на “Интернет общество – България” за редакцията на следните текстове в проектозакона:
т. 12 от допълнителната разпоредба вече ще включва следното определение: “Не се счита за гласова услуга преносът на глас чрез Интернет с време на закъснение на сигнала над 250 ms.”
С тази промяна гласовата телефония чрез Интернет остава извън монопола на БТК.
“В резултат, Интернет операторите няма да бъдат лицензирани с най-тежката форма на лицензия – индивидуалната”, заяви за portal.bg Вени Марковски – председател на управителния съвет на авторитетната организация.
По второто предложение, направено от “Интернет общество”, отпада целият текст на чл. 81, ал. 6, който предвиждаше за операторите на свободен режим (т.е. и Интернет доставчиците) да се създаде наредба на министъра на транспорта и съобщенията.
Икономическата комисия прие също така промени и в чл. 108, който според приетия текст предвижда правото на далекосъобщителните оператори да използват улиците, пътищата и другите обекти – държавна и публична собственост за изграждане на въздушни и подземни далекосъобщителни мрежи.
Променено бе и определението на “фиксирана гласова услуга”, която занапред ще бъде “гласова услуга за пренасяне на говор в реално време”.
Допълнително бе прието и искането на депутата Ивайло Калфин, че при отказа на БТК да построи наета линия, ДКД трябва в срок от един месец да разреши построяването от и за сметка на поискалия услугата.
Останалите промени в Закона за далекосъобщенията не се отнасят пряко към Интернет и затова няма да ги разгледаме в настоящата статия.
Помолен да обясни промяната в становището на вносителите, г-н Марковски бе любезен да информира www.portal.bg, че те са резултат основно на действията на “Интернет общество”. “През изминалите седмици имахме срещи с председателя на икономическата комисия Никола Николов, със съ-вносителя депутата от СДС Иван Иванов. Безспорно за решаването на проблема изиграха роля и членовете на международното Интернет общество – премиерът Иван Костов и Президента Петър Стоянов. Ние своевременно ги информирахме, че с подготвяните промени Парламентът върви към въвеждане на мракобеснически лицензионен режим на Интернет. Очевидно предупреждението ни е било разгледано с необходимата сериозност. Фактът, че нашите предложения за промени в Закона бяха внесени от шефа на младежката организация на СДС Велислав Величков показва и неговото развитие по отношение на информационните технологии. През последната година доста от политиците започнаха поне малко да разбират проблемите на информационното общество и ние не може да не сме доволни, че се вслушват в гласа на “Интернет общество”. Надяваме се, че в близко време ще изградим постоянната работна група, съставена от професионалисти от ИТ-бранша, която да дава съвети на политиците за правилно развитие и все по-масово навлизане на Интернет в живота на хората.”

Posted in Bulgaria, politics, на български | Tagged , , , | 1 Comment

Агентите на ДС се поддържат взаимно – и така “до края на света” (по “На всеки километър”)

Светият Синод на Българската православна църква, в който участват редица бивши агенти на бившата Държавна сигурност (или как е по-правилно – агенти на бившата ДС?), е приел “ОБРЪЩЕНИЕ” по случай решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. В “Обръщението” се казва:

“Благодарение на великия Божи промисъл чрез мъдростта и съвестта на мнозинството конституционни съдии, беше взето справедливо и конституционносъобразно решение за отхвърляне на добилата популярност т.нар. Истанбулска конвенция. Светият Синод на БПЦ-БП изрази своята категорична позиция против нейното приемане като противоречаща на православното учение за сътворението на мъжа и жената като Божий образ и подобие и като биологични същества, както и срещу въвеждането на понятия, несъвместими с българския обществен и правен ред.” Висшите духовници отбелязват, че “…до справедливото решение се стигна чрез усилията, вдъхновението, съвестта и мъдростта на много хора – духовници, учени, общественици, журналисти, юристи, представители на държавни институции, на политици, на мнозинството от благочестивия български народ. Всички те, водени от нравствените устои на обществото, стремежа за съхраняване на държавността и защита на бъдещето на България – нашите деца, се обединиха и отстояваха несъгласието си с въвеждането чрез международен договор на понятия и идеология, несъвместими с традиционния християнски морал на българския народ.”

Един колега на митрополитите – колега по линия на ДС, защото също е агент на бившата Държавна сигурност, а понастоящем народен представител – Георги Марков, сподели пред “24 часа” (виж снимката вляво), че решението на КС за Истанбулската конвенция е по-важно, отколкото решението по дело № 1 / 1991 г.*, както и от всички останали решения на съда!? А дали ще останат или не в историята съдиите, взели днешното решение по дело № 3 / 2018 г., не е въпрос, по който г-н Марков може да се произнесе – и не само защото той не е историк, а защото би трябвало да знае, че именно историята се произнася за това какво остава в нея и какво не, а не политиците.

А за Светия Синод съм писал и друг път – имаме късмет, че в днешна България не се извършват военни престъпления или престъпления срещу човечеството, както е било по време на пронацисткото управление на цар Борис III и Богдан Филов, защото днешните митрополити нямаше да спасяват хората от депортация, а като нищо биха се хванали да ги товарят в ешелоните на смъртта – разбира се, с обяснението, че се грижат за “традиционния християнски морал на българския народ”. Впрочем, като става дума за този морал… Той новият ли е, който синът на цар Борис III “внесе” отвън през 2001 г. или е старият, според който Симеон Сакскобургготски каза в интервю за “Всяка неделя” нещо от сорта на: “Кой, аз да имам имуществени претенции към България?! Моля ви, не се излагайте!?”

И ако БПЦ е толкова загрижена за душевното състояние на народа, защо не отправя обръщения към държавата за това, че оковава във вериги бившата кметица на “Младост” и я развежда като най-опасен престъпник? Нима злоупотребата с право не е пагубна за народа?!

Очевидно е едно – каквото и да се случи, агентите на бившата ДС продължават да си помагат и да се подкрепят. И правилно правят, иначе току-виж страната вземе, че започне да става европейска и модерна… Къде-къде по-лесно се лови риба в мътна вода – мътна не само от далаверите, но и от нечистотията, която произвеждат т.нар. лидери.

П.П. За да не каже някой, че защитавам Истанбулската конвенция, вижте тази моя статия, във връзка с решението на Конституционния съд.

______
* – Нарочно не пиша кое е това дело, защото не са много хората, които знаят.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

За Истанбулската конвенция и решението на Конституционния съд

Нестихващите дискусии (сякаш това е най-важното нещо в обществото – много по-важно от проблемите на инвалидите, например, за които Интернет така и не “изригна”!) около Истанбулската конвенция и решението на Конституционния съд показват само едно:

още е рано подобен документ да стане част от българския обществен (а и правен) живот.

Карта

Някои хора може да продължават да си мислят, че Истанбулската конвецния трябва(ше) да бъде приета и ратифицирана, но има общество, партии, а вече и Конституционен съд, който при това прие с 8:4 решението си (а не с 6:6, както бе за ДПС, например), че тя противоречи на Конституцията.

Може да не ви/ни харесва, но не забравяйте, че утре може да има някое решение, което да не се хареса на тържествуващите и подиграващите се над “либералите” сега и тогава унилите днес ще изпитват други чувства.

Въпросът не е личен, а обществен. 
Знаем какво се случи, когато държавата се опита за 10 години да създаде онова, за което на други народи са били необходими 100 години — едно “недоносче”, по думите на Т. Живков.
Моля привържениците на ИК да не се опитват да напъхат и демокрацията в този режим, за да не се окаже и тя “недоносче”. Това може да се получи по естествен път на реакция, когато се правят опити за набутване насила в главите на хората чувството, че са назадничави и “не вървят в крак с Европа”.
Да не стане така, че вместо да изпишат вежди, привържениците на ИК извадят очите на своите опоненти!
А за опонентите – не забравяйте, че това, над което се надсмивате днес, може да ви се случи утре, защото каквото искате и вършите спрямо ближните си, такова ще ви се върне.

_____
* – На картинката – страните в зелено са ратифицирали ИК, в жълто – са я подписали, а в червено – не са сторили нито едното, нито другото.

Posted in Bulgaria, European Union, на български, общество | Leave a comment

За снимките във Фейсбук: Предупреждение за родители и деца от всички възрасти!

КЪМ РОДИТЕЛИТЕ

Жена снима играещи деца. Фото: NPR

ВНИМАВАЙТЕ, когато пускате снимки на децата си в социалните мрежи!
Не ги наричайте с галените имена и не споделяйте лична информация за тях. Да, известно е, че всеки родител иска да се похвали с детето си, да пусне снимка от училищното тържество или от някой забавен момент по време на празнуване на рождения му/ѝ ден. Да не говорим пък за видео, в което се вижда как синът или дъщерята рецитират стихове или казват нещо смешно.
И т.н., и т.н.
Схващате, нали?
Но това, което малцина си дават сметка, е сериозно, а не забавно: всички тези лични данни остават в мрежата и̶ ̶м̶о̶г̶а̶т̶ и ще бъдат използвани… срещу детето!
След години, когато никой няма да си спомня, че сте публикували снимката, текста или видеото, те ще ги преследват. А през цялото това време ще си живеят своя живот, който може да се окаже напълно непредвидим от вас.

Да оставим настрана неудобството, което някой ще изпита, защото след 30-40 години ще може да му/ѝ бъде припомнено някакво детинско прозвище, защото

ИМА ДАЛЕЧ ПО-ВАЖНИ ПРОБЛЕМИ

Още през 2008 г. Австралийската Комисия за правна реформа публикува доклад, озаглавен “Децата, младежите и личната неприкосновеност”, който установи, че публикуването на най-обикновени фотографии на деца може да има сериозни последици за тях и да доведе до неудобство, подигравки, тормоз и нахлуване в личното пространство. Да, това е в доклад преди 10 години, когато социалните мрежи бяха все още малко известен термин.

Всички изследвания, които съм чел, водят до един и същ извод: много от снимките на деца биват използвани не “по предназначение”. Родителите ги споделят, за да се порадват на децата си, но след това същите снимки, дори и най-невинните от тях, попадат в ръцете на хора, които безмилостно използват образите на децата за своите цели – политически, комерсиални, дори и криминални!
Някои родители питат децата си дали са съгласни да пуснат някоя снимка, но това не е достатъчно. Дете на 5-6, 10, дори 16 години не мисли за това къде може да попадне тази снимка, нито пък дали няма да бъде изровена от архивите след 30 години и да е в състояние да разруши – или поне наруши – живота му/ѝ.

Затова ви призовавам, уважаеми родители, колкото и да искате да се похвалите с галеното име, което сте измислили на детето си или с някое негово/нейно изпълнение на песен… не го правете в социалните мрежи.

 

Posted in Facebook, на български, общество | Leave a comment

Предговор 1.0: Наивно настроение

Първият (и основен) предговор към предстоящата да излезе в Университетското издателство на СУ “Св. Климент Охридски” моя книга “УЛОВЕНИ В МРЕЖАТА“, от д-р Христофор Караджов – Калифорния Стейт Юнивърсити, Лонг Бийч.

 

Корица на книгата “УлоВени в Мрежата”

Когато през октомври 2016 г. от един сайт с предизвикателния надслов „Новини без филтър и страх“ тръгна информация, че римският папа е забранил на католиците в САЩ да подкрепят Хилари Клинтън в президентските избори, само за седмица тя беше споделена от близо милион души във Фейсбук. Съпътстващите коментари бяха в дух „Франциск застава на страната на Тръмп“ и този лайтмотив бе повторен дори от телевизионния екран, макар и с уговорката, че „източникът е несигурен“.

Сайтът snopes.com, който се ползва с репутацията на дългогодишен разобличител на т.нар. градски легенди, веднага публикува проверка на фактите. Той надлежно писа, че първо, най-влиятелният религиозен лидер в света принципно не заема страна в политическите избори на други държави, второ, става въпрос за погрешна интерпретация на старо писмо на кардинал Ратцингер, преди той да стане папа Бенедикт XVI, и че всичко това няма абсолютно никакво отношение към сегашния папа Франциск I. Логично, безпощадно и точно, ще кажете.

Познайте колко души споделиха във Фейсбук тази новина? Около 30 хиляди. Можем спокойно да заключим, че останалите 970 хиляди или наистина са повярвали, че Франциск подкрепя Доналд Тръмп за президент, или умишлено са предпочели да разпространят невярно твърдение, или просто са споделили по заглавие и после са се почувствали твърде неудобно, за да признаят грешката си.

Според друга метрика сайтът, от който дойде фалшивата новина за папата, е харесан във Фейсбук от 2,8 милиона души, докато страницата на snopes – от 640 хиляди. Дали ще приемем едно към 33 или едно към 4,3 като съотношение между лъжата и истината, между спекулацията и фактите, между фантазията и действителността, не е особено съществено. Тенденцията през последните години е ясна, макар и за причините и дефинициите да се спори ожесточено. В безброй публицистични материали, бюрократични документи и академични изследвания по въпроса ще намерите предостатъчно дискусии, които често включват накрая формулировка в дух „проблемът налага многопосочни решения“. Това е начин да се каже „Ох, колко е сложно!“

Всички те са прави да бъдат смутени.

Пиша това, защото с Вени от доста време насам разговаряме за фалшивите новини, за умишлената и неумишлената дезинформация онлайн, за т.нар. тролове и медийни политики. И сега, след като изчетох книгата му, няма как да не се съглася с него, че всеки, който подминава фалшивите новини като нещо несериозно или незаслужаващо внимание, рано или късно става тяхна жертва. Също като него вярвам, че образованието трябва да е горещата вода в ежедневната лична информационна хигиена. Да убедиш хората, че къпането е полезно, отнема сериозни, дългогодишни усилия, защото има дори чистофайници, които предпочитат парфюма пред сапуна. Но парализата на мисълта и волята не помагат нито в педагогиката, нито в живота.

Нищо от по-горното не ми беше очевидно през пролетта на 1997 г., когато с Вени си сътрудничехме покрай създаването на сайта на сп. „Сега“ – аз като зам.-главен редактор, а той като създател и шеф на БОЛ.БГ и „Интернет общество – България“. Във времето на чегъртащите модеми и неумолимо бавната връзка инстинктивно вярвах, че всички „традиционни“ медии трябва да излизат онлайн час по-скоро, а той се занимаваше систематично със създаването на политическа и бизнес среда за това. В книгата му можете да прочетете доста подробности за генезиса на българския Интернет, за съдебните битки срещу лицензирането му у нас, за споровете относно авторските права. Някои от фактите знаех, някои ме изненадаха. Всичките са интересни.

Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите, бе казал един бележит френски критик и журналист през XIX век. Днес ще чуете често, че хората са „изпростели“, че критичното мислене вече не е на мода, че заради това конспиративните идеи са по-силни от преди. Това е и така, и не е така. Развитието на социалните медии не е променило човешката природа, но пък направи някои нейни характеристики по-очевидни. Разминаванията в мненията, което винаги е било нормална част от нашето общуване, сега изпъква особено ясно, но не е нещо фатално само по себе си. Няма да забравя споровете, които съм водил онлайн с почтени, умни хора като покойния доц. Кристиян Таков например. Поне аз винаги излизах от тях с усещането, че съм научил нещо полезно. Всъщност, и с Вени не винаги сме на същото мнение по всеки въпрос. Но личното познанство по парадоксален начин вади личния елемент от спора. Не мога да си представя разговор, в който ще напуснем рамките на принципната дискусия. Подобно взаимно уважение, уви, невинаги е норма в общуването в Интернет форумите, в дискусиите под медийни публикации и във Фейсбук. Знаете за изследванията, че някои от троловете демонстрират в поведението си онлайн елементи от това, което психолозите наричат „тъмната триада“ – комбинация от нарцисизъм, психопатология и макиавелизъм. Извън това, някои от спорещите просто нямат културата да водят разговор, без да викат. Някои се палят твърде лесно. За други темата е много важна. Модерирането на форумите от редактор е трудоемка задача за „традиционните“ медии, но към момента представлява единственото разумно решение. В контролираните от нас социални платформи като Фейсбук това се превръща най-вече в лична битка. И на двете места създаването на критерии, които запазват различията в мненията, но не допускат агресията, е сложна, но не невъзможна задача. Проблемът е, че подобно занятие отнема много време за всяко издание и за всеки човек, а ако се извършва автоматично, лесно се превръща в стрелба с гаубица по врабчета. Да се спори с логически аргументи и проверени източници, е много по-трудно, отколкото с кратки „мимове“, подобно на четвъртокласници, или с отклоняване на разговора към личностите на спорещите. За онези, които искат да упражняват словесни бойни изкуства, онлайн варианти има безчет и те никога няма да изчезнат. Но не търсете особени истини там.

Неслучайно напоследък се появиха доста научни изследвания, свързани с емоционалните последици от излишно агресивните дискусии в различни онлайн платформи. Най-голямата вреда от тях е, че отблъскват участниците, които имат да кажат нещо по същество, и оставят само онези, които са склонни към личностни нападки. Че Вени е непримирим към атаките ad hominem, е очевидно за всеки, засичал неговото участие в дискусии. Създаването на среда, в която може да се води нормален разговор, е битка, която си струва да бъде водена. В някакъв смисъл тя е дори по-важна от проблема с фалшивите новини, защото установяването на добър тон и доверие в разговора предшества изясняването на фактите.

Друга ключова разликата между „преди“ и „сега“ се състои в това, че идеи, които бяха в периферията (т.е. екстремистки по дефиниция), си оставаха там по сравнително естествен начин – хората просто не ги споделяха и не говореха за тях, като така им отказваха популярния вот. Днес много от крайните групи манипулират умело алгоритмите за споделяне, които социалните платформи използват. Това, което върши чудесна работа за снимки на котенца и цветенца, също може да помогне на омразата и предразсъдъците да намерят сцена. Така екстремистките идеи често влизат в мейнстрийма и се превръщат в равностоен участник в дискусии, които преди са били затворени за тях, което ги представя като по-малко крайни, отколкото всъщност са. Ако попитате всеки един от споделилите фалшивите новини (или както Европейският съюз предпочита да ги нарича днес – дезинформация), често ще чуете нещо в духа „Сигурно не е съвсем вярно, но не може да няма нещо“. Същото важи и за битовия расизъм, антисемитизъм, всякакви видове омраза към друговерците, към хората от различна етническа група и обикновената глупост, които забелязваме онлайн. В България почти никой не смята, че прави кой знае каква простъпка, като ги споделя – нещо като пресичане на празна улица без пешеходна пътека. Очевидно не само у нас смятат така. Съвсем наскоро наблюдавахме това в начина, по който конспиративни теории за мюсюлманите в Шри Ланка бяха подхванати от съвсем редови хора, които в останалия си живот са напълно умерени и хич не приличат на екстремисти. Но благодарение на масовата безотговорност, през февруари–март 2018 г. тези слухове само за седмици придобиха легитимност и доведоха до бунтове с човешки жертви. Кой е виновен?

Всички чухме подобни въпроси, отправени към Марк Зукърбърг в американския Конгрес, вярвам, че следите повечето развития по тази тема. Можем да разсъждаваме много дали Фейсбук създава екстремисти, или просто ги привлича или дали данните на „Кеймбридж аналитика“ са използвани да раздухват съществуващи различия, или да създават нови. Можем да спорим дълго за разследванията на ФБР и американския Конгрес и за влиянието на отделни държави в социалните медии. Но проблемите не са ограничени до една платформа, до един случай, до едно следствие. Знаете отлично, че Туитър, Инстаграм и дори Уотсап и Снапчат също имат своето участие, да не говорим за YouTube или добрите, стари сайтове и блогове. Знаете и колко дълбока е проказата, пронизваща и социалните, и традиционните”” медии на България – държава, която от април 2018 г. заема незавидното 111-о място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граници“, но в която три милиона души са „в Интернет“ и поне половината от тях имат профили във Фейсбук. От това, което наблюдаваме, можем да заключим, че наравно с умните и премерени хора изобилстват такива, които надценяват аналитичните си възможности или са в плен на тъмната триада, или са някъде по средата. По-обезкуражаващото е това, че популярността онлайн изобщо не се определя от способността да бъдеш безупречен с фактите, както илюстрирах с примера за папата и Тръмп. Буквално докато пишех тези редове, анонимен зломишленик пусна „новината“, че изчезналият алпинист Боян Петров е намерен жив, а съвсем реален депутат от Народното събрание обяви водата в София за „отровна“. И на първата, и на втората дезинформация се вързаха доста българи.

Как може човек да е оптимист тогава, без да бъде обвинен, че е като прословутата Полиана? Тя е герой от американската детска литература, чието име се превръща в нарицателно за някой, който е щастлив и оптимистично настроен независимо от обстоятелствата. Създаденият преди век от писателката Елинор Портър образ често е осмиван най-вече защото очакванията на Полиана поне привидно влизат в противоречие с фактите. Може да я чуете спомената във всяка критика на „позитивното мислене“ например. Едно от изпитанията пред тази литературна героиня е да бъде блъсната от кола, след което тя губи способността си да ходи. Дори и тогава Полиана не изоставя чаровния си оптимизъм, макар и да изживява период на обезверяване и съмнения. Родителите ѝ намират отлична болница и след известно време парализата преминава. Полиана се възстановява физически, убедена още повече, че проблемите не са повод за черногледство, защото или ще отзвучат, или ще открием начини да ги преодолеем, за които дори не сме подозирали – сами или с чужда помощ. Важното е да не спираме да опитваме: „Ох, това е сложно“ не е същото като „Ох, това е невъзможно“. Наречете ме наивен, но от личен опит мога да гарантирам, че си е точно така. Оптимизмът на Полиана зарежда, не изтощава.

Ако перифразираме прословутата формулировка на журналиста Томас Фрийдман, интернет е „плоска земя“, равнина без много видими ориентири, но затова пък гореща и пренаселена. Само от нас зависи да се справим с топографията ѝ, заради което споделям и „наивното настроение“ на Вени Марковски, че създаването на карти не е чак толкова безнадеждна задача.

Posted in Bulgaria, IT in Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Внимание: опит за изнудване с истинска парола!

Божидар Божанов сподели във Фейсбук-страницата си за нов опит за изнудване. Получих писма от Интернет-потребители по тази тема и реших, че си струва да се напише кратка информативна статия, за да не стават хората лесни жертва на изнудване.

В какво се състои новата мошеническа схема?
Получателят (жертвата) получава електронна поща, в която пише следното, на английски език (истинската парола съм сменил с ‘ъъъъъъъъ’ – б.м., В.М.):

Текст на писмото. Снимка: компютърен екран

‘ъъъъъъъъ’ is one of your password. I’m going to cut to the chase. You do not know anything about me whereas I know alot about you and you must be thinking why are you getting this email, right?

The truth is, I placed malware on sex videos (adult porn) and there’s more, you visited same adult web site to have pleasure (you get my drift). And while you were busy watching those videos, your browser started operating as a RDP (Remote Computer) that has a backdoor which provided me access to your screen as well as your camera controls. Right after that, my malware obtained all of your contacts from your social networks, as well as email.

Exactly what have I done?
It is just your misfortune that I stumbled across your misadventures. Later I invested in more days than I should’ve exploring into your personal life and generated a two screen sextape. First part shows the recording you had been watching and other part displays the capture from your cam (it is you doing inappropriate things)

Exactly what should you do?
As a family man, I am willing to destroy details about you and allow you to get on with your regular life. And I will provide you two options that may achieve it. Those two options are to either disregard this message (bad for you and your family), or pay me $1900 to finish this mattter forever. Let us investigate these two options in more depth.

First Option is to turn a deaf ear this e mail. Let us see what will happen if you select this path. I will, no doubt send your video to all your contacts including relatives, colleagues, and many others. It does not protect you from the humiliation you and your family will have to face when friends and family find out your unpleasant sextape from me in their inbox.
Wise choise is to make the payment of $1900. We’ll name it my “privacy tip”. Lets see what will happen if you opt this path. Your little secret remains your secret. I’ll erase the sextape. After you make the payment, I will let you go on with your routine life and family as though nothing like this ever happened.

You’ll make the transfer via Bitcoin (if you don’t know how, search “how to buy “bitcoin” on google search)
BTC ADDRESS IS: 12suGbGmRKYUъъъъъъъъъъъъъ
(It’s case sensitive, so copy and paste it)

Notice: You now have one day in order to make the payment. (I have a special pixel within this e-mail, and now I know that you have read this message). Don’t tell anyone what you would be utilising the Bitcoins for or they may not provide it to you. The procedure to have bitcoins may take a few days so do not put it off.
If I don’t receive the Bitcoins, I definitely will send your video recording to all of your contacts including close relatives, co-workers, and so on. having said that, if I receive the payment, I’ll destroy the videotape immediately. If you need evidence, reply with “yes!” and I definitely will send out your video recording to your 15 friends. It is a non negotiable offer, so do not ruin my personal time & yours by replying to this email.

 

Какво означава този текст?

Шаран, хванал се на въдицата на мошениците в Интернет. Снимка: techcrunch.com

Кратък превод:
“ъъъъъъъъ е една от паролите ти. Няма да се занимаваме с глупости – ти не знаеш нищо за мен, аз знам всичко за теб, а ти се чудиш защо ли получаваш този имейл?… Преди време аз сложих малуеър (злонамерен софтуерен код – б.м., В.М.) на порно видео клипове, които се намират на сървъри с порно. Докато ти гледаше тези видео клипове, аз получих достъп до камерата на компютъра ти, както и до екрана, който гледаше…. Направил съм два клипа – единият показва какви сайтове са били не екрана ти, а другият – какво се е случвало пред компютъра ти в това време… Като семеен човек съм готов да унищожа всички материали и да те оставя да се върнеш към нормалния си живот… Има два начина да сториш това – единият е да ме пренебрегнеш… и тогава ще изпратя видеото до всичките ти контакти. Другият е да ми платиш $ 1900… в биткойни… след което ще унищожа компромата и ще си живееш живота…”

Как мошениците са открили имейла и/или паролата? 

Паролата ви е истинска; тя е била открадната чрез някой от сайтовете, в които сте я използвали и които са били хакнати.

Важно: Можете да проверите дали имейл адресът ви или някоя от паролите ви са били откраднати чрез този сайт:

за електронни адреси: https://haveibeenpwned.com/
за пароли: https://haveibeenpwned.com/Passwords

Важно 2: Текстът е така написан, че който и да го чете, да си помисли, че става дума за него/нея – използват английския така, че дали го чете мъж или жена, може да си каже: “Я, наистина е моята парола, значи са ме хакнали!?” и да… се хване на въдицата!

Това не е новост – обикновени потребители да бъдат изнудвани за пари, платими чрез биткойни. Новото е, че съобщенията стават все по-персонифицирани, конкретни и вътре има подробности, които могат да накарат някой да се хване лесно на въдицата. Специалистът по киберсигурност Брайън Кребс пише, че очаква освен по-старите пароли, да се появят и по-нови, а и други “отличителни черти” на изнудваните – данни, които могат да бъдат взети от социалните мрежи, от публични източници и т.н. ФБР препоръчват: никога да не изпращате компрометиращи ви снимки (или компрометиращи някого другиго!); никога да не отваряте прикачени файлове от хора, които не познавате, но да сте внимателен и с файловете от познати; да изключите или дори покриете камерата на компютъра си, когато не я използвате. Не знам какво препоръчват от МВР, но не е и нужно: правилата за добро поведение са общовалидни, не е нужно българското МВР да пуска нови. Все пак, ако получите подобно писмо, може да го препратите в МВР, чрез официалната им страница: http://www.cybercrime.bg/bg/contacts.

Ако имате допълнителна информация или личен опит, който искате да споделите, оставете коментар отдолу или ми пратете имейл.

 

Posted in cybersecurity, Information Society, на български | Leave a comment