Цветозар Томов: Изумителна концентрация на безумни лъжи

Как да разпознаваме фалшивите новини. Източник: Уикипедия

Българските сайтове, прехранващи се от руска пропаганда, произвеждат все по-безпомощни и забавни измислици. Ето как, например, сайтът със странното (с оглед на съдържанието му) название “истината.нет”* съобщава, че в Русия започва производството на генерик на японския антивирусен медикамент Avigan (активна субстанция Favipiravir), който според някои клинични изследвания има добра ефективност при по-леките случаи на заразяване с COVID-19.
Един кратък цитат от публикацията, озаглавена “Изненада за САЩ: Русия създаде мощно лекарство против коронавируса!“: “Две седмици сложни химични реакции, и ето – тя е готова – субстанцията за лекарството срещу коронавирус. Само японците са имали субстанция за такова лекарство, но те не са дали на никоя държава нито самото вещество, нито химическата му формула. Но това, разбира се, не може да спре мощната руска наука. Само за два месеца учените успяват да изобретят лекарството, да открият местна суровина за производство и да организират производствения процес. На такива “чудеса” е способна само Русия.”

Концентрацията на абсурдни лъжи в тези 5 изречения е наистина изумителна. Avigan (Favipiravir) е в клинична употреба от 2015 година и естествено никой не го е изобретявал наново. Японците не само не крият този препарат, но съдействат, при това безплатно, за производството му във всяка желаеща страна. Ето линк към една от множеството публикации по темата. Именно поради това клинични изпитания с генерици на Avigan (Favipiravir) се правят не само от мощната руска наука, но и, например, от очевидно не по-малко мощната бангладешка наука, както, вероятно, и в много други страни по света. В Бангладеш нещата са доста по-напред, отколкото в Русия, известна е вече и производствената цена на медикамента – една таблетка струва 400 таки (около 3 евро), а за лечение на един пациент са необходими около 40 таблетки.

Все пак да добавя, че Favipiravir не е панацея срещу COVID-19, а един от медикаментите, които са показали добър ефект при симптоматично лечение.
От хигиенни съображения не посочвам линк към публикацията, която коментирам, нито към руските сайтове, от които е творчески преписана. Те се намират лесно. Личен грях за увеличаване на трафика им не искам да поемам.

 

(Публикувам статуса на Цветозар Томов от стената му във Фейсбук с неговото изрично съгласие. Заглавието е мое. Илюстрацията е от статията “Фалшиви новини” в Уикипедия. Бел. Вени Марковски.)

______
* – Препратки към сайтове, публикуващи партенки, не се насърчават.

Posted in на български | Tagged , , | Leave a comment

Малко думи от и за големия актьор Тодор Колев

Големият актьор и човек Тодор Колев е казал следното през 2011-а г. Звучи доста актуално, затова пускам сега отговорите на два от зададените му въпроси, които са комай вечни за нас, българите:

“- Какво ще се случи на изборите при това безразличие на народа?
– Ще се случи това, което става непрекъснато. Същото. На българина му допада простака, обича го. Ние си падаме по простотията. Агресията и насилието са в кръвта ни… Знаете ли за какво трябваше да ми дадат награда? За това, че издържах да живея дотук в тази кочина – с моите възможности, с моя талант, с моето мислене, с моя мироглед. Дълбоко се упреквам, че не съм намерил мъжество и характер навремето да емигрирам. Тогава се притеснявах какво ще стане с майка ми, с децата ми, със семейството ми, с мен самия. Не можех да постъпя безотговорно, както сега тези големи наши радетели за политиката и родината се мъчат да ме накарат да им повярвам, че били избягали по политически причини. А, бе, хайде стига глупости.

– Навремето бяхте в политиката, сега не ви ли се иска отново да се намесите?
– Не, в никакъв случай. Навремето влязохме в политиката, водени от най-добри чувства, от искреното желание да помогнем, ако можем. Преди 20 години не съм предполагал, че ще стане това… Знаете ли защо се върнах от Канада (б.а. – Тодор Колев беше културен съветник в посолството ни в Канада 1992-1993 г.)? Никой не ме е карал да го правя, сам се върнах, защото видях, че няма никакъв смисъл. Това е българско посолство и там са същите сладури като в България… Нашата политика не може да направи и крачка напред, защото я дърпа назад това назадничаво балканско мислене. Чудя се защо съм бил толкова наивен да вярвам навремето…, че откъде да дойдат тези хора?!

 

Тодор Колев. Снимка: дебати.бг

Познавах го и го уважавах като човек и актьор. През 2002-ра година той стана член на инициативен комитет, издигнал кандидатурата ми за кмет на София (тогава се рекламирах като “роден в другата столица на България”).
Освен него, в комитета бяха още и други читави хора – сатириците Васил Сотиров и Георги Гълов (председател на Бирената партия), историкът проф.д-р Димитър Гоцев, д-р Емил Райнов, кинорежисьорката Иванка Гръбчева, Ирина Иванова (екстремни спортове), шефът на радио “Тангра” и АБРО Константин Марков, издателят на “Егоист” и “Плейбой” Мартин Захариев, архитектите Мила Никифорова и Милчо Богданов; журналистката Нина Селвелиева, Румяна Калчева от “Маркет тест”, астроложката на Би Ти Ви Светлана Тилкова-Алена, Симона Георгиева (асистент по английски език в НБУ) и бизнесменът Соломон Бали.
През годините звънях на Тодор Колев винаги, когато виждах повод, за да му кажа, че следя какво говори и за мен е чест, че се познаваме.

Една вечер си спомням, че отидох на театър с една приятелка и в рамките на представлението той беше решил, че трябва да “носи” (на гърба си, наистина!) зрителка и избра… приятелката! Без да види кой съм, той се обърна към мен и каза: “Това съпругата ли е?”, аз казах “Не”, а той ме позна и започна да се тюхка, че не е трябвало да прави коментар;-)

Тодор Колев бе рядко талантлив – и работлив! – актьор, който бе успешен в границите на България, но който щеше да има световен успех, ако се беше родил в същото време, но на друго място – например в Англия, Франция или САЩ. По времето на социализма властта го тормозеше, но още повече го тормозеха посредствените хора. Преди години написах още един кратък спомен за него – когато видях как е бил наричан от ДС – “син на бивши хора”.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: COVID-20 е по-опасен, отколкото COVID-19

Диаграма с R0 за ебола и TORS. Източник: Уикипедия.

Да предположим, че един човек е носител на новия дезинформационен вирус COVID-20 (от англ. corona virus of disinformation – 20, коронен вирус на дезинформация – 20 г.), който той успее да предаде на четирима души. Това ще рече, че индексът на репродукция или основното репродуктивно число (R0) на КОВИД-20 е 4 (същото както и на прикачената картинка от Уикипедия за SARS, на български ТОРС – тежък остър респираторен синдром).
Вирусът КОВИД-20 се състои от дезинформация, партенки и фалшиви новини за събития и личности като COVID-19, 5G, ваксините, Бил Гейтс, Джордж Сорос (ненужното се зачерква) и др.п.
Ако успеете да предадете вярната информация за тези дезинформационни обекти на трима от заразените хора, ще намалите числото R0 до по-малко от 1, като по този начин ще бъдете участник в изграждането на т.нар. “стаден имунитет”, когато повече от 3/4 от всички хора са имунизирани срещу подобни дезинформации и не могат да станат жертви на КОВИД-20.
Обратното, ако числото R0 продължава да е по-голямо от единица, тогава обществото като цяло ще бъде болно, а някои негови представители могат да достигнат и до летален край, ако решат да последват съветите, пренасяни чрез КОВИД-20 и поемат вътрешно някоя от рецептите с тинктури на базата на белина, например.

Статус от фейсбук-стената на д-р Ал. Симидчиев.

Д-р Александър Симидчиев, пулмолог, член на медицинския експертен съвет по коронавирус към Министерския съвет и ръководител на отделението по функционална диагностика при Медицински институт – МВР предупреждава специално за тази статия: КОВИД-20 мутира много бързо, особено в социалните мрежи, поради което стадният имунитет е значително по-трудно достижим, отколкото при вируси с по-малко число R0. Намирането на ваксина срещу КОВИД-20 е малко вероятно, затова се препоръчват продължителни по време и неограничени от пространството индивидуални и/или групови тренировки, насочени към създаване на навици за търсене на меродавна информация, разбирането и приемането ѝ като вярна. На приложената картинка от неговия профил се виждат трите възможности за реакция, свързани с пандемията COVID-19. Още по темата – в неговото интервю за бТВ от април т.г.

Posted in Bulgaria, fake news - фалшиви новини, на български, общество | Tagged , , , | Leave a comment

Венко Марковски заслужава да бъде изучаван в училище

Венко Марковски – публично рецитиране на стихове

През 1968 г., по времето на големите студентски и антикапиталистически демонстрации и безредици във Франция, министърът за полиция докладва на президента Де Гол: Г-н президент, арестувахме около 300 демонстранти, студенти, асистенти и професори. Сред тях е и философът Жан Пол Сартър. Тогава Де Гол отговаря: Г-н министър, Франция не арестува своите великани. Същия ден Сартър е освободен, а министърът сменен. Ние също така сме правово и демократични общество, не арестуваме, но също така и не реабилитираме нашите великани. Това се казва в авторски текст на Димитър Мирчев, публикуван в македонския вестник ”Дневник”.
„Досега съм писал за случаите на Ченто, Панко Брашнаров, Димитър Влахов, Васил Ивановски, Кръсте Шакир, Петре Пирузе, Епаминода Попандов, Лазо Соколов, Владимир Полежина и много други – от АСНОМ, от ВМРО, от информбюро, либерали и други, които са заслужили за тази нация и държава. Сред тях нямаше културни дейци, писатели и поети, освен малцина като Панче Пешев, Кочо Рацин и Коле Неделковски.
Така стигнах до случая на Венко Марковски, който дълго време югославските служби, а и македонските го държаха в „хладилника”. Струва ми се, че и днес има някакви резерви към неговото творчество или национално определение. Имаше в последните години от 1988 г. до 2009 г. няколко книги и приложения на Гане Тодоровски, Георги Старделов, Раде Силян, Блаже Миновски и др. за неговия принос към македонската литература и език. Имаше и някои съвсем коректни и хубави фейлетони за него в медиите, за неговата съдба, за партизанщината и страданията на Голи оток. За него пишеха и историците Ачкоска и Жежов, слагайки го сред репресираните. Хубав пример за еднакъв език и култура? Венко почина в София през 1988 г.м преди четвърт век. Скопианец, роден през 1915 г. в Дебър мало. Бяхме комшии. Синът Миле Марковски, който по-късно загина при неразяснени обстоятелства в „трамвайна” катастрофа до последно казваше, че е македонец. Но си спомням неговите прояви в литературния кръжок в гимназията „Йосип Броз Тито” по онова време т.нар. женска гимназия. С дъщеря му Султана ходехме заедно в Музикалното средно училище.

Венко (крайният вдясно) със съпругата си Филимена и Коле Неделковски

А какво се случваше с Венко? Просто беше един от основоположниците на модерната македонска литература и македонски език, но като Вапцаров, Антон Панов и др. – беше комунист. Истината е, че Васил Ильовски, някъде през 1935-36 г. в Куманово имаше представления на своите драми „Бегалка” и др. на македонски, с което си заработи забрана от сръбските власти. Но през 1938 г. Венко за първи път в София на чист македонски език, по онова време не стандартизиран, с много апострофи и т.н. обяви своите две литературни сбирки „Огинот” и „Народен бигор”. Във втората сбирка е включена и поемата „Жътварите”. Година по-късно – през 1939 г. Кочо Рацин в загребския „Самобор” ще обяви своята стихосбирка „Бели мугри”. Венко се присъединява към партизанското движение в Македония. Срещу кого е това движение? Срещу българската фашистка власт и окупация. Става член на АСНОМ. Но преди това е член на Инициативния отбор за АСНОМ още от ноември 1943 г. След това заедно с Шоптраянов, Тошев, Киселинов, Продано, Джамбаз, Павловски и др. установиха Езиковата комисия на първия македонски Президиум.
Българите днес ще кажат, че в комисията Марковски е залагал за ер малък и ер голям. Няма никакво значение. Марковски е един от основоположниците на македонската азбука и литература. Най-важното е, че ние децата го изучавахме на училище, независимо, че беше забранен, а неговите драми бяха махнати от репертоара. Все пак лятото на 1945 г. идва известната „диференциация” в ЦК на КПМ: В антипартийната и сепаратистка група ще бъдат причислени: Ченто, Пирузе, Соколов, Апостолски, Влахов, Глигоров, Попандов, Хаджипанзов и много други. Някои като Ченто, Брашнаров, Влахов и Марковски ще останат още някоя друга година. Бяха големи авторитети сред народа за да може режима да ги ликвидира веднага. Затова две-три години по-късно им са монтирани „сталинистки” процеси. Наказания за Голи оток. Венко издържа четиригодишно (петгодишно – б.м., Вени Марковски) наказание и се връща, след тежък тормоз и нарушено здраве. Полусляп. Гане в своята „Книга за Венко Марковски” (2009) следи „следите и трагиката” но и дилемите и въпросите, които ги поставял на самия себе си – големият поет.

Венко Марковски – “Чудна е Македония”, с автограф за Н.Й. Вапцаров

Някъде през 1966 г. ходи на операция в Русия, но оттам иска да пътува за България. Разочарован от родината. Цървенковски пише, че може би бил малко суетен и очаквал много. По онова време Живков идва в Белград и разговаря с Тито и с Цървенковски и пита какво става с Венко, който иска да остане в България? Те му казват, че няма проблеми, но при условие, че не се ползва за антимакедонска и антиюгославска пропаганда. Така и било. Венко останал, но са го използвали и злоупотребили. Не защото веднага се декларирал като репресиран българин от Македония. Първото публикувано стихотворение в София било „Одата на Мао Дзедун”. След това ще го избират за академик, ще му слагат титли, привилегии и т.н. Между другото в края на живота на бедния Кръсте П. Мисирков му дали пенсия, но при условие, че се откаже от македонските работи”.
Ще питате – двойна идентичност, изменник, просветен или осъзнат българин? Не се занасяйте. Моят колега и приятел, хърватският автор Златко Крамарич, съвсем добре осветли проблема на „двойните културни идентичности”. Например в случая с Миладиновци, или Щросмаер, Станко Враз, Людевит Гай или пък Иван Мещрович. При Марковски мисля, че ставаше дума за манипулация на неговата личност и творчество. Заради това ли да се откажем от Венко Марковски? Напротив, трябва да го включим в нашата литература, да публикуваме отново „Жътварите” и „Народен бигор”, и „Огинот”. И да ги включим в задължителната литература, както трябва да включим и Вапцаров. И не само това. Трябва да го отбележим в неговото родно Скопие с някой паметник, улица? Там където е роден Венко улиците се казват Грубишич, Туцович.

 

_____
Статия от македонския в. “Дневник”, превод: “Фокус”; оригинал: http://www.dnevnik.mk/

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Конспиративните теоретици не могат да спорят с фактите и истината

Преди малко с актьора Георги Златарев станахме жертва на желанието ни да споделяме истината и фактите за една от многото конспиративни теории, а именно, че Бил Гейтс бил искал да намали населението на Земята.

Кадър от видео с речта на Бил Гейтс пред TED, но с фалшиви субтитри. Източник: ЮТюб, компютърен екран

Тази дезинформация бе публикувана на стената на човек, с когото имахме ФБ-приятелство. Става дума за видео, публикувано от анонимен потребител в ЮТюб, подвизаващ се с името “Бунтар Непослушков”, под заглавие “Бил Гейтс – Земното население трябва да намалее! Трябва да се сложи ваксина на 7 млрд. души!”.

Вляво пускам стоп-кадър от въпросното видео със субтитрите, в които УДОБНО (с главни букви) се виждат лъжите, започващи още в първите секунди на иначе чудесната реч на Бил Гейтс пред TED.

Дискусия на ФБ-стена. Снимка: компютърен екран.

Видях препраката на стената на човек, когото не познавам лично, но с когото бяхме ФБ-приятели. Направих си труда да напиша коментар, че това видео е манипулирано и макар и да не го бях сравнявал кадър по кадър с оригинала.
За настоящата статия си направих този труд и установих, че манипулацията е очевидна. Оригиналното изказване на Бил Гейтс е 29:32 минути – може да го гледате тук. Манипулираното видео с подвеждащия “превод” на български е 6:55 минути. Не виждам смисъл да го популяризирам чрез препратка в моя сайт, а и няма гаранция, че ЮТюб няма да го изтрият като противоречащо със стандартите за ползване на услугата.

Та, на стената на този мой ФБ-приятел сложих коментар, в който посочвам, че видеото е манипулирано (подчертавам – дори без да се задълбоча кой знае колко много, беше видно отдалече!) и казах, че да се гледа това видео е загуба на време. На снимката вляво можете да видите разговора, който протече за по-малко от 24 часа. На моята забележка, че конспиративните теории са отдавна развенчани – и срещу Бил Гейтс, и срещу Фаучи и другите учени, получих не отговор, а… блокиране! И не само аз – актьорът Георги Златарев, който също бе публикувал коментар, в който предупреди общия ни ФБ-приятел, че има много фалшиви новини също бе блокиран. Моят коментар, в който посочвах развенчаването на един от митовете, не можа да бъде публикуван – и така разбрах, че съм блокиран. Ето го тук:

Признал ли е Бил Гейтс, че ваксините са начин за правителствата да намалят населението?” (Отговор: лъжа!)

Другата полезна статия в такива случаи е свързана с развенчаването на твърдението “Казал ли е Бил Гейтс пред сп. “Джордж”, че ‘пренаселената планета” може да стане жертва на ‘вирус, атакуващ белите дробове’.” Едва ли някой, който има здрав разум, се съмнява, че не е казвал такова нещо (и статията го доказва, пускайки не избирателни цитати, а снимка от списанието). Но, за съжаление, има хора, които вярват на подобни дивотии.

И тук е въпросът

защо хората стават жертви на фалшивите новини, защо предпочитат да повярват на една лъжа, вместо на истината.

Един отговор в 17 точки получаваме от Росица Ташкова-Качарова – бакалавър по молекулярна биология и магистър по микробиология и микробиологичен контрол, която е правила дипломната си работа в Университета на Нант, Франция. Тя е била и редактор на сп. “Българска наука” в продължение на три години. Отговорът е публикуван под формата на статия със заглавие “Здравето ни е в опасност: 17 начина да разпознаем фалшивата информация”

Препоръчвам я горещо на всички. Един по-дълъг цитат от нея, който отговаря отчасти на моя въпрос:

[начало на цитата]

4. Психологическите капани, в които попадаме сами

Освен външните опити за манипулация над мнението ни, съществуват и няколко психологически капана, в които сами попадаме. Два от най-известните такива капани са склонността за потвърждаване (на англ. confirmation bias) и ефектът на Дънинг-Крюгер.

  • Склонността за потвърждаване се състои в това, че често човек е склонен да приема за истина само информацията, която подкрепя вече изграденото му мнение или вярвания по даден въпрос. Така, търсенето, осмислянето, интерпретацията и запомнянето на информация, се оказва пристрастно и не служи за осъзнаване на обективната истина, а единствено за затвърждаване на вече установените нагласи на човека. Нека не се заблуждаваме – всички сме попадали в този капан.
  • Ефектът на Дънинг-Крюгер се наблюдава в огромна част от коментарите във Фейсбук. При него, хора, които не са квалифицирани в дадена област, погрешно смятат, че са и изказват некомпетентно мнение по сложни въпроси, които изискват съответните специфични познания. Същевременно, те не осъзнават тази своя некомпетентност и дори се впускат в ожесточени спорове с други хора, които пък имат нужните познания. Например, покрай пандемията от COVID-19, почти всеки започна да смята себе си за вирусолог, епидемиолог, лекар, икономист или способен да взима правилни поличитески решения.
  • Твърдението, че “всеки има право на мнение” също заема особено място сред капаните на самозаблудата и може да се отнесе към ефекта на Дънинг-Крюгер. С тези думи се прави опит да бъде приключен даден спор, в който поне една от страните няма особени доказателства в полза на своята теза и иска както да се измъкне от ситуацията, така и да запази самочувствието си.
  • Също така,  не бива да забравяме, че да имаме “информация” не означава да имаме “(по)знание” за нещо, тъй като всеки от нас интерпретира получената информация според собствените си способности, стъпвайки на предишни знания или на липсата им – субективно и често в различен контекст от този на автора на даден текст, например.

(“Нишката на антиинтелектуализма непрестанно съпровожда политическия и културния ни живот, подхранвайки се от погрешната мисъл, че демокрацията означава, че “моето невежество е точно толкова добро, колкото твоето познание”. Айзък Азимов)

[край на цитата; препоръчвам цялата статия!]

Личното мнение е важно, разбира се, но в Интернет има едно правило: да не се спори с хора, които споделят мнението си, защото рано или късно, те започват с личностните нападки. Дори пуснах в обръщение

Аксиома на Вени: Личностните нападки издават липса на аргументи. Когато някой напада опонента си, това е знак, че е ядосан, че няма възможност да докаже правотата си, но и показва неразбиране, че с такива нападки издава слабата си позиция.

 

Конкретният случай, който доведе до блокирането ни във Фейсбук е като лимоните – човек може да се намръщи, като опита един, но може и да направи от тях лимонада.

Надявам се, че тази кратка статия ще е полезна за хората:
– За тези, които са се сблъсквали с привърженици на конспиративните теории, за да знаят, че реакцията срещу фактите (демек – срещу тях) е стандартна.
– За онези, които си мислят, че като популяризират конспиративните теории, няма кой да им отговори с факти, защото ще бъдат блокирани.
– За търсещите на коя информация да се доверят: на онази, която се публикува от хора с опит, експерти и познавачи, а не на хора, стремящи се към трупането на кликове в ЮТюб, посещения на сайтовете им и т.н.

Да, пикантната, “сензационна” дезинформация се разпространява бързо, защото хората обичат сензациите; тъкмо на това разчитат пропагандните апарати на фирми и държави, но и отделни…, хм, лица. Разобличаването ѝ изисква сили и средства, а представянето на истината не е толкова атрактивно, така че лъжата успява да обиколи света, докато истинските факти дори все още не са събрани…

 

Покрай COVID-19 излязоха доста фалшиви информации, затова ето няколко истински:

(на български)
* КАК БИЛ ГЕЙТС СЕ ПРЕВЪРНА В ГОЛЕМИЯ ЗЛОДЕЙ НА КОРОНА-ПАНДЕМИЯТА
* ПРОЧЕТЕТЕ ТОЗИ ТЕКСТ, ПРЕДИ СВЕТОВНИТЕ МРЕЖИ ДА ГО СВАЛЯТ: ДЖУДИ МАЙКОВИЦ, АНТИВАКСЪРИТЕ И КОРОНА-КОНСПИРАЦИЯТА

(на английски)
Д-р Майк Варшавски изобличава неверните твърдения във филма “Пландемик” (видео)
Списък от източници, разобличаващи филма “Пландемик”

 

Posted in Bulgaria, fake news - фалшиви новини, на български, общество | Tagged , , , | Leave a comment

“ Remembrance never ends” says German President Steinmeier on 8th of May 2020

German President speaking on May 8, 2020. Source: site of the President.

Seventy-five years ago today, the Second World War came to an end in Europe.

8 May 1945 marked the end of the Nazi reign of tyranny, the end of night-time bombing raids and death marches, the end of unprecedented German crimes and the end of the Shoah, that betrayal of all civilised values. Here in Berlin, where the war of annihilation was conceived and from where it was unleashed, and whither it returned with the full force of destruction – we had planned to commemorate this day jointly with others.

We had planned to commemorate the day together with representatives of the allies from East and West who made huge sacrifices to liberate this continent. Together with our partners from every corner of Europe that suffered under German occupation, and yet were willing to seek reconciliation. Together with the survivors of German crimes and the descendants of those who perished, so many of whom reached out to us in reconciliation. Together with everyone around the world who gave this country the chance of a fresh start.

We had planned to remember, too, with the older generation in Germany who experienced that period themselves. Who as children knew hunger and violence, who were driven from their homes. After the war, it was they who rebuilt this country, both in the East and in the West.

And we had planned to commemorate this day with the younger people of today, who, three generations later, ask what the past can teach them now. To them I say, “It is you who are the key! It is you who must carry the lessons of this cruel war into the future!” For this reason we had invited thousands of young people from around the world to Berlin today, young people whose grandparents were enemies, but who themselves have become friends.

That is how we had planned to mark this 8 May together. However, the COVID-19 pandemic has compelled us to commemorate this day alone – separated from those who mean so much to us, and to whom we are so grateful.

Perhaps this state of being alone will return us in our minds to 8 May 1945. On that date the Germans really were alone. Germany had suffered military defeat, political and economic ruin, and moral collapse. We had made enemies of the entire world.

Today, 75 years later, we are forced to commemorate alone, but we are not alone! That is today’s good news. We live in a vigorous and well-established democracy, in a country that has been reunified for 30 years, at the heart of a peaceful and united Europe. We are a trusted member of the international community and reap the fruits of cooperation and partnership around the world. We Germans can definitely now say that the day of liberation is a day of thanksgiving!

It has taken three generations for us to admit it wholeheartedly:

8 May 1945 was indeed a day of liberation. But at the time the vast majority of Germans did not perceive it as such.

The liberation of 1945 was imposed from outside. It had to come from outside – this country had descended too far into the evil, the guilt, it had brought upon itself. Likewise the economic reconstruction and democratic renewal in the western part of Germany were only made possible by the generosity, far-sightedness and readiness for reconciliation of its former foes.

But we, too, played a part in the liberation. In our internal liberation. This did not take place on 8 May 1945, on a single day. Rather it was a long and painful process which involved facing up to the past, investigating what people knew and what they had colluded in. Raising painful questions within families and between the generations. Fighting to stop silence and denial from prevailing.

It took decades – decades in which many Germans of my generation gradually learned to find their peace with this country. Decades in which our neighbours came to trust us again, decades that allowed a cautious resumption of relations, from ever closer union within the European Communities to the treaties concluded in the course of West Germany’s Ostpolitik.

And it was in these decades that the people of Eastern Europe’s courage and desire for freedom grew until they could no longer be kept behind walls – leading to that gladdest moment of liberation: Germany’s peaceful revolution and reunification. These decades of struggling with our history were decades that allowed democracy to mature in Germany.

The struggle continues to this day. Remembrance never ends. There can be no deliverance from our past. For without remembrance we lose our future.

It is only because we Germans look our past in the face and because we accept our historic responsibility that the peoples of the world have come to trust our country once more.

And this is why we, too, can have confidence in this Germany. This is the core of an enlightened, democratic spirit of patriotism. No German patriotism can come without its cracks. Without a clear awareness of light and darkness, joy and sorrow, gratitude and shame.

Rabbi Nachman once wrote: “No heart is as whole as a broken heart.” Germany’s past is a fractured past – with responsibility for the murdering of millions and the suffering of millions. That breaks our hearts. And that is why I say that this country can only be loved with a broken heart.

Anybody who cannot bear this, who demands that a line be drawn under our past, is not only denying the catastrophe that was the war and the Nazi dictatorship. They are also devaluing all the good that has since been achieved and denying the very essence of our democracy.

“Human dignity shall be inviolable.” This first sentence of our constitution is and remains a public reminder of what happened in Auschwitz, of what happened in the war and during the dictatorship. It is not remembrance that is a burden – it is non-remembrance that becomes a burden.

It is not professing responsibility that is shameful – it is denial that is shameful!

But what does our historic responsibility mean today – three-quarters of a century after the fact? The gratitude we feel today must not make us complacent. We must never forget that remembrance is a challenge and a duty.

“Never again,” we vowed after the war. But for us Germans in particular, this “never again” means “never again alone”. This sentence is truer in Europe than anywhere else. We must keep Europe together. We must think, feel and act as Europeans. If we do not hold Europe together, also during and after this pandemic, then we will have shown ourselves not to be worthy of 8 May. If Europe fails, the “never again” also fails.

The international community learned from this “never again”. After 1945, it forged a new foundation out of all it had learnt from this catastrophe, it built human rights and international law, rules to preserve peace and cooperation.

Our country, from which evil once emanated, has over the years changed from being a threat to the international order to being its champion. And so we must not allow this peaceful order to disintegrate before our eyes. We must not allow ourselves to be estranged from those who established it. We want more cooperation around the world, not less – also when it comes to fighting the pandemic.

“8 May was a day of liberation.” In my opinion, these famous words of Richard von Weizsäcker’s have to be reinterpreted today. When they were spoken, they constituted a milestone in our efforts to come to terms with our past. But today they must point to our future. For liberation is never complete, and it is not something that we can just experience passively. It challenges us actively, every day anew.

In 1945 we were liberated. Today, we must liberate ourselves.

From the temptations of a new brand of nationalism. From a fascination with authoritarianism. From distrust, isolationism and hostility between nations. From hatred and hate speech, from xenophobia and contempt for democracy – for they are but the old evil in a new guise. On this 8 May, we commemorate the victims of Hanau, of Halle and Kassel. They have not been forgotten in the midst of COVID-19.

“If it can happen here, it can happen anywhere.” These words were spoken by Israel’s President Reuven Rivlin on Holocaust Remembrance Day in the German Bundestag earlier this year. If it can happen here, it can happen anywhere. But today there is nobody to liberate us from these dangers. We have to liberate ourselves. We were liberated – freed to be responsible for our own actions!

I am well aware that this year 8 May comes at a time of great upheaval and great uncertainty.

Not just because of the COVID-19 pandemic, but very much exacerbated by it. We do not yet know when and how we will emerge from this crisis. But we know how we entered it: with great confidence in this country, in our democracy, in what we can shoulder together. That shows how very far we have come in 75 years. And it gives me hope for all the challenges ahead.

We cannot come together for a commemorative event because of coronavirus. But we can grasp the silence. We can pause to reflect.

I ask all Germans to remember silently the victims of the war and the victims of National Socialism. Wherever your roots may lie, take a moment to revisit your memories, your family’s memories, the history of the country in which we all live. Think what the liberation of 8 May means for your life and your actions.

75 years after the end of the war, we Germans have much to be thankful for. But none of the positive achievements since that date are safe in perpetuity. 8 May was not the end of the liberation – preserving freedom and democracy is the never-ending task it has bequeathed us!

 

Source: Website of the German President  Frank Walter Steinmeier (where you can find it also translated in many languages).

Posted in in English, история | Tagged | Leave a comment

8-ми май 1945 г. сложи край на нацизма, но не донесе свобода на всички европейци

Министрите на външните работи от девет европейски държави, сред които и България, плюс САЩ пуснаха обща декларация във връзка с 8-ми май 1945, датата на която нацистка Германия подписа (за втори път*) акта за капитулация, сложил край на военните действия в Европа през Втората световна война. Публикувам текста така, както е пуснат от МВнР.
Използвам случая, за да поздравя министерството за това, че заема позиция по тази тема, по която някои вероятно биха предпочели да замълчат. Прави впечатление, че МВнР не за пръв път показва, че разбира добре важността на историческите факти, свързани с налагането на вражеския за суверенитета на България болшевишки сталински режим.

 

Декларация на министрите на външните работи на България, Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия и САЩ по повод 75-ата годишнина от края на Втората световна война

МОЧА (Монумент на окупационната червена армия). Източник: Уикимедия, автор: Bin im Garten

Като отбелязваме 75-ата годишнина от края на Втората световна война през 2020 г. ние отдаваме почит на жертвите и на всички военни, борили се за разгрома на нацистка Германия и за край на Холокоста.

Макар и май 1945 г. да донесе край на Втората световна война, с това не дойде свобода за цяла Европа. Централната и източната части на континента останаха под управление на комунистически режими в продължение на почти 50 години. Балтийските държави бяха окупирани противозаконно и анексирани, а Съветският съюз сграбчи останалите народи в желязна хватка чрез неимоверна военна сила, репресии и идеологически контрол.

В продължение на много десетилетия мнозина европейци от централната и източната части на континента жертваха живота си, устремени към свободата, докато милиони бяха лишени от своите права и основни свободи, бяха подлагани на мъчения и насилствено разселване. Обществата зад Желязната завеса отчаяно търсеха път към демокрацията и независимостта.

Събитията от 1956 г., създаването и дейността на „Харта 77“, движението „Солидарност“, протестите, добили популярност като Балтийския път, падането на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г. и сгромолясването на Берлинската стена бяха важни събития, които решително допринесоха за възстановяването на свободата и демокрацията в Европа.

Днес ние работим заедно за силна и свободна Европа, в която царуват правата на човека, демокрацията и върховенството на закона. Бъдещето трябва да се основава на историческите факти и на справедливостта за жертвите на тоталитарните режими. Ние сме готови за диалог с всеки, който застане зад тези принципи. Изкривяването на историческите събития, които доведоха до Втората световна война и до разделянето на Европа като неин резултат, е тъжен опит да се подправи историята.

Ние бихме искали да припомним на всички членове на международната общност, че дълготрайни международна сигурност, стабилност и мир изискват искрено и неотклонно придържане към принципите на международното право и неговите норми, включително зачитане на суверенитета и териториалната цялост на всички държави.

Като се поучихме от жестоките уроци на Втората световна война, ние призоваваме международната общност да се присъедини към нас като категорично отхвърли концепцията за сфери на влияние и като настоява за равенство на всички суверени  държави.

_______
* – Германия подписва акта за капитулация на 7-ми май в ранните часове на нощта от ген. Йодъл за Германия, ген. Смит от името на  съюзническите сили и ген. Суслопаров за СССР, а ген.-майор Севез (Франция) е свидетел. По искане на Сталин церемонията се провежда повторно, в Берлин, на 8-ми май в 23 ч. вечерта (1 ч. сутринта московско време), с други участници.

Posted in Bulgaria, история, на български | Tagged , , | Leave a comment

Чернобил: голямото престъпление на комунизма през април 1986 г.

Статия за Чернобил в “Отечествен фронт”

Днес всеки е – или би трябвало да е! – наясно, че болшевишката система, създадена от Ленин и “усъвършенствана” от Сталин и останалите вождове, бе нечовешка, което ще рече, че човекът в нея беше не безценен, а толкова обезценен, че животът му не струваше и стотинка (копейка) дори.

Всеки е наясно, но все още има хора, които с тъга си спомнят за онова време, в което “всички имаха работа”, “здравеопазването беше безплатно” и т.н.

Тъгата по отминалите години, когато човек е бил млад, е нормално чувство. Нежеланието да се приеме, че днешното ни дередже не е резултат само от калпавия преход (факт е, че беше такъв!), а и от това, че стартовата ни позиция беше много, много неправилна.

Някои хора използват сравнения със спортния свят; за тях това би било полезно: на 10-и ноември 1989 г. България не започна да се състезава с нормалните европейски страни. Включването в това състезание стана едва през 1997 г., когато дойде правителството на Костов и започна да разчиства авгиевите обори.

Началната позиция не бе нула, а далеч под нулата.

България бе не само изостанала държава, но нямаше функциониращи от дълго време демократични институции, междувременно останалите източноевропейски държави бяха дръпнали напред, а и само десетина години по-късно дойде кризата, след което страната отново изостана.
На практика след големите чуждестранни инвестиции през 2005-2009 г. (25 милиарда евро), в икономиката влизат предимно средства от бюджета на ЕС, а не свежи инвестиционни средства.

Днешната нова криза ще ни дръпне още назад. И това дърпане не е еднакво за всички страни; за България то ще е още по-тежко, защото колкото по-бедна е държавата, толкова по-трудно е излизането от дупката.

И се връщам на темата…
Не, не за Чернобил, а за лъжата.
Или още по-точно: за ЛЪЖАТА.

Комунизмът беше една голяма ЛЪЖА.

“Равенството” беше ЛЪЖА.

”Безплатното” беше ЛЪЖА.

“Сигурността” беше ЛЪЖА (закрепена в хората с помощта на страха).

“Трудещите” се ЛЪЖЕХА системата (спомняте ли си “Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим”).

Системата ЛЪЖЕШЕ гражданите.

Гражданите ЛЪЖЕХА дори и себе си.

Всички живееха, работеха и умираха в ЛЪЖА.

И в тази лъжа се видя, че държавата няма никакъв проблем да излъже дори и тогава, когато това струва човешки животи. Защото човешкият живот вмест да е безценен, е преоценен и направо обезценен.

;-(

Пускам снимката от “Отечествен фронт”, както и текста, свален от нея. Дело са на Иван Анчев и се намират* на стената му във Фейсбук:

ПРОВОКАЦИОННА КАМПАНИЯ
с нечисти политически цели
МОСКВА, 3 май 1986 г. (Политическият наблюдател на ТАСС Сергей Кулик).
В други времена и при други нрави джентълмените, попаднали в положение, подобно на това, в което се оказаха сега мнозина западни политически дейци, изобразяващи „ужасите“ и „катастрофалните последици“ от аварията в Чернобилската АЕЦ, биха си теглили куршума, за да спасят честта си или да избягнат безчестието. В наше време биха могли и да скочат от прозореца на небостъргач. Но от нито една западна столица засега не са пристигнали съобщения за самоубийства в името на спасяването на политическата чест.
Очевидно няма какво да спасяват онези, които през последните дни уверяваха, че „Чернобил ще се превърне в мъртъв град-призрак“, че равнището на радиацията в зоната на АЕЦ е „2000 пъти по-високо, от колкото по време на взрива на атомната бомба в Хирошима“ и че „целият огромен селскостопански район в сърцето на Украйна, неговите земи и води са станали опасни за човека за неопределен срок“.
На 2 май в района на Чернобилската атомна централа бяха членът на Политбюро на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Николай Рижков и членът на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС Егор Лигачов. Заедно с ръководителите на ЦК на Комунистическата партия на Украйна и на правителството на УССР те разгледаха мерките, които се взимат за ликвидиране на огнището на аварията в четвърти енергиен блок на АЕЦ и за нормализиране на обстановката в района.
Всичко това е много далеч от апокалиптичните картини, които нечестните политикани заимстват от холивудските филми и пренасят със зла умисъл на съветска земя…
Аварията в Чернобил бе превърната на Запад не само в сензация. Тя бе използвана от стигналите до безсрамие антисъветисти и антикомунисти за мръсни политически цели. Отначало убеждаваха западния еснаф, че в АЕЦ не са загинали двама души, както е в действителност, а минимум 2 хиляди. Това се правеше, уж да се докаже, че „СССР никога не казва истината“. Като използуваха след това като единствено „доказателство“ една фотография на сграда с пробит покрив, те се мъчеха да докажат на средния американец и западноевропеец, че в Чернобил е станала „най-голямата в историята на овладяването на атомната енергия катастрофа“, която уж свидетелствала за „изостаналостта на СССР“.
След това САЩ и Англия започнаха демонстративно да отзовават от Киев, намиращ се на 130 километра от мястото на аварията, своите туристи, обвинявайки Москва, че уж „скрива данните за високата радиоактивност“, но едновременно рекламираха собственото си човеколюбие.
Разбира се, на онези, които изпращат бомбардировачи да хвърлят смъртоносен товар върху либийските градове, които въоръжават „контрите“ в Никарагуа и бандитите в Афганистан, които плащат на наемните убийци в Ангола, не им остава нищо друго, освен да си правят самореклама, когато става дума за хуманизъм.
За да отвлекат вниманието на световната общественост от собствените си действия, които заплашват целия свят, да не дадат време на европейците да се замислят с какво ги заплашват 15-те хиляди американски ядрени бойни заряди, разположени в старата, пренаселена Европа, или в какво може да се превърне за Средиземноморието аварията на американска подводница, подобна на онази, която тези дни се вряза в скалите на Гибралтар, във Вашингтон организираха антисъветска оргия около станалото в АЕЦ.
Тази оргия беше необходима на Белия дом и на неговите помагачи още и, за да хвърлят сянка върху Съветският съюз, върху неговите мирни инициативи, да поставят под съмнение самата възможност да се водят преговори и да се споразумеят със СССР. Ненапразно Маргарет Тачър, явно с помощта на Вашингтон, смята да се опита да включи в текста на комюникето на откриващото се в Токио съвещание на ръководителите на седемте най-големи капиталистически държави „стремежа на руснаците да обкръжат всичко с излишна тайнственост“. Както признава английският вестник „Файненшъл таймс“ , това споменаване ще даде възможност на Запада „да се отнася с занапред с недоверие към задълженията на Съветския съюз в областта на проверката на спазването на всяко споразумение за контрол над въоръженията“.
Като настояват за „повече новини“ и за „повече факти“ от Чернобил, изгубилите срам и съвест политикани очакват само лоши новини и лоши „факти“. И едва ли ще ги отрезвят съобщенията, че обстановката в района на атомната централа се нормализира. (БТА)

______
* – Слагам нарочно това заглавие, защото големи престъпления на комунизма имаше и през други години, и през други месеци, но за април 1986-а това беше най-голямото.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Докато си правим майтап с КОВИД-19, нещата не са загубени

Moe интервю за БТА.

Вени Марковски. Снимка: БТА

Вени Марковски е български юрист, общественик и бизнесмен. Един от Интернет пионерите на България, съосновател на първия комерсиален интернет оператор в София, БОЛ.БГ. Съосновател и председател на сдружението “Интернет общество – България”. Автор на стотици публикации в българските и чуждестранни специализирани издания и медии, активен блогър и потребител във фейсбук.

1. Ще бъде ли светът по-друг след КОВИД-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?

Светът вече е друг, независимо от това дали ще има край изобщо на COVID-19 (или, както е по-правилно да се казва, SARS-CoV-2, обяснено и в статията на български език в Уикипедия. Хората, които си мислят, че тепърва светът ще става друг, се заблуждават, че е възможно да се върнем към “нормалното”, като приемат, че предишният живот е бил нормален. Някои твърдят, че временното спиране на обичайната дейност на хората е показало как планетата се променя към по-добро: по-малко замърсяване на въздуха, животните излизат на открито в националните паркове и т.н.
Появиха се вече и вицове, свързани с новия вирус. Ето един, руски: “Какво са си пожелавали разни хора в новогодишната вечер? Грета Тунберг си пожелала през 2020-а г. самолетите да летят по-малко, а децата да престанат да ходят на училище не само в петък, а всеки ден. Руските олимпийци пък си пожелали: “След като ние не можем да идем на Олимпиадата, то нека всеки друг спортист също да не може”.”
Докато си правим майтапи с всичко, нещата не са загубени и тези нови вицове са доказателство, че хуморът действително спасява света. Разбира се, трябва да се прави разлика между усмивката и надсмиването; последното е неприемливо по принцип, но особено, когато живеем в условията на пандемия.

2. Може ли да предвидите какви конкретни промени (политически, социални, икономически, културни, комуникативни) ще настъпят в глобален, национален, професионален и личен план след края на пандемията?

Не съм като моята приятелка Ванга, за да предвиждам, но вече се виждат промени, които имат шанса да се наложат и за по-дълъг период от време, а не само за тези няколко седмици или месеци.
В глобалния политически план, тази пандемия може да промени начина на работа на Световната здравна организация: тя да се сдобие с инспектори, подобни на тези в Международната агенция за атомна енергия, които ще могат да ходят по света и да правят проверки. Помислете си колко живота можеха да бъдат спасени, ако хората бяха получили надеждна информация два месеца по-рано. В национален мащаб хората оценяват политиците си по това как са реагирали и дали са били по-загрижени за човешкия живот или за собствената си кариера.
В социално отношение, вече изглежда ясно, че ще носим маски, така че трябва да се готвим за нова мода… Общуването е много по-различно, невъзможността да седнеш с някой на кафе, например, е странна. Очаквам, че много хора ще се оженят в тези дни, но се моля това да не е реакция срещу изолацията, защото в противен случай ще има много разводи след време…
В икономиката, както се вижда, положението е изключително тежко, макар че светът продължава да се движи по инерция и мнозина все още изглежда се преструват, че някак ще ни се размине (на всички, като човечество). Цялата световна икономика е изградена на един основен принцип – производителите разчитат, че потребителят е алчен и ще консумира все повече и повече: плодове, зеленчуци, автомобили, телефони… Но вече два месеца, а нищо чудно да са много повече, никой няма нужда от нов телефон, леките коли хващат ръжда, а производителите на нефт в един момент даваха пари на купувачите, само и само да разтоварят танкерите си… Пораженията върху туристическата индустрия са неизчислими – хотелите, ресторантите, увеселителните паркове и т.н. – всичко е пусто и мрачно, като магазин за хранителни стоки в началото на прехода.
Културата го е закъсала също: малкото останали с пари хора не са готови да плащат за театрални постановки, които да гледат на компютъра; за киносалоните да не говорим – неясно остава как ще възвърнат инвестициите си, ако зрителите не могат да седят един до друг.
По отношение на комуникациите виждаме обратното – Интернет се оказа най-добре работещото средство за връзка. Много от конференциите вече се провеждат онлайн, с помощта на приложения и софтуер като Zoom, така че за следващата среща човек може да се замисли дали си струва да лети няколко хиляди километра, да сменя часови зони и т.н. или да си остане вкъщи и да се включи дистанционно. Разбира се, не бива да забравяме, че подобно поведение ще доведе до още повече проблеми – за авиокомпаниите, за хотелите, за доставящите храна, напитки и т.н.

3. Каква е метафората на болестта и трябва ли да се търсят в появата й морални уроци?

Ние можем да търсим каквото си искаме в болестта – знаци, уроци, изводи и т.н., но по-важното е какво ще намерим в опитите за преодоляването й. Едно от нещата, които нашенецът, който кисне по цял ден в социалните мрежи и дава “компетентното” си мнение, без някой да му го е искал, научи е, че когато има пандемия, на предната линия излизат не байганьовци, а лекарите и медицинските сестри, санитарите и целия болничен персонал. Другото, което се знаеше отдавна, но сега вече стана съвсем ясно, е, че не бива да се слушат политиците, когато дават съвети от телевизионния екран. Това бе особено фрапантно в случая с щатския президент Тръмп, който се чудеше на глас дали не може да се инжектира белина, за да се “изчисти” вируса от организма. И дали няма как тялото да бъде осветено с ултравиолетова светлина, но отвътре. Единственото неясно е, както попита проф. Ивайло Дичев, къде са българите, обявили създаването на европейското Тръмп-общество преди три години, за да покажат нагледно какво се случва, ако се последват тези опасни за здравето и живота на хората съвети… Поне за мен болестта не е метафора, не виждам смисъл да търсим нещо друго извън факта, че човечеството се оказа много по-незащитено, отколкото сме си мислели. Аз съм оптимист, надявам се, че ще намерим изход от кризата, но не съм оптимист относно цената, която ще платим, когато дойде сметката…
/ДИ/

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Господ дава, ала в кошара не вкарва

Само един митрополит е с маска – Антоний, западноевропейският! Снимка: патриаршия.

В едно село живял много набожен човек, бай Генчо. Той правил добрини през целия си живот: помагал на бедните, дарявал всичките си пари на БПЦ, всяка вечер палел свещи и т.н., и т.н.
Един ден стихиите се събрали над селото, започнало да гърми, трещи, реката излязла от коритото и селяните започнали да се евакуират, а човекът паднал пред църквата на колене и почнал да се моли. Покрай него минавали селяните и го викали да се качи на техните каруци и коли.
Той им благодарил, но отказал с думите:
– Аз вярвам в Бога, той ще ме спаси, няма нужда да се евакуирам!
Накрая и кметът минал с последната джипка, която била останала в селото, спрял се и го поканил в нея, за да го евакуира. Бай Генчо му казал:
– Аз вярвам в Бога, той ще ме спаси, няма нужда да се евакуирам! – и продължил да се моли.
Никой не останал в селото, водата стигнала до улицата и почнала да влиза в църквата. Бай Генчо се качил на камбанарията и продължавал да се моли Богу.
Минала наблизо една спасителна лодка и някакъв пожарникар му се развикал да скочи, за да го спасят. Бай Генчо се провикнал в отговор:
– Аз вярвам в Бога, той ще ме спаси, няма нужда да скачам.
Водата стигнала до камбанарията, той се качил на кубето и продължил да се моли. В този момент прелетял хеликоптер и започнал да кръжи над него. Пуснали му въжена стълба, за да се хване и да се качи на борда, но той се развикал през шума от ревящия мотор на хеликоптера:
– Аз вярвам в Бога, той ще ме спаси, няма нужда, мерси!
И, както се очаквало, водата го заляла и бай Генчо се удавил.
Представил се той пред Св. Петър и, с мъка в гласа си, го запитал:
– Свети Петре, аз толкова праведен живот живях, а накрая какво стана – молих се, молих се, пък Господ не ме спаси?!”
А светията отвърнал:
– Байо, Господ чу молитвите ти и първо ти прати кмета, после лодка, след това хеликоптер, а ти три пъти отказа помощта.



Пускам тази стара приказка, за да напомня на хората, че независимо от призивите на висшите духовници (мнозинството от които са бивши агенти на Държавна сигурност), хората трябва да се вслушват в знаците, които получават, а не само в думите, които им биват казвани.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment