Пловдивски евреи не са съгласни с неточното представяне на историята

Препечатано от “Маргиналия“. И до мен достигна информация за това, че експозицията-еднодневка, за която стана дума в откритото писмо, се опитва да намери други градове из страната, в които да се изложи. За съжаление не знам кои са конкретните лица, стоящи зад нея, за да ги посоча, защото излагането е и тяхно. Все повече хора знаят все повече за историята на България по време на антидемократичното управление на цар Борис III след 19-и май 1934 г., защото отмина времето, в което отричайки комунизма, автоматично се приемаше, че преди това античовешко управление е имало друго, което е било човешко, демократично. Хората вече знаят, че и преди 9-и септември са убивани българи, депортирани са 11 343 евреи от Беломорска Тракия и Македония, а останалите са били на практика сваляни от влаковете, на които властите са ги натоварили за откарване в Треблинка. (б.м. – Вени Марковски)

 

След скандалните думи на вицепремиера Валери Симеонов, противоречивата изложба е още повече нежелана от еврейската общност в Пловдив

Валери Симеонов пред тв. Скат (снимка: YouTube)

Въпреки протеста на правозащитници, историци общественици, с който те изразиха негодуванието си срещу подготвяната за 8 май изложба, подменяща историческата истина, тя все пак бе открита с приветствие от вицепремиера Валери Симеонов в присъствието на зам.-министър Румен Димитров от квотата на „Обединените патриоти“. Националистът Симеонов е поздравил  кураторите с думите „ „Колкото и да се прикрива и премълчава този факт, това спасяване (на българските евреи – бел. “Маргиналия”) е станало възможно единствено с категоричната позиция на българското правителство и на царя на България – Борис III“, цитира думите му Агенция Фокус.

Телевизия “Скат” излъчи по-различна позиция на лидера на Националния фронт за спасение на България, част от „Обединени патриоти“и коалиционен партньор на ГЕРБ. В интервюто Валери Симеонов казва:

“Просто да отдам дължимата почит на всички тези българи, които голяма част от тях след 9 септември са били избити. За съжаление, за съжаление не малка част от тях са потърпевши точно от действия на евреите, които са влезли в управлението на комунистическа България след това.”

Организаторите на изложбата „Страната на спасените евреи“ имат намерение да организират представяне на експозицията в Пловдив. Пред “Маргиналия”  Светозар Калев, председател на  местната организация на „Шалом“ открито изрази нежеланието си да станат домакини на изложба с  „документи“ тенденциозно представящи мъчителните събития, свързани с преследване и депортиране на евреи през Втората световна война.

Еврейската общност в града на Тепетата е с повишена травматична чувствителност по темата за държавния антисемитизъм през периода 1940-1944 година и преживяното от родителите им по време на пронацисткото правителство на Богдан Филов.
Принос за неизлекуваната травма има и областният бюлетин Trafficnews.bg. От 2016 година Росен Димитров и Станислав  Станев от Пловдивската адвокатска колегия поддържат рубрика в сайта, посветена на „много значими личности и събития от българската история“, като легионера Иван Дочев, прононсиран фашист и водач на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). Адвокат Станев представлява в Софийски районен съд Дянко Марков, бивш депутат от Демократичен форум, партия – правоприемник на Българските национални легиони, в делото му срещу журналист от “Маргиналия” и определението по негов адрес „антисемит“.

 

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Tagged | Leave a comment

Страхотната новина е фалшива, но ако няма кой да кликва върху нея, тя нямаше да се появи!

Поводът за това заглавие е снимката, която видях в един набързо спретнат блог с цел да привлича повече хора, които да кликнат върху рекламите:

Уважаеми хора!
Моля ви, мислете, когато видите подобни заглавия – мислете не само за печалбарите, които не се притесняват да правят търговия с трагедията на хората, но и за това, че като кликвате върху подобни текстове, вие ги насърчавате да се възпроизвеждат. Ако нямаше наивни и доверчиви хора, които генерират посещения, нямаше да има и програми, които да създават такива сайтове.

Казвам програми, защото текстът не изглежда да е писан от българи, а и нищо чудно да е автоматично генериран въз основа на алгоритми, които предвиждат какви заглавия биха привлекли повече посетители.

А че става дума за реклами, си личи още по под-заглавието. Никой нормален потребител не бива да кликва върху подобна “сензация”. Новината е фалшива.

Това ми напомня, че в едно наше онлайн издание казваха, че няма да модерират коментарите, защото така имали по-голяма посещаемост.
Нещата са свързани, но в основата на всичко стоим ние – Интернет-потребителите, които кликваме върху препратки, споделяме текстове, снимки и видео.

Ако бъдем по-внимателни в това, което правим онлайн, ще си спестим много проблеми, при това не само наши, но и на нашите онлайн приятели…

Posted in Bulgaria, Facebook, fake news - фалшиви новини | Leave a comment

Всеки с вкуса си, но защо трябва да се развиват конспиративни теории?

Някои хора си мислят, че ако имам различен вкус от техния, то те трябва да ме порицаят, да изразят възмущението си, учудването си, а и да ми дадат напътствия как трябва да мисля. Други направо обясняват вкуса ми по такъв начин, че на човек му идва да се разплаче. Или разсмее… Ето и един конкретен пример:

Пуснах във Фейсбук връзка към изпълнението на победителката в тазгодишния конкурс на “Евровизия” със следния текст:

Победителката в конкурса Евровизия 2018 г.
Чудесна песен, изключително изпълнение и на живо.
Нета спечели благодарение точките от публиката – респект!

И като се почнаха едни обсъждания под този статус…

Lilla Johnson Сериозно ли? Песента беше … търся точната дума … а, да, халтура.
Todor Stoyanov Лигава песен и изпълнител, имаше много по-достойни за първото място.
Iliya Marinov Отврат,чесно казано..
ВЯРА КОСЕВА НА ТАЗИ ПЕСЕН НЕ БИХ ДАЛА НИТО ЕДНА ТОЧКА….ЧУЧОЛО И ОТВРАТ
Татяна Цанкова Господине,наистина ли това е вашият вкус?…Жалко,много жалко …
Нели Велева Не, господинът няма вкус , а поръчка!
Татяна Цанкова Нели Велева не знам защо не го
          написах,но и аз бях убедена в същото.Просто
          бях разочарована от написаното.
Pavlinka Georgieva Песен ли беше, или речитатив? Но догодина трябва да се увековечи новата столица на Израел, посочена от американците- Ерусалим.
Нели Велева Е, след снощното следене на Евровизия това изказване на иначе уважавания от мене господин Вени Марковски ми идва много вповече! Дори не мога да го коментирам, явно е, че става дума за конкурс, който не е свързан с музиката вече, тотално и завинаги!

И добре, че се намериха няколко души, които да споделят, че песента им е харесала, мнението на Belinda Tafuikin е най-красноречиво:
На фона на мрачни, сиви и измъчени изпълнения, Нета бе цветното, жизнерадостно и всепобеждаващо чувство и настроение. Добра и КУЛТУРНА певица. ПЕВИЦА, другари и другарки. Заслужено спечели. Поздравления, г-н Марковски!

На никой от критикуващите не му направи впечатление, че:

  • всяка песен е преминала през ситото на национална надпревара или някакъв друг вид избор, а не се е появила отникъде* в “Евровизия”;
  • песента на победителката беше получила точки от журито на конкурса, които я бяха поставили на трето място;
  • гласуващите за Нета са хора от цяла Европа.

Гласуването е по сложна схема, въведена през 2016 г.; всяка песен получава различен брой точки – от жури, от гласуване със SMS-и.

Израелската певица Нета Барзилай се радва на трофея след спечелване на финала на 63-ото издание на конкурса “Евровизия”. (Снимка: FRANCISCO LEONG/AFP/Getty Images)

Само че всички тези подробности нямат значение, когато става дума за МНЕНИЕТО на нашенеца. Защото той си знае, че неговото МНЕНИЕ е по-важно от каквито и да са правила, конкурси и т.н. Нашенецът е УБЕДЕН, че мнението му е най-важното. По-горе виждате няколко примера за това как хората могат да се заблудят за резултатите от конкурса.
Ето – според г-жа Георгиева, всичко е нагласено, защото догодина трябва да се увековечи новата столица на Израел, посочена от американците.
Това, че г-жа Георгиева не знае, че Йерусалим не е “новата столица” на Израел – едно на ръка. Това, че за нея Йерусалим е “новата” столица – друго. Това, че според нея Йерусалим е посочен за столица на Израел от американците – трето. Това, че градът, който е сред най-старите градове на планетата тепърва щял да се увековечава – четвърто, а това, че трябвало да стане догодина – пето…

Помислете сега как стотици милиони хора от гласуващите 43 страни са манипулирани, за да може догодина конкурсът да бъде в Йерусалим.

Абсурд, нали?

Да, но не и за нашенци, които имат мнение по темата.

Израелци празнуват в Йерусалим победата на певицата Нета в конкурса на Евровизия

Нета излиза от самолета в Израел, след като е спечелила финала на Евровизия

 

_______
* – Благодаря на Адриано Христов, че посочи две грешки в статията.

Posted in Bulgaria, European Union, на български | Tagged | Leave a comment

Отворено писмо до министъра на културата Боил Банов

Отворено писмо до министъра на културата Боил Банов

Копие до: Министър-председателя на Република България
и членовете на Министерски съвет

Уважаеми г-н министър,
Уважаеми дами и господа,

От съобщение, публикувано на уеб-страницата на Министерство на културата на 4-и май т.г., разбираме, че на 8-ми май министър Банов щял да открие изложба „Страната на спасените евреи“. Според текста на съобщението, наред с другото, експозицията щяла да „представи ролята на българските държавни власти в спасението на евреите“, а „ролята на цар Борис“ щяла да е дори подчертана.

Уважаеми дами и господа,
Абсурдно и дори цинично е през XXI век, когато отбелязваме 75 години от началото и спирането на депортацията на евреите от България, да се открива изложба, представяща само една част от тази трагична история.
Абсурдно е, защото така се изкривява историческата истина и се дава храна на псевдоисторически интерпретации на случилото се, като се пренебрегва или изобщо не се споменава ролята на царя и неговото пронацистко управление в лицето на Народното събрание и Министерския съвет за започването на депортацията, довело до смъртта на 11343 евреи от Егейска Тракия, Македония и Пиротско.
Цинично е, защото до спасяването се е стигнало не благодарение на цар Борис III, а въпреки желанието му да депортира българските евреи, към които той е изпитвал особена неприязън, описана подробно в стенограмите от заседанията на Св. Синод на Българската православна църква. Желанието му се вижда добре при осъществяването на депортацията от страна на правителството на Богдан Филов, в нейното активно и ефективно провеждане, което спира едва с намесата на БПЦ, на Димитър Пешев, както на много общественици.

Подобна изложба, която представя само положителните случаи на скрита съпротива срещу решението на властите за депортацията и приетите по-рано антисемитски закони, изкривява историческата истина и не води до повече познания, а до повече дезинформация.

Закон за защита на нацията. Източник: ДАА

Изложба като тази, разбира се, има място, но само и единствено, ако наред с посочените положителни примери, в които отделни български дипломати са предоставяли визи (в нарушение на указанията от тогавашното Министерство на външните работи!), бъде посочено, че много български поданици – евреи, са били предадени от царските власти на нацистите, за да бъдат унищожени в концлагерите на смъртта. Това се случва, например, с българските евреи във Франция, за които МВнР отказва* да се застъпи, въпреки молбата на българския консул в Париж да бъдат „прибрани в България“. Отговорът от МВнР е „да бъдат предадени на германците“.

Уважаеми дами и господа,
Темата за депортацията на евреите (от окупираните от България територии по време на Втората световна война) и нейното спиране след гражданските протести е болезнена и предизвиква сериозно разделение в обществото, в немалка степен и заради това, че държавата все още няма трайно изградено отношение към случилото се. Допълнително напрежение възниква от тенденциозния “нов прочит” на историята, осъществяван от лица без историческо образование, но с достъп до медиите, които се опитват да представят депортацията като дело на “германското командване”, а спирането ѝ – като резултат от действията само и единствено на цар Борис III.

Какви са мотивите на авторите на тази позиция, представяща тенденциозно историческите факти, това е друга тема.

Но не е друга темата да призовем министъра на културата или да не открие такава изложба, или поне да прояви гражданска позиция, като обяви при откриването ѝ, че експозицията представя историческата трагедия със съдбата на евреите в управляваната от българските власти територия по време на Втората световна война едностранчиво, като това е очевиден опит да се представи образът на цар Борис III и неговото пронацистко правителство в положителна светлина. Очевидно е, че съставителите на експозицията са предпочели да не посочват ясния исторически факт, че депортирането на 11343 евреи е станало със съгласието на царя, то е изпълнено от неговото правителство, начело с Богдан Филов – при това по законите, вкарани в Парламента от Министерски съвет и подписани от самия цар! Отговорността за това престъпление срещу човечеството и военно престъпление не може да се изкупи с последващото спиране на депортацията и оцеляването на 48000 души, а и двете фази на едно и също действие не бива да се съпоставят, както правят някои хора, твърдящи, че щом са спасени повече, отколкото са убити, то управляващите по време на Втората световна война могат да бъдат оправдани.

Съдът на историята е категоричен: депортацията на мирно население е престъпление, за него няма давност.

Надяваме се, министър Банов, че ще проявите едно рядко за България качество – държавническа мъдрост – и няма да участвате в откриването на тази изложба, представяща само една част от истината за съдбата на свързаните с България евреи по време на Втората световна война.

С уважение,

Юлиана Методиева – журналист, главен редактор на онлайн платформа за човешки права „Маргиналия“

Емил Коен – социолог, председател на Сдружение „Маргиналия“

Марта Методиева – преподавател НГДЕК, докторант БАН

Вени Марковски – Интернер пионер, общественик

Румен Петров – преподавател НБУ, социален психолог

Кети Мирчева – историк

Димитър Атанасов – историк, гл. ас. д-р, ИЕФЕМ-БАН

Александър Оскар – председател на ОЕБ „Шалом“

Йорданка Колева – лекар

Чавдар Найденов

София Коен – председател на Централния  израелтянски духовен съвет

Борислав Дичев – историк

Ирина Алексова – адвокат

Здравка Кръстева – юрист, автор на “Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940 – 1944 г)”

Касиел Ноа Ашер – актриса, режисьор

Иван Минев – юрист

Юлия Дандалова – изпълнителен директор на “Шалом”

Проф. Надя Данова – историк, БАН

Красимира Готева – зам.-председател на “Шалом” и председател на РОЕ “Шалом” – Стара Загора

Виолета Димитрова – филолог

Дафина Рашкова – филолог

Мира Хакимов – преводач

Самуел Йосифов – треньор по тенис

Белослава Султанова – машинен инженер

Елка Ашикова – учител по история

Ади Костоф-Йосифов – учител

доц.д-р Албена Танева – автор на сборника „Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия синод на Българската православна църква по еврейския въпрос 1940-1944“ (2003, 2005-на английски);

Арон Бали – съосновател на “Шалом”

Доц. Олга Тодорова – БАН

Никола Филипов – писател

Ваня Креймър – журналист

Проф. Анна Кръстева – политолог, НБУ

Проф. Антоний Тодоров – политолог, НБУ

Михаил Иванов –  съветник на президента Желю Желев по етническите въпроси и вероизповеданията, отговарящ за връзките на президента с еврейската общност в България (1990 – 1997)

Доц. д-р Евгени Аструков – хирург, зам.-председател на РОЕ “Шалом” – София

Сабетай Нисим Варсанов, Председател ОЕБ “Шалом” – Бургас.

Д-р Боян Доганов, член на Консистория на ОЕБ “Шалом”

Доц. Стефан Дечев – историк

Виктор Мезан – Заместник председател ОЕБ Шалом

Проф. Клер Леви – музиковед, БАН

Хели Мандил – преводач

Максим Божилов – журналист

(Подписи се събират и чрез сайта “Маргиналия“, във Фейсбук групата “Приятели на Израел и евреите в България“, както и във Фейсбук-стени, например тук)

______
* Частичен списък на предадените на нацистките власти българи-евреи от Франция, съставен от фондация Кларсфелд в Париж. Източник: Фейсбук

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged | 2 Comments

ГУНДИ – МОМЧЕТО НА НАРОДА

Откъс от книгата “Сини сърца” на Димо Райков. Публикува се с любезното разрешение на автора. Тази книга трябва да се прочете не само от левскарите, но и от всички, които обичат Свободата!
Няма да забравя първия ми допир до Гунди, чрез книгата “Георги Аспарухов” на Спас Тодоров и Милко Стефанов, която бях успял да взема с големи мъки – нормално за социализма беше, че търсените книги се издаваха в ниски тиражи… Когато бях 10-11 годишен и тренирах за кратко футбол в “Левски” при Кирил Ивков, на 30-и юни излизах в двора на вилата ни в Банкя и, въоръжен с пистолет с капси, отдавах почит на паметта на Гунди и Котков, като стрелях шест пъти във въздуха. Гробът на футболистите виждах винаги, когато ходех на гробищата, защото беше по пътя мястото, където бе намерил последния си дом моя баща, също като Гунди загинал в автомобилна катастрофа два дни, преди да навърши 36.
Сега,  когато съм си купил и прочел книгата “Сини сърца” на Димо Райков, кръгът е завършен. Големият футболист и човек Георги Аспарухов го няма, но ги има уважението и любовта на феновете и техните деца. (Б.м., Вени Марковски)

4 май – Денят на нашата мечта
Днес той щеше да бъде на 75 години…

ГУНДИ – МОМЧЕТО НА НАРОДА

Всъщност тогава бе така – кажеш ли „Левски”, значи казваш „Гунди”, кажеш ли „Гунди”, значи казваш „Левски”…
И това се приемаше напълно естествено, без капчица завист не само от запалянковците, но и от самите съиграчи на синята девятка.

Често, от много години насам, съм се замислял – кое всъщност е най-голямото и ценно качество у това момче-еталон не само на спортист, но и на мъж и човек…
И почти винаги изникваше следното – той, Георги Аспарухов, бе онова олицетворение у обикновените хора за идеала. Идеала на красивия, интелигентния, свободния млад мъж, който ни бе особено нужен в онова „затворено” време.

И тук всъщност ние сме били егоисти – защото ние си бяхме „присвоили” това момче, ние си бяхме „вземали назаем” за час, два неговия живот, неговото поведение, неговото излъчване…
Той, всъщност най-свободният, според нас, българин, е бил най-зависим!
И то от нас, от неговите обожатели…
Защото за да не ни подведе, да не ни разочарова, той е бил подложен на неизмерими мъки, за да бъде всеки миг и час достоен за нашата възхита. Той се е жертвал, за да бъдем ние овъзмездени за сивичкия си живот поне за час-два – там, на стадиона…Където в ония времена бе единствената възможност да бъдем…свободни….

Този висок, строен исполин, с красиво, мъжествено и същевременно запазило у себе си детското, лице, бе нашата мечта!
Гунди бе нашето упование, нашата единствена може би надежда, че той, Светът, не е само затворени стени, а е полъх – полъх от радостта от живота, от Свободата…
Колко всъщност му е струвало това?

„Левски” имаше мач в Бургас.
Цял месец преди това работих пряко детските си сили на лозето ни в родното ми радче Малко Търново на българско-турската граница – бяхме се уговорили с татко това да е наградата ми – да ме заведе на мача в Бургас да видя Гунди…
Да казвам ли как живеех този месец, как заспивах и как се събуждах…
Гунди се появи…
И целият стадион онемя – в този миг нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше само Гунди…
И едно възхищение, една омая – всеобща и толкова човешка… – никога до този миг не я бях срещал.
Да си призная – и досега не съм я срещал…
Някъде по средата на мача – тогава „Левски” победи в мач за купата на Съветската армия „Черно море” от Варна с 5:2, Гунди пое топката от нашия вратар, Михайлов ли беше, Каменски ли, вече не помня, и изведнъж се извърна и я изрита в …небесата…
Чу се освиркване – у-у-у-у, майсторе, какъв е тоя балон, бе?
И в следващия миг стадионът застина!
Топката изведнъж тупна току пред спринтиралия вече Цецо Веселинов – крилото я пое, крачка, две, удар – гол!
И тогава настана онова, което ще помня цял живот – стадионът, онемял преди миг, избухна – да, наистина в този миг нямаше клубни пристрастия, нямаше левскари, цесекари, ботевци…
Имаше едно пълно и искрено сливане с майсторството, с гения, въплътен в това момче …
Гледах лицата наоколо – бяха одухотворени, излъчващи доброта и радост лица…
Колцина на този свят могат да предизвикат такава реакция?
След време прочетох в едно интервю как Веселинов обяснява случилото се така: „Гунди ми бе казал, щом видиш, че топката е у мен, независимо къде съм и с кого съм, спринтирай веднага… Другото си е моя грижа…И така ставаше. Колко голове вкарахме по този начин…”

После, в съблекалнята, където успях, е, разбира се, там, в самия крайчец на помещението, да се вмъкна, видях нещо, което съвсем ме разлюля…
Видях краката на Гунди…
Всъщност това крака ли бяха? Прорязани от шевове…
Особено единия – та само някакво парче месо висеше под костицата…
Тогава се вгледах в очите на Звездата.
И … изтръпнах….
Той, великият за мен, а и за десетките хиляди по трибуната, той, Мечтата ни, плачеше – беше оня мъжки плач, като онова хоро, мъжкото, само пристъпване – тежко, тежко…
Да, Гунди плачеше – без глас, без сълзи, отвътре…
Всъщност чак сега разбирам – това за него е бил единственият разрешен му от съдбата миг да бъде човек като нас, да покаже, макар и скрито, своето усещане към болката…
После, вече преоблечен в цивилните си дрехи, той се усмихна и тръгна към… морето от хора, което разлюляно го очакваше…
О, как всеки боязливо, с едно огромно страхопочитание се опитваше поне да се докосне до него – така-а-а, да го пипне…
И този вик на хилядите:
– Гунди, Гунди, Гунди…
И се разцепи огромното множество – този коридор на народната любов и признание също ще го помня завинаги – по него минаха, един срещу друг те – Гунди и най-любимите му същества – Лита и бебето тогава Андрей…
И под взрива на аплодисментите се срещнаха и прегърнаха…
А аз така и не можех да се освободя от видяното – да, онова парче месо, закърпено към костта…
Какво и колко му е коствало? И нито звук…
А навън въздухът ехтеше :
– От „Александър Невски” до Апенините – само сините!
И радост, радост, радост…
Господи, наистина ли е било или не…
Тогава за първи път усетих и това, че радостта може да е … вкусна!
И да има … мирис…
О, този тръпен мирис на нещо екзотично, чуждо, но затова пък толкова хубаво, примесен с дъха на препечен слънчоглед, идващ от отсрещната фабрика „Славянка” и от целия въздух наоколо…

И само още два епизода, които сега ме връхлетяха.

Спомням си като ученик в минното училище в Бургас, чието общежитие се намираше до самия стадион „Девети септември” тогава и поради което не минаваше тренировка на местния „ Ботев” без наше присъствие, един от основните по онова време играчи на бургазлии, Георги Георгиев, ляво крило, мисля, че беше от Видин, национален състезател за известно време, веднъж разказваше на съотборниците си за играта на Гунди в поредния мач на националния отбор.
– Вижте, приятели, Гунди е Бог. Той, макар пак да бе контузен, и сега бе душата на отбора. Без него България е нищо. Дори и да е с гипсиран крак, ние имаме нужда от него, само да седи на стол, там, в центъра на терена, да знаем, да чувстваме, че той е с нас. Тогава и играта върви, сякаш криле имаме …
Останалите играчи слушаха притихнали своя колега.
А пък ние?
Е, ние …
Ех, Гунди…

Гунди се радваше на обичта на почти всички останали футболисти от онова време, независимо в кой отбор играеха.
Станеше ли дума за него, клубните пристрастия изчезваха. И това вече трудно може да бъде обяснено на днешните запалянковци…

Ето какво казва за него Динко Дерменджиев, големият играч на Ботев – Пловдив:
– Нямаше нещо, което във футбола той не можеше да направи!
На един от най-емблематичните ни коментатори, журналистът Николай Колев – Мичмана, принадлежи най-кратката, но може би и най-точна характеристика на Гунди – : „Той беше магьосник!”
Нужни ли са повече слова?
А Митата Якимов, един от най-фините български футболисти, играч на ЦСКА, боготвореше Гунди, боготвори го и до ден днешен… Винаги, попитат ли го, кой е най-голям в българския футбол за вечни времена, чаровникът отговаря без каквото и да е колебание – Гунди!
Всъщност как човек няма да обича това слънчево момче!
Та вижте само от какво семейство произлиза то – съпругата му Лидия казва – родителите му бяха скромни и добри, много почтени, чисти…
Къде ги днес такива родители…
Да, всичко май започва от първите седем години…
Вижте само каква мечта има Гунди, и то вече като завършен, голям футболист, в апогея на славата си. Вижте… И ще потръпнете от скромността на това момче…
– Аз мечтая да стана преподавател по физкултура…
О, той, най-великият български футболист, пред когото всички врати са отворени, мечтае да стане… учител…
Една от най-презрените и непрестижни днес професии… Професия, с която обричаш семейството си на скотско съществуване…

Да, мечтата на Гунди…
Как човек да не потръпне от подобна скромност? И от усещане за мисия…
Къде е това усещане днес? Как дойде тази алчност днес у българина, кой я роди, кой я възпита, кой я направи начин на живот на политици, интелигенция, на съвсем млади хора?

Когато човек гледа запазените от съпругата му състезателна фланелка, капитанска лента, футболни обувки, тоест неговия екип от последния му мач, тръпки го побиват…
„Левски” е един от двата най-големи отбора по онова време в България, шампион, участник в международни състезания… А какъв скромен екип имат футболистите му… Какви семпли, все едно на някакъв квартален отбор атрибути…
Ето, фланелката е най-обикновена, китена, с пришита, о, Господи, емблема, с пришит номер отзад… Капитанската лента – двата й края са прихванати с … ластичета… Да, обикновени, ама толкова обикновени ластичета, купени от някаква петоразрядна кинкалерия…
А обувките…
Тук вече човек настръхва…
Защото вижда как те представляват нещо безформено, удебелено тук-там… Съпругата разсейва учудването ви – да, обувките на Гунди са специално направени така, заради безбройните контузии, които са деформирали стъпалата му…
Колко е ритан, колко е блъскан…

Жена му свидетелства: ” Той целият бе в … синки… Когато се връщаше след мач от чужбина, нямаше и драскотина. А у нас бе касапница. Колко пъти ми казваше – край, свършвам с футбола… Ние си имахме винаги готова патерица вкъщи, една грозна, дървена… Един ден, при една от неговите поредица от контузии през най-тежкия му в това отношение период – 1968-69 година, аз изведнъж се усетих, че… куцам като него… Разбира се, че нищо ми нямаше, просто така, по инерция започнах… Може би поради инстинктивното ми желание да пооблекча поне мъничко мъките му… Колко мачове изкара със стиснати зъби? Представяте ли си – да играеш с подут глезен, бинтован така, че кракът ти опира о земята… И да играеш с този крак, да вкарваш с него голове… Казваше ми след мача с изкривена усмивка – всяко докосване на топката ми предизвикваше страшна болка, но нима можех да разочаровам дошлите на стадиона заради мен… Него никой не го питаше какво му е, той бе много зле, а го взеха за световното в Мексико с изричната уговорка, че няма да играе. И видяхте какво стана. Че и основен виновник го изкараха за провала… Това беше първата му голяма психическа травма. После последва и тази, свързана с юбилейния мач на Яшин. Той така се радваше на поканата на великия футболист, тренираше непрекъснато, все ми повтаряше – това ще е моят мач на живота! И изведнъж, в последния момент, го замениха с друг. Без дори и да му се обадят, да му кажат. Разбра новината от… телевизията… Това много, много го нарани… Кой и защо го бе измислил този жесток удар? Та Георги бе поканеният, а не другият… Сполетялото го зашемети, дълго време след това не можеше да се успокои. Такъв винаги ще го помня – чувствителен, свенлив, много деликатен, непробивен, понякога се чудя как би живял с тези си „качества” днес… ”
А Вуцов с болка добавя: „Срещу него се действаше грубо, брутално, аз излизах от кожата си, като ги гледах как му скачат. А той… Той само се усмихваше…”

С огромно съжаление си спомням и за втория епизод, свързан с най-големия и обичан наш футболист.

Бях ученик в последния курс в училището по минно дело в Бургас.
Запалянковците в морския град тогава, а май че и сега, се събираха пред стария часовник на главната улица „Първи май”. Няма да забравя никога пъпчивото лице на един заклет цесекар, също ученик от моето училище, но от по-долен курс, който се приближи към мен и групичката, изгледа ни с някаква особена тържественост и изстреля:
– Вече нямате Гунди. Той загина при катастрофа, това съобщи радиото!
Настана тишина. В първия миг всички помислихме, че този примитив се шегува, но лично мен ме стресна радостта по лицето му. И, за съжаление, се оказах прав в предположенията си.
В следващия миг сякаш светът се срути върху мен…
Не бях на погребението. Та аз бях тогава толкова малък, къде е Бургас, къде е София? А и като че ли инстинктът ме караше да си го запазя Гунди у мен такъв, какъвто ги го знаех и обичах.
Но тази смърт – на моя Гунди и Никола Котков беляза живота ми.
И до ден днешен честичко ме разлюлява онова усещане – тогава, когато пъпчивият примитив с неизказана радост в гласа каза :” Нямате вече Гунди…”
Тогава може би окончателно прозрях, че наистина завистта и злобата са злият гений на нас, българите, който ще ни пречи да бъдем … нормални хора, ще ни разграничава от останалите народи и ще погубва нашите водачи… Защото как може човек, нормален човек, да се радва от нечия смърт… Па било и на смъртен враг дори…
А всъщност какво бе станало на самото погребение?
Нека да дадем „думата” на безстрастната официозна статистика, тоест на разкритите чак сега секретни документи от онова време. Прочетете внимателно безпристрастните думи на „вожда” Тодор Живков, те също ще ви помогнат да почувствате онази атмосфера.

Протокол номер 140 от съвместно заседание на Политбюро на ЦК на БКП с колегиума на МВР от 13 юли 1971 г. – част от стенограмата:

Говори Тодор Живков:
„Солаков /Ангел Солаков е един от малцината и най-големи левскари сред политиците от комунистическата партия. Но футболното пристрастие слага край на кариерата му – б. а./ се смята за най-добрия познавач на футбола, въобще на спорта в България. Той се е пристрастил до такава степен, че вече неговият авторитет е подронен сериозно в МВР и в някои кръгове на нашата общественост. Това, което ни разтревожи, е погребението на двамата спортисти! Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство! Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало! 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!
Др. Солаков, ти не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение? Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация! Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участва.
Защо извърши погребението в часа, когато погребваха съветските космонавти? Защо трябваше да се огорчат съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа, освен тези, които партията издига!”

Нужно ли е да коментираме тези думи на тогавашният диктатор?
Макар и косвено, от тях личи как тази смърт бе разлюляла тогава цял един народ, каква всъщност обич е питаел българинът към две почти момчета, в чийто талант той е олицетворявал надеждата си, вярата, че и над България все някога ще изгрее слънцето…
А той, диктаторът, щял да гаси онова, което не се гаси?!? Как?
Та кой може да спре народната любов? И то към него, Гунди, момчето, вечното момче-радост на българския народ…
Тук ще ми позволите една „скоба” – тази част от текста за Гунди я публикувах в сайта „ Електронен вестник” по повод на 70-годишнината от рождението на футболиста под заглавие „Момчето на народа”. Тогава си отделих два коментара, които са много показателни за онова, което представляваше момчето на народа. Ето…
Sin 4 Май, 2013 в 7:56
Най-големият футболист на България и неповторима личност ! Интересно, в годината, когато се получи трагичната вест, живеех също в Бургас, очаквахме мач на „Левски” в Бургас с „Черноморец”, когато бяхме покрусени. Аз бях тогава от ЦСКА, но това нямаше значение в онези времена. Гунди беше и наш кумир, заедно с Якимов, Никодимов, Веселинов и др.
Беше през лятото, на една от незабравимите ни детски ваканции, когато се случи това нещо ужасно и за нас не много ясно тогава – говореха най-вече за Алфа Ромео-то на Гунди, обаче всички големи бяха посърнали. Не отидохме на никакъв мач повече, нещо се промени към лошо, без да си даваме ясно сметка какво. Същата есен се преместихме в София, където всичките ми приятели бяха от „Левски”. За тях, и до ден днешен, това е било инсценирано убийство, за да премахнат любовта на народа, който беше по-популярен от Т.Живков. Аз си останах от ЦСКА до идването на Стоичков и след това вече съм само от „Черноморец”. По-скоро до онова правило за 0:0 ( което винаги ставаше 1:1 ) и след което аз не стъпих повече на мач … Както и да е. Спомени, спомени … Развълнувах се отново, за кой ли път. Поздрави и благодарности на автора !

Вова 5 Май, 2013 в 12:11
“Левски” винаги е бил отбор на народа, символ на самостоятелност и съпротива на софиянци против партийци и тъпите им действия. След 9-ти септември е бил разпускан,многократно преименуван, от клуб по териториален принцип (от НДК до Подуене) е превръщан в производствен отбор (на пощи, милиция и т.н.). На неговите мачове винаги имаше най много ченгета,тайни и явни, а феновете му бяха бити, арестувани,преследвани . Затова и беше обединен с милиционерския „Спартак”, за да се неутрализира антикомунистическата нагласа на публиката му. В противовес (и по съветски образец) беше създаден ЦСКА, а всички от онези времена си спомнят как бяха събирани кадрите (мъже) за него. Най-често когато идваше време за казарма, им беше поставяно условие, или в Спортна школа “Чавдар” (а после в ЦСКА или “Ботев”Пд), или в някое кашик поделение без тренировки, без състезания. При избор на втория вариант автоматично им свършваше спортната кариера. И това се отнасяше не само до футболисти, но и до останалите видове спорт. А Гунди си го спомням отлично.Бях ученик, бягахме от училище за да се промъкнем през оградата на „Герена” и да ги гледаме на тренировка,спомням си какви голове заби при великото 7:2 през 1968г. Не си спомням имената на говедата от други отбори (Берое, ЦСКА), които непрекъснато го ритаха и контузваха, с неистова завист се стараеха да го осакатят . Гунди беше не просто талантлив футболист, беше символ, идеал за поведение, скромност, почтеност .

Да, обич народна…
Него го обичаха и „ свои”, и привърженици на другите отбори, дори и най-отявлените от тях… Това е едно изумително явление в българския начин на живот, където другия обикновено се мрази до „ кокъл”… Да си заклет цесекист, например, а да обичаш Гунди…
Това можеше да направи само той, момчето на народа, Президента, както са го наричали тогава…
Кой наистина може да спре народната любов?
Както и кой можеше да спре Гунди в оная прословута ноемврийска вечер, за която разказваме в тази книга и когато таблото на стадион „Васил Левски” остана без и милиметър свободно място, та нямаше къде и как да се изпише поредният голмайстор. А кой всъщност беше той?
Ами, да, Гунди.
Познахте, нали?
Затова и сместиха, погледнете пак картичката, минутите на първите два негови гола – за да има място за седмия…

С много мъка, но все пак намерих, благодарение на стария ми баща, който е събирал почти всички мои статии от онова време, и нещо, което съм писал за Гунди още преди много, много години в студентския вестник, където работех тогава.. Да, в онова време, когато хич не бе безопасно да се пише за това момче.

ГУНДИ

Филм-поема за големия спортист, за когото Андрей Старостин казва: „ Аспарухов, това е футболът”.

Как да пишеш за човек, чието име вече се е превърнало в легенда и синоним на онова тръпно изкуство, наречено футбол… Човек, който не е между живите, но чието присъствие е утаено в мислите и надеждите на този вечен и непоправим оптимист – футболния поклонник. Защото едно явление като Гунди не може да се побере в тесните рамки на какъвто и да е жанр, то трябва да се усети, да се съпреживее. И в този смисъл рискът, който е поел снимачнияj екип на новия пълнометражен документален филм, е огромен. Как да направиш филм за такъв майстор на изкуството? Да предадеш неговото обаяние, да потърсиш феномена на невероятната любов към този младеж, да се докоснеш до неговата човечност, до неговата жизненост…
Станно. И нелепо… Георги Аспарухов загива при автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г. Едва 28-годишен. А успя така трайно да влезе в сърцата на любителите на спорта от своето поколение. Как да си обясним този феномен? Мисля, че отговор ни дава филмът на талантливия кинорежисьор Михаил Гецов, на съсценариста Георги Тодоров, един от най-добре подготвените и страстни сеячи на най-хубавото в българския футбол, според мен, както и на високопрофесионалната и свършена с обич работа на екипа – редактора Иван Славков, оператора Николай Лазаров, монтажистката Даниела Велчева…
За мен този филм е поема-докосване до света и усещанията на един съвсем млад човек, дарил с богатството на своя талант съвременници и бъдни поколения. Хората го обичаха. И тази любов бе невероятна – когато той играеше, нямаше „левскари”, нямаше „цесекари”, „слависти” – имаше просто едни запленени очи, вторачени в избухванията на изкуството на този очарователен магьосник с топката. Нима мога да забравя оная мразовита декемврийска вечер на 1965 г., когато хората на моето родно градче Малко Търново бяха наобиколили ръждясалия високоговорител в центъра и как със синкави от напрежение лица поемаха дрезгавия, ридаещ от вълнение глас на любимия коментатор Митко Чуков: „ Аспарухов – гол, гол, гол… Два на нула за България срещу Белгия…” Нима мога да забравя как съм работил цял месец пряко детските си сили на лозето, за да ме заведе татко в големия окръжен град да видя Гунди? Нима мога да забравя как баща ми, този странджански миньор, невидял нищо леко в този живот и нищо даром не получил, остана омагьосан за цял живот от тази единствена за него среща с футболиста.
Защо го обичаха хората? Ето, на този въпрос филмът всъщност търси преди всичко отговор. И го намира. Час и десет минути съвременници на Гунди, негови приятели и колеги, както и футболни знаменитости от чужбина – Чезаре Малдини, Боби Чарлтън, Флориан Алберт, дошъл само за два часа при неотложен ангажимент, на собствени разноски, не взел дори и лев заради участието си във филма, извайват образа и делото на един скромен млад мъж, който просто, без гръмки декларации от рода на „Аз съм най-големият”, си върши работата с много труд и себераздаване. Кадрите, всъщност епизоди от живота на Гунди, са епизоди от едно народно избухване, родило такъв майстор на кръглата топка, за който треньорът на италианския „Милан” Нерео Роко бе казал: „Аспарухов – това е център-нападателят на моите мечти. Бих дал много, за да го имам в моя отбор.”
А какво бихме дали ние днес, за да го върнем този чаровник на футболната игра? Този въпрос авторите на филма не го задават пряко, но той се усеща във всеки кадър, във всяка дума на анкетираните.
Ние, живите, сме длъжни на паметта на този човек. Не просто защото така е прието да се пише, а защото сета повече от всякога нашата страна има нужда от личности като Гунди, не само във футбола, а навсякъде, в различните професии, сфери на нашия живот – защото човек трябва да изживее годините си като него – честно, по мъжки, с присвити очи от нанесени из засада удари, но със сърце, отворено за другите, с пълно изразходване на силите, с невероятно трудолюбие, с любов към тях, които са по трибуните и които с тръпка те чакат всеки следващ мач – все неща, които са ни толконва нужни днес. Гунди мислеше за другите, той страдаше заради тях – затова и те го дариха с обичта си. Как иначе можеш да накараш хиляди да мълвят с възхищение името ти. Гунди притежаваше много качества, но най-важното бе, че той не се щадеше, при него нямаше тактически почивки, нямаше жажда за чужбина, той просто като очарователен наивник се раздаваше. Изцяло…
И постигна обичта на публиката. Нима всъщност е малко това? Ето я магията, която са успели да пресъздадат авторите на филма. Да направят един топъл, човечен киноразказ. Един филм-поема за таланта, но не на мнимия, създаден и фалшиво поддържан авторитет, а за честния, истински майстор – едно име-пример не само за спортистите. Пример на това как трябва да изживееш живота си в нашата малка, но скъпа татковина – почтено, без главозамайване, мъжки!
Колко редове и колко статии биха били нужни, за да се пресъздадат усещанията, които възникват по време на прожекцията на този филм, колко редове са необходими, за да се докоснеш поне до явлението „Гунди”, до съвършеното в спорта-изкуство?
Този филм трябва да се гледа. И примерът на неговите създатели да бъде последван от от други творци – защото не сме чак толкова богати на личности – майстори в професията като Гунди, за да ги оставяме в забрава. И защото иначе идва посредствеността. А тя никога не е вещаела добро бъдеще…

Димо Райков
в. „Студентска трибуна”
30 юни 1987 г.

От пожълтялата вече диплянка по повод филма отделям онова, което е написано от световни знаменисти за Гунди:

„За българина Георги Аспарухов бях чувал много хубави неща, в които се убедих на мачовете му с Унгария и Бразилия на световния шампионат в Англия.”
Пеле

„ Голът, който Аспарухов отбеляза на „Уембли” срещу нас, е макетиран от восък с учебна цел. Това бе един истински шедьовър, който може би е невъзможно да се повтори.”
Боби Мур

„ Аспарухов – това е футболът”
Андрей Старостин, треньор

„ Във футбола голямото вдъхновение идва, когато човек наблюдава такива таланти като Аспарухов. Той бе голям майстор и голям спортсмен.”
Лев Яшин

„ Аспарухов е център-нападателят на моите мечти. Бих дал много, за да го имам в моя отбор.”
Нерео Роко, треньор на „Милан”

„ Когато се заговори за българския футбол, пред очите ми винаги изпъква Аспарухов!”
Калман Месьой, нападател на Унгария

„Познавам Аспарухов като един от най-добрите централни нападатели в Европа. Имах възможността да се убедя, че той бе една будна, високо интелигентна личност, която допринесе много за българските успехи.”
Д-р Артемио Франки, председател на футболната федерация на Италия и президент на УЕФА

(Снимки: Интернет)

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Leave a comment

Може ли да е полезен Фейсбук или служи само за успокояване на съвестта?

Мое интервю за “Труд”, което бе публикувано на 3-ти май 2018 г., но за съжаление… без последния параграф! 

Труд: Какво е мнението Ви за това Фейсбук да се превърне и в сайт за запознанства, това още една стъпка ли е към все по-осезаемото излизане от реалния свят и преминаването във виртуалния?

Ако приемете Фейсбук не като социална мрежа, а като компания (аз обикновено ги пиша по различен начин – с кавички, когато става дума за компанията и без – за социалната мрежа), тогава този ход е логичен: “Фейсбук” имат нужда хората да стоят по-дълго време във Фейсбук. По-дългият престой води до повече рекламни приходи. Съдейки по реакцията на пазара (акциите на “Фейсбук” се вдигнаха с близо 2% до 10:30 сутринта в четвъртък!), това е правилен ход. От гледна точка на потребителите обаче не е ясно каква ще бъде реакцията. Марк Закърбърг твърди, че имало 200 милиона души, които са се определили като хора без сериозен приятел/ка, но това не значи, че те всички ще станат клиенти на новата услуга, когато бъде пусната в експлоатация. Като се има предвид, че тези хора са из цялото земно кълбо, неясно е колко от тях ще завършат виртуално приятелство, което да се превърне в нещо по-емоционално. Ще видим, живот и здраве.

Функцията Clear history, която позволява на потребителите да изтриват данните, събирани от социалната мрежа през сайтове и приложения ще повиши ли сигурността във Фейсбук и ще направили потребителите по-защитени?

Тя ще е удобна, ако работи автоматично – например след всяко напускане на Фейсбук, автоматично да премахва историята, за да няма обмен на скрита информация между социалната мрежа и други сайтове. Мнозина потребители не разбират колко е сериозно това, че т.нар. “бисквитки” обменят информация между различни сайтове, без знанието или съзнателното съгласие на хората. Закърбърг казва, че ще има възможност да бъде изключена тази функция, но по-доброто решение за сигурността на личния живот на потребителите щеше да е, ако тя беше изключена по подразбиране.

Как ще се отразят промените на българските сайтове за запознанства и ще се ориентират ли българските потребители повече към Фейсбук?

Точно 3,5 милиона души ползват Фейсбук в България; ще видим дали ще се увеличи това число, но едва ли. Българите ползват Фейсбук за какво ли не – и това е добре. Още по-добре щеше да е, ако от действията във Фейсбук следваха и действия в реалността – така, както става в други страни. Българският потребител е свикнал да “отмята” гражданско участие с едно натискане на бутона на мишката, което не е достатъчно, защото животът не се променя към по-добро с такова действие. Вижте какво става, когато се обяви някакъв протест или кауза във Фейсбук – хиляди, десетки хиляди я подкрепят, но ако призивът е да се излезе на площада, тогава там отиват малцина.

Кампания в помощ на Милена Маркова

Ще дам конкретен пример от преди няколко дни: пуснах във Фейсбук връзка за подкрепа на една моя приятелка, Милена Маркова, която страда от рядко раково заболяване и има нужда от средства за лечение.
Пуснах съобщение във Фейсбук, което стигна до общо 23817 души, страницата в Just Giving беше споделена от 45 души. За съжаление не бяха много хората, които дариха пари – събрани са около 12 % от необходимите средства. Виждате сама – дори когато става дума за благородна кауза, пак се иска повече от едно кликване с мишката.

Posted in на български, общество | Leave a comment

Цинизмът на защитниците на пронацисткото управление на цар Борис III

Георги Боздуганов, който е един от радетелите и “защитници” на пронацисткия режим на цар Борис III е решил да се опита да отговори* на част от фактите, които в последно време сте виждали публикувани в настоящия блог, а и във Фейсбук.
Отговорът му е – както на всички хора, опитващи се да измият кръвта от ботушите на цар Борис III – пълен с избирателни тълкувания на някои документи и – нормално за подобни тълкувания – опити да се избяга от историческата истина.

Не разбирам защитниците на пронацисткото управление на царя и Филов – защо не си признаят, че просто защитават едно нехуманно, недемократично управление, ами се мъчат да изсмукват аргументи от пръстите си, за да го оправдаят? По-почтено ще е.

Няма да се спирам над думите на г-н Боздуганов – хората, които са чели изследванията на Румен Аврамов и Надя Данова или на Здравка Кръстева, книгите и статиите на Леа Коен, спомените на Никола Мушанов и др.п., могат лесно да се убедят, че думите му не се подкрепят от държавната политика на царство България.

Но сред “аргументите” му има две изречения, които са изключително цинични:

Евреите биват качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

“…Статията не е фокусирана върху темата за насилственото изселване на евреите от Беломорието и Македония, но поради опитите за спекулативното им определяне като “наши сънародници”, ще добавя – евреите, които са поданици на Гърция и Югославия са точно толкова “наши сънародници”, колкото са например поданиците на Холандия и Норвегия.”
“Аргументацията на споменатата група, с документи от 1950 г., поражда и един риторичен въпрос. Дали са знаели българските управляващи, че депортацията на мирно население ще бъде квалифицирана като престъпление от ООН пет години след техния разстрел от т.нар. Народен съд?”

Повечето хора биха се съгласили, че са възможни три варианта:
1) Г-н Боздуганов не знае защо нашите сънародници са без българско поданство?
2) Г-н Боздуганов знае защо (на тях не им е дадено поданство, защото така са предвиждали българските нормативни документи, въз основа на които са управлявани земите, станали част от “Обединена” България!), но се притеснява да го сподели с читателите?
3) Г-н Боздуганов смята, че нито един от живеещите по тези земи хора не може да бъда наш сънародник, т.е. индиректно признава, че царство България е окупирало чужди земи, а на практика направо ги е анексирало?

Третият вариант удря по царя, наречен “Обединител” именно защото е “осъществил” Санстефанските блянове на Кобургите, но това е по-малкото зло.

По-голямото зло е, че по отношение на депортираните хора този вариант е идентичен с другите два:

11343 души са депортирани; дали са били или не български поданици… не прави престъплението по-малко зловещо!

Концлагеристи, 5-и май 1945 г.

Циничен е опитът да се оправдае депортацията на мирно население (все пак г-н Боздуганов поне не го нарича “враждебно” – така, както това стори един друг запален защитник на пронацисткото управление на цар Борис III, Дянко Марков, при това от трибуната на НС) с това, че, видите ли, управляващите приятели, почитатели и последователи на нацистка Германия не можели да знаят, че депортацията на мирно население ще бъде обявена за престъпление срещу човечеството и военно престъпление.
Тук няма защо да се спирам на очевидния факт, че г-н Боздуганов не познава основополагащи документи от края на Втората световна война. Той твърди, че тези документи били “от 1950 г.”
Можем да си помислим, че г-н Боздуганов не как са съдени нацистките престъпници след края на Втората световна война, затова се прави, че не знае, че тези принципи са всъщност приети не през 1950 г., а през… 1945 г., на 8-ми август, т.е. близо месец преди края на Втората световна война. Може и да е друго, разбира се – аз целенасочено бях сложил връзка в една моя статия към принципите, публикувани през 1950 г., за да дам възможност на хора като г-н Боздуганов да се “хванат”. Е, той се е “хванал”. Но, разбира се, може и да не е това – няма как да знаем, защото г-н Боздуганов не посочва откъде е стигнал до тази година.

Да оставим настрана дали нацистките престъпници и техните помагачи са били съдени през 1945 г. – както в Германия, така и в останалите европейски страни – за престъпления, които не са се водили престъпления през 1943 г. Едва ли има нормален човек, който да мисли, че престъпления от такъв характер е трябвало да останат ненаказани. Впрочем, по подобна логика, някои хора твърдят, че престъпленията на сръбските лидери от войните в бивша Югославия, също не е трябвало да се наказват от Хагския трибунал. Изобщо – винаги има хора, които са готови да търсят аргументи в защита на нечовешки изверги, унищожаващи хора от собствения или други народи.

Да се подсетим отново какво пита Георги Боздуганов:

Дали са знаели българските управляващи, че депортацията на мирно население ще бъде квалифицирана като престъпление от ООН пет години след техния разстрел от т.нар. Народен съд?

И да помислим заедно, уважаеми читатели:

  1. Георги Боздуганов признава, че е имало депортация, тя е била на мирно население и е била извършена от българските управляващи! Излиза, че той не отрича престъплението, но…
  2. …Според него това, че българските управляващи не са знаели, че тази депортация ще бъде обявена за престъпление след две години, ги… какво? Оневинява? Оправдава? Изкупува греховете им? Неясно е

А и какво от това дали са знаели или не са знаели?
С депортацията българските управляващи са се показали и доказали като активни съучастници на нацистите в убийството на 11343 души. С депортацията, осъществена от приетите от тях закони, в българското Народно събрание, те са съизвършители, а не просто послушни или, както се опитват да ги изкарат някои пишман-историци, едва ли не насилствено накарани изпълнители.

Истината за депортацията на нашите сънародници или еднакво лошо: на чужди поданици (според Боздуганов & Cо.) или на (фактическото положение) лишени от поданство по българските закони хора е ключова за европейското бъдеще на България.

Филов пред Народния съд

Европейските демократични страни се различават от недемократичните по много признаци, но един от най-сигурните е дали признават извършените от техните бивши управляващи престъпления. Представете си, ако в Германия имаше историци, популяризиращи тези, оневиняващи нацизма и нацистките ръководители. Помислете дали това може да се случи във Франция и т.н., и др.п. Очевидно е, че не може, но в днешна България се правят такива опити, публикуват се статии, в които се правят нелепи опити за оневиняване на пронацисткото управление на цар Борис III и Богдан Филов. Няма смисъл да давам примери за други европейски страни, където се среща често отричане на вина и отговорност, където се търси оправдаване на действията на военни и служби за сигурност с думи като: “Такова беше времето”; всеки, който познава историята, може да посочи такива примери.

Но отричащите истината за миналото на България го правят, независимо от наличните исторически факти, документи, разкази на очевидци…

Защо го правят – не знам. Ако някой знае, моля да сподели. Но, между нас казано, няма особено значение, защото каквито и да са мотивите зад опитите за преиначаване, пренаписване или за нов прочит на историята, те няма как да бъдат наречени добронамерени към България, към историческата истина, към народната памет, към общото ни европейско бъдеще.

И със сигурност не почитат паметта на депортираните и убити 11343 хора.

__________
* – Разбира се, той спестява името ми, вероятно защото се притеснява от нещо; аз не се притеснявам от него, нито пък говоря зад гърба му – гледам да го таг-вам във Фейсбук.

Posted in Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Трите вълни на антисемитизъм след Освобождението

Из предговора към книгата “VII състав на Народния съд“, съставители Върбан Тодоров, Николай Поппетров.

“Първите белези на целенасочени и публично споделяни антисемитски настроения могат да се открият през 80-те и 90-те години на [XIX] век. Във връзка със засиленото заселване в североизточна част на България на доста евреи-бежанци от Русия поради антиеврейски погроми в Одеса и другаде, както и с идването на арменски бежанци от Османската империя през 90-те години на ХІХ век се надигат протести на местните жители от Русе, Варна, Добрич и другаде, които с писма и предложения настояват в българското законодателство да бъдат приети забрани за заселването на евреи и арменци в България и за закупуване на земеделски имоти от тях. Така се оформя първата ксенофобска и антисемитска вълна в български условия. Действително българското правителство с редица окръжни нареждания и заповеди е забранило още от 1884 г. насетне влизането и заселването на евреи от чужбина, дори и те да са снабдени с редовни паспорти, „защото не е полезно да се пускат у нас разни чужденци – евреи, които идват главно с експлоататорска цел.”

Емблема на Съюза на младежките национални легиони със свастика. Източник: Уикимедия

“В условията на стопанска, политическа и идейна криза след
Първата световна война възниква втора антисемитска вълна в България. Като цяло след войната противоеврейските настроения и антисемитската пропаганда се разгръщат в два тясно преплетени пласта, които отразяват не толкова и не само тенденции в развитието на българското общество, но и такива в общоевропейски план. Първият е на борба против международния еврейски капитал, респективно масонството като еврейско дело, представяно като основен виновник за положението на България след войната. Вторият е на отъждествяването на болшевишкия режим в СССР с международното еврейство.”

Евреите биват товарени във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

“Третата антисемитска вълна (1941–1944) съвпада с провеждането на антисемитска политика на държавно ниво през Втората световна война. В България развитието на „държавния антисемитизъм“ през този период преминава през няколко ясно изразени фази. През късното лято на 1940 г. българското правителство взема решение да ограничи гражданските права на евреите. Изработен е комплексен закон – Закон за защита на нацията (ЗЗН), в който основен акцент е поставен върху мерките срещу евреите. През декември 1940 г. той е приет от ХХV ОНС и на 21 януари 1941 г. с обнародването си в „Държавен вестник“ влиза в сила. ЗЗН лишава лицата от еврейското малцинство от активно и пасивно избирателно право, забранява им държавна работа, бракове с българи, възможността да се заселват в столицата и др.”

Още снимки от историята на България, с известни антисемити и нацисти:

Цар Борис и Хитлер

Цар Борис и ген. Христо Луков, лидер на СБНЛ

Хитлер и цар Борис III. Поредна приятелска среща.

Депортация на евреите от Македония 1943 г.

Депортация на евреите от Македония 1943 г.

Кадър от Луковмарш 2011 г. Източник БГНЕС (архив),

 

Богдан Филов при подписване на договора за влизане на България в Тристранния пакт

Posted in Bulgaria, история, на български | Tagged , | Leave a comment

Пролет е, време за хубави мисли и време за почистване

Моля тези от вас, които са хомофоби, да не четат моя блог, а ако се “познаваме” във Фейсбук, да ме махнат от списъка с приятелите си. Същата молба се отнася и за онези, които са антисемити, за мразещите циганите, обвиняващите чужденците за неволите на народа и др.п.
Иначе казано:

ако мразите някого, не сте добре дошли

в блога или на Фейсбук-стената ми, а най-вероятно и аз не съм добре дошъл на вашата.

Пролет

Обратното – ако обичате ближния, ако се радвате на чуждото щастие и особено ако не се надсмивате над чуждото нещастие, тогава останете в блога и на стената ми, а защо не и да ги препоръчате на вашите приятели;-)

Нека си обменяме мисли с хора, които са позитивно настроени!

Да си говорим с онези, които предпочитат да творят, изграждат, измислят, а не с онези, които рушат.
Да четем смислени и позитивни текстове, а не сензации или пък – още по-лошо – “разследваща” “журналистика”, дело на “независими” автори (кавичките са нарочно сложени).
Да си помагаме взаимно в стремежа да сме по-добри, защото за да сме по-зли нямаме нужда от никаква помощ: то си е вградено в поговорката “Не искам на мен да ми е добре, а на Вуте – зле!”
Да споделяме хубавото си настроение, което никога да не е мрачно.
Да се усмихваме повече; ето – аз давам пример, защото се смея искрено, честно и открито, а не под сурдинка и със съмнение, че се случва нещо нередно.

Поради тези, а и още 118 причини, ви призовавам: не се ядосвайте с непознати или малко познати хора, а с приятелите си изобщо не го правете!
Полагайте повече усилия, защото доброто настроение и смехът не са заразни, заразни са злобата и завистта.
Доброто настроение трябва да се пребори с мрака, с облачното време, дъждовете и бурите, за да стигне до хората и да ги насърчи да се усмихнат. Доброто настроение е пролетното време.

Моля ви, бъдете щедри в добрината си и не се изкушавайте от лекотата на завистта и злобата. Винаги е по-лесно да се обвини някой друг за твоето собствено дередже, но успокоението от приемането на подобно обяснение е краткосрочно, а разочарованието, което неминуемо ще последва, ще ви тревожи и гони още много, много време.

Ако този текст ви е харесал, споделете го. Или поне помислете върху него. Животът не е тежък – ние го затрупваме с дертове и грижи, които го правят такъв.

От нас зависи дали ще му се радваме или ще се предадем!

Бягащо усмихнато дете в Тайланд

Искрено вярвам, че всеки от вас е изключителен човек.
Може някои да не го осъзнавате.
Може други да се съмнявате.
Трети сигурно ми се чудите на акъла. Но, ако се съмнявате, попитайте майка си дали не мисли, че сте изключителен човек. Или пък, ако това не е възможно, погледнете в очите на детето си.

В краен случай, да си сложим ръка на сърцето и си дадем сметка, че

само от нас зависи дали ще се отдадем на бесовете или ще се преборим с тях.

Ако и това не ви стига, намерете някоя хубава песен, която да накара сърцето ви да трепне.

Животът е прекрасен! Пролет е! Нека винаги е пролет в душите ни!

Posted in общество | Tagged , | Leave a comment

Прокуратурата: екшън, простотия и антисемитизъм

Десислава Иванчева (с бялата блуза) и прокурорът Иван Гешев (с очилата). Снимка: Клуб Z

Основен принцип в наказателното право е, че всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. А престъпник е онзи, който е извършил виновно някакво наказуемо деяние, то е било разследвано, обвинението в вкарано в съда и човекът е получил съответното наказание. Наказанието се дава от съда, а не от прокуратурата или от медиите.
Съобщавам тези основни неща, защото на горната снимка се вижда как един невинен човек е държан в продължение на часове на открито, под прицела на обективите с цел друг човек, също на снимката, да изглежда като голям борец с корупцията.
От всичко, случило се вчера в центъра на София, е ясно едно: рано или късно държавата ще бъде осъдена в Европейския съд по правата на човека и ще изплати пари на г-жа Десислава Иванчева, ако тя реши да търси справедливост там, където номерата на нашенската прокуратура* не минават и действията на репресивния апарат на държавната прокуратура се намират под истински контрол от независими съдии.
Повечето от нас не познават г-жа Иванчева, нямаме никаква представа дали е добър кмет или не, дали е добър човек или не, но познаваме номерата и действията на прокуратурата и би трябвало още като видим показните действия, камерите и светлините на прожекторите, да се сетим, че не става дума за борба с корупцията, а за нещо друго. Какво – всеки сам да си отговори.

От информацията за прокурор Иван Гешев е достатъчно да знаем само един факт: завършил е право във ВИ на МВР – София през 1994 г.

А от новата ни история трябва да си спомняме какво се случи с демонстрацията на сила и “правни познания” от страна на тогавашния министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, когато обяви от трибуната на НС едни лекари не просто за убийци, а за детеубийци: лекарите бяха оправдани, животът им бе съсипан, а Цветанов се оказа невинен…

прокурор Димитър Франтишек Петров, Иван Гешев, Пламен Георгиев и Антон Славчев от КПКОНПИ. Снимка Веселин Боришев, източник: Клуб Z

Днес пък прокуратурата демонстрира на практика, че наученото по специалността право във Висшия институт на МВР не е достатъчно, та трябва да бъде придружено с неуместни шеги, подмятания и… антисемитизъм. Убедете се сами (цитати от статията в Клуб “Z”):

Прокурор Гешев: “Този човек е със съвсем различно мислене – европейско мислене, в добрия смисъл на тази дума.”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: А има ли “европейско мислене” в лошия смисъл на думата?

Прокурор Гешев: “…по адрес на администрацията на “Младост” вече имало множество сигнали, включително и от предприемачи…” “…да се натискат инвеститорите да строят детски площадки или да оправят уличното осветление или озеленяване, но като им се посочва конкретна фирма изпълнител.”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Ако има множество сигнали, защо са чакали до този момент от прокуратурата? Коя е конкретната фирма, защо не са част от разследването?

Прокурор Гешев: “Можехме да предполагаме само с какви цели. За мен вече няма съмнение защо са бавени с години тези преписки.”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: А защо тогава не са се задвижили по-рано прокурорите?

Прокурор Гешев: “Нещата все се отлагали дали заради посредници “дали защото кметицата не е в добра кондиция поради бурен нощен живот”…”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Защо един човек, при това прокурор, се опитва да унижи арестуваната и изнася някакви данни (няма как да се провери дали са верни или не!), от които гражданите да си направят изводи за моралния ѝ облик?

Прокурор Гешев: “Това са много пари – могат да бъдат хвърлени, могат да бъдат изхвърлени, могат да бъдат изядени…”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Има ли човек, който би изял десетки хиляди евро?!

Прокурор Гешев: “Ако бяхме я отстранили да не присъства – каквато възможност имахме, пак щяхте да ни обвините в пиар акция, а ние се борим за правата на хората. Пак щяха да кажат, че те са много добри и щеше да се намеси Световният еврейски конгрес…”

ЗАПИТАЙТЕ СЕ (както вече го стори организацията на евреите “Шалом”): Защо г-н Гешев намесва Световния еврейски конгрес в един казус, след като няма данни тази организация да се е намесвала в каквито и да е дела или разследвания? Запитайте се дали това не е проява на антисемитизъм.

Прокурор Гешев: “…Ето за това делото падна, казано в жаргонен стил, но мога да го кажа и в юридически”.

ЗАПИТАЙТЕ СЕ: Дали може да го каже в юридически и ако може, защо говори в “жаргонен стил”.

От всички действия на прокуратурата става ясно, че каквото и да се случи с кмета Иванчева, ще останат не само съмненията за всичко, свързано с това разследване, но напротив – те ще се увеличават, колкото повече говорят прокурорите.
А дали делото ще “падне” или не, това зависи от съда.
Пък колко ще ни струват тези действия на прокуратурата, ще разберем от Европейския съд по правата на човека.

 

 

__________
* – Която някои наричат “цацаратура”, за да разграничат действията на нормалните прокурори в нормалните прокуратури от действията на цацараторите в  цацаратурата. Б.а.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment