Депортация на евреи от Скопие, извършвана от българските власти (1943 г.)
В редица статии, опитващи се да прочетат по “нов начин” историята на България, се твърди, че царското правителство се е отнасяло изключително внимателно към отнетото имущество на депортираните евреи. Защитниците на царския режим твърдят, че то било описвано подробно, като срещу всеки отнет предмет било написано името на собственика му.* Изводът, до който трябва да стигнат читателите, се подразбира: че едва ли не царят и кабинетът на Филов не са знаели, че депортираните ще бъдат убити и правителството е полагало грижата на добър стопанин към отнетото имущество. В желанието си да прочетат историята по “нов” начин, тези автори стигат и до оправдаване действията на Комисарството по еврейските въпроси.**
Няма да обиждам интелекта на читателя, за да показвам очевидната абсурдност на този “нов прочит”, но ще цитирам какво пише в т. 8 на споразумението за депортацията на евреите, известно и като споразумението “Белев-Денекер”:
8. В никой случай Българското правителство няма да иска връщането на изселените евреи.
Прочетете го отново: “8. В никой случай Българското правителство няма да иска връщането на изселените евреи.”
При разпита на Адолф Айхман в съда, на 14-и юли 1961 г. той е попитан защо е поставено това условие, че българското правителство е съгласно да не настоява за връщането им. Айхман отговаря, че тази клауза е включена по обща заповед “от горе” и че тази “загриженост” е причинена от предишен случай с друга страна, в която били “възникнали трудности”. Прокурорът отново настоява да получи обяснение за наличието на т. 8 в този документ. Айхман се опитва да се измъкне от отговора, но под натиска на допълнителни въпроси признава:
“…тази точка не може да има друго обяснение, освен, че отговорните фактори в Райха са полагали усилия, щото за нито един евреин, депортиран от някоя страна, в случая България, да не се допусне завръщането му, така че той да не може да разкаже това, което е преживял и видял. Това е отговорът, който мога да дам (на Вашия въпрос)…” (превод от немски: Милен Радев, по молба на автора – б.м., В.М.)
Т.е. не само, че българското правителство е било наясно, че тези евреи няма да се върнат, но то изрично се е съгласило с това:
“8. В никой случай Българското правителство няма да иска връщането на изселените евреи.”
Това е само едно от доказателствата, доказващи ясно и категорично, че и дума не може да става за някакво незнание от страна на българските власти за съдбата на депортираното мирно население.
Царят, Филов и всички останали участници в организацията и реализацията на депортацията (а това са десетки хора на управленско ниво!) са били напълно наясно какво ще се случи с тези 11 343 души. И са продали имуществото им, защото са знаели, че те няма да се върнат. Българските управляващи са продали и предали мирното население.
Депортацията на мирно население по време на война е военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Айхман е признат за виновен и осъден на смърт чрез обесване за извършването на военни престъпления и престъпления срещу човечеството.
В днешна България има хора, които искат военнопрестъпникът*** цар Борис III да получи орден “Стара планина”, а имената на Богдан Филов, Петър Габровски и др. членове на правителството са изписани на паметника на жертвите на комунистическия режим пред НДК.
За да няма съмнения какво е изпитвал цар Борис III към евреите, е добре да се знае какво казва той на 15.04.1943 г. по време на негова и на Филов среща със Св. Синод на Българската православна църква:
„Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух навсякъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух до голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.“
Разбира се, тези му думи са края на процес, започнал преди повече от три години, когато се прокарва антисемитското законодателство, под което царят слага подписа си.
Царят е знаел какво ще се случи с евреите и няма никакво съмнение, че както той, така и държавата са го искали – именно заради това отнемат имуществото им; защото знаят, че те няма да се върнат, т.е. били са изпратени на сигурна смърт.
***
П.П. Ако някой седне да ви обяснява/оправдава случилото се, кажете му, че няма нужда да се влиза в спорове по отдавна решени от историческата наука факти: депортацията на мирно население е военно престъпление и престъпление срещу човечеството без значение дали депортираните са били български поданици или не, както и без значение дали окупираните от царството територии са били български или са били само “администратирани” (по думите на защитниците на царя), окупирани от нацистка Германия или някакви други. Обяснения от този род се правят с цел оправдаване на извършеното от царя, Филов и правителството престъпление.
______
* – “Българските власти обаче намират още по-добро решение – на всяка [отнета от депортираните собственици – б.м., В.М.] мебел те закачват етикет с името на собственика и при продажбата сумата се вписва надлежно срещу съответното име. След това парите от продажбата са внесени по сметките на собствениците. Естествено е, че никой нямаше да си дава целия този труд, ако не предполагаше, че тези хора ще се върнат един ден.” (Д. Горчева, “Цар Борис III и уникалното спасяване на евреите в България”, Литернет)
** – “Дори по време на т.нар. Народен съд е безспорно доказано, че служителите в Комисариата по еврейските въпроси не са се облагодетелствали за сметка на изселените [тази дума използва Д.Г., вместо правилната “депортираните” – б.м., В.М.] евреи и всичко до последната стотинка е внесено в съответните сметки.” (пак там)
*** – Всеки, който е извършил военно престъпление, е военнопрестъпник; това се отнася и за хората, които са умрели преди да се стигне до дело. Защитниците на царя, че никога не е бил осъден, забравят, че и Хитлер не е осъден, защото се самоубива, но няма никакви спорове, че е военнопрестъпник.
На 26-и декември 2022 г. в “24 часа” се появи статия със странното заглавие
Заслужава ли цар Борис III орден “Стара Планина”
Снимка от компютърен екран със статията в “24 часа”
Казвам “странно”, защото хем е написано като въпрос, хем няма въпросителен знак. Но е още по-странно, защото ако държавата реши, че “заслужава”, това ще бъде първият случай в историята на страната, в който посмъртно ще се награди един военнопрестъпник.
Тъй като съм прочел и написал доста по темата, бързам да обясня на защитниците на царя, че това, че не е бил осъден и признат за военнопрестъпник с влязла в сила присъда, не може да е основание да не бъде наричан така. Защо ли? Защото по същата логика и Хитлер не е военнопрестъпник, защото умира преди да бъде заловен и осъден.
Впрочем, от статията се разбира, че първият демократично избран президент на България, д-р Желю Желев, е използвал същото определение за царя.
Да видим какви са някои от аргументите на автора, Яков Джераси, с които настоява, че царят трябвало да получи най-високото отличие на държавата.
1. Г-н Джераси твърди, че ролята на цар Борис III за спасяването на евреите не е достатъчно спомената. Това, разбира се, не е точно: ролята на царя за депортацията на евреите от окупираните територии в Тракия, Македония и Пиротско, е достатъчно добре описана в трудовете на редица изследователи на темата. В края на настоящата статия ще пусна препратки към някои от тези публикации, дано г-н Джераси да ги прочете, за да знае, че не е прав.
2. Когато г-н Джераси изброява редица действителни спасители на по-голямата част от българските евреи, той стига до заключението, че “изброените имат своето достойно място в драматичните исторически страници на България”, но според него “те могат да бъдат в подкрепа на моралните устои, взети единствено от царя.” И веднага след това авторът обяснява защо: “А това е поради неоспоримия факт, че всички решения, засягащи България през Втората световна война, са взети еднолично.”
И тук е първата и огромна слабост в тезата на автора. Той иска да се говори само и единствено за спирането на депортацията, станало с малодушното мълчание на царя, но пропуска (случайно?) изключително важният въпрос, че за да се стигне до спиране на депортацията, трябва да е имало нейно начало. Впрочем, както наличните документи, така и специалистите по темата са съгласни с това, че “всички решения, засягащи България през Втората световна война, са взети еднолично.” [от царя – б.м., В.М.]. Депортацията на 11 343 души от окупираните територии очевидно е такова решение и тя не може да е започнала без съгласието на царя. И следователно втората част на голямата слабост в изводите на г-н Джераси, е че по въпроса за депортацията на евреите от България, т.е. за участието на царство България в Холокоста, може да се говори за “моралните устои, взети единствено от царя”. Депортацията на мирно население по време на война е престъпление военно и срещу човечеството; единственото деяние, което е двойно престъпление. Следователно не може и дума да става за “морални устои”, а по-скоро за морал, който е типичен за царя и неговата политика* по време на Втората световна война.
3. Г-н Джераси се учудва(?), че “…определени политически движения не се чувстват комфортно да се свързват с покойния цар, въпреки че частично подкрепят действията му.” Всъщност няма нищо странно, че има политически движения, които отказват да се свързват с един военнопрестъпник; странното е, че – според автора – те частично подкрепяли действията му, като не става ясно кои действия. Но е известно, че има ако не политически сили, то отделни политици, които подкрепят царя и определят депортацията като “извършена в сравнително човешки условия”. И я оправдават, защото евреите били “враждебно население” (не вражеско, а враждебно!). Такъв е например покойният Дянко Марков, чийто образ неуспешно се опитваха да изпират някои български медии и отделни автори.
4. Г-н Джераси твърди, че “Поради многобройните инсинуации и опити фигурата на монарха да бъде опетнена, институции като Яд В’ашем в Израел и Мемориалът на Холокоста във Вашингтон не представят страната ни по начина, по който тя си е извоювала.” Всъщност е обратното – тъй като фигурата на царя е опетнена, то нормалното за сериозните институции в Израел и САЩ е да не го величаят като “спасител на евреите”. Наистина – как биха могли те да твърдят, че човекът, който е взел решението (по думите на самия г-н Джераси, който уточни по-горе, че то е взето еднолично!) за депортирането на 11 343 души, е някакъв друг, а не военнопрестъпник?!
А що се отнася до страната, до царство България, то ако днешна България не се опитваше упорито (и безуспешно!) да прикрие участието му в депортацията, то и имиджа на държавата щеше да е далеч по-добър.
5. Г-н Джераси цитира нещо, което уж било казано от президента Петър Стоянов, а именно, че представил във Вашингтон, при това във “Вашингтонския мемориален музей на Холокоста” Мария Луиза като “дъщерята на цар Борис III, спасителя на всички български евреи”. Има две възможности – г-н Стоянов действително да е казал подобно нещо, което не е вярно или г-н Джераси да си измисля цитата. Тъй като в статията няма посочен източник, е трудно да се прецени кое от двете е вярно. Но трябва да отбележим, че колкото повече години изминават от този момент, толкова повече паметта на г-н Джераси се развива – сравнете статията му от 2022 г. с друга негова статия, от 2013 г., отново публикувана в “24 часа“, в която този момент не е описан. Но пък и там историята е представена със съмнителни твърдения, неподкрепени от фактите.
6,7,8 и т.н. В статията се предлага нов прочит на историята, който е насочен основно към миене на кръвта от ботушите на царя – кръвта на невинните депортирани, както и на онези, които не са депортирани, но са въдворени в трудови лагери, с отнето имущество и граждански права, а близките им са интернирани из страната.
Депортация на евреи от Скопие, извършвана от българските власти (1943 г.)
Но не можем да не се спрем на един друг момент в статията. Авторът пише “Никой не може да твърди, че за македонските и тракийските евреи не са били правени опити [за спасение – б.м., В.М.]”. Това е абсурдно – естествено, че може, а и трябва да се твърди това, защото… такива опити не са били правени!
Спорд г-н Джераси “Отношението на македонците към техните евреи е в рязък контраст с това в родината ни. Веднага след като македонските евреи били изведени от домовете си, местните съседи се втурнали към къщите им и ограбили всичките им вещи.”
Г-н Джераси пише това, без да се досети, че така хем показва любимия си(?) Борис III като некомпетентен цар, който не се грижи да се спазват законите на царството, хем пропуска, че имуществото и гражданските права на всички евреи на територията на царството са били отнети. Не от “местните съседи”, а от държавата.** Нещо повече – на територията на царството действат абсолютно същите закони, които действат и на окупираните територии. Разликата е, че 11 343 евреи от окупираните територии губят и живота си, в резултат от действията на властите на царството, докато онези от “старите” територии губят само свободата, честта и достойнството си, но оцеляват! Те са оцелели, а не са спасени.
В заключение, абсурдно и цинично е да се настоява цар Борис III да бъде награден с орден заради “спасяването на евреите”. Историята отдавна се е произнесла за неговото управление, ясна е отговорността му за влизането на царството във Втората световна война като член в нацисткия Тристранен пакт. Ясно е, че именно неговото правителство е организатор и изпълнител на депортацията на мирно население – деяние, което е обявено за военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Никакви приказки от заинтересовани лица и хора, близки до сина на царя (г-н Джераси е публикувал в статията си и снимка, на която той е заедно със сина на царя, Симеон Сакскобургготски) не могат да променят историята или да подменят истината.
Поредният опит да се изчисти образа на царя е неуспешен!
______
* – Напомням само някои от известните исторически факти: през 1940 г. и следващите години в царството се приема антисемитско законодателство; през 1941 г. царството влиза в Тристранния пакт; малко след това окупира Тракия, Македония и Пиротско, а през декември обявява война на САЩ и Великобритания; през 1943 г. депортира 11 343 души мирно население (на които не е дадено българско поданство – съгласно българските антисемитски закони); след това интернира десетки хиляди евреи из страната, като им отнема имуществото и ги лишава от граждански права и т.н., и т.н. Достатъчно ясно ли се вижда какви са “моралните устои”?
** – Достатъчно е да се прочете сборника “ДЕПОРТИРАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ ОТ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ, БЕЛОМОРСКА ТРАКИЯ И ПИРОТ МАРТ 1943 г. Документи от българските архиви (Том I)”, по-специално: “В ликвидирането на „еврейското имущество“ в Беломорието, Македония и Пирот е ангажиран значителен управленски и административен ресурс, впрегнат в мащабна бюрократична задача (вж. раздел 6.4.). В сборника са поместени редица първични документи от операцията, като протоколи-описи от прибраните и депозирани в БНБ пари и ценности при самото „вдигане“ на евреите (вж. раздел 6.2.), наддавателни листове от търговете, списъци на разпродаденото имущество и др. Приведени са архиви, отразяващи работата, отчетите, оплакванията и проблемите на различните видове комисии – за отпечатване на жилището (или магазините) след „вдигането“; за приемане, съхранение, сортиране и подреждане на вещите; жилищната, получаваща ключовете от къщите и натоварена с тяхното стопанисване и отдаване под наем; провеждащите търговете и т.н.” (стр. 29).
Интервю, което дадох* за TheMayor.EU, публикувано под заглавие “Медиите да спрат да канят „експерти“, които разпространяват фалшивa информация” и с подзаглавие: Вени Марковски и неговият опит с дезинформацията в най-бедната страна членка на ЕС – България
TheMayor.eu – logo
Вени Марковски е един от пионерите на интернет в България. През 1993 той става съосновател на bol.bg – първия интернет доставчик в София. През 1995 съосновава “Интернет общество – България”, неправителствена организация, на която още е председател.
Господин Марковски, вие сте ключова част от историята и разпространението на интернет в България. Кога започнахте да се интересувате от фалшиви новини? Кое ви провокира да работите в тази насока?
Нямам спомен за точна дата, но в историята на българския Интернет партенките си съществуват горе-долу от времето на появата на първите системи за обмен на съобщения в страната преди повече от три десетилетия. Всъщност, по-правилното е да използваме термина „фалшива информация“, защото не всяка е новина.
Съществува ли зависимост между методите за разпространение на фалшива информация, темите които засяга, и уязвимите групи?
Не съм забелязал подобна зависимост, но се забелязват едни и същи партенки, свързани с определени малцинствени групи, без значение дали се намират в България, в Русия, в Западна Европа или САЩ (все региони в света, от които имам наблюдения и следя чрез специализираната литература). Речта на омразата е неразривно свързана с партенките.
Как изглежда дезинформацята в съпоставка между САЩ, Западна Европа и България в частност?
Като имаме предвид дефиницията на понятието („Дезинформацията включва всички форми на фалшива, неточна или подвеждаща информация, която е създадена, представена и популяризирана целенасочено, за да предизвика обществена вреда или с цел печалба“ – Експертна група на високо равнище към ЕК, 2018 г.), то има две разлики: първата е в мащабите и последствията, а втората – в ефекта върху гражданите.
Виждаме, че дезинформацията, свързана с КОВИД-19 в България имаше смъртоносен ефект върху хората в страната. Броят на починалите в следствие от КОВИД-19 е далеч по-голям, отколкото е в другите посочени страни. Ефектът върху гражданите е – в буквалния смисъл на думата – смъртоносен. Медиите трябва също да поемат своята отговорност за разпространяване на фалшива информация.
Какво имате предвид под поемане на отговорност?
Когато някоя медия кани гости, популяризиращи невярна информация и разпространяващи фалшива информация, тя става съучастник. Крайно време е в медиите да не бъдат канени „експерти“, допринесли с „експертните“ си мнения за по-голямото разпространение на фалшиви новини – и не само за КОВИД-19, но и за войната на Русия срещу Украйна, например. Медиите (вкл. и националните обществени БНР и БНР) канят непрекъснато по студията хора, доказали се не просто като калпави „експерти“, но и като лоши последователи на Ванга, защото нито едно от предсказанията им не се случва.
Надявам се, че скоро ще чуем конкретните ангажименти от страна на образователните системи в страните-членки на ЕС. Известно е, че всякакви нововъведения в тези системи, дори и онези, предлагани с най-благородни цели, отнемат доста време от предложението до внедряването, но дано съответните институции този път се раздвижат по-бързо, защото става дума за критичен проблем.
Докато наръчникът се фокусира върху изграждане на инструменти за борба с фалшивата информация за млади хора, които все още са част от образователния цикъл, как биха могли да се достигнат други социални групи, които имат много слаба „имунна система“ срещу интернет дезинформацията?
Едно възможно решение би било, ако насоките се използват и за други сфери на обществото (със съответната редакция, разбира се). Но се страхувам, че проблемите у нас са същите като тези с ваксинацията срещу КОВИД-19: хората не вярват, че има проблем с информацията и съчетават това с липсата на знания за това как да се справят с него (или принципа „Кой си ти, че ще ми кажеш, бе!?“) Явлението е достигнало трагично големи размери, защото експертите, споделящи вярната информация, нямат достъп до медиите.
И това щеше да е малък проблем, ако в тези медии не се появяваха хора, разпространяващи дезинформация. Резултатът е, че гражданите нямат достъп до достоверна информация, но имат огромен и неограничен достъп до фалшива такава.
Битката с фалшивите новини губеща ли е, когато е толкова лесно да излъжеш, а изисква толкова много да докажеш истината?
Губеща ще е, ако не вземем мерки – като общество, но и като индивиди, всеки един от нас – и оставим партенките и дезинформацията да шестват необезпокоявани из публичното пространство. Обратното – ако се борим с нея, със сигурност ще имаме успехи, защото, съгласете се, ако нищо не правим, то значи предварително сме се предали.
Може ли един индивид да се бори с фалшивата информация? Достатъчно ли е да има група от отдадени проверители на факти или по-скоро има нужда от системни реформи?
Всеки един от нас – потребителите на социалните мрежи, може – и трябва! – да поеме лична отговорност да се бори с фалшивата информация. Когато видим някъде нещо, което не е вярно, не бива да го подминаваме, а трябва да го опровергаваме, да алармираме социалните медии, да настояваме те да вземат мерки, да предупредим приятелите си, така че те да не стават жертви на фалшивата информация и т.н., и т.н.
До каква степен инициативи като Read Twice, които искат да изградят капацитет сред медийните професионалисти, с експертиза от чужбина, могат да помогнат за подобряване на медийната среда у нас?
Много е важно да има такива инициативи като Read Twice и те да са успешни. Колкото повече – толкова по-добре. И те трябва да са не краткосрочни (година-две), а дългосрочни.
Борбата с фалшивата информация и дезинформацията е къртовски труд, в който всяка инициатива е добра, а от българския опит виждаме, че действително имаме нужда от споделяне на чуждестранния опит, тъй като обществото ни, както изглежда, е загубило способността си да се отнася критично към фалшивата информация и става лесна нейна жертва.
Особено важно е журналистите, репортерите, водещите, да могат не само да разпознаят фалшивата информация, но и да не се страхуват да опонират на събеседниците си, когато те пускат лъжи в ефира.
И, разбира се, редно е медиите да налагат елементарните норми на журналистиката в своята дейност, както и да вземат необходимите мерки срещу онези журналисти, които са волни или неволни рупори на фалшивата информация и на дезинформацията.
______ * – Публикувам го в блога си (с препратка към сайта), защото при споделяне от оригинала, заглавието излиза на английски език.
Резултати от гласуването. Източник: Божидар Божанов
Парламентът гласува за “укрепване на отбранителния капацитет на България и за предоставяне на военна и военно-техническа помощ на Украйна” (цитат и снимка от стената на нар.пр. Божидар Божанов).
За разлика от предишния път, когато се водеше агресивна война в Европа – по време на Втората световна война, този път българският парламент прие правилното решение – не да бъде съюзник на агресора, а да окаже помощ на жертвата на агресия.
Това решение е важно за Украйна, но е важно и за България
Всеки, познаващ историята на страната, знае до какво води снишаването и шикалкавенето на политиците: до страдания за народа, до икономическа и политическа катастрофа.
По време на предишната агресия, през Втората световна война, царят и неговото пронацистко правителство решават, че България трябва да е съюзник на хитлеристка Германия, че трябва да обявят война на САЩ и Великобритания, че могат да организират и депортират 11 343 евреи от окупираните територии в Тракия, Македония и Пиротско и т.н., и др.п.
Но при цялото сътрудничество с нацистите, в историята на страната има две светли нишки:
– Въоръжената борба срещу пронацисткия режим на царя и Филов;
– Съпротивата на общественици, Св. Синод на Българската православна църква, както и на някои политици (Пешев и др.) срещу депортацията на останалата част от евреите, довела до спирането ѝ и до оцеляването на 48 хиляди души.
Днешното решение на НС е също такава светла нишка.
Хората, които (седнали удобно пред компютрите си!) крещят срещу това решение, трябва да се замислят за уроците от историята и че ако се държат така, както са се държали управляващите през Втората световна война, то рискуват крайният резултат за страната да не е по-различен от този, случил се на 9-и септември 1944 г.
(Моя статия, публикувана в “24 часа” на 21.07.2022 г.)
Борислав Зюмбюлев написа статия, в която призовава България да се извини на за действията на държавата по време на Втората световна война на територията на днешна Северна Македония. Това е едно добро, но недостатъчно начало.
Преди читателите да се нахвърлят върху ми с нападки, че ние нямаме за какво да се извиняваме, трябва да уточним фактите:
Закон за защита на нацията. Източник: ДАА
Изминали са 81 години от влизането на царство България във Втората световна война. Тогавашното ръководство на страната, в лицето на цар Борис III и Богдан Филов, а и депутатите от Народното събрание извършват редица действия, които са малко известни или дори направо неизвестни. Ето някои от тях, последователно – така, както са се случвали: приемат антисемитско законодателство; вкарват държавата в нацисткия Тристранен пакт; разбират се с Хитлер той да им предаде части от територията на окупираните от него Гърция и Югославия, в които навлизат български войски (първи и втори окупационни армейски корпуси), полиция, администрация, учители и т.н.; обявяват война на САЩ и Великобритания (макар че това не е било задължение на страната по договора за влизане в Тристранния пакт!) и т.н. Всички тези действия напълно естествено водят и до следващата голяма и трагична крачка: учатието на царството в Холокоста.
От гледна точка на историята и на правото няма никакво съмнение:
царското управление организира и осъществява депортацията на 11 343 души мирно население
от окупираните Тракия, Македония и Пиротско. Съмняващите се могат да разгледат наличните снимки и архивни кадри*, които ясно показват какви войници са наобиколили депортираните, на вагони с какви надписи са товарени и къде са отправени тези “ешелони на смъртта”.
Цар Борис и Хитлер
Фактите са известни, изследвани са задълбочено от специалистите и никой обективен наблюдател не поставя под съмнение факта, че царство България, управлявано еднолично от цар Борис III след 19-и май 1934 г. и кабинетът начело с Богдан Филов са отговорните за организирането и извършването на депортацията на мирното население. Не е случайно, че именно тази депортация на мирни граждани по време на война е определена като двойно престъпление – и военно, и срещу човечеството. При това няма никакво значение, че след като са депортирани, хората са били убити в Треблинка от нацистите. Дори всички те да бяха останали живи, това нямаше да промени предходното престъпление. Хората, които се опитват да оневинят режима с аргументи, че това престъпление било дело на нацистите, грешат. Те или не разбират, или се преструват, че не разбират, че депортацията сама по себе си е престъпление.
В историческата наука няма никакво съмнение за това, че тази депортация е организирана и извършена от българската държава. Следователно хората, които твърдят, че България не може да е отговорна за депортацията на евреите, се заблуждават. Дали го правят от незнание или умишлено не е ясно, но е ясно, че когато казват нещо подобно, те се опитват да подменят темата “престъплението депортация на мирно население” с други теми, които нямат нищо общо с нея — например как били посрещани българските войски в окупираните територии, колко пари е инвестирало царството за строителство по тези земи и т.н., и др.п. Всички тези други теми се пускат с цел да се отклони разговора от най-важното: отговорността на царството за престъпленията, извършени от управлението на царя и Филов.
Тази отговорност е призната още през 2008 г. от тогавашния президент Георги Първанов. Признанието идва по време на посещение в Израел и е съобщено** предимно в израелските медии. Българските пропускат да съобщят тази новина. Статията на г-н Борислав Зюмбюлев може да постави началото на поява на повече материали по темата, в които истината да не се заобикаля или покрива с килима на фалшивата история, обявена от някои като “нов прочит”. Борбата истината да бъде разпространена ще е тежка и трудна; срещу нея са изправени различни хора, че и цели политически партии. Срещу историческата истина се обявяват и отделни политици, които организират сбирки и срещи, популяризиращи лъжливите тези за “добрия цар-спасител”, издават книги за “спасителната роля на царската армия” за спасяването на евреите и т.н.
Един пример за подобно изопачаване на истината може да се види в YouTube-канала на евродепутата Андрей Ковачев, където има публикувана*** реч на израелския президент Шимон Перес, която е преведена неточно. Според приложения превод, президентът бил казал: “…през април 1943 г. българите спасиха евреите, това бе общо усилие на Църквата, гражданите, обикновените хора…”, докато всъщност думите му са: “…през април 1943 г. българите спасиха евреите, повечето от тях. Това бе рядка комбинация на Църквата, профсъюзите, обикновените хора…” Едва ли някой ще повярва, че г-н Ковачев е намерил толкова некадърен преводач да преведе речта, та човек може да се зачуди защо е пропусната тази ключова фраза “повечето от тях”? Ще се съгласите, че когато в страната има 60 хиляди евреи и 48 хиляди от тях не са изпратени в концлагера Треблинка, то действително повечето са оцелели.
Израелските президенти през годините винаги и публично са изразявали благодарността си към България за това, че е спасила повечето от своите евреи. Но никога няма да чуете от тях, че България е спасила всичките евреи.
Проблемът на политиците, а и на някои автори, е, че изглежда те не разбират, че спирането на депортацията, довело до оцеляването на 80% от евреите в царство България, е достатъчно значимо действие. То не може да бъде помрачено от факта, че не са оцелели всичките евреи, но със сигурност може да бъде помрачено от факта, че днес има хора, които се опитват да пренапишат историята и отричат отговорността на пронацисткото управление на царя и Филов за депортацията на 11 343 мирни граждани. Това шикалкавене е контрапродуктивно, то е антибългарско и показва комплексарщината на хората, които го прилагат. Силната държава, силното общество нямат нужда да украсяват историята и да прикриват грозните и тъжни моменти в нея. Те се изправят срещу тях, признават ги, поднасят извиненията си към оцелелите и техните близки, правят го без условия и уговорки, без оглушки и страх.
Ще бъде чудесно, ако днешните български политици намерят силата и смелостта да се изправят срещу мрачната историческа истина за депортацията, ако я признаят, приемат и се обявят не за “нов прочит” на тази тъжна страница от българската история, а за признаване на цялата истина за поведението на царя и Филов по време на Втората световна война, довело до поредната национална катастрофа, окупацията от страна на червената армия и последващия 45-годишен сталински режим.
Не, коригирам се: няма да бъде само чудесно, а ще е и справедливо, честно и морално. Пък ще е направо чудо, ако отговорните политици поднесат съжалението и извиненията не само в Скопие, но също и в Белград и Атина
П.П. Най-горе написах с получер шрифт “ние”, защото много хора днес говорят “ние не сме депортирали”, “ние не сме фашисти” и др.п., което е абсурдно. Разбира се, че не сме ние отговорните, а тогавшните управляващи.
“Вкопчването във властта е път към нищото” Източник: уебсайт на БНР
В началото на днешното предаване “Политически НЕкоректно” водещият Петър Волгин направи безпощадна критика на управлението на… президента Путин!? Тя си личи още от заглавието, сложено от БНР: “Вкопчването във властта е път към нищото”.
Три цитата* от г-н Волгин, които се отнасят за България, но поради това, че водещият говори по принцип, за “целия цивилизован свят”, то могат и трябва да бъдат четени като отнасящи се *и* за Русия, както *и* за президента Путин:
“В една парламентарна демокрация е съвсем естествено мнозинството в парламента да се пропука, шефът на парламента да бъде сменен, а правителството да падне след вот на недоверие.”
“…напълно демократични процедури и това се случва навсякъде, в целия цивилизован свят.”
Путин работил като таксиметров шофьор. Източник: сайт на “Русия отвъд”
“До вчера си бил г-н Никой и изведнъж от продавач на хапчета или стажант в някоя кантора адвокатска или някаква друга** са те сложили да управляваш държавата или парламента. А подобни кариерни подскоци замъгляват съзнанието и тези скачащи персонажи заживяват с усещането, че са незаменими, че гениалността струи от тях на талази и че ако не са на власт, слънцето няма да изгрее.”
П.П. Разбира се, г-н Волгин не критикуваше Русия и президента Путин, но когато говори принципно, за “демократичните държави”, а завършва коментар си с думите, че въпросът дали България е демократична държава бил ”силно дискусионен”, то сравнението между България и Русия е естествено, нали?
_________
* — Цитатите са взети от звуковия файл към статията в БНР.
** — Или таксиметров шофьор (вижте прикачената втора картинка)?
Снимки: компютърен екран. Източник: сайт на БНР и “Русия отвъд” (официален руски сайт).
Вчера (08.06.2022 г.) Белият дом съобщи, че президентът Байдън е предложил за нов посланик в България дипломата от кариерата Кенет Мъртън. Новината бе съобщена от “Свободна Европа” с напълно нормално (дори тривиално) съобщение:
“Американският президент Джо Байдън номинираКенет Мъртън за посланик на САЩ в България. Ако номинацията му бъде потвърдена от Сената, той ще замени на поста Херо Мустафа, която е в България от 2019 г.
Кенет Мъртън е бил посланик на САЩ в Хърватия и Хаити, а последната му мисия е като шарже д’афер на американското посолство в Хаити. Бил е и икономически съветник в посолството на САЩ в Париж, се посочва в биографичната му справка, публикувана от Белия дом.
Мъртън е бил и заместник-изпълнителен секретар в Държавния департамент на САЩ. Работил е и като главен заместник-помощник секретар в Бюрото за глобално управление на таланти към Държавния департамент, а преди това е бил заместник-помощник секретар в Бюрото по въпросите на Западното полукълбо.
Кенет Мъртън има бакалавърска степен от университета Маями в Оксфорд, Охайо, и магистърска степен от Американския университет във Вашингтон. Говори хаитянски креолски език, френски, немски и испански.
Носител е на няколко награди заради дейността си в помощ на пострадалите от земетресението в Хаити през 2010 г.”
Напомням, че именно през юни 2019 г. президентът Тръмп предложи за посланик в България г-жа Херо Мустафа. Мандатът на всеки посланик на САЩ е тригодишен, т.е. Белият дом си кара процедурата за България “по график”.
Някои медии у нас обаче се зарадваха нескрито. Вижте част от заглавията:
Да погледнем и някои от текстовете под тези заглавия.
Г-н Александър Урумов, цитиран в “Труд“, пише:
Смяната на Н.Пр. посланик Херо Мустафа се отличава с два важни детайла:
Първо, отказан й е втори мандат.
Второ, отказано й е дори удължаване на мандата с няколко месеца до есента.
Разбира се, г-н Урумов споделя не “детайли”, а мнението си, което не само не е подкрепено от фактите, но и противоречи на логиката.
Според г-н Урумов на г-жа Мустафа ѝ е отказан втори мандат. Читателите знаят, че нито един от щатските посланици в последните десетилетия не е бил оставян за втори мандат. Твърдението на г-н Урумов предполага, че г-жа Мустафа е искала да остане още един мандат, но това ѝ било отказано. Това си е чиста спекулация и/или инсинуация. Да не говорим, че така, както е написано мнението на г-н Урумов предполага, че той е запознат с работата на Белия дом. Всеки нормален читател би се досетил, че ако някой българин има такъв достъп до Белия дом, той никога не би коментирал по такъв начин каквото и да е по темата.
Второ, г-н Урумов твърди, че на г-жа Мустафа ѝ е било отказано удължаване на мандата с няколко месеца до есента. Само че… мандатът ѝ не изтича през юни; през юни 2019 г. тя е била номинирана за посланик в България, но кандидатурата ѝ е минала гласуването в Сената на САЩ на 24.09.2019 г. Т.е., не може да се говори изобщо за каквото и да е удължаване на мандата, защото… той все още не е изтекъл.
“САЩ изтеглят оскандалената посланичка Херо Мустафа, съобщава “Свободна Европа”. …
“Според анализатори отпътуването на Херо Мустафа е ясен знак, че властта в Белия дом вече не стои зад Кирил Петков и Асен Василев и е оттеглила доверието си от тях.”
Разбира се, видно и от цитата по-горе, “Свободна Европа” не е съобщавала нищо подобно. А цитираните неназовани анализатори явно трябва да мислят, че България е толкова важна държава, че САЩ да демонстрират по такъв начин странен начин отношението си към нея?!
Вижте фактите:
На 8-ми юни Слави Трифонов съобщава, че изтегля министрите на ИТН от кабинета.
В същия ден Белият дом предлага на Сената името на новия кандидат за посланик на САЩ в България.
Нашите “медии” и “анализатори” изглежда си мислят, че България е толкова, ама толкова важна, че в желанието си да даде “ясен знак”, от Белия дом се втурват да търсят нов посланик за България!? Не само това, а като го намират, го проверяват, консултират се с комисиите по външна политика, с Държавния департамент и т.н. А вероятно с цел по-голяма конспирация намират и още двама посланика (за две други държави), както и трима кандидати за други високи постове, които трябва да минат през процедурата по получаване на съгласие в Сената.
Впрочем, в новината има действително интересен факт: България се оказва достатъчно важна държава, така че бъдещият посланик на САЩ да се номинира преди изтичане на мандата на сегашния посланик. Добре би било “анализаторите” да се замислят върху това, а не да прекарват времето си в търсене на теле под вола.
Уважаеми читателю,
Попаднах на статия със заглавие “САЩ – 250 години. Германия – 150. Как да проумеят нашите 1300?” на Любен Обретенов в “КлубZ” и понеже изданието е сериозно, реших, че ще е полезно да споделя някои бележки за читателите на блога ми, а може би и КлубZ ще ги публикува. Целта ми не е да влизам в някакъв спор с автора, г-н Обретенов, а да ти помогна да погледнеш по-критично върху така деликатния “македонски въпрос”.
Паметник “1300 години България”, източник: сайт на община Шумен
Любен Обретенов: “Ако изобщо може да се говори за натиск спрямо България по македонския въпрос, то той идва най-вече от две места – САЩ и Германия.”
Коментар (ВМ): Не може да се говори за “натиск спрямо България”. България е суверенна държава, върху която приятелите не оказват натиск; ако има натиск, той ще е от някой, който не е задължително да мисли доброто на България. САЩ и Германия са приятели на България и на българския народ; двете страни нееднократно са демонстрирали и доказвали това, че са искрени приятели на страната.
ЛО: “Лесно е да забравиш за историята, когато нямаш такава.”
ВМ: Днешна България често показва, че самата тя обича да забравя собствената си история, когато тя не е позитивна. Конкретен пример: случилото се с евреите по време на Втората световна война. Официална България (а и много отделни хора, някои от които – историци!) упорито говори само за “спасяването на евреите през 1943 г.”, но нито дума за това, че преди да бъдат “спасени” 48 хиляди евреи, едни други – 11 343 – са били депортирани от българската държава в концлагера Треблинка, където почти всички са убити. Ако стане дума за тях, то е под сурдинка, с половин уста, с някакви уговорки и условности. Дали не, защото е по-лесно е да забравиш историята, отколкото да имаш куража да се изправиш – честно и почтено! – срещу истината?
ЛО: “Например САЩ. Тази държава има история около 250 години. Как да схванат, че ние тук със Скопие си говорим за цар Самуил, царувал преди повече от 1000 години?”
ВМ: Така е, САЩ са млада държава. Същевременно те – за разлика от България? – си говорят за грозните моменти в своята история. Пример: случилото се с американците от японски произход по време на Втората световна война, които са интернирани в страната. 40 години по-късно е приет нарочен закон, с който държавата им се извинява и ги обезщетява. От друга страна, да не забравяме все пак, че преди 250 години българската държава не е съществувала изобщо. А това, че в САЩ не могат да схванат защо България и Северна Македония си говорят за цар, живял преди повече от 1000 години, това е вярно. Никой човек, който си гледа работата и иска да има нормален живот, не би се вторачил толкова назад в миналото, освен ако не е, за да научи нещо, което би му помогнало в днешния свят.
ЛО: “Как да разберат, че за някои хора държава означава много повече от просто “land of the free and home of the brave”?”
ВМ: Дали всъщност това не е и един от проблемите на днешна България – че все още не е земя на свободните и дом на смелите? Както знаем от Иван Хаджийски, той бе стигнал до извода, че още княжество България се бе превърнало в страна на дребните хора, на дребните шмекери.
ЛО: “При тях отделни държавици са се обединявали, докато по същото време при нас на един народ му се е наложило да живее в три държави.”
ВМ: Трябва да отбележим, че отделните “държавици” са всъщност земи с доста добре развита икономика и култура. А българите на територията на Бългрия в последните 30 години са все по-малко обединени, а за последните 10 години намаляха и с 844 000 души – не звучи като атестат за добра държава, нали?
ЛО: “Това го е разпоредил един конгрес, който се е провел, хм, провел се е всъщност в Берлин. Случайност? Както е видно ние можем да забравим историята, но тя, някак си, никога не ни забравя. И дори си прави шегички. В европейската столица [Берлин – б.м., В.М.], в която навремето създадоха проблема между България и Македония, сега се чудят откъде точно се е появил този проблем.”
ВМ: Тъкмо на този конгрес в Берлин е създадено българското княжество! В Берлин, а не в Сан Стефано, където граф Игнатиев умело пуска въдицата на Санстефанска България, за която обаче Русия не само никога не е настоявала, а дори напротив – предварително се е договорила, че няма да я има в този размер! Според някои именно благодарение на Бисмарк в рамките на княжеството е включен Софийският санджак (за който Русия е настоявала да си остане в рамките на османската империя), според други всъщност Русия е настоявала санджакът да бъде включен в Княжеството, а Великобритания е била против.
За истинската и малко известна политика на Русия спрямо българите през XIX в. е добре да се прочетат тези статии: https://bg.wikipedia.org/wiki/Райхщадско_споразумение, https://bg.wikipedia.org/wiki/Будапещенска_конвенция и https://bg.wikipedia.org/wiki/Лондонско_споразумение както и книгата на Иво Инджев “Измамата Сан Стефано”, където има доста документи, хвърлящи светлина върху заблудите на хората: https://www.ciela.com/izmamata-san-stefano.html
ЛО: Много просто – две от държавите, създадени изкуствено в Берлин, се обединиха.
ВМ: Берлинският конгрес не създава “две държави”. Източна Румелия не е държава, а автономна провинция в рамките на Османската империя. Създаването им не е “изкуствено”, а резултат от предварителните договорености на Русия с останалите велики сили, посочени по-горе.
ЛО: “Може би е редно ние да проявим известно великодушие към нашите западни партньори. От висотата на нашите 1300 години история. Когато в САЩ и Германия са правили първите си държави, ние сме започвали с третата.”
ВМ: Надменният тон никога не е от полза, а историята не се мери дали е висока или ниска в зависимост от годините съществуване на коя и да е държава. Пък и как така “имаме” 1300 години история, а същевременно и пет века “турско робство”? И още два века византийско владичество, нали?
ЛО: “По времето, когато американските колонии са се бунтували срещу Великобритания, при нас Паисий е припомнял, че сме имали царство и пак трябва да имаме.”
ВМ: Близо 100 години преди Паисий да наругае българите, че се гърчеят, е основан Харвардският университет, в “американските колонии”. Университетът все още съществува и един от най-добрите в света!
ЛО: “По времето, когато Германия се е обединявала с огън, меч и “реал политик”, нашите предци са създавали третата България с черешови топчета.”
ВМ: Всъщност по онова време лудите глави – предимно емигранти в Румъния, сред които Раковски, Ботев, Левски и др., са се опитвали да събудят “нашите предци”, за да се преборят за освобождението си.
ЛО: При тях е динамично – от 150 години насам е Германия, а преди това друго. При нас е статично – от 1300 години все е България.
ВМ: Това наблюдение всъщност би било по-точно, ако се има предвид, че динамичното е свързано с движение, а статичното – със стагнация. Но това, за което можем да твърдим със сигурност, че е статично, е описано от багдадския летописец Ибн-Фадлан, който е бил посланик при волжките българи:
“Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: “Този има право да служи на нашия Господ.” И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.”
Големият български писател Кирил Христов цитира Ибн-Фадлан, за да каже, че нищо не се е променило в нравите на българите за 1000 години. Статично гледаме как някои хора са по-кадърни от другите и ги хващаме, за да ги обесим.
ЛО: “Може би наистина историята ни е повече, отколкото можем да понесем.”
ВМ: Ако ни е повече, тогава защо непрекъснато се опитваме да се покажем като много горделиви хора, можещи да понесат не само 1300 години история, а повече? И защо някои хора изглежда не правят разлика между горди и горделиви?
ЛО: “…ако ще сме партньори, е редно да се приемаме такива, каквито сме.”
ВМ: Това звучи така, сякаш все още не сме партньори, но ще станем (ако “партньорът” ни говори през цялото време колко сме велики)? Истинските партньори не се притесняват да си казват честно нещата, в лицата, а не зад гърба. Истинските партньори са откровени, дори и това да предизвика болка. Истинските партньори не се крият зад “хилядолетната история”, погледът върху която в последните три десетилетия я прави да изглежда по-скоро като истерия, отколкото история.
***
Преди да седнем да гледаме другите държави и тяхната история, редно е да си поставим нашата в ред – и историята, но и държавата! Такъв преглед е задължителен, особено що се отнася до историята ни със съседните страни, с които искаме да имаме нормални и приятелски взаимоотношения.
Никой не ни кара да бъдем “като тях” и да имаме същата история “като тях”, но за наше собствено добро е крайно време да погребем призраците на историята, които ни преследват от десетилетия, а много от които са ни и настигнали. Ако човек продължава да върви напред, но с извърната глава назад, към “славното” минало, то със сигурност ще се спъне, ще падне и ще се удари, а може би – и нарани.
Нито една история не е свързана само с положителни моменти. Силните хора – и държави! – обаче си признават недостатъците, лошите моменти, извиняват се на засегнатите, коригират си поведението и вървят напред.
Дезинформацията е лесна за разпознаване, но трудна за преборване. И въпреки всичко не бива да ѝ се оставяме, да ставаме нейни жертви. От всеки един от нас зависи дали ще бъдем роби на лъжата или господари на истината.
Стена на Асен Хермес Асенов във Фейсбук
На 18-и юли 2021 г. г-н Асен Хермес Асенов (снимка от стената му – вляво) публикува във Фейсбук една снимка с текст. Текстът гласи:
“Франция- 2 милиона протестират за да получат правото си на избор за здравето и живота си!
Даниел Димитров”
Снимка на фалшив протест срещу ваксините. Източник: Фейсбук стена на Асен Хермес Асенов
Фактът, че г-н Асенов е сложил някакво име под текста ще рече, че това са думи на някой си Даниел Димитров, който г-н Асенов е посочил като източник на снимката и текста.
По-важното от авторството е друго – защо са се намерили 883 души, които да харесат снимката и текста, както и да ги споделят 4 400 пъти!? И защо Фейсбук не е предприел нищо, за да премахне дезинформацията?
Ето какви са фактите:
На снимката не са два милиона, а 90 хиляди души.
И не са протестиращи срещу ваксините, а са фенове на футболния отбор на Франция.
И снимката не е от 2021 г., а от 2018, когато Франция спечели световното първенство. Нещо, което се вижда ясно в тази статия от 2018 г., в която има и други снимки.
Оригинална снимка от 2018 г. Има си име на автор. Източник: сайт CBC.ca
Преди два дни щатският президент Байдън каза, че Фейсбук убива хора, защото не предприема достатъчно действия, за да премахва своевременно дезинформацията от сайта, на което от компанията отговориха, че близо 2 милиарда души били имали достъп – чрез Фейсбук – до достоверна информация за ваксините. Проблемът е, че потребителите на Фейсбук са над 2,8 милиарда, т.е. има едни 800 милиона, останали неинформирани. Но едно е да са неинформирани, а друго – да са информирани с грешната, подвеждаща и лъжлива информация – като тази, разпространявана от стената на г-н Асенов и споделена 4 400 пъти:
фб-брояч на снимката менте. Източник: компютърен екран
Какво да се прави с фалшивата информация, с ментетата, с дезинформацията – това е сериозен въпрос, с който преди три години се зае една експертна група към Европейската комисия – група, в която участвах и аз. Нашият доклад предизвика известни действия от страна на ЕК, но съдейки по наличието на огромно количество партенки – снимки, текстове, аудио и видео клипове – във Фейсбук, тези действия не са достатъчни. Социалните платформи не са достатъчно отговорни и не се грижат за здравето и безопасността на потребителите си. Наскоро ЕК обяви, че иска да получи съвет от нова експертна група, този път как да обучи учителите и образователните специалисти за борба с дезинформацията. Надявам се, че тази група ще препоръча по-сериозни методи за предотвратяване на разпространението на фалшива информация, особено когато се отнася до живота и здравето на хората.
А всъщност истинската информация за протестите във Франция срещу ваксините се съдържа в статията на Асошиейтид Прес (и други агенции и издания, разбира се) и от нея става ясно, че в протестите в цялата страна са се включили над 100 хиляди души. И заглавието е “Хиляди протестират срещу ваксинацията и ковид-паспортите”.
Протести във Франция срещу ваксините. Източник: АП
Трябва да търсим и да познаваме истината.
Да я разпространяваме.
И да не спираме да се борим с ментетата, партенките, слуховете, заблуждаващата информация и дезинформацията!
В допълнение, днес генералният хирург на САЩ (ръководителят на офицерския корпус на службата за обществено здраве на САЩ) заяви, че социалните медии подпомагат разпространението на заблуждаваща информация за ваксините. Лекарите и експерите са на едно и също мнение; ако чуете някой, който е на различно, трябва да сте наясно, че той/тя не го базира на известните научни факти, а заблуждава хората. Подобни заблуди са особено опасни, когато идват от известни в обществото медици – примери за това има достатъчно и в България, а няколко специално направени страници във Фейсбук се занимават с борба с подобни псевдонаучни мнения – вижте например страницата КОВИД-19: факти срещу слухове.
