Нова книга разкрива истината за Санстефанския договор и руската политика на Балканите

Договорът от Сан Стефано* е най-голямата измама в българската история, защото върху нея се крепи съзнателно създаваното (чрез тази измама) българско русофилство, довело в крайна сметка 45 годишната окупация на България от съветска Русия – една осъществена стара руска имперска мечта.

Измамата “Сан Стефано” (корица)

Прохождащата българска независимост след Руско-турската война е била многократно заплашвана от Русия – както с преврати и военни метежи на русофили, така и с пряка повторна окупация, този път с напълно откровената цел тя да “освободи” българите от независимостта им. Цяло чудо е, че това не се случва през 1886 г., когато руският император Александър III заповядва руски морски десант край Варна, но корабите му са принудени да се оттеглят след масови многохилядни демонстрации в цяла Европа в защита на млада българска независимост. Европа спасява България от руска окупация. За първи и последен път. И изобщо е невероятно, че България толкова дълго, до самата 1944-та година, успява да се спаси от съдбата на окупираните от Русия Финландия и Полша, след като е била нарочена от Русия да бъде нейно предмостие за домогване до проливите.

Истината за факта, че Русия се представя като добрата покровителка на българите, която им подарява земи, отнети само 3 месеца по-късно от лошите европейци на конгреса в Берлин, е била широко известна на българското общество преди да бъде цензурирана по времето на съветска окупация и погребана за много десетилетия. Тя е изобличавана дори от създателите на социализма в България Димитър Благоев и Георги Кирков. Младият Георги Димитров е призовавал през 1914 г. за съпротива срещу вредната за България руска политика (преди да се болшевизира 5 години по-късно).

Руският военен историк Констанин Гайворонски опровергава опитите на проруската историография в България да отрече (поради липса на “достатъчно доказателства”), че Русия подстрекава Турция да си вземе обратно Южна Румелия като наказание за Съединението на България. При това с аргумента, че българите са нарушили Берлинския договор.

В “Измамата “Сан Стефано” фактът, че тази интрига е била напълно преднамерено създадена от руската дипломация, е илюстриран с многобройни цитати от руски източници. Самия автор на договора Николай Игнатиев признава в своите записки, че е знаел за тайните споразумения на Русия с Австро-Унгария и Англия след войната да не бъде създадена голяма българска държава, но се оправдава, че едва ли не е дочул за тази най-дълбоко пазена тайна по лични канали. Защото е гузен, че е създал фалшиви очаквания у българите и изготвил документ, който не струва мастилото си.

Началникът му в Санкт Петербург Горчаков дава съгласието си за подписването на договора, срещу който по принцип е бил против (бидейки привърженик на преговорите с европейците, за ужас на своя дипломат в Цариград граф Игнатиев), знаейки, че той е напълно несъстоятелен и ще бъде ревизиран в Берлин (да, дори мястото на предстоящата ревизия е било известно на Русия предварително). Горчаков подкрепя накрая предварителния договор от Сан Стефано с единствената цел българите да бъдат привлечени на руска страна и настроени след това в Берлин срещу останалите европейски сили. Разчетите на този подъл план не само се оказали верни, но работят и до днес в полза на руското влияние в България.

Трите приоритета на Русия във войната с Турция, срещу чието избухване граф Игнатиев води до последно битка от позицията на голям приятел на Султана (за какъвто сам се определя), са ясно подчертани от Игнатиев в неговите записки. Изброени са в този и ред по важност:

  1. Завземане на проливите
  2. Недопускане на европейско влияние върху завладените територии
  3. Налагане на руското влияние в земите, населени с българи

Никъде в своите спомени Игнатиев не си криви душата, че целта на войната е била свободата на българите. Напротив, той е фанатичен противник на всякакви свободи в самата Русия, какво остава в една нова България.

Този начин на мислене предопределя факта, че руската дипломация и нейния шпионаж (открийте разликите) правят всичко да задушат всякаква българска самостоятелност и опити за национално освобождение. Нещо повече, руската администрация отказва да въоръжи българите по време на войната, макар в същото време да им натяква за липсата на достатъчно подкрепа. Нито едно българско въстание никога не е получавало под никаква форма подкрепа от Русия и преди това (за разлика от въстанията на гърци, сърби, черногорци и т.н.). Игнатиев и компания са смятали, че е по-добре българите да си останат под османско владичество, отколкото да се освободят и да попаднат под европейско влияние. Свободна и независима България би била проклятие за руските завоевателни планове по пътя към проливите. Аксаков го е казал в едно изречение: “Всяко българско тържество е смърт за Русия”.

По основите първи две точки Русия, споменати по-горе, се проваля. Но по трета точка Русия успява с чрез измамата, подхвърлена на българите, в която се корени руското влияние и до днес.

В контекста на днешна антизападна руска политика крайният реакционер граф Игнатиев, противник на всякаква форма на свободомислие в самата Русия и яростен противник на либерализма на Европа, все по-настоятелно бива възвеличаван за нова, още по-възторжена българска консумация. До степен, че Сергей Пинчук, бивши сътрудник на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) , оглавяван от самото му създаване до неотдавна от специалиста по българските въпроси (ген. Решетников), подготвя книга, в която се опитва да обуслови тезата, че граф Игнатиев бил “баща на българската нация”. Ни повече, ни по-малко.

Кой обаче е наистина Игнатиев?

Той е руски краен шовинист и реакционер, който в това качество е назначен след провала си от Сан Стефано, (сложил край на дипломатическата му кариера), за министър на вътрешните работи на Русия. Поставен на този пост след големия погром над евреите през пролетта на 1881 г. Император Александър III му възлага да усмири… евреите и да “спаси” Русия от “непоносимия еврейски гнет”, както се изразява в свои статии другият виден антисемит и кумир на българите Иван Аксаков.

Николай Игнатиев написва т.н. майски закони, които влизат в сила година по-късно. Това е първият случай в историята, когато традиционният иначе за християнството антисемитизъм се превръща в държавна политика, разписана със специални закони. Техният баща Игнатиев е на практика и духовен баща на Хайнрих Химлер, който 50 години по-късно го имитира в нацистка Германия.

“Измамата Сан Стефано” е четвърта поред книга по темата за изкривената история на отношението на Русия спрямо българите.
В нея читателят ще може да се запознае и с истинското отношение на руската армия към българите по време на войната. Разговорът с тях руските офицери водели чрез нагайката, кожен бич, наследен в Русия от монголските й господари. Военният кореспондент Василий Немирович-Данченко нарича саркастично нагайката “джобният речник” на руските офицери за общуване с българите. Той, както и колегата му журналист Евгений Утин, страстно защитават българите от масовото им охулване сред руската войска и в руската преса, когато въоръжените мужици и техните благородия под пагон започват да обвиняват българите за всичките си неуспехи в първата фаза на войната. Руските офицери редовно намират общ език в омразата си към българите с турски офицери, военни парламентьори, съгласявайки се заедно, че българите могат да бъдат управлявани само с ятаган и нагайка, свидетелстват двамата руски военни кореспонденти.

На такива честни руснаци обаче, рискували много да застанат на българска страна, като кореспондентите Данченко и Утин, в България няма наречена нито една улица. Тук на пиедестал издигат заклетия реакционер и антисемит номер едно в империята граф Игнатиев. В своите “Записки”, издадени през 1986 г. в България,той прави многократно неосъзнати (по отношение на днешните последици от тях) самопризнания, че гледа на българите единствено като на инструмент на руското влияние и то в случай, че Русия изобщо започне война (уж) заради тях. Това е хипотетична война, срещу избухването на която Игнатиев посвещава всичките си усилия (видно от записките му), но след като тя става факт – с решаващата роля на Бисмарк, успял да убеди силно колебаещия се руски цар, главният руски дипломат на Балканите си приписва заслуги за нея със същата “скромност”, с която преди нея се хвали като отличен приятел на Турция, султана и правителството му.

А на предсказуемия въпрос, защото авторът на “Измамата “Сан Стефано” е съсредоточил вниманието на читателя върху тези негативи, отговорът се налага сам: защото така може да бъде изобличена измамата, чрез която вече 140 години българите биват манипулирани – неуспешно преди съветската окупация и все така успешно в наши дни, цели 30 години след нея.

_______
* – Синопсис на книгата, предоставен от автора Иво Инджев (б.м., Вени Марковски)

Posted in Bulgaria, на български | Leave a comment

Март 1943 г. Кратък пътеводител из депортацията.

Автор: Румен Аврамов*

В поместен наскоро в „Култура“ текст, Владимир Дановски[1] разсъждава, без обичайния юбилеен повод, върху съдбата на евреите в „стара България“ и в „новите земи“ по време на Втората световна война. Писан през 2012 г., текстът носи привкуса на дебата от онези години и не отразява появилите се оттогава нюанси в споровете, стъпва на редица фактически грешки, проявява и не особено добър вкус.[2]
Но есето докосва причини, поради които сюжетът остава вечно неуловим и недовършен: озаглавено „Нормалността на доброто“ в контрапункт на „баналността на злото“ (Хана Арендт) и „крехкостта на доброто“ (Цветан Тодоров), то за пореден път препраща към бездните на морала. Невъзможността да се сложи крайна точка на дебата идва именно оттук. Ала не само. Всяко навлизане в материята се сблъсква и с други екзистенциални дилеми като вододела между лична и колективна отговорност; правомерността от приписване човешки качества/дефекти на етноними (в случая „български“) или социални макроструктури (като „народ“); ограниченията и свободата на решенията; способността на слабия (слабата държава) да надмогне намеренията на силния; разминаванията между исторически случилото се и възможните му алтернативи…

Евреите биват качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

От близо десетилетие се занимавам с темата, следя и участвам в дискусиите, воден от разбирането, че фактът, документът и числото са валидни доказателства. Че върху тях може да се стъпи, за да се придвижим до нещо, приближаващо се до истината. И със сигурност не съм първият, който установява илюзорността на това разбиране, или по-точно – неприемливостта му за хората. Историята на евреите под българска власт през 1940-1944 г. се оказва кипяща пресечна точка на идеология, политически позиции, национални страсти, геополитически интереси, колективни комплекси и психотерапия. При подобна избухлива смес, ирационалното изглежда още дълго ще присъства в разговорите по въпроса, особено в мрежата и социалните медии. Споровете са изпълнени с екзалтирани тиради и с негодни, ръждясали аргументи; състезателната проверка на хипотези и интерпретации е постоянно изблъсквана от аксиоми или нормативни декларации.
През 2013 г. с Надя Данова публикувахме двутомник с документи от българските архиви за депортацията на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот през март 1943 г.[3] Смятахме, че 609-те документа на почти 2000 страници и обобщаващите ги встъпителни студии разказват самоочевидни неопровержимости. Но ако след тази публикация знанието за събитията действително стана по-достъпно и влезе в по-широк оборот, то потокът от неправдоподобни интерпретации съвсем не пресекна. Ето защо – без очаквания, че те ще изчезнат – реших във възможно най-изчистен, конспективен вид да рекапитулирам възражения по най-разпространените от тях.

Юрисдикция

Твърдение I: за България Беломорието и Македония са чужди земи, върху които тя няма права на окупатор нито суверенитет; за такива може да претендира единствено Германия.

  • Да, България не е имала суверенитет върху „новите земи“. Както върху тях не го е имала и Германия. В хода на една война, преди сключването на мирен договор, суверенитетът над окупираните части от дадена държава не се променя. В случая става дума за територии, завзети с оръжието на Германия и предадени за окупация/управление на България.
  • Въпреки това – безотносително към въпроса за формалната юрисдикция – чрез провежданите политики България не само ги окупира, а на практика ги анексира.

o В „новите земи“ са въведени българското законодателство (включително антиеврейското) и административна уредба; дори църковните епархии са присъединени към българските
o В тях България въвежда всички свои държавни атрибути и символика
o През юни 1942 г. тя предоставя българско поданство (автоматично на определилите се като българи; при изявено желание на останалите) във въпросните територии; този акт официално се тълкува като привеждане на поданството в съответствие с новия българския „териториален суверенитет“
o Същевременно правителството се позовава на българското законодателство, за да откаже поданство на евреите в Беломорието и Македония въпреки настоятелните им молби.
o В „новите земи“ са инвестирани значителни бюджетни средства на българската държава, в частност за инфраструктура
o България поема съответната част от държавния дълг на Гърция и Югославия, което е класически израз на промяна в суверенитета.
o В Статистическият годишник на Царство България за 1942 територията и населението на „новите земи“ са отчитани като присъединени към тези на Царството. Съответно е прието, че еврейското население на страната възлиза вече не на 48 000, а на 58 876 д.
o В споразумението с Германия за депортирането на евреите от „новите земи“ е посочено, че България ще заплати „на глава“ за всеки изселен. Основанието е, че тъкмо тя ще „спечели“ от ликвидирането на техните активи, а Германия не възразява именно българските власти да се разпоредят с имуществото на депортираните евреи по свое усмотрение и в своя (или на своите граждани) полза
o Оставям настрана цялата оглушителна пропагандна реторика, която не спира да възпява „обединението“ и „Царя-обединител“.

  • След публикуването на нашия сборник бе издадено задълбочено изследване на преподавателя в Юридическия факултет на Софийския университет Здравка Кръстева.[4] Стъпвайки върху строго юридическа аргументация и върху немалко документи от двутомника, то напълно потвърждава и доразвива изводите ни относно статута на „новите земи“. Заедно с това подробно посочва нарушенията на международното и хуманитарното право при организираните там депортации.

o Особено показателно е напомнянето, че Примирието от 28 октомври 1944 г. налага на страната да заличи въведените след април 1941 г. „законови и административни разпоредби, свързани с анексирането и инкорпорирането в България на гръцки и югославски територии.“

  • В действията си през 1941-1944 г. в „новите земи“ България не среща принципна съпротива от страна на Райха, за който основно е военното съображение българското присъствие там да освободи германска военна сила. Напротив, по всички въпроси от взаимен интерес, касаещи тези територии, двете държави преговарят и сключват съответни споразумения като добри съюзници. Ето няколко измежду многото примери:

o Споразумението Белев-Данекер от 22 февруари 1943 г. урежда депортирането на първите 20 000 евреи от намиращите се под контрола на България. То ангажира многобройни институции на българската държава и въз основа на него правителството в София издава на 2 март серия постановления, които уреждат всички логистични и финансови въпроси свързани с депортацията както от стара България, така и от „новите земи“. Подобна междудържавна спогодба очевидно не се сключва ако едната страна (България) няма пълни права върху съответните територии. А и архивите свидетелстват, че документът е плод на интензивни преговори, в които са обсъждани варианти с различни отговорности на българската страна.
o По-малко известен случай: германското правителство прави постъпки и подписва договореност с българското (22 януари 1943 г., след одобрение от Народното събрание), според която последното „да допусне изселването от пределите на Царството на около 800 д. безимотни от германски произход, които желаят да се установят в Германия … [и по голямата част от които] се намира в освободените през 1941 г. български земи“. Спазването на тази юридическа форма показва, че Германия смята не себе си, а България за фактически „суверен“ (титуляр на окупацията).
o Чуждите (включително германски) консулства в Скопие, Битоля и др. са акредитирани не другаде, а в София

  • Един страничен поглед. В информационния център на Берлинския Мемориал на унищожените евреи от Европа (MemorialtothemurderedJewsofEurope) стои следният надпис: „През пролетта на 1941 г. България окупира обширни области от югославска Македония. През 1943 г. окупаторите предават еврейското население на Германския Райх.“ Това най-тържествено място на паметта за Холокоста на германска земя, разположено на две крачки от Бранденбургската врата, синтезира разбирането в съвременна Германия относно ролята на България при депортациите в „новите земи“.

Какво се е знаело?

Твърдение II: Не е било известно каква ще бъде съдбата на депортираните евреи.

  • Първите сведения за задействане на взетото в Берлин през януари 1942 г. „окончателно решение“ за изтребление на еврейството в Европа идват от полската съпротива през пролетта на 1942 г. През есента Рузвелт информира за случващото се еврейската общност в САЩ, която веднага прави публично достояние информацията. През декември Съюзниците широко огласяват предупреждението си към Германия да спре масовото изтребление на евреите.[5] На 19 декември СССР излиза и с отделна декларация в същия смисъл, поместена в пресата. Отделно, още от началото на 1942 г. са заявени намеренията да се търси отговорност за престъпления и издевателства срещу граждански лица в окупирани територии.
  • В документите на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) e упомената крайната дестинация: първоначално Катовице, а след промяна на германските планове – Треблинка. Официалната версия, доколкото изобщо е изговаряна по един или друг повод, е че евреите са изпратени на работа в анексираните от Германия територии. Това твърдение очевидно противоречи на обстоятелството, че са депортирани невръстни деца, жени и старци. Съмнения за истинската цел изразяват дори служители на КЕВ.
  • Горните факти не означават, че техниката на унищожение е била общоизвестна. Но депортирането широко се асоциира с физическо унищожение. Ето няколко български свидетелства.

o На 26 февруари 1943 Васил Митаков (близък политически сподвижник на Филов и син на един от най-ярките български антисемити от началото на ХХ век) записва в дневника си, че „упорито се говорело, че ще ги (евреите) изпратят в концлагери. Това значи – казват – смърт.“ [6]
o В дневника на Б. Филов е записано (11 март 1943 г.) изреченото пред него предупреждение на швейцарския пълномощен министър в София, че депортирането означава „смърт“.
o На 20 март 1943 по повод вестите за депортациите Никола Мушанов пише в дневника си: „Да се предават на смърт човешки същества от страна на България. Кой си ти, бе Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българина и ставаш палач?“[7]
o Прочутото писмо на Д. Пешев от 17 март 1943 бие тревога, че депортациите „може да доведат до обвинение [срещу България] за масово убийство.“
o За изпращане евреите на смърт говорят позивите на комунистическата съпротива.
o Сред самата еврейска общност, често изричаната по техен адрес закана за изселване в Полша е еднозначно разбирана като смъртна заплаха.

  • Добре известните инициативи на шепа политици, общественици, Православната църква и граждани срещу депортирането на евреите от старите предели на Царството сами по себе си предполагат, че те съзнателно и информирано са целели предотвратяване унищожението на еврейската общност. Няма никакво основание да се смята, че същите тези хора и властите, организирали депортацията от Македония, Беломорието и Пирот не са били наясно с тази смъртна опасност и за евреите от „новите земи“.


Възможно ли е било спасение?

Твърдение III: Въпреки желанието си, българското правителство не е можело да направи нищо за спасяването на евреите от „новите земи“. Става дума за неподлежащ на обсъждане диктат на германците (понякога се посочва „германското командване“). България не е можела да противоречи на Райха.

  • Безусловно е, че българското правителство не е положило никакво усилие за спасяване на евреите от „новите земи“. В нито един момент то не е проявило желание и намерение да го направи. Напротив – от самото начало предприема всичко необходимо, за да изключи опцията за защитата им. Такава стъпка, в частност, е лишаването им от възможността да получат българско поданство.
  • Решението не е акт, приет под диктовка, а резултат на продължителни разговори. От поставянето на въпроса от Германия през юни 1942 г. до навечерието на „вдигането“ българските власти са в преговори с германските. В техния ход се обсъждат различни спорни въпроси и опции, като обхвата на депортацията или цената, която да бъде заплатена от България. (Двете страни приемат, че Германия извършва „услуга“ на България, извозвайки евреите от точките, в които те са им предадени.) Всички варианти обаче предвиждат пълна депортация от Беломорието, Македония и Пирот. Българската държава сама приема и предлага схемата, по която първо ще бъдат депортирани евреите от „новите земи“, после тези от София и някои големи градове, накрая всички останали.
  • Законността на депортацията и лишаването от поданство на евреите са оспорени и подложени на унищожителна критика в забележителна реч на Никола Мушанов в парламента (19 март 1943 г.) и в остра парламентарна интерпелация на Петко Стайнов (22 март 1943 г.). Макар акцията да е вече в ход и режимът да забранява в пресата да излезе информация за тези смели позиции, никой не може да твърди, че властта не е предупредена от почтени български гласове за престъпния характер на деянието й.
  • При необратимия исторически ход на събитията у нас, въпросите „дали е можело“ и „какво би станало ако…“ са неизбежно спекулативни. Важни обаче остават прецедентите на различие. Без да е доказателство, аналогията очертава периметър на осъществени другаде (или по друг повод) и следователно оказали се възможни алтернативни решения.

o В това отношение най-показателен е италианският случай: фашистка Италия на Мусолини отказва да депортира не само евреите от собствената си територия, но и онези от окупираните от нея земи (в Гърция и Албания). Да се отказва, значи, е можело.
o Не са известни примери, в които отказ на съюзник на Райха да депортира евреи да е предизвикал наказателни мерки или прекратяване на отношенията с Германия. Въпросът безусловно е бил важен в двустранните отношения, понякога се е стигало до напрежение и натиск от нейна страна. Но той не е бил от порядък да разруши стратегически съюзи.
o А ако се обърнем към прецедент с успешен отказ на Българияв друга област, нали се приписва като основна заслуга на Царя, че е удържал да не изпрати войски на Източния фронт?

  • От друга страна, при поставяне в контекст, оцеляването на евреите от „стара България“ губи своята уникалност.

o „Своите“ евреи не депортират и другите съюзници на нацистка Германия като Италия, Унгария (до окупирането на страната от Райха през март 1944), та дори Румъния в границите на т. нар. Регат (историческото ядро на кралството).
o На 26 март 1943 г. Н. Мушанов отбелязва в дневника си задоволството от развитието на парламентарната акция в защита на евреите, записвайки: „За света ще е известно, че една голяма част от Народ.[ното] Представител.[ство] не се солидаризира с безчовечното третиране на еврейските семейства, които се екстрадират. И днес, когато Румъния изменя законите против еврейството в по-благоприятен смисъл, когато в Унгария ги толерират, в Италия се отнасят благосклонно, добре е, че и у нас се вдигнаха гласове в защита на човечност и справедливост.“ По време на самите събития, участник от най-предната линия в закрилата на еврейската общност гледа на инициативата не като на уникалност, а като на стъпка в руслото на обща тенденция, вече започнала и протичаща другаде.
o Това усещат и управляващите. От есента на 1942 г. Външно министерство в София следи най-внимателно политиката към евреите в другите европейски държави. В разгара на депортирането от „новите земи“ през март 1943 г. то докладва за смекчаване на депортационните политики в чужбина.


Отговорност

Твърдение IV: Българското правителство (в по-общ план българската държава) не носи отговорност за взето другаде и от други решение.

  • Всъщност отговорност за депортацията е дирена още през март-април 1945 г. от VII състав („антисемити“) на „Народния съд“. Преди всеки друг трибунал и преди края на войната, изпреварвайки времето си, той приема антисемитизма за престъпен сам по себе си. Прави го обаче с крайно политизирани мотиви и аргументи, избирателно, с двусмислени и сравнително меки (половината оправдателни) присъди. Впоследствие партийната линия почти изцяло изтласква темата за съдбата на евреите в „новите земи“.
  • Да, България нито е замислила, нито е инициатор на депортирането. Но впрягайки институции, закони и обществено мнение, тя сътрудничи пълноценно и изключително усърдно за неговата реализация в „новите земи“. Във всяко престъпление съучастието е също престъпен състав. Отричането на колаборационизма в осъществяването на Холокоста отдавна е осъдено морално, някъде и углавно, като се третира за недопустим ревизионизъм/негационизъм на историята.
  • В изработена през 2013 г. и приета от 31 държави „Работна дефиниция за отричане и изопачаване на Холокоста“[8], като една от формите на изопачаването му са определени „умишлените усилия да се оправдаят или омаловажат [неговите] последици или основни елементи, включително съучастниците и съюзниците на нацистка Германия“. През октомври 2017 г. работната дефиниция бе приета и от българското правителство.
  • Въпреки горното, у нас дори най-високопоставени официални лица премълчават, публично отричат или снизходително омаловажават факта, че депортирането е било съзнателна, последователна и огласена политика на българската държава в подкрепа на антисемитската политика на нацистка Германия. Такава позиция позволява например на мнозина и до днес да оправдават одиозната реплика на Дянко Марков пред Народното събрание от 27 юли 2000 г., с която той заявява, че евреите от „новите земи“ са основателно депортирани в качеството им на „враждебно население“. Население определено за такова с приетото във Ванзее „окончателно решение“ не заради съпротива а по „расов“ признак…
  • Сред многообразието от форми на Холокоста в завладяната от нацистка Германия Европа, френският и българският епизод са особено близки един на друг. В течение на 53 години след войната във Франция се твърди, че Републиката (режимът на Петен не е считан за неин правоприемник) не може да бъде държана отговорна за депортациите. На тази официална позиция е сложен край в средата на 90-те години. На 16 юли 1995 г.[9] президентът Жак Ширак тържествено признава, че „престъпната лудост на окупатора бе подпомогната от французи, от Френската държава… Френски полицаи и жандармеристи… изпълняваха исканията на нацистите… Този ден Франция извършва непоправимото… предавайки подзащитните й на техните палачи“. Година след година – въпреки ропота на мнозина с добре познатите у нас аргументи – ритуалното признание се повтаря. През 2012 г. Франсоа Оланд заявява, че „това престъпление е извършено във Франция от Франция“ и че то „е престъпление срещу [самата] Франция, предателство спрямо ценностите й“. А на годишнината през 2017 г. Еманюел Макрон декларира, че „именно Франция организира вдигането, после депортирането и следователно умъртвяването на почти всички 13152 души с еврейско вероизповедание“.
  • България все още не е узряла за подобно признание на сходно деяние. А когато един ден това се случи, този акт само ще я възвиси морално… Защото упорито отказвайки отговорност и извинение, държавата ни не само постъпва нецивилизовано, но и хвърля сянка върху достойния епизод, влязъл в колективната памет като „спасението“.

Спорът около отговорността за депортирането от март 1943 г. има и проекции в последвалото историческо време. Онези, които я прехвърлят изцяло върху Райха би следвало със същия патос да оневинят престъпленията на комунистическата власт. Защото ако българската държава е напълно безсилна (т.е. в техните очи – невинна) в „новите земи“, където според тях безапелационно командвала Германия, то какво да кажем за тоталитарния режим, представян като изначално лишен от всякаква автономия?

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

Естествено, това нямаше как да се случи и за отговорността му се заговори веднага след неговото рухване. Само един измежду многото примери – кажи-речи никой не възрази на многократните, отдавна дължими, държани извинения за участието на България в окупацията на Чехословакия през 1968 година… А днес вече привикнахме да живеем с евтино раздаване на присъди, когато всеки се чувства в правото си да иска всичко от Държавата и да й вменява вина или заслуги за какво ли не, било то незначимо решение.
Колко знаменателно е, че на този фон са се оформили две неимоверно твърди събитийни ядра в новата ни история, за които държава и общество упорито отказват да поемат и търсят отговорност. Март 1943 г. и “Възродителният процес“ са едновременно паметници на тревожната съвест и скрит ресурс на българския национализъм.

2 юни 2018 г.

[1] Владимир Дановски. Нормалността на доброто. „Култура“, бр. 19, 18 май 2018.
[2] С опита да разкаже големия сюжет и през отдавна разнасяната блудкава сантиментална клюка за комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и секретарката му Лиляна Паница.
[3] Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. т. I-II. Обединени издатели. С. 2013.
[4] Здравка Кръстева. „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България 1940-1944 г.“. В: Албена Танева (ред.) Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С. 2015. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“. Достъпно в: Библиотека „Либерален преглед“-

[5] Вж. http://www.jewishgen.org/ForgottenCamps/General/FaqEng.html.
[6] „Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, Изд. Труд, 2001.
[7] Поместено в двутомния ни сборник; вж. също: „Н. Мушанов. Дневник. Спомени. Автобиография“. Съст. Нина Киселкова и Сузана Хазан. Изд. Изток-Запад. 2018.
[8] https://www.holocaustremembrance.com/bg/node/122. През юни 2017 Европейският парламент призова всички страни и институции от ЕС да я приемат и прилагат.
[9] Годишнината от вдигането и предаването на германските власти през 1942 г. на над 13 000 евреи. Те са събрани на парижкия колодрум (Veld”Hiv) и депортирани към лагерите на смъртта.

________
* – Препечатвам с любезното съгласие на автора от сайта “Култура”

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Фалшива новина в Македония доказва, че и там е същото като в България

Благодарение на един приятел, Филип Стояновски, попаднах на тази фалшива новина, разпространявана през последните 12 часа сред македонците във Фейсбук.

Фалшивата новина е пусната от някаква националистична ФБ-страница “Република Македония” и е текст към снимка на “млада македонка”, която “протестираше, за да опази македонската чест, без оръжие”:

Забележете – снимката и текстът към нея са споделени 2075 пъти, има 119 коментара и 765 реакции. Това, разбира се, към часа, в който пиша моята кратка бележка. Кой знае какво ще е положението утре.

Ето и истинската новина, от ирландското издание “Джърнъл“:

 

Трагичната случка с раненото момиче е от м. юли… миналата година!

А в Македония, разбира се, има протести – протестират хора, които не са съгласни със споразумението между Македония и Гърция за името на републиката.

Ето свидетелство на очевидец за случващото се:

Keti Zdravkova
Неколку зборови за „мирните демонстранти“. Вчера околу 9 седевме во Пелистер и наеднаш наиде една бучна група која без никаков повод започна да фрла камења по гостите. Гостите панично бегаа кон внатрешноста на локалот, обидувајќи се да се спасат себе си и своите блиски. Имаше и мали дека, вклучувајќи и бебе во количка. Групата хулигани продолжи како фурија да напаѓа и по другите локали околу плоштадот и ги кршеше со камења рекламните паноа. Најстрашно е што напаѓачите беа млади деца. За овој настан, во медиумите нема ниту еден збор.

 

Защо ги пиша всички тези неща ли?
Защото фалшивите новини, дезинформацията, тролското поведение и атаките ad hominem не са български патент. И македонски не са, разбира се. Хората се подвеждат лесно и вярват на лъжите много по-бързо, отколкото на истината. Бъдете внимателни, уважаеми читатели, не се връзвайте на сензационните и бомбастични заглавия!

Posted in European Union, fake news - фалшиви новини, на български, общество | Leave a comment

Пореден протест срещу опитите за пренаписване на историята

Вицепремиерът Валери Симеонов е поел ролята на патрон на странна “научна” конференция, както и на пътуваща изложба. В тях се представя превратно историята на България по време на Втората световна война. Първоначално в тази роля трябваше да влезе министъра на културата, но след протест от страна на историци, общественици, правозащитници и граждани, министърът се оттегли, а вместо него се появи г-н Симеонов. За съжаление изложбата, която се проведе във Велико Търново на 15-и т.м., бе придружена и с конференция, наречена “научна”, по време на която се чуха странни твърдения. Именно те са причина за написването на ново отворено писмо, този път до вицепремиера Валери Симеонов. Подписите в момента се събират; ако искате да се включите, оставете коментар отдолу или във Фейсбук. (Б.м., Вени Марковски.)

 

Отворено писмо
до вицепремиера Валери Симеонов

Относно Пътуваща изложба и „научна“ конференция „Спасяването на българските евреи – събития и личности“ под патронажа на вицепремиера Валери Симеонов

Уважаеми г-н Симеонов,

Под Вашия патронаж и с Вашето участие в столицата, в Пловдив и във Велико Търново, а може би и на други места в страната, се провежда изложба, а във Велико Търново – и „научна“ конференция, посветена на депортацията на евреите от „обединените“ от цар Борис III земи.

Нарочно използваме кавичките, защото историческите факти са ясни и категорични: депортацията, извършена от българските власти, е само от „обединените“ земи. Спирането ѝ се случва едва след като 11 343 души са изпратени на сигурна смърт в Треблинка, и едва след като някои от евреите от Пловдив са вече натоварени в ешелоните на смъртта и са спрени от очакващата ги съща участ под натиска на митрополит Кирил.

В информация, която видяхме в БТА1, а също и във видео-материал на телевизия Скат2, се разпространява невярна информация, като например: „решенията са взимани от германските военни власти, които осъществяват депортацията“ или „България като държава не е имала никакъв инструментариум да се противопостави на това“, или „трудовите лагери, които… били инструмент, който позволява на България да откаже депортацията на българските евреи в Германия“ и едва ли не „специални места за укриване на евреи“ и др.п. В популяризирането на конференцията се прави и странен опит да се представи спирането на депортацията, довело до спасяване на останалите 48 000 евреи, като целенасочено действие на правителството на Богдан Филов, едва ли не като героична проява, насочена срещу нацистките планове. Казваме „странен опит“, защото всички исторически факти сочат недвусмислено към обратното – че правителството е водило целенасочени действия, но срещу евреите, а не в тяхна подкрепа. Депортацията, трудовите лагери, отнемането на имуществото, изселването в провинцията, униженията и тормоза, на които са били подложени българските евреи, са резултат от действията на правителството на Филов. Те не са били условие на нацистка Германия, което правителството да е изпълнявало поради заплаха от военни действия срещу страната.

Уважаеми г-н Симеонов,

Искрено се надяваме, че сте бил подведен, а не че действително приемате посочените в изложбата и изложените по време на „научната“ конференция тези за верни.

Популяризирането на дезинформация и пропаганда, насочена към изчистване на образа на цар Борис III, не е нещо ново в нашата история; тези явления се засилиха особено след влизането във властта през 2001 г. на сина му, Симеон Сакскобургготски. Може да бъдат разбрани синовните чувства, но не може да се разберат опитите да се оправдае трагичното за България управление на цар Борис III, когато те се извършват под егидата на кабинета на вицепремиера на Република България.

Долуподписаните не сме сами в разбирането на трагичната история, свързана с депортацията и спирането ѝ. Музеят Яд Вашем в Израел, американският мемориал и музей на Холокоста, редица сериозни български изследователи на темата, публикували научни изследвания за държавната антисемитска политика по времето на Втората световна война, както и всички известни исторически документи и факти са категорични:

Депортацията е извършена изцяло от българските власти.

Депортираните хора са били лишени от правото да получат българско поданство по силата на българските нормативни актове.

Управляващите по онова време привърженици на нацизма (трябва да го подчертаем, защото мнозина удобно „забравят“, че царство България е верен и надежден съюзник в Тристранния пакт) са знаели какво очаква евреите; били са предупредени, но дори и самият Симеон Сакскобургготски го твърди в официалния си сайт3, където твърди, че през 1943 г. жителите на Кюстендил са знаели, че през града им преминават евреи в „конвоите на смъртта“.

Спасението се случва не благодарение на царя и неговата политика, а въпреки тях – под натиска на Българската православна църква, на Димитър Пешев, на редица общественици и граждани.

Спасението се случва, защото депортацията е спряна. За да бъде спряна, тя е била започнала – и именно в началото ѝ са депортирани 11343 души. Това, че те са били без поданство, не може да оправдае извършителите на депортацията – властите на царство България. Депортацията на мирно население е едновременно и военно престъпление, и престъпление срещу човечеството. Тези 11343 души са били същите като останалите, получили българско поданство – най-обикновени хора, независимо от това, че в Народното събрание те бяха наречени още през 2000 г. „враждебно население“.

Уважаеми г-н Симеонов,

Вие открихте изложбата в София, срещу която с отворено писмо се обявиха редица известни наши общественици, учени и граждани, някои от тях подписали и настоящия текст. Не бяхме сами в протеста си – Лигата срещу поругаването официално обяви4, че е странно, че подобна изложба, която се опитва да пренапише истинската история, изобщо се е открила. Организацията на евреите в България „Шалом“ също зае сходна и категорична позиция срещу фалшифицирането на българската история.

За съжаление, вероятно е да не сте имал възможност да се запознаете с историческите факти, затова ще ги споменем с надеждата, че това ще Ви помогне да вземете правилното решение и да оттеглите подкрепата си за тази пътуваща изложба.

  1. България приема антисемитско законодателство още през 1940 г. За него гласуват и депутати като Димитър Пешев.

  2. В България след 19-и май 1934 г. управляват правителства в нарушение на Търновската Конституция, а дълго време дори и без Народно събрание.

  3. България става доброволно член на Тристранния пакт и е верен и надежден съюзник на нацистка Германия до самия 9-и септември 1944 г.

  4. България обявява война на САЩ и Великобритания доброволно, без това да е било изискване на договора за влизане в Тристранния пакт.

  5. България организира и провежда депортацията на 11 343 души, без това да ѝ е наредено от някакво митично германско командване.

  6. На окупираните („обединени“, „освободени“) територии действа не някаква германска юрисдикция, а българските закони: родените деца са българи по рождение; в училищата се преподава на български език, в администрацията и църквата се говори на български.

  7. Имуществото на депортираните е отнето в полза на българската държава.

  8. Българската държава заплаща на нацистка Германия такса за „обработка“ на депортираните – по 200 райхсмарки за възрастен, 100 – за деца, а бебетата са „обработени“ (убити)… безплатно.

  9. Спирането на депортацията е извършено от царя и Филов, но също така те са отговорните за началото ѝ. Едното действие не изтрива другото, още повече, че спирането е под натиск и против желанието им да се отърват по-бързо от евреите, а началото на тази депортация е започната без натиск отвън и без никаква съпротива от царя или Филов.

Това са основни истини; още много може да намерите в редица научни изследвания, сред които бихме откроили книгите на Румен Аврамов и Надя Данова, на Николай Поппетров, както и стенограмите на заседанията на Светия Синод на БПЦ от времето на Втората световна война.

Надяваме се, че това писмо ще Ви помогне да разберете, че опитите за прикриване на истината за депортацията и спасяването на евреите в България, носят само и единствено отрицателен образ на България по света – като на слаба държава, която не смее да признае истината за историята си. Напротив – ако държавата не се крие зад „научни“ конференции и преиначена история, тя ще може гордо и честно да заяви цялата истина за депортацията и за спасението. Да се спасят 48 хиляди от общо 60 хиляди души – това е постижение за гражданското общество и БПЦ в тогавашна България. Доброто дело, благодарността на оцелелите, както и изразената през годините признателност от страна на държавата Израел са достатъчна награда за всеки наш съвременник, не е нужно да се пренаписва историята.

С уважение,

Д-р Александър Оскар – председател на Организация на евреите в България „Шалом“

Проф. Анна Кръстева — политилог, НБУ

Ели Анави – председател на УС на Регионалната организация на евреите „Шалом София“

Еми Барух – журналист

Емил Коен – социолог, председател на Сдружение „Маргиналия“

Васил Хайкин – член на ИБ на ОЕБ „Шалом“

Вени Марковски – Интернет-пионер, общественик

Ирина Алексова – адвокат

Йосиф Меламед – Главен секретар на ОЕБ „Шалом“

Красимир Кънев – председател на Български хелзинкски комитет

Красимира Готева – Зам.-председател на ОЕБ “Шалом”, председател на РОЕ „Шалом“ – Стара Загора

Михаил Иванов физик

Проф. Надя Данова – историк, БАН

Радост Николаева – Арт движение „Кръг“

Румен Аврамов – икономист, историк

Светлозар Калев – председател на РОЕ „Шалом“ Пловдив

Симеон Русимов – Кюстендил

София Коен – Председател на Централния Израелтянски Духовен Съвет, член на ИБ на ОЕБ „Шалом“, член на УС на Националния съвет на религиозните общности в България

Стела Шекерджийска – член на ИБ на ОЕБ „Шалом“

Юлиана Методиева – журналист, правозащитник

Юлия Дандалова – Изпълнителен директор на ОЕБ „Шалом“

Юлия Гавазова – Председател на Регионална организация на евреите „Шалом“ гр. Сливен

(все още приемаме подписи)

________
1 БТА: http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1820070
2 Тв. Скат – Омуртаг: https://www.facebook.com/tvskatomurtag/videos/1774110576002666/
3 Вижте тук: http://www.kingsimeon.bg/istoriya/n-v-tsar-boris-iii/tsar-boris-iii-i-balgarskite-evrei/
4 На англ., в „Sofia Globehttps://sofiaglobe.com/2018/05/20/adl-slams-controversial-country-of-rescued-jews-exhibition-and-bulgarian-deputy-pm-simeonovs-comments/

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество | Tagged , , | 6 Comments

Уводни думи

Уважаеми читатели,
Предлагам на вниманието ви някои наблюдения, спомени и размисли по теми, свързани с развитието на Интернет у нас.
През годините, заедно с колегите и приятелите от „Интернет общество – България“ и от по-широката Интернет общност в България и по света, сме се изявявали в пресата, радиото и телевизията и естествено – в Интернет, където сме споделяли полезна информация, резултат от дългогодишния ни опит от работата ни в Глобалната мрежа. В тази книга представям част от статиите, които съм публикувал, и интервютата, които съм давал, като добавям обяснение в началото на всяка глава, за да е ясен както контекстът, така и защо съм избрал точно тази статия от стотиците, които съм написал, да бъде включена в настоящата книга.
Правилото за тази първа моя книга е едно: да избера теми, които са важни за всички Интернет потребители в страната и които едновременно с това ми звучат достатъчно актуално, дори и да не се отнасят непременно за събития „на деня“.
Във виртуалния, както и в нормалния живот, често си мислим, че всичко важно и интересно се случва именно сега, в момента. Библейска истина е, разбира се, че много често случващото се не е нито ново, а още по-малко уникално. За по-добрата и качествена работа в Интернет, когато говорим за търсене и получаване на информация, трябва да приемем Интернет като непрекъснато развиваща се вселена, пълна с информация, новини, съобщения и т.н. Не можем да обхванем всичко, но ако знаем какво търсим, можем да го намерим лесно. И обратното – ако не знаем какво ни интересува, можем да се загубим… също толкова лесно.
С редакторката Виктория Лазова решихме, че е по-добре статиите да са подредени по теми, а не по време, за да не се скача от една тема в друга, после в трета, после в първата и т.н. Отворен съм за всякакви коментари и бележки, които можете да споделяте чрез публичната ми страница във Фейсбук, където ще пускам и откъси от книгата.

_______
* – Из предстоящата да излезе моя книга в Университетското издателство на СУ “Св. Климент Охридски”:

Снимка: Уикимедия

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Отзив за книгата “Bulgarian Jews: Living History”

Автор: доц. д-р Михаил Груев, историк.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Съвсем наскоро излезе от печат луксозно албумно издание на английски език, посветено на живата история на еврейската общност в България. Негови автори и съставители са Клайв Левиев – Сойер и Имануел Маркъс. Издател е Организацията на евреите в България „Шалом”. Албумът няма характеристиките на научно издание, а по-скоро на представително популярно четиво, целящо да представи с възможно повече фотографии и по-малко текст, в достъпен и синтетичен вид, богатата многовековна история на еврейската общност в България. В този смисъл към него не е възможно да бъдат отправяни претенции за изчерпателност, за индексиране на поднесената информация и др. специфики на академичните издания. Двамата автори успешно са се справили в действително сериозното предизвикателство – да съумеят с минимален брой думи и възможно най-ефектно и завладяващо да направят общ профил на историята на българското еврейство, на същността на самата организация „Шалом” и на нейното настояще. Съвсем логично, текстът започва с въведение от председателя на организацията – д-р Александър Оскар. Свои реверанси към издателите във вид на специално подготвени за целта приветствия са направили израелският премиер Бенямин Нетаняху, председателя на Световния еврейски конгрес Роналд Лаудер, българският министър-председател Бойко Борисов, кметът на София Йорданка Фандъкова и председателят на Американския еврейски комитет Дейвид Харис. Почетната рамка на изданието се затваря от поместено в края му интервю с израелския посланик в София Ирит Лилиан, озаглавено: „Поглед към бъдещето”. Същинското изложение започва с преглед на ранната история на еврейското заселване по българските земи през римската епоха на т. нар. романиоти. Представени са, включително и с красиви визуални изображения, най-ранните археологически свидетелства за присъствието им на Балканите. Следват две глави, посветени на мястото на евреите в средновековната история на България, в т. ч. и на първите документирани прояви на антисемитизъм, инспириран от църквата. Двамата автори са отделили специална глава на действително интригуващата връзка между цар Йоан Александър и неговата втора еврейска съпруга. Макар те да правят уговорката, че сведенията за „Теодора – Сара” имат по-скоро легендарен характер, следва все пак да се отбележи, че не съществуват каквито и да било исторически извори, от които може да се заключи, че „еврейката”, както е наричана в тях, се е казвала по този начин.

Изключително добре написан и богато илюстриран е тесктът, посветен на миграцията на ашкеназките и сефарадските евреи и на установяването от тях на вековен модел на толерантно съжителство с християни и мюсюлмани в Османската империя през периода XV – XVII век. Може да се заключи, че в значителна степен това е и най-ефектната и приносна част от изданието. Сравнително по-бегло и повърхностно са проследени живота на общността в годините след Освобождението на България и особено в годините на Втората световна война, когато за нея настъпват най-тежките дни. Много исторически коректно и добре документирано е представена Голямата Алия на българската еврейска общност към новосъздадената държава Израел в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век.

В края на албума е направен общ преглед на известните български евреи в историята. Тук са поместени кратки справки за богатата самоковска фамилия Арие, братята Бакиш, равините Йосиф Каро, Ашер Хананел, Давид Пипано, Габриел Алмознино и мн. др., както и за евреите, разнасящи славата на България по света – Елиас Канети, Жул Паскин, Алексис Вайсенберг, Панчо Владигеров, Карл Джераси и много други. Тази последна част от албума му придава и характера на кратък справочник, позволяващ бързи биографични справки за значими и световно известни фигури. Може да се заключи, че в ръцете на англоезичните читатели, интересуващи се от историята и културата на еврейската общност в България, е предадено ценно издание, което би могло да даде нова и коректно поднесена информация, а и да бъде отличен подарък.

 

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Leave a comment

Увлекателно написана книга за живота и историята на българските евреи

Двама чужденци – Клайв Левиев-Сойер и Имануел Маркус са написали и публикували книга за България на английски език.

Заглавието ѝ е “Bulgarian Jews: Living History”, което може да се преведе като “Българските евреи: жива история”, но и като “Българските евреи: Да живееш историята”.

Корица на книгата Bulgarian Jews: Living History

Ще се спра само на една част от книгата, главата “1940 – 1944: Защита на нацията”. Спирам се на тази глава, защото историята на България от този период е обект на личен интерес, а и (като много от моите съвременници) имам роднини, които са участвали в тази история.

Авторите започват главата по изключително силен начин:

“Думите вдъхновение и Холокост, като правило, не могат да бъдат в едно и също изречение. И все пак, през 1943 г. българите написаха може би най-вдъхновената глава от тяхната история, когато се изправиха в защита и предотвратиха депортацията на евреите в лагерите на смъртта.”

Някои по-критично настроен човек би могъл да види в това изречение не силно начало, а възможност за критика – особено хората, които са чели историческите изследвания по темата или дори моите статии в този блог – защото не всички евреи са били спасени, но не бързайте със заключенията.

Голяма грешка е от едно изречение да се правят кардинални изводи!

Авторите по-нататък посочват антисемитизма на Богдан Филов и пронацистката биография на Александър Белев и Петър Габровски, както и цялостния антидемократичен характер на управлението на цар Борис III след преврата през 1934 г. Обяснява се и приемането на антисемитския, а по същество – античовешки – Закон за защита на нацията (ЗЗН) през 1940 г. и т.н., и др.п.
Сетне авторите се спират на по-сериозните текстове от ЗЗН, като ги слагат и в контекста на противоречието им с Търновската Конституция, която е на практика суспендирана от царя след 1934 г.
Споменавайки за навлизането на българските войски в “новите територии” и високия имидж на царя като “Обединител”, Маркус и Левиев-Сойер не пропускат да отбележат, че всички лица, с изключение на евреите (подчертано от мен, В.М.), получават българско поданство.

Всъщност, погубването на евреите в България не започва с депортацията и авторите посочват потъването на кораба “Салвадор” през декември 1940 г. като една от големите трагедии за еврейската общност. И на този случай е посветена една част от тази глава.

Особено интересно и с многобройни факти е описана обществената реакция за спиране на депортацията, в която са преплетени героичните и трагични действия на водачите на Българската православна църква, на хора като Димитър Пешев, като секретарката на шефа на Комисарството по еврейските въпроси Лиляна Паница, на граждани от Кюстендил и т.н. Авторите подчертават, че именно БПЦ е издигнала най-отчетливо глас срещу ЗЗН и дискриминацията на българските евреи.  В разказа им се срещат и подробни цитати от антисемитското изказване на царя пред Св. Синод, описано в протоколите от заседанията на Синода. Ролята на софийския владика Стефан и пловдивския Кирил е също така добре описана, както и трудовите лагери за евреите, създадени от царското пронацистко управление.

Специална част в тази глава е посветена и на въпроса за ролята на цар Борис III за началото и спирането на депортацията. Авторите коректно споменават за наличието днес на два спорещи лагера, разделени според това какво мислят за ролята на царя за депортацията и спирането ѝ. Не са спестили нищо от историята, споровете и критиките, както, разбира се, и от основните факти.

Като цяло главата е добре и балансирано написана. Авторите, които са и журналисти по професия, не взимат страна в споровете, а само предлагат на вниманието на читателите обективните факти и ги оставят сами да си направят изводите.  Това, впрочем се и очаква от популярна книга, която няма претенции да бъде история или енциклопедия. Има 2-3 дребни грешки – например вместо Пантев пише Фантев, а превратът от 1934 г. е записан като случил се през 1935 г., но такива дребни грешки не променят духа на главата и смисълът ѝ.

Това е и най-важното – че с този текст чужденците ще получат една сравнително точна и кратка информация за случилото се през 1940-1944 г., ща имат представа за това коя от историческите фигури с какво се е занимавала, за ролята на царя и неговото пронацистко управление.

Историята е предадена увлекателно, чете се на един дъх. Струва си да бъде прочетена тази книга. Къде може да бъде намерена, попитайте на стената на Организацията на евреите в България “Шалом”.

Posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български | Tagged , | Leave a comment

Който мрази, завижда, злобее или се надсмива, избива тежък провинциален комплекс

Ние, българите, често се надсмиваме над другите народи и държави.

А вие замисляли ли сте се защо е толкова лесно да се критикуват САЩ и ЕС?

Флаговете на САЩ, ЕС и Русия. Източник: Уикимедия

Оставям настрана това, че е безопасно – можете да пробвате, например във Фейсбук или под някоя статия в онлайн издание. Сложете някаква критика, дори и безумна да е, по адрес на Щатите.
След това напишете нещо критично по адрес на Европейския съюз.
Накрая пробвайте с Русия.
Ще видите как никой няма да ви каже “копче” за критиката срещу американците и (западно)европейците. Но за критика срещу Русия… О, ще ви се нахвърлят отгоре така, сякаш сте национален предател или човек, който не обича… България!? 

Най-тъжното е, че нашенци* не разбират, че надсмиването по принцип не е признак на добро възпитание, Независимо дали се надсмиват над народ, държава или съседа си.
По-малко, но все още тъжно е, че нашенци категорично отказват да приеме, че България е част от ЕС. За нашенеца все още има “Брюксел”, който го командва и пренебрежителен и “смел” (кавичките са, защото нищо не го заплашва!) коментар: “Какво знаят те, бе?!”
И най-малко тъжно, но мрачно тъжно, е това, че нашенци все още не могат да приемат, че има около 200 страни и територии, които не са живели, не желаят да живеят и никога не биха живели “по нашенски”.

За нашенци “по-високо от Витоша нема”, няма и по-дълбоко “от Искъро”.
Нашенецът много “добре” знае (или си мисли, че знае, но не му го казвайте, че ще ви се разсърди завинаги!) как живеят “на Запад”.
За нашенеца всички останали народи са по-тъпи, по-млади, по-малко развити. Е, понякога – със “срама” на бай Ганьо, който се оригва или пърди на публично място – може да каже, че българите са не на 1-во, а на 2-ро място по интелект в света.

Разбира се, нашенецът има логично обяснение за пълното разминаване между изключително високото му мнение за неговите собствени способности и плачевното му жизнено равнище, трагичното икономическо състояние на държавата и мястото на България в света.

Виновни са, естествено, Западът и САЩ, които:

а) са го изоставили в лапите на Съветския съюз;
б) не са му дали достатъчно помощи;
в) му крадат златото, което се намира на открито във всички български резки, езера, планини и поля;
г) бандитски приватизираха имущество за 30 милиарда, срещу което България получи само 2. 

Американците не се занимават с такива сложни теории.
Когато те показват патриотизма си, той е подкрепен от твърдата убеденост, че всеки гражданин може да стане такъв, какъвто си иска.
В тяхната култура не се срещат основни за нашенеца понятия – например на американците фразите “уредих се с връзки” или “за Нова година пуснаха бананите” не им говорят нищо.
Американците не се питат: “Колко ти плащат?”, защото знаят, че парите не се дават, а се изработват.
Когато слагат знамето на колите си, го правят не защото футболният им отбор е станал 4-ти на едно световно първенство (преди 21 години), а защото се обединяват около една обща кауза.

Нашенци се обединяват само тогава, когато трябва да каже, че някой известен човек е… българин. Дали ще е Григор Димитров, Соня Йончева, Цветана Пиронкова, Васко Василев или някой друг – няма значение. Важното е да е българин и, разбира се, да няма нищо общо с политиката. Ако има нещо общо, тогава той/тя вече не е повод за гордост. Така, де, нали нашенецът си мисли, че и той може да бъде генерален директор на ЮНЕСКО, например, тогава защо да се гордее с тези постижения? Виж, не всеки може да играе тенис, да пее в операта или да свири на цигулка и да го канят по целия свят на концерти. Макар че сте чували репликите “Е, к’во толкова, бе, тенис – и аз да се хвана да тренирам по цял ден, и аз ще мога да играя срещу Федерер…”

Още една разлика между нашенеца и западняка е, че западният човек си знае мястото и гледа да работи на него така, че да бъде по-добър или най-добър. Не си мисли, че ако се хване с футбол, ще бъде най-добрият футболист в света. Не си мисли, че трябва да стане министър, за “да се оправи”. Всъщност, повечето западняци в положението на нашенеца – работещи, със семейства, знаят, че единствения начин да имат нормален живот, това е да се трудят и да… не мразят.

С омраза никой нищо хубаво не е постигнал. Но нашенецът не само не разбира това, той отказва и да го приеме. За него силно да мрази е по-важно от това силно да обича. Или, по-точно, нашенецът просто обича да мрази, да злобее, да завижда, да злослови. Той е като онези от Коньовица, които казват: ‘Га не бием, не мо’ем зáспим”, само че вместо да бие с юмруци, предпочита да бие със злобни мисли и думи.

Накрая, за да затворим кръга: нашенецът, за разлика от западняка, не обича да се усмихва. Нашенецът не иска да си намери повод за усмивка, разбира се, но дори и като такъв повод има, той пак предпочита да се озъби, вместо да се усмихне. Да се надсмее, вместо да се зарадва.

И така и не разбира, че ако се надсмива, ако мрази, ако злобее и завижда – това са все прояви на тежък провинциален комплекс, който избива особено ясно в социалните медии, където нашенецът действа под закрилата на домашния компютър…

_______
* – Нашенци са хора, които избиват комплекси, за разлика от нормалните българи, които си гледат живота и не се занимават с това да гледат завистливо какво правят другите около тях.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Ли(ри)чно отклонение

(от стената ми във Фейсбук)

Пишат ми, че някой бил написал нещо срещу мен, обиждал ме, едва ли не.
Уважаеми хора, ще ви призная нещо: не ме интересува особено кой какво пише срещу мен – не съм нито политик, нито шоумен, че да имам нужда от висок рейтинг и съответно да се нагаждам към настроенията на всеки. Ако някой, който ме е блокирал във Фейсбук, е решил да пише нещо зад гърба ми, това говори повече за него, отколкото за мен.
Това, че има хора, които се ядосват, ако някой не е съгласен 100% от времето със 100% от техните изказвания… Има такива хора, с такъв проблем. Но това е техен, а не наш проблем.
Прекарвам част от времето си в социалните мрежи е, за да споделям, но и за да черпя информация. И обратното.
И в двата случая обаче гледам информацията да е положителна, да е интересна, полезна.
На някои хора това не им се харесва. Не им харесва и че не избирам лагерите, към които те принадлежат, че не виждам света като непрекъсната барикада, в която ако не съм с тях, значи съм срещу тях. Такова черно-бяло виждане за живота не ми е присъщо – и това е също факт, който някои хора не искат и не могат да разберат.
Пиша това лично/лирично отклонение, защото получавам на лични съобщения, с които просто не ми се занимава. Моля, ако видите някой да пише нещо по мой адрес, не ми го казвайте, а му/ѝ напомнете, че още преди 16-17 години съм дал този отговор на въпроса как си представям следващите 10 години:
“Божа работа е какво ще стане. Но каквото и да стане едно е сигурно – “ще има пак звезди. И кучета ще има, лаещи къмто звездите”. Не държа да съм звезда, но много ми се иска никога да не ми се налага да се превръщам в куче. Кучета имаме достатъчно около нас, те непрекъснато ни напомнят, че са тук.”
Казаното е публикувано в книгата “Първите в Интернет”, можете да го прочетете тук

Да са живи и здрави всички хора, които злословят, завиждат и злобеят. Рано или късно ще разберат, че с омраза нищо хубаво и дълготрайно не могат да постигнат, а лошото е само временно.

На снимката – показвам на Винт Сърф* и на шефа на Държавната агенция по информационни технологии и съобщения Пламен Вачков** изложба в сградата на ДАИТС. Усмихнат съм, както винаги 🙂

__________
* – Винт Сърф
** – Пламен Вачков

Posted in Bulgaria, Facebook, на български, общество | Leave a comment

Фейсбук или как читателите станаха писатели, но не съвсем

Фейсбук от форма на комуникация се превръща в обсебване и графомания. Снимка: ДПА

Американският писател футурист Алвин Тофлър обяснява масовата култура като вече отиваща си – явление, което предстои да прерасне в една масова индивидуализация. За Тофлър основна характеристика на потреблението спира да е масовостта, а индивидуалният избор и потребление – включително на културни продукти. Според тази концепция масовата култура е етап и същевременно преход към една култура на “фрагментаризация” – на вкусовете, на избора на литература, начин на живот и др. Фейсбук предлага и двете – масови и индивидуални концепции и прочити. Ако двете визии – за масовата култура и за фрагментаризацията не могат да бъдат напълно отнесени към реалната ситуация днес, вероятно и двете съществуват като процеси и въздействат върху човека в зависимост от неговия собствен избор и културни интереси. Да, всичко е въпрос на съзнателен или несъзнателен избор. За новите поколения Фейсбук дори е вече старомоден – те масово ползват мрежи като Instragram и други. Всичко е толкова динамично, че утре този текст вече ще е старомоден, но днес…

Съвременните медии, читател и автор

Според медийния анализатор Роджър Фидлър, като печатна медия вестникът е трудно да бъде ориентиран към личността, но за съвременните медии това ще става все по-лесно. “Обратната връзка” – общуването между автор и читател вече е едновременна връзка. Участието на човека в съдържанието на медията се дължи на новите технологии, включително мощната дигитализация. Вече е факт един тайфун в словесната атомна електроцентрала на човечеството.

Масовата култура може да бъде приета и като начален етап в културния живот на личността. Ако човек първо стъпва на плочата на разпространявани масови културни кодове, след известен период той често сам си избира културен модел. Фрагментаризацията също е масово явление. И медиите играят роля в този процес.
Mасовата култура може да изиграе положителна роля при ориентиране в съществуващи социални модели и избирането на някои от тях, при индивидуализацията тези модели се подчертават. Личността избира определени продукти, определено поведение или демонстрира принадлежност към определена субкултура и така индивидуално участва в контекста на културата. Така са се оформили множество читателски общности – на научно-фатастична литературата; фентъзи и др.

Закачка от Интернет

В общества като френското или английското човек може да заяви себе си дори като бъде читател на определен вестник, макар че с навлизането на интернет тази тенденция избледнява. Фейсбук групите и т. нар. лайкове (тази отблъскваща, но „жива“ дума) все още  нямат чак такава роля, но са нещо подобно. Факт е обаче, че във Фейсбук или Туъитър и т. н., идентичност безспорно се гради чрез т.нар. постове (друга очарователна дума).

Субкултурата все пак не може да съществува без досег с масовата култура. Без “трамплин” човек няма как да се оттласне от масовата култура и да огради от нея онази зона, в която иска да разположи себе си. Субкултурата на практика е “парче”, културен резен от масовата култура, който в своята микроскопичност е по-близък до личността от целия поток и в някои случаи за личността е по-лесно и комфортно да изгради своя идентичност.

Фрагментаризацията не може да бъде начален етап – необходимо е първо човек да се ориентира в съществуващия културен контекст и да извлече порядък от това, което първоначално може да изглежда като хаос. Необходимо е да бъде първо „читател“, след което и – автор.

Творчеството и участието. Фейсбук, Туитър и т. н.

Обратно на по-ранните схващания за масовата култура, в които човекът е определен като пасивен реципиент на културните съдържания, както пише Роджър Фидлър, масовите медии днес позволяват интерактивност, т. е. активното участие на зрителя в медийното съдържание. Мозес Наим, редактор на „Foreign Policy“, още преди години предвижда, че масовите мултимедийни сайтове като youtube.com се базират на участието и творчеството на отделния човек. Наим описва тези сайтове като нова медия, изградена от хората от едно огромно множество на глобално равнище.
Поради невъзможността телевизионната камера да обхваща много зони от реалността, обикновеният човек поема отразяването на реалността. Поради способите като камера, монтаж и избор на времето и пространството той твори и интерпретира тази реалност.

Фейсбук се превърна в тази платформа, в която читатели и автори непрекъснато разменят ролите си. Това е мястото, където можеш да твориш неограничено – разбира се, говорим за количество, а не за качество. Тук словото става много бързо конвертируемо – за отрицателно време една фраза на някого може да ангажира голяма част от мини общността на някого или от едно виртуално общество. Неминуемо, за добро или зло, все повече неологизми ще се раждат във Фейсбук. Механизмът на раждането на нови нарицателни или неологизми впрочем представлява силен интерес за изследователите. Обикновено някой го сътворява, но много често този някой бива забравен.

Чрез Фейсбук шансът на всеки да участва в потока от информация се увеличава. Участвайки, човек увеличава шанса си да бъде чут и забелязан.
Философът Валтер Бенямин още преди близо век отбелязва предпоставката, че: “Векове наред в писмеността нещата са стояли така, че на един малък брой пишещи са се падали хиляди пъти повече четящи”, и обяснява промяната: ”Към края на миналия век (XIX век – бел. ред.) в това положение настъпва промяна. С нарастващото разпространение на пресата, която поставя на разположение на читателите все нови политически, религиозни, научни, професионални и местни печатни органи, все по-голяма част от читателите – отначало случайно – попадат сред пишещите“.

Той добавя и следното: „…Започва се с това, че всекидневната преса открива за тях рубриката „Писма на читателите”, и днес положението е такова, че едва ли има европеец, участник в трудовия процес, които по принцип да не намери възможност да публикува някъде резултата от своя трудов опит, някое оплакване, репортаж или подобно. С това отликата между автор и публика е на път да загуби своя принципен характер“.

Философът Едгар Морен пише в своята книга „Духът на времето”, че творчеството, оригиналността, мисълта и масовата култура могат да се наблюдават интегрирани, защото отделния човек има нужда от оригинален продукт, за да го купи. Много културни факти навлизат в общественото пространство благодарение на масовото им разпространение. Поради трайното настаняване на масовата култура или поне на една култура, която се разпространява чрез масовите комуникации, днес е невъзможно тя да се отрича тотално. Това е и Фейсбук днес – книга за оплаквания, похвали. Изповедалня. Преизподня.

Бъдещето

Масовата култура не ражда като краен резултат човекът-маса – за момента тази опасност е редуцирана. Същото можем да кажем и за Фейсбук. Поради индивидуалното съзнание на човека, дори и ако налице е един единствен поток от информация, има разнообразни ефекти сред количеството хора, приели съответния код на масовата култура.

Според биологията, ембрионалното развитие на човешкия зародиш дава представа за цялостната му исторически-биологична еволюция. Съществуването и развитието на днешния човек като културно същество също може да бъде образно оприличено на етапите на масовата култура. Днес човек се адаптира към масовата култура и в началото дори е обезличен от нея – както е било исторически при появата на масовата култура. На този етап той е по-скоро пасивен, отколкото избирателен „приемник” на културните кодове. Впоследствие той започва да се адаптира към масовата култура, но и да подхожда аналитично към нея, като усвоява универсални ценности, анализира я и я преработва. Същият етап е налице при по-късното развитие на масовата култура, когато тя генерира цивилизационни модели – на киното и телевизията, и е носител на универсални ценности, както пише Едгар Морен. Накрая, както масовата култура прераства в масова култура на индивидуализацията, то и на индивидуално ниво човекът в един момент стига до пресяване на културни масови модели и индивидуализирането им. В такъв случай, надежда има.

Читателите и пишещите ще останат, макар че безспорно – твърде често ще си разменят мястото. Но – авторът на фрагменти не е еквивалентен на човека на словото. Пишещият не е еквивалентен на писателя. И четящият все още не е читател. Как ще се разпределят тези роли в училищната пиеса, наречена съвремие?…

Posted in Facebook, на български | Leave a comment