Март 1943 г. Кратък пътеводител из депортацията.

Автор: Румен Аврамов*

В поместен наскоро в „Култура“ текст, Владимир Дановски[1] разсъждава, без обичайния юбилеен повод, върху съдбата на евреите в „стара България“ и в „новите земи“ по време на Втората световна война. Писан през 2012 г., текстът носи привкуса на дебата от онези години и не отразява появилите се оттогава нюанси в споровете, стъпва на редица фактически грешки, проявява и не особено добър вкус.[2]
Но есето докосва причини, поради които сюжетът остава вечно неуловим и недовършен: озаглавено „Нормалността на доброто“ в контрапункт на „баналността на злото“ (Хана Арендт) и „крехкостта на доброто“ (Цветан Тодоров), то за пореден път препраща към бездните на морала. Невъзможността да се сложи крайна точка на дебата идва именно оттук. Ала не само. Всяко навлизане в материята се сблъсква и с други екзистенциални дилеми като вододела между лична и колективна отговорност; правомерността от приписване човешки качества/дефекти на етноними (в случая „български“) или социални макроструктури (като „народ“); ограниченията и свободата на решенията; способността на слабия (слабата държава) да надмогне намеренията на силния; разминаванията между исторически случилото се и възможните му алтернативи…

Евреите биват качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

От близо десетилетие се занимавам с темата, следя и участвам в дискусиите, воден от разбирането, че фактът, документът и числото са валидни доказателства. Че върху тях може да се стъпи, за да се придвижим до нещо, приближаващо се до истината. И със сигурност не съм първият, който установява илюзорността на това разбиране, или по-точно – неприемливостта му за хората. Историята на евреите под българска власт през 1940-1944 г. се оказва кипяща пресечна точка на идеология, политически позиции, национални страсти, геополитически интереси, колективни комплекси и психотерапия. При подобна избухлива смес, ирационалното изглежда още дълго ще присъства в разговорите по въпроса, особено в мрежата и социалните медии. Споровете са изпълнени с екзалтирани тиради и с негодни, ръждясали аргументи; състезателната проверка на хипотези и интерпретации е постоянно изблъсквана от аксиоми или нормативни декларации.
През 2013 г. с Надя Данова публикувахме двутомник с документи от българските архиви за депортацията на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот през март 1943 г.[3] Смятахме, че 609-те документа на почти 2000 страници и обобщаващите ги встъпителни студии разказват самоочевидни неопровержимости. Но ако след тази публикация знанието за събитията действително стана по-достъпно и влезе в по-широк оборот, то потокът от неправдоподобни интерпретации съвсем не пресекна. Ето защо – без очаквания, че те ще изчезнат – реших във възможно най-изчистен, конспективен вид да рекапитулирам възражения по най-разпространените от тях.

Юрисдикция

Твърдение I: за България Беломорието и Македония са чужди земи, върху които тя няма права на окупатор нито суверенитет; за такива може да претендира единствено Германия.

  • Да, България не е имала суверенитет върху „новите земи“. Както върху тях не го е имала и Германия. В хода на една война, преди сключването на мирен договор, суверенитетът над окупираните части от дадена държава не се променя. В случая става дума за територии, завзети с оръжието на Германия и предадени за окупация/управление на България.
  • Въпреки това – безотносително към въпроса за формалната юрисдикция – чрез провежданите политики България не само ги окупира, а на практика ги анексира.

o В „новите земи“ са въведени българското законодателство (включително антиеврейското) и административна уредба; дори църковните епархии са присъединени към българските
o В тях България въвежда всички свои държавни атрибути и символика
o През юни 1942 г. тя предоставя българско поданство (автоматично на определилите се като българи; при изявено желание на останалите) във въпросните територии; този акт официално се тълкува като привеждане на поданството в съответствие с новия българския „териториален суверенитет“
o Същевременно правителството се позовава на българското законодателство, за да откаже поданство на евреите в Беломорието и Македония въпреки настоятелните им молби.
o В „новите земи“ са инвестирани значителни бюджетни средства на българската държава, в частност за инфраструктура
o България поема съответната част от държавния дълг на Гърция и Югославия, което е класически израз на промяна в суверенитета.
o В Статистическият годишник на Царство България за 1942 територията и населението на „новите земи“ са отчитани като присъединени към тези на Царството. Съответно е прието, че еврейското население на страната възлиза вече не на 48 000, а на 58 876 д.
o В споразумението с Германия за депортирането на евреите от „новите земи“ е посочено, че България ще заплати „на глава“ за всеки изселен. Основанието е, че тъкмо тя ще „спечели“ от ликвидирането на техните активи, а Германия не възразява именно българските власти да се разпоредят с имуществото на депортираните евреи по свое усмотрение и в своя (или на своите граждани) полза
o Оставям настрана цялата оглушителна пропагандна реторика, която не спира да възпява „обединението“ и „Царя-обединител“.

  • След публикуването на нашия сборник бе издадено задълбочено изследване на преподавателя в Юридическия факултет на Софийския университет Здравка Кръстева.[4] Стъпвайки върху строго юридическа аргументация и върху немалко документи от двутомника, то напълно потвърждава и доразвива изводите ни относно статута на „новите земи“. Заедно с това подробно посочва нарушенията на международното и хуманитарното право при организираните там депортации.

o Особено показателно е напомнянето, че Примирието от 28 октомври 1944 г. налага на страната да заличи въведените след април 1941 г. „законови и административни разпоредби, свързани с анексирането и инкорпорирането в България на гръцки и югославски територии.“

  • В действията си през 1941-1944 г. в „новите земи“ България не среща принципна съпротива от страна на Райха, за който основно е военното съображение българското присъствие там да освободи германска военна сила. Напротив, по всички въпроси от взаимен интерес, касаещи тези територии, двете държави преговарят и сключват съответни споразумения като добри съюзници. Ето няколко измежду многото примери:

o Споразумението Белев-Данекер от 22 февруари 1943 г. урежда депортирането на първите 20 000 евреи от намиращите се под контрола на България. То ангажира многобройни институции на българската държава и въз основа на него правителството в София издава на 2 март серия постановления, които уреждат всички логистични и финансови въпроси свързани с депортацията както от стара България, така и от „новите земи“. Подобна междудържавна спогодба очевидно не се сключва ако едната страна (България) няма пълни права върху съответните територии. А и архивите свидетелстват, че документът е плод на интензивни преговори, в които са обсъждани варианти с различни отговорности на българската страна.
o По-малко известен случай: германското правителство прави постъпки и подписва договореност с българското (22 януари 1943 г., след одобрение от Народното събрание), според която последното „да допусне изселването от пределите на Царството на около 800 д. безимотни от германски произход, които желаят да се установят в Германия … [и по голямата част от които] се намира в освободените през 1941 г. български земи“. Спазването на тази юридическа форма показва, че Германия смята не себе си, а България за фактически „суверен“ (титуляр на окупацията).
o Чуждите (включително германски) консулства в Скопие, Битоля и др. са акредитирани не другаде, а в София

  • Един страничен поглед. В информационния център на Берлинския Мемориал на унищожените евреи от Европа (MemorialtothemurderedJewsofEurope) стои следният надпис: „През пролетта на 1941 г. България окупира обширни области от югославска Македония. През 1943 г. окупаторите предават еврейското население на Германския Райх.“ Това най-тържествено място на паметта за Холокоста на германска земя, разположено на две крачки от Бранденбургската врата, синтезира разбирането в съвременна Германия относно ролята на България при депортациите в „новите земи“.

Какво се е знаело?

Твърдение II: Не е било известно каква ще бъде съдбата на депортираните евреи.

  • Първите сведения за задействане на взетото в Берлин през януари 1942 г. „окончателно решение“ за изтребление на еврейството в Европа идват от полската съпротива през пролетта на 1942 г. През есента Рузвелт информира за случващото се еврейската общност в САЩ, която веднага прави публично достояние информацията. През декември Съюзниците широко огласяват предупреждението си към Германия да спре масовото изтребление на евреите.[5] На 19 декември СССР излиза и с отделна декларация в същия смисъл, поместена в пресата. Отделно, още от началото на 1942 г. са заявени намеренията да се търси отговорност за престъпления и издевателства срещу граждански лица в окупирани територии.
  • В документите на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) e упомената крайната дестинация: първоначално Катовице, а след промяна на германските планове – Треблинка. Официалната версия, доколкото изобщо е изговаряна по един или друг повод, е че евреите са изпратени на работа в анексираните от Германия територии. Това твърдение очевидно противоречи на обстоятелството, че са депортирани невръстни деца, жени и старци. Съмнения за истинската цел изразяват дори служители на КЕВ.
  • Горните факти не означават, че техниката на унищожение е била общоизвестна. Но депортирането широко се асоциира с физическо унищожение. Ето няколко български свидетелства.

o На 26 февруари 1943 Васил Митаков (близък политически сподвижник на Филов и син на един от най-ярките български антисемити от началото на ХХ век) записва в дневника си, че „упорито се говорело, че ще ги (евреите) изпратят в концлагери. Това значи – казват – смърт.“ [6]
o В дневника на Б. Филов е записано (11 март 1943 г.) изреченото пред него предупреждение на швейцарския пълномощен министър в София, че депортирането означава „смърт“.
o На 20 март 1943 по повод вестите за депортациите Никола Мушанов пише в дневника си: „Да се предават на смърт човешки същества от страна на България. Кой си ти, бе Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българина и ставаш палач?“[7]
o Прочутото писмо на Д. Пешев от 17 март 1943 бие тревога, че депортациите „може да доведат до обвинение [срещу България] за масово убийство.“
o За изпращане евреите на смърт говорят позивите на комунистическата съпротива.
o Сред самата еврейска общност, често изричаната по техен адрес закана за изселване в Полша е еднозначно разбирана като смъртна заплаха.

  • Добре известните инициативи на шепа политици, общественици, Православната църква и граждани срещу депортирането на евреите от старите предели на Царството сами по себе си предполагат, че те съзнателно и информирано са целели предотвратяване унищожението на еврейската общност. Няма никакво основание да се смята, че същите тези хора и властите, организирали депортацията от Македония, Беломорието и Пирот не са били наясно с тази смъртна опасност и за евреите от „новите земи“.


Възможно ли е било спасение?

Твърдение III: Въпреки желанието си, българското правителство не е можело да направи нищо за спасяването на евреите от „новите земи“. Става дума за неподлежащ на обсъждане диктат на германците (понякога се посочва „германското командване“). България не е можела да противоречи на Райха.

  • Безусловно е, че българското правителство не е положило никакво усилие за спасяване на евреите от „новите земи“. В нито един момент то не е проявило желание и намерение да го направи. Напротив – от самото начало предприема всичко необходимо, за да изключи опцията за защитата им. Такава стъпка, в частност, е лишаването им от възможността да получат българско поданство.
  • Решението не е акт, приет под диктовка, а резултат на продължителни разговори. От поставянето на въпроса от Германия през юни 1942 г. до навечерието на „вдигането“ българските власти са в преговори с германските. В техния ход се обсъждат различни спорни въпроси и опции, като обхвата на депортацията или цената, която да бъде заплатена от България. (Двете страни приемат, че Германия извършва „услуга“ на България, извозвайки евреите от точките, в които те са им предадени.) Всички варианти обаче предвиждат пълна депортация от Беломорието, Македония и Пирот. Българската държава сама приема и предлага схемата, по която първо ще бъдат депортирани евреите от „новите земи“, после тези от София и някои големи градове, накрая всички останали.
  • Законността на депортацията и лишаването от поданство на евреите са оспорени и подложени на унищожителна критика в забележителна реч на Никола Мушанов в парламента (19 март 1943 г.) и в остра парламентарна интерпелация на Петко Стайнов (22 март 1943 г.). Макар акцията да е вече в ход и режимът да забранява в пресата да излезе информация за тези смели позиции, никой не може да твърди, че властта не е предупредена от почтени български гласове за престъпния характер на деянието й.
  • При необратимия исторически ход на събитията у нас, въпросите „дали е можело“ и „какво би станало ако…“ са неизбежно спекулативни. Важни обаче остават прецедентите на различие. Без да е доказателство, аналогията очертава периметър на осъществени другаде (или по друг повод) и следователно оказали се възможни алтернативни решения.

o В това отношение най-показателен е италианският случай: фашистка Италия на Мусолини отказва да депортира не само евреите от собствената си територия, но и онези от окупираните от нея земи (в Гърция и Албания). Да се отказва, значи, е можело.
o Не са известни примери, в които отказ на съюзник на Райха да депортира евреи да е предизвикал наказателни мерки или прекратяване на отношенията с Германия. Въпросът безусловно е бил важен в двустранните отношения, понякога се е стигало до напрежение и натиск от нейна страна. Но той не е бил от порядък да разруши стратегически съюзи.
o А ако се обърнем към прецедент с успешен отказ на Българияв друга област, нали се приписва като основна заслуга на Царя, че е удържал да не изпрати войски на Източния фронт?

  • От друга страна, при поставяне в контекст, оцеляването на евреите от „стара България“ губи своята уникалност.

o „Своите“ евреи не депортират и другите съюзници на нацистка Германия като Италия, Унгария (до окупирането на страната от Райха през март 1944), та дори Румъния в границите на т. нар. Регат (историческото ядро на кралството).
o На 26 март 1943 г. Н. Мушанов отбелязва в дневника си задоволството от развитието на парламентарната акция в защита на евреите, записвайки: „За света ще е известно, че една голяма част от Народ.[ното] Представител.[ство] не се солидаризира с безчовечното третиране на еврейските семейства, които се екстрадират. И днес, когато Румъния изменя законите против еврейството в по-благоприятен смисъл, когато в Унгария ги толерират, в Италия се отнасят благосклонно, добре е, че и у нас се вдигнаха гласове в защита на човечност и справедливост.“ По време на самите събития, участник от най-предната линия в закрилата на еврейската общност гледа на инициативата не като на уникалност, а като на стъпка в руслото на обща тенденция, вече започнала и протичаща другаде.
o Това усещат и управляващите. От есента на 1942 г. Външно министерство в София следи най-внимателно политиката към евреите в другите европейски държави. В разгара на депортирането от „новите земи“ през март 1943 г. то докладва за смекчаване на депортационните политики в чужбина.


Отговорност

Твърдение IV: Българското правителство (в по-общ план българската държава) не носи отговорност за взето другаде и от други решение.

  • Всъщност отговорност за депортацията е дирена още през март-април 1945 г. от VII състав („антисемити“) на „Народния съд“. Преди всеки друг трибунал и преди края на войната, изпреварвайки времето си, той приема антисемитизма за престъпен сам по себе си. Прави го обаче с крайно политизирани мотиви и аргументи, избирателно, с двусмислени и сравнително меки (половината оправдателни) присъди. Впоследствие партийната линия почти изцяло изтласква темата за съдбата на евреите в „новите земи“.
  • Да, България нито е замислила, нито е инициатор на депортирането. Но впрягайки институции, закони и обществено мнение, тя сътрудничи пълноценно и изключително усърдно за неговата реализация в „новите земи“. Във всяко престъпление съучастието е също престъпен състав. Отричането на колаборационизма в осъществяването на Холокоста отдавна е осъдено морално, някъде и углавно, като се третира за недопустим ревизионизъм/негационизъм на историята.
  • В изработена през 2013 г. и приета от 31 държави „Работна дефиниция за отричане и изопачаване на Холокоста“[8], като една от формите на изопачаването му са определени „умишлените усилия да се оправдаят или омаловажат [неговите] последици или основни елементи, включително съучастниците и съюзниците на нацистка Германия“. През октомври 2017 г. работната дефиниция бе приета и от българското правителство.
  • Въпреки горното, у нас дори най-високопоставени официални лица премълчават, публично отричат или снизходително омаловажават факта, че депортирането е било съзнателна, последователна и огласена политика на българската държава в подкрепа на антисемитската политика на нацистка Германия. Такава позиция позволява например на мнозина и до днес да оправдават одиозната реплика на Дянко Марков пред Народното събрание от 27 юли 2000 г., с която той заявява, че евреите от „новите земи“ са основателно депортирани в качеството им на „враждебно население“. Население определено за такова с приетото във Ванзее „окончателно решение“ не заради съпротива а по „расов“ признак…
  • Сред многообразието от форми на Холокоста в завладяната от нацистка Германия Европа, френският и българският епизод са особено близки един на друг. В течение на 53 години след войната във Франция се твърди, че Републиката (режимът на Петен не е считан за неин правоприемник) не може да бъде държана отговорна за депортациите. На тази официална позиция е сложен край в средата на 90-те години. На 16 юли 1995 г.[9] президентът Жак Ширак тържествено признава, че „престъпната лудост на окупатора бе подпомогната от французи, от Френската държава… Френски полицаи и жандармеристи… изпълняваха исканията на нацистите… Този ден Франция извършва непоправимото… предавайки подзащитните й на техните палачи“. Година след година – въпреки ропота на мнозина с добре познатите у нас аргументи – ритуалното признание се повтаря. През 2012 г. Франсоа Оланд заявява, че „това престъпление е извършено във Франция от Франция“ и че то „е престъпление срещу [самата] Франция, предателство спрямо ценностите й“. А на годишнината през 2017 г. Еманюел Макрон декларира, че „именно Франция организира вдигането, после депортирането и следователно умъртвяването на почти всички 13152 души с еврейско вероизповедание“.
  • България все още не е узряла за подобно признание на сходно деяние. А когато един ден това се случи, този акт само ще я възвиси морално… Защото упорито отказвайки отговорност и извинение, държавата ни не само постъпва нецивилизовано, но и хвърля сянка върху достойния епизод, влязъл в колективната памет като „спасението“.

Спорът около отговорността за депортирането от март 1943 г. има и проекции в последвалото историческо време. Онези, които я прехвърлят изцяло върху Райха би следвало със същия патос да оневинят престъпленията на комунистическата власт. Защото ако българската държава е напълно безсилна (т.е. в техните очи – невинна) в „новите земи“, където според тях безапелационно командвала Германия, то какво да кажем за тоталитарния режим, представян като изначално лишен от всякаква автономия?

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

Естествено, това нямаше как да се случи и за отговорността му се заговори веднага след неговото рухване. Само един измежду многото примери – кажи-речи никой не възрази на многократните, отдавна дължими, държани извинения за участието на България в окупацията на Чехословакия през 1968 година… А днес вече привикнахме да живеем с евтино раздаване на присъди, когато всеки се чувства в правото си да иска всичко от Държавата и да й вменява вина или заслуги за какво ли не, било то незначимо решение.
Колко знаменателно е, че на този фон са се оформили две неимоверно твърди събитийни ядра в новата ни история, за които държава и общество упорито отказват да поемат и търсят отговорност. Март 1943 г. и “Възродителният процес“ са едновременно паметници на тревожната съвест и скрит ресурс на българския национализъм.

2 юни 2018 г.

[1] Владимир Дановски. Нормалността на доброто. „Култура“, бр. 19, 18 май 2018.
[2] С опита да разкаже големия сюжет и през отдавна разнасяната блудкава сантиментална клюка за комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и секретарката му Лиляна Паница.
[3] Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. т. I-II. Обединени издатели. С. 2013.
[4] Здравка Кръстева. „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България 1940-1944 г.“. В: Албена Танева (ред.) Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С. 2015. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“. Достъпно в: Библиотека „Либерален преглед“-

[5] Вж. http://www.jewishgen.org/ForgottenCamps/General/FaqEng.html.
[6] „Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, Изд. Труд, 2001.
[7] Поместено в двутомния ни сборник; вж. също: „Н. Мушанов. Дневник. Спомени. Автобиография“. Съст. Нина Киселкова и Сузана Хазан. Изд. Изток-Запад. 2018.
[8] https://www.holocaustremembrance.com/bg/node/122. През юни 2017 Европейският парламент призова всички страни и институции от ЕС да я приемат и прилагат.
[9] Годишнината от вдигането и предаването на германските власти през 1942 г. на над 13 000 евреи. Те са събрани на парижкия колодрум (Veld”Hiv) и депортирани към лагерите на смъртта.

________
* – Препечатвам с любезното съгласие на автора от сайта “Култура”

This entry was posted in Bulgaria, Евреи в България, история, на български, общество and tagged , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.