В социалните мрежи се намират хора, които ме питат защо пиша толкова много за България, защо се ядосвам, защо не си гледам кефа в Щатите.
Уважаеми хора,
Пиша за България, защото сърцето не ми дава другояче. Да не мислите, че не е по-добре да се занимавам само с живота си в САЩ и работата си по света? По-добре е, разбира се. Но това ще рече да вдигна ръце от България,
да се предам и… да я предам!
Да я предам не в гражданския смисъл на думата (то и без това този смисъл вече звучи много остаряло, нали), а в другия.
България е приютила семейството ми след 1968 г., дала ми е възможност да реализирам способностите си, да се изуча и израстна – по много и различни начини. Не може… не бива да не изпитвам най-обикновено чувство на благодарност, нали? И не бива… не мога да кажа с лека ръка: “Е, било, каквото било – вече не съм в България”.
Надявам се, че мнозина от нашите сънародници, които са напуснали България през последните 23 години, се чувстват така. Мнозина помагаме – както знаем от статистиката на БНБ, емигрантите са тези, които покриват търговския дефицит на страната, като пращат над 1 млрд. евро в България всяка година.
Аз може да се чувствам гражданин на света, мога да нося друг паспорт, мога да съм обиден за това, че българското Министерство на правосъдието ми каза официално, че не мога да се кандидатирам за президент, но това няма да ми попречи да продължа да се опитвам да помагам на страната.
България има нужда от всеки един от нас – включително и от емигрантите.
Тя има и вътрешни емигранти – хора, които физически са в страната, но духът им скита някъде по света, но те нямат онзи избор, който имаме ние. Говорил съм си десетки хора по света. Малцина са онези, които не искат да помогнат на България, а дори и те са ми казвали: “Ако ти искаш да направиш нещо хубаво за България или в България, ние ще ти помогнем!” Т.е., дори и тези, които не се вълнуват толкова, колкото мен, дори и те знаят, че не само има по-добър път за България, но страната може да поеме по него – трябва ѝ само малко помощ от наша страна. “Наша” в случая означава, моя, твоя, негова, нейна – на всички, които искаме България да бъде не просто онази държава, от която няма да ни е срам в чужбина, а онази държава, за която ще се радваме, че предлага достоен живот на родителите, близките и децата ни.
Ще кажете: “Много си наивен, Вени!”
Съгласен съм – но предпочитам да съм наивен и да вярвам, че “животът не е очакване на смъртта в комфортни условия”, отколкото да съм циничен и да гледам аз да съм добре, пък за другите да ми е все тая. Но моля тези, които не споделят моята наивност, да се отпишат от списъка на ФБ-приятелите ми, да премахнат абонамента от публична ми ФБ-страница и поне да не пречат. Живейте си спокойно, не е нужно да си губите времето с хора като нас.
Но за сметка на това моля още повече вас, които споделяте желанието ми България да бъде нормална държава: помислете си как можете да помогнете. Не на някакво голямо, държавно ниво, а дори на малко, местно, градско ако щете. Има мнозина, които го правят – с помощи, със средства, с опит. Това са важни и нужни неща, но още по-важно е да имаме повече хора, които да пробуждат съзнанието: да пишат, но не за да трупат евтини дивиденти, а за да сепнат хората.
Защото е лесно да се пускат сензационни материали, от които човек да се отчая и да си каже “И тия са като ония”. Лесно е да се пишат пасквили и поръчкови статии (дето се казва, колко такива по мой адрес съм виждал), бомбастични заглавия и никакви опровержения.
По-трудното е да се привлича вниманието към недъзите, към царящата простотия, към проблемите и да се крещи: “Видно е, че така може, но по дяволите – повече така не бива!”
Не бива българите – без разлика от пол, раса, цвят, етнос, сексуално предпочитание – да живеят в нищета и в уплаха, че някой – там, горе ще им вземе хляба. Не бива да се страхуват да казват свободно не само мнението си, но и критиката към своите министри и депутати. И не по-малко важно: заради политиците не бива да се срамуват, че са от България.
С други думи: вдигнете глави! Не ги прекланяйте – пред никой и пред нищо!
Търсете текстове и автори, които ви карат да се замислите, ядосват ви, но и разбунват съзнанието ви… А когато ги намерите, споделяйте текстовете им, говорете с приятелите си, препоръчвайте ги. Това не е бързо решение на проблемите ни, защото образованието изисква много време, което – уви – тече бавно. Но е началото на търсене на такова решение.
Не се предавайте, защото ако вие се предадете, никой няма да може да ви помогне.
А на българите, живеещи по света, също не ни е лесно. И в САЩ, както се вижда, има проблеми и некадърни политици – популисти. Но без значение къде живеем, не бива да се предаваме пред посредствеността. Тя може да се опитва да се наложи, но не бива да ѝ се оставяме. Колкото и да е трудно, това е по-достойното, отколкото да се седи пред ракийката и салатката (е, това е хубаво, де, не ме разбирайте погрешно!) и да се проклинат другите за това, че ни е… страх да се преборим с нея.
Не лек, а приятен и слънчев ден ви желая, и дано да сте ме разбрали правилно. Кураж и добър късмет!