Стефан Дечев. Източник: семеен архив.
Стефан Дечев е завършил история в Софийския университет. Специализира в университети в Амстердам и Будапеща. Лектор в Мадрид и Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.
– Вие* сте сред 35-имата български историци и учени, обявили се срещу меморандума на София от началото на септември до страните членки на Европейския съюз, в който България поставя сериозни претенции и червени линии по пътя на Скопие към ЕС. Текстът на меморандума не беше представен у нас, но се разбра, че в него са поставени въпросите за антибългаризма, за избити десетки хиляди българи и още 100 000 преследвани след 1945 г. от режима на Тито, за неспазване на Договора между двете страни от 2017 г. Кой е автор на този меморандум?
– Така и не беше оповестено от външно министерство. Съпредседателят на историческата комисия от българска страна проф. Ангел Димитров го представи като резултат от постиженията на българската историческа наука. Ето защо други историци се почувствахме длъжни да реагираме, тъй като това за нас това не отговаря на истината. Има и други историци, както и други исторически изследвания.
Проблемът не е само в македонската историческа наука. Българската историческа наука проявява остаряло мислене при разказване на историята като национална, в представите си за нация и формиране на нация, за език и формиране на език.
Акцентът ни е върху обстоятелството, че македонската нация според официализираната българска историческа наука се представя като „изкуствена“. Всъщност въпреки всичките си специфики според нас тя се е създала като всички останали нации. Македонският език се представя като плод на изкуствен инженеринг, но и винаги стандартните книжовни езици са изкуствени – различават се от реалните разговорни практики. Самото разказване на общата история до 1944 г. е доста наивно. Освен това, жертви на комунистическия режим в Югославия има, разбира се, но в разяснителния Меморандум бройката е изкуствено завишена и по този начин се компрометират иначе справедливите искания от българска страна да бъдат уважавани документите и фактите.
– Твърдите, че „формирането на македонската нация не се различава от другите нации”. Не е ли факт, че македонската нация се сформира в резултат на целенасочена принуда, в резултат на която българите от мнозинство от населението в началото на ХХ век, днес според официалната статистика ги няма?
– Познатите ни възрожденци от Македония са се определяли като българи. В същото време са използвали македонските диалекти, искали са те да имат по-голямо участие във формирането на българския книжовен език. Ръководителите на ВМОРО също са чувствали българи, използвали са българския книжовен език в документацията на организацията и политическата пропаганда, но говорят за Македония като за отечество, борят се за Македония, на моменти се обявяват срещу великобългарския държавен национализъм. Искат организацията им да бъде самостоятелен политически субект, отдалечен от Белград, Атина, но и от София.
В печата на организацията се говори едновременно за българи и македонци. Населението няма проблем с двете понятия. В книгата си „Македония под робство“ Павел Шатев говори за борци – затворници в Солун след 1903 г., които казвали „аз съм българин, но много по-важно е, че съм македонец“. От тази изходна позиция едни и техните потомци запазват българското си самосъзнание, други завършват като македонци
– За 100 години да изчезнат българите в даден регион – как се нарича подобна скоростна промяна на етническата карта в международното право?
– Славянското население в географска Македония го определяме като българско на базата на статистиката на Васил Кънчов (1862-1902), етнограф и изследовател. Кънчов минава през Македония в края на XIX в. и записва домакинствата във всяко населено място, като взема за критерий езика, на който говорят. Този език е български според Кънчов. Но той не е питал хората дали се идентифицират като българи. Книжовниците и революционерите, за които говорих преди малко, от братя Миладинови до Гоце Делчев, са се идентифицирали като българи, но дали може да кажем това за обикновеното население. Не само в Македония, в цяла Европа, на редижа места, сред обикновеното селско население се наблюдава безразличие към идеята за нация и национална идентичност. Самият пък Васил Кънчов в друга своя книга казва, че българското и влашкото население в Македония наричат себе си македонци и другите ги наричат македонци. Пак виждаме предпоставки идентичността да потегли и в българска, и в македонска посока. А втората става по-вероятна когато престанат да действат български институции, както става с Вардарска Македония в Югославия и Егейска Македония в Гърция.
– Моят дядо е роден в Дойран през 1903 г., семейството му емигрира в Пловдив през 1908 г. Като мен – с македонски корени, са хиляди българи. Твърдите, че по темата у нас има „едно изживяло времето си, романтично и митологично историографско мислене“. Какво мислене за Македония трябва да имаме ние, техните потомци, и как си представяте „новото историческо мислене за Северна Македония“, за което настоявате?
– Дядо ви се е родил в семейство, което се е осъзнавало като българи и затова е поело пътят към България. Тук, в България, тази българска идентичност се доутвърждава. Въпросът е онези, които остават там, само благодарение на насилие ли стават други, или не за всички това, че са българи, в един етап е толкова важно. Те се съпротивляват да бъдат и сърби, когато влизат в рамките на Югославия.
Когато започва Втората световна война в различните части на Македония картината е различна. Но в сравнение с началото на ХХ в. имаме много по-голямо предразположение към отделна македонска идентичност и борба за независима Македония. И когато българската войска влиза там, първоначално е посрещната като освободителна, а в хода на продължилото 3 г. българско управление започва едно отчуждение, което е видно и от българските полицейски документи. Двадесетте години живот в Югославия не ги е направил сърби, но е създал чувство за обособеност.
Първата комисия, създала македонската азбука. Източник: Уикипедия
През есента на 1943 г. започва процес, който кристализира през лятото на 1944 г. за желание за самостоятелна държавност и използването на тамошните говори като език на държавата им. От август до декември 1944 г. има естествено развитие без силен политически натиск, което завършва с предложение за азбука на македонската езикова комисия. Тази азбука е отдалечена от сръбската и българската. В нея има български букви, които ги няма в сръбската азбука (буквата „ъ“). Това е причината Блаже Конески, един от кодификаторите на тамошната книжовна норма, да си подаде оставката. След януари 1945 г. вече има политическа и недемократична намеса от Белград и на 3 май в Белград се произнасят: „Тази ще бъде азбуката ви.“ В нея не остава нито една кирилска буква от българската азбука, която да я няма в сръбската азбука.
Ала много важно е да се осъзнае: желанието за македонска държава, за отделна нация и език предхожда политическите намеси. Да, крайният продукт е в някакъв смисъл югославско, титовско творение. Но първо има желание на самото население. След 20 години сръбско и 3 години българско управление македонците са искали да имат своя собствена държавност и да ползват своя език. Показателно е, че дори и пробългарската десница в Македония издава в. „Независима Македония” през септември 1944 г. едновременно на български език и на македонски говори. Преди да си тръгнат от Македония дори го ползват и хитлеристите, защото усещат, че това са настроенията на населението.
– Институтът по български език е категоричен, че няма македонски език – това е диалект на българския. Какво мислите вие?
– Нищо не мисля. Не съм езиковед и не влизам в този спор. Като историк само констатирам желанието на хората да ползват местните говори. А как ще ги наричаме тези говори от гледна точка на езикознанието, е работа на лингвистите.
– Защо гърците решиха много сериозния си проблем с Македония за името и го забравиха, а ние все сме лошите съседи…
– Личното ми мнение е, че отговорността при смяната на името на Македония се носи от големите държави. Не ми е известно в историята една държава да решава как ще се казва друга държава. Този прецедент с името не трябваше да се допуска. Това направи някои български фактори настъпателни. Друг е въпросът дали България притежава ресурса на Гърция, за да наложи своята гледна точка.
Проблемът между нас е друг – ВМОРО, Гоце Делчев и Илинден са важни темели в македонската държавност. Извършената в югославско време тяхна дебългаризация и дори антибългаризация е нещо, с което македонското общество е свикнало, а македонските политици не са склонни заради истината да рушат авторитета си. В същото време историческата им гилдия е не по-малко консервативна от българската.
– Вашият прочит като историк?
– Според мен Гоце Делчев, доколкото е българин, има място в българската история. Доколкото се е борил за автономия на Македония, която в историческа перспектива се е развила в идея за македонска държавност, има място и в македонската история.
Проблемът не е само за Гоце Делчев, същото трябва да се каже за Кузман Шапкарев, Братя Миладинови, Даме Груев, Яне Сандански и т.н. Но в македонските учебници те са представени като етнически македонци, като днешните македонци. Проблем е признанието, че поне на ниво елит и хора, ориентирани към ВМОРО, не е имало граници и различия между българи и македонци. Ще си личи, че вървим към решение, когато в Скопие започнат да поставят този въпрос медийно.
_____
* – Публикувам интервюто на Стефан Дечев, което той ми изпрати току-що. То може да бъде прочетено във в. “Трета възраст” (бр.42, 21-27 октомври 2020 г.), но само в хартиеното издание; сайтът на вестника дава грешка при препратка към него. Публикацията не означава непременно съгласие с всички тези на г-н Дечев. (Бел.м. – Вени Марковски)