През 1968 г., по времето на големите студентски и антикапиталистически демонстрации и безредици във Франция, министърът за полиция докладва на президента Де Гол: Г-н президент, арестувахме около 300 демонстранти, студенти, асистенти и професори. Сред тях е и философът Жан Пол Сартър. Тогава Де Гол отговаря: Г-н министър, Франция не арестува своите великани. Същия ден Сартър е освободен, а министърът сменен. Ние също така сме правово и демократични общество, не арестуваме, но също така и не реабилитираме нашите великани. Това се казва в авторски текст на Димитър Мирчев, публикуван в македонския вестник ”Дневник”.
„Досега съм писал за случаите на Ченто, Панко Брашнаров, Димитър Влахов, Васил Ивановски, Кръсте Шакир, Петре Пирузе, Епаминода Попандов, Лазо Соколов, Владимир Полежина и много други – от АСНОМ, от ВМРО, от информбюро, либерали и други, които са заслужили за тази нация и държава. Сред тях нямаше културни дейци, писатели и поети, освен малцина като Панче Пешев, Кочо Рацин и Коле Неделковски.
Така стигнах до случая на Венко Марковски, който дълго време югославските служби, а и македонските го държаха в „хладилника”. Струва ми се, че и днес има някакви резерви към неговото творчество или национално определение. Имаше в последните години от 1988 г. до 2009 г. няколко книги и приложения на Гане Тодоровски, Георги Старделов, Раде Силян, Блаже Миновски и др. за неговия принос към македонската литература и език. Имаше и някои съвсем коректни и хубави фейлетони за него в медиите, за неговата съдба, за партизанщината и страданията на Голи оток. За него пишеха и историците Ачкоска и Жежов, слагайки го сред репресираните. Хубав пример за еднакъв език и култура? Венко почина в София през 1988 г.м преди четвърт век. Скопианец, роден през 1915 г. в Дебър мало. Бяхме комшии. Синът Миле Марковски, който по-късно загина при неразяснени обстоятелства в „трамвайна” катастрофа до последно казваше, че е македонец. Но си спомням неговите прояви в литературния кръжок в гимназията „Йосип Броз Тито” по онова време т.нар. женска гимназия. С дъщеря му Султана ходехме заедно в Музикалното средно училище.
А какво се случваше с Венко? Просто беше един от основоположниците на модерната македонска литература и македонски език, но като Вапцаров, Антон Панов и др. – беше комунист. Истината е, че Васил Ильовски, някъде през 1935-36 г. в Куманово имаше представления на своите драми „Бегалка” и др. на македонски, с което си заработи забрана от сръбските власти. Но през 1938 г. Венко за първи път в София на чист македонски език, по онова време не стандартизиран, с много апострофи и т.н. обяви своите две литературни сбирки „Огинот” и „Народен бигор”. Във втората сбирка е включена и поемата „Жътварите”. Година по-късно – през 1939 г. Кочо Рацин в загребския „Самобор” ще обяви своята стихосбирка „Бели мугри”. Венко се присъединява към партизанското движение в Македония. Срещу кого е това движение? Срещу българската фашистка власт и окупация. Става член на АСНОМ. Но преди това е член на Инициативния отбор за АСНОМ още от ноември 1943 г. След това заедно с Шоптраянов, Тошев, Киселинов, Продано, Джамбаз, Павловски и др. установиха Езиковата комисия на първия македонски Президиум.
Българите днес ще кажат, че в комисията Марковски е залагал за ер малък и ер голям. Няма никакво значение. Марковски е един от основоположниците на македонската азбука и литература. Най-важното е, че ние децата го изучавахме на училище, независимо, че беше забранен, а неговите драми бяха махнати от репертоара. Все пак лятото на 1945 г. идва известната „диференциация” в ЦК на КПМ: В антипартийната и сепаратистка група ще бъдат причислени: Ченто, Пирузе, Соколов, Апостолски, Влахов, Глигоров, Попандов, Хаджипанзов и много други. Някои като Ченто, Брашнаров, Влахов и Марковски ще останат още някоя друга година. Бяха големи авторитети сред народа за да може режима да ги ликвидира веднага. Затова две-три години по-късно им са монтирани „сталинистки” процеси. Наказания за Голи оток. Венко издържа четиригодишно (петгодишно – б.м., Вени Марковски) наказание и се връща, след тежък тормоз и нарушено здраве. Полусляп. Гане в своята „Книга за Венко Марковски” (2009) следи „следите и трагиката” но и дилемите и въпросите, които ги поставял на самия себе си – големият поет.
Някъде през 1966 г. ходи на операция в Русия, но оттам иска да пътува за България. Разочарован от родината. Цървенковски пише, че може би бил малко суетен и очаквал много. По онова време Живков идва в Белград и разговаря с Тито и с Цървенковски и пита какво става с Венко, който иска да остане в България? Те му казват, че няма проблеми, но при условие, че не се ползва за антимакедонска и антиюгославска пропаганда. Така и било. Венко останал, но са го използвали и злоупотребили. Не защото веднага се декларирал като репресиран българин от Македония. Първото публикувано стихотворение в София било „Одата на Мао Дзедун”. След това ще го избират за академик, ще му слагат титли, привилегии и т.н. Между другото в края на живота на бедния Кръсте П. Мисирков му дали пенсия, но при условие, че се откаже от македонските работи”.
Ще питате – двойна идентичност, изменник, просветен или осъзнат българин? Не се занасяйте. Моят колега и приятел, хърватският автор Златко Крамарич, съвсем добре осветли проблема на „двойните културни идентичности”. Например в случая с Миладиновци, или Щросмаер, Станко Враз, Людевит Гай или пък Иван Мещрович. При Марковски мисля, че ставаше дума за манипулация на неговата личност и творчество. Заради това ли да се откажем от Венко Марковски? Напротив, трябва да го включим в нашата литература, да публикуваме отново „Жътварите” и „Народен бигор”, и „Огинот”. И да ги включим в задължителната литература, както трябва да включим и Вапцаров. И не само това. Трябва да го отбележим в неговото родно Скопие с някой паметник, улица? Там където е роден Венко улиците се казват Грубишич, Туцович.
_____
Статия от македонския в. “Дневник”, превод: “Фокус”; оригинал: http://www.dnevnik.mk/