Спомени и размисли след концертите на Горан Брегович в Ню Йорк

Гласовете им чувам*

Тази седмица определено съм на вълна “Горан Брегович”. Може би по-точно е да се каже на вълна “сестри Радкови”, защото за мен музиката на Горан без тях би си останала само като спомен от детството, “Биело дугме“, а не “Горан Брегович“.

??нформацията за концертите им в Ню Йорк излезе много отдавна, защото Lincoln Center е място, където се провеждат концерти от световна значимост и програмата е известна месеци, а понякога и повече от година по-рано. Билетите си купих тутакси, за първия концерт на 7-мия ред, а за втория – на 2-рия ред, точно срещу самия Горан (все още се чудя: как, аджеба, успяха 20 човека да си купят билети преди мен, за да седнат на първия ред??).

Благодарение на Людмила и Даниела обаче аз присъствах и на двете репетиции за концертите. Първата бе от 4-часа следобяд, продължи над 2 часа и бе??е изключително интересна. На втория ден музикантите имаха само едночасова репетиция, в 18:00.
??нтересното бе??е, че преди репетицията на 8-ми юли никой не бе??е виждал Горан и никой не знае??е как му се е отразило падането от чере??ата. Той се появи около два часа след началото на репетицията – поотслабнал, облечен в лека зелена риза и почти по нищо не може??е да се разбере, че е преживял падане, операция и лечение. На самите концерти може??е да се види, че се покланя на публиката само с глава, а не от кръста. Един два пъти, когато си вдига??е ръцете нагоре, може??е да се забележи и специалния корсет, който явно ще трябва да носи още известно време, преди да оздравее напълно.
Оркестърът го посрещна с възгласи, поздравления и подвиквания. Личе??е си, че влиза “??ефът”.

Самата репетиция е също интересна (снимки от нея има тук), защото музикантите си дават възможност да тестват нови импровизации, а понякога (както бе случаят с първия ден) и да разучат нещо ново, което Горан им е приготвил.

Всеки един от тези изпълнители е уникален сам по себе си и има зад гърба си интересни истории за разказване. Най-отдавна с Горан (освен на??ите момичета) са двамата ду??и, които стоят и свирят най-вляво и най-вдясно спрямо публиката – първият тромпет Бокан Станкович и тромбонът Деян Манигодич. Бокан Станкович има уникален слух; той не работи с ноти (за разлика, например от саксофониста Стоян Димов, който е бил и преподавател в Македония), има обаче отлично чувство за ритъм и умее да свири не само с тромпет, но и на окарина, а го помним от концертите му в Пловдив и София с разтърсващи сола с гайда, обикновено посрещани от публиката с аплодисменти). Бокан е роден в Зайчар, близо до Видин; има много приятели в България. Все още помни как един негов добър приятел (ако някой знае кой е той, нека ми се обади да добавим името, че не се сетих да го питам) го е водил през 1999 г. след концерта в Пловдив на Бачковския манастир. Деян пък е жива ходеща енциклопедия на концертите на Горан Брегович. Помни всичко, а аз планирам да го интервюирам специално следващия път, в който ще се видим, живот и здраве.

Репетицията е основно с цел да се провери качеството на звука. Звукоинженерът Славе Целевски е майстор, независимо от възрастта му (можете да видите негови снимки, както и снимки на всички от оркестъра тук). Първо се настройват микрофоните поред – на тромпетите, на тромбоните, на тубата, после на целия оркестър. Следва тъпанът и микрофона на Ален Адамович, след това микрофона на Людмила Радкова, на Даниела, после на двете заедно. После всички заедно – вокали и инструменталисти. Най-накрая идва ред на легендарната китара и микрофона на Горан Брегович.

След репетицията музикантите имаха около час, за да се приготвят за концерта. Гримьорните в “Линкълн център” са на 3-ия етаж и са разделени по интересен начин, който показва и мястото на всеки от изпълнителите:
В гримьорна “А” бе самият Горан Брегович. Веднага го него, в гримьорна “B” бяха българките. В дъното на един дълъг коридор бе гримьорна “C” за Ален Адамович, а останалите изпълнители бяха в няколко от следващите гримьорни – обикновено по 2-3 ду??и. Специално за Горан и Радкови има??е подредена маса с храна и напитки, в съседно общо помещение, до което достъп имаха само те. След концерта в него идваха близките и познатите на Горан, както и почитателите на сестри Радкови. Сестрите и Горан имаха и персонален асистент – очарователно момиче на име Андреа, което се гриже??е с подчертано внимание за звездите. Тя бе??е тази, която осигури кафе за Людмила и Даниела, направи копия на програмата им, гледа??е дали имат всичко, което им е нужно.
До изпълнителите не може??е да се стигне лесно – минава се през предварително одобрен списък от мениджърката на Горан Брегович, през вход, зорко пазен от двама бодигардове от “Линкълн Център” и допълнени с няколко полицаи. На излизане от самия “Линкълн център” обикновено има??е хора, които чакат за автографи и снимки.

Но стига толкова за предварителната подготовка.

Наближава 8 вечерта, аз се отправям от гримьорните към залата, където тълпата е вече насочвана умело от служителите; всеки от тях в костюм с папионка. Не, не хората от тълпата, а служителите са в костюми.
Зала “Ейвъри Фи??ър”, в която обикновено човек влиза с костюм и папионка не е свикнала да вижда хора по къси панталони и блузи с къс ръкав, но и с това се справи, при това успе??но.
Аз вече описах концертите (на английски и на български), така че сега ще се опитам да предам настроението на хората, които слу??ат и се радват на музиката на Горан.

Най-важното, което трябва да се знае: ако не ви харесват балканските** ритми, тогава по-добре не четете по-долу. Но, от друга страна, ако сте на моя сайт, най-вероятно тези ритми са в кръвта ви, така че няма как да не ви харесват. Щом можеха да се харесат на 2000 ду??и в залата, които – подчертавам това – не бяха само сърби, българи, македонци или хървати. От продуцентката на концерта до Андреа, от служителите до последния присъстващ, няма??е хора, които да остана равноду??ни от силата на балканската музика. Самият Горан Брегович достатъчно е говорил в интервютата си за силата на звуците от родните ми места (помните ли диска “Мълчанието на Балканите” от 1997 г.?), но нека се опитам да допринеса с нещо мое си.

Поразяващо е въздействието на звуците върху на пръв поглед кротката и миролюбива нюйоркска публика. Не говоря за хората от на??ия край, а за онези кротки американци, които са описани тук. Хората до??ли да слу??ат сериозна музика, изведнъж се оказват пленници на ритми, за които не са и подозирали, че съществуват.

Най-силните моменти в концерта за мен са свързани с гласовете на българките – не защото съм българин, не дори защото те са изключителни личности, а защото техните гласове са в състояние да покорят и най-закоравялото сърце. Човек трябва да е абсолютен музикален инвалид, но дори и тогава би усетил – по реакцията около него – че е свидетел на нещо уникално.

Когато Людмила извиси глас, за да изпее Aven Ivenda, залата притихна така, сяка?? става??е свидетел на нещо невиждано дотогава.
Хората, вперили поглед в сцената, забравили за всичко друго, се опитваха да проумеят как е възможно от тези наглед най-обикновени жени да излизат такива поразяващи гласове. За няколко минути целият свят на публиката се състое??е само и единствено от българките. Защото когато те се изправят пред микрофоните и погледнат отвъд – над аудиторията, те не просто пеят, а носят светлина. Те определено виждат по-далече от нас; там, където ние се опитваме да отидем те са били много пъти – в един друг свят – на красота и хармония.
Техните изпълнения са необикновени, те са перфектни.
Махнете една нота само и тази музика няма да е същата. Сменете местата на Людмила и Даниела и това ще е друга песен. Ние, слу??ателите и почитателите на техния талант трябва да сме вечно благодарни на Горан Брегович, че ги е открил сред всички други гласове в ансамбъл “Филип Кутев”, защото иначе никога няма??е да ги чуем по този начин. С появата си в неговия оркестър, тези невероятно добри изпълнителки се открояват спрямо всички останали. Това, от една страна е прекрасно, защото “пълнят ду??ата”, но от друга неминуемо ще им създаде типичната отрицателна атмосфера в България. Те се отличават от останалите, което ще рече, че са удобна ми??ена за атака от страна на посредствеността.

Целта да напи??а тези мои спомени и размисли в дните след концертите, докато впечатленията ми са пресни, е да се опитам да предам максимално точно атмосферата и да се опитам да споделя чувството, което изпитвахме всички в тази прекрасна зала:
– Благодарим ви, че ви има и сте такива, каквито сте, талантливи момичета!

След тези спомени не ми се иска да ви досаждам с повече разми??ления за таланта на останалите музиканти (още повече, че съм описал техния принос в публикацията ми на английски език), но е факт, че те са образцов оркестър, който е в състояние да направи не само чудесен спектакъл, но и да се забавлява заедно с публиката. Затова музиката им радва – защото те самите са радостни и изкарват в добро настроение времето на концерта. Който от вас може – нека заповяда на концертите им в Европа, САЩ, Австралия или Южна Америка.

Снимки от концертите в Ню Йорк – тук.

______
* – От няколко дни се събуждам с гласовете на Даниела Радкова и Людмила Радкова в главата ми. Прекараните седем часа в компанията на Оркестъра за сватби и погребения по време на репетициите и концертите в Ню Йорк на 8-и и 9-и юли 2008 г. оставиха незаличим спомен от това славно време.
** – Не само, но главно циганска музика е в основата на новите хитове на Горан. Тя е позната на хората, родени преди 1970 г. от времето на филма “Таборът отива към небето“, появил се по същото време, по което се появи и “Биело дугме”.
Майсторството на Горан е, че взима сравнително неизвестни мелодии, които превръща в хитове, първоначално с филмите на Кустурица – “Циганско време” (оригинално заглавие: “Дом за бесене”, англ./руски) и “Ъндърграунд” (на англ. / на руски).
Всъщност мотиви от музиката в тези филми може да се открие в песните на “Биело дугме” – похват, който не е изоставил Горан от самото начало на неговата филмова кариера. Хитът “Едерлези” е изпълнена първоначално като “Джурджевдан йе” (Гергьовден е) през 1988 г. в албумът “Чирибирибела”
Новият му албум, лансиран през 2008 г. (предстоящ да излезе през октомври) е също със смесени цигански и стари парчета, но аранжирани за неговия оркестър. В него може да се открият отново хитове с 20-годи??на давност, които отдавна са станали познати на публиката, предимно в бив??а Югославия” от същия албум “Чирибирибела” (напр. “Ruzica”, “Napile se ulice”, “Ciribiribela”, “Zamisli”). За мен интересното би било кои песни са включени в частта “Ракия” и кои – в “Шампанско”.
Други филми, в които може да се открият такива мотиви са “приказките от циганската каравана” и “Борат“.