Нещо като автобиография (1982 г.)

Написах това есе през 1982 г., когато бях на 14 години. Публикувах го в сп. “Родна реч” две години по-късно, подписано като “Вени Миланов” от 114 АЕГ – София.

Вени Марковски и Венко Марковски, 1987 г., Банкя

Дядо ми, който четеше всичко, което бях писал преди това – от първата ми история за Магарешката муцуна (публикувана през 1973 г., когато бях на пет години), ме хвана за ръката и изведе на разходка в двора. Тогава ми каза, че всичко, което съм писал до момента, и за което той казваше, че е добро, не е било чак толкова добро, но това есе е чудесно. Потвърждение за правотата на думите му дойде след публикацията в “Родна реч”, когато започнах да получавам писма от цялата страна. Само от момичета! Получих много писма; първото бе от Надя от Търговище. Учителката ми по литература, Рене Къдрева, го прочете пред целия клас и си спомням, че не останах доволен от постъпката ѝ – бях се изчервил до ушите. После дойдоха писмата от Ася от Пазарджик, Албена от Левски и Светла от Видин. Някой ден ще публикувам и части от тези писма, които все още пазя. Наложи се да пипна едно-две места, защото отдавна не споделям мнението на онзи нахален 14-годишен хлапак по някои въпроси, но сега ми е паднало да му покажа аз на него…

Нещо като автобиография

Не обичам нахалните (въпреки, че често съм такъв). Разбирам, че без нахалство би било по-лошо. Така или иначе това си ми е привичка и надали бих се отказал от нея.

Не обичам да лъжа със зла умисъл (и не го правя!). Някои лъжат, но рано или късно ги хващат и, дори да имат връзки, са вътре с двата крака, пък били те къси или не.

Не обичам прекалено самоуверените и самонадеяните. Понякога се случва и най-добрите от обществото да са самоуверени и да загубят. Това е предопределено и никой не може да го промени. Примери много – поука никаква.

Не обичам повечето от приятелите на моите приятели. Сигурно защото не съм ги избирал аз.

Не обичам още много работи – начело, разбира се, с училището. Ще го обикна след като завърша.

Не можах да обикна старобългарската литература. Защо ли? Не съм виновен аз, а учителят по литература. Дразнеше ме, а покрай него се дразнех и от литературата. Иначе тя ми е любимият предмет.

Мисля. Но дали съществувам? Ще разбера много късно.

Доколкото зная съм страшно непостоянен човек. Ако не ми мине с годините, ще си остана такъв до края.

Рядко се съобразявам с мнението на другите. Затова си и патя.

Имам далечни цели. Но дали няма, гледайки нагоре, да падна в пропастта пред мен?

Дразня се, когато споря и знам, че правият съм аз. Според мен всеки би се дразнил.

Понякога пиша необясними безсмислици. Необяснимо!

Мога да бъда много добър. Даже отличен. Има обаче една-единствена пречка – мързи ме да уча. И това ще мине. По-страшно е, ако ме мързеше да живея.

Понякога съм нервен. Обикновено, ако някой ме ядоса.

Бих искал да летя. Това е последица от бързото ми мислене.

Превозните средства са твърде бавни за мисълта ми. Колко е хубаво, че не можем да си четем мислите. Би ми било страшно неудобно. Случва се да си говоря с някого и да си мисля колко е прост.

Трудно измислям заглавия на творбите си. Не знам защо. Може би защото искам да са много хубави и да съм неповторим.

Влюбих се още в първи клас. Естествено, не в чина. Оттогава до сега все обичам някого. А “аз съм само едно бедно момче и никой ли не ме обича?” Кой го беше казал – не помня. Отива ми, нали?

Често греша.
Без коментар.

Обичам много неща.
Одушевени, разбира се.

Обичам да обърквам хората и да ги поставям в затруднение. Това е пак някаква отрицателна черта в характера ми.

Обичам да карам кола. Въпреки, че не съм карал досега.

Обичам да слушам една и съща музика. И създавам нерви около мене.

“Всичко лошо, което може да се случи, ще се случи”. Не е зле, но би било равнозначно да заменим “лошо” с “хубаво”.

Мога да взема вината на друг. Зависи обаче кой е той. Зависи, зависи, зависи – това, както бе казал някой, може би е ключът към разсъждението.

Който не ме е разбрал, ме е намразил.

Понякога страшно се харесвам.

Не съм побъркан. За разлика от други хора.

Не обичам да свършвам бързо това, което съм започнал. Но често става и обратното.

Обичам вицове. Това ще бъде схванато от някои – от други не. Това и целя.

Научих се да губя. От по-силни обаче. Понякога падам и от по-слаби. Зависи кои са те.

Когато нещо ми хареса: или искам да го имам (и го имам), или ако не мога да го имам – го забравям, или го помня винаги.

Ако обичам някого, казвам го рядко. Затова и оставам неразбран за много хора, включително и за …

This entry was posted in arts, Bulgaria, на български and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.