ГУНДИ – МОМЧЕТО НА НАРОДА

Откъс от книгата “Сини сърца” на Димо Райков. Публикува се с любезното разрешение на автора. Тази книга трябва да се прочете не само от левскарите, но и от всички, които обичат Свободата!
Няма да забравя първия ми допир до Гунди, чрез книгата “Георги Аспарухов” на Спас Тодоров и Милко Стефанов, която бях успял да взема с големи мъки – нормално за социализма беше, че търсените книги се издаваха в ниски тиражи… Когато бях 10-11 годишен и тренирах за кратко футбол в “Левски” при Кирил Ивков, на 30-и юни излизах в двора на вилата ни в Банкя и, въоръжен с пистолет с капси, отдавах почит на паметта на Гунди и Котков, като стрелях шест пъти във въздуха. Гробът на футболистите виждах винаги, когато ходех на гробищата, защото беше по пътя мястото, където бе намерил последния си дом моя баща, също като Гунди загинал в автомобилна катастрофа два дни, преди да навърши 36.
Сега,  когато съм си купил и прочел книгата “Сини сърца” на Димо Райков, кръгът е завършен. Големият футболист и човек Георги Аспарухов го няма, но ги има уважението и любовта на феновете и техните деца. (Б.м., Вени Марковски)

4 май – Денят на нашата мечта
Днес той щеше да бъде на 75 години…

ГУНДИ – МОМЧЕТО НА НАРОДА

Всъщност тогава бе така – кажеш ли „Левски”, значи казваш „Гунди”, кажеш ли „Гунди”, значи казваш „Левски”…
И това се приемаше напълно естествено, без капчица завист не само от запалянковците, но и от самите съиграчи на синята девятка.

Често, от много години насам, съм се замислял – кое всъщност е най-голямото и ценно качество у това момче-еталон не само на спортист, но и на мъж и човек…
И почти винаги изникваше следното – той, Георги Аспарухов, бе онова олицетворение у обикновените хора за идеала. Идеала на красивия, интелигентния, свободния млад мъж, който ни бе особено нужен в онова „затворено” време.

И тук всъщност ние сме били егоисти – защото ние си бяхме „присвоили” това момче, ние си бяхме „вземали назаем” за час, два неговия живот, неговото поведение, неговото излъчване…
Той, всъщност най-свободният, според нас, българин, е бил най-зависим!
И то от нас, от неговите обожатели…
Защото за да не ни подведе, да не ни разочарова, той е бил подложен на неизмерими мъки, за да бъде всеки миг и час достоен за нашата възхита. Той се е жертвал, за да бъдем ние овъзмездени за сивичкия си живот поне за час-два – там, на стадиона…Където в ония времена бе единствената възможност да бъдем…свободни….

Този висок, строен исполин, с красиво, мъжествено и същевременно запазило у себе си детското, лице, бе нашата мечта!
Гунди бе нашето упование, нашата единствена може би надежда, че той, Светът, не е само затворени стени, а е полъх – полъх от радостта от живота, от Свободата…
Колко всъщност му е струвало това?

„Левски” имаше мач в Бургас.
Цял месец преди това работих пряко детските си сили на лозето ни в родното ми радче Малко Търново на българско-турската граница – бяхме се уговорили с татко това да е наградата ми – да ме заведе на мача в Бургас да видя Гунди…
Да казвам ли как живеех този месец, как заспивах и как се събуждах…
Гунди се появи…
И целият стадион онемя – в този миг нямаше левскари, цесекари, ботевци… Имаше само Гунди…
И едно възхищение, една омая – всеобща и толкова човешка… – никога до този миг не я бях срещал.
Да си призная – и досега не съм я срещал…
Някъде по средата на мача – тогава „Левски” победи в мач за купата на Съветската армия „Черно море” от Варна с 5:2, Гунди пое топката от нашия вратар, Михайлов ли беше, Каменски ли, вече не помня, и изведнъж се извърна и я изрита в …небесата…
Чу се освиркване – у-у-у-у, майсторе, какъв е тоя балон, бе?
И в следващия миг стадионът застина!
Топката изведнъж тупна току пред спринтиралия вече Цецо Веселинов – крилото я пое, крачка, две, удар – гол!
И тогава настана онова, което ще помня цял живот – стадионът, онемял преди миг, избухна – да, наистина в този миг нямаше клубни пристрастия, нямаше левскари, цесекари, ботевци…
Имаше едно пълно и искрено сливане с майсторството, с гения, въплътен в това момче …
Гледах лицата наоколо – бяха одухотворени, излъчващи доброта и радост лица…
Колцина на този свят могат да предизвикат такава реакция?
След време прочетох в едно интервю как Веселинов обяснява случилото се така: „Гунди ми бе казал, щом видиш, че топката е у мен, независимо къде съм и с кого съм, спринтирай веднага… Другото си е моя грижа…И така ставаше. Колко голове вкарахме по този начин…”

После, в съблекалнята, където успях, е, разбира се, там, в самия крайчец на помещението, да се вмъкна, видях нещо, което съвсем ме разлюля…
Видях краката на Гунди…
Всъщност това крака ли бяха? Прорязани от шевове…
Особено единия – та само някакво парче месо висеше под костицата…
Тогава се вгледах в очите на Звездата.
И … изтръпнах….
Той, великият за мен, а и за десетките хиляди по трибуната, той, Мечтата ни, плачеше – беше оня мъжки плач, като онова хоро, мъжкото, само пристъпване – тежко, тежко…
Да, Гунди плачеше – без глас, без сълзи, отвътре…
Всъщност чак сега разбирам – това за него е бил единственият разрешен му от съдбата миг да бъде човек като нас, да покаже, макар и скрито, своето усещане към болката…
После, вече преоблечен в цивилните си дрехи, той се усмихна и тръгна към… морето от хора, което разлюляно го очакваше…
О, как всеки боязливо, с едно огромно страхопочитание се опитваше поне да се докосне до него – така-а-а, да го пипне…
И този вик на хилядите:
– Гунди, Гунди, Гунди…
И се разцепи огромното множество – този коридор на народната любов и признание също ще го помня завинаги – по него минаха, един срещу друг те – Гунди и най-любимите му същества – Лита и бебето тогава Андрей…
И под взрива на аплодисментите се срещнаха и прегърнаха…
А аз така и не можех да се освободя от видяното – да, онова парче месо, закърпено към костта…
Какво и колко му е коствало? И нито звук…
А навън въздухът ехтеше :
– От „Александър Невски” до Апенините – само сините!
И радост, радост, радост…
Господи, наистина ли е било или не…
Тогава за първи път усетих и това, че радостта може да е … вкусна!
И да има … мирис…
О, този тръпен мирис на нещо екзотично, чуждо, но затова пък толкова хубаво, примесен с дъха на препечен слънчоглед, идващ от отсрещната фабрика „Славянка” и от целия въздух наоколо…

И само още два епизода, които сега ме връхлетяха.

Спомням си като ученик в минното училище в Бургас, чието общежитие се намираше до самия стадион „Девети септември” тогава и поради което не минаваше тренировка на местния „ Ботев” без наше присъствие, един от основните по онова време играчи на бургазлии, Георги Георгиев, ляво крило, мисля, че беше от Видин, национален състезател за известно време, веднъж разказваше на съотборниците си за играта на Гунди в поредния мач на националния отбор.
– Вижте, приятели, Гунди е Бог. Той, макар пак да бе контузен, и сега бе душата на отбора. Без него България е нищо. Дори и да е с гипсиран крак, ние имаме нужда от него, само да седи на стол, там, в центъра на терена, да знаем, да чувстваме, че той е с нас. Тогава и играта върви, сякаш криле имаме …
Останалите играчи слушаха притихнали своя колега.
А пък ние?
Е, ние …
Ех, Гунди…

Гунди се радваше на обичта на почти всички останали футболисти от онова време, независимо в кой отбор играеха.
Станеше ли дума за него, клубните пристрастия изчезваха. И това вече трудно може да бъде обяснено на днешните запалянковци…

Ето какво казва за него Динко Дерменджиев, големият играч на Ботев – Пловдив:
– Нямаше нещо, което във футбола той не можеше да направи!
На един от най-емблематичните ни коментатори, журналистът Николай Колев – Мичмана, принадлежи най-кратката, но може би и най-точна характеристика на Гунди – : „Той беше магьосник!”
Нужни ли са повече слова?
А Митата Якимов, един от най-фините български футболисти, играч на ЦСКА, боготвореше Гунди, боготвори го и до ден днешен… Винаги, попитат ли го, кой е най-голям в българския футбол за вечни времена, чаровникът отговаря без каквото и да е колебание – Гунди!
Всъщност как човек няма да обича това слънчево момче!
Та вижте само от какво семейство произлиза то – съпругата му Лидия казва – родителите му бяха скромни и добри, много почтени, чисти…
Къде ги днес такива родители…
Да, всичко май започва от първите седем години…
Вижте само каква мечта има Гунди, и то вече като завършен, голям футболист, в апогея на славата си. Вижте… И ще потръпнете от скромността на това момче…
– Аз мечтая да стана преподавател по физкултура…
О, той, най-великият български футболист, пред когото всички врати са отворени, мечтае да стане… учител…
Една от най-презрените и непрестижни днес професии… Професия, с която обричаш семейството си на скотско съществуване…

Да, мечтата на Гунди…
Как човек да не потръпне от подобна скромност? И от усещане за мисия…
Къде е това усещане днес? Как дойде тази алчност днес у българина, кой я роди, кой я възпита, кой я направи начин на живот на политици, интелигенция, на съвсем млади хора?

Когато човек гледа запазените от съпругата му състезателна фланелка, капитанска лента, футболни обувки, тоест неговия екип от последния му мач, тръпки го побиват…
„Левски” е един от двата най-големи отбора по онова време в България, шампион, участник в международни състезания… А какъв скромен екип имат футболистите му… Какви семпли, все едно на някакъв квартален отбор атрибути…
Ето, фланелката е най-обикновена, китена, с пришита, о, Господи, емблема, с пришит номер отзад… Капитанската лента – двата й края са прихванати с … ластичета… Да, обикновени, ама толкова обикновени ластичета, купени от някаква петоразрядна кинкалерия…
А обувките…
Тук вече човек настръхва…
Защото вижда как те представляват нещо безформено, удебелено тук-там… Съпругата разсейва учудването ви – да, обувките на Гунди са специално направени така, заради безбройните контузии, които са деформирали стъпалата му…
Колко е ритан, колко е блъскан…

Жена му свидетелства: ” Той целият бе в … синки… Когато се връщаше след мач от чужбина, нямаше и драскотина. А у нас бе касапница. Колко пъти ми казваше – край, свършвам с футбола… Ние си имахме винаги готова патерица вкъщи, една грозна, дървена… Един ден, при една от неговите поредица от контузии през най-тежкия му в това отношение период – 1968-69 година, аз изведнъж се усетих, че… куцам като него… Разбира се, че нищо ми нямаше, просто така, по инерция започнах… Може би поради инстинктивното ми желание да пооблекча поне мъничко мъките му… Колко мачове изкара със стиснати зъби? Представяте ли си – да играеш с подут глезен, бинтован така, че кракът ти опира о земята… И да играеш с този крак, да вкарваш с него голове… Казваше ми след мача с изкривена усмивка – всяко докосване на топката ми предизвикваше страшна болка, но нима можех да разочаровам дошлите на стадиона заради мен… Него никой не го питаше какво му е, той бе много зле, а го взеха за световното в Мексико с изричната уговорка, че няма да играе. И видяхте какво стана. Че и основен виновник го изкараха за провала… Това беше първата му голяма психическа травма. После последва и тази, свързана с юбилейния мач на Яшин. Той така се радваше на поканата на великия футболист, тренираше непрекъснато, все ми повтаряше – това ще е моят мач на живота! И изведнъж, в последния момент, го замениха с друг. Без дори и да му се обадят, да му кажат. Разбра новината от… телевизията… Това много, много го нарани… Кой и защо го бе измислил този жесток удар? Та Георги бе поканеният, а не другият… Сполетялото го зашемети, дълго време след това не можеше да се успокои. Такъв винаги ще го помня – чувствителен, свенлив, много деликатен, непробивен, понякога се чудя как би живял с тези си „качества” днес… ”
А Вуцов с болка добавя: „Срещу него се действаше грубо, брутално, аз излизах от кожата си, като ги гледах как му скачат. А той… Той само се усмихваше…”

С огромно съжаление си спомням и за втория епизод, свързан с най-големия и обичан наш футболист.

Бях ученик в последния курс в училището по минно дело в Бургас.
Запалянковците в морския град тогава, а май че и сега, се събираха пред стария часовник на главната улица „Първи май”. Няма да забравя никога пъпчивото лице на един заклет цесекар, също ученик от моето училище, но от по-долен курс, който се приближи към мен и групичката, изгледа ни с някаква особена тържественост и изстреля:
– Вече нямате Гунди. Той загина при катастрофа, това съобщи радиото!
Настана тишина. В първия миг всички помислихме, че този примитив се шегува, но лично мен ме стресна радостта по лицето му. И, за съжаление, се оказах прав в предположенията си.
В следващия миг сякаш светът се срути върху мен…
Не бях на погребението. Та аз бях тогава толкова малък, къде е Бургас, къде е София? А и като че ли инстинктът ме караше да си го запазя Гунди у мен такъв, какъвто ги го знаех и обичах.
Но тази смърт – на моя Гунди и Никола Котков беляза живота ми.
И до ден днешен честичко ме разлюлява онова усещане – тогава, когато пъпчивият примитив с неизказана радост в гласа каза :” Нямате вече Гунди…”
Тогава може би окончателно прозрях, че наистина завистта и злобата са злият гений на нас, българите, който ще ни пречи да бъдем … нормални хора, ще ни разграничава от останалите народи и ще погубва нашите водачи… Защото как може човек, нормален човек, да се радва от нечия смърт… Па било и на смъртен враг дори…
А всъщност какво бе станало на самото погребение?
Нека да дадем „думата” на безстрастната официозна статистика, тоест на разкритите чак сега секретни документи от онова време. Прочетете внимателно безпристрастните думи на „вожда” Тодор Живков, те също ще ви помогнат да почувствате онази атмосфера.

Протокол номер 140 от съвместно заседание на Политбюро на ЦК на БКП с колегиума на МВР от 13 юли 1971 г. – част от стенограмата:

Говори Тодор Живков:
„Солаков /Ангел Солаков е един от малцината и най-големи левскари сред политиците от комунистическата партия. Но футболното пристрастие слага край на кариерата му – б. а./ се смята за най-добрия познавач на футбола, въобще на спорта в България. Той се е пристрастил до такава степен, че вече неговият авторитет е подронен сериозно в МВР и в някои кръгове на нашата общественост. Това, което ни разтревожи, е погребението на двамата спортисти! Ние ценим тези спортисти, те са талантливи, но това, което др. Солаков извърши, не зная дали в някоя друга социалистическа страна биха си позволили да извършат, без да се разтревожи партийното и държавно ръководство! Участват в погребението над 150 000 души! Някои другари твърдят, че такова погребение в България не е имало! 150 000 души не са участвали в шествието при погребението на Георги Димитров!
Др. Солаков, ти не си ли зададе въпроса, че всички тези хора работят някъде, че те трябваше да напуснат своите научни институти, учреждения, фабрики за това погребение? Не ти ли е известно на тебе, че такива спортисти като Аспарухов и Котков са достатъчно известни и не е нужно да се лепят афиши и да се призовават гражданите да участват в погребението, че не е необходимо да се провежда тази хитрост, че на стадиона ще се проведе голямо поклонение? Такова поклонение не е имало. Оттам се е разгърнала манифестация! Наредил си административно целият ръководещ състав на министерството да участва.
Защо извърши погребението в часа, когато погребваха съветските космонавти? Защо трябваше да се огорчат съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, в това число и футболистите, но не можем да търпим и няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа, освен тези, които партията издига!”

Нужно ли е да коментираме тези думи на тогавашният диктатор?
Макар и косвено, от тях личи как тази смърт бе разлюляла тогава цял един народ, каква всъщност обич е питаел българинът към две почти момчета, в чийто талант той е олицетворявал надеждата си, вярата, че и над България все някога ще изгрее слънцето…
А той, диктаторът, щял да гаси онова, което не се гаси?!? Как?
Та кой може да спре народната любов? И то към него, Гунди, момчето, вечното момче-радост на българския народ…
Тук ще ми позволите една „скоба” – тази част от текста за Гунди я публикувах в сайта „ Електронен вестник” по повод на 70-годишнината от рождението на футболиста под заглавие „Момчето на народа”. Тогава си отделих два коментара, които са много показателни за онова, което представляваше момчето на народа. Ето…
Sin 4 Май, 2013 в 7:56
Най-големият футболист на България и неповторима личност ! Интересно, в годината, когато се получи трагичната вест, живеех също в Бургас, очаквахме мач на „Левски” в Бургас с „Черноморец”, когато бяхме покрусени. Аз бях тогава от ЦСКА, но това нямаше значение в онези времена. Гунди беше и наш кумир, заедно с Якимов, Никодимов, Веселинов и др.
Беше през лятото, на една от незабравимите ни детски ваканции, когато се случи това нещо ужасно и за нас не много ясно тогава – говореха най-вече за Алфа Ромео-то на Гунди, обаче всички големи бяха посърнали. Не отидохме на никакъв мач повече, нещо се промени към лошо, без да си даваме ясно сметка какво. Същата есен се преместихме в София, където всичките ми приятели бяха от „Левски”. За тях, и до ден днешен, това е било инсценирано убийство, за да премахнат любовта на народа, който беше по-популярен от Т.Живков. Аз си останах от ЦСКА до идването на Стоичков и след това вече съм само от „Черноморец”. По-скоро до онова правило за 0:0 ( което винаги ставаше 1:1 ) и след което аз не стъпих повече на мач … Както и да е. Спомени, спомени … Развълнувах се отново, за кой ли път. Поздрави и благодарности на автора !

Вова 5 Май, 2013 в 12:11
“Левски” винаги е бил отбор на народа, символ на самостоятелност и съпротива на софиянци против партийци и тъпите им действия. След 9-ти септември е бил разпускан,многократно преименуван, от клуб по териториален принцип (от НДК до Подуене) е превръщан в производствен отбор (на пощи, милиция и т.н.). На неговите мачове винаги имаше най много ченгета,тайни и явни, а феновете му бяха бити, арестувани,преследвани . Затова и беше обединен с милиционерския „Спартак”, за да се неутрализира антикомунистическата нагласа на публиката му. В противовес (и по съветски образец) беше създаден ЦСКА, а всички от онези времена си спомнят как бяха събирани кадрите (мъже) за него. Най-често когато идваше време за казарма, им беше поставяно условие, или в Спортна школа “Чавдар” (а после в ЦСКА или “Ботев”Пд), или в някое кашик поделение без тренировки, без състезания. При избор на втория вариант автоматично им свършваше спортната кариера. И това се отнасяше не само до футболисти, но и до останалите видове спорт. А Гунди си го спомням отлично.Бях ученик, бягахме от училище за да се промъкнем през оградата на „Герена” и да ги гледаме на тренировка,спомням си какви голове заби при великото 7:2 през 1968г. Не си спомням имената на говедата от други отбори (Берое, ЦСКА), които непрекъснато го ритаха и контузваха, с неистова завист се стараеха да го осакатят . Гунди беше не просто талантлив футболист, беше символ, идеал за поведение, скромност, почтеност .

Да, обич народна…
Него го обичаха и „ свои”, и привърженици на другите отбори, дори и най-отявлените от тях… Това е едно изумително явление в българския начин на живот, където другия обикновено се мрази до „ кокъл”… Да си заклет цесекист, например, а да обичаш Гунди…
Това можеше да направи само той, момчето на народа, Президента, както са го наричали тогава…
Кой наистина може да спре народната любов?
Както и кой можеше да спре Гунди в оная прословута ноемврийска вечер, за която разказваме в тази книга и когато таблото на стадион „Васил Левски” остана без и милиметър свободно място, та нямаше къде и как да се изпише поредният голмайстор. А кой всъщност беше той?
Ами, да, Гунди.
Познахте, нали?
Затова и сместиха, погледнете пак картичката, минутите на първите два негови гола – за да има място за седмия…

С много мъка, но все пак намерих, благодарение на стария ми баща, който е събирал почти всички мои статии от онова време, и нещо, което съм писал за Гунди още преди много, много години в студентския вестник, където работех тогава.. Да, в онова време, когато хич не бе безопасно да се пише за това момче.

ГУНДИ

Филм-поема за големия спортист, за когото Андрей Старостин казва: „ Аспарухов, това е футболът”.

Как да пишеш за човек, чието име вече се е превърнало в легенда и синоним на онова тръпно изкуство, наречено футбол… Човек, който не е между живите, но чието присъствие е утаено в мислите и надеждите на този вечен и непоправим оптимист – футболния поклонник. Защото едно явление като Гунди не може да се побере в тесните рамки на какъвто и да е жанр, то трябва да се усети, да се съпреживее. И в този смисъл рискът, който е поел снимачнияj екип на новия пълнометражен документален филм, е огромен. Как да направиш филм за такъв майстор на изкуството? Да предадеш неговото обаяние, да потърсиш феномена на невероятната любов към този младеж, да се докоснеш до неговата човечност, до неговата жизненост…
Станно. И нелепо… Георги Аспарухов загива при автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г. Едва 28-годишен. А успя така трайно да влезе в сърцата на любителите на спорта от своето поколение. Как да си обясним този феномен? Мисля, че отговор ни дава филмът на талантливия кинорежисьор Михаил Гецов, на съсценариста Георги Тодоров, един от най-добре подготвените и страстни сеячи на най-хубавото в българския футбол, според мен, както и на високопрофесионалната и свършена с обич работа на екипа – редактора Иван Славков, оператора Николай Лазаров, монтажистката Даниела Велчева…
За мен този филм е поема-докосване до света и усещанията на един съвсем млад човек, дарил с богатството на своя талант съвременници и бъдни поколения. Хората го обичаха. И тази любов бе невероятна – когато той играеше, нямаше „левскари”, нямаше „цесекари”, „слависти” – имаше просто едни запленени очи, вторачени в избухванията на изкуството на този очарователен магьосник с топката. Нима мога да забравя оная мразовита декемврийска вечер на 1965 г., когато хората на моето родно градче Малко Търново бяха наобиколили ръждясалия високоговорител в центъра и как със синкави от напрежение лица поемаха дрезгавия, ридаещ от вълнение глас на любимия коментатор Митко Чуков: „ Аспарухов – гол, гол, гол… Два на нула за България срещу Белгия…” Нима мога да забравя как съм работил цял месец пряко детските си сили на лозето, за да ме заведе татко в големия окръжен град да видя Гунди? Нима мога да забравя как баща ми, този странджански миньор, невидял нищо леко в този живот и нищо даром не получил, остана омагьосан за цял живот от тази единствена за него среща с футболиста.
Защо го обичаха хората? Ето, на този въпрос филмът всъщност търси преди всичко отговор. И го намира. Час и десет минути съвременници на Гунди, негови приятели и колеги, както и футболни знаменитости от чужбина – Чезаре Малдини, Боби Чарлтън, Флориан Алберт, дошъл само за два часа при неотложен ангажимент, на собствени разноски, не взел дори и лев заради участието си във филма, извайват образа и делото на един скромен млад мъж, който просто, без гръмки декларации от рода на „Аз съм най-големият”, си върши работата с много труд и себераздаване. Кадрите, всъщност епизоди от живота на Гунди, са епизоди от едно народно избухване, родило такъв майстор на кръглата топка, за който треньорът на италианския „Милан” Нерео Роко бе казал: „Аспарухов – това е център-нападателят на моите мечти. Бих дал много, за да го имам в моя отбор.”
А какво бихме дали ние днес, за да го върнем този чаровник на футболната игра? Този въпрос авторите на филма не го задават пряко, но той се усеща във всеки кадър, във всяка дума на анкетираните.
Ние, живите, сме длъжни на паметта на този човек. Не просто защото така е прието да се пише, а защото сета повече от всякога нашата страна има нужда от личности като Гунди, не само във футбола, а навсякъде, в различните професии, сфери на нашия живот – защото човек трябва да изживее годините си като него – честно, по мъжки, с присвити очи от нанесени из засада удари, но със сърце, отворено за другите, с пълно изразходване на силите, с невероятно трудолюбие, с любов към тях, които са по трибуните и които с тръпка те чакат всеки следващ мач – все неща, които са ни толконва нужни днес. Гунди мислеше за другите, той страдаше заради тях – затова и те го дариха с обичта си. Как иначе можеш да накараш хиляди да мълвят с възхищение името ти. Гунди притежаваше много качества, но най-важното бе, че той не се щадеше, при него нямаше тактически почивки, нямаше жажда за чужбина, той просто като очарователен наивник се раздаваше. Изцяло…
И постигна обичта на публиката. Нима всъщност е малко това? Ето я магията, която са успели да пресъздадат авторите на филма. Да направят един топъл, човечен киноразказ. Един филм-поема за таланта, но не на мнимия, създаден и фалшиво поддържан авторитет, а за честния, истински майстор – едно име-пример не само за спортистите. Пример на това как трябва да изживееш живота си в нашата малка, но скъпа татковина – почтено, без главозамайване, мъжки!
Колко редове и колко статии биха били нужни, за да се пресъздадат усещанията, които възникват по време на прожекцията на този филм, колко редове са необходими, за да се докоснеш поне до явлението „Гунди”, до съвършеното в спорта-изкуство?
Този филм трябва да се гледа. И примерът на неговите създатели да бъде последван от от други творци – защото не сме чак толкова богати на личности – майстори в професията като Гунди, за да ги оставяме в забрава. И защото иначе идва посредствеността. А тя никога не е вещаела добро бъдеще…

Димо Райков
в. „Студентска трибуна”
30 юни 1987 г.

От пожълтялата вече диплянка по повод филма отделям онова, което е написано от световни знаменисти за Гунди:

„За българина Георги Аспарухов бях чувал много хубави неща, в които се убедих на мачовете му с Унгария и Бразилия на световния шампионат в Англия.”
Пеле

„ Голът, който Аспарухов отбеляза на „Уембли” срещу нас, е макетиран от восък с учебна цел. Това бе един истински шедьовър, който може би е невъзможно да се повтори.”
Боби Мур

„ Аспарухов – това е футболът”
Андрей Старостин, треньор

„ Във футбола голямото вдъхновение идва, когато човек наблюдава такива таланти като Аспарухов. Той бе голям майстор и голям спортсмен.”
Лев Яшин

„ Аспарухов е център-нападателят на моите мечти. Бих дал много, за да го имам в моя отбор.”
Нерео Роко, треньор на „Милан”

„ Когато се заговори за българския футбол, пред очите ми винаги изпъква Аспарухов!”
Калман Месьой, нападател на Унгария

„Познавам Аспарухов като един от най-добрите централни нападатели в Европа. Имах възможността да се убедя, че той бе една будна, високо интелигентна личност, която допринесе много за българските успехи.”
Д-р Артемио Франки, председател на футболната федерация на Италия и президент на УЕФА

(Снимки: Интернет)

This entry was posted in Bulgaria, история, на български, общество. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.