Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция „Фокус“ по повод 103 години от рождението на българския писател, поет и драматург акад. Венко Марковски. Публикува се с малки редакции от проф. Павлов и с любезното съгласие на г-н Красимир Узунов, президент на агенция “Фокус”.
Фокус: Проф. Павлов, на 5 март се навършиха 103 години от рождението на българския писател, поет и драматург Венко Марковски. С какво е важен той за България?
Венко, Филимена и Коле Неделковски
Проф. Пламен Павлов: Венко Марковски е личност, която трябва да бъде върната на литературната и културната карта на България, тъй като през последните години, мисля, че той до голяма степен е позабравен. И е повече забравен у нас, отколкото в Република Македония, макар че там отношението към него е твърде противоречиво. Без съмнение става въпрос за една голяма фигура не само в културен и чисто литературен порядък, а и от гледна точка въобще на съдбата на българите в Македония през ХХ век, на отношението на левицата към българското национално самосъзнание на сънародниците ни от Македония. Венко Марковски съчетава в себе си много страни на нашата национална история от миналия век и то такива, които са малко познати. Това много добре личи от пиесата на големия македонски и, бих казал, български писател Младен Сърбиновски „Македонският Фауст“. Жалко е, че тази пиеса много отдавна не е излизала на българска сцена, което важи и за творбите на Венко Марковски. Пиесата „Македонският Фауст“ има силно и знаково звучене, тъй като действително в творчеството на Марковски се преплитат всичките тези криволици на съдбата на интелектуалците от днешна Република Македония, доктрината на македонизма, както и връщането към българските корени. Много богата тема е Венко Марковски…
Фокус: От „войнстващ македонец“, както го наричат, той става радетел на българщината. Как може да се обясни този преход?
Проф. Пламен Павлов: Трябва да кажем, че преди това той е „войнстващ българин“, български патриот. Парадоксалното е, че Венко Марковски се превръща в македонист в… София! И той сам го казва с горчивина и ирония, че след като е роден и расъл в Скопие, след като е учил в сръбско училище, тъй като в окупираната по това време българска земя Македония други просто няма, през Белград той идва в София, за да се превърне в „македонец“, попадайки в средите на лявата македоно-българска интелигенция, която е под силно въздействие на идеите на Коминтерна и на всичките мантри за интернационализъм. Така че той сам с горчива самоирония казва, че парадоксът при него е, че от поробената българска земя Македония идва като българин в София и вече тук, попадайки в една друга среда, се превръща във войнстващ македонист. Обаче трябва да кажем, че неговите ранни творби са посрещнати с възторг не само от левицата, но и от по-десните среди на македонската миграция, пък и от българската интелигенция като цяло. В крайна сметка Вениамин Миланов Тошев се превръща във Венко Марковски благодарение на своя литературен кръстник – Теодор Траянов, един от най-големите български поети на ХХ век, който няма нищо общо с левицата и с доктрината на македонизма. Не някой друг, а академик Стефан Младенов – един от най-големите български езиковеди, дава възторжена оценка – българският дух в Македония е жив, там се раждат творци и талантливи стихове. Нека да припомним, че първите литературни творби и първите книги на Венко Марковски, които са издадени в България, някои са написани на литературен български език, други – на неговия роден диалект. Трябва да отбележим, че този диалект и днес си остава една друга писмена норма на българския език.
Фокус: Каква е неговата заслуга за създаването на македонския език?
Страница от книгата “Голи оток”
Проф. Пламен Павлов: “Заслуга“ трябва да го разбираме в кавички, защото самият Венко Марковски не се гордее с участието си в т.нар. езикова комисия и в заседанията ѝ в манастира „Прохор Пчински“. Прохор Пчински е един голям български светец, ученик на св. Иван Рилски. А манастирът, който носи неговото име, е част от историко-географската област Македония, но днес остава в сръбска територия, което е един от нерешените въпроси между Република Македония и Сърбия. Но там се свиква комисия, като, разбира се, всичко се дирижира от Белград и от режима на Йосип Броз Тито. И оттам се стига до идеята да се създаде македонски език, македонска азбука. И там Венко Марковски, независимо, че е един от хората, които движат този процес, например се бори за буквата Ъ (или ер голям), която отпада като много ясен знак за българската природа на новосъздаващия се език. Това много добре може да бъде разбрано от неговата книга „Кръвта вода не става“. Това е една книга, която има много сложна съдба, но в нея Венко Марковски разказва от първо лице как текат тези процеси и в този смисъл наред с неговата поезия трябва да прибавим и негови публицистични книги – „Кръвта вода не става“ и „Голи оток“. Като „Кръвта вода не става“ има качеството и на първокласен исторически извор, защото в крайна сметка един от създателите на всичко това сам разказва от много голяма дистанция на времето какво се е случвало в онези години. Така че Венко Марковски още в България попада в тези леви среди, бил е в лагерите за изолация на левите елементи, бил е в Софийския затвор, участвал е активно в антифашистката съпротива… След 9-и септември 1944 г. той отива във Вардарска Македония и се включва много активно във всички тези процеси. Той е бил депутат в тогавашния македонски парламент, след това обаче е низвергнат и като противник на режима е изпратен чудовищния концлагер Голи оток, който той сравнява с ужаса на нацистките концлагери в Германия. Това са много важни, знакови творби… Можем само да благодарим на братята Игор и Вени Марковски – неговите внуци, които са до голяма степен основният двигател на преоткриването на Венко Марковски, включително при издаването на тези две книги. Особено за „Кръвта вода не става“ не трябва да забравяме, че е книга, поръчана лично от Тодор Живков, като отговор на „История на македонския народ“, която излиза в три тома през 1969 г. и в която лъжата е превърната в основна платформа на пренаписването на историята на македонските българи. Но поради прословутия пролетарски интернационализъм „Кръвта вода не става“ два пъти е спирана и фактически излезе напълно легално през 2003 г., благодарение на инициативата от семейство Марковски. Това също показва до каква степен в България дори когато всесилният Живков благослови нещо, по различни причини и явно под натиска на Югославия и на Съветския съюз книги са спирани и са претопявани. Вече „Голи оток“ е книга, която е издадена на английски език от Колумбийския университет, което е една неприятна изненада за югославските, съветските и част от българските комунисти. Когато е преведена на български, тя има не малък отзвук и в нашия културен печат през 2015 г. Интересно е, че преди това е издадена и в Македония.
Така че животът на Венко Марковски е нещо много сложно. Той, разбира се, е дълбоко вярващ комунист, достигащ до фанатизъм. Една от причините да бъде пратен в Голи оток е както неговото несъгласие с тоталния антибългаризъм в Македония, така и неговата вярност към Съветския съюз и към Сталин. Става дума за скъсването на отношенията между Тито и Сталин през 1948 г. Но той през цялото време носи в себе си своето българско чувство – постоянно си спомня за своята майка, живее в българска среда и носи българското в себе си дори и във времето, когато официално го отрича. И, в крайна сметка, се връща при своите български корени, след като през 1965 г. се преселва в България – нещо, което е било облекчение за югославския режим. Отново този исторически момент е много добре представен и метафорично изказан в пиесата „Македонският Фауст“ на Младен Сърбиновски. Изобщо за Венко Марковски според мен вече тепърва трябва да се мисли вече от една дистанция на времето. Той умира на 72-годишна възраст през 1988 г. Трябва да се види неговата роля в българската литература. Той стоеше много самотно и в българската поезия, бидейки един епически поет с огромен епически потенциал в една епоха, в която епическата поезия беше изнудена във възхвала на комунистическия строй. Но дори и в тези негови най-идеологизирани стихотворения има много мощен талант, който се вижда и в белетристичните му книги – той просто мисли в поетични образи и на моменти започва да пише в бял стих. Заслужава си Венко Марковски да бъде преоткрит и като обществен феномен, и като носител на българската идея в толкова сложни перипетии, и като литературна дарба. Защото той наистина има уникална литературна дарба и това не го казвам аз, а го казват акад. Стефан Младенов, Теодор Траянов и въобще цялата българска интелигенция, която става свидетел на раждането на неговия поетичен талант.
Фокус: Какъв трябва да е съвременният прочит на живота на Венко Марковски?
Венко Марковски с внуците си Игор и Вени
Проф. Пламен Павлов: Тепърва трябва да бъде намерен балансът в това да се види всичко стойностно във Венко Марковски, а то не е никак малко. Разбира се, с годините той има публикувани огромни тонове стихове, което е къртовска работа от гледна точка на литературния труд. Наред с неговите писания, посветените на БКП и на Съветския съюз, които днес будят усмивка, има и изключително мощни послания в духа на древната българска традиция, в духа на историческата истина. Не е мястото сега да започна да рецитирам стихове на Венко Марковски, но той казва как от един народ направихме два, как вилнее произвол и геноцид и много други тежки думи, които в ония времена, независимо от добронамереното отношение на Живков към Марковски, хич не е било лесно да бъдат написани или изречени и са носили проблеми. Понеже Венко Марковски е удостояван с най-високи български награди, включително и Герой на Народна република България и герой на социалистическия труд, в Съветския съюз по тогавашната система започват да му издават някои произведения. Когато ги издават обаче, заваляват протести от югославска страна, защото там е казана истината за българите в Македония, критикува се Тито и др.п. И тогава има един разговор между Брежнев и Живков, в който лидерът на всемогъщия Съветски съюз иска да се запуши устата на Марковски, но чест прави на Тодор Живков, че остава верен на българската идея и го защитава. Така че ние покрай него можем да направим преоценка и на много други събития и процеси и да видим в крайна сметка, че този български дух, чието олицетворение е Венко Марковски, е много важен. Той е важен и за младите хора, и въобще за всички хора в днешна Македония, тъй като пак в пиесата на Младен Сърбиновски много интересно и талантливо са представени тези колебания. И там една партийна активистка казва, че младите хора живеят с неговите песни и няма как да го отречем. Там има и един разговор между македонският партиен лидер Лазар Колишевски и Венко Марковски, където Колишевски му казва: „Ти, Марковски, въпреки грешките си, си наш човек. Ето, ще ти дадем служебна кола, секретарка, ще станеш официален академик“. И Венко Марковски е можел да избере този уют и да има и негова статуя в този абсурден паноптикум „Скопие 2014“. Но не, той избира да остане верен на истината и на българската кръв на своите предци и собственото си българско чувство и да стане вътрешен емигрант в старата българска държава. Като през цялото време той се е опитвал да гради някакви контакти, някакви мостове. Знаем неговото семейство – съпругата му Филимена е винаги до него, дъщеря му Султанка Марковска е известна пианистка, неговият син Миле, също писател,, който нелепо загива в България, казах за неговите внуци Вени и Игор – става въпрос за една стара българска и достойна фамилия, сред чиито предци има хора от Вътрешната македоно-одринска организация. Венко Марковски сам казва: „… кръвта вода не става…“ и припомня как като дете се е катерил по таваните и е намирал книгите на Вазов, на Ботев и всичко, което е било вече извън закона според сръбско-югославския режим. Не бива да забравяме, че режимът на Кралство Югославия обявява македонските българи за „прави сърби“, не ги признава дори и за „македонци“. Ето тези перипетии от живота на Венко Марковски трябва да се осмислят, те могат да бъдат една прекрасна основа за филмова интерпретация. Най-малкото пиесата на Младен Сърбиновски да бъде поставена отново на българска сцена, както и да бъде филмирана. Неведнъж сме се обръщали с такива идеи към българската театрална общественост, защото това е една много добра творба, с която не само, че ще бъде възкресен споменът за Венко Марковски, но и ще бъдат показани и много от днешните българо-македонски перипетии. Няма съмнение, че Венко Марковски е много важна фигура за Република Македония, която няма как да бъде заобиколена. Когато се разглеждат неговата личност и творчество, достатъчно е да видите някоя македонска енциклопедия или учебник, там някак си през зъби се процежда, че той все пак има българско самосъзнание… Така че Венко Марковски си остава знакова личност – една катарзисна фигура за съвременните българо-македонски отношения, за днешните и бъдещите отношения на един народ, разделен насилствено на два в две държави.