“Нямам какво да крия” и други погрешни разбирания за неприкосновеността на личния живот

Автор: ДАНИЕЛ ДЖ. СОЛОВ*

Настоящата статия бе публикувана с препратка в  блога на Пейо Попов, но сайтът, на който се намираше, вече не работи, затова го помолих да ми прати текста и го пускам тук. Книгата със същото заглавие може да бъде поръчана от Амазон; повече подробности – на сайта на автора.

I. УВОД

След атаките на 11 септември, правителството се е ангажирало с обширни наблюдения и извличане на информация. По отношение на наблюдението, декември 2005, “Ню Йорк таймс” разкри, че след 11 септември администрацията на Буш тайно е упълномощила Агенцията за национална сигурност да участва в подслушвания без съдебна заповед на телефонните разговори на американските граждани.(1). Колкото до извличането на информация, което включва и анализиране на лични данни за модели на подозрително поведение, правителството е започнало множество програми. През 2002 медиите разкриха, че министерството на отбраната е създало проект за събиране на данни, наречен “Пълно информационно съзнание” под ръководството на Адмирал Джон Пойндекстър (2). Целта на тази програма беше да събира разнообразна информация за хората, включително финансова, образователна, здравна и друга. След това информацията трябваше да се анализира за модели на подозрително поведение. Според Пойндекстър: “Единственият начин да се открият … терористи е да се търсят модели на активност, които са базирани на наблюдения от минали терористични атаки, както и преценка за това как терористите ще се адаптират към тези мерки, за да избегнат разкриването.”  (3) Когато програмата се появи на бял свят, избухна публичен протест и американският сенат гласува впоследствие да се прекрати финансирането на програмата, което доведе до нейния край.(4) Независимо от това много компоненти от нея продължават да съществуват в различни държавни агенции, макар и в по-малко систематизиран и по-нелегален начин. (5)

През май 2006 USA Today първа разкри че Агенцията за национална сигурност е получила клиентски записи от няколко големи телефонни компании и ги е анализирала, за да идентифицира потенциални терористи.(6) Информационната база с данни за телефонни обаждания е отчетена като “най-голямата база данни, която е събирана някога в света”. (7). През юни 2006 “Ню Йорк Таймс” заяви, че американското правителство е имало достъп до банкови документи от Society for Worldwide Interbank Financial Transactions (SWIFT), които обработват финансови сделки за хиляди банки от цял свят. (8) Много хора се възмутили в отговор на това съобщение, но и много други не отчели това като особен проблем. Причината за спокойствието си те обяснили така: “Нямам какво да крия.” (9)

Аргументът, че не съществува проблем с поверителността на личната информация, ако човек няма какво да крие, често се привежда във връзка с много въпроси относно неприкосновеността на личния живот. Когато правителството извършва наблюдение, много хора вярват, че заплаха за поверителността на личните им данни няма докато правителството не открие незаконна дейност, а ако открие, човек няма законно основание да твърди, че трябва да запази поверителността на личните си данни. Така че ако човек участва само в законни дейности, няма за какво да се тревожи. Когато става въпрос за събиране и анализиране на лична информация от държавата, много хора твърдят, че проблем с поверителността съществува само ако са разкрити стари тайни. Например, да предположим, че правителството преглежда нечии телефонни записи и разбере, че тя се е обаждала на родителите си, на приятел в Канада, във видеотеката и на доставчика на пица. “И какво от това?” ще попита някой. “Не съм притеснен или унижен от тази информация. Ако някой ме попита, аз с удоволствие ще му кажа къде пазарувам. Нямам какво да крия.”

Аргументът “нямам какво да крия” и неговите варианти са доста често срещани в обществените дискусии за неприкосновеността на личния живот. Експертът по сигурност на данните Брус Шнайер ги нарича “най-често срещаното възражение срещу защитниците на неприкосновеността на личния живот”.(10) Професорът по право Джефри Стоун ги причислява към рефрена “така казват всички”. (11) Аргументът “нямам какво да крия” е един от основните аргументи, които се привеждат, когато става въпрос за баланс между неприкосновеност на личния живот и сигурност. В неговата най-завладяваща форма, това е аргумент, че интересът от неприкосновеност на личния живот е общо взето минимален към тривиален, така опитът да се създаде баланс между поверителност и грижа за сигурността, завършва с предопределена победа за сигурността. Понякога аргументът “нямам какво да крия” е поставен като въпрос:”Ако няма какво да криеш, от какво се страхуваш?” Други питат:”Ако не си направил нищо лошо, защо трябва да се криеш?”

В това есе ще изследвам в дълбочина аргумента “нямам какво да крия” и неговите вариации. Разнищването на аргумента “нямам какво да крия” е важно, защото аргументът отразява мнението на голям процент от населението. В обществените дискусии повърхностната магическа формула на аргумента “нямам какво да крия” може лесно да бъде оборена. Но когато аргументът е направен в неговата най-силна форма, това е далеч по-трудно

За да може да се отговори на аргумента “нямам какво да крия” е наложително да имаме теория за това какво е неприкосновеност на личния живот и защо е ценна. В своята същност аргументът “нямам какво да крия” произлиза от концепцията за неприкосновеност на личния живот и нейната ценност. Какво точно е “неприкосновеността на личния живот”? Колко ценна е неприкосновеността и как да определим стойността ѝ? Как да преценим – неприкосновеност или компенсиращи ценности? Тези въпроси дълго са мъчили тези, които се опитват да изградят теория за неприкосновеност на личния живот и основание за правната й защита.

В част втора есето започва с дискусия върху аргумента “нямам какво да крия”. Първо представям аргумента както присъства най-често в обществените дискусии и изследвам често повтарящите се отговори на този аргумент. Второ, представям аргумента в неговата най-силна според мен форма. В част трета накратко обсъждам досегашната си работа върху концептуализирането на неприкосновеността на личния живот. Обяснявам защо съществуващите теории за неприкосновеност на личния живот са били незадоволителни, довели са до объркване и са възпрепятствали създаването на ефективни правни и политически реакции на проблемите с поверителността. В четвърта част доказвам, че аргументът “нямам какво да крия”, дори и в най-силната си форма, произлиза от несъмнено погрешните предположения за неприкосновеността на личния живот и нейната ценност. Проблемът, на кратко, не е в намирането на отговор на въпроса:”Ако нямаш какво да криеш, защо трябва да се страхуваш?” Проблемът е в самия въпрос.

 

II. АРГУМЕНТЪТ ”НЯМАМ КАКВО ДА КРИЯ”

Когато се обсъжда дали наблюдението от страна на правителството и извличането на информация могат да бъдат заплаха за поверителността, много хора отговарят, че те нямат какво да крият. Този аргумент насища обществените дискусии за неприкосновеността на личния живот и проблемите на сигурността. В Англия например, правителството инсталирало милиони обществени камери за наблюдение в малките и големите градове, които са гледани от длъжностните лица чрез CCTV – видеокамери, предаващи сигнал до определен набор монитори.(12) В лозунга на кампанията за програмата, правителството заявява:”Ако нямате какво да криете, няма от какво да се страхувате.”(13) В Съединените Щати, човек от Министерството на правосъдието пожелал анонимност, коментира: “Ако (правителствените служители) трябва да прочетат имейлите ми… така да бъде. Нямам какво да крия. А вие?”(14) Блогър, във връзка със създаването на профили на хората за целите на националната сигурност, заявява:”Давайте, направете ми профил, нямам какво да крия.”(15) Друг блогър обявява:”Аз нямам нищо против хората да искат да знаят неща за мен, аз нямам какво да крия! Ето защо подкрепям усилията на президента Буш да открие терористите чрез следене на телефонни разговори!”(16) Вариации на аргумента “нямам какво да крия” често се появяват в блогове, писма до редактора, телевизионни новинарски интервюта и други форуми. Някои примери включват:

– Нямам какво да крия от правителството. На първо място не мисля, че съм имал кой знае какво да крия от правителството. Не мисля, че ще се загрижат, ако говоря злобно със съседа си.(17)
– Дали се тревожа, че ФБР следи телефонните ми разговори? Нямам какво да крия. 99.99 процента от населението нямат какво да крият. Ако подслушването спре поне един инцидент като този на 11 септември, хиляди животи ще са спасени. (18)
– Както казах, нямам какво да крия. Основната част от хората в Америка нямат какво да крият. А тези, които имат какво да крият трябва да бъдат намерени и да си понесат последствията.(19)

Аргументът не e ново явление. Например, един от героите в новелата на Хенри Джеймс “Рефлекторът”, 1888 размишлява:”Ако тези хора са направили нещо лошо, те трябва да се срамуват от себе си и той не може да ги съжалява, а ако не са направили, не е било нужно да се вдига такъв шум, за да разберат и другите хора”(20)

Толкова често се сблъсквам се с аргумента “нямам какво да крия” в новини, интервюта, дискусии и други подобни, че реших да блогвам по проблема. Попитах читателите на моя блог – Concurring Opinions, дали имат добър отговор на аргумента “нямам какво да крия”. (21) Получих порой от коментари по повод поста:

– Моят отговор е: “Вие имате ли завеси?” или “Може ли да видя сметките по кредитната ви карта за миналата година?” (22)
– Моят отговор на аргумента “Ако нямате какво да криете…” е прост: “Нямам необходимост да оправдавам позицията си. Вие трябва да обясните своята. Върнете се със заповед.” (23)
– Нямам нищо за криене. Но също така няма и нищо, което да искам да ви покажа. (24)
– Ако нямаш какво да криеш, то значи нямаш живот. (25)
– Покажи ми твоите и аз ще ти покажа моите. (26)
– Не става въпрос за това дали имам нещо за криене, а за това, че има неща, които са си само моя работа. (27)
– Бележка под линия: Йосиф Сталин е обожавал този аргумент. Защо трябва който и да било да казва нещо друго? (28)

Повечето отговори на аргумента “Нямам какво да крия” бяха бързи, духовити и остроумни. Наистина, на пръв поглед изглежда лесно да отхвърлите аргумента “нямам какво да крия”. Вероятно всеки има нещо, което да крие от някого. Както казва писателят Александър Солженицин: “Всеки е виновен за нещо или има нещо за криене. Всичко, което трябва да направите е да се вгледате достатъчно добре, за да разберете какво е.” (29) По същия начин, в романа на Фридрих Дюренмат “Капани”, на пръв поглед невинен човек е съден от група пенсионирани адвокати, които играят, имитирайки съдебен процес. Човекът пита каква ще бъде вината му. “Като цяло незначителен въпрос” – отговаря прокурорът… “Престъпление винаги може да бъде намерено.” (30). Всеки може да се замисли и да открие нещо непреодолимо, което и най-широко скроеният човек да иска да скрие. Както някой коментира под поста в блога ми: “Ако нямате какво да криете, тогава вие буквално с желание ще ми разрешите да ви фотографирам гол, нали? И ще ми дадете пълни права върху снимката, така че да мога да я покажа на съседите ви?” (31) Канадецът Дейвид Флаертъ (експерт по поверителността), изразява същата идея, когато убеждава:

Няма разумен човек в западния свят, който да има малко или никакво отношение към неговата или нейната неприкосновеност на личния живот. Тези, които биха се опитали да предявят подобни претенции, не биха могли да издържат и няколко минути да им задават въпроси за интимните страни на живота им, без да капитулират пред вмешателството в определени теми.(32)

Подобни отговори само атакуват аргумента “нямам какво да крия” в най-екстремната му форма, която не е особено силна. Като просто кратко изказване на предпочитанията на определен човек, аргументът “нямам какво да крия” не е особено убедителен. Но поставен в по-сложна форма, аргументът е много по-голямо предизвикателство. Първо трябва да е разширен отвъд изказването на конкретен човек. Когато е произнесен като индивидуално предпочитание, аргументът “нямам какво да крия” е трудно да бъде отхвърлен, защото е трудно да се възрази на предпочитанията на конкретен човек. Както един коментатор уместно забеляза:

Като казвате “Нямам какво да крия”, вие казвате, че сте съгласни правителството да нарушава потенциално правата на милиони ваши американски съграждани и вероятно да съсипва живота им в този процес. За мен аргументът “нямам какво да крия” е равен на “Не ме интересува какво ще става, щом не се случва на мен.” (33)

В неговите по-привлекателни варианти, аргументът “нямам какво да крия” може да бъде поставян и в по-обща форма. Вместо да съдържа “нямам какво да крия”, аргументът може да бъде преработен като факт, че всички спазващи закона граждани нямат нищо за криене. Само ако хората искат да прикрият незаконна дейност, трябва да бъдат загрижени, но според аргумента “нямам какво да крия” хората, въвлечени в незаконна дейност нямат законово право да изискват поддържане на поверителност за подобни дейности.

Във връзка с този аргумент съдия Ричард Поснер твърди:”…Когато хората днес порицават недостатъчната неприкосновеност на личния живот, която искат, мисля, че имат предвид нещо доста по-различно от усамотение: те искат повече власт, за да крият информация за себе си, която другите биха могли да използват в техен ущърб” (34). Неприкосновеността на личния живот включва “правото на човек да крие дискредитиращи факти за него самия”.(35) С други думи, неприкосновеността на личния живот се използва, когато нещо трябва да бъде скрито и това нещо съдържа негативна информация за човека. Поснер твърди, че законът не трябва да защитава хора, които прикриват дискредитираща информация. “The economist,” твърди той, прави паралел с усилията на продавачите да прикрият дефектите в своите продукти.” (36)

Разбира се, може да възрази някой, има и недискредитираща информация за хората, която те въпреки това искат да прикрият, защото я смятат за неудобна или просто не искат другите да знаят за нея. В по-малко екстремна форма, аргументът “нямам какво да крия” не се отнася за цялата лична информация, а само за тази подгрупа лична информация, която може да бъде обект на правителствено наблюдение. Когато в отговор на наблюдение и събиране на информация на Агенцията за национална сигурност, хората казват “нямам какво да крия”, трябва да бъде приложен по-сложен начин за разбиране на техните аргументи – те се отнасят към тези конкретни части информация, които са събрани по програмите на Агенцията за национална сигурност.

Информация за набираните от хората телефонни номера и дори какво са казвали в много от разговорите си, често не е неудобна и дискредитираща за спазващите закона граждани. Възражения спрямо аргумента “нямам какво да крия” свързани с показване на голите тела на хората пред света или разкриване на техните най-съкровени тайни пред приятелите им, са уместни само ако има вероятност подобни програми в действителност да направят подобни разкрития. Този тип информация не е вероятно да бъде заловен при наблюдение от страна на правителството. Дори и да беше, много хора могат разумно да предположат, че информацията ще бъде предоставена само на няколко правоприлагащи служителя и е възможно дори да не бъде видяна от човешки очи. Компютрите могат да съхраняват информация и да я анализират за модели на поведение, но не е задължително човек да има контакт с тази информация. Както Поснер твърди:

Събирането, главно по електронен път, на голямо количество лична информация е посегателство върху неприкосновеността на личния живот. Но също така, машината за събиране и обработка на данни не може да нарушава неприкосновеността на личния живот. Поради своя обем, информацията първо се отсява от компютри, които търсят имена, адреси, телефонни номера и т.н., които могат да имат стойност за разузнаването. Това първоначално пресяване, далеч от нарушаването на поверителността (компютърът не е разумно същество), предпазва повечето поверителна информация да бъде прочетена от някой служител в разузнаването. (37)

Има един последен компонент от най-необоримата версия на аргумента “нямам какво да крия” – сравнение между заплахата за относителната стойност на интересите на неприкосновеността на личния живот и правителствените интереси за подобряване на сигурността. Както един коментатор проницателно отбеляза под поста в блога ми: “Не можете да говорите за това как хората се чувстват спрямо потенциалната загуба на неприкосновеността на личния си живот по никакъв смислен начин, без да отчитате, че повечето хора, които нямат нищо против програмите на Агенцията за национална сигурност, разбират това като потенциална размяна на малко количество поверителна информация срещу получаването на национална сигурност.” (38) С други думи, аргументът “нямам какво да крия” може да бъде направен като се сравнява относителната ценност на неприкосновеността на личния живот и сигурността. Стойността на неприкосновеността на личния живот, предвижда аргументът, е ниска, защото информацията обикновено не е с особено високо ниво на поверителност. Тези, които са най-загрижени за поверителността си, са тези, които са въвлечени в незаконни дейности и ценността на това да се пази неприкосновеността на техния личен живот е ниска към несъществуваща. От друга страна , за да балансираме, интересът на правителството да осигури защита и сигурност има много висока стойност. Притежанието на компютърен анализ на набрани от някого телефонни номера не изглежда като да представя дълбоки, тъмни тайни или притеснителна информация на света. Машината просто ще продължи, забравила за всички модели, които не е сметнала за подозрителни. С други думи, ако не правите нещо нередно, нямате какво да криете и от какво да се страхувате.

Ето защо, в най-необоримата му форма, в която често е изразяван в обществените дискусии, аргументът “нямам какво да крия” се развива както следва:

Наблюдение от страна на Агенцията за национална сигурност, извличане на информация или друга правителствена програма за събиране на данни ще доведе до разкриване на определени части информация на няколко правителствени служителя или вероятно само на правителствените компютри. Това доста ограничено разкриване на определена информация не е вероятно да бъде заплаха за неприкосновеността на личния живот на спазващите закона граждани. Само тези, които са въвлечени в незаконни дейности имат причина да крият тази информация. Въпреки че са възможни случаи, в които информацията може да бъде с висока степен на поверителност или да е притеснителна за спазващите закона граждани, ограниченото разкриване намалява заплахата за неприкосновеността на личния живот. Още повече, интересът в името на сигурността от разкриване, разследване и предотвратяване на терористични атаки е много голям и надделява над каквито и да било минимални или умерени интереси относно неприкосновеността на личния живот, които гражданите, спазващи закона могат да имат в тези определени парчета информация.

Представен по този начин, аргументът “нямам какво да крия”  е застрашителен. Той балансира съгласието, с което се нарушава неприкосновеността на личния живот на отделния човек с ограничено разкриване на определена информация, срещу мощно осигуряване на националните интереси относно сигурността. При такава схема на баланс е доста трудно за неприкосновеността на личния живот да вземе надмощие.

 

III.КОНЦЕПЦУАЛИЗИРАНЕ НА НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ

За доста дълго време учените бяха обявили, че “неприкосновеност на личния живот” е толкова объркано като понятие, че ползата от него е малка. Според Артър Милър поверителността е “вбесяващо неясна и преходна”.(39) Както казва Хайман Грос:”Разбирането за “неприкосновеност на личния живот” е заразено с гибелни неясноти.” (40). Колин Бенет просто отбелязва: “Опитите да се дефинира разбирането за “неприкосновеността на личния живот” никога не са се увенчали с успех.”(41) Робърт Пост обявява, че “неприкосновеността на личния живот е ценност толкова сложна, толкова оплетена в конкурентни и противоречиви измерения, толкова задръстена с различни и специални значения, че аз понякога се отчайвам дали може да бъде полезно използвана въобще” (42) “Може би най-забележителното нещо, свързано с правото на неприкосновеност на личния живот”, отбелязва съдия Джарвиш Томсън, “е, че изглежда никой няма ясна представа какво е тя.” (43)

Често, философският дискурс за разбиране на неприкосновеността на личния живот е игнориран при правни и политически дебати. Много юристи, политици и учени просто анализират проблема без да артикулират, дефинират разбирането за това какво означава “неприкосновеност на личния живот”. Все пак, разбирането на “неприкосновеността” е същността при анализирането на тези въпроси. Всички работещи върху правни и политически въпроси имат имплицитно разбиране за “неприкосновеност на личния живот”. В много случаи, въпросите, отнасящи се до поверителността не са балансирани спрямо конфликта на интереси, защото съдилища, законодатели и други дори не са в състояние да разпознаят, че е замесена и неприкосновеността. Ето защо е от изключителна важност, че ние продължаваме да работим върху изграждането на концепция за “неприкосновеност на личния живот”. Но как? Защо съществуващите опити са така незадоволителни?

А. Плуралистична концепция за неприкосновеността на личния живот.

Много опити за концептуализиране на неприкосновеността на личния живот са правени като се опитва да изолира същността на тази неприкосновеност – това са ядрото от характеристики или общият знаменател, който държи заедно различните неща, които класифицираме като “неприкосновеност на личния живот”. Позовавам се на това като на традиционен метод за концептуализиране. Този метод има за цел да разбере “неприкосновеността” per genus et differentiam, като търси необходими и подходящи елементи, които да дефинират какво е “неприкосновеност на личния живот”.

В статията ми “Концептуализиране на неприкосновеността на личния живот”, разгледах широк регистър от опити да се изолира общият знаменател на поверителността. (44) Изследвах няколко различни “кандидати” за общ знаменател в съществуващата философска и правна литература. Някои опити да се концептуализира неприкосновеността на личния живот бяха твърде тесни, с изключение на нещата, които ние като цяло приемаме за поверителни. Например няколко теоретици твърдят, че поверителността трябва да бъде дефинирана в рамките на интимността. Според философът Джули Инес:”…Съдържанието на неприкосновеността на личния живот не може да бъде уловено, ако се фокусираме само върху информацията, достъпа или интимните решения, защото неприкосновеността на личния живот включва и трите области… Предполагам, че тези коренно различни области са свързани чрез общия знаменател на интимността – съдържанието на личния живот покрива интимната информация, достъпа и решенията.” (45) Проблемът с разбирането неприкосновеността на личния живот като интимност, всъщност идва от това, че не цялата лична информация или решения, които взимаме са интимни. Например номерът на нашата социална осигуровка, политическа принадлежност, религиозни убеждения и много други могат да не спадат към интимното, но ги разглеждаме като лични. Разбира се за интимността може да бъде дадено доста широко определение, въпреки че тогава тя става просто синоним на личен живот, а не доразвиване на значението на “личен живот”. Целта да се определи личният живот като интимност е да се развие свързана и последователна концепция за неприкосновеността на личния живот, но така това се случва на цената на това да бъде прекалено едностранна.

От друга страна, някои опити за концептуализиране на неприкосновенност на личния живот са твърде широки, като например разбирането на Самуел Уорън и Луис Брандис за личен живот, което е “правото да бъдеш сам”. (46) До какво точно води възможността да бъдеш сам? Има много начини, по които хората се натрапват и не го считат за нарушение на неприкосновеността на личния живот. Ако ме бутате напред, не ме оставяте сам. Можете да ми вредите, но това не е проблем на неприкосновеността на личния живот.

В крайна сметка всеки опит да се изолира общо ядро на различните неща, които регистрираме като “личен живот” се изправя пред трудна дилема. Ако някой избере общ знаменател, който е широк достатъчно, за да обхване почти всичко, тогава концепцията рискува да бъде свръхсъдържателна или твърде неясна. Ако избере тесен общ знаменател, тогава концепцията рискува да е твърде ограничена. В Концептуализиране на неприкосновеността на личния живот, изследвам различни предложени концепции и виждам, че всички страдат от тези проблеми. (47)

Твърдя, че вместо да концептуализираме неприкосновеността на личния живот с традиционен метод, трябва да разбираме понятието като набор от семейни прилики. Във “Философски разследвания” Лудвиг Витгенщайн твърди, че някои концепции нямат “едно общо нещо”, а са “свързани една с друга по много различни начини”. (48)  Вместо да бъдат свързани с общ знаменател, някои неща споделят “сложна мрежа от подобни, препокриващи се и кръстосващи се: понякога общи прилики, понякога прилики по детайл.”(49) С други думи “неприкосновеност на личния” не може да се сведе до една същност, тя е множество от различни неща, които не споделят един общ елемент, но въпреки това имат прилика помежду си.

При работата ми върху концептуализирането на неприкосновеността на личния живот, до този момент, съм се опитал да положа основите на едно плуралистично разбиране на “неприкосновеност на личния живот”. В някои работи съм се заел да анализирам специфични за неприкосновеността въпроси, опитвайки се да определя по-точно същината на проблемите. Например в книгата ми “Дигиталният човек” твърдя, че събирането и използването на лична информация в бази данни поставя по-различни проблеми от тези при правителствено наблюдение. (50) Много коментатори са използвали метафората на Джордж Оруел от “1984”, за да опишат проблемите, възникващи при събирането и употребата на лична информация. (51) Смятам, че метафората на Оруел, която се фокусира върху вредите, нанасяни от наблюдение (като забрана и обществен контрол) може да бъде подходяща за описание на следене на гражданите. Но голяма част от информацията събрана в компютърните бази данни не е с особено високо ниво на поверителност, като например раса, рождена дата, пол, адрес или семейно положение. Много хора не се интересуват от това да прикриват хотелите, в които са отседнали, колите, които притежават или наемат или вида напитки, които пият. Хората често не предприемат кой знае какво, за да запазят подобна информация в тайна. Често, макар и не винаги, на дейностите им не би била наложена забрана, ако другите знаеха тази информация.

Аз предложих различна метафора за улавяне на проблемите – “Процесът” на Франц Кафка, който изобразява бюрокрацията с неразгадаеми цели. Тя използва информацията на хората, за да взима важни решения за тях самите като все още им отказва възможност да участват в начина, по който тяхната информация се използва.(52)

Проблемите, уловени от метафората на Кафка, са различни от проблемите, предизвикани от наблюдение. Те често не водят до забрана или сковаване. Всъщност те са проблеми по-скоро на обработката на информация – съхраняване, употреба или анализ, отколкото на събирането на информация. Те влияят на властовите отношения между хората и институциите в модерната държава. Те не само ядосват човека като му създават чувство на безпомощност и безсилие, но и въздействат върху социалната структура като изменят вида на отношенията, които хората имат с институциите, взимащи важни решения за техния живот.

Изследвах начините, по които правните и политически решения са били фокусирани твърде много върху връзката от проблеми в метафората на Оруел – тези на наблюдението, и не са били адекватно отнесени към проблемите на Кафка – тези на обработката на информация. (53) Трудността беше, че коментаторите са се опитвали да мислят тези проблеми като бази данни в условията на наблюдение, когато всъщност тези проблеми са били различни. Начинът, по който са приемани тези проблеми има огромно влияние върху правните и политически решения, които са използвани, за да ги решават. Както отбелязва Джонатан Дюи, “[Д]обре формулираният проблем е наполовина решен.”(54) “Начинът, по който се приема проблемът”, обяснява Дюи “определя какви специфични предложения са представени и кои са отхвърлени, каква информация е избрана и каква е отхвърлена; това е критерий за приложимост и неприложимост на хипотезите и концептуалните структури.”(55)

В следващата статия ” Таксономия на поверителността”, съм направил класификация на неприкосновеността на личния живот – начин да се картографират различните типове проблеми и вреди, които съставят нарушенията на неприкосновеността на личния живот.(56) Таксономията е моят опит да формулирам модел на проблемите чрез изучаване на бъркотия от закони, случаи, проблеми, културни и исторически материали. Класификацията, която структурирах е следната:

Събиране на информация
Наблюдение Разпит Обработка на информация Сумиране Идентификаци Несигурност
Повторно използване Изключване Разпространяване на информация Нарушение на конфиденциалността Разкриване Разобличаване Увеличена достъпност
Шантаж
Присвояване
Изопачаване
Инвазия
Нарушение на права
Намеса при вземане на решения

Таксономията има четири главни категории проблеми, засягащи неприкосновеността на личния живот с шестнадесет различни подкатегории. Първата главна категория е събирането на информация, което включва начините, по които се събира информация за хората. Подкатегориите – наблюдение и разпити, представят двата основни проблемни начина за получаване на информация. Проблемът с неприкосновеността на личния живот възниква, когато дейността на човек, бизнес или правителствена организация причинява вреда като разрушава ценни за другите активи. Тези вреди не е необходимо да бъдат физически или емоционални, те могат да се проявят като сковаване на обществено полезното поведение (например свобода на словото и на сдружаването) или като доведат до дисбаланс на силите, което влияе негативно върху обществената структура (например прекалено много изпълнителна власт).

Втората главна категория е “обработването на информация”. Това включва съхраняването, анализирането и манипулирането на информация. Съществуват множество проблеми, които обработката на информация може да предизвика и аз съм включил пет подкатегории в моята класификация. Например един проблем, който съм класифицирал като “ненадеждност” – води до уязвимост на хората при потенциална злоупотреба с тяхната информация. (57) Проблемът, който наричам “Изключване” касае хора, нямащи достъп и никакво право на глас относно начина, по който се използват техните данни. (58)

“Разпространяване на информация” е третата главна категория. Разпространяването на информация включва начините, по които тя е пренесена – или заплахата да бъде предадена на други. Разграничавам седем различни проблема на разпространяването на информация. И накрая, последната категория включва “Инвазия”. Инвазиите са директни вмешателства в живота на човек, като натрапване в неговия живот или регулиране на различни решения, които взима за живота си.

Целта ми за постигане на напредък при класификацията е да се промени значително доста неопределения етикет за неприкосновеност на личния живот, за да се предотвратят различните вреди и възможността проблемите да бъдат обединени или неразпознати. Някои могат да кажат, че всъщност част от проблемите, които разглеждам не са точно проблеми на “неприкосновеността на личния живот”. Но без удовлетворителен набор от необходими или достатъчни  условия за дефиниране на “неприкосновеност на личния живот”, не съществува никакъв специфичен критерий за включване или изключване от маркираното като “неприкосновеност на личния живот”. Нарушенията на поверителността са съставени от мрежа от свързани проблеми, които не са свързани от общ елемент, но въпреки това носят някои прилики помежду си. Ние можем да определим дали да класифицираме нещо като попадащо в областта на неприкосновеността на личния живот, ако то носи прилики с други неща, които вече сме класифицирали по този начин. С други думи, ние използваме форма на аналогични разсъждения, в които “ключова задача е”, отбелязва Кас Сънстейн, “да решим, когато има уместни прилики и разлики.” (59) Съответно не съществуват ясни граници за това какво бихме или не бихме отбелязали като “неприкосновеността на личния живот”. Някои може да възрази срещу липсата на ясни граници, но това възражение приема, че има определени граници. Изискването за традиционно определение на “неприкосновеността на личния живот” е довело по-скоро до безплодни и нерешени дебати. В същото време, съществуват истински проблеми, които трябва да бъдат разгледани, но те също са обединени или игнорирани, защото не съвпадат с различните готови концепции за неприкосновеност на личния живот. Законът често неглижира необходимостта да вижда проблемите и вместо това игнорира всички неща, които не попадат в конкретната концепция за неприкосновеност на личния живот. По този начин концепциите за неприкосновеност могат да предотвратят проучването на проблемите. А те все още съществуват независимо дали ги класифицираме като проблеми на “неприкосновеността на личния живот.”

Голяма част от вниманието се изразходва в опити да се изясни концепцията за поверителност без да се виждат проблемите, с които се сблъскваме. Моята цел е да започна с проблемите и да ги разбера в детайли. Опитвайки се да натъпкаме проблемите във “всички в един размер” – концепция, пропускаме да ги видим в тяхната цялост, в пълната им величина или да ги разберем напълно.

Концепциите трябва да ни помагат да разбираме и да хвърлят светлина върху опита, не трябва да отнемат от опита и да ни позволяват да виждаме и разбираме по-малко.

Понятието “неприкосновеност на личния живот” най-добре да се използва като понятие с малко покритиеshorthand umbrella term за свързана мрежа от неща. Отвъд този тип употреба, терминът “неприкосновеност на личния живот” е почти безрезултатен.Фактически той може да обърка повече, отколкото да разясни.

Някои може да възрази срещу включването и изключването на определени проблеми в класификацията. Аз не изтъквам класификацията като перфектна. Това е основата на текущ проект. Когато възникнат нови проблеми, класификацията ще бъде ревизирана. Дали конкретен проблем е класифициран като един от проблемите на поверителността не е толкова важно, колкото дали е разпознат като проблем. Независимо от това дали сме определили проблема като част от клъстера на “неприкосновеност на личния живот”, той си е проблем и предпазването от него все още има стойност. Например, аз класифицирам като нарушаване неприкосновеността на личния живот проблем, който наричам “изопачаване”, който включва невярна или подвеждаща информация за дадено лице. Някои може да спорят, че изопачаването в действителност не вреди на неприкосновеността на личния живот, защото тя включва само истинна информация. Но има ли значение? Независимо дали изопачаването е класифицирано като проблем на поверителността, то си остава проблем. Класифицирането му като проблем на неприкосновеността на личния живот просто показва, че то носи някои прилики с други проблеми на неприкосновеността на личния живот и разглеждането им заедно би могло да помогне при справянето с тях.

Б. Обществената стойност на поверителността.

Много теории за неприкосновеността на личния живот я разглеждат като индивидуално право. Например Томас Емерсън твърди, че тя се “основава на предпоставките на индивидуализма, че обществото съществува, за да представя ценността и достойнството на човека… Правото на неприкосновеност на личния живот… е същността на правото да не участваш в колективния живот – правото да се предпазите от обществото”.(60) По думите на един съд:”Поверителността е присъща на човека. Правото на неприкосновеност на личния живот признава суверенитета на личността.”(61)

Традиционно, правата често са разбирани като защита на личността срещу натрапването на обществото, базирани на уважението към индивидуалността на човека или свободната воля. Много теории за стойността на неприкосновеността на личния живот я разбират в този смисъл. Например Чарлс Фрийд твърди, че поверителността е едно от основните права на човека, права, на които всеки има право поради факта, че е човек… В този смисъл гледната точка се явява Кантианска; изисква признание на хората като цел и забранява преимуществото на техните най-основни интереси с цел да увеличи щастието и добруването на всички.(62)

Много от интересите, които влизат в конфликт с неприкосновеността на личния живот също така включват и човешката независимост и достойнство. Свободата на словото, например е също лично право, което е основно за автономността. Да, в няколко случая, то се сблъсква с поверителността. Нечия неприкосновеност на личния живот може да влезе в директен конфликт с желанието на някой друг да говори за неговия живот. Сигурността, също не е просто обществен интерес, тя също е основна за автономността на индивида. Автономията и достойнството са често от двете страни на баланса, така че става трудно да разбереш коя страна е тази, която защитава “суверенитета на човека”. (63)

Общество от учени поведоха огромна критика с традиционните обяснения за индивидуални права. Амитаи Етциони, например, твърди, че неприкосновеността на личния живот е “обществен лиценз, който освобождава категория от действия (включително мисли и емоции) от колективно, публично и правителствено разглеждане.”(64) За Етциони много теории на поверителността се третират като неприкосновени, дори когато влизат в конфликт с общото благо. (65) Според Етциони, “неприкосновеността на личния живот не е абсолютна ценност и не превъзхожда другите права или загрижеността за общото благополучие”.(66) Той продължава да демонстрира как поверителността се преплита с големи обществени интереси и често, макар и не винаги, твърди, че неприкосновеността на личния живот трябва да загуби при баланса. (67)

Етциони е прав да критикува тези, които твърдят, че поверителността е лично право, което трябва да превъзхожда обществените интереси. Проблемът всъщност е, че утилитарният баланс между правата на личността и общото благо рядко предпочита правата на личността, освен ако напредналият интерес за общото благо е маловажен. Обществото главно ще спечели, когато тези интереси и интересите на личността са балансирани.

Най-дълбокият проблем при гледната точка на Етциони е, че в неговата критика на либералните теории на правата на личността като абсолютни, той вижда правата на личността като поставени в противоречие с обществото. Същото противопоставяне между личност и общество, което прониква в либералните теории за правата на личността прониква също и в обществото на Етциони. Етциони разглежда задачата на обществото като “балансиране на правата на индивида с обществени отговорности и на индивидуалността с общността.”(68) Проблемът с общностната визия на Етциони е, че индивидуалността и общността нямат нужда да бъдат на отсрещните страни на скалата. Подобна визия приема, че индивидуалното и общественият интерес са различни и противоречиви. Подобна визия също подкрепя много либерални концепции за правата на личността.

Точно обратното, Джон Дюи предлага алтернативна теория за връзката между личност и общество. За Дюи, няма строго разделение между тях. Индивидуалността е оформяна от обществото и доброто за двамата – индивид и общество, е по-често взаимосвързано отколкото противопоставено:”Ние не можем да мислим за себе като за съхранени до някаква степен социални същества. Ето защо не можем да разделяме идеята за нас и нашето собствено благополучие от идеята за другите и тяхното благополучие.”(69) Дюи смята, че стойността на това да се предпазват правата на личността произлиза от техния принос за обществото. С други думи, правата на личността не са преимущества, но са защита за обществото от неговото вмешателство. Обществото създава пространство за човека поради социалните ползи, които това пространство осигурява. Ето защо, твърди Дюи,  правата би трябвало да се оценяват на базата на “приноса, който имат за благополучието на обществото”. (70). В противен случай, при всякакъв вид утилитарни изчисления, личните права не биха били достатъчно ценни, за да надделеят над обществения интерес и би било невъзможно да се оправдаят. Също както, твърди Дюи, ние трябва да настояваме за “обществена база и обществено оправдание” за граждански свободи. (71)

Аз твърдя, като Дюи, че стойността на защитата на личността е обществена. Обществото има голяма степен на триене и ние непрекъснато се сблъскваме един с друг. Част от това, което прави обществото добро място, в което да живеем е степента, до която се позволява на човек да бъде свободен от вмешателството на другите. Общество без предпазване на неприкосновеността на личния живот би било задушаващо и може би не би било място, в което повечето хора да искат да живеят. Когато личните права се предпазват, ние, като общество решаваме да се въздържаме, за да получим ползите от създаване на различни свободни зони за благополучието на хората.

Както Робърт Поуст казва, неприкосновеността на личния живот не е просто набор от ограничения върху обществените правила и норми. Вместо това, неприкосновеността на личния живот съставлява обществения опит да представи правила на поведение, благоприличие и любезност. (72) Обществото пази неприкосновеността на личния живот като средство за упражняване на един вид ред в общността. Както заявява Спирос Симитис, “Съображенията за неприкосновеност на личния живот вече не произтичат от конкретни индивидуални проблеми, а по-скоро изразяват конфликти, даващи отражение върху всеки.”(73) Няколко учени спорят, че неприкосновеността на личния живот е “създадена” от обществото и трябва да бъде оценявана при условията на социалните роли, които играе. (74) В такъв случай неприкосновеността на личния живот не е възхваляване на интересите на индивида срещу интересите на обществото, а защита на личността, базирана на обществените норми и ценности. Неприкосновеността на личния живот не е просто начин да се освободи личността от обществен контрол, тъй като той самият е форма на обществен контрол, която възниква от обществените норми. Това не е външно ограничение на обществото, а негово вътрешно измерение. Ето защо личният живот има обществена стойност. Дори, когато се защитава отделният човек, то се прави за доброто на обществото. Това не трябва да бъде считано като правото на личността срещу голямата обществена полза. Проблемите на неприкосновеността на личния живот включват баланс на обществения интерес и от двете страни на скалата.

Тъй като неприкосновеността на личния живот включва защита срещу множество от различни нарушения или проблеми, стойността на поверителността е различна в зависимост от това, от кой конкретен проблем или нарушение е защитата. Не всички проблеми на неприкосновеността са равностойни, някой нанасят повече щети от други. Ето защо, не можем да приписваме абстрактна стойност на неприкосновеността на личния живот. Нейната стойност ще се различава съществено в зависимост от типа проблем или вреда, срещу които се защитаваме. Така, за да разберем неприкосновеността на личния живот, трябва да осмислим нея и стойността ѝ по съвместителство. Неприкосновеността на личния живот е набор от защити срещу съответния набор проблеми. Не всички тези проблеми са свързани по един и същи начин, но са подобни един на друг. Съществува обществена стойност в защитата срещу всеки проблем и тя е различна в зависимост от същност на отделния проблем.

 

IV. ПРОБЛЕМЪТ С АРГУМЕНТА “НЯМАМ КАКВО ДА КРИЯ”

A. Запознаване с многото измерения на неприкосновеността на личния живот

Време е да се върнем към аргумента “нямам какво да крия”. Мотивите за този аргумент са, че когато става въпрос за правителствено наблюдение или употреба на лична информация, няма нарушаване на неприкосновеността на личния живот, ако човек няма да прикрива нещо с висока степен на поверителност, притеснително или незаконно. Престъпниците, участващи в незаконни дейности имат от какво да се страхуват, но за мнозинството от хора, техните дейности не са незаконни или притеснителни.

Разбирането на неприкосновеността на личния живот, както съм го формулирал, разкрива корените на недостатъка на аргумента “нямам какво да крия”. Много коментатори, които отговарят на аргумента, се залавят с пряко опровержение като се опитват да определят нещата, които хората биха искали да скрият. Но проблемът с аргумента “нямам какво да крия” е в приемането по презумпция, че зад неприкосновеност на личния живот непременно се крие нещо лошо. Съгласието с това предположение създава твърде много позиции и води до непродуктивни дискусии за информацията, която хората биха или не биха искали да скрият. Както Брус Шнайер уместно забелязва, аргументът “нямам какво да крия” предполага, че неприкосновеността на личния живот служи, за да криеш нещо лошо.”(75)

По-дълбокият проблем с аргумента “нямам какво да крия” е недалновидното разглеждане на неприкосновеността на личния живот като форма на прикриване или тайна. Но разбирането на неприкосновеността на личния живот като множество от свързани проблеми, демонстрира, че прикриването на лоши неща е само един, между многото проблеми причинени от правителствени програми като наблюдението и извличане на данни на Агенция за за национална сигурност. В категориите на моят класификация са засегнати няколко проблема.

Програмите на Агенцията за национална сигурност включват проблеми на събирането на информация, определени в категорията “наблюдение” на класификацията. Подслушването включва аудио наблюдение на разговорите на хората. Извличането на информация често започва със събиране на лична информация, обикновено от различни трети страни, които притежават данни на хората. Съгласно сега възприетата съдебна практика, когато правителството събира данни от трети страни, то не нарушава неприкосновеността на информацията, защото на хората им липсва очакване, че информация, която са вече разкрили на трети страни ще остане тайна. (76)  За делото Съединените Щати срещу Милър, Върховният съд решава, че няма основателно очакване за поверителност при банкови извлечения, защото “всички получени документи, включително и финансови отчети и фишове за депозит, съдържат само информация, доброволно споделена на банките и предоставени на техните служители в обичайния курс на работа.”(77) При делото Смит срещу Мериленд, Върховният съд постановил, че хората нямат основателни очаквания за поверителност при набиране на телефонни номера, защото “знаят, че трябва да споделят информация (номерата) с телефонната компания” и затова те не могат да “таят никакви основателни очаквания, че числата, които са набрали ще бъдат запазени в тайна”. (78) Както споменах обширно някъде другаде, липсата на защита от Четвъртата поправка за записи на трети страни дава възможност за достъп на правителството до голям обем лична информация с минимални ограничения или контрол. (79)

Много учени са отбелязвали събирането на информация като форма на наблюдение.  Информационно наблюдение, термин въведен от Роджър Кларк, се отнася до “постоянна употреба на лични данни в системите на изследване и мониторинг на действия или комуникации на един или повече човека.”(80) Кристофър Слобогин се отнася към събирането на лични данни от търговските регистри като към “операционно наблюдение”.(81) Наблюдението може да създаде сковаващ ефект върху свободата на словото, свободните сдружения и други права по Първата поправка, базисни за демокрацията.(82) Дори наблюдение на законни дейности може да попречи на хората да участват в тях. Стойността на защитата от сковаващ ефект не се измерва само върху конкретните лица, които са възпирани от упражняване на правата си. Сковаващите ефекти вредят на обществото, защото между другите неща, те намаляват обхвата на изразени гледни точки и степента на свобода, с която се ангажира в политическа активност.

Аргументът “нямам какво да крия” се фокусира главно върху проблема със събирането на информация, свързван с програмите на Агенцията за национална сигурност. Той поддържа твърдението, че ограниченото наблюдение на законна дейност няма да скове поведението достатъчно, за да се превишат ползите от сигурността. Може разбира се да се спори с този аргумент, но една от трудностите при сковаващия ефект е, че често е много трудно да се даде конкретно доказателство за сковано поведение.(83) Дали наблюдението на Агенцията за национална сигурност и събирането на телефонни записи възпира хората от комуникиране на конкретни идеи, би бил труден за отговаряне въпрос.

Твърде често, обсъждането на наблюдението и извличането на информация на Агенцията за национална сигурност дефинира проблема изключително в границите на наблюдението. За да се върнем на моята дискусия за метафората, проблемите не са просто Оруелски или Кафкиански. Програмите на Агенцията за национална сигурност са проблематични дори ако не е разкрита никаква информация, която хората искат да скрият. В “Процесът”, проблемът не е забраненото поведение, а по-скоро задушаващата безпомощност и уязвимост, създадени от съдебната система, използваща лична информация и изключването на героя от всякакво знание или участие в процеса. Вредите се съдържат в създадените от бюрокрацията – безразличие, грешки, злоупотреби, неудовлетвореност и липса на прозрачност и отчетност. Такава щета, например, която аз наричам “акумулиране”, възниква от комбинацията на малки части привидно безвредна информация. (84) Когато се комбинира, информацията разкрива много повече за човека. За човек, който наистина няма какво да крие, акумулирането не е кой знае какъв проблем. Но при най-силната, по-малко от абсолютна форма на аргумента “нямам какво да крия”, хората потвърждават, че определени части информация не са нещо, което те биха скрили. Акумулирането всъщност, означава, че като комбинира различни парчета информация, която ние може да не се интересуваме да скрием, правителството събира информация за нас, която ние може наистина да искаме да скрием. Част от привлекателността на извличането на информация за правителството е, че е възможно да разкрие много за нашата личност и дейности чрез сложни средства за анализ на данни. Ето защо, без по-голяма прозрачност при събирането на данни, е трудно да се твърди, че програми като програмата на Агенцията за национална сигурност за извличане на информация няма да разкрие информация, която хората може да искат да скрият, тъй като ние не знаем с точност какво е разкрито. Още повече, целта на събирането на информация е да прогнозира поведението, стреми се да предскаже наши бъдещи действия. Хора, които съответстват на определени профили се счита за вероятно да се включат в подобни модели на поведение. Доста трудно е да се оборят действия, които някой все още не е извършил. Да няма нищо за криене не винаги ще разсейва прогнозите за бъдещи действия.

Друг проблем от класификацията, в който е намесена програмата на Агенцията за защита на националната сигурност е проблемът, който отбелязвам като “изключение”.(85) “Изключение” е проблем, възникващ, когато хората са възпрепятствани да узнаят за това как се използва тяхната информация, както и да бъде забранена възможността за достъп и коригиране на грешки в тази информация. Програмата на Агенцията за национална сигурност включва масивна база данни с информация, до която отделните хора нямат достъп. В действителност самото съществуване на програмата е пазено в тайна от години. (86) Този тип обработка на информацията, който забранява на хората знание или участие, наподобява по някакъв начин проблем на процеса. Това е структурен проблем, включващ начина, по който хората са третирани от правителството. Нещо повече, то създава дисбаланс в отношението на силите между физическите лица и правителството. До каква степен би трябвало изпълнителната власт и учреждения като Агенцията за национална сигурност, която е относително изолирана от политическия процес и публичната отчетност, да имат значително влияние върху гражданите? Този въпрос не е за това дали получената информация е нещо, което хората искат да скрият, а по-скоро за властта и структурата на правителството.

Свързана с този проблем е и “повторната употреба”. “Повторна употреба” е, когато информация, получена с една цел, се използва за друга, несвързана с това цел, без съгласието на лицето. Администрацията е казала малко за това колко дълго информацията ще бъде съхранявана, как ще бъде използвана и за какво би могла да бъде използвана в бъдеще. Потенциалните бъдещи употреби на каквото и да било парче от лична информация са огромни и без ограничения или отчетност за начина, по който се употребяват. Трудно е за хората да оценят опасностите от информация, която е под контрола на правителството.

Ето защо проблемът с аргумента “нямам какво да крия” е, че се фокусира само върху един или два конкретни типа проблеми на неприкосновеността на личния живот – разкриването на лична информация или наблюдение,  а върху другите – не. Това предполага определен поглед върху това, което влече след себе си поверителността и поставя условия за дебат, които често са непродуктивни.

Важно е тук да направим разграничение между два начина да се обясни програма като програмите на Агенцията за национална сигурност за наблюдение и събиране на информация. Първият начин е да не разпознаваш проблем. Така работи аргументът “нямам нищо за криене” – отрича дори съществуването на проблем. Вторият вариант за обяснение на подобна програма е да признаеш проблемите, но да твърдиш, че ползите от програмите на Агенцията за национална сигурност надхвърлят щетите върху неприкосновеността на личния живот. Първото обяснение влияе на второто, защото ниската стойност давана на неприкосновеността на личния живот е базирана на тясното представяне на проблема.

Ключовото недоразумение е, че аргументът “нямам какво да крия” разглежда неприкосновеността на личния живот по определен начин – като форма на секретност, като правото да се крият неща. Но съществуват много други типове щети, включително отвъд разкриването на нечий тайни на правителството.

Проблемите на поверителността често са трудни за разпознаване и коригиране, защото те създават богат набор от щети. Съдилища, законодатели и други търсят определени типове щети в ущърб на други и техният тесен фокус им пречи да видят други видове щети.

Б. Познаване на структурните проблеми

Една от трудностите при аргумента “нямам какво да крия” е, че се търси висцералния тип правонарушение като опозиция на структурния тип. По ирония на съдбата тази основна концепция за правонарушение се споделя и от тези, които се застъпват за повече защити на неприкосновеността на личния живот и от тези, които спорят в полза на противоречивите интереси на неприкосновеността на личния живот. Например, професорът по право Анн Бартоу твърди, че съм се провалил при описването на щетите нанесени на неприкосновеността на личния живот по необорим начин в моята статия “Класификация на неприкосновеността на личния живот”, където осигурявам рамка за разбиране на различни проблеми свързани с неприкосновеността на личния живот. (87) Първото оплакване на Бартоу е, че моята класификация “рамкира щетите върху неприкосновеността на личния живот със сухи, аналитични термини, които не са в състояние достатъчно да идентифицират и оживят необоримите начини, при които насилието над неприкосновеността на личния живот може да въздейства негативно на дишащите човешки същества отвъд простото провокиране на чувство за безпокойство”(88) Бартоу твърди, че класификацията няма “достатъчно мъртви тела” и че неприкосновеността на личния живот “няма достатъчно кръв и смърт или поне счупени кости и кошници с пари, дистанциращи щетите върху неприкосновеността на личния живот от другите категории нарушение на закона.” (89)

Повечето проблеми, свързани с неприкосновеността на личния живот нямат достатъчно мъртви тела. Разбира се, съществуват и случаи-изключения като убийството на Ребека Шаефер и Ейми Бойер. Ребека Шаефер била актриса, убита, след като преследвачът ѝ получил адреса й от документ в отдел Моторни превозни средства.(90). Този инцидент подканил Конгреса да приеме закон за Защита на личните данни на шофьорите от 1994. (91). Ейми Бойер била убита от преследвач, който получил нейни лични данни, включително адресът на работното й място и номера на социалната осигуровка от компания за бази данни. (92) Тези примери настрана, няма много смърт и кръвопролития в закона за неприкосновеност на личния живот. Ако това е стандарт за разпознаване на проблем, тогава няколко проблема на неприкосновеността на личния живот ще бъдат разпознати. Ужасяващите случаи не са типични и целта на моята класификация е да обясня защо повечето проблеми с поверителността са вредни въпреки този факт.

Възражението на Бартоу всъщност е много подобно на аргумента “нямам какво да крия”. Това напредване с аргумента “нямам какво да крия” има предвид определен тип висцерална щета върху неприкосновеността на личния живот, при която поверителността се нарушава само, когато е разкрито нещо изключително излагащо или дискредитиращо.

Изискването на Барток за ужасяващи истории представя простото желание да се намерят висцерални щети върху неприкосновеността на личния живот. Проблемът е, че не всички щети върху неприкосновеността му са такива. На края на деня, поверителността не е филм на ужасите и изискването за по-осезаеми вреди ще бъде трудно в много случаи. Все още е налице щета дори и да не се усеща.

В много случаи, неприкосновеността на личния живот е заплашена не от изключително необикновени действия, а от бавна серия свързани, незначителни действия, които постепенно започват да се натрупват. По този начин проблемите с неприкосновеността на личния живот наподобяват определени екологични щети, които възникват с течение на времето чрез серия от малки действия на различни участници. Бартоу иска да насочи вниманието към големи разливи, но постепенното замърсяване от множество различни участници често създава по-големи проблеми.

Законът често се бори с разпознаваеми щети, които нямат за резултат излагане, унижение или психическа или физическа травма. (93) Например, след атаките на 11 септември, няколко авиокомпании дават своите пътнически записи на федерални агенции, което е в пряко нарушение на тяхната политика относно неприкосновеността на личния живот. Федералните агенции използват информацията, за да проучат безопасността на авиолиниите. (94) Група от пътници съдят Northwest Airlines затова, че са разкрили личните им данни. Една от техните претенции е, че Northwest Airlines нарушават своя договор с пътниците. В Дайър срещу Northwest Airlines, съдът отхвърля договорния иск, защото “политиката на компанията относно поверителността е с широки формулировки, които не дават основания за предявяване на договорен иск”, пътниците никога не твърдят, че разчитат на политиката относно поверителността и дори не я четат и те не са в състояние да предявят никакви договорни щети, произтичащи от направеното нарушение.”(95). Друг съд също достига до подобно заключение. (96)

Независимо от предимствата на решенията на договорното право, случаите представят трудността на правната система при адресиране на проблеми с неприкосновеността на личния живот.

Разкриването на пътнически записи представя “нарушението на конфиденциалността.”(97) Проблемите, произтичащи от нарушаването на конфиденциалността не се състоят просто от личен емоционален стрес, те включват нарушение на доверието в една връзка. Налице е силна обществена значимост в убеждението, че обещанията са спазени и доверието е главното в отношенията между търговците и техните клиенти. Проблемът на повторната употреба е също замесен в този случаи. (98) Повторната употреба включва информация, събирана с една цел, която се използва за несвързана с първата, друга цел, без знанието на хората. Авиокомпаниите са дали пътническа информация на правителството със съвсем различна цел от тази, с която официално са я взели. Проблемите на повторната употреба често не предизвикват финансови или дори психологически щети. Вместо това, вредата е една – неустойчивост на властта. При Дайър, данните бяха разпространени по начин, който игнорираше интересите на пасажерите на авиокомпаниите, въпреки даденото обещание за неприкосновеност на личните данни. Дори ако пътниците не знаеха за тази политика, съществува обществена стойност в убеждението, че  компаниите се придържат към установените граници на начина, по който се използва личната информация. В противен случай всички установени ограничения стават безсмислени и компаниите имат свободата да използват данните неограничено. Подобно състояние на нещата може да остави почти всички потребители в безпомощна позиция. Тогава щетата е по-скоро структурна, отколкото лична.

Подобен проблем изплува в друг случай – Смит срещу Чейс Манхатън Банк (99) Група от ищци съди Чейс Манхатън Банк за продаване на клиентска информация на трети страни, в нарушение на своята политика на поверителност на данните, която постановява, че информацията ще остане конфиденциална. Съдът постановява, че дори и да се предположи, че тези твърдения са верни, ищците не биха могли да докажат никаква реална щета.

“Щетата” в основата на този общ иск е, че членовете на групата просто са приели продукти и услуги, които са били свободни да откажат. Това не се оценява като реална щета.

Жалбата не декларира нито един случай, при който ищецът или някой член на групата да е претърпял реална щета в резултат на нежелани телефонни обаждания или спам. (100)

Разбирането на съда за щета, обаче, не смята за такава нарушаването на неприкосновеността на личния живот.

При балансиране на неприкосновеността на личния живот и сигурността, щетите върху поверителността често са характеризирани в границите на вреда за личността, а интересът на сигурността, често е характеризиран в по-широк обществен контекст. Интересът на сигурността в програмите на Агенцията за национална сигурност често са били дефинирани неподходящо. При изслушването на Конгреса, главен прокурор генерал Алберто Гонзалес заявява: Нашият враг слуша и аз не мога да помогна, но се чудя, ако те не поклащат главите си в учудване при мисълта, че някой би изложил на риск такава чувствителна програма като позволи изтичане на информация за нейното съществуване на първо място и може би дори едностранно да ни вземе ключовия ни инструмент в борбата с терора.(101)

Балансът между поверителност и сигурност често пресмята това дали определена събрана от правителството информация трябва или не трябва да бъде забранена. Често обаче въпросът не е дали на Агенцията за национална сигурност или на друга правителствена агенция би трябвало да се позволи да се ангажира с конкретни форми на събиране на информация, а по-скоро какъв тип контрол и отчетност ние искаме на местата, на които правителството се ангажира с претърсвания и изземвания. Правителството може да използва почти всякакъв вид от разследващи дейности с разрешително за обиск, подкрепено от основателна причина. Това е механизъм на контрол – той принуждава правителствените служители да обосноват своите подозрения пред неутрален съдия или магистрат преди да бъдат използвани тактики. Например законът за електронно наблюдение разрешава подслушване, но ограничава практиката със съдебен контрол, процедури за минимизиране ширината на подслушване и изисквания официални лица да следят и да докладват на съда, за да предотвратят злоупотреби.(102) Това са тези процедури, които администрацията на Буш игнорира като се ангажира с наблюдението на Агенцията за национална сигурност без заповед. Въпросът не е дали ни искаме правителството да следи подобни разговори, а дали изпълнителната власт би трябвало да се придържа към приетите процедури за контрол, които Конгресът е приел със закон или би трябвало тайно да игнорира всеки контрол.

Ето защо интересите на сигурността не би трябвало да се вземат в цялата им тежест срещу интересите на поверителността. По-скоро това, което би трябвало да се измери е степента на крайното ограничение на събирането на информация от правителството или на програмите за извличане на информация чрез налагане на съдебен контрол и минимизиращи процедури. Само в случаи, при които подобни процедури ще накърнят изцяло правителствените програми трябва интересът на сигурността да бъде измерван напълно, а не в незначителната разлика между свободната програма и ограничената такава.

Твърде често съвместяването на интересите на неприкосновеността на личния живот с интересите на сигурността заемат място под форма, която силно изменя и стеснява интересите на поверителността и раздува интересите на безопасността. Подобна е логиката на аргумента “нямам какво да крия”. Когато аргументът е “разопакован” и основните предположения са изследвани и оспорени, ние можам да видим как това подменя дебата в неговите граници, в които той черпи сила от нечестно предимство. Време е да дръпнем завесата на аргумента “нямам какво да крия”.

 

V. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Явно или не концепцията за неприкосновеност на личния живот е в основата на почти всеки аргумент за поверителността, дори и на общото шикалкавене “Нямам какво да крия.” Както съм се опитал да покажа в това есе, разбиране за неприкосновеността на личния живот като плуралистична концепция показва, че ние често говорим един за друг, когато обсъждаме проблеми на неприкосновеността на личния живот. Като се фокусираме по-специално върху свързаните проблеми в графата “неприкосновеност на личния живот” ние можем по-добре да адресираме всеки проблем, а не да ги игнорираме или съединяваме. Аргументът “нямам какво да крия” говори за някои проблеми, а за други не. Той представя едностранчив и тесен начин за възприемане на неприкосновеността и печели, включвайки разглеждане на други проблеми, често възникващи при правителствени програми за наблюдение или извличане на информация. Когато се ангажираме директно с аргумента “нямам какво да крия” може да попаднем в клопка, защото той може да предизвика дебат, фокусиран върху тесните разбирания за неприкосновеност на личния живот. Но когато е изправен пред плурализма на проблемите на неприкосновеността на личния живот, замесени от събирането на информация от правителството и използване при наблюдение и разкриване, аргументът “нямам какво да крия” в крайна сметка, няма нищо да каже.

 

___________
* – © Даниел Дж. Солов 2007. Доцент в Правния факултет на университета “Джордж Вашингтон”; Дж. Д. Правен факултет Йейл. Благодаря на Крис Хуфнейджъл, Адам Мур и Майкъл Съливан за полезните коментари и на моя научен сътрудник Ширин Шахинпур. Разработих доста по-задълбочено някои от идеите в това есе в книгата ми “Разбиране на поверителността”, която предстои да бъде публикувана от издателството на Харвардския Университет през май 2008.

1.Джеймс Райзен & Ерик Личбау, “Буш разреши американско шпиониране на посетители без съдилища: тайна заповед за разширен вътрешен мониторинг”, в-к. “Ню Йорк Таймс”, 16 декември, 2005

2.Джон Маркоф,” Пентагона планира компютърна система, която да прониква в личните данни на американците”, в-к. “Ню Йорк Таймс”, 9 ноември, 2002

3. Джон М. Пойндекстър, “Намиране на лицето на терора в информацията”, в-к. “Ню Йорк Таймс”, 10 септември 2003

4. ДАНИЕЛ ДЖ. СОЛОВ, “ДИГИТАЛНАТА ЛИЧНОСТ: ТЕХНОЛОГИЯ И НЕПРИКОСНОВЕНОСТ НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ В ИНФОРМАЦИОННАТА ЕРА” 169 (2004)

5. Шейн Харис,Животът на TIA (програмата за “Пълно информационно съзнание)”, списание NAT’L J, 25 февруари, 2006

6. Лесли Колей, “Агенцията за национална сигурност има огромен масив от бази данни с телефонни обаждания на американци”, списание “САЩ Днес”, 11 май, 2006; Сюзан Пейдж, “Законодателите:базата данни на Агенцията за национална сигурност е непълна”, списание “САЩ Днес”, 30 юни, 2006

7. Колей, виж бележка 6

8. Ерик Личбау&Джеймс Райзен, “За да спрат тероризма САЩ тайно проникват в бази данни на банки”, в-к. “Ню Йорк Таймс”, 23 юни, 2006

9. Вижте текста, който придружава бележки 12-33, по-долу

10. Брус Шнайер, Коментари, “Безкрайната ценност на неприкосновеността на личния живот”, списание “WIRED”, 18 май 2006.

11. Джефри Стоун, Коментари, “Свобода и обществена отговорност”, в-к. “Чикаго Трибюн”, 21 май, 2006

12. ДЖЕФРИ РОУЗЪН, “ГОЛАТА ТЪЛПА: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СИГУРНОСТТА И СВОБОДАТА В НЕСПОКОЙНИ ВРЕМЕНА” (2004)

13. Id. at 36.

14. Коментар на NonCryBaby на  http://www.securityfocus.com/comments/articles/2296/18105/threaded (12 февруари, 2003)

15. Коментар на Yoven на http://www.danielpipes.org/comments/47675 (14 юни, 2006, 14:03 EST).

16. Reach For The Stars!, http://greatcarrieoakey.blogspot.com/2006/05/look-all-you-want-ive-got-nothing-to.html (14 май, 2006, 09:04 PST)

17. Коментар на annegb в Concurring Opinions, http://www.concurringopinions.com/archives/2006/05/is_there_a_good.html#comments (23 май, 2006, 11:37 EST)

18. Джо Шнайдер, “Писма до редактора”, “Необходимостта на Агенцията за национална сигурност да подслушва”, в-к. “ST. PAUL PIONEER PRESS”, 24 август, 2006

19. Проучвания на общественото мнение показва, че американците одобряват мониторинга на Агенцията за национална сигурност (предаване по Националното обществено радио, 19 май, 2006), достъпно на 2006 WLNR 22949347

20. ХЕНРИ ДЖЕЙМС, “РЕФЛЕКТОРЪТ”, 1888, преиздадено в “НОВЕЛИ 1886-1880”, 1989

21. Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (23 май, 2006, 00:06 EST)

22. Коментар на Adam в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (23 май, 2006, 16:27 EST)

23. Коментар на Dissent в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (24 май, 2006, 07:48 EST)

24. Коментар на Ian в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (24 май, 2006, 19:51 EST)

25.  Коментар на Matthew Graybosch в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (16 октомври 2006, 12:09 EST).

26. Коментар на Neureaux в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (16 октомври, 2006, 14:39 EST)

27. Коментар на Catter в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (16 октомври, 2006, 11:36 PM EST)

28. Коментар на Kevin в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (24 юли, 2006, 12:36 EST).

29. АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН “РАКОВО ОТДЕЛЕНИЕ 192” (Nicholas Bethell & David Burg trans., Noonday Press 1991) (1968).

30. ФРИДРИХ ДЮРЕНМАТ, “КАПАНИ” 23 (Richard & Clara Winston trans., 1960)

31. Коментар на Andrew в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (16 октомври, 2006, 15:06 EST)

32. Дейвид Флаерти, “Визии за неприкосновеността на личния живот: минало, настояще, бъдеще” във “ВИЗИИ ЗА НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ: ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗБОРИ ЗА ДИГИТАЛНАТА ЕПОХА” 19, 31 (Colin J. Bennett & Rebecca Grant eds., 1999).

33. Коментар на BJ Horn в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (2 юни, 2006, 18:58 EST)

34. РИЧАРД ПОСНЕР, “ИКОНОМИКА НА ПРАВОСЪДИЕТО” 271 (1983).

35. РИЧАРД ПОСНЕР, “ИКОНОМИЧЕСКИ АНАЛИЗИ НА ПРАВОСЪДИЕТО” 46 (5th ed. 1998)
36. Id.
37. Ричард А. Поснер, “Кризата в нашето вътрешно разузнаване”, в-к. “Вашингтон поуст”, 21 декември,2005
38. Коментар на MJ в Concurring Opinions, виж бележка 17 по-горе (23 май, 2006, 17:30 EST).
39. АРТЪР Р. МИЛЪР, “НАПАДЕНИЕ ВЪРХУ НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ: КОМПЮТРИ, БАЗНКОВИ ДАНН И ДОСИЕТА” 25 (1971).
40. Хайман Грос, “Концепция за неприкосновеноста на личния живот”, 42 N.Y.U. L. REV. 34, 35 (1967).
41.  КОЛИН БЕНЕТ, “РЕГУЛИРАНЕ НА КОНФИДЕНЦИАЛНОСТТА: ЗАЩИТА НА ИНФОРМАЦИЯТА И ОБЩЕСТВЕНА ПОЛИТИКА В ЕВРОПА И СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ” 25 (1992)
42. Робърт С. Пост, “Три концепции за поверителността”, 89 GEO. L.J. 2087, 2087 (2001)
43. Джудит Джарвис Томсън, “Правото на неприкосновеноста на личния живот във ФИЛОСОФСКИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ПОВЕРИТЕЛНОСТТА: АНТОЛОГИЯ”
    272, 272 (Ferdinand David Schoeman ed., 1984).Даниел Дж. Солов, “Концептуализиране на неприкосновеността на личния живот”, 90 CAL. L. REV. 1087, 1095–99 (2002).
44.  Даниел Дж. Солов, “Концептуализиране на неприкосновеността на личния живот”, 90 CAL. L. REV. 1087, 1095–99 (2002).
45. ДЖУЛИ С. ИНЕС, “НЕПРИКОСНОВЕНОСТ НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ, ИНТИМНОСТ И ИЗОЛАЦИЯ”, 56 (1992).
46. Самюел Д. Уорън & Луис Д. Брандейс, “Правото на неприкосновеноста на личния живот”, 4 HARV. L. REV. 193, 193 (1890).
47. Солов, виж бележка 44 по-горе
48. ЛУДВИГ ВИТГЕНЩАЙН, “ФИЛОСОФСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ” § 65 (G.E.M. Anscombe trans., 3d ed. 2001).
49. Id. § 66.
50. СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе.
51. ДЖОРДЖ ОРУЕЛ, “1984” (Signet Classic984) (1949); СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе.
52. ФРАНЦ КАФКА, “ПРОЦЕСЪТ” 50–58 (Willa & Edwin Muir trans., Random House 1956) (1937); СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе.
53. СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе.
54. ДЖОН ДЮИ, “ЛОГИКА: ТЕОРИЯ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО” (Jo Ann Boydston ed.1991) (1938).
55. Id.
56. Даниел Дж. Солов, “Таксономия на поверителността”, 154 U. PA. L. REV. 477 (2006).
57. Id. at 516–20.
58. Id. at 522–25.
59. КАС Р. СЪНСТЕЙН, “ПРАВНА АРГУМЕНТАЦИЯ И ПОЛИТИЧЕСКИ КОНФЛИКТ” 67 (1996)
60. ТОМАС И. ЕМЕРСЪН, “СИСТЕМА НА СВОБОДАТА НА ИЗРАЗЯВАНЕ” 545, 549 (1970).
61. Смит срещу град Артезия, 772 P.2d 373, 376 (N.M. Ct. App. 1989).
62. Чарлс Фрийд, “Неприкосновеност на личния живот” , 77 YALE L.J. 475, 478 (1968); вижте също ИНЕС, виж бележка 45 по-горе, при 95 (“Неприкосновеността на личния живот е ценна, защото признава нашия респект към хората като към отделни човешки същества с възможности да обичат, да полагат грижи и да харесват, с други думи – хора, напълно свободни да развиват близки отношения.”); БИЙТ РОСЛЪР, “СТОЙНОСТТА НА НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ” 117 (R.D.V. Glasgow trans., Polity Press 2005) (2001) (“Уважението на неприкосновеността на личния живот на човек е уважението й като автономен предмет.”) Стенли И. Бенн, “Поверителност, свободата и уважение за личността” в “NOMOS XIII: НЕПРИКОСНОВЕНОСТ НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ” 1, 26 (J. Rolanаd Pennock & John W. Chapman eds., 1971) (“Уважение за някого като личност, като човек, който избира, се подразбира като уважение за него като за въвлечен в някакъв вид творческо самопредставяне, което би могло да бъде нарушено, изопачено или осуетено дори заради така ограничена намеса като наблюдаването”.)
63. . Смит, 772 P.2d at 376.
64. АМИТАИ ЕТЦИОНИ, “ГРАНИЦИТЕ НА НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ” 196 (1999).
65. Id. at 187–88.
66. Id. at 38.
67. Id. at 187–88.
68. Id. at 198.
69. ДЖОН ДЮИ, “ЕТИКА” (1908), преиздадена в 5 THE MIDDLE WORKS: 1899–1924, at 268 (Jo Ann Boydston ed., S. Ill. Univ. Press 1978).
70. ДЖОН ДЮИ, “ЛИБЕРАЛИЗЪМ И ГРАЖДАНСКИ СВОБОДИ” (1936), преиздадена в 11 THE LATER WORKS, 1935–1937, at 373 (Jo Ann Boydston ed., S. Ill. Univ. Press 1987)
71. Id. at 375.
72. Робърт С. Пост,  “Обществените основи на неприкосновеността на личния живот:  Общество и личност в общо правно нарушение” 77 CAL. L. REV. 957, 968 (1989).
73. Спирос Симитис, “Преглед на поверителността в информационното общество”, 135 U. PA. L. REV. 707, 709 (1987). При анализ на проблемите на федералните законодателни политики за неприкосновеността на личния живот, Присила Реган демонстрира нуждата от разбиране на неприкосновеността в условията на нейните обществени ползи. Вижте ПРИСИЛА М. РЕГАН, “ЗАКОНОДАТЕЛНИ ИНИЦИАТИВИ ЗА НЕПРИКОСНОВЕНОСТТА НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ”, на xiv (1995) (“Анализи на политиката на Конгреса показват, че се обръща малко внимание на възможността за по-широка обществена значимост на неприкосновеността на личния живот.”)
74. Джули Е. Коен, “Изследване на живота: поверителност на информацията и субектът като обект”, 52 STAN. L. REV. 1373, 1427–28 (2000) (“Поверителността на информацията, на кратко, е съставен елемент от гражданското общество в широкия смисъл на термина.”; Пол М. Шварц, “Поверителност и демокрация в киберпространството”, , 52 VAND. L. REV. 1609, 1613 (1999)(“Поверителността на информацията е най-добре да бъде приемана като съставен елемент на гражданското общество.”); вижте също Рут Гейвисън, “Поверителност и ограничения на закона”, 89 YALE L.J. 421, 455 (1980) (“Неприкосновеността на личния живот е също от съществено значение за демократичното управление, тъй като насърчава и окуражава моралната независимост на гражданите, основно изискване на демокрацията.”)
75. Шнайер, виж бележка 19 по-горе.
76. Съединените Американски Щати срещу Кац, 389 U.S. 347, 360–61 (1967) (Harlan, J., съгласувал).
77. 425 U.S. 435, 442 (1976).
78. 442 U.S. 735, 743 (1979).
79. СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе; виж също Даниел Дж. Солов, “Цифрови досиета и разспръскването на неприкосновеността според Четвъртата поправка”, , 75 S. CAL. L. REV. 1083, 1117–37 (2002).
80. Роджър Кларк, “Информационни технологии и информационно наблюдение”, 31 COMM. OF THE ACM 498, 499 (1988); виж също и Роджър Кларк, “Въведение в информационното наблюдение и поверителност на информацията и дефиниция на термините”, AUSTRALIAN NATIONAL UNIVERSITY, 7 август, 2006, http://www.anu.edu.au/people/Roger.Clarke/DV/Intro.html.
81. Кристофър Слобогин, “Надзор на транзакциите от страна на правителството”, 75 MISS.L. J. 139, 140 (2005)
82. Даниел Дж. Солов, “Първата поправка в Наказателно-процесуалния кодекс”, 82 N.Y.U. L. REV. 112, 154–59 (2007).
83. . Id.
84. Солов, виж бележка 56 по-горе
85. Id. at 522–25.
86. Райзен&Личбау, виж бележка 1 по-горе
87. Ан Батоу, “Чувство за безпокойство относно закона за неприкосновеността на личните данни”, 155 U. PA. L. REV.PENNumbra 52, 52 (2006), http://www.pennumbra.com/issues/articles/154-3/Bartow.pdf.
88. Id.
89. Id at 52, 62.
90. СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе
91. Id
92. Ремзбург срещу v. Docusearch, Inc., 816 A.2d 1001, 1005–06 (N.H. 2003).
93. СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе, Даниел Дж. Солов, “Крадене на идентичнос, неприкосновеност на личния живот и архитектура на уязвимост”, 54 HASTINGS L.J. 1227, 1228(2003)
94. СОЛОВ, виж бележка 4 по-горе.
95. 334 F. Supp. 2d 1196, 1200 (D.N.D. 2004).
96. In re Nw. Airlines Privacy Litig., No. 04-126, 2004 WL 1278459 (D. Minn.June 6, 2004).
97. Солов, виж бележка 56 по-горе.
98. Id. at 520–22.
99. 741 N.Y.S.2d 100 (N.Y. App. Div. 2002).
100. Id. at 102.
101. “Военновременна изпълнителна власт и надзор на националната агенция за сигурност” S. Comm. пред съда, 109th Cong. 15 (2006) (декларация на Алберто Гонзалес, Att’y Gen. на Съединениете Американски Щати).
102. Даниел Дж. Солов, “Кодификация на Четвъртата поправка и заблуденият/необмисленият призив на професор Кер за почтително отношение към съда, 74 FORDHAM L. REV. 747, 775–76 (2005).