Днес случайно намерих една стара моя тетрадка, в която съм писал преди точно 20 години, през януари и февруари.
Ето някои откъси от кратките есета, които съм писал тогава:
***
Думите заляха България. Преобърнаха всичко и оставиха след себе си тиня, кал и мъка. И останки от фолклорни песни, които да ни веселят по дискотеките.
***
Народиха се едни народни хора, чак лошо да ти стане. Но лошотията върви вече не само по хората – тръгнала е и по най-добрите им приятели.
Старата тетрадка от 1995 г.
***
Да кажеш днес, че обичаш България е вече не свят, а гаден момент. Дори не е момент, а миг, който преминава тичешком покрай застиналите хорски пълчища.
Злината, злобата, завистта, злочестината са обхванали с костеливи ръце цялото общество.
Немеят детските лица, защото възрастните са лишили от смисъл всички думи.
Хора без сърца се опитват да събудят милосърдието ни.
Не хора, а безпътни електорални единици са в плена на политическите си илюзии и пресметливите си мозъци – като мухи в паяжина.
Няма вече личности, а само лица и то – безлики.
Мрачно е навън. Тъмнина е и в душите.
Има ли някой, който да събуди робското племе?
И има ли защо?
***
Всяко изписано слово ме доближава да така търсеното щастие. Не, че има някакво значение, но все пак ми е по-спокойно.
Плюй на всичко лошо и забрави.
Забрави сълзите и проклятията и се обърни към нещо свято. Любовта не умира, само дето животът я съсипва.
…