Азер, не се обаждай!

“Стандарт” е публикувал статия под заглавие “Азер, обади се!

Моят съвет към Азер е – не се обаждай!
??ма редица причини, които могат да се изброят, но стига и една: това с нищо няма да промени тона на медиите по твой адрес. Небивалиците, които четем за теб, поведението ти, знанията ти и т.н. вече са казани. Може би ще има още няколко неща, но те ще заглъхнат. Да се мисли, както твърди “Стандарт”, че прокуратурата и съдът ще се произнесат дали е имало или не е имало Азер, е не просто сме??но; то е сме??но опасно. Защото презумпцията за невинност е в сила за всеки – било то бял или черен, гей или не, мъж или жена, българин или чужденец. Само че статията в “Стандарт” е така написана, че да ни кара да се съмняваме, че има нещо гнило, защото там има едни слухове за Азер и Сергей, които бродят като призраци из републиката. Ловът на вещици, както го нарича “Стандарт”, не е част от борбата с “дефицита на справедливост”. Той е част от курса на всяко ново правителство. Дефицитът на справедливост – или по-точно: отказът от правосъдие е част от неработещото ни гражданско общество.
Общество, в което обвиненията са на първа страница, а извиненията – на предпоследна, сред малките обяви. Общество, в което един министър може да говори от трибуната на парламента срещу един гражданин, а последният не може да се защити по същия начин. Общество, в което все още се разпространяват слухове, че някой е гей, което е едва ли не престъпление или срамна болест – такова общество не е гражданско. То не е и общество, уви.

Но да цитирам нещо от статията. Нещо гнусничко:

    В призива ни днес към всеки обиден от новата власт обаче няма подигравка. Ако няма какво да криете, просто излезте като нормални хора и кажете версията си пред нацията.
    Защитете се. Ва??е право е. А мълчанието ви изглежда не просто гузно, а педерастки гузно. ??ма разлика.

Твърдението, че може да има хора, обидени от новата власт, е учудващо. Първо – властта не може да обижда. Обидата може да се нанесе само от някоя личност. Второ, човек трябва да се почуства обиден. Т.е. не вестникът определя дали някой е обиден. Трето, не става въпрос за криене, а за лична преценка дали нещо трябва да се каже “пред нацията” или не. Практиката, вкл. и моят личен опит, показват, че казването на версията “пред нацията” (разбирай – вестниците), когато същите тези вестници са те нападали, не води до изчистване на името, а до още по-голямото му зацапване.
Четвърто, да се защитава човек, означава да приеме, че е бил нападнат. “Стандарт” не уточнява какво е това нападение.
Пето – и комай най-важно: право е на хората да ре??ат какво да правят. Право, а не задължение. Ако бе??е задължение, тогава мълчанието ще??е да е странно. Но не и гнусно.
Шесто – последно, но не по значение – да се твърди, че щом нещо е “педерастки гнусно”, демек – още по-гнусно от гнусното – е наистина гнусно. ?? гадно. ?? това вече се лепи не върху набедения за гей, а върху този, който отправя обвиненията, че да си гей е нещо ло??о. Аз живея в САЩ – страна, в която обществото е дорасло да не прави разлика между бял и черен, гей и не, мъж и жена. Но са им трябвали двеста години. Българската демокрация е само на 20 години. ??ма още време. Но статия като тази в “Стандарт” не може да се появи в дне??ните сериозни щатски вестници. А несериозните нормалните хора не ги четат 🙂

This entry was posted in на български, общество. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.