Срамуват ли се на??ите политици? А хората?

Чета книгата на Евту??енко “Вълчи паспорт”. ??зключително интересна и увлекателна книга – не толкова със спомените, колкото с размислите.

?? установих, че на нас, българите, ни липсва чувството на срам.

Не, не ме разбирайте погре??но – ние се срамуваме да си признаем, че сме сгре??или. Срам ни е, когато някой ни сочи с пръст, защото дюкянът ни е разкопчан. Срам ни е, че сме недодялани, когато излезем на световната сцена. Срамуваме се, когато ни “бият” на футбол. Голям срам е, ако някой в семейството е гей. Още повече ни е срам за… вие си го кажете и сами ще се убедите – почти за всичко ни е срам.

Но всъщност този срам не е онзи, който е свързан с разкаянието и искането на про??ка.

Четейки Евту??енко разбирам защо в Русия направиха филм “Покаяние”, а в България – “Сезонът на канарчетата”. Затова спомените му са истинско разтърсващо преживяване, а спомените на който и да е от на??ите творци – клюки и дребнавост*.

Ние се срамуваме, но вместо срамът да ни направи смирени, ни превръща в агресивни хора. Вместо да се вгледаме в собствените си гре??ки, ние нахално се правим, че такива няма и водени от поговорката “гузен, негонен бяга” непрекъснато търсим виновниците извън нас.

Кажете ми един политик… не, един човек дори, който да е казал: Аз съм виновен. ??ма един спортист, Йордан Йовчев, който допусна елементарна гре??ка при изпълнението си на халки на Олимпиадата в Бейджин**, та тогава той каза, че е негова вината. Един!

Разбира се, има и друго обяснение – хората, които ги е срам и се разкайват, се крият, защото срамът е непонятно качество за нас, българите. ?? затова на повърхността, в медиите, излизат само онези, които от нищо не се срамуват, които са… безсрамници?
Действително, ако някой изпитва истинско чувство на срам – такова, каквото изпитват по света хората, той е принуден от реакцията на околните да прикрива срама си. Но не мислете, че агресивността е само прикритие на срама. Тя е и наказание, и престъпление. Агресивните хора мислят, че успяват, защото останалите им отстъпват. Отстъплението ражда съпротива, която избива по най-различни начини – смях, саботаж, презрение. Агресивният политик може да повлияе на един или друг избор, но не може да създаде общество, което да създава нови политици.
Затова при нас политиците се раждат и умират скорострелно и комай нито един, който е бил в политиката и е изпаднал от нея, не е успял да се реализира някъде другаде.

При нас почтен политик трудно ще вирее или той/тя ще е почтен за малко, но политик – завинаги.
Обратното – в западните страни почтеният политик е такъв (политик) за малко, но е почтен завинаги. А който не почтен – обществото го изхвърля; в добрия случай на бунището на историята, в ло??ия (за него, политика) – в ръцете на правосъдието.

На запад добрите политици правят успе??на кариера и след като са били във властта; у нас можем да се замислим дали има политик, който е направил успе??на кариера, след като е бил във властта.

?? накрая: сменете думата политик с някоя друга, за да обхванете цялото общество. Ясно е, че политиците срама нямат. Но ние, гласоподавателите, електората, имаме ли?

_____
* – Преди няколко месеца излязоха спомените на Богомил Райнов. Писател, който би могъл да ни каже нещо съществено. Вместо това, на 200+ страници той ни обяснява как някакъв си друг писател бил ло?? човек.
** – Нарочно използвам китайското име, а не побългареното Пекин.