Проф. Филип Панайотов: Вие ми кажете – имаме ли престижен вестник у нас?

Препечатвам интервюто на проф. Панайотов от “е-Вестник” поради фундаменталното му значение за обществото в България.

Проф. д-р Филип Панайотов (роден през 1933 г.) дълги години работи като журналист и преподавател по история на българската журналистика в Софийския университет. Днес продължава да преподава в Софийския университет и УНСС. Преподава и Народопсихология (в УНСС). Бил е главен редактор на в. „Пулс”, сп. „Младеж”, основател и главен редактор на в. „АБВ”. Автор е на книгите „Чучулигите”, „Двубой в ефира”, „Да устои?? на всичко”, „Йосиф Хербст”, „Д-р Кръстю Раковски”, „?? мъртвите ще проговорят”, „??стината, в която никой не повярва”, „Вестници и вестникари”. Наскоро излезе от печат най-новата му книга „??зрезки от стари вестници”, в която той представя своя „поглед отвътре” върху събития и процеси в българската журналистика през годините на социализма.
Напоследък името му се споменава покрай дискусиите за писателката Яна Язова и мистерията около изчезването на нейните ръкописи (виж тук). Откъси от романа на Язова „Левски” излизат за пръв път във вестник „АБВ”, чийто главен редактор по това време е Филип Панайотов.

– В книгата „??зрезки от стари вестници” описвате време на жестока цензура, в което е трудно да си представим как изобщо се е правела журналистика…

– Жестока цензура… трудно е да се каже. Макар че има и такава теория, че истинската журналистика може да се създава и да вирее, когато има цензура и когато журналистът трябва да проявява въображение да надхитри цензурата… А когато всичко може да се каже едно към едно – и въображението на журналиста става лениво, пък и до голяма степен се губи тръпката. За жестока цензура може да се говори в периода на „ГлавЛит”, 1952 – 1956 г,. когато има предварителна цензура – тоест, нищо не може да бъде отпечатано, ако не е прочетено и няма печат, че е разре??ено да се публикува. Но и тогава има случаи, когато може да се надхитри цензурата. 56-а година „ГлавЛит” е премахнат, но това не значи, че е премахната цензурата. Най-стра??на и тогава, и сега е автоцензурата, когато човек се съобразява с много неща, и много неща премълчава. Моите студенти често ме питат: „Добре, как съществувахте, какво правехте?”

– Как изобщо човек се е мотивирал да се занимава с журналистика, при толкова много теми табу?

– Принципът на почтения професионализъм е – когато не може?? всичко да каже??, не бива да казва?? нещо, което не мисли??. Хербст има една друга фраза, че той пък оценява журналистите не толкова по това, което пи??ат, а по това, което премълчават. Но тогава такава бе??е обстановката. От друга страна липсата на предварителна цензура има??е пробиви, има??е, така да се каже, „антитоталитарни” публикации в тоталитарната журналистика. Например на Георги Тамбуев. ??ли пък да кажем, това е малко по-екстравагантно, когато във вестник „Пулс” се появи акростих с „Долу Тодор Живков”.

– Коя година става това?

– Това става на пети март 1985 г. Бе??е главен редактор Борислав Геронтиев. ?? което е много интересно, и досега никой не е казал, че го е направил. Тоест, страх ли е, боязън ли…. Очаквах, че някой ще каже: „това е мое дело”, да бъде герой. Никой. Това е литературна мистерия. Говореха, че това е дело на Божидар Божилов, който обича??е подобни номера да прави, но и той до последния момент не изплю камъчето. Отнесе го Георги Тахов, той тогава бе??е редактор в „Пулс”. Взеха му пи??ещата ма??ина, има??е следствие и т. н. обаче нищо не се доказа. Така или иначе цензурата винаги съществува, вие знаете, че и днес я има. Различни са формите. ?? аз от първия час, като вляза при моите студенти, им казвам горчивата истина, че ние ги готвим за наемни журналисти. ?? че наред с професионалното умение, те трябва да имат характер, устойчивост, не може да не правят компромиси, но да знаят къде минава границата, когато компромисът се превръща в непочтеност, в предателство. Така че цензурата е на?? общ спътник и спътник на словото от памтивека. Но понякога, като чета и гледам, и особено като слу??ам някои дне??ни медии, струва ми се, че определена форма на цензура би трябвало да има. Не може всичко да бъде позволено. Това се превръща в антипод на свободата на словото и аргументация именно за някакъв контрол над словото. Обикновено аз давам този пример – театрално представление и един, използвайки свободата на словото, извиква „Пожар”, всички хукват да бягат, премазват се, настава суматоха… А пожар няма….Подобни неща често пъти се появяват в на??ата преса.

– Бихте ли цитирали пример?

– Примери колкото искате, да кажем това, което направиха още „Кукувците”, като казаха, че електроцентралата се е повредила. Но и други неща има, да кажем нещата, които станаха около банките. Неслучайно е казано, че с един вестник може да се убие една муха, но и една банка. ??ма някаква безотговорност в дне??ната българска журналистика, много голяма. Но тя е свързана и с липсата на обществена кауза. Когато главната цел е високият тираж, рекламата, печалбата и когато няма никакво табу, за да се постигне тази цел, като се добавят и поръчковите публикации, и вестниците, които изцяло служат на корпоративни цели… Тоест, изчезва нравственият момент. ?? аз често, понеже преподавам и народопсихология в УНСС, често им казвам, че има много критерии за оценка на даден журналист, на даден публицист, на дадено издание. За мен най-вис??ият е, специално тук за на??ите условия, доколко едно издание съдейства да се излекуват недъзите на на??ия национален характер, доколко използва тези недъзи да трупа печалби, да прави сензации.

– В предговора на „??зрезки от стари вестници” се връщате към времето, в което сте вярвали, че „словото може да направи човека по-добър, живота по хубав и света по-справедлив”. Разделихте ли се някога с тази представа?

– Много ми е трудно пред млади хора като вас да казвам истината. А тя е, че особено напоследък, се оказва, че словото може да направи човека по-зъл и агресивен, да направи живота непоносим и да направи света несправедлив.

– Доста песимистично звучи…

– Аз затова споделям, че ми е трудно. Но пък не мога да не бъда искрен. Даже, понеже заговорихме за тези неща, през 1914 г. излиза първият научен труд по народопсихология с автор Тодор Панов. Това е след първата национална катастрофа. Казва се „Психология на българския народ”, изключително интересна книга. Там, наред с всичко друго, има оценка и за влиянието на журналистиката. ?? той казва категорично „Българският народ няма по-големи врагове от своите политици и от своите журналисти”. Навремето, когато четях тия неща, се чудех как може да говори такива неща. Но за съжаление, особено ако говорим за периода след 89-а г., всичките тези криминални неща, които ни доведоха до този хал, можаха да станат благодарение услугата на българската журналистика.

– В главата „Звезден миг” описвате еуфорията, обзела журналистическата гилдия непосредствено след промените. Какво е продължението на историята?

– Продължението на историята е настъпилото разочарование, затова че всъщност нито в самия СБЖ можаха да станат тези промени, които трябва??е да станат, нито станаха в самата българска журналистика. А те не станаха, защото не стана тази радикална промяна и в обществото. ?? това разочарование се почувства веднага още при второто заседание на конгреса (б. р. – на съюза на журналистите). Докато до голяма степен първото заседание, което бе??е януари 1990 г,. тази еуфория личи, и тази вяра, че да, после нещо ще се промени… След това се оказа, че нищо не се променя.
Проф. д-р Филип Панайотов. Снимки: авторката

– Защо словото се деформира по такъв начин през последните години? Вестниците използват оскъден речник, по телевизиите се излъчват безсмислени ??оу програми, най-тиражните издания са клюкарските… Всички се оправдават, че предлагат това, което се търси, но така ли е наистина?

– Да, това е именно философията на печалбата, на личното облагодетелстване. Не можем да разделяме това, което се случва в българската журналистика от това, което се случва в обществото. Това са скачени съдове. Младият Маркс има една много хубава мисъл – „Всеки народ изразява своя дух в своя печат”, тоест в журналистиката. ?? обратното е също вярно. Защото до голяма степен журналистиката, особено със сега??ните огромни възможности да влияе, тя също формира този дух, тези черти на народната психология. Главната причина според мен е, че рухнаха преди??ните ценности, които добри или ло??и, съществуваха и можеха да регулират обществото. Рухнаха те, нови ценности не изкристализираха и настъпи най-голямата криза – нравствената и моралната, на която не се вижда краят. Това, което става по телевизиите с тези безумни истории, това, което се печата по вестниците. Вие ми кажете, имаме ли престижен вестник в България?

– Не мисля…

– Така. С тези хороскопи, с тези голотии… Подобен печат съществува навсякъде. Но в тези страни, в които се считат нормални, нека това да употребя като термин, се знае – този вестник е престижен, този е булеварден, жълт, знае?? какво може?? да намери?? в престижния вестник и какво не може?? да намери?? в булевардния. При нас тази граница я няма. Особено хороскопи, врачки, какви ли не неща. Простащина стра??на. Радой Ралин не може??е да търпи простащината и в преди??ните години, известна е тая негова епиграма „Докога във страната ни бащина, ще вилней тая стра??на простащина?”. ??зглежда до безкрай.

– Това ли е бъдещето на българската журналистика?

– Аз не виждам…, освен вие младите, да изчезне и това поколение политици, да изчезне и това поколение журналисти, което е свързано с тях и да стане някакво обновление на обществото. ??наче как? Тоест нещата трябва да стигнат до някакъв катастрофален завър??ек, а нещата натам отиват. Ние виждаме – агресията до голяма степен е стимулирана от начина, по който околната среда въздейства на на??ите деца. Винаги е имало такива прояви. Но това като че ли става норма, а не изключение.

– Защо толкова години след социализма, България продължава да е доста назад в класациите за свобода на словото, за демократичност в медиите.

– А къде сме на по-предни позиции? За съжаление именно недъзите на на??ия национален характер ни доведоха до това дередже. За какво става дума – българската неразбранщина, която като че ли е основно качество – още Райко Алексиев го е казал – „Един човек – човек, двама човека- партия, трима човека – разцепление”. Ето сега, това, което става в десницата, това е обида не само за десницата, а изобщо за всички българи. ?? не само в това отно??ение. Това, което бе??е и със синода и т. н. Левски е забелязал този на?? недъг още тогава и употребява такива думи, които обикновено не употребява, за да изрази своето възмущение, той казва „Говна и помия”. ?? от Славейков има нещо на тая тема – той казва, че не ни вървят работите, защото българите са като орел, рак и щука, като раците, по-специално казва той, казва, поне да пълзим в една посока, а ние – един насам, един натам. Друг недостатък да кажем – това, което аз наричам „българската готованщина” – вместо ние да си свър??им сами работата, чакаме някой да ни я свър??и. Дойде Царя – нищо не стана, сега Бойко Борисов – пак нищо няма да стане. Пенчо Славейков има един стих, който е стра??ен „На други се надява, и спи, и се прозява, и туй било народ!” ??ли да кажем, самите политиците ни вну??ават подобни мисли и настроения. След втората национална катастрофа Григор Начевич пи??е писмо на американският президент, в което му казва, че българите се оказаха неспособни да се управляват, затова не е ло??о Съединените щат да приемат България като протекторат поне за 50 години. Сега ние сме нещо като протекторат на ЕС. Даже самият министър-председател предложи тук да дойдат хора отвън, които да ни управляват. Какво самочувствие може да има човек, който живее в тази държава… При това българският елит не е ли??ен от хора, които могат да се справят с тази задача. Само че липсват тези механизми, които да изтласкат напред кадърните. Обратното – кадърните са изтласкани встрани, а изплуват… и мутрите скоро ще почнат да ни управляват.

– Важи ли същото правило и в журналистиката, по-лесно ли е за послу??ните и изпълнителните?

[Тук има??е въпроси за Хайтов и Яна Язова, които не намирам за важни за моите читатели; за цялото интервю, прочетете цялата статия на е-Вестник – б.м., В.М.]

– Преподавате в Софийския университет и в УНСС, кое е най-важното нещо, на което учите студентите си?

– На журналистите никога не е било леко, не е било леко и преди, не е леко и сега. Но аз много обичам Хербст, и затова неговия девиз ми се струва, че заслужава да бъде девиз на всеки, който се посвети на журналистическата професия „Никому в угода, на никого напук”