За какво ни служи днес паметта за Холокоста?

Днес ще публикувам три малко по-различни от обичайните материали. Първо ще пусна статия на Симона Бали под заглавие:

ЗА ЗЛОВЕЩ??ТЕ СПОМЕН??, БУДНАТА СЪВЕСТ, ЕД??Н ЗАДЕН ДВОР ?? ДОП??САНАТА МЛАДОСТ …
Симона Бали

Всеки е виждал заден двор – обикновено е затрупан с вехтории, слънцето рядко огрява пра??асалите прозорци и само някое улично куче вяло се завърта около кофата за смет в търсене на изоставен кокал… Може би се питате какво общо има един заден двор с проблемите ни днес, със световната криза, с протестите по улиците, с агресията сред младежта, с ежедневната ни борба за опазване на духовните ценности, хуманността и надеждата?
Отговорът се крие в добре познатата ни книга-изповед на едно малко еврейско момиче, принудено в разгара на Втората световна война да превърне един заден двор не само в свое скривалище, но и в своя малка вселена, в надежда за оцеляване и крепост на вярата, че „дълбоко в себе си хората все пак са добри”.
Няма да ви говоря за Дневника на Ане Франк, нито за трагедията на отнетата младост, нито дори за абсурда на неописуемия, нечове??ки, невъзможен геноцид над повече от 11 000 000 невинни жертви наречен Холокост… Всъщност много бих искала да го направя, но не мога… Не мога, защото нямам силата да се изправя пред ужаса, да го преживея, да го изстрадам, да се пречистя и да погледна на света отново с надежда… Нямам куража да погледна архивните кадри, пропити с кръв, страх и смърт, да се изправя до бодливата тел, да гледам „мар??а на смъртта”, пред очите ми да преминават милиони номера и чове??ки сенки и в съзнанието ми безпомощно да отеква вечният въпрос „защо”… Прекалено съм пораснала, за да мога да оцелея след такова изпитание и да продължа да вярвам, че в приказките само ло??ите ги убиват…
Аз не мога да го направя… Вместо мен, вместо вас го направиха на??ите деца. Не се упла??иха, не се скриха, разровиха се в кървавия, мъртве??ки заден двор на историята, за да ни напомнят, че нищо не е и не бива да бъде забравено докато тях ги има.
За какво ни служи днес паметта за Холокоста? Това бе??е темата на конкурса за есе и мултимедия, организиран от Б’ней Б’рит ложа “Кармел” 3355 София по повод 27 януари – Международния ден в памет на Холокоста. Когато заедно с изтъкнатия на?? писател Виктор Барух и Фани Криспин бях поканена да участвам в комисията за определяне на наградите аз приех, макар темата да ми се стори твърде сериозна, отвлечена, даже леко кли??ирана и изтъркана. Помислих си какво ли може да напи??е едно 16, 17, 18 годи??но дете за страданието, за паметта, за изкуплението… Та то още не е живяло, може би не се е още влюбвало, не е печелило и не е губило, не е гре??ило и не се е разкайвало, не е наранявало и не е прощавало, не е страдало и не се е отчайвало… Как ли може да достигне до дълбините на тази нечове??ка трагедия, наречена Холокост и да успее да я преосмили спрямо дне??ното си битие?
Когато започнаха да пристигат първите есета още не знаех, че ми предстои едно тягостно пътуване назад към онази история, която не исках да си спомням, към кадрите, които не исках да поглеждам, към мириса на плът, който не исках да усещам, към чувството за вина , което не исках да изпитвам и към истината, че, да, това се е случило, било е, а днес някой се опитва да го заличи и отново да го повтори… Прочетох около трийсетина есета, всяко от които преживяно, изстрадано, прекрасно в стремежа си да бъде както исторически достоверно така и емоционално съпричастно към страданието на милионите жертви на Холокоста. Написаното завладява??е със задълбочени разсъждения относно естеството на злото, анализ на съвременните му измерения, страстно защитена гражданска позиция и в същото време трогва??е с чистотата на убеждението, че дне??ното поколение не би допуснало светът отново да погуби младостта си. Четях и едновременно страдах и съпреживявах написаното, опитвайки се да остана безпристрастен съдия на всяка една детска изповед. ?? се питах колко ли време трябва да мине, за да можем да си позволим да забравим, да не се налага да поглеждаме отново с ужас назад и да прехвърляме товара на спомена върху децата си…
Разплаках се, когато гледах мултимедията на Габриела Барух, една от четирите наградени участнички в конкурса. Умело навързаните кадри, текст и музика без изли??на сантименталност и плакатна назидателност ме накараха за миг да преживея целия ужас на унищожението, да пропадна в бездната на ужаса и преодоляла отчаянието отново да се върна към живота. Една ду??а докоснала се до света на сенките и завърнала се пречистена в света на оцелелите…
Безкрайно съм благодарна на всички деца, които имаха куража да погледнат очи в очи смъртта, именните и безименни жертви, планините от трупове, угасналите детски погледи, газовите камери, бодливата тел… Аз нямам силата да го направя, но те преодоляха себе си, страховете си, ко??марът на миналото и го направиха…
Ще спомена имената на победителите в конкурса с уговорката, че спечелилите сме много повече от наградените. А те са: Ани Паликова в категорията публицистично есе, Георги Кръстев в категорията художествено есе както и Виктория Барух и Виолета Костадинова в категорията мултимедия. Една прекрасна идея за достойно отбелязване на Международния ден на Холокоста се превърна в празник на живота, на неунищожимия чове??ки дух, на вдъхновената младост. Младост, която Ане Франк не можа да доживее, но остави като завет на идните поколения. Младост, която на??ите деца дописаха вместо нея …
Питате се какво стана със задния двор? Не го търсете. Него вече го няма. Децата ни не искат да го има.

Следващите две есета са на наградени в конкурса деца. Прочетете есето на Ани Паликова и това на Георги Кръстев.