от Ани Паликова
(Есето е наградено в конкурса за есе и мултимедия по случай 27-ми януари, Международния ден в памет на Холокоста)
Нека се разходим по улиците на София. Ако загърбим лъскавите булеварди с помпозни витрини и поемем по малките улички в центъра, в околните квартали, в по-отдалечените жилищни комплекси, можем да открием истината за ду??ата на града и на неговите обитатели. Ще я разпознаем не само по мръсотията, хаоса и намусените лица, но и по стените, където поколения столичани са оставили своя почерк, увековечавайки мислите и идеите си.
Между любовните самопризнания и клетвите във вярност на любимия футболен отбор се прокрадват лозунги като „Смърт за турците”, „Циганите на сапун”, „Да живее бялата раса”, а на други места хора по-лаконични, но същевременно и по-категорични, рисуват просто пречупен черен кръст – свастика.
На фона на тези „??едьоври”, на фона на расистките вицове, които са основна атракция на много приятелски събирания, на фона на всекидневните сбивания между българи и представители на малцинствата, тръбенето по медиите около международния възпоменателен ден на Холокоста звучи лицемерно и някак не на място. Тръбим пред света, че ние, българите, сме толерантни към малцинствата и сме една от малкото страни, отказала да изпрати своите евреи в концентрационните лагери на съюзническа Германия по времето на Втората световна война, но някак безмълвно затваряме очите си пред съвременните примери и факти, говорещи за промяна в мисленето на много българи, сочещи признаци на нетолерантност, както и расова, и религиозна нетърпимост към „различните”.
На 27.01.1945 година съветски войски освобождават затворниците на концентрационния лагер Ау??виц, превърнал се в символ на Холокоста с двата милиона ду??и, които там са намерили своята гибел. Този ден е и международният възпоменателен ден на Холокоста – ден, в който да се замислим над събитията, случили се през Втората световна война, да отдадем минутка мълчание за милионите невинни жертви и да намерим в себе си своя поука, учеща ни на толерантност, състрадание и хуманност.
В България този празник се свързва най-често със спасяването на българските евреи – повод за национална гордост и тупане в гърдите – „и ний сме дали нещо на света”. Документалните филми, разказващи славната история на на??ия подвиг, както и до болка познатите драми, пускани всяка година по това време, като например „Списъкът на Шиндлер” или „Пианистът”, оставят у обикновения зрител чувство за досада, изтърканост и баналност – той няма да се трогне от фотографиите на цар Борис Трети, ръкуващ се с други изтъкнати по това време обществени личности, нито пък ще открие нещо ново в повторения за пореден път набор от хубави, трогващи, но вече гледани филми. Смутеното лице на някой водещ, надничащ постоянно в сценария си, няма да остави у него впечатление за съпричастност към жертвите на геноцида по времето на нацистите. Зрителят ще смени канала и ще забрави какво се е случило на този ден.
А той не бива да се забравя – понеже в дне??но време той не е просто отдаване на почит към невинните жертви на зверствата на Холокоста, а нещо много повече – точно той е поводът всеки да си припомни какво значат думите: морал, толерантност, братство, съпричастност, равенство, милостивост. Да преосмисли отново какво е добро, какво е зло, кое е черно, кое е бяло, да види и оцени всички нюанси между двете. Защото чове??ката природа се нуждае от нещо, което наистина да я разтърси, за да се събуди от дългия летаргичен сън.
?? аз, като един обикновен средностатистически човек, момиче, ученичка, бях запозната с Втората световна война и Холокоста, разбирах трагедията на неговите жертви, но едва наскоро осъзнах напълно мащабите му. Шест милиона е суха цифра, която не дава реална представа за жестокостта и ужаса на този геноцид. Но преди няколко дни попаднах на подробна хронология на престъпленията, извър??ени от нацистите върху еврейския народ в периода между 1933-та и 1945-та година – година по година, ден по ден, стъпка по стъпка, рана след рана … ?? се поинтересувах за още. Намерих снимки, по-красноречиви от всички цифри и от всички факти, документиращи какво са заварили съюзническите войски, когато са щурмували концлагерите и са освободили оцелелите. Това бяха снимки на хора, измъчени от непосилен труд, недохранени, слаби като скелети, облечени в дрипи. Хора, намерили своята смърт в газови камери, струпани на огромни купчини, продукцията на фабриките за смърт… Хора, изгорени живи, докато се опитват да избягат от своята участ. ??стории на анонимни очевидци, заварили в тези лагери на смъртта „и вътре, и извън постройките килим от трупове, чове??ки екскременти, парцали и мръсотия”.
Това са картини, които се запечатват в съзнанието на човек. Шокират, ужасяват, трогват. Те дават отговор на въпроса, защо е наистина важно паметта на загиналите да се почита всяка година. Дават живот на иначе изтърканата сентенция, която ни учи да помним миналото и да се учим от него, за да не повторим същите гре??ки в бъдеще.
А след минутката мълчание в памет на жертвите на Холокоста, в съзнанието се избистря и друга мисъл – състраданието, толерантността и равенствето между всички хора по света не е списък от банални фрази, за които човек да се сеща само на определени дати от календара. Това е нещо, с което човек живее.
На думи звучи прекрасно, но за съжаление са малко хората в на??и дни, които наистина мислят така. Агресията, насилието, нетолерантността, нетърпимостта към хора от малцинства, различни раси или религии, желанието да нарани?? личността и унищожи?? човека срещу теб не са призраци от миналото, а част от всекидневния живот – даже в училищата. На никого няма да му направи впечатление поредният циничен расистки виц – дребна работа, нито пък небрежно надрасканата свастика – било то на улицата или пък на някакъв училищен чин. Дребна работа. Фаталната хроника по вестниците ще съобщи за още някакъв си там побой – дребна работа…
На хората им липсва онзи поглед отвъд собственото битие, които приспива самодоволоността, които приспива егоистичните проблеми поне за малко. Погледът през очите на другия, който за миг събужда едно ново разбиране за хуманността, което веднъж достигнато, не се губи. Как да очаква?? от младите, що-годе доволни от положението си хора, да мислят за философски понятия като толерантността в практичен аспект, когато на тях самите им липсва онагледеното значение на тази дума? Как да иска?? от един тийнейджър състрадание, когато той не познава страданието? Как да иска?? от прагматичните му, направени от живота цинични, родители да го поучават във вис??и ценности, когато те самите нямат време за това?
Ако само можеха да си представят техния живот съсипан, техните домове разру??ени, техните вещи счупени, техните дрехи разкъсани, техните книги изгорени, техните родители или деца обиждани, бити, отвличани, техните пулсиращи вени, техните ребра, които едва не разкъсват съсухрената им кожа, то тогава… Нека си представят как сами живеят в Ау??виц, Треблинка или Дахау. Нека си представят как техният ред да стъпят в голямата сграда идва; как събличат затворническите дрипи, как за последно виждат разкъсаната си плът, как за последно минават през врата на тази земя, как са сами сред стотици все още живи скелети и как след миг усещат нахлуващия в телата им отровен газ…
Проблемите в обществото не могат да се ре??ат с един замах на магическата пръчка – нужни са усилия – били те малки или големи, но постоянни. ?? добре че има хора, които ги правят – учителите, които ще подхванат дискусия с класа за дискриминацията и толерантността, историците и писателите, които ще разчовъркат болезнена тема, като например Втората световна война, или пък даже обикновените граждани, които ще заличат грозната драсканица на стената, ще направят забележка на духовития разказвач на вицове, а на двадесет и седми януари ще си припомнят, за пореден път, трагедията на Холокоста и урока, който той носи на човечеството.
?? така, с малки стъпки, постепенно, обществото върви напред. Движат го тези, които вярват в хуманността. Аз вярвам, че има такива хора. A ти?