Днес баща ни, Миле Марковски (14.04.1939 – 12.04.1975), навършва 80 години.
Някой ще каже: “Ама как така ‘навършва’, той не е ли загинал в катастрофа на 12-и април 1975 г.?”
Този някой ще е хем прав, хем крив.
Прав е, че е загинал на тази дата. И е крив, защото баща ни е жив – в спомените на семейството и приятелите си, в паметта на хората, които го познаваха, както и чрез книгите си, които днес могат да бъдат намерени за свободно сваляне в Интернет – в дигиталната библиотека на Гугъл или в Chitanka.info – книгата “Приказки“(1).
Крив е, защото за баща ми си мислим през неговите думи, останали по белите листове. Например:Смея се по цял ден;
и когато ми се смее, и когато не ми се смее.
Смея се:
сутрин, обед, следобед, вечер.
Смея се и когато спя.
Но не плача, когато се смея. Има люде, които се смеят и плачат.
Ето така – плачат.
Аз всъщност се смея, за да не плача.Мислехме да напишем още много за него, но решихме, че няма да сме много обективни, затова е по-добре да дадем думата на журналиста Борис Данков – един от много хора, на които баща ни бе успял да помогне в кратките седем години, в които живя в България, преди да ни напусне – два дни, преди да навърши 36 години. През 2015 г. той публикува във в. “Дума” статията “Талант, покосен жестоко от съдбата”(2), която препечатваме тук.
Игор и Вени Марковски – синове на писателя Миле Марковски
***
Точно когато седях умислен и сам в някогашния габровски ресторант “Могильов”, пред мен застана непознат човек, облечен в елегантно яке с бяла риза и вратовръзка, който изрече като в картечен откос:
– Ти защо си сам?…
– Ами защото всеки човек е сам – отвърнах, без да подозирам, че моят отговор ще провокира с непознатия дълъг “философски” разговор на тема самота и началото на едно познанство, оставило в мене скъп спомен за безкористна човешка доброта и отзивчивост.
Запознах се с Миле Марковски в Габрово някъде около 1972 година. Тогава като заместник главен редактор на в. “Септемврийче” той беше дошъл по абонаментната кампания на вестника, а моя милост по онова време бях журналист в културния отдел на габровския вестник “Балканско знаме”. Две години по-късно се срещнах с него отново – този път в коридорите на Полиграфическия комбинат “Димитър Благоев” – вече като безработен провинциалист, дошъл да “превзема” София. Мислех си, че той отдавна е забравил нашата мимолетна среща в “Могильов”. Опроверга ме с проявения интерес към моята личност и сполетелите ме проблеми, като обеща на всяка цена да ми помогне “с каквото може”, за да започна работа във вестник “Народна младеж”…
И го направи, без какъвто и да е намек, с който да ми подскаже, че съм му задължен с нещо. Зарекохме се взаимно, че някога ще седнем отново “на маса”, за да полеем “хубавата работа”, като се заканихме да продължим нашия “философски” разговор. Но стана така, че мене ме повлече новата работа, а Миле все по-рядко се появяваше в коридорите на комбината. Докато на 12 април 1975 година не дойде злокобната вест за автомобилната катастрофа на кръстовището в “Ситняково”, при която той загина трагично.
Трудно е да се повярва, че оттогава са изминали 40 години. Но очевидно времето не прощава нищо. Дори и това, че сме се разминали с някого така нелепо. Толкова години по-късно ми се ще да помена Миле Марковски с добра дума, да припомня неговото име на талантлив писател и разказвач, завещал ни необикновено оригинално и интересно литературно творчество, което поради новата политическа конюнктура съвсем несправедливо като че ли е оставено в забвение.
* * *
Като син на поета Венко Марковски той преживява нелеката участ на своя баща, преминал през злокобния титовистки лагер “Голи Оток” и издевателствата на македонизма, за да се върне през 1965 г. в татковината България. През 1968 г. Миле Марковски също се изселва в София заедно със семейството си. Оттогава е зам. главен редактор на в. “Септемврийче”. През следващите години една след друга излизат неговите книги: “В неделя след обед” (1969), “Въздух с пенсия” (1969), детският роман “Пясъчко” (1974), поемата-притча “Непресъхнали кандила” (1974). Посмъртно са издадени книгите му “Приказки” (1976) и “Твърдоглаво време” (1985 и 1999).
През 1975 г., малко преди смъртта си, за романа “Пясъчко” е удостоен с годишната награда на Съюза на българските писатели, както и с награда за цялостното си литературно творчество.
Детски писател, но не само
В “Речник на българската литература” (т. 3) за Миле Марковски съвсем лаконично е отбелязано, че “с най-големи достойнства са творбите му за деца”. Тази оценка се повтаря и в “Речник на новата българска литература” (1994), където той е представен преди всичко като “детски писател”, чиято проза се характеризира с “ирония и моралистичен (!) патос”; отрича “консуматорството и бездушието на съвременния човек, откъснал се от корените си”. В нея бил изразен “стремежът на автора към разкриване на доброто у човека”. В творбите му се преплитали “лиризъм, драматизъм и дълбоко психологически подтекст”. Авторът непрекъснато изненадвал “с богатата си поетична инвенция и неочаквана метафоричност, сполучливо пречупени през детския свят”. Накрая – той разказвал “сладкодумно емоционално със съпричастност и лирична мекота, като ненатрапчиво провокирал съзнанието и обогатявал мисленето на малкия читател”.
Не може да се отрече “интуитивната дарба” на М. Марковски “да усеща детската душа”, да “общува” с децата чрез своите наистина неподражаеми приказни сюжети и персонажи; да “одухотворява” вещите, като създава свой фантастичен свят…
Но Миле Марковски е не по-малко талантлив автор на “книги за възрастни”, на оригинална и интересна белетристика. Независимо от скромното по обем творчество, което ни е оставил поради ранната си и нелепа смърт.
Майстор на притчата
В посмъртно издадената през 1999 г. книга на Миле Марковски “Твърдоглаво време” от издателство “Хайни” са събрани няколко от неговите емблематични литературни притчи, които дават представа за дарбата му да пише афористично: да осмива и иронизира “универсалните” човешки недъзи и слабости; безумията и тъпотиите на някогашната бюрократична система; пословичните “деформации”, докарали ни до задънената улица на социалната безизходица и егоизма в “новите” човешки отношения; до въпиющото опростачване на нравите и посредствеността на политическите елити; до екзистенциална нищета, довела обикновения човек до ръба на животинското падение и оцеляване.
Така в “Чуден човек някой” главният герой иска да си купи палатка, за да си направи “частен цирк” с “музика и скара”, но церберите-бюрократи не му разрешават. Героят в “Малък дефект” е член на… 42 организации, чието хоби е произнасянето на скудоумни речи (днес не по-малко “модно” занятие!). В друга притча “Устата”, според автора, за да се разбере каква е “разликата между капиталистическата и социалистическата система”, трябва да се види “какво е било положението по време на османското иго”. Съвсем естествено тези “пейзажи и персонажи” пораждат основателен смут, но и смях. Затова в “Прослава на смеха” авторът изповядва: “Смея се по цял ден: и когато ми се смее, и когато не ми се смее. Смея се: сутрин, обед, следобед, вечер. Смея се и когато спя. Но не плача, когато се смея”.
Блестящ разказвач
“Срещи с Ванкош” е цикъл от разкази на Ванката, по прякор Ванкош, който “доверява на автора” поучителни случки от живота си. В първата от тях “Бележка от умрелия” той надхитрява властта, за да не събори старата къща, която е наследил от баща си. В “Три невинни чада” бракониерът Ванкош надхитрява пък съда за незаконно убитите зайци, като ги заменя с… питомни. В “Любов, моя Любов” подпийнаият Ванкош се опиянява от младите и влюбени хора в заведението и съвсем естествено стига до прозрението, че “Красотата ражда добрина, ала и добрината ражда красота”. В “Човекът не може да бъде” Ванкош е срещнал пословичния нашенец Тома Неверни, който за всяко ново нещо цъка с език и казва “Не може да бъде”. Нещо, което в новото ни демократично време като че ли вече сме отработили като навик за постоянно и болезнено черногледство.
Миле Марковски не дава “рецепти” за “оправяне” на нещата. Той само установява, че “такива цъкаджии” не могат да попречат на хубавите неща, които има да се случат в нашия живот, като разказва интересно и непринудено с езика на своя главен герой.
Поемата “Непресъхнали кандила”
е една от последните творби на Миле Марковски, за която Атанас Далчев пише, че тя може “да се стори на мнозина малко особена, дори странна”. Според големия български поет “ключът на вратата” за тази на пръв поглед “заключена къща” е в поетичното предисловие на автора, което насочва към “сенките на Белоградчишките скали” и “конницата на спомените”. Съвсем точно Ат. Далчев е забелязал, че Миле Марковски не пише “исторически разказ, легенда или приказка”.
Като се опира върху мита за вкаменените видения на легендарните Белоградчишки скали, той извайва своя представа за националната ни летопис. В нея “галопират светкавици – настръхнали къртици”. От преизподнята на миналото идват красивата млада Невеста и Нашествениците, Исполинът и Жътварите, Нямата жена, Воденичарят. Появява се царица Тамара, която моли за прошка монасите, които отказват “да изповядат изменник на своя род”.
След идването на Бунтовника се мярва и Предателят, ослепените воини и митичният образ на Царя, който слиза от “цветните висини”. Като изневиделица идва прозрението: “И ще бъдем едно, ще бъдем това, което винаги сме били. И един българин ако остане, ще е като нас” (с. 70)
— —
Мнозина са изричали ласкави думи за личността и творчеството на Миле Марковски. Но най-силно и искрено за него като че ли приживе е написал поетът Воймир Асенов: “Аз нямам роден брат, но литературни събратя – дал Бог – пише той. – Един от тези мои литературни събратя, които в тези предателски времена ми остава верен и вечен приятел, е Миле Марковски. Нас ни свързва от младини земята македонска и кръвта българска… Той можеше да обогати българската ни книжовност с още и още чисти и високо човечни литературни творби. Можеше… а може би великодушно ни отстъпи своето място по Пътя… Ах, как е нужен сега Миле Марковски и на земята македонска, и на кръвта българска!”
Как е нужен, за да ни каже, че рано или късно “ще бъдем едно, ще бъдем това, което винаги сме били” с нашите братя от Македония. Въпреки всичко и независимо от всичко.
______
(1) https://chitanka.info/book/7465-prikazki
(2) https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=98639