Актуал(изира)на история от миналото

Строежът наближаваше към своя край. Жиците се окачаха по стълбовете и двете трасета – от гарата до мола и от пазара до гробищата покриваха голямата част от града.
Отначало искаха откриването на тролейбусната линия да стане в деня на 18-ата годишнина от 4-и септември (датата, на която Бойко се беше запознал с Цецо), но вносителят на тролеите, оправдавайки се с „арматурата“, не ги предаде в определения срок. Трябваше откриването да бъде отложено до първи май. За този ден абсолютно всичко бе готово.
Вървейки бавно, концесионерите стигнаха заедно с манифестантите до площада. Там се бе събрал целият град. Новата сграда на депото бе обкичена с гирлянди от елови клонки, плющяха знамена, вятърът тичаше по лозунгите. Конен милиционер препускаше след първия появил се продавач на сладолед, бог знае как попаднал сред празния кръг от тролейбусни работници. Между двете врати на депото се извисяваше нестабилна, празна още трибуна с микрофон-усилвател. Към трибуната се приближаваха делегати. Сборният оркестър на общинските служители и въжарските работници изпробваше силата на белите си дробове. Тъпанът лежеше на земята.

Тодор Живков открива нов път

Из светлото депо, в което бяха наредени десет сини тролейбуса, номерирани от 701 до 710, се шляеше софийски дописник с мъхнат каскет. Отпред на гърдите му висеше огледалце, в което той често и загрижено надзърташе. Дописникът търсеше главния инженер, за да му зададе няколко въпроса на тролейбусни теми. Очеркът за откриването на тролейбусната линия бе вече готов в главата му, бяха включени и резюметата на още непроизнесените речи, но той продължаваше да търси добросъвестно, като намираше само тоя недостатък, че няма бюфет.
Сред тълпата пееха, крещяха и чоплеха слънчоглед, очаквайки пускането на тролея.
На трибуната се изкачи президиумът на общинския изпълнителен комитет. Предъвквайки думите си, местният журналист Бончо Бончев разменяше мисли със събрата си по перо. Чакаха софийските тв-репортери.
— Дами и господа! — каза Цветанов. — Моля да считате за открит тържественият митинг по случай пускането на тролея.
Медните тръби се раздвижиха, въздъхнаха и изсвириха три пъти „Батальонът се строява“.
— Дава се думата за доклад на г-н министъра! — извика инж. Ганев.
Бончев и софийският гост, без да се наговарят, записаха в бележниците си:
„Тържественият митинг бе открит с доклад от председателя на парламентарната група г-н Цветанов. Множеството се превърна в слух.“
Двамата дописници бяха напълно различни хора. Софийският гост бе ерген и млад. Бончо Бончев, обременен с голямо семейство, отдавна бе прехвърлил четвъртото десетилетие. Единият винаги бе живял в София, а другият никога не бе ходил там. Софиянецът обичаше бирата, Бончев освен ракия нищо друго не слагаше в уста. Но въпреки тази разлика в характерите, възрастта, навиците и възпитанието, впечатленията и у двамата журналисти се изливаха в едни и същи изтъркани, извехтели, оваляни в праха фрази. Моливите им заскърцаха и в бележниците се появи ново записване: „В деня на празника улиците на града сякаш са станали по-широки…“
Цветанов започна речта си хубаво и простичко:
— Да се прокара толей — каза той, — не е като да купиш магаре.
Сред тълпата неочаквано проехтя гръмкият смях на Остап Бендер. Той оцени тази фраза. Цветанов, насърчен, без сам да разбира защо, изведнъж заговори за международното положение. На няколко пъти се опита да вкара доклада си в тролейбусните линии, но с ужас забеляза, че не може да стори това. Думите сами, против волята на оратора, излизаха някак международни. След Путин, на когото Цветанов отдели половин час, на международната арена излезе американският президент Тръмп. Множеството се размекна. Дописниците едновременно записаха: „Ораторът обрисува картинно международното положение…“ Разгорещеният Цветанов се изказа зле за македонците и премина към Ердоган. И едва към края на речта си той надви своята втора международна природа и заговори с хубави делови слова:
— И аз мисля така, дами и господа, благодарение на кого се пуска тоя тролей, който след малко ще излезе от депото? Разбира се, благодарение на Бойко Борисов, благодарение на всички работници, които действително поработиха, добросъвестно. И още, господа, благодарение на честния наш народен представител! На него също благодарим!
Започнаха да търсят народния представител, но не го намериха. Кметът, който отдавна вече гореше от нетърпение, се провря до преградката на трибуната, махна с ръка и заговори гръмогласно за международното положение. Когато той свърши речта си, двамата дописници се ослушаха в слабите ръкопляскания и бързо записаха: „Бурни аплодисменти, които преминаха в овация…“ После размислиха и намериха, че „преминаха в овация…“ е май доста силничко. Софиянецът се реши и задраска „овация“. Бончо Бончев въздъхна и я остави.
Слънцето бързо се търкаляше по наклонената плоскост. От трибуната се поднасяха поздравления. Всяка минута оркестърът свиреше туш. Падна здрач, а митингът все още продължаваше. И говорещите, и тия, които слушаха, отдавна вече чувствуваха, че е станало нещо нередно, че митингът се е проточил, че трябва да се премине колкото се може по-скоро към пускането на тролея. Но всички бяха така навикнали да говорят, че не можеха да спрат.
Най-сетне намериха народния представител. Той беше целият изцапан и преди да се качи на трибуната, дълго ми в канцеларията ръцете и лицето си.
— Има думата нашият народен представител! — оповести с радост Цветанов. — Хайде, говори ти, че аз съвсем не казах туй, което трябваше — добави той шепнешком.
Депутатът искаше да каже много неща. И за магистралите, и за тежката работа, за всичко, което бе направено и което още може да се направи. А могат да бъдат направени много неща: да се освободи градът от потъналото в зараза пазарище, да се построят покрити стъклени корпуси, може да бъде построен постоянен мост вместо временния, който всяка година бива отнасян от пороите, може най-сетне да се реализира проектът за построяване на огромна кланица с хладилник.
Народният представител отвори уста и запъвайки се, заговори:
— Дами и господа! Международното положение на нашата държава…
И запредъвква такива всеизвестни истини, че народът, който слушаше вече шестата международна реч, загуби всякакъв интерес.
Едва когато свърши, депутатът разбра, че и той не каза нито дума за тролея. „Колко срамно — помисли си тя, — никак не умеем да говорим, никак!“
И си спомни речта на един френски депутат, когото бе слушал на едно събрание в София. Французинът говореше за парижкия печат. „Тия акробати на перото бе възкликнал той, — тия виртуози на фарса, тия чакали на компютрите…“ Французинът произнесе първата част на речта си в тон „ла“, втората — в тон „до“ и последната, патетичната — в тон „ми“. Жестовете му бяха умерени и красиви.
„А ние само бръщолевим — реши депутатът, — по-добре съвсем да не бяхме говорили“.
Беше вече съвсем тъмно, когато премиерът Борисов, дошъл току-що, сряза с ножиците червената лентичка, която преграждаше входа за депото. Работниците и представителите на обществените организации нахълтаха шумно във вагоните. Дръннаха пискливи звънчета и първият тролей, управлявана от самия Борисов, се измъкна от депото под оглушителните викове на множеството и стенанията на оркестъра. Тролеят изглеждаше още по-ослепително, отколкото през деня. Всички се понесоха един след друг по улицата; те минаха над реката, изкачиха се леко в града и завиха по улица “Мария Луиза”. Във края на тролея се бе настанил оркестърът; оркестрантите, изкарали тръбите от прозорците навън, свиреха “Моята полиция”, а Веско Маринов пееше ли, пееше.
Цветанов, с кондукторска униформена куртка и чанта през рамо, скачаше напред-назад, усмихваше се мило, даваше сигнал, когато трябваше и когато не трябваше, и връчваше на пътниците покани за коктейла по-късно в НДК. През минута-две той заставаше срещу Веско Маринов и му се усмихваше свойски.

_____
* Актуализиран текст от оригинала на Иля Илф и Евгений Петров в книгата “Дванадесетте стола”.

This entry was posted in Bulgaria, jokes, на български. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.