Първият (и основен) предговор към предстоящата да излезе в Университетското издателство на СУ “Св. Климент Охридски” моя книга “УЛОВЕНИ В МРЕЖАТА“, от д-р Христофор Караджов – Калифорния Стейт Юнивърсити, Лонг Бийч.
Корица на книгата “УлоВени в Мрежата”
Когато през октомври 2016 г. от един сайт с предизвикателния надслов „Новини без филтър и страх“ тръгна информация, че римският папа е забранил на католиците в САЩ да подкрепят Хилари Клинтън в президентските избори, само за седмица тя беше споделена от близо милион души във Фейсбук. Съпътстващите коментари бяха в дух „Франциск застава на страната на Тръмп“ и този лайтмотив бе повторен дори от телевизионния екран, макар и с уговорката, че „източникът е несигурен“.
Сайтът snopes.com, който се ползва с репутацията на дългогодишен разобличител на т.нар. градски легенди, веднага публикува проверка на фактите. Той надлежно писа, че първо, най-влиятелният религиозен лидер в света принципно не заема страна в политическите избори на други държави, второ, става въпрос за погрешна интерпретация на старо писмо на кардинал Ратцингер, преди той да стане папа Бенедикт XVI, и че всичко това няма абсолютно никакво отношение към сегашния папа Франциск I. Логично, безпощадно и точно, ще кажете.
Познайте колко души споделиха във Фейсбук тази новина? Около 30 хиляди. Можем спокойно да заключим, че останалите 970 хиляди или наистина са повярвали, че Франциск подкрепя Доналд Тръмп за президент, или умишлено са предпочели да разпространят невярно твърдение, или просто са споделили по заглавие и после са се почувствали твърде неудобно, за да признаят грешката си.
Според друга метрика сайтът, от който дойде фалшивата новина за папата, е харесан във Фейсбук от 2,8 милиона души, докато страницата на snopes – от 640 хиляди. Дали ще приемем едно към 33 или едно към 4,3 като съотношение между лъжата и истината, между спекулацията и фактите, между фантазията и действителността, не е особено съществено. Тенденцията през последните години е ясна, макар и за причините и дефинициите да се спори ожесточено. В безброй публицистични материали, бюрократични документи и академични изследвания по въпроса ще намерите предостатъчно дискусии, които често включват накрая формулировка в дух „проблемът налага многопосочни решения“. Това е начин да се каже „Ох, колко е сложно!“
Всички те са прави да бъдат смутени.
Пиша това, защото с Вени от доста време насам разговаряме за фалшивите новини, за умишлената и неумишлената дезинформация онлайн, за т.нар. тролове и медийни политики. И сега, след като изчетох книгата му, няма как да не се съглася с него, че всеки, който подминава фалшивите новини като нещо несериозно или незаслужаващо внимание, рано или късно става тяхна жертва. Също като него вярвам, че образованието трябва да е горещата вода в ежедневната лична информационна хигиена. Да убедиш хората, че къпането е полезно, отнема сериозни, дългогодишни усилия, защото има дори чистофайници, които предпочитат парфюма пред сапуна. Но парализата на мисълта и волята не помагат нито в педагогиката, нито в живота.
Нищо от по-горното не ми беше очевидно през пролетта на 1997 г., когато с Вени си сътрудничехме покрай създаването на сайта на сп. „Сега“ – аз като зам.-главен редактор, а той като създател и шеф на БОЛ.БГ и „Интернет общество – България“. Във времето на чегъртащите модеми и неумолимо бавната връзка инстинктивно вярвах, че всички „традиционни“ медии трябва да излизат онлайн час по-скоро, а той се занимаваше систематично със създаването на политическа и бизнес среда за това. В книгата му можете да прочетете доста подробности за генезиса на българския Интернет, за съдебните битки срещу лицензирането му у нас, за споровете относно авторските права. Някои от фактите знаех, някои ме изненадаха. Всичките са интересни.
Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите, бе казал един бележит френски критик и журналист през XIX век. Днес ще чуете често, че хората са „изпростели“, че критичното мислене вече не е на мода, че заради това конспиративните идеи са по-силни от преди. Това е и така, и не е така. Развитието на социалните медии не е променило човешката природа, но пък направи някои нейни характеристики по-очевидни. Разминаванията в мненията, което винаги е било нормална част от нашето общуване, сега изпъква особено ясно, но не е нещо фатално само по себе си. Няма да забравя споровете, които съм водил онлайн с почтени, умни хора като покойния доц. Кристиян Таков например. Поне аз винаги излизах от тях с усещането, че съм научил нещо полезно. Всъщност, и с Вени не винаги сме на същото мнение по всеки въпрос. Но личното познанство по парадоксален начин вади личния елемент от спора. Не мога да си представя разговор, в който ще напуснем рамките на принципната дискусия. Подобно взаимно уважение, уви, невинаги е норма в общуването в Интернет форумите, в дискусиите под медийни публикации и във Фейсбук. Знаете за изследванията, че някои от троловете демонстрират в поведението си онлайн елементи от това, което психолозите наричат „тъмната триада“ – комбинация от нарцисизъм, психопатология и макиавелизъм. Извън това, някои от спорещите просто нямат културата да водят разговор, без да викат. Някои се палят твърде лесно. За други темата е много важна. Модерирането на форумите от редактор е трудоемка задача за „традиционните“ медии, но към момента представлява единственото разумно решение. В контролираните от нас социални платформи като Фейсбук това се превръща най-вече в лична битка. И на двете места създаването на критерии, които запазват различията в мненията, но не допускат агресията, е сложна, но не невъзможна задача. Проблемът е, че подобно занятие отнема много време за всяко издание и за всеки човек, а ако се извършва автоматично, лесно се превръща в стрелба с гаубица по врабчета. Да се спори с логически аргументи и проверени източници, е много по-трудно, отколкото с кратки „мимове“, подобно на четвъртокласници, или с отклоняване на разговора към личностите на спорещите. За онези, които искат да упражняват словесни бойни изкуства, онлайн варианти има безчет и те никога няма да изчезнат. Но не търсете особени истини там.
Неслучайно напоследък се появиха доста научни изследвания, свързани с емоционалните последици от излишно агресивните дискусии в различни онлайн платформи. Най-голямата вреда от тях е, че отблъскват участниците, които имат да кажат нещо по същество, и оставят само онези, които са склонни към личностни нападки. Че Вени е непримирим към атаките ad hominem, е очевидно за всеки, засичал неговото участие в дискусии. Създаването на среда, в която може да се води нормален разговор, е битка, която си струва да бъде водена. В някакъв смисъл тя е дори по-важна от проблема с фалшивите новини, защото установяването на добър тон и доверие в разговора предшества изясняването на фактите.
Друга ключова разликата между „преди“ и „сега“ се състои в това, че идеи, които бяха в периферията (т.е. екстремистки по дефиниция), си оставаха там по сравнително естествен начин – хората просто не ги споделяха и не говореха за тях, като така им отказваха популярния вот. Днес много от крайните групи манипулират умело алгоритмите за споделяне, които социалните платформи използват. Това, което върши чудесна работа за снимки на котенца и цветенца, също може да помогне на омразата и предразсъдъците да намерят сцена. Така екстремистките идеи често влизат в мейнстрийма и се превръщат в равностоен участник в дискусии, които преди са били затворени за тях, което ги представя като по-малко крайни, отколкото всъщност са. Ако попитате всеки един от споделилите фалшивите новини (или както Европейският съюз предпочита да ги нарича днес – дезинформация), често ще чуете нещо в духа „Сигурно не е съвсем вярно, но не може да няма нещо“. Същото важи и за битовия расизъм, антисемитизъм, всякакви видове омраза към друговерците, към хората от различна етническа група и обикновената глупост, които забелязваме онлайн. В България почти никой не смята, че прави кой знае каква простъпка, като ги споделя – нещо като пресичане на празна улица без пешеходна пътека. Очевидно не само у нас смятат така. Съвсем наскоро наблюдавахме това в начина, по който конспиративни теории за мюсюлманите в Шри Ланка бяха подхванати от съвсем редови хора, които в останалия си живот са напълно умерени и хич не приличат на екстремисти. Но благодарение на масовата безотговорност, през февруари–март 2018 г. тези слухове само за седмици придобиха легитимност и доведоха до бунтове с човешки жертви. Кой е виновен?
Всички чухме подобни въпроси, отправени към Марк Зукърбърг в американския Конгрес, вярвам, че следите повечето развития по тази тема. Можем да разсъждаваме много дали Фейсбук създава екстремисти, или просто ги привлича или дали данните на „Кеймбридж аналитика“ са използвани да раздухват съществуващи различия, или да създават нови. Можем да спорим дълго за разследванията на ФБР и американския Конгрес и за влиянието на отделни държави в социалните медии. Но проблемите не са ограничени до една платформа, до един случай, до едно следствие. Знаете отлично, че Туитър, Инстаграм и дори Уотсап и Снапчат също имат своето участие, да не говорим за YouTube или добрите, стари сайтове и блогове. Знаете и колко дълбока е проказата, пронизваща и социалните, и традиционните”” медии на България – държава, която от април 2018 г. заема незавидното 111-о място по свобода на словото в класацията на „Репортери без граници“, но в която три милиона души са „в Интернет“ и поне половината от тях имат профили във Фейсбук. От това, което наблюдаваме, можем да заключим, че наравно с умните и премерени хора изобилстват такива, които надценяват аналитичните си възможности или са в плен на тъмната триада, или са някъде по средата. По-обезкуражаващото е това, че популярността онлайн изобщо не се определя от способността да бъдеш безупречен с фактите, както илюстрирах с примера за папата и Тръмп. Буквално докато пишех тези редове, анонимен зломишленик пусна „новината“, че изчезналият алпинист Боян Петров е намерен жив, а съвсем реален депутат от Народното събрание обяви водата в София за „отровна“. И на първата, и на втората дезинформация се вързаха доста българи.
Как може човек да е оптимист тогава, без да бъде обвинен, че е като прословутата Полиана? Тя е герой от американската детска литература, чието име се превръща в нарицателно за някой, който е щастлив и оптимистично настроен независимо от обстоятелствата. Създаденият преди век от писателката Елинор Портър образ често е осмиван най-вече защото очакванията на Полиана поне привидно влизат в противоречие с фактите. Може да я чуете спомената във всяка критика на „позитивното мислене“ например. Едно от изпитанията пред тази литературна героиня е да бъде блъсната от кола, след което тя губи способността си да ходи. Дори и тогава Полиана не изоставя чаровния си оптимизъм, макар и да изживява период на обезверяване и съмнения. Родителите ѝ намират отлична болница и след известно време парализата преминава. Полиана се възстановява физически, убедена още повече, че проблемите не са повод за черногледство, защото или ще отзвучат, или ще открием начини да ги преодолеем, за които дори не сме подозирали – сами или с чужда помощ. Важното е да не спираме да опитваме: „Ох, това е сложно“ не е същото като „Ох, това е невъзможно“. Наречете ме наивен, но от личен опит мога да гарантирам, че си е точно така. Оптимизмът на Полиана зарежда, не изтощава.
Ако перифразираме прословутата формулировка на журналиста Томас Фрийдман, интернет е „плоска земя“, равнина без много видими ориентири, но затова пък гореща и пренаселена. Само от нас зависи да се справим с топографията ѝ, заради което споделям и „наивното настроение“ на Вени Марковски, че създаването на карти не е чак толкова безнадеждна задача.