Много точно наблюдение на проф. Антоний Тодоров, споделено пред “Маргиналия“:

“Както след 1945 г. се видя, че не всички антифашисти са и демократи, така след 1989 г. беше ясно (но може би не за всички), че не всички антикомунисти са демократи.Антикомунизмът за някои се превърна в оправдание именно за липса на демократично съзнание. В еуфорията на промяната изглеждаше едва ли не естествено, ако си демократ, да си и яростен антикомунист. Именно тази ярост, всъщност, издаде „псевдодемократите“, когато решиха, че предкомунистическа България трябва някак си да бъде представена като антипод на комунизма. По този начин и от тази позиция на яростния антикомунизъм беше оправдано едно минало, което по никакъв начин не може да се определи като демократично. Минало, изпълнено с насилие, със Закона за защита на държавата и неговото допълнение, със Закона за защита на нацията, един мракобесен расистки закон, поставящ евреите в България извън закона (макар и спасени на територията на Царство България, но непощадени в новоприсъединените територии). Това оправдание се пренесе и към личности като генерал Луков, представян днес като патриот, но оправдаван за профашистките му възгледи и действия.”