Автор: Димо Райков
Странджа. Снимка от стената на Калоян Андонов.
Това е Меча река, обрамчила селото на мама и татко, Бог да ги прости, откъм пътя, идващ от Малко Търново.
От другата страна пък Стоилово е опасано от красавицата Велека.
Благословени реки, магическо място…
Където и да съм по света, аз нося в сърцето си тая бистрота на водата, тази нейна игривост и мекота…
Но нещото, което винаги ме е карало да изтръпвам е …този мъх…
Погледнете, докоснете кадифената повърхност на тази красота…
И няма начин да не усетите, о, как само ще усетите, тайната на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот, неговата неразгадаемост и сила…
Зелено килимче живот върху иначе студения камък…
Вечната зеленина на човешката надежда…Че все още има добро в сърцата ни, че все още вътре у нас е останала мъничко човещина, че все още имаме способността да се поставяме на мястото на другия, на изпадналия в беда и нужда, да, все още, все още…
Мъхът, камъкът, водата…
Всъщност нашият живот, нашият въздъх и горък проплак на люде, дошли да опознаят мъката на тая наш свят и да носят кръста си все сами, сами и пак сами…
Но честно и почтено. С блясъка на този роден мъх… Който е там, винаги там, в най-дълбокото на измъченото ни от странджанската, от българската ни орисия сърце…
Зеленото килимче…
Да, нашата вечност.
И моят, вашият, нашият вечен български избор…Най-хубавият, най-чистият избор в човешкия ни греховен живот…
Ех, Стоилово!
Ех, родна Странджа…
Ех, Българийо…