Автор: Невена Борисова*
Само дни след Сирни Заговезни, неделята, в която всички по социалните мрежи, молеха за прошка, дойде новината за инцидент с бившия посланик в САЩ Елена Поптодорова. Кротките, молещи за прошка, изведнъж се нахвърлиха шумно върху нея. Без да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим?
Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие, заедно с Великия херцог на Люксембург – това също предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, еквилибристика на остроумие. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето.
Защо бяха толкова писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши?
Ако сме по-добри – какво би ни помогнало това? Всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата изглежда грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.
Имаше хора, които зададоха резонен въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне върху други хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), защо същите тези същества не я впрегнат в техни лични или обществени дела?
„…Нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити – може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова.
Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция… Има множество доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).
Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече от всякога имаме нужда от примери за добро?
А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си.
_____
* – Статията е препечатана с разрешение от е-Вестник.