Статията е с автор Иван Николов, директор на сп. „България – Македония”, свалена от този сайт.
„Без творчество животът става безсмислен. Книжовният труд, като всеки труд, изисква постоянство. И ако се занемари, то се отразява зле на самия творец. Защото талантът показва своето истинско лице в процеса на работа.“ Венко Марковски
Кой не е видял Алтъна?
Кому не памет свъртяла
Алтъна – алтън на гърло,
Алтъна – жива приказка?Една е мома Алтъна,
на лице – пъпка трендафил,
на снага – стройна калина,
на мерак – огън разгорял!Седи ли – гори земята,
гледа ли – рани отваря,
мине ли – буря планинска,
пее ли – мома пробужда!Кога се Алтън родила,
три пъти зора зорила,
три пъти светът се менил,
три пъти се раят отворил!Пролет й била постеля,
горска я сърна доила,
ангели песни пеяли,
над нея слънце греяло!Кой не видял Алтъна,
кому не сърце отнесла.
Женени жени остават,
ергени горят за нея!
1938 г.
„… македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание… със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско училище…“
Кр. Мисирков София, в.“20 юли“, 11 май 1924 г.
Безспорният талант, творящ в Скопие, Младен Сърбиновски посвети на Венко Марковски драма, която озаглави „Македонският Фауст“. Това е сполучлива метафора на целия жизнен път на поета, чийто чист и неподправен национален дух, ще претърпи разрушителното влияние на доктринерски насажданите комунистическите идеи с умопомрачителния уклон за денационализацията на българите в Македония и претворяването им в „македонци“.
Роденият в Скопие на 5 март 1915 г. Вениамин Тошев, (Венко Марковски е поетичният му псевдоним), с потекло от гр. Велес, е попил изцяло националния български дух, витаещ в атмосферата на семейството му. И въпреки че е ученик в сръбско училище, явно носи в себе си всичките съставки на българската духовност… И когато започва да лее стихове, те носят белега както на местната диалектна самобитност, така и на модерния литературен български език.
Станал подозрителен за властите, той известно време се крие в Скопие, после – в Белград, а през 1937 г. се озовава в София. Според покойния Коста Църнушанов тук е приет от Македонската бежанска организация като роден син. Поканен да публикува свои стихотворения в сп. „Илюстрация Илинден“, той веднага се превръща в сензация на българския поетичен небосклон. В списанието се появяват отзиви за неговите стихотворения с заглавия като „Нова струя в българската поезия“, „Великденски дар от родината“ и др.
Нова серия от възторжени отзиви ще се появат след отпечатването на поетичния му цикъл „Акорди на вечността. Данте Алигиери“ (Сонетен венец), появил се в бр. 90-ти на списанието през 1937 г. Особено респектират оценките на поети като Теодор Траянов и Николай Лилиев. По-късно, в предговора към първата му поетична книга „Народни бигори“ (1938) академик Стефан Младенов ще напише: „…българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език…“
* * *
Житейският път на никого не е права линия, камо ли на изпълнения с емоции и поетични видения творец. Срещата му в София с Коминтерновския вариант на комунистическите идеи и измислицата за македонска нация, отделна от българската, се оказва фатална за човека и поета Венко Марковски. Неговият идеен наставник Тодор Павлов ще преоре до дъно българската му духовна плът и ще създаде благоприятна почва за убийствените кълнове на отчуждаването от народностния ни ствол. И точно оттук започват неговите фаустофски мъки. Раздвоението, между схоластиката на проповедите на Тодор Павлов и живеца на спомена за домашното огнище го карат да прави зигзаги, които го изпращат при Титовите партизани. Тук той е роб на македонистичния постулат, но като в просъница отвреме-навреме духът на предците му се появява и властно го тласка към първоизвора на народността му.
Това състояние на духа е доловено с тънка художествена прозорливост от Младен Сърбиновски, изразено чрез един монолог на превъплътения във Фауст Венко Марковски: „Трябва да се посипя с пепел, за да оцелея в Македония. Нямам толкова душа, колкото иска да ми вземе Мефистофел. Чувствам го навсякъде около себе си, но досега лично не съм го виждал. Крие се зад безброй лица. Като руска матрьошка. Една кукличка ще видя, но тя е само черупка, в която се крие друга. Ако точно така Гоце Делчев е проектирал Македония, като антична трагедия, поздравявам го. Оставам роб на дявола, но ще го намеря, за да си откупя душата…“
Македонизмът е духовният кратер за Венко, в който той потъва все повече и повече и стига до дъното му, но не за да остане там, а за да се оттласне и да излезе отново на светлина и със свободна душа. Това е драматичният катарзис на човека и поета, преминал през не едно и две изпитания, опитал се да възпре тоталното обезличаване на народа си под маската на новата националност, загърната с пелерината на Титовата социална и идейна алхимия. Светъл лъч в този тъмен период, се явават неговите опити заедно с Методи Андонов -Ченто, един своеобразен дисидент срещу антибългарските идеи на Светозар Вукмванович Темпо за сърбизиране на Македония, да възпират колкото се може този пагубен за родината им процес.
Косвена оценка на това дава закоравелият кариерист и Титово протеже, Страхил Гигов, получил като награда за верноподаничеството си поста Министър на вътрешните работи в следвоенна Македония. В неговата книга „Секьаваньа“ (Скопие, 1975) могат да се прочетат много критични оценки за Ченто и за Венко Марковски. Според Страхил Гигов Ченто заедно с Венко е оказал съпротива при изработването на Манифеста на Главния щаб на НОВ (Народоосвободителна войска), с който е трябвало да се открие първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г. и на което ще се вземат съдбоносните решения за „македонска нация“ и „език“. Ченто и Венко отхвърлят проекта на манифеста, връчен им от Светозар Вукмванович -Темпо на сръбски език, който съвсем началнически им нарежда: „Ево вам готов нацрт манифеста, израдите по ньему коначни текст на македонском езику!“ Те не само че не се съгласяват със сръбския вариант на Манифеста, а успяват, в рамките на възможното тогава, да вмъкнат в него някои допълнения като следните: „… Ще направим братство и единство с българския народ…“ или „… Да живее единството и братството на народите на Югославия с братския български народ…“
И затова Страхил Гигов продължава:“ За Венко и Ченто след това беше сформирана комисия от няколко члена на Главния щаб и на тях се направи забележка… „
И още: „Групата около Ченто и Венко не се намали. Те и двамата не подбираха средства, за да спечелват хората за себе си…“ (стр. 346-348). Трябва да сме наясно, че не са един и двама интелектуалците с лява ориентация в Македония, които увлечени от наивността на юношеските си мечти, попадаха в коварните мрежи на сърбокомунистическия молох. Ветеранът Панко Брашнаров, повярвал, че се осъществява Илинденският идеал, се съгласява да открие първото заседание на АСНОМ, ехидно наречено от стратезите на повторната сърбизация на Македония Вторият Илинден, като прочита Манифеста на Главния партизански щаб. След това плати с живота си на Голи оток заради тази своя илюзия. Останалият единствен жив от Солунските атентатори Павел Шатев прие министерски пост, за да завърши живота си на бунището в Битоля.
Методи Андонов-Ченто, въпреки скептицизма и критицизма към проявите на кариеристите, беше си повярвал, че ще съумее да промени подготвяната в Белград нова трагична участ на Македония и прие да бъде нейния първи премиер. Уви, и той изпита всички изобретения на новите властници за унижения и издъхна като мъченик.
Венко Марковски преживя моменти на възходи и падения, за да се озове също в лагера на смъртта Голи оток, но в драматичната си одисея тук, успя да се освободи от нашепванията на Мефистофел, откупи собствената си душа и коленичи пред олтара на България.
Те всички сякаш бяха слепи за примера на Методи Шаторов – Шарло, който въпреки коминтерновската си закваска, прозря измамата на века с „македонската нация“ и като секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония още през 1941 г.се откъсна от Тито, което разбира се, му донесе куршум в гърба.
***
Венко Марковски като високоталантлив човек има изострени сетива за истините и неистините в живота и политиката, но илюзиите, заблудите и партийната дисциплинираност, внушени му от високопоставени пропагандисти като Тодор Павлов, го правят нерядко съмишленик на тези, които сменяха със злоба и сладострастно упоение народностния ни код в Македония. На моменти той беше певец на тази идеологическа вакханалия, но коренът, забит дълбоко в съзнанието му не залиня, а пусна нов, силен български филиз, който роди забележителни поетични творби като „Предания заветни“ и разтърсващата изповед „Кръвта вода не става“. В тази книга има редове, които те карат да настръхваш или да свиваш юмруците си от негодувание. Ето как Венко прави читателите си съпричастни на собствената си драма:
„Експериментът как от българин се прави македонец изпитах върху собственото си съзнание. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец. В концлагера Еникьой, дето прекарах от 1941 г., освободен вече от заблудата, че някога съм бил българин, аз – новоизлюпеният македонец –всеотдайно помагах на пристигащите заблудени българи от Македония да напускат българското си съзнание и да стават македонци… Заблудата, че създаваме „македонска“ нация продължавахме и като партизани от 1943 до 1945 г…. Македонизмът облече държавна дреха. Започнаха преследвания, арести, изтезания на невинни хора. Изчезваха българи без съд, Велес и Куманово бяха окървавени… Вратите на Македония с устав бяха широко отворени за навлизане на сърбизма… И още:“ Историческата грешка на Коминтерна унижаваше българската нация. БКП в името на интернационализма пристъпи към девалвация на националните интереси, като от българи насилствено правеше македонци. Хората в Македония се чувстваха измамени, посрамени. Съзнанието им беше ограбено. С наведени чела ходеха. С погледи говореха. С неизвестност вкъщи влизаха, с неизвестност от къщи излизаха. Без вина всеки българин беше в списъка на обвинените, само защото беше българин. Опасно бе в Македония, в люлката на България, да бъдеш българин, да кажеш, че си българин. Духът на Душан Силни суеверно владееше там. Всичко, което пречеше на сърбизирането, беше премахнато и отстранено…“
***
През 2009 г. в Скопие, може би спонтанно, а може би и дирижирано се разгоря един спор дали Венко Марковски трябва да се приобщи към днешната македонистична култура или да бъде заклеймен като предател. Дискусията намери отражение в 7 текста, публикувани през месец март в „Утрински весник“ под общо заглавие „Вистините и контраверзите за Венко Марковски“. Автор на тези текстове е дългогодишният кореспондент на в.“Нова Македония“ в София Виктор Цветаноски.
Известни имена в македонистичната историография и литература като тогавашния председател на МАНУ (Македонска академия на науките и уметностите) академик Георги Старделов, академиците Иван Катарджиев, Блаже Ристовски, Гане Тодоровски, професорите Стоян Ристевски, Виолета Ачкоска, Никола Жежов, Новица Виляновски и др. дадоха своите мнения и становища. Въпреки че мненията се различаваха рязко или в нюанс, те всички се изграждаха върху основата на македонистичния постулат. Разглеждането на идеолого-геополитическия продукт „македонска нация“ като нещо първоизворно и неподлежащо на никакви съмнения, уговорки и спорове, както винаги, сред тези среди, лишаваше разговора от сериозна научна обоснованост и го затваряше в тясната клетка на сърбокомунистическото внушение за Македония.
Независимо от тази едностранчивост, в спора се преплитаха съвременността и миналото и в пресечната точка на тези две действителности бяха изречени и истини, или цитирани документи, които все пак могат, при добронамереност и изследователска безпристрастност, да възстановят една по-достоверна картина, която да даде аргументи в полза на дълбочинното изследване на неподправената истина . За да продължим разсъжденията си, ще се спрем на някои от становищата.
Категорично за принадлежността на Венко към днешната македонистична култура е академик Георги Старделов, който твърди: „Македонецът Венко да се върне на македонците…Неоспорим е историко-литературният факт, че „Народни бигори“ и веднага след тях „Огинот“ са първите стихосбирки, излезли на македонски език и според това в началото на всички начала на съвременната македонска поезия трябва да стои името на Венко Марковски. На него му принадлежи епитета на пръв поет между основоположниците на съвременната македонска поезия.. “ Според този академик основоположник на съвременната македонска поезия не е Кочо Рацин, а Венко Марковски.
Подобно е мнението и на академик Блаже Ристовски: „Творчеството на Венко Марковски до заминаването му в България е само македонско. От това време ние нямаме по-богата поетична реч от Венковата. Както да говорим, ние нямаме по-добра поезия от неговата… Още по времето на войната, а след нея почти всички по-стойностни маршове и химни от времето на НОБ (Национално-освободителната борба) бяха по стихове на Венко Марковски… Това е наше дело, това е наш дух и принадлежи само на нас… Няма нужда да се прави реабилитация на поета, бореца и човека Венко Марковски, просто трябва да се прекланяме пред неговото македонско творчество като наше „македонско“.
На коренно противоположна позиция е академик Гане Тодоровски. Ето и неговите аргументи: „Нямат право всички, които днес в името на някакво свободомислие, против коравото и фанатично единомислие на защитниците на македонската идея, настояват за връщането на невинността на предателя Венко Марковски. Ялови са техните застъпничества и възклицания на висок глас…“ По-нататък той се спира на книгата на Венко „Кръвта вода не става“ като заявява емоционално: „Не апелирам, нито пък призовавам Венковите лобисти в Република Македония да възприемат тази книга, наситена с гневни и груби отрицания на македонството. Но все пак съм длъжен да предупредя, че невежеството не оправдава никого. Затова застъпниците на реабилитирането на родоотстъпника Венко Марковски нека да се позамислят дали е редно да убеждаваме своите потомци да честват антигерои… „
Подобно, дори по-категорично отрицателно е и мнението на Бошко Нацевски, кореспондент на „Нова Македония“ в София от края на 70-е години. Той смята, че „… необходимо е, за недостатъчно запознатите, човешкият и творчески портрет на поета да се представи в истинска светлина и окончателно да се разсее мъглата особено пред очите на тези, които разглеждат проблемите през очила с неподходящи диоптри… “ И продължава: „Не е възможно да се върне Венко Марковски в Македония. Не поради факта, че той вече е покойник, а поради безспорната истина, че докато беше жив и във време на своя творчески зенит, в много поетични опуси, интервюта, речи оформи и утвърди своята принадлежност към българския род…, “ като добавя: „На 17 октомври 1979 г. в интервю за софийския вестник „Труд“ Венко казва:“ Роден съм в Скопие, във възрожденско българско семейство… В същността на моето творчество винаги е била България… Моето съществуване е немислимо без България…“ И оценката на Бошко Нацевски: „С подобни твърдения Венко Марковски не стори кой знае какъв грях към македонците. Той, в своята нова родина България, само използва правото си на свободно самоопределяне на националната си принадлежност. Това е не толкова предателство, колкото злосторническо дело към македонците, на които, според негови лични изявления, е принадлежал повече от пет десетилетия… „
Ето ти и казус за разсъждаване. Всички, цитирани тук видни македонисти са единодушни, че Венко като партизанин се е проявил като незаменим поет. Дори един Лазар Колишевски, най-смъртният му враг, по-късно ще заяви пред д-р Стоян Ристевски: „Когато се пише за една личност или за едно събитие, трябва да се пише така, както е било тогава, а не да се тръгва от днешното гледище. Навремето първа личност в македонската литература, култура и наука беше Венко Марковски, а Блаже Конески току-що се появяваше … (Виктор Цветаноски „Вистините и контраверзите за Венко Марковски, 5-и текст)
Къде се къса нишката обаче. Нишката се къса, там, където тези авторитети на македонистиката и дума не обелват, за опасността от сърбизиране на следвоенна Македония, процес, който започва именно в партизанските сборища и с активното участие на същите тези личности. И ако Венко Марковски точно в това време с написал завладяващи маршове и химни, както твърди Блаже Ристовски, защо да не предположим, а сигурно е и така, че вдъхновението за тези творби, той е черпил от идеята за самостоятелна Македония след войната, защото той беше и си остана македонец, македонски българин, а не македонист със сърбска закваска… Как да си обясним иначе този изтръгнат от сърцето му вопъл в съдбоносната за него 1956 г.:
Българийо, за теб сърцето ми копнее
и мойте мисли всеки миг летят към теб.
Българийо, във тебе и нощта светлее,
а тука и денят потъва в черен креп…
Нека да погледнем на поетите като хора от друго тесто.Те живеят по закони, които не се препокриват с тези на останалите. И разбира се, поради тези причини, напълно възможно е точно тогава Венко да не е успял да съзре голямата опасност от сърбизацията, която се превръща в държавна политика след войната. Цялото му последващо поведение и творчество подсказва вече за изострените му сетива за ставащото покрай Вардара.
Вече споменахме за оценките на Страхил Гигов за съвместната съпротива на Венко и Ченто срещу опитите да се внесат сръбски елементи в Манифеста на Главния щаб. По-късно тази съпротива ще се прояви особено с участието на Венко Марковски в Комисията за създаването на македонския език. По този повод в петия текст Виктор Цветаноски отбелязва: „Първият по-видим сблъсък на Венко Марковски с тогавашните проюгославски партийни кадри е станал по времето на създаването на македонския литературен език…“ По-нататък той цитира писмо, което е изпратено от ЦК на Македонската комунистическа партия до ЦК на КПЮ, подписано от Лазар Колишевски, в което се настоява да бъдат поканени от Москва специалисти-езиковеди, за да помогнат, защото: „Разни елементи, които още не могат да приемат Федеративна Югославия биха използвали и се опитват да използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в нашия народ и да го отдалечат от Федеративна Югославия…“По-нататък в писмото се набляга, че именно промакедонските елементи не искат да приемат сръбската азбука, между които е и Венко… Съвсем ясно е, че в този период, Венко Марковски като човек и във власта, и в партията, отвътре воюва срещу сърбизацията, която точно тогава се налагаше брутално чрез македонизацията, като контрапункт на всичко българско. Това предопределя и по-нататъшната му съдба.
В шестия си текст Виктор Цветноски привежда и един епизод, който е известен добре и в българската историография и мемоаристика, но който в случая е още една тухла към изграждане на образа на Венко Марковски като човек, който вижда застрашителната офанзива по затриването на българския облик на Македония.
Цитирам го дословно:“…в 1946 година Венко е изключен от Комунистическата партия, а като причина за това се изтъква евентуалното разкриване на партийни тайни при една среща, … която той заедно с Павел Шатев… е имал с Вълко Червенков и с Тодор Павлов, български делегати на Всеславянския конгрес. Ще бъде обвинен, че пред тях изнесъл неистини за македонското ръководство. Тогава и Павел Шатев ще бъде снет като първи подпредседател на Президиума на АСНОМ…“ Всъщност, обществена тайна и в София, и в Скопие е, че тогава и двамата са споделили тревогата си, че в Македония се върши системно заличаване на всичко българско.
От всичко казано дотук ясно се очертава посоката, която отвежда към подмолите на Венковата светая светих, където партийната дисциплинираност е като обрив по кожата, под която напират импулсите на съмненията и преоценките. Стихотворенията, писани в партизанските землянки и малко след това не са ли някаква камуфлажна бродерия върху канавацата на сърбокомунистическата конюнктура, в която той вплита и собствените си заблуди, самозалъгвайки се на моменти, че твори историята на самостоятелната Македония!? И тук може би трябва да откриваме оня лъкатушещ, между изконно същностното и повърхностно привнесеното, сложен психологически синдром, неподвластен на опростенческите оценъчни методики. В случая с Венко Марковски оценките в черно и бяло, т.е. „македонец“ или българин не отвеждат наникъде. И ръцете, които фанатично държат черно- белия аршин, освен да го размахват неистово, нищо друго не могат да постигнат.
* * *
Божествено надареният наш литературен изследовател, критик и есеист Цветан Стоянов има един забележителен труд , озаглавен „Геният и неговият наставник“, за съжаление останал недовършен, поради внезапната ранна смърт на твореца. Оставам настрана литературно-естетическите достойнства на това изследване. За нас, в случая е важна идеята на Цветан Стоянов да разгледа отношението между тайния съветник на Императорския руски двор, оберпрокурора на Светия синод на РПЦ Константин Победоносцев и неговите амбиции да моделира гения на Достоевски така, че използвайки мистиката и религиозното чувство на писателя, той да обслужва политиката на Император Александър Трети.
Не е ли подобна и амбицията на идеологическия наставник Тодор Павлов да моделира възгледите и таланта на Венко Марковски според разрушителните амбиции на Коминтерна за създаване на нови нации! И тази политика не улесни ли практическото осъществяване на сръбската стратегия на Стоян Новакович за македонизма!? Подобно на Победоносцев Тодор Павлов на моменти се радваше, че чрез Венковия талант постига целите си, но всъщност той самият се обезличаваше национално с тази си умопомрачителност, защото и той е от Македония, от гр. Щип. А когато Венко Марковски, преминавайки през горнилото на страданията, прозря заблудата си, Тодор Павлов като фарисея Победоносцев, както го нарича Бердяев, заяви високо, че винаги е защитавал своето българско име. (Справка – „Архивите говорят“, „Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1950-1967“, София, 2009).
Отговорът на големия въпрос за националната същност на Венко Марковски не може да се търси в Скопие, защото там разглеждат проблемите върху един изкуствено създаден тънък исторически слой, благоприятна среда за развъждане на всякакъв вид вируси, поразяващи добросъвестните научни твърдения.
Истината за националната принадлежност на Венко Марковски можем да открием в семейната среда. Отговорът, защо по-голямата му сестра Параскева е член на Тайната културно- просветна организация на македонските българки, организация, която има за цел да предпази подрастващите в Македония от сърбизация, е еднозначен. Възторженото му приемане в София от бежанските братства от Македония е само нов щрих към неговото национално самоопределение. Забележителни са думите на Иван Хаджов, родом от Струга, който през 1931 г. с псевдоним Veritas издава сборника „Македония под робство. Документи и свидетелства“, за неговата първа стихотворна книга „Народни бигори“:“Всички късчета от тази сбирка авторът е изпял още докато е бил в Родината си…Те са твърде указателни за мислите, чувствата и настроенията на едно поколение българчета, което се е възпитавало под изключителното действие на не наше училище, на не наша книга и литература. Авторът е възпитаник на сръбското училище, на сръбската книга. Но бащиният български език… са поддържали яките връзки между младия човек и неговия народ…“
Няма съмнение, че македонизмът е вирус, умишлено инжектиран в духовната плът на Венко Марковски, с цел отчуждаване от родовия му корен, но той предизвика само силен обрив по кожата, който не можа да засегне дълбоките пластове на неговата изконна българска самобитност.
Това е истината за поета и българина Венко Марковски и който не я вижда, той е слепец, претендиращ, че е зрящ…