Дейвид Шиплер. Фото: личен блог.
(Пускам мой превод на статията на известния журналист и носител на наградата “Пулицър” Дейвид К. Шиплър с неговото любезно разрешение. Статията в оригинал можете да прочетете тук. Подчертаванията с наклонен и/или получер шрифт са мои. Вени Марковски)
Вестник “Ню Йорк Таймс” наруши една забележителна традиция днес, когато публикува редакционна статия (мнение) на първа страница, в горната част, на място, което е запазено за факти и анализи, а не за мнения. Това беше грешка и съм готов да се обзаложа, че не съм единственият бивш или настоящ журналист от вестника, който се надява тя да не се повтори отново.
“Таймс” е една от американските новинарски организации, които поддържат висока стена между новините и редакционните материали (мнения). Това е особена американска практика, която не е се среща дори сред другите демокрации. За съжаление тя е ерозирала, най вече заради работата на “Фокс нюз” (най-гледаната щатска телевизия – б.м., В.М.), която зацапва голяма част от репортерската работа с политика. MSNBC (друга щатска телевизия – б.м., В.М.), някои радиостанции, както и по-малки вестници също позволяват новинарските истории да бъдат смесвани с едностранчиви възгледи, докато вестниците “Вашингтон пост”, “Лос Анджелис Таймс”, “Ню Йорк Таймс” и някои други все още се придържат към принципа, който ние – живеещите в новинарските стаи – наричахме преди десетилетия “разделението на църквата от държавата”.
Репортерите влагат такива силни страсти в това разделение, че стаята ни можеше да се изпълни с недоволно мърморене, когато някой редактор от пишещите редакционните статии се смъкваше от неговия пиедестал на 10-ия етаж в предишната сграда на вестника до 3-ия етаж, за да разбере от мен или от другите журналисти какво всъщност се случва навън. Ние разговаряхме с такъв редактор, но гледахме да не се вслушваме в това, което той казва, нито да обръщаме внимание на каквото и да е, написано от него по темата, която ние отразявахме.
Знам, че фанатично отдадените на едната или другата теза ще си правят майтап с това разделение, защото си мислят, че вестникът е предубеден към тях, но на нас, репортерите, ни беше категорично забранено да вкарваме в новинарските статии личните си мнения! А редакторите ни имаха достатъчно силен нюх, за да надушат и най-малките опити да сторим това; опити, които биваха премахвани веднага с едно движение на молива или курсора на клавиатурата.
Да, да, може да се спори, че няма такова нещо като обективност, че определянето на това кое е новина, избора на хора за интервю, решението коя история и какъв контекст да се включи в статията и т.н., са субективен избор, който се влияе от репортерската и редакторската биография, мироглед и ценностна система.
Но самосъзнанието и дисциплината на интелекта са отговорите на тези проблеми. Най-добрите ми колеги и аз силно вярвахме, че нашата задача не е да кажем на читателите какво да мислят, а да им кажем какво се е случило, може би защо се е случило, но никога дали би трябвало да се случи. Не мисля, че някой отваря вестника, само за да разбере какво предлагам да се направи, а по-скоро да разбере какво съм открил по темата. Да дадеш на всяка от страните в един спор възможност да представи най-добрия си аргумент, беше оценката за качеството на статията и обикновено се радвахме най-много на някое писмо на читател, в което ни обвинява, че сме подкрепяли мнение, срещу което всъщност сме били от самото начало. Това, което ни помагаше, беше и когато ни атакуваха и от двете страни, че сме подкрепили противника им.
Веднъж протестирах остро срещу висшестоящ редактор относно негова позиция по дадена тема, като му казах, че трябва да остави личното си мнение вкъщи, а не да го носи със себе си във вестника. Позицията ми надделя, защото “Таймс” непрекъснато се самокоригираше; не винаги, но почти винаги. Вестникът има вътрешен жирокомпас, който обикновено показва вярната посока, дори и когато е имало отклонение от нея.
В последните години, вече като читател, забелязах някои пукнатини в тази стена на разделението между мнението и новината.
Новината е това, което се е случило.
Анализът е защо се е случило или какви може да са последиците.
Редакционното мнение е дали това е трябвало да се случи и какво би могло да се направи за него.
Първите две – новината и анализът – имат място на новинарските страници. Редакционните мнения трябва да са на страниците, които са за тях и за т.нар. оп-ед (лични мнения, публикувани обикновено на срещуположната страница, от английски. Б.м. – Вени Марковски). Разбира се, трябва да се отчете и това, че Интернет и електронните комуникации направиха новините малко остарели, докато бъдат отпечатани и така анализите и разследванията станаха по-забележими. За съжаление, тук-там и някое мнение се прокрадва от време на време в новинарските страници, тъй като днешните редактори позагубиха нюха си.
Днес, когато “Таймс” пуска на 1-ва страница редакционна позиция за стриктен контрол върху оръжията (макар и ясно обозначена като такава), това не служи за никаква цел, освен да подкопае стария аргумент на вестника, че разделя новините от мненията. Какво ще кажат сега репортерите на хората, които се съмняват, че изобщо има такова разделение? Не ми се иска да съм на работа във вестника в този момент, за да оборвам подобни съмнения.
Аз лично съм съгласен с всичко, което пише в редакционната статия за оръжията и обикновено намирам тези статии на страницата за редакционни статии (където ѝ е мястото) за написани интересно и интелигентно, и с убедителни аргументи. Но тази статия не беше сред най-добрите. Не даде нови аргументи, не предложи нови факти и използва речник на крайностите. Със сигурност не е убедила никого в нищо.
Оръжията са бич. Но такава беше и войната в Ирак. И глобалното затопляне. И ендемичната бедност, която обезсилва САЩ. И расовия фанатизъм, който е объркал обществото ни. И Доналд Тръмп – един демагог с диктаторски импулси. Дали редколегията ще узурпира 1-ва страница за всички тези каузи?
Преди няколко години, редакционният отдел взе от читателите една от най-добрите неделни секции изобщо в журнализма, известна като “Преглед на седмицата”, която беше пълна с анализи на важни събития от кореспонденти и външни автори от цял свят. Това не бяха мнения, а солидни материали, провокиращи мислите изследвания, които отиваха далеч от заглавията. Аз обичах да пиша за тази секция.
Но откак тази секция беше предадена от новинарския отдел на редакторския и беше преименувана на “Прегледът”, тя изостави новините в полза на есета, мнения и анализи, които пропускаха целта толкова често, колкото и я уцелваха. Писал съм няколко пъти за новата секция и ми беше приятно да го правя. Но като читател, често съм разочарован от нея: от време на време някоя вдъхновяваща статия сред досадни колумнисти и външни автори не е достатъчна за статуса на “Таймс”.
Странно, но много американци изглежда искат да им се казва как да мислят (същото, изглежда е валидно и за много българи? Б.м. – Вени Марковски). Те гледат “Фокс нюз” и четат сайтове, в които няма нищо друго, освен мнения. Голям проблем имаха студентите, на които преподавах през 2003 г. в Дартмът, когато ги карах да се въздържат от изразяване на мнение, докато не овладеят на високо ниво фактите от случаи, свързани с граждански свободи. Повечето, но не всички, не можеха да си наложат преди всичко да определят и обозначат проблема, а и да оставят настрана личните си възгледи в интерес на академичните изследвания. Ако четете университетските вестници, ще видите, че са пълни с мнения и много малко новини.
Има място за мненията, разбира се. Вие в момента четете едно от тях.
Но това е като гарнитурата.
Главното ядене трябва да бъде вкусна манджа от смущаващи, противоречиви, вдъхновяващи и объркващи факти, които да позволят на всеки един от вас да мисли, мисли и пак мисли, преди да реши какво да мисли.