Писателят Димо Райков* е публикувал откъс от книгата си “Диагноза: Българин в чужбина”. Книгата можете да купите в сайта на издателството (сайта на издателството) или тук, а обяснение защо я е написал да прочетете в “е-Вестник”.
Димо Райков ми разреши да препечатам от неговата страница във Фейсбук следния откъс, посветен на баща му:
В памет на татко
(Откъс от книгата “Диагноза:Българин в чужбина”, която татко държеше под възглавницата си, заедно с останалите ми “парижки” книги и с блестящата статуетка на Айфеловата кула… Прости, тате, че не успях да те върна в Париж… Всъщност ти вече си там, нали… Да, в оня Париж…)
Към днешна дата посвещавам този разказ и на загиналите при атентатите в Париж. Оказва се, че силите на злото нямат почивен ден, нито националност…Те просто искат да ни лишат от Париж. От оня “наш” , само наш си Париж, който всеки от нас носи в сърцето си. И без който сме мъртъвци приживе…
И още нещо – в тези “мъртви” дни в Париж аз се замислям – кои атентати всъщност са по-жестоки?
Тези, които през януари и сега вцепениха Париж, или онези, които обезкървяват бавно и мъчително въображението и чувствителността…
Бих искал да попитам татко. Но него вече го няма…
————
Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.
Чудото, да, чудото стана!
Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него…
В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво, и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…
Когато се изкачи на върха, о, Господи, на самия връх на Айфеловата кула, там, под звездите…, татко ме прегърна и промълви:
– Благодаря ти, синко, че ми даде възможност да видя нормален свят…
И едра сълза, може би тръгнала там, от рудниците на Странджа планина, се търкулна и полетя от високото, от звездите към… френската земя… Утеха ли търсеше тя, капката бистра и солена българска мъка, в нея, земята на свободата…
После, вече в подножието на кулата, татко се сви.
Оказа се, че имал от години херния, която сега се подлютила. Но как да ми каже? Та нали мечтата на мечтите му бе да се качи на Айфелката, както той галено наричаше това човешко, всъщност божие творение…
Как иначе той щеше да види него, нормалния свят… Който е бил скрит за очите му цял живот – пътуването до Париж бе първото в неговия живот зад граница…
– Диме – говори ми татко и ме гледа с едни големи, ама много големи и влажни очи… – Е, това, ако някой ми го беше казвал, да стигна тези години аз, сиракът, който цял живот съм живял в нямане… Че и да дойда в Париж… Да се кача на върха на Айфеловата кула… Аз, миньорът, дето цял живот съм блъскал под земята, сега да се кача на върха на Париж… И да видя … нормален свят… Затова искам аз да ви почерпя!
И татко черпи. Е, малко ли е – да дойде в Париж… Че и да се качи на върха на „Айфелката”…
– Това – казва татко – бе най-голямата ми мечта. Да се съберем, аз да почерпя…
Ние, най-близките около него, тоест неговото семейство, му викаме – а, защо ти ще черпиш, нека ние…
Не, татко е категоричен:
– Това е моето желание. Аз да ви почерпя в парижки ресторант…
Поръчваме, гледаме възможно по-икономично, да, тук ресторантите са много скъпи, особено пък за нас, българите…
Хапваме – о, колко е вкусно, майстори си остават французите на храната, особено на десертите… Най-доволни са внучката, тоест правнучката на татко и, разбира се, той самият… О, как само лапат те десерта… Пък и той пустият му шоколадов мус как се топи в устата… Така-а-а-а…, небцето ти изтръпва от сладост…
Свършваме с хапването.
Наблюдавам татко.
Келнерът идва, татко придърпва листчето със сметката към себе си, вади банкноти…
За мен е учудващо – лицето на татко почти не трепва.
Но там, в самия му крайчец…
Колко позната ми е тази влага…
Татко плаща.
Ставаме.
Тръгваме.
Весело ни е, хубаво, все пак живот…
Посред нощ усещам някакъв особен звук.
Ослушвам се – нещо подобно на хлипане, но плач без звук, по-скоро възглухо откъртване, идващо отвътре… Открехвам вратата на другата стая…
Да, татко не спи. Отивам при него.
Той ме гледа, гледа…
– Диме, чак днес си дадох сметка, че животът ми е минал все в чакане на заплата, все в кърпене на парите за месеца, все в притеснения дали ще стигнат… Чак сега разбрах, синко, че аз, а и майка ти, че и вие, май нищо не сме живели. Защото няма на този свят по-страшно нещо от бедността, от очакването всеки ден, всеки час да останеш без стотинка… Защо? Как така? Ето, аз, а и майка ти, цял живот сме работели честно, почтено, карфица не сме откраднали, всичко сме си плащали до стотинка… А винаги сме били бедни… Винаги са ни залъгвали, че сега няма пари, че сега е криза, че утре ще дойде мечтаното, все утре, утре… А виж как хората тук живеят… Ето, на теб ще ти призная. Плащах днес, ама сърцето ми плачеше… Плачеше, защото сметката бе… колкото пенсията ми… За едно хапване – цяла пенсия… Плачех, защото в този миг си припомних колко съм бил жесток към майка ти, а и към самия мене си, как не съм ѝ давал да си купи и един рокля като за пред хората, а пък тя бе жена, и то хубава жена… Така и си отиде, без да знае, че на света има Париж… Че има място, където няма само „стискане”, само пресмятане до стотинка… Че има място, където хората се радват, че живеят… Тя излезе един-единствен път зад граница, отиде в съседна Турция на екскурзия с другите жени, тръгнаха оттук весели, засмени… Дадох ѝ само двадесет лева да обмени, да си купи нещо, локум имали хубав турците… И така ѝ рекох – виж там да не харчиш много, да върнеш остатъка… Тя си дойде вечерта, беше купила кутия локум, останалите пари ги върна… Хапнали там от хлебеца, който си носели, от сиренцето, доматките от градината… Подпитвам я – нямат ли тамошните магазини стока? А, нямат, отвръща ми, имат и още как! От пиле мляко имат турците. Пълно е, претъркано е със стока. Ама как ще давам толкова пари за ядене, пък и другите жени и те с мене…
Да, така говореше татко, лицето му бе прежълтяло.
– Сега не ми се сърди за тези думи. Знам, че ще ме разбереш. Трябва ми време да „смеля” всичко това, да се „преобърне” – та как така ще дам аз цяла пенсия за едно хапване… Ти знаеш, синко, не съм чак толкова стиснат, ама така изведнъж… Аз бях подготвен, викам си, майната им, какво толкова, обаче тя излезе голяма сметката… Не ми се сърдиш, нали? От сърце ги дадох, но сърцето ме заболя, Димчо, разбираш защо, нали, синко… Затова не ми се сърди, остави ме да поплача… За изгубения ни живот да поплача… Ще ми мине, ама… Кой и защо ни наказа така… Цял живот бедни, че да носим бедността и в главата си…
Да, така завърши своята своеобразна и спонтанна изповед татко.
Гледам любимото лице.
И си мисля – от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи…
Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…
Случи се така, че в дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж…И, разбира се, татко се озова вътре, там, при „шикозните”, там, при нормалните хора…
И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господина с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, а бе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”
Невероятно, но факт, нали?
Какво показва всичко това?
Да, теорията на онези за генното начало е несъществена. Но и още нещо – грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли?
И какво излиза?
Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна…
И кой е виновен за това?
Кой в България предопределя вече десетилетия кой да бъде „европеец” и кой слуга?
И по какъв критерий?
Мисли, мисли, мисли…
Защо тъкмо тук те ме връхлитат?
Тази картина винаги ще е пред очите ми…
Татко е на върха на Айфеловата кула…
Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам.
И той нищо не ми казва.
Просто – татко плаче…Там, на върха на Айфеловата кула.
Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице…
За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко?
И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си – лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…
Времето на татко в Париж свършва.
И аз го връщам в България.
Пристигаме.
Мрачно, сиво, безнадеждно…
Минават хора, тоест наши сънародници.
Татко ги поздравява.
Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден!
– Добър ден, добър ден…
Мълчание.
Поглеждам татко. И изтръпвам.
Лицето му е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите…
Тръгвам си.
Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми:
– Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме?
Буцата ме задавя.
Пътувам. Обратно за Париж.
Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот?
Да, пак въпросите…
Самолетът се приземява.
Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми.
Да, светлините на Париж…
Всъщност Градът на Светлината. И на… Айфеловата кула.
Тоест, градът на … баща ми, нали? И на „моите” българи. Които вечер „пътуват” – просто се завиват презглава и тръгват.
Да, натам, натам…
[край на откъса]
_______
* – Важно е за нас, българите, че има хора като Димо Райков, които си “позволяват” да нарушават спокойствието на народа. За нашенеца нищо няма значение, освен собственото му лениво и сънливо съществувание. Защо наричат хората като Димо Райков “будители”? Защото народът спи. Или, както казва Левски пред съда: “Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”. Ако се замислим, ще видим, че Левски е преувеличил желанието на нашенеца за свобода. Нашенци вече разбират свободата като възможността да седят пред телевизора със салатка, ракийка или поне късче корав хляб и… да гледат сериали. А хора като Димо Райков са се хванали с най-неблагодарната – и едновременно с това най-благородната – задача: да будят и просвещават нашите българи (б.м. – Вени Марковски).