За гаврата на социолозите с народа. Вече съвсем за мезета ни взимат, май?

Снимка от сайта (screen shot)

В едно пространствено интервю доц. Иво Христов разсъждава за, най-общо казано, България.

Заглавието е “Историческият лимит изтича през пръстите ни“.

Отговорите проектират някакъв катаклизъм, катастрофа и направо провал на целия български народ. Освен, разбира се, ако не се хване здраво за шлифера на Русия.

Не знам за историческия лимит дали изтича през пръстите ни, но думите на доц. Христов определено са доста хлъзгави и се промъкват през пръстите – особено, ако човек не внимава…

Като един от българите, които не са попаднали в обобщенията на доц. Христов, мога да кажа, че не съм особено силно разочарован. Не съм *силно* разочарован, защото не съм очаквал да бъда силно очарован.
А не съм разочарован изобщо, защото при опита да се покрие в едно интервю… животът, вселената и всичко останало, то няма как да не се появят слаби моменти. При това много. И много слаби.

Всъщност, в думите на доц. Христов можем да открием и причината за неговото мрачно настроение:

“Очевидно съм имал други, имагинерни представи за българите и българското, които не съответстват на реалностите.”

Излиза, че той е разочарован не толкова от българския народ, колкото от своята собствена представа за българите и българското. Непоносимостта на това, че човекът се е заблуждавал, го кара да изрича по същество силни и несправедливи думи.
Но, разбира се, наред с тях има и точни наблюдения. Ето едно – парадоксално (предполагам) – по адрес на протестърите: “А качеството не се прави от количеството, колкото и да е странно. Качеството е качество.” Вероятно си спомняте, че те – протестърите – се самоопределиха като по-добрите, по-умните и по-красивите – с една дума: качествените. Проблемът беше, че народът с цялата си мъдрост или с непукизма си беше наясно, че и тия са като ония. Падението от пиедестала, на който човек се е поставил в очите си, е безспорно бързо и болезнено.

Тъжното в отговорите на доц. Христов обаче е не само собственото му разочарование от собствените му способности.
Тъжното е, че червената нишка в отговорите му е колко е лош Западът и как единственото спасение за целия свят (и за България) е Русия.
Т.е. предлага се панацеята – един вид ново “Освобождение” – независимо от думите на Левски, че който ни освободи, той и ще ни пороби.
Не познавам Иво Христов, така че не знам дали това е трайна тенденция в творчеството му или е плод на моментно настроение, но е факт.

Останалите неща са като пълнеж и ето някои примери:

“Младите хора чисто инстинктивно, като животинки усещат, че не образованието е залогът и капиталът за социално израстване.”

Фактите говорят за друго: всеки млад човек, който благодарение на образованието си, е успял да си намери работа на Запад (прочее, авторът кой знае защо спестява азбучната истина, че младите хора се реализират на тълпи само на Запад, но не и в Русия), би казал, че това твърдение не е точно.

Сравнете:
“Образованието е инструмент за постигането на някакви цели…”

Със:
“…системата на образованието е средство за производство на хора с определени качества…”

Или пък тези възхваляващи слова по адрес на “недоносчето” – социализъма на Живков:

“България беше част от Втория свят – светът, доминиран от Съветския съюз, тя играеше много важна роля в югозападния фланг на СССР, с всички произтичащи постижения и задачи, които бяха възложени на българите и на българската държава.”

С:
“[България е] страна, на която е отредено да бъде периферна територия със затихващи функции, [която] не бива да има висока индустрия, високи технологии, високи културни или политически образци…”

Разбирате ли, една по същество окупирана територия – с наложеното на щиковете на Червената армия кърваво управление на БКП; с външна политика не просто съгласувана, а изработвана в Москва; с ръководство, назначавано от Сталин, а впоследствие от всеки друг генерален секретар на ЦК на КПСС…. та, тази “държава” (кавичките са заслужени) била с “много важна роля”?!

При това авторът продължава: “България в новата геополитическа ситуация не е субект на собственото си поведение, тя не е част от някакъв много важен проект.”

Читателят може да остане с грешното впечатление, че в старата ситуация страната Е била субект на собственото си поведение. Че е била част от много важен проект.
Да видим – на всяко гласуване в ООН, България категорично подкрепя СССР.
Нещо повече – иска да стане 16-а република в границите на Съветския съюз (sic!, макар че по-точно би било sick!).
И “много важният проект” е всъщност провалилата се болшевишка революция, в резултат на която десетки милиони души загубиха живота, земята, поминъка, близките, вярата си… А в България тя доведе до издевателство над децата и внуците на осъдените от т.нар. народен съд, до т.нар. възродителен процес, до подмяната на нравствените ценности с напълно безнравствен еднодневен морал.

И авторът не закъснява да затвърди мрачното ни настояще с описание на двете роли, които България има днес:
“Първата е да представлява периферен, малък пазар за потребителските стоки на развития свят и второ – да предоставя евтина работна сила на същия този свят, на имперския център.”

Това твърдение, освен че представлява загуба на връзка с реалността, е плод на непознаване на съвременния пазар, на който евтината работна ръка не се търси, когато идва от България (за справка – има по-евтина, от Африка, Азия, Латинска Америка, при това е и по-работлива), но обратното – търсят се младите и кадърни хора, които са високо платени. Разбира се, сред тях едва ли влизат социолозите.

***

Можем да продължим с разнищването на текста, но няма голям смисъл, защото накрая е редно да сложим за обяснение следния текст от самия сайт:

Memoria de futuro – Памет за бъдещето е проект в българското онлайн пространство, който поставя началото си в Деня на българската просвета и култура и славянската писменост – 24 май 2015 г. Не случайно избрахме точно тази дата – възраждането на националната памет и идентичност са една от основните идеи в концепцията на изданието. Те се разглеждат като част от процесите, които се зараждат в Европа и се насочват към възстановяване на културния и цивилизационния идентитет на народите.
В проекта се отдава значение на традиционните исторически, икономически, културни и религиозни взаимодействия между България, Европа и Русия.

Да го бяха сложили в началото на интервюто на доц. Христов, можеха да спестят на добронамерения читател четенето и търсенето на отговора на въпроса: “Как да отсеем зърното от плявата?”

Отговорът е: няма как, след като на този проект се отдава такова значение.

А това, че стартира тъкмо на 24-ти май е не просто подигравка. Но какво да се прави – когато народът е толкова търпелив, той ще изтърпи и тази гавра.