Не минаваше ден Венко Марковски да не седне над белите листове и да твори. Пишеше на ръка, а след това съпругата му ги преписваше на машина. Той не само твореше, но и използваше всички възможни форми на стихоплетство. За него българският език беше по-богат от английския и когато пишеше сонетните венци, той го правеше не само защото така създаваше образи, а и защото смяташе, че думите на български дават по-добра представа за света и чувствата. Същевременно беше категоричен, че преводите винаги погубват част от поезията – нейната ритмичност. „Както и да превеждаме на български английското „да бъдеш или не“ (to be or not to be), няма как да е с по една сричка във всяка дума“, казваше той.

И други поетични истории се случваха около него. Във вилата, която държавата му бе отпуснала след имиграцията, идваха на гости писатели, поети, художници, общественици – при това не само от България. Колчем ставаше дума за поезия и някой от гостите започваше да рецитира стих от български поет, без значение дали от Ботев или от Далчев, обикновено стигаше в рецитацията до някакъв момент и казваше „и така нататък“, на което Венко Марковски питаше: „Е, как е по-нататък?“. След кратка неудобна пауза той продължаваше с рецитирането – оттам, докъдето беше стигнал смутеният гостенин. Без да знае немски, често цитираше Гьоте в оригинал – защото ритмичността на стиха за него беше от изключителна важност.

Минал през два концлагера – фашистки по времето на цар Борис III и комунистически по времето на Тито, той не си спомняше тъжното. Напротив, с чувство за хумор измисляше малки стихчета, а за да накара непослушните си внуци да закусват сутрин, вместо да ги сложи пред телевизора (макар че май нямаше сутрешна програма тогава), той им разказваше всеки ден по една нова история за магическия герой гущер Цоне, който режел вятъра на две… с опашката си!

Венко Марковски с Пантелей Зарев и ген. Иван Врачев

Съседството с други писатели – Пантелей Зарев и Георги Джагаров, както и с един друг македонец – шефа на профсъюзите Петър Дюлгеров, беше постоянен източник на разговори по политически и обществени теми. Сред честите гости в Банкя бяха Кеворк Кеворкян, Любо Левчев, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Марин Бончев, историци и лингвисти като Димитър Гоцев и Иван Кочев, творци като Въло Радев, Евгени Босяцки, Васил Стоилов, Енчо Халачев, Сашо Стоянов, Георги Парцалев и много други. Често го посещаваше и шефът на държавна сигурност Григор Шопов. Куриозен случай имаше веднъж, когато униформената охрана на вилите не го разпозна, когато той дойде на гости заедно с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Милиционерът на пост получи награда за това, че спазва устава. Когато Ванга идваше до София, отсядаше именно във вилата на Марковски и тогава гостите ставаха още повече.

По време на публично рецитиране на стихове

Пътуванията из страната бяха безброй, както безбройни бяха и публичните четения на стихове – в читалища и библиотеки, по стадиони и заводи.
Всеки ден той задължително слушаше новините на радио Скопие на български език. Едва ли някой ще спори, че му липсваха приятелите и близките от Македония, но същевременно той беше наясно, че всеки контакт с тях е гаранция, че югославската УДБ-а (държавна сигурност) ще ги тормози. Години по-късно се оказа, че той е бил прав, когато един от авторите на този текст получи свидетелства за този тормоз в Скопие.

Някои ще го запомнят с историята на България в стихове „Предания заветни“, други – с мрачната поема „Чернобил“, трети – с историческото изследване „Кръвта вода не става“, и т.н. Но няма човек, който да не е останал впечатлен от широката му обща култура, знанията за поезията, уважението към приятелите и пренебрежението към неприятелите. Искрено се забавляваше, когато югославските медии, „Свободна Европа“ или „Гласът на Америка“ пускаха статии или предавания срещу него, и споделяше с всеки събеседник, че по негов адрес пак имало „огън и жупел“.

Той се раздаваше на всички и помагаше на онези, които прекрачваха прага му, правеше го безкористно и незабележимо. Ще го запомним като човек, който обичаше и се раздаваше, който вярваше искрено, че човешкият живот ще бъде рай. Днес подобни неща звучат наивно, но също толкова наивно звучаха и вчера – просто той си остана наивен в някои отношения – и това комай го предпази от изкушенията на системата.

Стихотворението „Алтана“ на Венко Марковски днес е популярна българска народна песен, която може да бъде чута и видяна в изпълнение на различни наши певици в YouTube. (Таня Костова, Роси Кирилова и Панайот Панайотов, Силвия)

Алтана

Кой не я видел Алтана?
Кому не памет свъртела,
Алтана – алтан на гърло,
Алтана – жива приказна!

Една е мома Алтана,
на лице – пъпка трендафил,
на снага – стройна калина,
на мерак – огън разгорен!

Седи ли – гори земята,
Гледа ли – рани отваря,
Мине ли – луна планинска,
Пее ли – мъртви скорива?

Кога се Алтана родила,
Три пъти зора зазорила,
Три пъти светът се менил,
Три пъти раят се отворил.

Пролет й била постеля,
горска я сърна доила,
ангели песни пеели,
над нея слънце греело!

Кой не я видел Алтана?
Кому не сърце отнела? –
Женени венец хвърлят,
Ергени горят за нея.