Днес попаднах в “е-Вестник” на материал от Бистра Величкова. Заглавието: На бригада в САЩ – Work & Travel или Work & Work? Подзаглавие: В Америка разбрах какво е социализъм; В Атлантик Сити дъни чалга като в Студентския град
Няколко момента ми направиха впечатление в нейния материал. Ето ги с кратки коментари:
Като отиде?? в САЩ още на първия си работен ден разбира??, че когато става въпрос за работа, американците наистина не се ??егуват. Дори да си чистач, мияч на чинии или помощник готвач, трябва много здраво да работи??, за да си заслужи?? седмичното заплащане – т. нар. paycheck. За всеки един спечелен долар в Америка те изстискват от работа. Първата разбита мечта на пълния с надежди студент-бригадир – там не може?? да се скатава??.
??нтересно – понеже у нас не трябва здраво да работи??, явно хората си мислят, че така може да е навсякъде по света…
Започнах да наблюдавам колегите си американци около мен, които за всичко се обръщаха към мениджъра. Мисля, че тази процедура на работа ги е направила изключително инфантилни. Не само изглеждат като деца, но дори са загубили способността да мислят. Най-малкото отклонение в страни, извън установените правила ги побърква.
Да се мисли, че следването на процедури и правила те прави инфантилен е типично за нас, българите. Защото ние сме свикнали никога да не следваме процедурите и никога да не питаме какво да правим, “защото ние знаем всичко”. Разбира се, след нас обикновено някой трябва да оправя и почиства, но нали сме велики… Що се отнася до съобразителност – не мисля, че американците се побъркват, ако трябва да съобразяват; виж, ако трябва да преценяват каква отговорност да поемат – тогава, да, ще мислят. Защото – за разлика от България – в САЩ процедурите се спазват, за да няма жертви, щети, вреди и т.н. Юристите са научили работодателите да внимават. Само при нас може да се случи да падне козирка на някоя сграда, да убие човек и дни наред да не се разбере, че има жертва. А пък после виновните да бъдат наказани с глоба от 5000 лв.
Всеки ден повтаря??е като на малоумници тези правила. Аз не можех да повярвам, че ми казват всеки ден, че трябва да си мия ръцете… Щом ??ефът повтаря??е всеки път тези „правила”, явно колегите ми не можеха да ги запомнят, та трябва??е да им се напомня. Отно??ението на ??ефа бе??е като към малоумници (а май колегите ми такива си бяха). Но признавам, че организацията на работа и хигиената бяха на високо ниво.
Авторката е наблюдавала правилно, но не е разбрала, че “организацията на работа и хигиената бяха на високо ниво” точно защото се повтарят тези правила – всеки ден. Да не говорим, че ??ефът не е длъжен да помни колко хора са новите, колко са чули правилата вчера. ?? да не говорим, че ако стане гаф или фал, а ??ефът не е казал правилата, ще е виновен той, а не работникът.
Някакъв корпоративния комунизъм обхваща??е целия хотел, в който работех. Още в първите работни дни на всички J1 студенти (J1 – „джей уан” – името на визата, с която заминават студентите на бригада – б. а.) ясно бяха посочени правата и задълженията им. Отговорничката за студентите, типична американка с правилни, неестествено бели зъби, с изкуствена усмивка и приповдигнат весело-истеричен тон ни каза леко покровителствено следното: „Вие сте тук, за да работите за на??ия хотел и всяко нару??аване на правилата ни дава правото да прекратим визата ви и да се върнете там, откъдето сте до??ли.” Наистина вярва??е, че държи всичките ни права, а ние сме безсилни.
Всъщност правилата и задълженията са точно тези неща, които липсват в България. ?? затова в България всеки си казва: “А, как пък точно тоя ще ми казва какво да правя? Че аз да не би да съм по-ло??? ?? аз знам, и аз мога!” ?? нещата се скапват.
В хотела видях много неща, които приличаха на описаните от Оруел. В стола за хранене има??е големи екрани, на които показваха снимки на най-добрите работници на хотела. Показваха ги облечени в костюми и закичени с медали. Разбира се, усмихнати до у??и. Под снимката им върве??е следния надпис: “The best associates! Do you want to be one of them?” („Най-добрите работници. ??ска?? ли и ти да стане?? един от тях?”). В сърцето на демократичната Америка, в една частна корпоративна среда се наблюдават неща, напомнящи на социализма.
Част от другите правила бяха, че всички мъже трябва да са късо подстригани, а жените с дълги коси – да ги прибират на кок. На жените им е позволено да носят най-много един пръстен и една гривна на ръката. За мъжете обаче е абсолютно забранено, освен ако пръстенът не е сватбена халка.
Разбира се, можем да простим подобни повърхностни наблюдения, но нека обърнем внимание на следното: косите трябва да се прибират на кок, така че клиентите да не откриват косми по личните си вещи или, не дай Боже, в храната. Пръстените също могат да бъдат обяснение с хигиената. А за таблото с най-добрия служител – нещата, които напомнят социализма не винаги са ло??и. В САЩ, за разлика от социалистическа България, всеки има стимул да бъде по-добър служител – ще получи бонус, ще го пови??ат в службата и т.н. В България също има??е стимули, предимно парични, но примерно сред културните дейци награждаването не винаги бе??е по признание. Например: когато Георги Парцалев става “заслужил артист” майка му го пита: “Е, защо, след като вече си народен артист?”
Побърквах се, че навсякъде има камери – по коридорите, в кухнята, в целия хотел, с изключение на тоалетните. Всичко се следи. Тази липса на лично пространство ме подлуди.
Винаги се знае??е кой коя салата е направил. После, ако клиентът не я е харесъл, веднага се проследява кой е направил салатата и го смъмрят леко или направо му връчват предупреждението за уволнение.
Много хубав навик. Проблемът е, че българите не сме свикнали на такава дисциплина и това ни подлудява. Аз лично бих бил по-спокоен, ако знам, че в на??ите ресторанти и хотели се следи кой какво прави, а не да се чуди?? дали келнерът не е бръкнал в супата с гноясалия си палец 🙂
Мениджърът постоянно следи, досущ като „Биг Брадър” от „1984” и ако те види, че дълго си говори?? с някои колега, веднага ти казва, че на теб ти се плаща, за да работи??. Понякога, когато направи?? нещо извън правилата, самите колеги отиват и казват на мениджъра. Клюкарят те на „другарката”. Вярно, за да има добра организация този ресторант, наистина трябва да има строги правила. Казармената дисциплина обаче не ми хареса. Така, работейки в най-великата демокрация – САЩ – добих представа какъв е бил горе-долу животът в България при социализма – постоянно си следен, няма?? право на личен живот, слу??а?? и изпълнява?? инструкциите на бащицата (мениджъра) и знае??, че винаги при трудност има?? неговата помощ. „Комунизмът” в хотела директно служе??е за манипулация и контрол на работниците.
Всъщност в България животът не бе такъв. Там следенето и докладването не се правеха, за да се спазват законите, а за да се гонят инакомислещите, дисидентите, хората със свободолюбив дух. “Комунизмът” в хотела служи, за да е по-високо качеството на обслужването, на служителите и да е налице не само здрава дисциплина, но и страх, че ако сгази?? лука, ще загази??. У нас, дори и да има камери, като се замислям, те ще бъдат или под наблюдение на някой братовчед, който винаги би те покрил, ако направи?? гаф, но – още по-вероятно – няма??е да работят, защото някой ще??е да си е занесъл твърдите дискове вкъщи… Всъщност точно това е комунизмът от едно време 🙂
Това, което разбрах от престоя ми там бе??е, че ако иска?? да оцелее?? в Америка на първо място трябва да работи?? много здраво и на второ място да разчита?? единствено и само на себе си. Смятам, че в Америка успяват не най-силните, а най-лесно приспособимите. „Бъди егоист, за да успее??” – този лозунг сяка?? пасва най-добре на задокеанския Нов свят. Аз не можах да стана егоист, не можах и да свикна с мисълта, че съм безчувствен чарк от ма??ина за пари, не можах и да преодолея липсата на лично пространство, затова с усмивка след 4 месеца престой казах довиждане на Америка.
Да се правят изводи от четири месеца работа в хотел е доста смело начинание. Да се смята, че големите успели в Америка са били най-приспособими (примерите тук са хиляди, но нека споменем само създателите на Google, Microsoft, Dell, Apple и т.н.) е странно. По принцип именно най-приспособимите оцеляват – виж съдбата на човека и съдбата на динозаврите, но в Америка оцеляват хората с идеи, защото имат възможност да ги реализират. У нас, в България, оцеляват хората без идеи, защото тези с идеите биват посичани още като млади.
?? малцината, които се реализират, могат да разкажат какво им е струвало това. Много, много скъпо.
Що се отнася до егоизма… нали помните вица за българския казан в Ада?
“Не можах да преодолея липсата на лично пространство…” Това е може би най-погре??ното впечатление на авторката. В САЩ човек има може би повече лично пространство от където и да било другаде. Ако спазва?? правилата никой няма да ти влезе в пространството, ако не ги спазва?? ще ти се извинят (че ти навлизат в пространството) и ще ти ги напомнят. ??наче си свободен да си какъвто пожелае?? и дори да променя?? правилата на играта ако може??.
??зглежда че авторката пречупва нещата през собствената си драма, както впрочем за съжаление и много други Българи: емоционални, лабилни, мятащи се от една крайност в друга, в крайна сметка *неспособни* да се фокусират, да забравят временно за себе си (и разюзданото си его) и довър??ат една работа до края при което наистина да научат уроците предлагани от живота.
Авторката отлично е предала усещанията си от пребиваването си в Щатите. Така да се каже – даже и аз го почувствах.
Също така си мисля, че някои от студентите, които отиват да поработят там през лятото неслучайно се чувстват ненамясто. Причината е, че те, макар и студенти, са доста по добре образовани от мениджърите си, да не говорим за колегите си. Като такива те заслужават по-добро отно??ение от това, което получават.
“Да се мисли, че следването на процедури и правила те прави инфантилен е типично за нас, българите.”
Дълбоко се съмнявам, че правилната дума е “инфантилен”. Децата, освен ако не са повредени, далеч не следват правила. По-подходящатата дума вероятно е “институционализиран”. Когато бие?? през ръцете един човек за всяка инициатива, която той има, логичния изход е човека да спре да бъде инициативен. Ако човек е прекарал дълго време в такива условия, когато излезе от рамките на институцията той е неспособен да се справи. Такъв човек може даже да се обеси – за справка – “??зкуплението Шоу-??енг”.
Колкото до коментара на kmt – ако не спазва?? правилата в Щатите никой няма да ти се извини. Ако има?? късмет ще мине?? с предупреждение, ако няма?? – най-вероятно ще се окаже?? в затвора. Там, както и навсякъде, е валидна презумцията, че незнанието не е оправдание. Разликата е, че правилата и законите в САЩ са доста повече, доста по-строги и доста по-добре се следи спазването им, от колкото в Европа. Да не говорим, че в България всеки си прави каквото си иска 🙂
??нтересно мнение.. и едновременно с това много типично. А на авторката му в момента може би наистина повече и харесва на??енското, българското, даже балканското, това на което е свиквала вече толкова години. Ясно е, че преход от едното в другото – за едно лято не се прави. Причините са много повече, от тези, които тя е успяла да изброи в статията си, и започват с лична мотивация и поставени цели, минавайки през самонастройка, известна доза позитивно мислене и някои и други интелектуални качества.
??нче лично за мен – мнението (на Б.) си е чист хленч на човек, който за първи път се сблъсква с нещо толкова различно и объркващо. Логично е, когато ни е трудно – да не ни харесва ситуацията, стреса да ни идва в повече и тн.. Чове??ко е.
?? на мен първото лято в Щатите ми се видя от тежко по-тежко, имах само една седмица почивка накрая и някакси не успях да усетя хубавите неща на американската бизнес култура.. Струва??е ми се, че нямам никакви права, че ме изтискват от работа, че са скучни лицемери и клюкари и тн.
Е, всичко това се забравя за 5 дена купонясване в NY, а въщането в БГ се оказва малък ужас, защото човек за тия месеци работа, колкото и да е презирал американските порядки, сам – ако е поне малко годен за оцеляване в непозната среда – е започнал и даже частично се е приспособил към тях. ?? пристигането в БГ е нов културен ??ок.
Крайният резултат от всичко това си приличава все пак при второто отиване, когато наистина се оценяват разликите с българския начин на мислене и се гледа на хубавото като на хубаво, а не се смесва в един казан с всичко останало.