За Бербатов, Стоичков, завистта и злобата

е-Вестник пусна следния коментар:

“Стоичков – най-глобалният и най-успелият българин. А у нас пак се закачат с него и с Бербатов

„Изгониха Стоичков”, „Скандал със Стоичков” и др. подобни заглавия се появиха вчера из медиите. Поводът – прекратен е договорът на българина с южноафриканския отбор „Мамелъди Сънданс”, въпреки успеха му като треньор там.

Повечето информационни поводи, свързани със Стоичков, из българските спортни страници по правило се отразяват в някаква лоша светлина. И най-малък повод да има, той ще бъде представен негативно.

Ако погледнем какво е постигнал Стоичков за себе си и за България, той трябва да бъде уважаван. В личен план е най-успелият българин навън – игра във велик клуб като „Барса” и стана милионер от това. Спечели „Златна топка”, куп титли, стана голмайстор на световно първенство, след това успешно продължи кариерата си в Италия, Япония и САЩ, от което също спечели милиони. Малко звезди като него са успявали да продължат до късно кариерата си по такъв печеливш начин. В което и кътче да попадне българин по света, щом завърже разговор, веднага става дума за Стоичков. Той е глобалният българин. Работил и успял на 4 континента, в държави с различни традиции и култура.

За добро или за зло, от войната насам няма друг сънародник, който да е направил толкова известна България. Треньорската му кариера у нас беше посрещната на нож, макар че отначало журналистите го хвалеха прекалено, за да започнат после да го ругаят (впрочем, кой ли български национален терньор е успял в последните 15 години?).

Да, Стоичков е чепат и е цапнат в устата. Типичен българин, впрочем. Но колко ли звезди не са такива? Вместо това да се възприема с разбиране и с ирония, върху него се лее омраза и за него се говори с подигравателен тон. На което пък той реагира като малко дете и напада на свой ред. С пиперлив език, по български.

Изглежда най-успешните български футболисти имат проблем с българската спортна журналистика. Или просто с …българите. Не и със света.

Димитър Бербатов. Снимка: личен сайт на футболиста

Неотдавна Бербатов по свой начин, деликатно, а не грубо в стила на Стоичков, се изказа за хората, които го нападат от пресата, с думата „Хейтъри” (от англ. – които мразят). Защо е тая омраза, наистина? Нашите футболисти, които успяват навън ли са криви?”

Препечатвам го поради потенциалното му значение за читателите на моя блог.
Аз самият съм писал в тази секция по темата за успелите българи и омразата към тях, а в първия ми блог, създаден през 1999 г. , още във второто мнение моят приятел и тогавашен колега Митко Ганчев написа нещо, което е толкова актуално, колкото и есето ми “Защо в България нищо няма да се промени в следващите 25 години“:

Хванал ли е Вени Марковски Господ за шлифера?
Разглеждам сайта http://veni.com и не мога да разбера да му се възхищавам ли или да го мразя тоз човек?!

Димитър Ганчев, Вторник, 13 Юли 1999 – 14:46
Когато той (българина) се възхищава от някого, инстинктивно си казва: “Абе я! Тоя да не е по-добър от мен!”. И веднага си отговаря – “Не е!”.
А щом не е по-добър от мен, а въпреки това [ e по-богат | e по-известен | има по-хубава жена, кола, къща, работа ] (ненужното да се задраска), следователно трябва да го мразя, защото ако него го нямаше, аз може би щях да съм на негово място!

Нека всеки, четящ тези редове, да си сложи ръка на сърцето и да каже че не съм прав като твърдя, че ние българите мислим как да премахнем конкурента си, вместо как да станем по-добри от него.

Бай Ганьо никога няма да признае, че някой е постигнал нещо благодарение на собствените си способности. Винаги ще отдава чуждите успехи на [ връзки | мръсни пари | мръсни сделки | криминални фактори ], или в краен случай – на късмет. И това е нормално. Другото би породило у него комплекс за малоценност. За 50 години у българина така беше насаден шаблонът “всички сме равни”, че той по никакъв начин, дори подсъзнателно, не може да приеме противното…

Тъжното не е, че има такива мнения.
Тъжното е, че поколение след поколение ние българите не само се самоунищожаваме много успешно, а “успешно” се справяме с конкуренцията, както пише и Димитър Бербатов онзи ден:

“…Много е трудно особено в България да признаеш успеха на другия. Не знам на какво се дължи това, но е непосилно за някои хора да приемат факта, че има много успели хора и ще продължава да има. Наслушах се и се начетох на доста неща, особено по мой адрес, идващи точно от такива хора, злобни и завистливи, но както казва един от любимите ми поети: “I AM THE DOG YOU LOVE TO HATE, BECAUSE I AM A BIG SUCCESS”. Единственото, което мога да изпитвам към тях, е съжаление. Тези хора никога няма да могат да надскочат собствените си ценности (злоба и завист), за да видят колко по-добър може да бъде светът. Никога няма да бъдат достойни хора, никога няма да могат да живеят със себе си, знаейки, че има хора, много по-успели и обичани.”

“… За да може всички ние, които вървим и искаме да вървим напред и да се развиваме, трябва да премахнем тази злоба и завист. Трябва да игнорираме и забравим всички тези хора, проповядващи тези качества, защото рано или късно и това ще стане. Те ще бъдат забравени. Докато всички ние ще бъдем запомнени дълго, след като ни няма.

Един съвет към всички останали, за които не се отнася тази статия. И ще цитирам Марк Твен: “Пазете се от хора, които се опитват да омаловажат успехите и амбициите ви. Малките хора винаги ще го правят. Докато наистина великите ще ви накарат да се почувствате така, сякаш вие самите можете да станете велики”. Не спирайте да мечтаете и да си помагате.

ЩЕ НАПИША И НЕЩО МНОГО ВАЖНО ЗА ВСИЧКИ завистници, АЗ СЪМ МНОГО НА ВИСОКО, ЗА ДА ВИ ВИЖДАМ. А ДОРИ КАТО ТРЪГНА ДА ПАДАМ, ПАК НЯМА ДА ПАДНА НА ТОЛКОВА НИСКО.”

С думите си Бербатов спечели моето уважение много повече, отколкото с играта си в “Манчестър” – и не защото не обичам футбола. Напротив – обичам да гледам хубави игри, но още повече обичам да чета хубави есета.

Съжалявам, ако настроението ви не е по-добро след прочитане на тази статия, отколкото преди това. Но понякога е нужно да бъдем откровени към себе си, дори и с риск да ни се развали настроението…