Повече българи, по-малко байганьовци!

Препечатано от “Свободни“, оригинално заглавие: “НЕ БИВА ДА СЕ ПРЕДАВАМЕ”.

ВИЗИЯТА НА ВЕНИ МАРКОВСКИ
  • Всичко започва от съдебната система. Не може да има здраво общество, ако то е създало болна и неработеща съдебна система. Или по-точно: работеща по поръчка прокуратура.

За жалост, моите разговори с българи в чужбина как те биха могли да бъда полезни при един опит да извадим каруцата от калта, в която се намира България, често свършва със следното заключение: Патрик, разбери, ние не сме избягали от България, избягахме от българите.

Вени е полезен кадър. Само му прочетете  CV-то. Сигурен съм, че и той би помогнал и се надявам в един момент да успея да го убедя. Но засега само се мъчих от него да изцедя някой съвет или визия за посока, както му е реда в Свободни. Не успях. Прекалено скромен или мъдър, не знам. Мислих да не публикувам неговото интервю от липса на послание. Но после реших, че Вени може би най-интелигентно ми е обяснил, какво куца в нашите или вашите отношения.

Повечето българи, установили се в чужбина, гледат на Родината с романтично-носталгичния поглед на отминалото безгрижно детство. Други въобще не обръщат взор към България, нямат време, особено онези ангажирани със сериозна работа. Течението на буйната река, из която сърфират, ги носи към непознати и любопитни брегове и не намират и миг за поглед назад. Малцина са тези, като Вени Марковски, които съпреживяват за България, които продължават да упорстват да променят манталитета на „нашенците“ – същият, онзи андрешковски манталитет (на селския хитрец, който не плаща данъци), който толкова ни дразни, когато го виждаме у другите, но и който ни кара съвсем безскрупулно да подаваме банкнота в протегната ръка на катаджията, когато ни хване да говорим по телефона, докато шофираме без колан на червено.  Този манталитет „нашенците“ често се опитват да прилагат и в чужбина,  да “изиграят”, да “прецакат” системата, като си мислят, че чужденците са балъци, а нашенци са хитреци и така се провалят…

Именно към „нашенците“, а не към българите е насочено критичното му отношение, за това че „нашенци“ все очакват някой друг да оправи проблемите ни, а не се заемаме сами да си ги решим, обикновено с оправданието: Ама аз нали им плащам данъци, те трябва да чистят.  Според Вени, в това отношение „аз” – „те” и се състои проблемът, който не можем да решим вече толкова години.

Много интересна съпоставка прави между разклатените плочки на тротоарите и състоянието на обществото: „всичко това започва от разклатените плочки, които издават, че цялата ни обществена система се клатушка.“

Все пак Вени дава едно разумно (според мен) решение: „Да образоваме хората, за да може нашенци да намаляват. Това е спасението: повече българи, по-малко нашенци. Повече хора на XXI век, по-малко байганьовци.“

Патрик Смитьойс.

Патрик и Вени разговарят

В НЯКОЛКО РЕДА

Вени Марковски е  един от двамата създатели на първия в София Интернет оператор. Съосновател и председател на УС на „Интернет общество – България“. Бил е член на борда на директорите на международното „Интернет общество“, на Интернет корпорацията за имена и адреси, на международната организация „Компютърни професионалисти за социална отговорност“, на Нов симфоничен оркестър и др. Автор на множество публикации в родните и чуждестранни медии.

Понастоящем живее в Ню Йорк, но често посещава България. Сред хобитата му са играта на тенис и карането на ски.

Първият и най-горещ въпрос: Човек с такова CV, който е създал и продал една от най-известните фирми свързани с “нови” технологии в България, интернет доставчика BOL.bg – по презумпция има страхотни възможности в IT сектора в България – what the … are you doing in America?

Аз заминах за САЩ през 2005 г. по лични причини, които нямат нищо общо с тогавашния ми Интернет-бизнес в България. Не съм се откъснал от страната, но навън има също възможности за реализация; пък и не съм единствен – ето, първият ни служител в БОЛ.БГ, Николай Горчилов, сега е в Индия и развива Интернет бизнес там.
Това, което правя в САЩ е, че пак си работя същите неща, както и в България; просто местожителството ми е в Ню Йорк – градът, който (като мен) не спи.

Вени Марковски говори пред ОС на ООН по случай приключването на преговорите за WSIS+10. Декември, 2015 г. Автор: UN Photo/Evan Schneider

Няма да те питам много как живееш в Щатите. Някои хора ще те намразят…

Не съм сигурен, че ще ме намразят точно или пък само заради това. Истината е друга, разбира се – аз пътувам и работя много, а за нашенци тежката работа не е основание за завист. Но в социалните мрежи се вижда, че бай Ганьо мрази на принципа ‘Га не мразим, не мо’ем заспим (“Когато не мразя, не мога да заспя”). Оказва се, че има хора – озлобени, мразещи, изпълнени с негативни емоции, които обаче се преструват успешно; ето, наскоро един такъв нашенец не издържа и избълва порция злостни думи по мой адрес във Фейсбук. Познавам го бегло, нямам спомени да съм имал някакви кой знае какви отношения с него, затова излизащите изпод клавиатурата му змии и гущери бяха неочаквана изненада. Не е неприятна, а просто е изненада. Аз, естествено, не се разсърдих, но се учудих – ненормално е човек да носи в себе си години наред злобата си, а да ме поздравява, да прави мили очи и да си общува с мен… Ненормално и тъжно е. Не мога да си обясня такова поведение – може би защото не са ми познато такива чувства – аз не мразя, не завиждам, не злобея… Напротив –  усмихвам се и ми е винаги интересно и забавно… Ти можеш ли да го обясниш?

Затова да те питам за България. Често идваш насам. Защо? Само да видиш приятели и роднини, или имаш още проекти в България?

Идвам, разбира се заради приятелите и роднините, но и защото изпитвам чувство на дълг към България…

Моля?

Да,  това е страната, дала на семейството ми подслон един месец, след като съм се родил. По онова време югославският комунистически диктатор Тито вече е осъдил дядо ми на затвор през 1948 г., а след това и на пет години концентрационен лагер (1956-1961), лишил го е от граждански права, а към сина му – моя баща, както и към майка ми югославската ДС (УДБ) е имала такова отвратително отношение, че те са били принудени да емигрират. България дава подслон на семейството ми; няма как да не съм ѝ благодарен.

С дядо си, Венко Марковски, академик на БАН и народен деятел на културата. 20.09.1987 г. Снимка: Личен архив

Но как съчетаваш това чувство с описания случай по-горе?

Няма връзка между двете. Нашенци, които злобеят, не са българите, които са приютили семейството на един зловещо измъчван от комунистическите палачи поет. Това е все едно днес аз да се хваля с това, че българите били “четвърти в света” по футбол през 1994 г., само защото тогава съм правил ИТ-центъра на Българския футболен съюз и съм се познавал с Вальо Михов. Заслуга за постижението си имат футболистите, треньорите, ръководителите на БФС, както и клубовете, в които те играеха. Ние сме само зрители. Да се гордеем с техните постижения или да се срамуваме – и двете са признак на комплексарщина, на комплекс за малоценност. Е, сега вече някои нашенци може да ме намразят още повече – ще си кажат: “Не стига, че го мразя, че му го казах, но той се преструва на много цивилизован и не ми отвръща по същия начин! На какъв се прави тоя, бе?!”

Добре, да се върнем към темата. Много съм се интересувал за развитието на IT сектора и се ядосвам, че твърде малко пари се инвестират в IT образования и всички науки свързани с него. Също се ядосвам, че все още прекалено се набляга на оutsourcing. Няма достатъчно български продукти и софтуерни решения. Как виждаш ти този сектор в България. Дай кратък анализ на сегашното положение, проблеми, предимства за “made in Bulgaria”, нашите предизвикателства и някаква стратегия за бъдещето.

Има много предимства за “произведено в България” – страната е в ЕС, има ниски данъци, разполага с качествени хора, които работят или ръководят прилични компании. Има мои колеги, които продължават да развиват бизнеса си в страната; не всички са като мен, а и чужбина не е за всеки. Проблемът, който нашите сънародници трябва да разберат, е друг: България не е единственото място за подобен бизнес. Тя се конкурира със страни от цял свят и трябва да се стреми да е по-добра от тях. Винаги. Това ще рече ВСЕКИ един от нас да трябва да се стреми да бъде по-добър от другите, по всяко време. В ИТ-бизнеса има голяма конкуренция и България трябва да се бори за всеки клиент.

Възможно ли е ти и други български IT герои да се обедините в едно сдружение и да привлечете големи компании към България. Примерно, кметът на Елин Пелин, енергичен и много деен човек от сектора, ще ви уреди землена площ в Елинпелинско (близо до летището + чист въздух) и Apple, Intel, Oracle и други ще изберат България за R&D или за производствена локация в Европа. Може ли да стане?

Всичко е възможно, но някои неща са малко вероятни. Ето един пример – преди година помолих шефа на сравнително голяма щатска компания (над 7000 програмисти) да промени пътя си и да мине през България. Организирах му срещи с ИТ-бизнеса, както и с държавните институции. От бизнеса остана много доволен, но за беда дойде в България дни, след като Борисов бе подал оставката си и явно обстановката му се е видяла несигурна. Човекът реши да не инвестира у нас, а жалко – искаше да започне с 250 програмисти, които да станат 1000 до няколко години. Сметката е много проста – 1000 програмисти, на работа за щатска компания, носят в страната огромно количество пари.

А за тези компании… Защо да идват у нас, след като дори и да получат това, което ти казваш, ще им се наложи да живеят не в Елин Пелин, а в София. И за да отидат до Елин Пелин, ще губят часове наред всеки ден. Ще ходят по разбитите и мръсни улици. И, може би най-важното: ще ги гледат намръщено едни нашенци, които ще си мислят: “Тия, па! Какво ми се правят на интересни, все едно не сме виждали големи компании!” А някои не само ще го мислят, но и ще го изричат на глас, ще ги плюят и т.н.

Вече си в Щатите 15 години. Какво е най-ценното което си научил там? И какво могат българите като народ или България като държава да научи от американците?

Няма едно ценно нещо, няма и нещо, което да сме показали, че хем искаме, хем можем да научим, хем ще го приложим на наша почва. Пример – в САЩ може независим прокурор да разследва президента, а ФБР редовно вкарва в затвора  конгресмени. Как го виждаш това в България? А можеш ли да си представиш не просто кампания #metoo (англ., и аз също) срещу насилието от страна на мъжете към дамите, че и някой властимащ да си подаде оставката заради нецензурни шеги или груби подмятания по адрес на жените?

В резерват за ястреби и соколи, щат Вермонт. Снимка: Личен архив

Дали тези неща са приложими тук? Ще дораснем ли дотам?

Не знам дали някога ще “ги стигнем американците”; Тодор Колев, когото имах честта да познавам и продължавам да уважавам, имаше цяла песен, че това няма как да се случи. Те изграждат демокрация 200 години повече от нас и все още имат сериозни проблеми. А у нас хората си мислят, че щом сме членове на ЕС, значи всичко ще се оправи. Ще се оправи, ако има мотивирани хора, които да използват членството в ЕС, за да направят страната по-добра.

Кое намираш като хубаво качество, талант или даденост в България, което ще бъде от ползата на американците?

Много талант има в България, но е факт че можем да го сравним на какво ниво е едва тогава, когато се конкурира с таланта по света. Има и много талант, който у нас не се признава, по същата логика, за която говорих по-горе: “А, бе, кой е тоя, бе?”. Как мислиш, защо хора като Тео Ушев, Герасим Дишлиев, Димо Райков са в чужбина? Не, че у нас няма талант – естествено, че има, но той се съревновава на малкото игрище, на черния терен. Черен, но не от чернозема, а от черната злоба и завист. Когато в продължение на 140 години държавата е била тази, която е “давала” храната, нормално е системата да е изкривена. Да не говорим, че нашенецът по принцип не иска да дава пари за изкуство, защото и той е свикнал, че държавата ще храни писателите, художниците, певците и актьорите… И така не е от социалистическо време, а от самото Освобождение 1878г. На думи много почитаме и уважаваме творците, но като опре въпросът до делото – например да си купим техните книги, веднага бием отбой.

Ти си с богат международен опит: работил си къде ли не по света; какво ще кажеш за пътя на България от тук нататък? Дай 3 или 5 неща които трябва да бъдат променяни. Как виждаш това да стане и кой ще ни помогне?

 Трудно е да се дават рецепти отдалече, а и нямам претенциите да разбирам добре  случващото се в България; ще ти дам пример – аз не се интересувам кой е на власт, искам който и да е на власт, хората да виждат, че страната се развива напред и нагоре, а не назад и надолу. Мнозина се чудят как така продължавам да помагам на България – водя инвеститори, участвам в конференции и т.н. А аз им се чудя на друго – защо някои или дори същите хора непрекъснато се оплакват, че това не било добре, онова било кофти, но самите те не се хващат да го оправят!? Защо искат някой друг да им го оправи? Ето, тази година отидох на почивка на Черно море, докато мнозина предпочитат морето в Гърция!? Излиза, че хора като мен – емигранти, не само покриваме търговския дефицит на страната с парите, които пращаме на близките си, но и като се приберем в България, харчим изкараните с пот на челото пари в чужбина… у нас! А нашите политически патриоти ходя на почивки в чужбина и харчат получените (често те не са изработени!) пари там.
Манталитетът на нашенци няма да се промени, но ако се промени съдебната система и вместо цацаратура има работеща прокуратура, тогава поне ще има усещане за справедливост. Днес вместо подобно усещане, има направо разбиране, че системата е калпава и управляващите никога няма да бъдат наказани за престъпленията, които извършват. Подобна липса на справедливост убива всеки порив за създаване на общност.

Изказване пред среща на министрите на далекосъобщения от Източна Европа. Май, 2010г. Снимка: Личен архив

За мен, може би защото съм юрист по образование, основният проблем на демокрацията в България е липсата на върховенство на закона.

Не мога да ви дам готови рецепти или някаква визия, защото това според мен не е работа на един отделно взет човек, а на политическите партии; ние – гласоподавателите – трябва да прочетем какво ни предлагат, да ги питаме как ще го реализират и да гласуваме според наученото. За съжаление, поради късата памет на народа, партиите не си правят труда нито да пишат кой знае какви програми, нито да ги изпълняват; нашенци все още гласуват първосигнално, като особена роля в този процес играят думи като „комунисти“, „Европа“, „Русия“ и т.н.

Ти беше кандидат за кмет по едно време; какво искаше да промениш тогава?

Това бе през 2003г., тогава казах, че имам само една мечта – да видя плочките по улиците подредени така, че човек да може да ходи по тях в дъжд и сняг, без да се страхува, че като стъпи отгоре им, те ще го опръскат с кал, защото са разклатени и събират вода под тях.

Е, това е майтап, нали?

Не, защо? Има връзка между подредените правилно плочки и асфалтираните улици (без дупки) и… състоянието на обществото, качеството на живот в държавата и щастието на хората. Подредените плочки означават подредено общество. Паркираните по тротоарите коли са признак, че обществото търпи някакви хора, които не се съобразяват с останалите. Липсата на условия за движение по улиците на хора в инвалидни колички, а и на бебешки колички, е достатъчно ясен знак, че обществото предпочита да не се затормозява с мисли за хората в неравнопоставено положение. Помисли си сега за домовете за “изоставени деца” и как обществото се отнася към тях? Да не започвам с другите, по-големи и по-значими теми – за отношението на нашенци към различните – роми, бежанци, евреи и т.н.

И всичко това започва от разклатените плочки, които издават, че цялата ни обществена система се клатушка. Хората поотделно са чудесни, но събрани заедно се оказват без опора. Ние поддържаме ред и чистота в домовете си, но за улицата ни е все едно. И винаги намираме оправдание, което най-често е “Ама аз нали им плащам данъци, те защо не чистят”. Виждаш ли – още в това отношение “аз” – “те” се съдържа проблемът, който не можем да решим вече толкова години.

Липсва връзка между държавата и гражданите ли?

Не само. Липсват много връзки. Например някои (много?) хора продължават да не разбират, че има връзка между труда и заплатата. Ние се шегувахме по време на социализма с приказката “Те ни лъжат, че ни плащат, а ние ги лъжем, че работим”, но се оказва, че и днес е така. Непрекъснато излизат проблеми – бедни шивачки работят месеци наред, а фирмите не им плащат. И т.н., и т.н.

Липсва разбиране кой с какво се занимава в живота. Автори изглежда не разбират, че у нас не можеш да станеш милионер от една песен, колкото и да е популярна. Ако една песен е много слушана или гледана в YouTube, тя няма как да направи автора, изпълнителя или продуцента ѝ богати. Впрочем, знаеш ли кой наш изпълнител има най-гледaните песни в YouTube?

Азис?

Точно така – стотици милиони са видели неговите песни. Ще кажеш: “Ама това е чалга!”, а аз ще те попитам – къде са тогава сериозните изпълнители, защо техните песни не се гледат като “Хабиби” – над 61 милиона пъти? Или като “Сен Тропе” – 49 милиона. Имаме неколцина супер-професионалисти, като Лили Иванова, например, която би трябвало да е пример за всеки музикант и изобщо – за всеки човек на изкуството. Жената е талантлива, но – подчертавам това “но” и се труди къртовски: ежедневно, всяка седмица, всеки месец, година след година. Концерт след концерт, диск след диск. Няма оплакване от лоши условия, няма жалби по адрес на музиканти, продуценти или осветители. Ние дори не се замисляме за труда ѝ, когато тя излезе на сцената и се раздава в продължение на два часа. Гледах я преди две години в Лондон и още не мога да се отърва от чувството, че съм видял човек от друга вселена. Бих искал да мога да пиша стихове, за да ѝ посветя някое стихотворение, от което да направи песен, но уви – не разбирам от поезия. Пробвах се, писах, трих, писах, трих – не става. Но си признавам – в няколкото разговора, които съм имал с нея, съм се чувствал изпълнен с щастие, ведър, засмян. И същевременно, ако отвориш сайтовете или вестниците – непрекъснато се намира някой да каже някаква глупост за нея. Т.е. нашенецът не разбира, че може да черпи от Лили Иванова сили, енергия, да се учи, да я гледа и да казва на децата си: “Бъдете като Лили, ако искате да успеете!”

Нашенецът не иска да се извиси до нейното ниво, а иска да я принизи до своето.

Сещам се за още примери с музиканти, при това най-различни – от Васко Василев до Мишо Шамара. От Александрина Пендачанска до Соня Йончева. Хора, от чиято кариера можем и трябва да се учим (е, някои се учим, разбира се), но вместо това нашенци четат глупостите за тях по нашите медии и си мислят: “Какво толкова, бе, и аз да имах такъв глас, щях да пея още по-добре”. Тази връзка между действителността и самомнението е ужасяваща. Погледни Григор Димитров или Димитър Бербатов. Върховно успели спортисти, но какво им струва това? Нашенецът не се замисля, че зад всяка победа има много пот, че и кръв.

Нашенецът гледа парите, които тези хора са изработили, но не вижда труда, който те полагат.

Никой не ходи на тренировките на Григор Димитров, за да види, че те са ежедневни, че той спазва режим, но не веднъж в годината, а всеки ден. Никой не се интересува от раните по краката им, от синините  и следите от бутоните по глезените на Бербатов. Не, но всеки е познавач и знае много добре как би трябвало да играят. За отношението към Стоичков пък не ми се говори, че нямам думи направо.

Ти ме разби – откъде тръгнахме, докъде стигнахме…

Не, това е нормално – защото нещата са свързани. Хората трябва да разберат, че с омраза нищо хубаво не могат да постигнат. От това, че завиждат, мразят и злобеят, те няма да станат нито по-умни, нито по-богати, нито по-малко дебели или по-малко плешиви. Омразата, завистта, чревоугодието, алчността, гневът, мързелът са сред най-лошите качества на нашенеца. Забележи – не казвам “на българина”, защото не е вярно, че българите са хора с такива качества. Не са! Такива са нашенците – байганьовците на XXI век. Българинът се справя чудесно, когато е в среда, в която съществува справедливост – и затова много българи успяват навън, ако приемат правилата на играта и започнат да ги спазват. И обратното – не успяват онези, които искат да “изиграят”, да “прецакат” системата, които си мислят, че чужденците са балъци, а нашенци са хитреци. Впрочем, това си личи и в народните приказки – положителният герой е Хитър Петър, а не Умен Петър.

И какво правим?

Не се предаваме, продължаваме да се борим и да образоваме хората, за да може нашенци да намаляват. Това е спасението: повече българи, по-малко нашенци. Повече хора на XXI век, по-малко байганьовци. Ще отнеме много време, но не бива да се предаваме или отказваме. Аз съм писал статия по темата, през 1997 г., звучи много актуално: Защо в България нищо няма да се промени в следващите 25 години. Остават още пет години, за да видим дали някои неща ще започнат да се променят. Но, предупреждавам те: аз не съм Ванга и може и да греша в предсказанията.

 

This entry was posted in Bulgaria, на български, общество. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *