(Препечатвам този материал от
—-
Трамвай в София
Пиша това, за да ви разкажа пресен (пресен, чак още ми пари) пример за престъпление от омраза. Защото смятам, че е важно да се напомня постоянно за съществуването на престъпления, извършени единствено от омраза към същността на другия, и това ги прави двойно по-ужасни. Но, при все че ме занимава въпросът за това, защо тези престъпления се разглеждат като случаи на хулиганство или въпросът, че все повече българи арийстват, най-много ме занимава въпросът за това какво можем да направим ние, останалите, които сме най-много. Ние, които не сме властите и нямаме на разположение всички механизми за влияние и принуда, но не сме и расистите, нито обектите на тяхната омраза. Ние, най-обикновените членове на мнозинството в тази страна, етнически българите, които не смятат, че да си такъв е кой знае каква, камо ли пък висша ценност. Какво можем да направим когато ни се наложи да викаме неволята?
Справяме се сами? Абдикираме?…
…
Вечер. Качвам се на трамвая от Попа. (За тези, които не познават София, споменавам местата, само за да подчертая, че това се случва в най-оживената част на града.) От същата спирка се качват четири момчета – около 20 годишни, бръснати глави, дънки, шумно говорене и весел смях – видимо тъпаци, но не достатъчно впечатляващи, за да задържат вниманието ми за повече от две секунди, след което си потъвам обратно, откъдето за миг гласовете им са ме изкарали. Минута по-късно, когато вече съм седнала кротко и съм съсредоточена в телефона си, по пода до мен се претъркулва чернокож млад мъж, следван от ритниците и крясъците на същите четирима. Хората в трамвая се ококорват, ченетата им падат. Малко след това, стресирани събират такъмите, решени да се спасят и в този момент трамваят спира на „Славейков”. Всички слизат, в това число и четиримата, изкарващи чернокожия мъж с ритници. Аз, като последния идиот, няколко мига се чудя какво да направя – да ходя ли да заставам между тях или да звъня на полицията. Продължавам да си държа телефона в ръката, докато слизам и аз от трамвая – да не вземе да отпътува, докато се чудя.
На спирката продължават да го бият. Хората им крещят да спрат. „Защо ще го биете, какво като е негър!“, извисява се един фалцет над буботещата суматоха. Претеглям в главата си ситуацията. Аз съм етническа българка, следователно моето мнение е по-валидно от това на човек от друга раса, в очите на нациста. Но в момент на агресия… Не знам. Твърде вероятно е да нокаутират и мен на тротоара, а после може да ми се извинят, понеже съм дама. Ако не знаете, национализмът включва доктрина за отношенията между половете, такава една традиционна, в която жените са слабият пол и трябва да бъдат закриляни, за да продължат нацията – само ако са от „нашите”, естествено. Но да не се отклонявам.
След кратко колебание установявам, че куражът ми не стига, за да се намеся и да се противопоставя на нацистката младеж. Нямам оправдание за малодушието си. Вместо това набирам 112, за да викна полиция. Приключвам разговора и отивам при пострадалия. Той седи сам, опрял се на стената и гледа стреснато. До него уличен музикант свири на китара, все едно нищо не е било. Онези вече са си тръгнали, мисля, не толкова заради крясъците на хората, а по-скоро, защото са изразили, каквото са искали. Като че ли не са имали за цел да го убиват. Този път.
Той се казва Ахмад. От Сенегал е. Почти никакъв български, горе-долу говори английски. Бавно и с прости думи провеждаме някакъв разговор. Дошъл преди две години през Турция. Работи, нещо в Лозенец, не става ясно какво, но се връща от работа с този трамвай. Имал приятелка българка, но тя заминала за Германия. Иска да се ожени в България (защо ли, Бога ми, нямам идея!). Тече му кръв от носа и устата. Някой му е дал кърпичка, която вече е цялата в кръв. Извън това не изглежда сериозно наранен, но почти заеква от уплаха. За късмет, не са имали боксове, сигурно. Подобна случка обаче не му е за първи път. Явно пребивава в страната легално, понеже никак не се притеснява, когато му казвам, че полицията ще дойде, и че ще изчакам с него. Както се и оказва, когато малко по-късно му проверяват документите.
Полицията идва най-накрая. Поне са петима, нищо че вече няма нужда от такава масивна сила. Аз говоря с тях, после единият отвежда Ахмад малко по-встрани да го разпитва отделно. Докато им разказвам какво е станало, една млада двойка се присъединява към разговора – момиче и момче на около 17-тина години, интелигентно говорещи. Разбирам, че са проследили скинарите, видели са в кое заведение сядат (съвсем наблизо, около „Гарибалди”) и се върнали, за да кажат на полицаите.
Опитвам се да убедя Ахмад да отиде в районното и да подаде жалба, за да може да има разследване. Убедена съм, че на полицаите ще им е по-лесно, може би единствено възможно, да направят каквото и да е, ако има подадена жалба. Не иска… И линейка не иска да викат, добре бил. Полицаите са любезни, но и те не настояват. Ако иска. Сигурна съм, че от описанието им става съвсем ясно, че не става дума за хулиганство, а за престъпление от омраза. Онова, същото, за което никой още не е осъден (е, като че ли има единици), въпреки, че има законова възможност. Онова, за което Българският хелзинкски комитет обяснява безспир от години и се опитва да убеди прокурорите да повдигат обвинения за престъпления от омраза, когато престъплението е такова, вместо за хулиганство.
След още малко се разотиваме. Какво повече…
Вървя си и си мисля още дълго време за тази случка и се гневя. Не знам какво да кажа. Идиотите се увеличават, хората пискат. Полицията… прави каквото може, вероятно… И? Човек да го е страх да се качи в трамвая, понеже е чернокож?
…
Като човек, който понякога работи с млади хора на теми като дискриминация и расизъм, така нагледно илюстрирани пред очите ми в тази случка, не можех да не направя от нея ролева игра или поне казус. Непременно ще я ползвам при следващото си обучение и ще помоля участниците да анализират пред какви дилеми са поставени действащите лица в този разказ. Помислете и вие. Ако се поставите на тяхно място?
Жертвата:
Случвало ли ви се е да сте подобна ситуация – да усещате насочена към вас агресия и да сте безпомощни да я спрете? На какво бихте се надявали в такива моменти? Какво смятате, че можете да направите?
Страничните наблюдатели:
Как бихте реагирали вие? Ако сте сам/сама? Ако сте двама? Според наличието или отсъствието на други странични наблюдатели и тяхното поведение?
Какви фактори в нашето конкретно общество, не по принцип повлияват решението ви какво да направите?
Полицията:
С какви проблеми се сблъсквате в такива случаи?
Какво би улеснило работата ви по разследване и залавяне на престъпниците?
Често ли ви се случва да ви викат за подобни случаи?
Сигурна съм, че всеки може да даде поне пет отговора на тези въпроси, без да се замисли. Впечатли ме обаче коментарът на моя позната, когато й разказах тази случка. Тя каза приблизително: „Проблемът е, че не знаеш дали ако реагираш, няма да останеш сам в реакциите си. В подобни ситуации, когато не съм била сама, съм скачала, защото съм знаела, че има поне още един човек, който ще скочи с мен и с тези си действия ще поведем тълпата. В други случаи, в които, в които съм била сама, съм реагирала като теб. Никой не ни учи да реагираме в подобни ситуации и всичко, което правим, се основана на нашите инстинкти и разбирания.“