Разказ за бившия легионер и бивш народен представител Дянко Марков (останал в историята с въведеното от него определение за депортираните от Тракия, Македония и Пиротско наши сънародници-евреи в концлагера Треблинка като “враждебно население”, което било изпратено на заколение в “сравнително човешки условия”) от Вида Боева Попова, дългогодишен помощник на Иван (Ванче) Михайлов. Публикувам с нейното изрично разрешение. Вени Марковски.
В страницата си на фб журналистката Катя Стоянова на 21 август тази година е споделила статия на Дянко Марков (публикувана в края на настоящата статия – б.м., Вени Марковски).
Тази статия бе публикувана през януари 2008 година в “Про и Анти”
През декември 2007 заминах за София от Рим, Италия, за да направя молба за българско гражданство. В януари следващата година, приятел ми даде изрезката от статията. Прочетох я и не само бех изненадана, но шокирана от съдържанието й, по-точно от неистините казани в тази статия. В споделената статия при журналистката Катя Стоянова обърнах внимание и на факта, че той, Дянко Марков не се е задоволил с публикуването в тоя вестник но я е изпратил за отпечатването й и в списанието “България-Македония”,”Един завет” и в “Прелом”.
Когато в януари 2008 стана ми ясно съдържанието й обадих се на Дянко по телефона със следните думи: ” Съжалявам, че те запознах и сметах, че си наш приятел” като приключих разговора. Немах на ръка документа, всичко беше в Рим.
Какво целеха и ония, които публикуваха статията му? Сега чак се досещам, че са целели чрез статията да обърнат внимание на отговорните власти за гражданство, за да не ми приемат документите. Най-лекия начин да потопиш приятеля си, за да се въздигнеш по-високо.
От заглавието на статията на Дянко Марков ще разберат ония, които разбират от психология колко грандоманство, освен неистини има в нея.
Ето заглавието й:
“ПОСЛЕДНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИВАН МИХАЙЛОВ. РИМ,
МАРТ 1990 ГОДИНА
ПУБЛИКУВАЙ! ВРЕМЕТО ДОЙДЕ!
ДЯНКО МАРКОВ”
/Снимка от статията ще дадем по-нататък заедно с оригинала на апела на Иван Михайлов до народа в Пиринския край/
Значи, дошло е времето да не ми дадат българско гражданство, защото не съм българка……
Като писал статията Дянко Марков сигурно е фантазирал, че като ме натопи, ще се въздигне още по-високо и ще води байрака като нов водач …..
Интересното е, обаче, че той прикрива два важни факта. Избегва да каже, че е идвал в Рим с брат си за първи път през юли 1988 година и второ че требваше в дома на Иван Михайлов да се срещнат с пилотката, Роза Георгиева. И защо не се срещнаха? Защото аз, наблюдавайки Роза Георгиева, която вече беше при нас на гости, разбрах, че е човек на Държавна Сигурност. На тази тема ще има време да разкажем по-обширно .
В Рим двамата братя проф. Марко Марков и Дянко Марков престояха неколко дни в нашия дом, в дома на Иван Михайлов. Прекарахме братски, прекрасно. Аз ги разходих на много места из града, защото Антон работеше в Радио Ватикан. Но и с него излизаха понекога.
По-надолу ще предадем писмото до Иван Михайлов и до Антон и мен/на един и същ лист са писмата им/ което изпратиха след заминаването им от Рим за Швейцария, от Фрибург, където проф. Марко Марков преподаваше в тамошния университет.
“Фрибург, 28 юли 1988.
Уважаеми и скъпи чичо Радко,
мили приятели Вида и Антоне,
Вече седмица измина, откак се разделихме с Вас, а мислите и спомените все ни връщат към Рим, към via Ponza и Вашия уютен и гостоприемен дом, в който прекарахме незабравими дни и който днес за нас, – а утре за всяко българско сърце ще стане непременно историческо, свято място, в ореола на самоотвержената, достойна служба до край за свободата и бъдещето на отечеството.
Скъпи чичо Радко,
Благодарим ти за времето, което ни отдели, за беседите, изпълнени с духовна дълбочина и бащинска сърдечност, които обогатиха и уясниха представите ни както за теб, така и за делото, на което си посветил целия си живот изпълнен с борби, несгоди и страдания, но и с преодоляването на големи трудности и постигането на значителни успехи – там гдето “многознающите” ни съотечесетвеници отдавна бяха обявили, че “всичко е изгубено”.
Ние си даваме пълна сметка, че ако и днес българското име е живо в Македония и съществува все още българско бъдеще за изтерзаната страна, това в най-голема степен се дължи на теб – достойния лидер на безсмъртната в българското историческо битие революционна Организация.
Мили приятели Вида и Антоне,
Щастливи бяхме да се запознаем и сближим с Вас, щастливи бяхме да установим, в кръга на какви чудесни хора протича животът на скъпия за всички ни чичо Радко. Вашата всеотдайност в грижите за неговото здраве и живот, както и за оформянето на неговото духовно, творческо наследство, стоят над всекакви думи на признателност и похвала. Бъдещето непременно ще даде достойна оценка на Вашето тихо, безкористно идвънредно важно дело.
Благодарим ви от сърце, че при всичкия си труд и ежедневни грижи и тичане, можахте да ни дарите с истински братско гостоприемство и топлота, които остават едни от най-милите неща, които отнесохме от гостуването си в Рим.
След срещата си с хора като Вас човек усрепва не само вярата си в онова, което дава смисъл на живота му, но вярата в хората въобще. От все сърце Ви пожелаваме здраве и сили, за да устоявате на разяждащото дествие на времето, и все така изпълнен с дела и духовно съдържание да бъде собственият Ви живот.
Пожелаваме и на малкия Найденчо да расте здрав, силен и умен, за Ваша и на всички, които Ви обичат, радост.
Простете, загдето по време на нашето пребивание Ви създадохме напрегнати, а може би и неприятни моменти. Надяваме се в недалечно бъдеще да имаме други срещи, в които да можем да се реваншираме.
Изпращаме Ви снимките, които за обща радост излязоха доста добри. За нас те са от особено значение, тъй като остават скъп спомен от дните прекарани заедно в Рим.
Изпращаме Ви и един дял от подготвената книга “Българският народ и Македония”, макар и да не смятаме още текста за окончателен. Умишлено отбягнахме да упоменаваме често името на чичо Радко, за да предизвикаме в чуждото – в Европа и САЩ – обществено мнение правилно становище засега върху делата на Организацията. Признанието й днес в чужбина неизбежно ще означава признание и на делото на нейния дългогодишен вожд – големия българин Иван Михайлов. Не е далеч денят, когато и за него навсякъде ще може да се говори по-свободно и открито. Убедени сме в това.
Всякакви забележки и указания, дори и по най-деликатни точки, ще приемем с благодарност. Не се стеснявайте да ни ги съобщите и споделите с нас. Предварително Ви благодарим за това.
С най-хубави чувства – предани Ваши
Дянко Марков, Марко Марков”/ подписите са в ръкопис, оригинални/
———————
ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ за второто им гостуване в месец март 1990 г.
——————-
Тук прилагаме снимки от оригинала на писмото им, както и снимките, които беха направени с техния апарат, за които споменават в писмото си до нас.
1/Дянко, Иван Михайлов и Марко Маркови
2/Иван Михайлов и проф. Марко Марков
3/Иван Михайлов и Дянко Марков
4/Антон, Найденчо /нашето синче/ и Дянко играят шах на нашия балкон
5/Вида Попова и Дянко пред черквата “Свети Петър” в Рим
6/проф. Марко Марков и Вида Попова пак там при черквата “Свети Петър” в Рим
7/ Вида Попова и Дянко Марков в едно кафене до черквата “Свети Петър”.
8/ Снимка от оригинала на писмото от Дянко Марков и проф. Марко марков
Второто гостуване на братята проф. Марко Марков и Дянко Марков бе в месец март 1990 г. както и той, Дянко, пише в статията си но отбегва да каже, че е било второ, а първо. Но този път те искаха да отседнат в хотел, а не както пише Дянко гостували в дома на Иван Михайлов. Хотела се казва “Ла Пергола” и е близо до нашето жилище. Винаги може да се провери в архивите на хогела. Този път, Дянко подари на сина ми, който беше на осем годишна възраст, цигулка, собственоръчно изработена от Дянко. В един момент изпълни на цигулката и революционния химн “Изгрей зора на свободата”.
Както предишното гостуване така и това второ гостуване мина прекрасно, приятелски.
Както бехме седнали всички в салона Дянко извади един написан лист от него и предложи идея да се изпрати един апел до Пиринския край от страна на Иван Михайлов като поиска да прочете проектирания текст. След прочита на текста настъпи дискусия от всички ни: Антон, аз, Иван Михайлов, професор Марко Марков и Дянко. Всеки каза по нещо. Аз казах, че Иван Михайлов има друг стил на пишене. За да поверват хората в Пиринския край , че това послание е от Иван Михайлов требва Иван Михайлов да го напише с негов стил. Иван Михайлов пръв потвърди идеята ми, а и всички се съгласиха. Антон донесе пишущата машина и пред всички ни Иван Михайлов издиктува нов текст, който ще ви го представим по-надоле.
Готовия текст Иван Михайлов подписа своеръчно в два екземпляра: единия предаде на братята Дянко и проф. Марко Маркови, а другия го запази за себе си.
Това е голата истина, всичко друго е притурка и дори обиди. Например как Дянко го е подкрепил Иван Михайлов да се дигне от креслото, как се е разплакал и други фантазии, писани в статията му, сигурно за да убеди от една страна читателите колко е искрен, а от друга страна да хвърля кал колко се може повече върху мен.
Колко е верно,че го е подкрепил Дянко Иван Михайлов да се дигне от креслото могат да кажат всички, които са го посетили нашия водач след гостуването на братята Дянко и проф.Марко Маркови почти до кончината му. Тук, в същия дом, направи интервю Киворк, след това идваха дъщерята на Тодор Александров със съпруга си и семейство Лебамови от Щатите; идва Калкашлиев от Бразилия, който не можа да поверва че след два месеца почина Ванчо, защото беше здрав и прав като топола. Идва също друг патриот, Благой Бакарджиев, от “Струмишката петорка” от Ирвингтон, Ню Йорк, идва семейство Бранко и Цвета Смичкови с децата си, от Брюксел, Белгия, идва Георги Стаменов, редактор на вестник “Македония” в София и най-после идва племеникът на Антон, Арангел и годеницата му Дорина. Всеки от тех може да се пита в какво здравословно и физическо състояние бе Иван Михайлов.
А пък че са му треперели ръцете, е това е вече свръх на лъжата. Ще кажа тук една народна мисъл: “Господи прости му, защото не знае що говори…”
На тази среща се спрехме всички и на друга тема, важна особено за Вардарска Македония. Понеже вече беха минали неколко месеца от промените в България Иван Михайлов настояваше да се изпрати писмо до Българската академия на науките за добавяне на важните букви, които свързват диалектите с литературния български език. Това са: Ѣ/е кръстато/,Ъ/ерголем/ ,Ѫ. Проф. Марко Марков обеща да напише текста, да го изпрати в Рим и да бъде подписан, след като бъде прегледан от Иван Михайлов, както от проф. Марков, така и от Антон Попов, като редактор и литератор. Текста пристигна с подписа на проф. Марко Марков; Антон го подписа и бе изпратен до Академия на науките в София.
Верно е, че бащата на двамата братя Маркови бе един от двестата адвоката, които доброволно искаха да бранят Иван Михайлов пред българския съд по убийството на Пундев.Иван Михайлов пише в том 4 “Спомени” по това
Ето оригинала на текста подписан от Иван Михайлов;
“ДО ВСИЧКИ БРАТЯ И СЕСТРИ В ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ
Драги братя и сестри,
Мнозина от вас са имали, може би, случай да узнаете, че сръбските политици неуморно се стараят да излъжат света, че Пиринска Македония требвало да влезне в границите на Сърбия, така както Белград е заграбил голема част от Централна Македония. Абсолютно никакво право, нито историческо, нито национално, нито некакво основание стопанско, културно и друго не съществува за оправдание на този отдавнашен план за сръбския грабеж. Особено опасен остава сръбският план днес, когато от Белград открито е издигнат лозунгът Македония отново да стане Южна Сърбия.
Славният Пирински край, както и всеко кътче от територията на Македония Белград е готов да заграби, така както некога, преди векове, турските армии са нахлули далеч по-насевер и от Дунава.
Но от тези времена до сега изминаха векове. Само сръбският луд инстинкт ги подтиква да мечтаят да командуват, ако е възможно до Черно море.
Онова, което в днешно време особено е важно и справедливо е следното:
България да се простре до южните и западните македонски области, които са били очертавани отпреди сто години като граници предимно на българското племе. Между това време и днешното могъл би да се приеме поне следния преходен компромис:
Една независима Македония във всичките й географски граници, каквито живущото в нея население само ги посочва.
Всички сръбски бленове за Югославия до Черно море, или поне уголемена Сърбия с Пиринската и Софийската области могат да бъдат днес присъщи само на заслепени шовинисти, които искат да си създават по-привлекателен живот чрез луди фантазии.
Македонска нация и език не съществуват. Това са измислици на фантазии като сръбската, за да се използуват като аргументи пред хора, които не познават добре нито миналото, нито настоящето.
ВМРО винаги е гледала правилно на етнографските и политическите стремления на Белград.Днешната така наречена Република Македония обема в себе си редица безправия и фалшификации.
Италия
11.III. 1990 г.
Ваш: Ив.Михайлов/своеръчен подпис/
Член на ЦК на ВМРО от 1924 г, до ден днешен”
ТЕКСТА НА ДЯНКОВОТО ПИСМО,
КОЕТО БЕ ПРЕДЛОЖЕНО НА
ИВАН МИХАЙЛОВ КАТО АПЕЛ ДО
ПИРИНСКИЯ КРАЙ И КОЕТО ИВАН МИХАЙЛОВ,
АКО ГО ОДОБРИ, САМО ДА ПОДПИШЕ.
“ДО оцелелите, които бяха с мен под знамето на ВМРО;
до техните деца и внуци; до всички които ми вярват
Братя и сестри!
Прокълнат бях от съдбата, повече от половин век кракът ми да не стъпи на родна земя; да не зърна небето над Отечеството ни. Над цялото ни Отечество – от Охрид до Черноморските брегове – тъпкано от насилници и тирани, душено безжалостно в химери и лъжи.
Доживях да почувствам разведряване, да дочуя скриптене на окови, които се късат. Искам да споделя с вас тръпките на надеждата и вярата си в утрешния ден. Разсъмва се. Убеден съм, че поне в Европа вече много скоро не ще бъде търпяно насилието, робството, похищението на свободата под каквато и да е форма.
Една тревога ме гнети; отравя дните ми: сирените на злото от Белград и Скопие, родоотстъпниците и отцеругателите, прегръщат в този момент в нечистите си ръце идеята за независима Македония, за да я удушат в коварство и лъжа. Затуй се чувствам призван отново от дните, до които доживях, да кажа думата си за независима Македония на ония, които още не са я разбрали. Не на ония, които искат да я превърнат в измама. Много време преди моята дума великият македонец Отец Паисий Хилендарски каза крилатите думи на всички съотечественици:”Болгарине, знай своя род и език!”
Истината за независима Македония се крие в този безсмъртен зов. Независима Македония не може да бъде изградена върху лъжа и насилие. Тя може да бъде постигната само с истина и свобода:
Истината в историята!
Истината в езика ни!
Истината за знайните и незнайни герои, паднали за независима Македония именно в истина и свобода,
Независима Македония само при свобода на народа ни, да бъде това, което е бил хиляда години – български! Ще бъде кощунство с паметта на ония, които издигнаха това знаме, ако единствените българи, които населяват древната ни земя и още могат да се наричат така – народът ни от долините на Места и Струма, от бърдата на Пирин и Беласица, бъдат предадени на Белградските и Скопски комунистически тирани, за да бъдат превръщани те, децата, внуците им в небългари, в антибългари!
И когато и всички други народи, които населяват земята ни, прегърнат Истината и Свободата, тогава ще можем – не аз – вие, грядущите ще можете да изградите истинска Независима Македония. И тогава сигурно не ще има нужда вече да говорим и работим само за Македония – Швейцария на Балканите. Защото тогава ще можем да превърнем целите Балкани, с всичките им заблуждавани и измъчвани, но достойни народи, в земя на мира и благополучието. В Швейцария.
Доживях да зърна сиянието на ЗОРАТА, КОЯТО ИЗГРЯВА!
НАПРЕД! С НАМИ БОГ!
Рим, март 1990 г.
Иван Михайлов
член на ЦК на ВМРО от 1924 година до ден-днешен”
—————-
ЗА ЯСНОТА: ПОВТАРЯМ ТЕКСТА СЪСТАВЕН ОТ
ИВАН МИХАЙЛОВ, КОЙТО В ПРИСЪСТВИЕТО НА ВСИЧКИ
НИ ИЗДИКТУВА ГО НА ПИШУЩАТА МАШИНА НА
АНТОН ПОПОВ
“ДО ВСИЧКИ БРАТЯ И СЕСТРИ В ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ
Драги братя и сестри,
Мнозина от вас са имали, може би, случай да узнаете, че сръбските политици неуморно се стараят да излъжат света, че Пиринска Македония требвало да влезне в границите на Сърбия, така както Белград е заграбил голема част от Централна Македония. Абсолютно никакво право, нито историческо, нито национално, нито некакво основание стопанско, културно и друго не съществува за оправдание на този отдавнашен план за сръбски грабеж. Особено опасен остава сръбският план днес, когато от Белград открито е издигнат лозунгът Македония отново да стане Южна Сърбия.
Славният Пирински край, както и всеко кътче от територията на Македония Белград е готов да заграби, така както некога, преди векове, турските армии са нахлули далеч по-насевер и от Дунава.
Но от тези времена до сега изминаха векове. Само сръбският луд инстикт ги подтиква да мечтаят да командуват, ако е възможно до Черно море.
Онова, което за днешно време особено е важно и справедливо, е следното:
България да се простре до южните и западните македонски области, които са били очертавани отпреди сто години като граници предимно на българското племе. Между това време и днешното могъл би да се приеме поне следния преходен компромис:
Една независима Македония във всичките й географски граници, каквито живущото в нея население само ги посочва.
Всички сръбски бленове за Югославия до Черно море, или поне уголемена Сърбия с Пиринската и Софийската области могат да бъдат днес присъщи само на заслепени шовинисти, които искат да си създават по-привлекателен живот чрез луди фантазии.
Македонска нация и език не съществуват. Това са измислици на фантазии като сръбската, за да се използуват като аргументи пред хора, които не познават добре нито миналото, нито настоящето.
ВМРО винаги е гледала правилно на етнографските и политическите стремления на Белград. Днешната така наречена Република Македония обема в себе си редица безправия и фалшификации.
Италия
11.III.1990 г.
Ваш: Иван Михайлов
/Подписът е своеръчен/
Член на ЦК на ВМРО от 1924 г. до ден днешен
—————————
Дадохме снимка на оригинала в предишната публикувана статия.
Вие сами ще прецените,че стила на апела на Иван Михайлов е ударен, точен, ясен и е истински апел.
Това е Иван Михайлов!
Всичко друго, което Дянко Марков пише в статията си и хули си остава за него. Спомням си, разказваше ни, че е бил военен /летец/ с чин подпоручик. Сега научаваме , че е полковник. И това ни кара да се позамислим как става повишаването с по-висока степен?! Ще намери ли читателът в тези два текста нещо, което говори, че Вида била съмнителен човек, а при това сътрудничи в народното дело при Иван Михайлов,заедно със съпруга си Антон Попов?
Не е ли срамно българи от България да клеветят нас, които видехме родината си Македония след четиридесет години политически емигрантски живот само защото не се отрекохме от българската си принадлежност?
Срамно падение!
[край на текста на Вида Боева Попова]
Статията на Дянко Марков, предизвикала коментарите на г-жа Попова, от сайта “Македонска трибуна”:
Последното послание на Иван Михайлов, Рим, март 1990 година Публикувай! Времето дойде! |
Дянко МАРКОВ |
Драматичната съдба на едно писмо, което не стигна до хилядите, за които бе предназначено 18 години след написването му се публикува за пръв път едновременно в сп. “България – Македония”, сп. “Един завет” и вестниците “ПРО и АНТИ”, “Прелом”. Само няколко дни след “дворцовия преврат” на 10 ноември 1989 г. бях поканен от брат си професор д-р ю.н. Марко Марков, завеждащ катедрата по международно право към Фрибургския университет – Швейцария, да замина и остана няколко месеца при него, за да му бъда в помощ както в житейски план, така и като консултант по военните въпроси при изготвянето на основния му труд “Българският народ, Македония, Европа”, над който брат ми работеше вече няколко години и който труд трябваше да стане венец на братовия ми професионален и обществен житейски път. Брат ми сподели с мен, че докато трае посещението ми при него, той планира да предприемем пътуване до Рим при Иван Михайлов, за което вече лидерът на ВМРО е дал съгласието си. Споделих планираното ми пътуване и посещение в Рим с някои от най-близките ми приятели, някогашни членове на младежката ВМРО, като Асен Рашев, Ване Цаков и Джолев от Банско, Митко Шишков и др. Всички те настояха най-енергично да се опитам да склоня лидера на ВМРО да излезе час по-скоро с директива, послание, писмо, указание – каквато форма той избере, но да даде направление за бъдещата дейност на ВМРО при стремително изменящата се обстановка в България, Македония, на Балканите, дори в цяла Централна и Източна Европа. Обещах. Заминах за Швейцария, съдействах на брат си, колкото силите и познанията ми позволяваха. В края на март на новата 1990 г. ние се озовахме в Рим, на гости в дома на Иван Михайлов. Македонският лидер познаваше добре фамилия Маркови. Познаваше житейския път и трагичната смърт на нашия баща – плевенския адвокат Георги Марков. Баща ни, дългогодишен член на БРСДП (ш.с.) и един от лидерите й след Първата световна война, разочарован от европейската социалдемокрация след края на войната, неуспяла да наложи що годе умереност и справедливост във Версайската система от “мирни” диктати над победените, напуска социалдемокрацията и застава безрезервно на позицията на българския национализъм. Като един от лидерите на вече непартийния Съюз “Родна защита” баща ни установява близка връзка с ВМРО на Иван Михайлов за общи акции в защита на националните интереси и специално на българите, останали под чужд гнет в съседните на Царството държави. Когато в 1930 г., след убийството на Васил Пундев, Иван Михайлов бе привлечен под съдебна отговорност като лидер на ВМРО, поел отговорността за това убийство, баща ни предложи безвъзмездно своя юридически и политически опит за отстояване пред съда на правната неподсъдност на македонския водач. Писмено изразената благодарност на Иван Михайлов е в архивите на семейство Георги Маркови. Много години по-късно връзката на Иван Михайлов с нашата фамилия бе подновена от починалия преди 25 години най-млад наш брат Любен Марков. Чрез своя най-близък приятел Борис Дрангов, едноименен внук на легендарния български полковник, родом от Скопие, брат ни бе получил парола за връзка и посещение при “Радко”, която бе ползвал неколкократно. Така се свърза с “римския дом на Непреклонна Македония” и другият ми брат, проф. Марко Марков. Аз пък, който много добре познавах житейския път, борбата и вярата на Иван Михайлов, още преди да тръгна от София за Швейцария, а оттам и за Рим, си позволих да напиша писмо-проект, което да предложа в духа на пожеланията на моите приятели като основа за посланието, което Иван Михайлов би се съгласил да отправи. Още втората сутрин след пристигането ни в Рим останахме насаме с Радко. Извадих приготвеното от мен писмо и обясних с каква мисия съм натоварен от сподвижниците му в София: – Чичо Радко (от първия ден се одързостих да се обръщам така към него), може би ще промениш думи и изрази, ще задраскваш и допълваш, но сигурен съм, че и много нещо ще одобриш. – Чети! Зачетох: До оцелелите, които бяха с мен под знамето на ВМРО; до техните деца и внуци; до всички, които ми вярват Братя и сестри! Прокълнат бях от съдбата, повече от половин век кракът ми да не стъпи на родна земя; да не зърна небето над Отечеството ни. Над цялото ни Отечество – от Охрид до Черноморските брегове – тъпкано от насилници и тирани, душено безжалостно в химери и лъжи. Доживях да почувствам разведряване, да дочуя скриптене на окови, които се късат. Искам да споделя с вас тръпките на надеждата и вярата си в утрешния ден. Разсъмва се. Убеден съм, че поне в Европа вече много скоро не ще бъде търпяно насилието, робството, похищението на свободата под каквато и да е форма. Една тревога ме гнети; отравя дните ми: сирените на злото от Белград и Скопие, родоотстъпниците и отцеругателите, прегръщат в този момент в нечистите си ръце идеята за независима Македония, за да я удушат в коварство и лъжа. Затуй се чувствам призван отново от дните, до които доживях, да кажа думата си за независима Македония на ония, които още не са я разбрали. Не на ония, които искат да я превърнат в измама. Много време преди моята дума великият македонец Отец Паисий Хилендарски каза крилатите думи на всички съотечественици: “Болгарине, знай своя род и език!” Истината за независима Македония се крие в този безсмъртен зов. Независима Македония не може да бъде изградена върху лъжа и насилие. Тя може да бъде постигната само с истина и свобода: Истината в историята! Истината в езика ни! Истината за знайните и незнайни герои, паднали за независима Македония именно в истина и свобода. Независима Македония само при свобода на народа ни да бъде това, което е бил хиляда години – български! Ще бъде кощунство с паметта на ония, които издигнаха това знаме, ако единствените българи, които населяват древната ни земя и още могат да се наричат така – народът ни от долините на Места и Струма, от бърдата на Пирин и Беласица, бъдат предадени на Белградските и Скопски комунистически тирани, за да бъдат превръщани те, децата, внуците им в небългари, в антибългари! И когато и всички други народи, които населяват земята ни, прегърнат Истината и Свободата, тогава ще можем – не аз – вие, грядущите, ще можете да изградите истинска Независима Македония. И тогава сигурно не ще има нужда вече да говорим и работим само за Македония – Швейцария на Балканите. Защото тогава ще можем да превърнем целите Балкани, с всичките им заблуждавани и измъчвани, но достойни народи, в земя на мира и благополучието. В Швейцария. Доживях да зърна сиянието на ЗОРАТА, КОЯТО ИЗГРЯВА! НАПРЕД! С НАМИ БОГ! Рим, март 1990 г. Иван Михайлов член на ЦК на ВМРО от 1924 година до ден-днешен Още не бях завършил четенето, Радко стана от креслото (обикновено той имаше нужда за това поне от малко помощ). Прегърна ме и заговори необичайно развълнувано: – Аз от смъртта на Менча сълза не съм проронил, а ти ме просълзи. Нито една дума няма да бъде зачеркната или променена! Това са моите мисли, моята позиция, изразени по най-добрия начин. Подписвам писмото и то ще бъде разпратено по целия свят, където има наши хора. И той взе писмото и се оттегли в съседната стая. По това време (само след 6 месеца той вече не бе между живите) ръцете на Иван Михайлов доста забележимо трепереха и за да сложи познатия на мнозина свой стегнат подпис, той си правеше малка “чернова репетиция”. Това вършеше насаме в другата стая. Вътрешно аз ликувах, че съм изпълнил сто процента поетата мисия… В стаята (холната) влезе с отривисти стъпки Вида*! – Дянко, това писмо Радко няма да подпише. Друго ще приготвим за София! – Защо, Вида? Та той го одобри. Дори се развълнува… – Това не е стилът на Радко! – прекъсна ме тя. – Това е твоят стил. Всеки ще разбере това. – Вида, на теб ли да обяснявам, че рангът на Иван Михайлов, както е прието за всички високопоставени хора, му позволява да си служи със секретари, адютанти, дори цели щабове. Те изготвят писмените документи. След корекция, ако е нужна, сложи ли подписа си, документът става негов. Ти сама си в системата и знаеш това. – Добре, но има и друго, а то е по-важно. В тоя си вид писмото ще изиграе обратна роля, не тая, която целите от София и България. Вие не познавате обстановката в Македония. Там ще започнат от всички страни атаки срещу Радко и дори хората, които са му предани, ще се отдръпнат. Бъди спокоен, ние ще приготвим пак писмо в същия дух, но не така ярко и настъпателно – българско. Радко е съгласен с доводите ми, така че не опитвай да го върнеш към първоначалната му реакция. Ден и половина Иван Михайлов не се яви при нас. Очевидно е бил притеснен, задето е бил принуден да промени първоначалното си решение. Последния ден преди отпътуването ни бе ми дадено редактираното от Вида писмо за София. Дадох го за публикация най-напред на Константин Цанев, който редактираше бюлетин на Българския демократичен форум (“Прелом” още не бе почнал да излиза). След туй го дадох и за в. “Македония”. И до днес не зная дали другаде е било пращано и дали някой днес си спомня за него. Шест месеца след срещата ни в Рим Иван Михайлов вече не бе между живите. Гостоприемството и любезността на семейство Попови при гостуването ми в Рим ме задължаваха дълго време да мълча по обстоятелствата, при които писмото бе спряно. Ходът на събитията в Република Македония като че ли оправдаваше позицията на Вида. Тамошните “медии” и “служби” продължаваха да задушават истината и сеят лъжи, а който дръзнеше да противодейства, го чакаше “черна орис”. Зачаках “по-добри дни”. Преди няколко години някои от най-уважаваните от мен македонски дейци ми отправиха упрек – защо още мълча, и настояваха да публикувам посланието, което Иван Михайлов е бил готов да отправи преди смъртта си. Потърсих писмото. Имах няколко копия. Не намерих нито едно. Брат ми в швейцарския “архивен арсенал” също не откри оригинала. Приех това като знак свише: “Още не му е дошло времето”. Два дни преди Коледа ровех в архивните купища в моя дом. Търсех съвсем друг документ. А с ослепяващите си очи не смогвах. От една папка паднаха двете листчета на “моето – Радково” писмо. Приех го като поличба, почти като повеля Божия: “Публикувай! Времето дойде!” Семейство Вида и Антон Попови живееше заедно с Иван Михайлов. Поели бяха грижата за него във всяко отношение и я изпълняваха безупречно |
Снимките от ЧАСТ ПЪРВА:
сн. 2
сн. 3
сн. 4
сн. 5
сн. 6
сн. 7
Вида Попова и Дянко Марков в едно кафене до черквата “Свети Петър”.
сн. 8
сн. 9