Режисьорът Бойко Богданов (снимка: Фейсбук)
Бойко Богданов е известен български театрален и оперен режисьор, композитор и поет.
Той е бил кандидат за директор на Театрално-музикалния продуцентски център – Варна. В писмо, подписано от министъра на културата, му е обяснено, че не е класиран, поради това, че не е “набрал необходимия минимум точки” (виж документа по-долу) – нещо, което е учудващо, като се има предвид какво е учил, какво е работил и кои хора са подкрепили кандидатурата му (виж пак в текста по-долу).
Публикуваното е от два негови статуса във Фейсбук от 25-и август 2015 г. Препечатвам ги на едно място, за да може да стигнат да възможно най-широк кръг хора. За някои от вас този случай може да им се стори напълно прозаичен – един вид, какво толкова, но е показателен за всичко, което се случва у нас, а не само за културата на министъра на културата или за липсата ѝ или липсата му. (Б.м. – Вени Марковски)
Бойко Богданов: Позорът Вежди
Мнозина ортаци на „шаечната правда“ ще преценят (с шаечната си ценностна система), че пиша това като „ужилен“, за лична мъст и. . . от слабост. Бързам да ги опровергая – пиша това есе доста хладнокръвно с единствената цел да посъбудя дремещия дух в бутилката на нетленните останки от нашата интелигенция. И защото споделям убеждението, че мълчат само мъртвите, когато позорът шества вредом. Живите – те говорят.
Та – на темата: защо този символизиращ определена власт човек (без оглед на етническия му и работническо-селски произход и татуирана длан, с която здрависва „съответни“ Министри от Семейство. . .) не като личност, а като обществено явление е позор за българските интелектуалци, позор за духовността на една държава с поизгубени традиции, но с хилядолетна история:
Позор е на първо място татуировката на дланта на един Министър на културата, олицетворяваща възгледите и манталитета на низините на обществото от т. нар. „трудови войски“ (предимно зидари-роми с бири около цЕмента покрай тях), едно кръстче,което и средно грамотен психолог, или изкуствовед би квалифицирал като авто-жигосване и самоопределение на личност с приматна култура. Дотук спирам с личността, тя в есето ми е само повод.
Позорно е мълчанието на Егенетата във флексово-панелната ни култура, приемащи и легитимиращи по този начин овцедушно, посредством мълчанието си и дивотиите, и разрухата, която едно невежо управление, ежедневно – рИ-форма след рИ-форма нанася върху националните традиции, изградени с десетилетия структури и институции с цел обезсмисляне на българската ни идентичност.
Позорна е „политиката“(силно казано, но затова пък – в кавички), която този Министър със скромен хоризонт провежда, спрямо читалищата в България- и читалищната ни традиция – уникално в света явление в още предосвобожденска България, с което нито една европейска страна не би могла да се похвали пред историята. Меркантилизирането и задушаването на просветната им дейност са и негово дело.
Позор е постъпателното унищожение на НИПК (Националния институт за опазване на паметниците на културата) с икономически лостове – отново рИформа, преобразувала тази институция в джудже от гиганта с над 500 квалифицирани служители до една жалка групица от 20-тина зависими хорица, за да може олигархическия кръг, контролиращ правителствата, спокойно да краде и строи безсмислени . . . на територии. . .
Позор е театралната рИформа, рожба на меркантилния му светоглед и на мозъка на един негов заместник – полковник с полукултурно образование в провинциите на бившия СССР, превърнала театрите в халтураджийници за нисък вкус – отново чрез икономическия лост на принудата – броя зрители определя постъпленията в бЮджета. Опитвах се да обясня това „явление“ с мъдростта и икономически социокултурния нашенски авангард в ХХI век на свои приятели от Франция, Германия, бедна Македония, Русия, – всички те недоумяваха и ме гледаха доста недоверчиво, неспособни да преглътнат, че такава варварска диващина е възможна днес, в страна, член на ЕС. Как да им обясня, че у нас властва културата на бакалина?
Позор е бЮджетът за култура, който той из“ръшка“ от биещия се в гърдите негов авер-аркадаш и Министър-председател на България, осигурил (впрочем, неравномерно, на принципа „ту има, ту – нема“) работни заплати за актьори, диригенти, режисьори, хореографи, равни на по-малко от половината работна заплата на шофьорите на софийския градски транспорт. Да, шофьорския му бЮджет за култура е позор за ценностната система на това правителство.
Позор е „политиката“ му спрямо художествените галерии в извънстолична България, позор са съкращенията в тях и рестрикциите отвъд границата на физическото оцеляване на хора, отдали живота си за просвещението на народа си.
Позор е самоопределението му на олигархическия купон на мафиота Павлов (преди мафията да го застреля) като, цитирам го, „По-добре мултак, отколкото калтак“ (документирано). Позорна в случая е ценностната система не просто на личността, а на играещия ролята Министър на културата гротесков образ.
Позорно е нивото на компетентност – както лично неговото, така и на двата му поредни екипа в културологичен и социокултурен план в XXI-ви век. . . Позорна е и апаратно-административната им сръчност да поставят на видни „капии“ свои партийни другари – верноподаници с още по – ниско от тяхното ниво на професионална грамотност, комерсиализиращи държавно субсидираната култура и лишаващи я от първата сричка в тази чудодейна дума „култура“ – „култ“, преориентирайки я в култ към верноподаничеството и търгашеската простащина.
Позор са пенсионираните и изхвърлени от гилдиите и активното съзидание на артефакти възрастни хора, придобили огромен професионален опит и умения, в апогея на моженето и силите си – актьори, режисьори, диригенти и т. н. – деяние без еквивалент нито в Европа, ни в Русия, нито в Япония (за Занзибар – не зная).
Позор са ръководените от партийни интереси и блюдолизничество на поданиците на партията им назначения на „кадри“ в областта „култура“, – област, която от самото си зараждане е стояла и стои (доколкото е автентична култура) встрани от всякакви идеологии и партийни интереси, тъй като предназначението на тази прослойка човеци е да въздигат духовно цялата нация, а не определена „part“, т. е. част от нея.
Позор е унищожението на провинциалните филхармонии и опери, чрез преобразуването им в „симфониети“ и хибриди без почва в културната ни традиция – О-Фе-Де-тата. За да се похвали Министъра пред Началника – Премиер: “Съкратих, шефе! Спестих!“
Позор е Андрешковщината (странно понятие, но сега ми идва – партийна някаква Андрешковщина) в провеждането на показни конкурси за директори на културни институти. Позор заради лесната им манипулативност и заради метастазите на показната демокрация (скрита диктатура и единоначалие), уронваща доверието на народонаселението и дори на елита му в основите и ценността на демокрацията като такава.
Позор са приоритетите в провежданите рИформи, сведени до. . . съкращения , за да се намалят държавните инвестиции в културата – дотам им стига въображението. Позор е невежеството му по отношение на случката с Чърчил, от когото правителството поискало в навечерието на втората световна война да увеличи бЮджета за отбрана, той попитал откъде да спестят и вземат парите, отговорили му от културата и образованието, а той им отвърнал“Господа, тогава какво ще отбраняваме?“
Позор е сленгът, изказът, речниковият багаж на една представителна за държавата ни личност, от която партньорите ни в ЕС очакват да борави поне с два езика (поради етническата си принадлежност), от които той не владее нито един, за чужди езици тук и дума не обелвам.
Позор е самохвалството му с построяването на т. нар. „Български Лувър“, глътнал милиони, но не от неговия самохвален джоб, а от бедните и неплатени български съзидатели на реална и сегашна култура „труженици“, в името на въображаемото, светлото бъдеще, когато там ще се излагат произведенията на измрелите в нищета по време на властването му. . . художници.
Позор са ченгетата от ДС в двата екипа и във ведомството му, от които от страх, той не съумява да се освободи. Не културен, морален позор.
Позор е раболепието и безличието на слугите-послушковци в кабинета и в „културните“ институции – рая без собствено мнение, без алтернативни възгледи, предопределяща в това си статукво тъпченето на едно място и спускащо гилотина над развитието и на министерството, и на националната ни култура.
Позор е бездействието на дирекцията, занимаваща се с авторски и сродни права, пряко подчинена на Министъра. Позор, защото легитимира с това си бездействие незначителността на авторите и на правата им. Питам, тогава- за какво „Министерство на културата“ става дума, ако авторите, създателите на същата тази култура са без значение, без гарантирани права, както за него, така и за и чиновниците в него?
. . . Симеон Радев написа знаменателното „Строителите на съвременна България“. Позорът Вежди пише с делата си „Рушителите на съвременна България“. За него никой няма да пише, дори ме е малко яд и срам, че аз тук пиша за него. . . но то е само заради едно – този човек и това явление на опростачването ни трябва да си ходи, далеч от каквато и да била властова позиция. Тъй като и срамът ми, и позора от неговото владичество са заразно вредни и разрушителни.
***
Глухите (по свой избор) няма да ме чуят, слепите (също по свой избор) няма да ме прочетат, знам, чел съм и Каравелова, и Ботйова, и други. . . Но, преди да напусна това геополитическо пространство, в което бе превърнато Отечеството ми, достойнството ми изискваше да го изрека. Да се чуе. Не , че всички не го знаят. Но мълчанието им. . . ме влудява. . . А пък. . . може би все някой. . . в това. . . перверзно гето на гетата. . . ще се осмели да го публикува. Credo, ergo sum.
***
Писмо от Вежди Рашидов до Бойко Богданов
Бойко Богданов:
Тази позорна гавра** на мултака-министър с режисьора – интелектуалец е учебник по показна имитация на демокрация, спазила буквата на закона. Според мижитурките – “експерти” в комисията, ръководена от стария сталинист-апаратчик и професор Георги КОСТОВ, и натъпкана с напълно непознати лица, въпреки специализациите ми във Варшава и Вроцлав, Москва и Петербург, Марсилия и Париж (университета “Дофин” – мениджмънт на културни институти), въпреки деветгодишната ми работа като директор на театър “Сълза и смях” (увенчана чрез репертоарната политика, която провеждах освен с многобройните номинации и награди у нас, и с 11 международни театрални фестивални награди), въпреки писмата за подкрепа от местния бизнес, от медиите, от Българска Академия на науките, от театралната Академия, от художествената Академия, от театралната школа “Л. Гройс”, от издателства и изпресарски агенции, от международните ми партньори (ще изброя само част от тях) – Пекин, Дубай, Москва, Санкт-Петербург, Скопие, Новосибирск, Торонто, Монреал, Париж, Ню Йорк, Сао Пауло, Виена, Берлин (липсва само Банкя и друго някое село покрай Варна). . . нивото ми на компетентност (организационна, режисьорска, репертоарна – тя вероятно заради писмата от режисьорите Сашо Морфов, Теди Москов, Лили Абаджиева, от хореографа Мила Искренова, от Милчо Левиев и братя Владигерови – с готовност да работим заедно, от оперните звезди Христина Ангелакова, Бойко Цветанов, въпреки обещанието ми да доведа на варненска почва Хосе Карерас и Валерий Гергиев за мега-събития в културния афиш на този курортен център, аз не само не притежавам необходимите качества, но и не мога да им “набера необходимия минимум точки”. . . За разлика от милата блондинка – местна оперна певица и активистка на женското движение в ГЕРБ. . . Остава ми да ѝ пожелая сравнителен успех и – NO COMMENT.