Да бъдем хора за няколко минути: проф. Вера Мутафчиева има официален сайт

Днес в НБУ се откри официалният сайт на проф. Вера Мутафчиева.

Аз имах честта да я познавам, а удоволствието да чета книгите й датира от ученическите ми години, когато на??ата учителка по литература Рене Къдрева ни разказва??е за историята и хората именно чрез думите на Вера Мутафчиева.

??зползвам случая, за да публикувам тук интервюто, което й дадох за книгата “??стория, населена с хора” през 2006 г.

“Драги Вени Марковски, привет!

Процесът по изготвяне на том ІІ от “??сторията, населена с хора” (интервюта с известни личности от България и чужбина) е в пълен ход. Запомнила съм ва??ето съгласие да участвате в общото начинание, имайки предвид семейната Ви и лична биография. Както ще се уверите, интересуваме се не от политиката, а от Ва??ата собствена и професионална съдба. Тук ще си позволя да набележа някои въпроси главно като рамка или насоки на на??ия замисъл. Отговаряйте по Ва?? избор и вкус – все още имаме свобода на словото и държим на нея.

1. Вие сте внук на поета-интернационалист Венко Марковски и син на сина му Миле, запомнен от на??ето поколение белетристи като талантлив и надежден колега, загинал нелепо рано. Какво бихте споделил като история на семейството Ви?

Много са спомените ми, част от тях съм публикувал през 1998 г. в ??нтернет на адрес http://veni.com/years.html
За съжаление баща си помня много смътно – само няколко случки. Помня как не искаха едно лято, трябва да е било 1974-а година, да го пуснат от станцията на писателите във Варна. Един писател, но уви – не помня кой – само по къс панталон легна пред „жигули“-то и вика??е „Не те пускаме!“
Помня също как чете??е вестник по време на закуска, помня и как го обичаха хората. Всъщност, това си го припомням всеки път, в който попадна в компания с хора, родени през периода 1929 – 1949. Ако между тях има писател или журналист, задължително се е познавал с баща ми.
Наскоро си говорих с един човек, когото видях за пръв път в живота си. Съдбата на семейството му е подобна на моята, но с обратен знак. Когато баща му емигрира като младеж през 1947 г., той напуска България и през Турция отива в ??талия, впоследствие във Франция, за да учи вис??е образование.
Моят дядо създава първата нелегална група за борба с великосръбския ??овинизъм още през 30-е години на миналия век. През 1938 г. публикува първата книга на македонски език. Естествено – в София. През 1939 г. се ражда и баща ми, в София. През 1941-ва дядо ми е изпратен в концлагера „Ени-кьой“, а след това е партизанин в Югославия, където, впрочем е бил партизанин и баща ми – на 5 годи??на възраст. След войната за кратко дядото е политик в Македония, създател на македонската азбука. През 1948 г. избира страната на Сталин в конфликта му с Тито, за награда Йосип Броз го вкарва в концлагера „Голи оток“. Ужасяващо място, съдейки по спомените от тези дни. Понастоящем Венко Марковски е все още нереабилитиран от македонските власти именно поради конфликта му с Тито и поради това, че през 1965 г. избира да живее в България, където до края на живота си е доста ухажван (и използван) от властта поет – народен представител, носител на най-високите ордени: Герой на НРБ, герой на социалистическия труд. Книгите му се издаваха в доста големи тиражи, а аз самият съм присъствал на четения в цялата страна.
От страна на майка ми Александра идват и стотиците роднини, живеещи по цял свят. Тя е родена в Гевгели, което по това време е българска територия (1941-1944 г.).

В тази връзка има и една интересна случка, която засяга не само мен. От 2002 г. чакам отговор на Министерството на правосъдието защо през 1968 г. са ми дали гражданство, след като си го имам по рождение. ??стината е, че всеки българин, на който поне един от родителите е роден в България (демек, през 1941-1944 г. в дне??на Македония или Егейска Тракия), а самият той е роден след 1-ви октомври 1968 г. или пък и двамата родители са родени в България, а самият той е роден преди 1-ви октомври 1968 г. е български гражданин по рождение. Всъщност има специален закон за даване на българско гражданство на поданиците на Царство България от новите територии – на всички, с изключение на евреите. Това, последното, е „приносът“ на цар Борис в тъжната история на евреите от новите територии. Както е известно, всички те са изпратени на заколение в концлагерите в Пол??а.
Говорих с приятели от Върховните съдилища и всички са категорични – М-во на правосъдието няма право да иска каквито и да е други документи, освен свидетелство за раждане, за да признава гражданството. Но чиновниците не искат да признават правата, а да ги дават. Това ги прави „силни“, поне в техните си очи. Е, друг е въпросът, че вероятно някои хора правят и пари от тази на??енска далавера. (б.р. – през 2009 г. получих отговор от МП – не съм българин по рождение!, б.м., Вени Марковски, 2010 г.)
Впрочем, роднините ми и по майчина линия, и по бащина линия живеят къде ли не – в Македония, Сърбия, Швейцария, САЩ, Австралия, Хърватия и т.н.
Те са доста известни в самата Македония – наскоро дори полицаите там ме пуснаха без проверка, като разбраха от кой род съм. Разказвам това не за друго, а за подчертая, че много от нещата, които са ми се случвали, съм ги приемал като нормални. Спорил съм много с познати, които са твърдяли, че на мен всичко ми било лесно и се случвало ей така, сяка?? на ??ега. ??стината е, че от детството ми насам се е налагало да се боря, за да постигам успехите си.

2.Как протече Ва??ето детство и юно??ество, какви бяха мечтите Ви за професионална реализация?

О-о-о… Тук мога да отговарям с часове и е трудно да ре??а откъде да започна. От малък исках да стана писател – нещо естествено, като се има предвид, че всичките ми роднини бяха или поети, или писатели. По едно време исках да стана генерален секретар на БКП, после генерален секретар на ООН. ??мах и от обичайните мечти – да стана космонавт или астроном. Всъщност момчето, с което гледахме звездите тогава – Тодор Велчев (.doc file), в момента е преподавател във Физическия факултет и изпълни мечтата си – което говори добре за него и не толкова добре за мен. Помня, че по едно време в „Септемврийче“ излезе материал на г-жа Гулева, ако не се лъжа, в който заглавието бе??е „??скаме да стигнем звездите“ – за мен и за един от моите съученици, Емил Секулов, бе??е. Впрочем, пак там излезе и първият ми разказ – през 1973 г., тогава бях на пет години.
??стински обаче се отдадох на писането малко по-късно, а през 1982-ра година получих и първата сериозна похвала за едно от моите есета. То излезе две години по-късно и ми донесе първата популярност. Казва??е се „Нещо като автобиография“, публикуваха го в „Родна реч“. Получих десетки писма от момичета от цялата страна. Съдържанието им се свежда??е до общо-взето едно: „писал си така, както аз бих го написала“. Няма да крия, че след това продължих в същия дух – нахъсано, със самочувствие. В 1985-а основах и училищното ни списание – „Кръгозор“. Както се оказа малко по-късно това е и едно от сериозните „дисидентски“ издания в България. Слагам кавичките нарочно – защото по онова време ние просто пи??ехме това, което мислехме. В редколегията бяха мои съученици, между които Тодор Славков (аха – внукът на държавния глава Тодор Живков), Юлиян Пиперов, Росен Дойнов (именно – синът на члена на политбюро Огнян Дойнов) и др. а в редакционния съвет (да, имахме и такъв!) мои приятели. Един от тях в момента е министър-председателят Сергей Стани??ев. Тогава той бе на?? кореспондент в Москва, пуска??е ни много материали от „Московские новости“, „Огонек“ и др.п. странни за слуха и зрението на българина издания. Всъщност повече ме изненадва това, че успяхме да публикуваме и сериозни материали – интервютата с ??нна Сабурова, ??ван Стаднюк, Георги Джагаров, Марта Месаро??, Виктор Астафиев… имахме издадени 18 броя за три години, което е сериозно постижение.
Печатахме го в Държавния съвет – на ксерокс. Корицата ни бе подготвена в Окръжния комитет на БКП – при Николай Дюлгеров. Аз ги сгъвах и под??ивах. Забавно време бе??е. Единственият материал, който не сме пуснали на български автор, бе критика на Заповед РД 09-789 на министър Фол. Авторът на критиката бе адвокат Филип Димитров – по-късно и той стана министър-председател. Но материалът му бе??е доста точен; жалко, че впоследствие не продължи със сериозните критики. (повече спомени за вестника тук – б.м., Вени Марковски, 2010 г.)
Все по това време – 1983 – 1989 г. написах десетки есета, посветени на моите любови. Наскоро си припомняхме за това време с ??на Георгиева, която все още пази посветените на нея мои есета. Доколкото знам, подобна е съдбата и на останалите моите произведения, които ми се струваха най-добрия подарък за моите приятелки. Впрочем, голяма част от тези любови бяха платонични и безкрайно честни и наивни.
След 1989-а влязох в университета – право, представете си, но не защото много ми се уче??е, а защото не ми стигна балът за първото ми желание – философия. ?? така се наложи да философствам, но с диплома за юрист. Което впоследствие ми създаде какви ли не проблеми, но това е друга история…

3. От кой край я подхванахте, кои бяха личностите, отразили се на ранното Ви развитие и Ва??ите търсения?

Със сигурност много хора са ми се отразили. Баща ми, дядо ми, майка ми, близките приятели. От историческите личности най-много ми харесваха Левски и Ботев, което е естествено за времето, в което живеехме. Единият иска??е чиста и свята република, а другият е единственият поет, който разбирах и харесвах да чета. (В скоби: дядо ми знае??е Ботев наизуст и си праве??е майтап с много от писателите, като им рецитира??е „Хаджи Димитър“ оттам, докъдето те го знаеха.)
Най-голямата промяна у мен се извър??и между 15 и 19 годи??на възраст. Тогава голямо влияние ми оказваха приятелите ми, които бяха по-големи от мен с 5-10 години. Ще се опитам да си припомня имената на хората, които са ми оказали най-голямо влияние. ??нтересно е, че ме питате за личностите, защото в някои случаи влияние ми оказваха и не личности, а лица – дори с отрицателните си черти. Важно е да се учи?? не само от добрите хора, но да внимава?? да не повтаря?? действията на ло??ите. Не че сред ло??ите не е имало личности, де. ?? така: брат ми ??гор, философът проф. Деян Павлов, философът Пламен Николов, физикът проф. Борислав Славов, историците Димитър Гоцев, Сергей Стани??ев; литераторите ??ван Кочев, акад. Емил Георгиев, Пантелей Зарев, Георги Джагаров; писателите Борис Крумов (един от най-добрите приятели на баща ми и майка ми), Тасо Павлов (с книгите си „Капитанът“ и особено „Славното момче“), ??ван Аржентински; режисьорката Ваня Гръбчева, моите приятели Емил Семерджиев, Борето Велчев, Емил Василев, Симона Георгиева, Даниела То??ева, Веселина Михайлова, ??на и ??рена Георгиеви, Андрей Русинов, Краси Стойчев, Родоп Вълканов, Милена Маркова, Албена Симова, ??рина ??ванова, ??рена Енева, Краси Александрова, Бистра Бонева, Люба Бе??ева, Емили Тенбенсъл, Ваня Антонова… Все пак говорим за годините до 1989-а, иначе и след нея има??е много хора, които ми оказаха въздействие и ми помогнаха да се създам като човек. Човекът, който ми даде възможност да се запозная с ??нтернет – ??лия Божинов – направи за мен доста. Първият ми „учител“ Асен Шарланджиев ми показа какво е модем, как се пи??ат терминални емулатори (нова дума, нали?) и т.н. Всъщност, и до днес има хора, които оказват голямо въздействие върху мен – такава е например съпругата ми Елана.
Пак преди 10-и ноември има??е един период, в който всяка вечер бяхме с приятели в театър „Сълза и смях“ и гледахме до втръсване (но не ни омръзва??е) пиеси като „Солунските атентатори“ или „Укротяване на опърничавата“. Явор Милу??ев и Цветана Манева ни бяха сред любимите актьори. Разбира се, Руси Чанев е оставил със сигурност сериозна следа у мен. Харесва??е ми и как играе брат ми в „Сълзата“, разбира се.
При такова разхвърлено споменаване на имена, със сигурност съм пропуснал много и се надявам, че няма да ми се разсърдят, а ще се обадят, за да си поговорим и да актуализираме спомените ми, част от които съм публикувал на адрес: http://veni.com/1985-87.html в ??нтернет.
Един от хората, които изиграха голяма роля в живота ми бе и Ванга – петричката пророчица и ду??еприказчица. Водил съм при нея десетки мои приятели, но аз никога не ходех, за да ми „гледа“. Виждах се с нея, защото тя бе??е подвижна историческа енциклопедия и знае??е всичко за всеки. Някой ден трябва и това да опи??а по-подробно.
Човекът, който ме накара да не емигрирам от България, е Григор Шопов – ??ефът на Държавна сигурност. В този смисъл, той със сигурност е изиграл голяма роля в живота ми. Случката бе през лятото на 1989-а, когато бях омерзен от „голямата екскурзия“ и го помолих за задграничен паспорт (така се казваха тогава – с изходна виза „за целия свят“, но реално с него може??е да се пътува само в някои от социалистическите страни и Западен Берлин). Той ми помогна да го взема, но ми даде съвет да изчакам няколко месеца, защото „нещата в България ще се променят“. Послу??ах го и той се оказа прав.

4. Как намерихте своето място всред бурната динамика – технологична и политическа – пред края на миналия и началото на сега??ния век?

Трудно. Ако някой ми бе казал през 1989-а г., че ще се окажа в Америка, че ще бъда световнопризнат и известен… а, не, това си го знаех от малък. Но ако някой ми бе казал, че ще се занимавам с компютри, няма??е да му повярвам. Това е неочакваното. Като имате предвид, че за пръв път седнах пред компютър през 1982 г., първата ми учителка по тази интересна тема бе Гергана Загорова.
С политика никога не съм искал да се занимавам. Парадоксално звучи, но никога не съм търсил скандалите – те сами ме намираха. А у нас, в България, ако си скандално известен, това сяка?? те поставя автоматично сред политиците. Може би защото и те са такива. ??ли поне повечето от тях.
Освен това в един период от време аз бях много често по вестници, радио, телевизия, както се ??егуваха приятелите, само от хладилниците не съм излизал. Много хора в България си мислят, че щом си по вестниците, значи си богат – една от големите илюзии на редица „изследователи“ на богатите българи.
Всъщност мястото си намерих едва тогава, когато почнах да пътувам по света, да се сравнявам с хората, които създаваха и развиваха ??нтернета в другите страни. В България няма??е с кого да се сравнявам – с Митко Ганчев, син на писателя Марко Ганчев, бяхме влезли в ??нтернет по едно и също време – 1990 г., с няколко месеца разлика в негова полза. Три години по-късно направихме фирма за ??нтернет-услуги, БОЛ.БГ, и още от началото бе ясно, че не можем да се сравняваме с останалите, защото сме ги изпреварили необратимо. Отделно от това, семейната история и на двамата ни дава??е предимства пред останалите ни конкуренти. Вярно е, че някои от тях станаха по-големи в бизнес-отно??ение, но ние не се стремяхме към богатството или към високия жизнен стандарт. Ние, така да се каже, си бяхме надвили на масрафа и съвсем естествено станахме различни. Както знаем, още от времето на багдадските летописци, посещавали волжските българи, различността у нас се наказва. Е, ние не бяхме готови за наказанията, но понеже живеем в демократична държава, не ни и пука??е особено. В края на краищата, щом успяхме да преживеем социализма, щяхме да преживеем и началното натрупване на капиталите при прехода. ?? така стана!

??ма??е време, в което се опитвах да обяснявам различността си. ??ма??е време, когато се срамувах и я криех. ??ма??е време, но вече го няма. Отдавна престанах да обръщам внимание на празните и глупави критики и критици. В това отно??ение Митко Ганчев бе добър учител. Митко Киров също ми помогна доста. Той загина в нелепа автомобилна катастрофа точно тогава, когато България, а и светът, има??е най-голяма нужда от човек като него. Тази загуба е третата най-голяма загуба в живота ми – след смъртта на баща ми (на 36-годи??на възраст, в автомобилна катастрофа) и на дядо ми – през 1988 г. от рак. Много често си мисля за него и как ми липсва такъв точен човек.

5. Как протича и какви са перспективите в битието Ви след напускане на Балканите? Ами в САЩ? А за младото Ви семейство?

Това е най-трудният за отговор въпрос. Работата ми в последните години по принцип бе??е насочена извън България. В България аз бях стигнал тавана. Следващата логична стъпка би била да вляза в политиката. Ха! В интерес на истината се пробвах – за кмет на София през 2003 г., което бе??е много забавен опит. Получих 609 гласа (без да броя моя, защото по същото време бях в Тунис по работа и не гласувах). Много се зарадвах, че без никаква реклама съм успял да получа толкова гласове. Пък като видях колко дела бяха образувани срещу Софиянски, който спечели изборите, се радвам, че не се взех на сериозно и не станах кандидат на някоя от големите партии.
Затова ре??их, че няма да влизам в на??ата политика. ??мах разговори с неколцина от водещите политици у нас, обясних им с какво мога да съм полезен след изборите през 2005 г. и заминах по един проект в САЩ. Когато изборите минаха и бе създадена Държавната агенция за информационни технологии и съобщения, това бе моя идея, което предложих още през март 2000 г. на СДС, впоследствие лобирах за нея пред Сакскобургготски, но едва при Сергей Стани??ев тя се осъществи. Намирайки се повечето време в чужбина, приех да стана съветник на председателя на Агенцията – друг от старите ми приятели, Пламен Вачков, но само по международните проекти.
Животът в Ню Йорк се оказа много по-различен от кли??етата, на които – признавам си – и аз бях жертва, макар и в по-малка степен. Хората в този космополитен град нямат нищо общо нито с България, нито с останалата част от САЩ. Не случайно те самите си признават, че са различни. В Ню Йорк може?? да намери?? хора от всички 250 страни и територии на света. ??ма всичко, което е необходимо на една система, за да работи. Под система разбирайте съвкупност от правила, норми, поведение, култури, производства, хора, които са в състояние да живеят живота, а не да вегитират. Да не говорим, че за на??енци най-трудното вероятно е това, че трябва да са търпими към различните в Ню Йорк. Това е градът, който е най-търпим към гейовете. Понякога ми е забавно да наблюдавам българи, които са тук отскоро или за малко и реакцията им, когато видят двама мъже да се целуват открито на улицата или да се държат за ръце. Приемането на факта, че различността не е означава нещо ло??о, е едно от големите предизвикателства пред българите специално в Ню Йорк и Сан Франциско.

Ежедневието ми е нормално: работа, почивка, къща, семейство. Единственото, което истински ми липсва от живота ми в България, са по-честите контакти с децата ми от първия брак – Александра и Филип. Виждам ги само когато съм в София, а преди да навър??ат 18 години едва ли ще получа разре??ение от майка им да ми дойдат на гости. Разбира се, липсват ми и приятелите, но с тях се чуваме непрекъснато по телефона или по ??нтернет.
Сега??ната ми съпруга, Елана, е много земен и интересен човек. Вероятно фактът, че и тя е емигрант (какъвто, не пропускаха да ми натякват определени хора в България, съм и аз), че е от на??ия регион (Одеса), помага много, за да се разбираме с половин дума.

Не знам какво искам от живота (все още), но каквото правя, опитвам се то да има положителен ефект върху много хора. Винаги съм искал нещата, с които се занимавам, да правят живота на обществото по-добър.
Едно от големите ми изживявания бе??е делото срещу държавата за отмяна на лицензионния режим на ??нтернет-операторите в България през 1999 г. Хората може би не знаят, но това бе??е крайъгълния камък, който беляза България като страна, насочила се към новото ??нформационно общество. Благодарение на на??ия успех – а бяхме само няколко човека – Митко Киров, Митко Ганчев, впоследствие допуснахме и едва навлизащия в политиката Любо Дилов-син – ??нтернет стана достъпен и сега милиони българи имат евтин и бърз достъп до Мрежата. Естествено, наградата за известността и популярността, бе??е, че много хора започнаха да ни мразят с мотива „Защо пък точно те? Откъде-накъде?“ и с думите на Паниковски* „А ти кой си?“ се опитаха да ни премахнат от пътя си. Ако знаете колко политически еднодневки съм виждал, които са ми казвали: „Марковски, гледай си компютрите, не ни се бъркай на нас!“ ?? това от хора, които до онзи ден не са имали в къщите си дори наполовина луксозни тоалетни като тези в Парламента. ??сторията твърди, че Джордано Бруно навремето бил казал „О, свещена простота!“, когато някаква баба положила съчки под кладата, на която той изгарял. Колко често ми се е налагало да си спомням тези думи при общуването с на??енската простотия… Разликата е, че у нас тя не е свещена.

Ако мога някога да си пожелая нещо и то да се изпълни, ще поискам завистта и злобата у моите сънародници да изчезне. Кирил Христов май бе??е казал, че ако в България се роди гений, това щял да бъде геният на завистта. Днес, 100 години по-късно дали не е прав, как мислите?

_____
* – Трябва да поясним за читателите, че това е един от великите герои от великата книга „Златния телец“ на руските писатели ??ля ??лф и Евгений Петров. Ако не сте я чели, взимайте я, но първо прочетете „Дванайсете стола“, пак от същите автори.