Тролове, атаки “ad hominem”, антисемитизъм и защо има хора, които бъркат езика с азбуката

Във в. “Сега” онзи ден се появи статия от Димитри Иванов, в която съм споменат, наред с други интересни хора:

Картинка от сайта на в. “Сега”

Компютърджията Вени Марковски все ме обвинява в антисемитизъм. Това е, защото аз казвам каквото видях, а той казва каквото е изгуглил от Гугъл. Не ми се сърди, бе, Вени, дето казах, че Венко Марковски е нула поет и в услуга на Коминтерна измисли несъществуващ македонски език…

…В досиетата откриха характеристика, написана от Кево за мен. Не е лоша; поне половината неща, които е написал, са верни.

Поне половината от еврейските ми приятелчета от колежа загинаха във войните или още на корабите… …Едничкият ми приятел евреин остана Фреди Криспин. Той ми обясни, че Криспин значело къдрав, и беше със ситно къдрава коса. Заедно слушахме грамофонни плочи. Той предпочиташе Чайковски, аз Шопен. Когато слушахме “Картини от една изложба” на Мусоргски, при един пасаж плачевни звуци Фреди казваше: “Знаеш ли това какво е? Вайкането на обран евреин.”

***

Димитри Иванов се държи като Интернет трол.
Да поясня, за да не помисли някой, че се заяждам, защото съм засегнат. Думите му за мен или за дядо ми нито са верни, нито са в състояние да ме засегнат или дори подразнят, но трябва да се коментират, за да се види, че поведението на автора им е поведение на Интернет трол.
Ето един кратък анализ на някои от личностните нападки:

Компютърджията Вени Марковски все ме обвинява в антисемитизъм.

Разбира се, това твърдение не е вярно. Като един обективен читател, наблюдаващ как антисемитизмът у нас все по-често излиза на повърхността, не мога да подмина проявленията му без коментар. Димитри Иванов се сърди, че някой е забелязал антисемитските му коментари. Дали обаче той ги прави нарочно или без да иска – не знам, не мога да надникна в мислите му, а и няма значение – важното е какво излиза изпод перото му.

Това е, защото аз казвам каквото видях, а той казва каквото е изгуглил от Гугъл.

Не, разбира се. Просто едно е човек да има памет, друго – тя да го подвежда или да е избирателна, трето и четвърто – да я използва, за да прокарва определени идеи и твърдения. Ако Димитри Иванов споделяше само това, което е видял, щеше да е историк. Интерпретацията на видяното и поставянето на оценка е вече не просто “казване на това, което е видял”.
И ето веднага доказателство:

Не ми се сърди, бе, Вени, дето казах, че Венко Марковски е нула поет и в услуга на Коминтерна измисли несъществуващ македонски език.

Няма как да се разсърдя на Димитри Иванов (между другото, фамилиарниченето с използване на “бе” и др.п. е част от триковете на троловете), а и не съм сигурен какво точно е казал за дядо ми – не си правя труда да запомням дребните и озлобени реплики, които някой отправя днес, почти 30 години след смъртта на дядо ми, по негов адрес.
Всеизвестно е, че не всеки човек разбира поезията, но след като Димитри Иванов има мнение, аз с него не споря – теорията и практиката в Интернет показват, че когато човек влезе в един разговор с оформено мнение, то никакви аргументи не са в състояние да му го променят. А и защо да му го променям? Още повече, че много народни певци и днес изпълняват песни по текстове на дядо ми, което ще рече, че някой е написал и музика по тях, което е израз не просто на мнение, но и на професионална оценка.

Корицата на книгата “Голи оток” от Венко Марковски

Димитри Иванов не е нито литературен критик, нито поет, така че мнението му няма никакво значение – нито за мен, нито за дядо ми, нито за поезията му. В Музея на ВМРО в Скопие днес има статуя на Венко Марковски, в затворнически дрехи, като спомен за това, че

когато Димитри е превеждал книги, дядо ми е бил осъден на пет години концлагер.

За поезия.

И това е също мнение – на една държава – за качествата на творчеството му.

Трябва да насоча вниманието Ви и към един тъжен факт: Димитри Иванов явно не прави разлика между език и азбука. Венко Марковски е един от създателите на македонската азбука, а не на езика.
Впрочем, когато авторът на критиките водеше новините във “Всяка неделя”, а дядо ми си общуваше с Кеворкян – всяка седмица, но не в предаването, а в Банкя, Димитри Иванов кой знае защо не говореше, че дядо ми е “нула поет”. Което оставя две възможности: тогава не си го е мислил или си го е мислил, но се е страхувал да го сподели. Не знам кое е по-лошото.
А що се отнася до това, което твърди, че бил видял… Има неща, които аз съм виждал в БНТ, по-конкретно в стаята на “Всяка неделя” (спомням си, че беше в сградата на БНТ, вляво по коридора, ако не се лъжа последната врата вдясно), които няма да споделя – и не защото Кеворкян и Иванов са живи, а защото не си струва. Димитри Иванов не помни вероятно, но това е нормално – аз бях някакъв хлапак. Но съм сигурен, че ако му го припомня, ще се чувства неудобно. Но всички сме свидетели на това, че днес той не смее да каже нищо лошо за Кеворкян – и няма как да разберем дали не е по същата причина, поради която не смееше да каже нищо лошо за дядо ми приживе. Всъщност, има една скрита критика по адрес на Кеворкян, а дали не е скрита, защото все пак Кеворк е наоколо, има голяма аудитория и може да отвърне – това вие преценете.

И накрая, по повод

Едничкият ми приятел евреин остана Фреди Криспин.

Дъщерята на Фреди – Фани – написа във Фейсбук като коментар на моята реплика, че “щом Димитри продължава с антисемитизма и личностните нападки, значи няма аргументи, а и паметта му го подвежда” следното:
“Не знам дали паметта му го подвежда или той подвежда паметта си и нас, но сравнението, което баща ми ненавиждаше беше онова с обрания евреин. Чуеше ли тази реплика се вбесяваше. Димитри не се спира пред нищо явно. Тъй скъпото приятелство с баща ми влиза в употреба по предназначение. Жалко! Много жалко!”
Колко е тъжно да имаш останал само един приятел евреин. Половината били загинали, пише Димитри, а другата половина не са искали да си общуват с него – така излиза, май?

Чисто човешки можем да разберем защо Димитри Иванов подхвърля такива реплики – по адрес на дядо ми, на евреите…

Можем да го разберем, но няма как да оправдаем настървението и нападките.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Фалшивите новини – всичко, което е нужно да знаете, за да не ставате тяхна жертва!

До 25-и февруари 2017 г. потребителите на българската Уикипедия не знаеха какво е “фалшива новина”. Не, разбира се, някои са знаели, но в Уикипедия, която доведе до края на традиционните енциклопедии, просто… нямаше такава статия! Като един от дългогодишните редактори, моя милост се хвана с това, което би трябвало да прави всеки, забелязал, че в Уикипедия липсва информация за дадена тема – създадох първия вариант и я публикувах за ползване, допълнения, редакции, коментари и т.н. В настоящата статия ще се запознаете с едно разширено тълкуване на статията от Уикипедия, защото темата е важна и следва да се популяризира по-широко.

В българския език има една жаргонна дума, която се използва от десетилетия – партенка, но фалшивите новини са всъщност нещо повече от партенката, защото имат и допълнителен негативен отенък. Фалшивите новини са разпространението на информация за несъществуващи факти или слухове, което се прави с цел подвеждане на аудиторията (било срещу заплащане, било безплатно, било от идейни или други подбуди). Покрай изборите в България, САЩ и други страни през последната година стана ясно, че вече може да се говори не само за “подвеждане на аудиторията”, а и за други, по-големи цели. Фалшивите новини станаха средство, позволяващо промяната на мисленето, възприемането на действителните новини през кривото огледало на злоумишлените, а понякога и майтапчийски (напр. сайтове като “Бъзикилийкс“, “Не!новините“, “Блогът за Бойко” и др.) статии. Аудиторията, при това не само българската, е лесно податлива на такива “новини”, а и се ориентира с мъка в огромното количество от истински и фалшиви информационни съобщения. Допълнително ги затруднява и фактът, че майсторите на фалшивите новини ги пускат по такъв начин, че разкриването им често е трудно, дори и за специалистите.

Как да разберем коя новина е фалшива?
Международната федерация на библиотекарските асоциации и институции (МФБАИ) е създала таблица (вижте картинката, кликнете отгоре за файл с по-голяма разделителна способност), която улеснява хората за установяване на фалшивите новини. Според МФБАИ има поне осем начина да се провери една информация:

  • Таблица на МФБАИ (източник: Уикипедия)

    Кой е източникът – провери кой е сайтът, кой е собственикът му и т.н.

  • Прочети повече от заглавието – често заглавието е сензационно, но информацията в статията не отговаря на него.
  • Провери кой е авторът – потърси дали е действителен автор или измислен.
  • Източници – провери какви източници са цитирани в самата статия, дали те самите заслужават доверие.
  • Провери датата на публикацията – често стари новини се рециклират и пускат като нови, дори и вече да не са актуални.
  • Шега ли е – възможно е публикуваната информация да е сатира, добре е да се провери авторът. В България това са сайтове като “Бъзикилийкс” и “Не!новините”, които въпреки заглавията си и уточнението под всяка статия, че информацията е измислена, понякога влизат в истинските новини.
  • Проверка за обективност – дали това, което знаете по дадена тема не влияе върху преценката ви за него.
  • Попитай експертите – потърсете някой експерт по темата, за да ви каже дали информацията е вярна или не.

Разбира се, трудно би било за обикновения потребител на информация да може да си отговори на всеки един от въпросите, но някои са сравнително лесни. Най-лесно е да се започне с

Отсяване на източниците

Кога трябва да се маркират източници като съмнителни, недостоверни или нечестни с аудиторията си? Не е толкова трудно да се отговори на този въпрос: Ако читателят е статия в някое онлайн издание, в която се съдържа очевидно невярна информация, но на сайта статията продължава да стои без в нея да има публикувано уточнение, че еди-коя-си част от статията е била невярна или неточна, че редакцията съжалява за това и че виновният автор е наказан, то би следвало да се отнася към такова издание като съмнително. Правилото е: ако са ви излъгали веднъж, били са хванати, но отказват да се извинят и да коригират грешката си, значи ще ви излъжат отново. Читателите не бива да се доверяват на такива издания, а и следва да ги наричат “издания” в кавички, за да може техните приятели да знаят, че става дума за съмнителни източници на информация, а може би и на фалшиви новини. В България понякога се случва в съмнителни източници да се публикуват верни материали. Традиционните медии – БТА, БНТ и БНР са обикновено точни в предаваната информация, така че ако видите някъде публикуван материал от БТА, вероятно е той да отразява истински събития.

Съответствие на заглавието с информацията в самата статия
Типичен пример: сензационни заглавия, например за увеличаване на пенсиите. В статията обаче се съобщава, че някаква парламентарна комисия е разгледала проект на закон, който евентуално някога би бил приет, но не се съобщава, че това е само проект, че се приема в края на мандата на НС и няма да има никакво време този проект да стане закон, нито пък има приложена справка за това откъде ще дойдат допълнителните средства. Всеки може да потърси в Интернет по ключови думи “вдигат”, “пенсиите” “парламентарна комисия”  (без кавичките) и да се убеди, че такива заглавия се срещат от десетилетия и не са монопол само на един вестник.

Има ли начин да се разбере кой е авторът и какви интереси преследва?
В някои случаи този начин за разпознаване на фалшивите новини е сравнително лесен – ако авторът е утвърден журналист, който е публикувал нееднократно сериозни материали, то е малко вероятно той/тя да заблуждава аудиторията си. Обратното – ако името е непознато или пък е известен псевдоним, зад който се крият стари статии с фалшиви новини, то няма съмнение, че и новата ще е такава. Много е важно да се различава личното мнение от информационната статия. Има известни журналисти, които отдавна не пишат информационни материали, а публикуват лични мнения. За масовия читател, слушател или зрител, може да е без значение, но авторите, които спазват правилата на журналистическата етика, не биха смесили лично мнение с отразяване на фактите. В България границата между мнението и фактите е много често незабележима, но затова още повече тя се видя в едно от първите предавания на водещата Ралица Василева, работила много години в CNN International, когато тя започна да води новините в Би Ай Телевижън. На въпрос на водещия от студиото в София какво  е нейното мнение за току-що съобщената новина, г-жа Василева, която излъчваше на живо от Чикаго, отговори, че тя е журналист и не може да смесва новината с факта. Десетки хиляди хора реагираха изключително позитивно във Фейсбук на този случай, което показва, че зрителите са наясно с разликата, че я разбират, но и че са наясно, че такава разлика почти няма в българските медии.

Какво значи проверка на източниците и трябва ли читателят да се занимава с такава проверка?
Обикновено не е необходимо, особено ако човек вече има съмнение, защото източникът не е надежден, заглавието е сензационно или авторът е неизвестен. В някои статии обаче се споменават източници – например, цитират се световни информационни агенции или авторитетни хора и има посочени връзки към тях. Може би връзките всъщност не водят до източници, които подкрепят написаното в статията? Или може би изобщо няма такива източници? В някои случаи е достатъчно човек да отбележи сензационната информация и да я потърси в Интернет, за да се убеди веднага, че е фалшива.

Проверката на датата
е нещо елементарно, но въпреки че е задължение на всяка медия и читател, много често се случва стари сензации да се появят като нови. Разчита се на късата памет на читателя, както и на това, че понякога старите новини звучат актуално, когато са публикувани при нови условия или когато става дума за повтарящо се явление.

Толкова ли е трудно да се различи шегата от фалшивата новина?
Оказва се, че понякога е трудно. През 2010 г. имаше отправено питане от българското Министерство на външните работи до кабинета на гръцкия премиер Папандреу по повод негово “изказване”, “цитирано” от Бъзикилийкс (подробности – в “е-Вестник“). През 2012 г. пък “интервю” с Умберто Еко, уж дадено пред “Дарик радио”, разбуни обществеността в страната, защото в него се срещаха силно критични думи за българското общество. Преди броени дни пък от пресофиса на Европейската комисия се наложи да опровергават “казаното” от еврокомисаря Йоханес Хан за България…

Обективност <-> субективност
Много често аудиторията приема новините през своите познания по дадена тема. Старо правило в Интернет е, че не се спори хора с вече оформено мнение – независимо от фактите и аргументите, които се използват, те няма да си променят мнението. Типични примери за това са разговорите на тема анти-комунизъм. Според някои хора в България не е имало бойци против антифашизма, защото – твърдят те – фашизъм не е имало. Разбира се, това е просто мнение, което не се споделя от нито една друга европейска страна, дори и сред съюзниците на нацистка Германия, сред които е и царство България. Мнението е над всякакви факти, следователно една статия, която не отговаря на предубеденото и субективно мнение, отхвърлящо историческите факти, е в състояние да оцени една новина като фалшива.

Какво мислят експертите?
Ако все още се чудите дали новината е фалшива или не, винаги можете да потърсите мнението на експерти по темата. Единственият проблем в случая е, че у нас много често експертите се изкушават да нарушат някой от начините за определяна истинността на една или друга новина – обикновено това се случва заради субективната им оценка. Все пак, по определени теми има хора, които са се доказали като експерти и оценката им може да бъде приемана като меродавна.

Интернет трол ( източник: Уикипедия)

Проблемът с Фейсбук и онлайн форумите
Все по-често се случва хората да черпят информация не от традиционните медии, а от Фейсбук, Туитър и др.п. сайтове, формиращи социалните мрежи. В такива случаи обаче рискът е още по-голям, защото почти никой не си прави труда да използва който и да е от начините, посочени по-горе, за да провери информацията. Доверието към приятеля във Фейсбук има приоритет пред търсенето на истината. Тук изобщо няма да се спираме на въпроса с т.нар. ботове, както и с Интернет троловете, чиято цел е да възпрепятстват воденето на нормален разговор и подмяната му с кавга, викове или поне спор… Малцина са тези потребители, които са въвели правила за поведение на стените си, а още по-малко са тези, които изискват от Фейсбук-приятелите си да спазват такива правила. За Фейсбук може да се напише отделна статия, случващото се с информацията там няма как да се обхване в рамките на няколко изречения.

Какво да правим и има ли смисъл да се борим с такива фалшиви новини
Всеки, който подминава фалшивите новини, рано или късно ще стане тяхна жертва. Ако читателите видят фалшива новина, те трябва да я коментират именно като такава. Достатъчно е да установят, че е фалшива, използвайки който и да е от посочените по-горе начини, за да се чувстват задължени да реагират. Мълчанието пред фалшивите новини води до тяхното безпрепятствено разпространение и до възможността още повече хора да им повярват. В някои случаи е трудно човек да реагира – например такива новини се разпространяват от приятели и човек може да реши, че не иска да си разваля приятелството заради “някакво си менте”. Но всъщност приятелството ще пострада значително повече, когато човек узнае, че е станал жертва не само на фалшивата новина, но и на мълчанието на хората около него/нея.
Понякога пък фалшивата новина се разпространява от известни лица – политици, общественици и тогава дори експертите се чудят дали да се обаждат и да си причинят някакви проблеми. Напоследък сме свидетели на подобни случки около президента на САЩ Доналд Тръмп, който пуска в Туитър съобщения, нямащи връзка с действителността, след което се налага експерти, журналисти, а в един случай дори и шефът на ФБР да опровергава тези съобщения като неоснователни.

Смисъл да се борим с фалшивите новини има – и той е голям
Смисълът е в това, че добре информираното общество е по-трудно за манипулиране, не се подвежда лесно и защитава правата си, вкл. и правото си на достъп до информация за действията на властта. Обратното – общество, което дава вяра на фалшивите новини, може да се излъже да повярва и на лъжите на управляващите, не се отнася критично към тях и в резултат основните му конституционни права ще бъдат нарушени.
Смисълът е и в това, че независимите медии и агенции са сред основните стълбове на правовата и демократична държава. Ако обаче читателите предпочитат да вярват на фалшивите новини, то независимите медии са обречени на гибел. А без тях положението на държавата в световните класации по свобода на словото и независимост на медиите ще става все по-плачевно. И не само това – вместо читателите да знаят какво се е случило в действителност, те ще живеят в паралелния свят на това какво евентуално би се случило някога или направо на лъжата, превърната в сензационна новина.

За щастие в България все още има независими медии и агенции, откъдето можем да черпим информация за действително случващото се, а не за евентуалното. За истината, а не за злоумишлената партенка.

А на читателите мога да пожелая да търсят и защитава истината, защото тя е далеч по-лесно податлива на натиск; лъжата няма нужда от защита, тъй като действа грубиянски и си пробива път лесно.

Posted in Bulgaria, tips and tricks, на български | Leave a comment

“Несъответствие с Конституцията” – последната причина за сваляне на калпав проектозакон!?

Един слух бродеше вчера из България – че Министерството на правосъдието искало да променя изборните закони и да въведе т.нар. “принцип на уседналост” за гласуващите на изборите. С други думи, че емигрантите няма да могат да гласуват!
Днес на този слух се сложи… не, не край, а начало.

Съобщение от сайта на М-во на правосъдието

Тук няма да се спираме на факта, че в правомощията на служебния кабинет не влиза писането на проекти на закони (тъй, де – няма Народно събрание, което да ги приема, нито политическа сила, която да стои зад служебния кабинет!).

Но интересна е реакцията на служебния министър Мария Павлова, която освободи директора на дирекция “Съвет по законодателството” Любомир Талев във връзка с този слух. Уволнението не е заради това, че принципът на уседналост противоречи на Конституцията – не, разбира се! То е, защото в първоначалния проект, изготвен от експертите на Министерството се е предвиждало “в нормите за уседналост изрично да залегне възможността за упражняване на избирателни права на български граждани, живущи на територията на всички държави – членки на Европейския съюз”. Според министър Павлова, “действията на служителя са умишлени, с цел злепоставяне на институцията, тъй като каченият законопроект не е бил съгласуван”… с нея!

Все пак, макар и срамежливо,  Министерството на правосъдието признава, че има не само “констатирани от министъра несъвършенства в текстовете, мотивите към проекта”, но и… несъответствия с Конституцията!

Всъщност именно заради това – несъответствия с Конституцията – трябваше да е единствената причина както за свалянето на текста, така и за уволнението на чиновниците, допуснали подобни текстове в проект на закон. И не, уважаеми читатели, ако за българите, живеещи на територията на ЕС има предвидени повече права, отколкото за тези, които живеят в Сърбия, Македония, Швейцария, Украйна, Албания, САЩ и т.н., това не прави текстовете съобразени с Конституцията, а само по-добре посрещани от “патриотите”.

Разбира се, предложеният законопроект предизвика реакции, сред които преобладаваха възгласи, че така е правилно – емигрантите нямали право да гласуват.

Изказванията и предложенията за ограничаване правата на българите да гласуват не са “срещу емигрантите”.

Не, те са “за истинските родолюбци”, за нашенци, които си мислят, че виновни за дереджето им са българите, отишли да работят в чужбина.

С подобни лозунги се гъделичка национализмът – но криворазбраният национализъм.
Истинският национализъм би бил да се премахне корупцията, да се осигури достоен живот на пенсионерите, да се инвестира не в стени, а в мостове между хората, но най-много:

в образованието.

Нищо друго не е по-важно за успеха или провала на едно общество от това дали хората са образовани или не. Дали са грамотни или не. Дали са културни или не. И може би тъкмо заради това, че малограмотните и некултурните са податливи лесно на интриги и манипулации, политиците не искат гласоподавателите да са образовани??

Не се заблуждавайте – “патриотите” имат нужда от българите в чужбина – да пращат пари, да покриват търговския дефицит на страната, да не се обаждат, да не гласуват… И българите в чужбина ги слушат – само 117 000 са гласували на последните избори и едва 33 000 от тях са в Турция. За нашенци виновните са не само икономическите емигранти, но (особено!) прокудените от българската държава в Турция наши сънародници, за които след 1989 г. не само, че никой не направи опит да ги покани да се върнат обратно, но напротив – определени хора явно имаха интерес те да си останат в Турция.
Числата обаче са категорични – гласуващите в Турция не променят с нищо политическия пейзаж у нас. Техните гласове са достатъчни за един-двама депутати, така че страхът не е от тях.

Страхът на политиците е, че народът може да се усети, че го лъжат и плашат с измислени заплахи. Но няма нужда –

народът предпочита красивите лъжи пред грозната истина.

Разбира се, същият този народ беше обичан от “патриотите”, когато протестираше по света преди 3-4 години срещу правителството на Орешарски, нали не сте забравили? Но времената се менят – протестите не са модерни, протестиращите не са нужни на управляващите…

Емигранти протестират в Карлсруе

Емигранти протестират в Берлин

Емигранти протестират в Холивуд

 

Използваха емигрантите и ги изхвърлиха на боклука.

Въпросът е:

кога използвачите ще бъдат изхвърлени на бунището на историята?

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Leave a comment

САМО ЯКО! Избори по сръбски или когато магическият жезъл на Гандалф е стар корниз за завеси

Младеновац, Сърбия, 22 март /Мат Робинсън от агенция Ройтерс/

Всичко започна като игра, като начин да се присмее на дискредитираната политическа класа на местните избори миналата година в този западнал град в централна Сърбия.

Студентът по комуникации Лука Максимович, на 25 години, облече бял костюм и мокасини, сложи огромен златен часовник и безвкусен пръстен и тръгна с теглен от коне файтон из улиците на Младеновац, обещавайки работни места и пари на всеки, който гласува за него.

Той прие образа на най-лошия вид политик – долнопробен мошеник, когото кръсти Любиша “Бели” Прелетачевич. Бели означава “бял” на сръбски, а Прелетачевич намеква за човек, който се мести от партия в партия за лична изгода.

Разпространявайки платформата си чрез Ютюб и Фейсбук, неговата партия спечели 20 процента от гласовете.
“Ние просто се забавляваме”, казва Максимович. Но на сръбската политическа класа вече не й е до смях.

Президентските избори са насрочени за 2 април, а публикувано в понеделник (20-и март, б.м., В.М.) социологическо проучване поставя “другото Аз” на Максимович на второ място, макар и далече от всеобщия фаворит – премиера Александър Вучич.
Подобен резултат – едва седмица, след като Максимович влезе в надпреварата – представлява съкрушителна присъда за безсилната сръбска опозиция и изпраща обезпокоителен сигнал към управляващата Прогресивна партия за дълбочината на народното разочарование в тази бедна част на Европа.

Претендент с конска опашка и без съществена политическа програма освен разбиване на статуквото, Максимович е балканското въплъщение на вилнеещите на Запад движения срещу системата.

“На всички избори повечето хора смятат, че няма смисъл от гласуване”, казва политическият анализатор Воислав Жанетич. “За тези хора някой, който се шегува с опциите, откриващи се пред средния гласоподавател, е самият той идеалната опция”.
“Всяка страна, която усеща горчивия вкус на икономическата криза, глобализацията, прехода от комунизъм към псевдокапитализъм, е готова за такъв човек”, казва той.

МАГИЧЕСКИЯТ ЖЕЗЪЛ НА ГАНДАЛФ
Въпреки че Максимович определено завладя въображението на разгневените от повсеместната корупция и ниския стандарт на живот сърби, премиерът Александър Вучич изглежда уверен, че ще спечели изборите с голяма преднина, може би дори още на първия тур.
Проучването от понеделник, осъществено от Ипсос Стратеджик Маркетинг и публикувано от сръбския в. “Блиц”, дава на Вучич 53 процента, а Максимович е втори с едва 11 процента.

В кафенето на бащата на Максимович, което служи и като предизборен щаб, местните позират за снимка с лъчезарно усмихнатия кандидат.

Видеоклиповете от кампанията на Максимович станаха хит в социалните медии: Прелетачевич язди кон, прави лицеви опори като Роки, държи корниз като магическия жезъл на Гандалф от “Властелина на пръстените”.

Но Максимович настоява, че не всичко е шега. Десет от 12-те общински съветници от неговата партия в съвета на Младеновац са сериозни хора, казва той, изключвайки себе си и свой близък приятел.

“Ние сме най-голямата опозиционна партия в Младеновац”, казва той, като разказва как партията му успяла да постигне обявяване на некачествената вода в града за негодна за консумация и усилията за подобряване на прозрачността в начина на харчене на публичните средства.
Политиците в Сърбия, казва той, са “мръсни и корумпирани”, и е време “поне да се опитаме да направим нещо, за да променим това”.
Саша Папич, 42-годишен железопътен служител в Младеновац, заяви, че движението би могло да увеличи избирателната активност сред младите гласоподаватели, които иначе биха си останали вкъщи.
“Не е необходимо той да спечели – достатъчно е да премахне това възприятие, че е срамно да участваш в политиката. Всички умни хора избягваха политиката”.
Политическият анализатор Воислав Жанетич казва, че остава да се види дали Максимович ще може да задържи набраната инерция.
“Кой знае колко са отчаяни и  ядосани хората, колко са възмутени от това, което в момента им се предлага”, казва той.
Максимович, който има амбиции да стане телевизионен водещ, заяви, че само се надява да вземе изпитите си навреме.
“Ще стана президент, а няма да съм завършил университета”, тревожи се той.
/БТА/

 

Послепис от Вени Марковски
Пускам горната статия с оригиналното заглавие на БТА “В сръбските избори комичният кандидат не се шегува” не само защото днес е изборен ден в България, а следващата неделя са изборите в Сърбия.
Пускам я като предупреждение.
Когато традиционните политици се държат като шоумени, шоумените имат предимство – и това стана особено ясно в САЩ, където за президент бе избран човек, предлагащ на избирателите шоу.
Но не забравяйте – когато си избираме шоумени за политици, получаваме шоу.
Когато вкарваме в управлението корумпирани хора – получаваме корупция.
А когато не даваме гласа си за честните, в управлението влизат нечестните.
Ако ли пък изобщо не гласуваме, тогава отказваме да поемем каквато и да е отговорност за случващото се в държавата.

И накрая да ви напомня нещо, казано от един мой приятел, шефът на авторитетната организация Eurasia Group Иън Бремер, във връзка с провала на републиканците да прокарат отмяната на Закона за здравеопазването на Обама (т.нар. Obamacare):

“Тръмп не беше избран за компетентността си. Беше избран като отричане на политическата върхушка. Няма причини да се очаква той да управлява добре.”

Posted in politics, на български | Leave a comment

#Кой лъже, че телевизия Бй Ай Ти се продава?

Емблема на телевизия Би Ай Ти

На 24-и март 2017 г. в рубриката “Просто Диков” на BiT (Би Ай Ти) е публикувано следното писмо, което препечатвам поради важното му значение за свободата на медиите в България.
Разбира се, нормално е, че лъжите и манипулациите около Би Ай Ти са все повече и повече – телевизията се доказа като независима, с добър и професионален екип, работещ едновременно в Чикаго и в София. Преди няколко дни в агенция ПИК се появила статия (виж прикачената по-долу картинка), че Ердоган и Лютви Местан купуват телевизията. Както може да се очаква от нормални хора, живеещи в нормална страна, собствениците на Би Ай Ти решават, че трябва да отговорят и единият от тях, Павел Вълнев, е написал писмо – право на отговор, с опровержение на твърденията в писанието на ПИК.

Признавам си, че

с удоволствие прочетох смисления текст, обясняващ на простаците кои са простите неща от живота.

Ето и целия текст на писмото (получер шрифт от мен):

„Господин Недялков,
Ако наистина реша някой ден да продавам Би Ай Телевизия, както Вие твърдите, ще Ви информирам веднага.

Дори и да живея далеч, зная, че сте от семейство с писмовни традиции. Затова сигурно помните, че думите блестят, само когато „опаковат“ истина. И не работят, когато зад тях стои лъжа:

Лъжа е, че Би Ай Телевизия е фалирала.

Лъжа е, че се продава.

Огромна лъжа е, че се водят преговори с партии, които искат да притежават медията.

Всъщност, всичките Ви лъжи са огромни. „Бомба в ПИК“ са, но по-скоро приличат на барбарони, които се сгромолясват от малката карфичка на истината.

Но има още лъжи:

Илюстрация от “сензацията” в ПИК

Лъжа е, че Би Ай Ти не успя да се утвърди. Напротив, тя е на 10-то място от 58 телевизии, които гледат българите зад граница. А е най-младата. Трябва да подчертая, че преди нас са само богати телевизии, които излъчват риалити формати, нови филми и спортни предавания с лицензии за милиони. И да – с монопол над рекламата.

На българския пазар Би Ай Телевизия също се утвърждава бързо. Засега често е пред БНТ, която има годишен бюджет от 65 милиона лева – това са парите на данъкоплатците, сред които и българите в чужбина.

Г-н Недялков,
Аз съм на 37 години и освен телевизията, нямам бизнес в България. Не съм участвал в приватизации, не съм кандидатствал за обществени поръчки, не членувам в партии и не познавам българските политици, освен няколко, на които съм бил домакин в Чикаго – все заради информираността на българската общност тук.
И да не забравя – все още не съм „заслужил“ пари от фондация „Америка за България“ и от Джордж Сорос, макар че много бих искал.

Притежавам обаче наивната идея, че една електронна медия, една свободна телевизия, достъпна отвсякъде и за всекиго, може да свърши много повече работа за обединението между българите в Родината и в странство.
За тази кауза хвърлих повече пари, отколкото държавната Агенция за българите в чужбина за всичките години, откакто съществува.
Да, това са пари на семейството ми, печелим ги трудно с работа всеки божи ден, минимум по 20 часа в денонощието.
И да, вместо да развивам телевизия със стандарти, вместо да подкрепям свободата и братството, можех да си купя яхта, няколко апартамента в небостъргача на Тръмп в Чикаго или вила на Хаваите.

Не го направих.

Все още вярвам, че всеки трябва да стори нещо според възможностите си, за да изгради мостове сред най-разделената нация в света.

 

Павел Вълнев,
Чикаго“

 

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Зелена надежда и вечност

Автор: Димо Райков

Странджа. Снимка от стената на Калоян Андонов.

Това е Меча река, обрамчила селото на мама и татко, Бог да ги прости, откъм пътя, идващ от Малко Търново.
От другата страна пък Стоилово е опасано от красавицата Велека.
Благословени реки, магическо място…
Където и да съм по света, аз нося в сърцето си тая бистрота на водата, тази нейна игривост и мекота…
Но нещото, което винаги ме е карало да изтръпвам е …този мъх…
Погледнете, докоснете кадифената повърхност на тази красота…
И няма начин да не усетите, о, как само ще усетите, тайната на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот, неговата неразгадаемост и сила…
Зелено килимче живот върху иначе студения камък…
Вечната зеленина на човешката надежда…Че все още има добро в сърцата ни, че все още вътре у нас е останала мъничко човещина, че все още имаме способността да се поставяме на мястото на другия, на изпадналия в беда и нужда, да, все още, все още…
Мъхът, камъкът, водата…
Всъщност нашият живот, нашият въздъх и горък проплак на люде, дошли да опознаят мъката на тая наш свят и да носят кръста си все сами, сами и пак сами…
Но честно и почтено. С блясъка на този роден мъх… Който е там, винаги там, в най-дълбокото на измъченото ни от странджанската, от българската ни орисия сърце…
Зеленото килимче…
Да, нашата вечност.
И моят, вашият, нашият вечен български избор…Най-хубавият, най-чистият избор в човешкия ни греховен живот…
Ех, Стоилово!
Ех, родна Странджа…
Ех, Българийо…

 

Posted in Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Ако не желаете да бъдете добри, помълчете

Автор: Невена Борисова*

Само дни след Сирни Заговезни, неделята, в която всички по социалните мрежи, молеха за прошка, дойде новината за инцидент с бившия посланик в САЩ Елена Поптодорова. Кротките, молещи за прошка, изведнъж се нахвърлиха шумно върху нея. Без да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие, заедно с Великия херцог на Люксембург – това също предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, еквилибристика на остроумие. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето.

Защо бяха толкова писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши?

Ако сме по-добри – какво би ни помогнало това? Всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата изглежда грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонен въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне върху други хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), защо същите тези същества не я впрегнат в техни лични или обществени дела?

„…Нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити – може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова.

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция… Има множество доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече от всякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си.

_____
* – Статията е препечатана с разрешение от е-Вестник

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Само силните приемат истината. Цялата истина ни прави още по-силни.

Ние не познаваме историята си.

Не, недейте да влизате в безсмислен спор. Приемете го като факт. Това, че един или друг човек (включително и ти, уважаеми читателю!) знае нещо конкретно от историята ни, не означава, че ние – като народ – познаваме цялата си история. И докато историята до 1877 г. е сравнително добре позната, то в знанията ни за следващите 140 години цари пълен хаос.

Снимка от глава втора на книгата “Кръвта вода не става” на Венко Марковски

Разговорът за истинската цена на прехода от 1989 г. насам, за 45-те години “народна власт”, за 10-те години авторитарен режим преди това, както и за имперските амбиции спрямо Балканите на всички велики сили в края на XIX и началото на ХХ век са почти непознати.  Докато не проведем този разговор, ние – като народ – ще живеем в заблуда, а без истината ще бъдем не само заблудени, но ще сме като затворници, които никога няма да бъдат на свобода.

За съжаление все по-често се забелязва, че под прикритието на т.нар. “нов прочит на историята” се крият измислени автори и нездрави идеи за пренаписване на историята в интерес на определени хора, а не в интерес на истината.

Не съм съгласен изцяло с дядо ми, Венко Марковски, който казва, че народ, незнаещ собствената си история, се поддава на асимилация. Може би се отнася до народи, за които има опасност да бъдат асимилирани, но българският народ не е заплашван от подобно действие. По-лошото е, че се превръщаме в народ, който не само не знае истинската си история, но упорито предпочита да живее в условията на измислена история, подходяща по-скоро за 1957-ма година, отколкото за 2017-а.

Карикатура от руската статия за книгата “Нищо не е истина и всичко е възможно”

Единственият спасителен изход за народа, за страната, за всеки един от нас е, ако искаме истината, ако я търсим, ако се стремим към нея – към обективната истина, независеща от волята на властимащите или от “историческите” пасквили на самозвани журналисти или самообявили се за “историци” – откриватели на “нови”, “сензационни” “истини” за българската история.
Този изход е свързан и с появата на нови лидери – хора, които не се страхуват да казват истината.

Такива лидери не са задължително политиците или кандидатите за политици.
Това са хора като вас и мен, като нашите братя и сестри, родители и деца.
Защо всеки може да бъде лидер ли?

Защото истината ще ни направи истински хора – самостоятелни, смели, силни. Изправени, с гордо вдигната глава, а не снишени и с преклонена главица, за да не я отсече някой.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Награда от 250 хиляди долара за… непослушание! И всеки може да я получи*

ВАЖНО ЗА ВСИЧКИ, КОИТО СА НЕДОВОЛНИ ОТ СИСТЕМАТА И ИСКАТ ДА НАПРАВЯТ НЕЩО ПО ВЪПРОСА

Знаете ли, че Медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (МТИ) е обявила

годишна награда на стойност $ 250 000 за…

непослушание!?

Всеки може да номинира човек или група хора чрез този сайт.

Във видеото можете да видите мои приятели и колеги, които обясняват каква е идеята зад тази награда (на английски език):

 

Наградата ще бъде давана на човек или екип, които са ангажирани в изключителен пример за непослушание, от което е настъпила полза за обществото.

Какво означава това? Обществата и институциите се подкрепят взаимно и се стремят да са по-далеч от хаоса. Макар и да са необходими за функционирането, структурите могат да задушат творческите процеси (креативноста, по новому), гъвкавостта и полезната промяна, което в края на краищата води до влошаване здравето и устойчивостта на обществото.

С тази награда, Медийната лаборатория на МТИ почитат работата, която оказва положително влияние върху обществото и която е основана на ключови принципи, сред тях: ненасилие, творчество, смелост и поемане на отговорност за действията си. Непослушанието не е ограничено до определени дисциплини – то включва например научни изследвания, граждански права, свобода на словото, човешките права, свободата на иновации и т.н.

Срокът за подаване на номинации е 1-ви май 2017 г.

Запознайте се с условията за подаване на кандидатури на сайта на Медийната лаборатория: https://www.media.mit.edu/disobedience/

_____
* – доколкото отговаря на поставените условия и бъде избран в условията на сериозна конкуренция, разбира се:-)

Posted in Information Society, interesting people, общество | Leave a comment

За партизаните, социализма и Митка Гръбчева (разказано от Георги Данаилов)

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал този спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Препечатвам го от Словото, с благодарност, че ги има.

Доколкото си спомням 2

Не се самонаблюдавай, ще се разочароваш! Аз не се съобразих с тази мисъл, хрумнала ми преди години. Не се съобразих и продължавам да пиша книгата си, приближавам към себе си, такъв какъвто съм днес, и това фокусиране на личността ми не ме изпълва с особен възторг. Един мъж е винаги по-сбръчкан, отколкото забелязва, по-плешив, отколкото се вижда, и това, което най-много тревожи – по-скучен, отколкото си представя.

Първата част на „Доколкото си спомням“ бе определяна ту като автобиография, ту като биографично есе, мемоари, спомени, някои се престрашиха да я назоват роман, а аз съм седнал да пиша нейното продължение и пак не знам как да я нарека. В края на краищата колцина от нас знаят точно какво правят, защо го правят и какво всъщност искат от живота. „В това село кипи безсмислен труд“- беше казал един мой приятел. Селото се наричаше Ковачевица и голяма част от живота ми мина там, но без особено преувеличение може да се рече, че безсмислен труд кипи навред. Помислете, преди да ме обвините в нихилизъм.

Години наред живяхме като актьори в лоша пиеса, поставена от посредствен режисьор. На сцената някои се престараваха, други по-малко, но всеки даваше вид, че се вживява в скучната си роля.

Живеехме в седемдесетте години на века, ходехме унило на манифестации, махахме с ръце, когато минавахме край трибуните, викахме ура, някои само си отваряха устата, а по-храбрите се стараеха да офейкат още след сборния пункт.Това обикновено ставаше така: идваш на манифестацията, съответно докаран, поздравяваш „Честит празник!“, „Честит празник!“- израз, който заместваше например честита велика октомврийска революция, честит боен празник на труда и така нататък, идваш, но гледаш на всяка цена да те забележи партийният секретар, не е зле и лично да му честитиш празника, въобще добре е да се представиш на колкото се може повече шефове. След като си се убедил, че достатъчно си забелязан, и когато колоната потегли, се спираш да си завържеш обувката, или да си купиш лимонада, и свиваш зад първия ъгъл. Там, разбира се, има хора от други учреждения, всред които се провираш спокоен и съсредоточен. Е, неочаквано може да се озовеш лице в лице с някой колега, който също се измъква, тогава или двамата се лъжете взаимно по повод неудобната ви среща, или си намигате… Най-неприятното, което можеше да ни сполети, бе да ти окажат честта да носиш плакат, чрез който порицаваш световния империализъм или приветстваш братските компартии… По този повод в Самоков върху една стена имало изписан лозунг : „Привет на братските компартии с изключение на китайската такава!“… Беше време, когато не признавахме братските отношения с китайците. А в месокомбината в град Левски висял надпис: „Повече месо за партията и правителството!“ Във вестник „Литературен фронт „се появява бойко заглавие „Да им го покажем на младото поколение!“ Операторът Димо Коларов донесе вкъщи един надпис върху червено стъкло със златни букви: „Социализмът сложи край на венерическите болести!“ – бил го откраднал от някаква поликлиника. И за да се обобщи всичко, в едно родопско село можело да се прочете пожеланието: „Да живее международното положение!“

Социалистическа манифестация

Питали сме се, естествено, вярват ли хората от трибуните във възторга на шествието под краката им. Вярваше ли Тодор Живков във верноподаничеството на тълпите, които му развяваха китки, знамена, пееха умилително „Не тъгувай, не ридай, отпразнувай първи май!“ и вдигаха високо дечицата си, за да видят ръководителя, който, протегнал ръка и разперил пръсти, трепетно откликваше на безспирното славословие? Във верноподаничеството може и да е вярвал, но във възторга – не, и сигурно след всяка манифестация е викал масажист за ръката си. Не, не са вярвали нашите вождове, знаели са, че това „ура“ е неискрено, но то, дори и лицемерно, им е било нужно.

Социалистическата манифестация беше ритуал, обред, много близко до религиозния. „Отричаш ли се от сатаната?“ -пита свещеникът. „Отричам се!“ – казва предано кръстникът. Тези думи се изговарят три пъти около купела. Накрая свещеникът пита: „Отрече ли се от сатаната?“… „Отрекох се!“ – казва кръстникът. Свещеникът повтаря и кръстникът отговаря и пак до три пъти. След това на гощавката около една и съща маса сядат свещеникът, кръстникът и сатаната.

През тези години с мене се случиха забележителни неща. Написах втора книга с юношеска тематика, нарекох я „При никого“. Развод, момчето трябва да избира при кого да остане и така нататък. Някои много я харесаха, на други им се стори назидателна, аз почти съм я забравил, но важното беше, че напористата Иванка Гръбчева реши да заснеме и по нея филм. И ето ти приятна изненада: на международния филмов фестивал в Москва – сребърен медал, на международния кинофестивал в Техеран – златна камера!

Е, радост велика, казах си аз, и реших да поканя двама-трима добри приятели да полеем събитието. Първият човек, който ми дойде наум, беше моят обичан доктор Иван Руменов, прочутият хирург, с когото се сдружихме през последните години. Завъртях му, той се случи насреща, свободен, радостен и… довечера в осем в „Крим“!

Кадър от филма “Хирурзи”, реж. Иванка Гръбчева, сценарист Георги Данаилов

Руменов, асистент на убития от народния съд Александър Станишев. Интерниран дълги години в Бургас, там се прославя, прави операции на „загубената кауза“ и много от тях се оказват успешни, отрязва си след облог собственоръчно двата малки пръста на краката, защото растели накриво и го убивали. Произход – Македония. Убеждения – антикомунистически и националистически, държан под око от властта, драка и заядливец, широко сърце, готов да тръгне посреднощ с раздрънкания си москвич за всяка точка на България на хирургичен подвиг. Руменов – Руменов, но исках да се обадя и на съпруга на Иванка. Тя беше в Москва с филма, а той човекът – тук. Звъня по телефона.

Борко не вдига слушалката, насреща ми самата Митка Гръбчева, по онова време известна като героиня от антифашистката борба, атентаторка, партизанка, в наши дни наричана само терористка.

– Лельо Митке – викам, – там ли е Борко?

– Борко го няма, защо ти е?

– Ами, печелим, Иванка печели сребърен медал в Москва на фестивала.

– Тъй ли – възкликна Митка Гръбчева и веднага нареди: – Идвай да се напием!

– Ама аз… – и усетих, че правя късо съединение, – аз съм поканил гости довечера и исках да се обадя на Борко да дойде и той.

– А мене не ме ли каниш? – строго прозвуча гласът на атентаторката.

Митка Гръбчева и Иван Руменов – по-взривоопасна двойка нямаше как да събера.

– Ами каня те, разбира се!

Погледнах Йони, тя ме наблюдаваше с насмешливо съжаление. Обясних мястото и часа на дуела и се хванах за главата.

Вечерта Митка Гръбчева се появи в осем без пет в градината на ресторант Крим. Руменов още не бе пристигнал. Тя беше елегантна с огнено червената си коса, с наметало и строго изражение на лицето, което се смекчи в тържествуваща усмивка, след като ни видя.

Сервитьорът дойде и попита какво ще желае:

– Един лимон! – беше отговорът.

Сервитьорът, който явно не познаваше новата си клиентка, отговори в стила на епохата:

– Лимони не сервираме.

– Нямате ли?

– Нямаме!

– Потърсете!

Онзи се отдалечи едва ли не гневен. Тогава станах от масата и се насочих към двама други сервитьори, чиито лица ми се сториха познати.

– Извинявайте много, но на нашата маса е другарката Гръбчева, тя не е добре със здравето и иска един лимон. Моля ви, потърсете, защото ще станат разправии…

Хората проявиха разбиране. И тогава се появи доктор Иван Руменов с тъмносиньо сако, ослепително бяла риза, красива връзка и сив панталон. Леко изпъчен, стегнат, със самочувствие, каквото му се полагаше. С него беше и слабичката, кротка и мила съпруга, детската лекарка доктор Руменова или както мъжът й накратко я наричаше – мамчето.

Отправих се светкавично към стълбите, спрях ги, прегърнах ги и казах заговорнически:

– Моля ви се, с нас е Митка Гръбчева, влезте ми в положеието, внимавайте какво говорите!

– Бъди спокоен, мой човек! Бъди спокоен!

Отначало всичко тръгна добре, ако се изключи все пак невинното обстоятелство, че Иван Руменов се обръщаше към новата си позната с „мадам“. Но по едно време Митка Гръбчева, която имаше свое особено мнение за лекарите, неочаквано заяви, че били известни случаи, при които българските медици са причинили, може би дори умишлено, смъртта на няколко активни борци срещу фашизма. Иван Руменов не издържа такова обвинение срещу съсловието и избухна:

– Мадам, вие говорите глупости!

– Аз ли говоря глупости, че аз мога да докажа тези неща.

– Ако вие ми посочите един-единствен пример в България, лекар или сестра да са причинили умишлено смъртта на някой бивш партизанин или въобще хора от вашата класа… аз съм готов, аз съм готов никога повече да не се занимавам с медицина.

Разбира се, Митка Гръбчева нямаше конкретни аргументи, но не се отказваше от израза „лекарите го умориха“.

– Вашите лекари от правителствена болница може и някого да уморят, но то не е нарочно, а от страх и некадърност.

Съвсем наскоро Руменов беше оперирал в самата правителствена болница зет си, известен учен, академик, който бил настанен там. Лекарите се колебаели за диагнозата, а положението било критично. Руменов дошъл да го прегледа, преценил състоянието и без да пита началниците, свикал екип от доброволци, облякъл се, взел скалпела и отворил болния, както се казва на хирургическо наречие. Зетят оживял.

– Мадам… – започна отново Руменов и аз го ритнах под масата.

– Защо ме риташ? – попита невинно той.

В това време Митка се беше разгорещила, беше хванала една чаша с вино и я местеше напред-назад по масата. Руменов се присегна, взе чашата и каза:

– Тази чаша е моя!

Разпрата бе надвиснала, но тогава се появи Борко, благият и разумен съпруг на Иванка, и някак си обстановката се разведри.

Няколко дни по-късно Митка Гръбчева заяви:

– Тоя твоят лекар може да е добър специалист, но с тая уста никога няма да го направят професор.

Нещо, което аз отдавна знаех.

Днес лековато обичат да определят хора като Митка Гръбчева наистина само по един-единствен признак – терористи, убийци, заслепени комунисти. Аз познавах тази жена и точно заради това ми се иска да кажа няколко думи за нейния дълбоко противоречив, понякога неистов характер. Иначе не би било честно от моя страна.

Кадър от филма “Черните ангели”, по спомените на Митка Гръбчева “В името на народа”

Най-напред твърдя, че да се отрича съществуването на партизанско движение в България през последните години на войната или да се свежда то до обикновено разбойничество, подкрепяно от Москва, е исторически кретенизъм. Партизанско движение имаше, отрязаните глави по площадите бяха действителност, подпалените от полицията къщи бяха действителност, разстреляните ятаци не са мит, Ястребино не е мит. Това движение се подкрепяше не само от Москва, но и от Лондон.

Митовете дойдоха по-късно, когато истината за съпротивата се преувеличи едва ли не до епоса на Илиадата, героизира се, баладизира се, че на много хора им додея и наистина им се искаше изобщо да отрекат всичко.

Сигурно е, че между партизаните е имало хора с криминално минало, които са потърсили спасение от полицията в землянките. Сигурно е, че чести обекти на нападение са били мандрите. Сигурно е ,че между партизаните е имало саморазправи. Но между тях са били хора като Денчо Знеполски, Славчо Трънски, Желю Демиревски, Христо Ганев и мнозина други заблудени или не, но вярващи, че отиват на смърт заради право дело. Та това е история стара като света. И че в нея, почти случайно, попада едно младо момиче, също е случай, повтарял се хиляди пъти.

Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.

След смъртта на генерал Гръбчев Митка решила да се сдобие с лека кола. Купила едно Пежо 404 и храбро го подкарала. Вече имала зад гърба си катастрофа с друг автомобил и скоро се отказала да шофира и пежото.

– Опитах се аз да го карам, на няколко пъти се качвах по тротоарите и видях, че не е за мене тази работа!

За шофьор на колата тя определила Борко, съпругът на Иванка. Това нейно решение хвърлило в огромно разочарование сина Сокол, който бил още твърде млад.

И тъй Борко кротко и внимателно управлявал колата, а Сокол ревнувал. Черна завист! И веднъж какво да види – ауспухът на пежото черен – почернял отвътре.

– Маме – възкликнал Сокол,- виж колко е почернял ауспухът на колата.

– Е?

– Ами Борко не я кара както трябва. Тази кола е високооборотна, тя трябва да се кара с повече газ, така се разваля моторът.

– Тъй ли? – възкликнала Митка и се замислила за почернелия ауспух.

А тя беше недоверчив човек и понякога тази недоверчивост стигаше до мнителност. Тя самата си признаваше:

– Ако съм оцелела на този свят, то е защото не съм вервала на хората!

И така, Борко бил уволнен, а Сокол назначен на мечтаната длъжност.

След няколко дни той и майка му тръгнали да пътуват за Етрополе. Младият шофьор карал колата в обороти и малко преди Ботевград успял да се мушне под един пресичащ самосвал. Катастрофата била жестока. Митка Гръбчева – тежко ранена, животът й гаснел. Закарали я в Ботевградската болница. А Сокол – на Сокол му нямало нищо, жив и здрав. На шашкън птиче господ гняздото му вие! За пежото да не говорим – скръбен куп ламарина.

Една операция, втора, будещите подозрение инак лекари, този път си свършили работата. Извадили далака, наместили потрошени кости, след дълга схватка със смъртта някогашната атентаторка оцеляла. Когато дошла в съзнание, видяла пред очите си Иванка.

– Къде е брат ти? – попитала строго Митка.

– Тука е – отвърнала Иванка

– Къде е?

– Не смее да влезе.

– Кажи му да дойде! – наредила Митка.

Влезнал Сокол и като видял майка си цялата в бинтове, екстензии, гипсове, разплакало се момчето. А майката, като се убедила че момчето й е живо и здраво, помълчала, помълчала и рекла:

– Браво, мама, браво, побеле му на пежото ауспуха!

Корица от книгата на Митка Гръбчева

В началото на 1976 година редактирах една книга, в която Митка Гръбчева години наред се бе трудила да опише живота на съпруга си. И за пръв път изживях нещо странно, за пръв път се самопринудих да стана цензор. Имаше защо. На свой ред и генерал Гръбчев беше претърпял доста неприятности по времето на така наречения култ към личността. Разжалван, уволняван, по-късно реабилитиран, и починал преждевременно от сърдечен удар според официалната версия. Жена му познаваше и не можеше да опрости виновниците за гоненията му. В книгата си ги назоваваше с имената им, описваше поведението им и делата им без задръжки и милост. А повечето от тези хора все още заемаха важни длъжности във властта. И ето че аз, бившият буржоазен елемент, започнах да правя забележки на някогашната пролетарка, напълно издържани в духа на социалистическия реализъм. Спомням си едни редове, в които се споменаваше как семейството на виден функционер, достигнал до поста министър на вътрешните работи, обсебило жилището на някогашния вътрешен министър Габровски. Твърдението ми се стори прекалено изобличаващо бойците против фашизма и казах:

– Това няма да мине!

Митка Гръбчева ме погледна учудено:

– Кое няма да мине?

– Това за апартамента на Габровски. Няма да ти го пуснат.

– Ами да идат да проверят бе, всичко си е там: и мебелите, и килимите, и те… Няма да го махаме! Остави го!

Оставих го. В печатното издание този пасаж, разбира се, бе съкратен. Изобщо, според самата Митка Гръбчева, книгата излязла след епична битка. Вярно, малко съкратена, но затова пък с предговор от самия Тодор Живков.

„Винаги съм била обикновен редник на партията“ – беше писала тази жена, която бе тъй неудържима, че решеше ли, успяваше да проникне и в кабинета на самия генерален секретар.

Понякога нейните изблици на откровеност бяха смайващи, без да се съобразяват нито с политиката, нито с обстановката на момента. Така в книгата й „В името на народа„, която беше претърпяла няколко издания и се четеше с интерес от всякакви хора, има следните многозначителни изречения:

„Девети септември!

С колко много вълнения, мисли, чувства и събития бе изпълнен нашия пръв свободен ден…

Само че на нас не ни бе до празници, че ни чакаше работа.

Дадох сигнал за строяване на партизаните. И изведнъж видях, че те са се удвоили“.

Не вярвам партизанската командирка да си е давала сметка, че ето тези хора, притъкмили се към партизанския отряд в нощта и сутринта на девети септември, ще се превърнат в най-отблъскващата обществена прослойка през годините, които последваха.

А това, което в известен смисъл уличаваше самия мен, бе умението ми да бъда цензор, да откривам излагащи народната власт изрази, словосъчетания, скрити помисли и враждебни настроения. Навремето ръководителят на охраната на Шарл Де Гол обмислял всички начини, по които той лично би убил генерала, и веднага вземал мерки да се предпазят от тях. Нещо подобно има и при цензорите.Те не трябва да обичат властта, напротив, може дори да я ненавиждат, но трябва да откриват и най-малките, незабележими слабости и грехове, да знаят къде може да бъде уязвена и прилежно да я предпазват от това.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment