Лъжите за миналото на България водят свой собствен живот и днес

Уважаеми читателю,
Аз не съм историк, но съм имал щастието да уча история от чудесен преподавател в гимназията, а и да чета исторически книги, които преди 30-40 години не можеха да се намерят в библиотеките и книжарниците. Отделно от това през годините имах късмета да познавам едни от най-качествените български историци и да съпоставя казаното от тях с наученото от мен от наши и световни исторически източници. Не е тайна, че освен читавите историци, има и не толкова читави – къде поради незнание, къде поради меркантилизъм, те пускат версии за историята на България, които не са подкрепени от сериозни източници.

През последните години се занимавам повече с проучване на участието на пронацисткото правителство на цар Борис III в Холокоста. Сравнително лесно е да се развенчае една от големите лъжи на “новите историци”, които искат да изкарат пронацисткото управление на цар Борис III за положително за страната, а царят – за мъдър и далновиден “баща на отечеството”.

Лъжата им е, че когато преди 75 години започва депортацията на нашите сънародници-евреи от Егейска Тракия и Македония, никой в царството не бил знаел, че тези хора са изпращани на сигурна смърт в концлагера Треблинка.

Евреите бива качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

Така например, една от активно пропагандиращите тази теза – Даниела Горчева – твърди пред “Дойче веле”: “по онова време почти никой не знае, че депортацията всъщност означава не просто физическо преместване, а физическо унищожаване на евреите“, а в Медиапул пише: “… през 1943 г. българските власти… не знаят и не подозират същинската цел на германските депортации…” и по-нататък твърди, че имало две доказателства, доказващи пълното неведение на властите в София за това какво щяло да се случи с българските евреи. Сравнете това твърдение с написаното в официалния сайт на Симеон Сакскобургготски: “[В Кюстендил] спряла германска* влакова композиция, пътуваща от Солун за Варшава. На гарата местни хора дочули стонове и писъци от запечатаните вагони. Разбрали, че пред тях се намира един от „конвоите на смъртта” и се опитали да разбият вагоните, за да освободят затворените.”

Е, как е възможно това?

Как през 1943 г. не просто властите, а българите изобщо (“местни хора”, твърди официалният сайт на Симеон!) са разбрали, че натоварените 11343 души се намират в “конвоите на смъртта”, а пък според твърдението на Д. Горчева, не са знаели?

Нали според Горчева (тя, впрочем, не е историк, но за сметка на това… или може би – именно поради това? – пише активно) “почти никой” не е знаел, че депортацията е с цел унищожаване на евреите? Подобна теза развива и Спас Ташев, представен като “историк” (всъщност – доколкото ми е известно е с образование ветеринарен лекар) в статия под заглавие “София ли депортира македонските евреи?”, публикувана в “Дойче веле”: “Айхман твърди, че царят и правителството са били държани в заблуждение за това какво смятат да правят хитлеристите с изселваните евреи от окупираните земи.”

В посочената по-горе статия в “Медиапул” Горчева твърди, че от една страна, в “окупираната Полша” не можел да проникне никой и съответно нямало информация какво се случва там, но от друга – до българското правителство били достигнали слухове, “че евреите, изселени в Полша, не са добре настанени” и когато чул това, министър Габровски вдигнал скандал на комисаря по еврейските въпроси и главен изпълнител на депортацията и на антисемитските закони, Александър Белев, пък той бил командировал в Полша лекар от комисарството, за да провери как живеят (по-точното, разбира се е, как умират!) хората.

Трябва да отбележим два многозначителни факта:

  1. Изведнъж депортираните стават изселени. Може да кажете, че няма голяма разлика, но няма да сте прави. Разликата е, че депортацията е обявена едновременно и за военно престъпление, и за престъпление срещу човечеството, докато изселването не е.
  2. Друг “тънък” момент в текста на Горчева в “Дойче веле”: “Много интересни материали открих и в документацията за процеса срещу Адолф Айхман през 1961 в Израел. Показанията на Айхман говорят, че България няма пръст в инициативата за унищожението на вардарските и беломорските евреи.” Защо е тънък ли? Защото се въвежда нещо, което никой не поставя под въпрос – чия е “инициативата” за унищожаването на евреите. Тя, разбира се, е на Хитлер и компания. Никой не твърди, че в инициативата участват други страни, извън нацистка Германия. Като се въвежда именно по този начин това странно твърдение, придружено с текста “открих материали в документацията” и “показанията на Айхман говорят”, обикновеният читател би могъл да си помисли, че става дума не за инициативата, а за самата депортация, нали?

Спас Ташев обаче противоречи не само с известните факти, но и с позицията на самата Горчева, защото твърди: “Единствено комисарят по еврейските въпроси Александър Белев е имал ясна представа за взетото през 1942 г. „крайно решение” по време на срещата на нацисткия елит край Ванзее.”

Възможно ли е царят да не е знаел, а неговият комисар да е знаел, би се запитал всеки нормален гражданин.

Други нормални граждани вместо да се питат, сочат написаното от Богдан Филов на 11 март 1943 г. в неговия дневник (Филов, Б. “Дневник”. София, Издателство на ОФ, 1990, стр. 560 – благодаря на историка Стефан Дечев за конкретния текст) за срещата си с швейцарския посланик: “Стана дума за евреите от новите земи, които изселваме. Той предложи да телеграфира да ги приемат и тях всички в Палестина. Възразих му, че е вече много късно, понеже те след няколко дена тръгват. На въпроса му къде отиват, отговорих: “В Полша”. Това значи, че те отиват на смърт, каза той. Обясних, че това е пресилено и те ще бъдат използвани като работници, каквито и ние изпращаме.” И още “Аудиенция от 4 1/2-6 1/2 ч. Говорихме главно по еврейския въпрос, по който Царят държи за едно твърдо поведение.” (стр. 561)

Цар Борис и ген. Христо Луков, лидер на СБНЛ

Посочвам това противоречие в твърденията на С. Ташев, Д. Горчева и в сайта на Симеон, но е добре да спомена още едно противоречие, понеже то е свързано със станалата печално известна реч на бившия легионер Дянко Марков, по онова време депутат от ОДС в Народното събрание. В тази реч Марков казва, наред с другото: “Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление.” и “Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано.” Според Марков, тези наши сънародници – са “враждебно население”. Дъщерята на Д. Марков в статия под заглавие “Защо някои хора дължат извинение на Даниела Горчева” обяснява друго:

Макар репликата да не е добре редактирана, смисълът е ясен: евреите в Беломорието и Македония се разглеждат като „враждебно население“ от „германското командване“ (и как не, след толкова години антиеврейска политика от страна на Германия!). Под този предлог германците, владеещи въпросните територии (които България само администрира), прокарват депортацията. Много от българските администратори и военни изобщо не са си дали сметка какво става. Мислели са, че евреите ще бъдат „само“ затворени в лагери, за да не оказват съпротива, и след войната ще се върнат по домовете си, както впоследствие се връщат интернираните американци и канадци от японски произход. По време на Втората световна война интернирането на население, от което не се очаква лоялност, е било всеобща практика. Затова българските кметове, полковници и генерали не са и подозирали какво се готви на депортираните евреи.

В цялото това обяснение (което се покрива с подобни или близки обяснения и на хора като Георги Боздуганов**) обаче има много съшити с бели конци моменти. Например, дъщерята на Д. Марков приема че баща ѝ е имал предвид, че населението е разглеждано като враждебно от германското командване. За съжаление думите на народния представител са достатъчно ясни и не само от смисъла им се вижда, че това не е бил смисълът им; ако беше, Дянко Марков можеше да използва медиите, вкл. и блога на дъщеря си, за да посочи, че е направил неволна грешка и че е имал предвид какви са тези хора не според него, не според легионерите, а според “гермаското командване”. Разбира се, щеше да е добре да се види и някакъв документ, подкрепящ това твърдение, но – уви! – такъв няма. Вместо него има достатъчно документи, показващи, че за царство България евреите не са били желани поданици.
Вторият опит за заобикаляне на истината е твърдението, че германците владеели въпросните територии и те, германците, били прокарали депортацията. Истината е, че тези територии се владеят от царство България: българска е администрацията, български е официалният език, български са всички органи на властта. Български са и актовете за раждане на децата. Но и тук се смесва интернирането с депортирането. Едното, да напомня, е двойно престъпление – и военно, и срещу човечеството.
Третият е какво са мислели “българските администратори и военни”.

Разбира се, ние знаем не само какво е мислел цар Борис III за евреите, но и какво е говорил за тях пред Светия синод на Българската православна църква (според протокола от заседанието на Св. Синод от 22.06.1943 г. :
Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух всъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух в голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.

Да оставим обаче думите настрана, по-важното е да видим, че царство България приема антисемитския Закон за защита на нацията (в сила от януари 1941 г.) далеч, преди да депортира нашите сънародници и да отнеме имуществото им. Между другото, има някои хора – аз ги наричам циници, които оправдават депортацията с думите: “Ама, тези хора там не са имали българско гражданство”. Тези хора ще бъдат много изненадани, ако видят какво е написал… Спас Ташев в друга своя статия, публикувана в “Дневник”: “…на 5 юни 1942 г. Министерският съвет в София утвърждава Наредба за поданството в освободените земи. Съгласно чл. 4, “Всички югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в сила, имат местожителство в освободените през 1941 година земи, стават български поданици… Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход”.”

Налага се непрекъснато да повтаряме основните истини, за да опровергаваме лъжите.

Това е ужасно тъжно, но – уви! – необходимо, защото някои лъжи продължават да живеят самостоятелно, понякога скрити, понякога не толкова, но винаги готови да бъдат рециклирани и пуснати в обръщение…

Най-странното в опитите за подмяна на жестоката истина за управлението на България по време на Втората световна война, че дори и за цялото управление на цар Борис III не е само това, че има хора, по сполучливия термин на самата Горчева – “пишман-историци”, които публикуват някакви нелепи и цинични интерпретации на историята. Най-странното е, че уж сериозни издания като “Дойче веле” и “Дневник” са предоставили страниците си за популяризиране на “новия прочит” на историята.

И, разбира се, остава отворен въпросът, защо пишат подобни текстове тези хора? Дали не познават историята или я познават, но не я харесват и затова се опитват да я представят изопачено – това не знам, не мога и да знам***.

Още по темата – статии от моя милост:
“Цар Борис III – този верен слуга на хитлеристка Германия” (из показанията на Рихтхофен и Бекерле)
Управлението на цар Борис III може да се обясни много лесно и просто: то е с ужасни последици за България!
Отново за фашизма, за управлението на цар Борис III и за антисемитизма
Николай Поппетров: Няма германски ултиматум за депортиране на евреите

________
* – Забелязахте ли обаче и вмъкнатото определение за влаковата композиция, че била “германска”? За всеки случай, макар и да противоречи на наличните документи, според които влаковите композиции, т.нар. ешелони на смъртта, са били предоставени от… БДЖ!
** – Вижте сп. “Дипломация“, брой 13/2015 г., стр. 85-117. (PDF)
*** – Но блогът ми е отворен, ако решат да обяснят какви са причините за техния стремеж да прочетат по “нов” начин историята – тук или във Фейсбук, където съм публикувал връзка към тази статия. Да не забравя да ги подсетя, че всеки опит да се оправдае Борис III с думите “Такова беше времето” и др.п. е автоматично оправдание за режима на комунистите.

Posted in Bulgaria, история, на български | Tagged , , , | 21 Comments

Управлението на цар Борис III може да се обясни много лесно и просто: то е с ужасни последици за България!

Историята на България по време на Втората световна война е много лесна за обяснение.

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

Стига, разбира се, човек да може да погледне обективно върху нещата, да не се връзва да казва “ние”, а и да знае какво всъщност се е случило.

Но трябва да започнем с основните положения, без които не може: по време на Втората световна война има две воюващи страни: от едната са държавите-членки на Тристранния пакт, начело с нацистка Германия. Сред тях е и царство България.

От другата – Великобритания, СССР, САЩ и техните съюзници.

Към втората група влизат и всички антифашистки бойци – нелегални, бойни групи, партизани, ятаци и т.н.

Цар Борис и ген. Христо Луков

Българската държава не е просто “символичен съюзник”, тя предоставя на нацистите своята територия, за да нападнат от нея Гърция. Осигурява им продоволствие. Окупира чужди територии (Тракия, Македония и части от Сърбия), на които извършва военни престъпления и престъпления срещу човечеството.
Не го знаехте ли? Уви – факт е. И не e само погромът в Драма (който нашенци оправдават с думите: “Ама, те, гърците, нас също са ни убивали…”). Депортацията на мирно население (определено от бившия легионер и депутат Дянко Марков за “враждебно”) е едновременно и военно престъпление, и престъпление срещу човечеството. Мнозина не знаят този факт.
Но, разбира се, управляващите по онова време не се спират: България обявява война на САЩ и Великобритания, без това да се е налагало по силата на договора за влизане в Тристранния пакт. Всички тези действия са посрещани с аплодисменти от народните представители.

Български нацисти

Войната завършва с победа на Съюзническите сили, а България, която е била верен и надежден боен другар на нацистите, няма как да е сред победителите, макар и да включва със своите войски в бойните действия срещу Германия след 9-и септември 1944 г.
Този факт трябва да ви напомня, че когато царят и Филов са направили грешния избор, под аплодисментите на народните представители, те предрешават съдбата на България за десетилетия напред и никакви последващи действия не могат да компенсират този фатален избор, нито дори кръвта на войниците. Които, впрочем, са същите войници, участвали в депортацията на нашите сънародници от Тракия и Македония, избивали са партизаните, тормозили са населението в окупираните територии на днешна Гърция, Сърбия и Македония…

Загубилите винаги плащат за неправилния си избор.

България плаща далеч преди 9-и септември 1944 г. (когато е окупирана от СССР, след като той обявява война, а не обратното, както често твърдят някои): плаща с цената на бомбардировките от страна на съюзническите сили. Плаща с цената на живота на десетки хиляди хора – убити, депортирани, загинали, изчезнали безследно…

Ген. Владимир Заимов

Силата на една нация се измерва (наред с много други неща) и с това дали може да се изправи срещу мрачното и грозно свое минало, да се покае искрено и да направи всичко възможно, за да преодолее последиците от грешните си решения и престъпленията, в които нейните управляващи са я вкарали. Обратното – слабостта ѝ си личи по това дали не смее да се изправи срещу тъмното си и неудобно за показване минало.

Каква нация сме – това е изборът на всеки един от нас.
Някои избират да живеят в настоящето, а други – в миналото.
Някои са смели, други – страхливи.
Но всеки има право на избор и всеки трябва да знае, помнейки историята, че изборът е важен и има последствия.

Цар Борис III и Богдан Филов правят съдбоносен – и грешен! – избор по време на Втората световна война.

Някои нашенци правят също толкова грешен избор днес, когато защитават тогавашното пронацистко и профашистко управление. Те не могат да бъдат извинени с незнание, защото историята е достатъчно добре известна и изборът им е информиран.

Отрязани глави на партизани

След като пуснах този текст във Фейсбук, някакви хора започнаха да се ядосват на фактите и се опитват (в коментари под статуса) да обяснят поведението на царя с оправдания от сорта на “Такова беше времето”, “Ако не беше пуснал германците през нашата територия, щяха да ни смажат”, а един дори му благодари, че ако не бил станал нацистки слуга, дядо му (на коментиралия, а не на Борис!) щял да загине в битката за Сталинград (или там някъде)?!? И, разбира се, появиха се и дежурните тролове, които ме нападат на личностна основа, защото нямат никакви аргументи срещу посочените от мен факти. Много са смешни — всичките. В историята няма “ако”, но това е по-малкият проблем. По-големият е, че ако така оправдават царя, значи с още по-голямо основание трябва да оправдаят комунистите за т.нар. народен съд, както и всички лидери след 1944 г., защото даже им е било по-тежко: червената армия направо си е била в България, а не на границата. Щеше да е смешно, ако не беше жалко поведението на тези “критици”.

Напъните на разни пишман-историци (термин, който те самите използват!) да изкарат царя в бяло, а комунистите – в съветско червено са нелепи. Тези хора се хващат за думите (в България нямало “класически фашизъм”, нито пък “чист нацизъм”), но не виждат, че всички думи на света не могат да променят историческите факти и истината за съдбата на България, която е решена не в Народното събрание, не след демократичен избор, а от конкретни хора – от цар, който  не крие своите чувства към нацистка Германия. От премиер, който е виден германофил. От генерали като Христо Луков, които са водачи на пронацистки организации като СБНЛ. Българските патриоти не са имали думата в тези дискусии, а онези, които са се опитали да внесат някакъв глас на разума, са били или отстранени, или унищожени, или и двете.

Чърчил, Рузвелт и Сталин в Ялта (1945 г.).

Съдбата на България не е решена нито в Ялта, нито в Техеран, нито в Потсдам, а в София – с фаталното за нея пронацистко управление на цар Борис III и изборът, който той и Филов правят. Избор, който е посрещнат с бурно аплодисменти от мнозинството депутати, от медиите, от народа. С което се доказва, че не винаги най-отразяваните и най-хвалените решения на властта са непременно и най-далновидните или най-добрите за народа.

Всякакви последващи проблеми и престъпления – от т.нар. народен съд, през убийствата след 9-и септември и т.н. не могат да оправдаят пронацисткото управление на цар Борис III. Нещо повече, те също трябва да се познават добре – например, че т.нар. народен съд не е приумица на комунистите, а и на всички партии, които тогава са настоявали виновниците за националната катастрофа на България да бъдат съдени. По същия начин са били съдени и виновниците за провала на държавата в Балканските войни, т.е. и това не е прецедент. Не са прецедент и присъди като тази на Димитър Пешев, за когото мнозина ахкат, че как така бил осъден “защото е спасил евреите”. Не, той е осъден, защото благодарение и на неговия глас са били приети антихуманните закони, довели до депортацията на нашите сънародници. И той е бил сред аплодиращите новината за влизането на България в Тристранния пакт. И той се е радвал как България обявява “символичната война” на САЩ и Великобритания. Всички тогавашни управляващи си носят последиците от тежкия – и неправилен! – избор, който са направили. Но това е друга тема и трябва някой ден да я разгледаме и нея.

 

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Tagged , , , | Leave a comment

Луков и неговите легионери: Архивите говорят

Автор: Клайв Левиев-Сойер, оригиналът е публикуван на 15 февруари 2018 г. в The Sofia Globe.

На пресконференция* тази седмица, организаторите на Луков марш 2018 отрекоха, че генералът, в чиято чест се провежда този марш, е бил антисемит – те дори заявиха кошмарното “някои от най-добрите му приятели бяха евреи”.

Пред заплахата от разобличението на Христо Луков през всичките 15 години от провеждането на първия марш, неговите поддръжници отхвърлиха обвиненията в антисемитизъм или нацизъм, настоявайки, че отбелязват паметта му въз основа на предполагаемия му статут на герой от Първата световна война.

Кадър от Луковмарш 2011 г. Източник БГНЕС (архив),

От 1933 г., Луков е основател и лидер на първия Съюз на младежките национални легиони, който по-късно се преименува на Съюз на българските национални легиони, известни още като Легионерите. Пет години след основаването на Легионерите, той е бил уволнен от поста министър на войната за критиките си към правителството и едновременно с това е бил изпратен във военния резерв.

Луков остава лидер на Легионерите до атентата през февруари 1943 г., дело на група партизани-комунисти. През 1941 г., България се присъединява към Страните от Оста, след като антисемитският Закон за защита на нацията вече е влязъл в сила. Но Легионерите критикуват правителството, че не е достатъчно твърдо с евреите. Луков, който ентусиазирано подкрепя съюза с Хитлерова Германия, е бил награден с Железен кръст от тази страна през 1939 г., седем години след като Фюрерът идва на власт.

След преглед на архива обаче, отричането на антисемитизма става твърде неприемливо.

Легионерите са имали “вестник”, наречен „Народен водач”, който на 15 август 1941 г. публикува статията “Двата врага”.

Статия във в. “Народен водач”, издание на СБНЛ от 15.08.1941 г.

“Два врага има човечеството, чието разгромяване провидението отреди за непобедимата армия на нац.-социалистическа Германия: световната плутокрация и международното еврейство,” пише статията. “Разгромяването на тези два врага ще гибелъта и на всичките им роби – масонство, комунизъмъ и т.н.”

Съгласно тази статия, “за нас не е чудно, че въ борбата си срещу цивилизацията и културата майка и рожба са си подали ръка”. И още, че “лордовете и еврейските царе на капитала са напрегнали умъ и сили, за да подкрепят послушните си чеда по света – масонство и комунизъм”.

В статията също се казва, че, “те са изпратили опитни наставници, ръководители и учители, за да ги предварятъ от грешки и отстъпление от послушанието,” добавяйки – може би неизбежното – твърдение “Това историята го доказва”.

“Нима има още заблудени, които да не знаят, че създателят на комунизъма е евреина Карлъ Марксъ (Мордохай), че първенците и вдъхновителите на всички еврейски погромища са чистокръвни евреи?”…”Трябва ли да споменаваме, че създателите и началниците на международното масонство са пак чистокръвни евреи?”

Мастилото върху хартията проповядва идеи, които в тази интернет епоха са тъжно познати от по-жестоките кътчета на екстремистките уеб сайтове: “Ние, българите ще изпълнимъ дълга си, като хора – носители на напредъка, ако спомогнем за разгромяването на тези два врага нашата родина”.

“Под никакъв предлог не може да се намира дори едно само ъгълче, в което да се задържа еврейско-болшевишка и масонско-плутократична плесенъ.”

Съгласно текста, „това ще стане, когато просветим и раздвижим народа и предпазен от заблуди и родоотстъпничество, го правим строител на нова България, съобразно изказаните начала“.

В статията се казва, че сигналът за това е бил даден преди 10 години (очевидно, аритметиката на писателя е била толкова слаба, колкото и разбирането му за реалността) с първата “проповед” на Легионите “срещу еврейството, комунизма и масонството”.

Какво биха казали предполагаемите “най-добри еврейски приятели” на Луков за това многословие в официален орган на движение, на което той е ръководител? По времето, когато това е било публикувано, Законът за защита на нацията вече е бил в сборниците със закони, заедно с последвалото антисемитско законодателство, което лишава българските евреи от всякакви права и ги подлага на конфискация на имущество и специални данъци.

Ами опитът за опровергаване на мнението, че Луков е фашист?

Ето един брой на „Мощ” от февруари-март 1933 г., списанието на Съюза на младежките национални легиони, което само се описва като “издание за фашистко просвещение на младите последователи на…Легионите”.

В редица статии, включително една за историята на фашизма, списанието разделя идеите на деструктивни (комунизъм) и конструктивни (фашизъм).

Емблема на СМНЛ. Източник: Уикимедия

Една статия, наречена “Духът на църквата”, не пести похвалите си за Българската православна църква като високо почтена. Може би това е единственото, с което някой може да се съгласи с „Мощ” (което, между другото, се превежда като “Сила”) – но не поради редакторската политика на списанието. През следващите години, с кулминация през 1943 г., Светият синод на Българската православна църква е благороден глас срещу антисемитизма и водач на спасителния процес на българските евреи от лагерите на смъртта на Холокоста.

„Мощ” отделя значително място на страниците си за защита на отмяната на демокрацията на общинско ниво, в контекст, който предполага, че авторите нямат особено високо мнение за демокрацията. В друга статия списанието предлага отмяна на назначените от правителството комисии, описвайки ги като неефективни и корумпирани (всеки, който иска да проследи паралелите в страната в настоящия момент, трябва да си спомни тези дати от 1933 г.), и предлага фашизма като алтернатива.

Публикацията завършва с разказ за това, как някой си Димо Казаков, журналист (не е ясно дали това е същият Димо Казаков, който е бил добре познат комунистически журналист и член на различни Народни събрания), който е отишъл на безплатна екскурзия в Италия и е бил невероятно впечатлен от този приятен г-н Мусолини. Статията одобрително цитира Казаков, който описва Бенито Мусолини като “политическият гений на новото време”. Това може да е единственият цитат в цялото издание, който Хер Хитлер можеше да не одобри.

Противниците на Луков и на марша, кръстен на негово име, наред с всичко ще продължат да го наричат про-нацист. Защитниците му ще продължат да настояват, че обявяването му за антисемит е неоснователно опетняване. Те твърдят, че няма никакви доказателства той да е писал нещо антисемитско (все пак, някои от най-добрите му приятели са били евреи). А на 17 февруари, за 15-та поредна година, млади хора, облечени в черно, с факли в ръце ще маршируват по улиците в центъра на София. В края на краищата, те просто почитат един герой от войната.

(край на статията)

Допълнение, от Уикипедия:
“Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ; до 1935 г. – Съюз на младежките национални легиони) е ултранационалистическа профашистка и пронацистка организация в България, активна през 1932 – 1944 година и определяна като най-мощното фашистко движение в българската история.”
И още:
“Организацията изповядва идеология близка до фашизма, включваща създаване на тоталитарен еднопартиен режим, премахване на пазарната икономика и пълен контрол на държавата върху стопанския и обществен живот, антисемитизъм и враждебност към чужденците, антикомунизъм, антимасонство, противопоставяне на интернационализма и пацифизма. Демонстрира симпатии към италианския фашизъм и националсоциализма, от които заимства различни идейни постановки, символи, лозунги и терминология.”

______
* – Можете да прочетете повече за пресконференцията тук (има и видео)

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

БСП срещу т.нар. луковмарш

ОБРЪЩЕНИЕ
на
ИБ на НС на БСП
към
Министър-председателя на Република България
г-н Бойко Борисов
по повод планираното провеждане на „Луковмарш”

Господин Министър-председател,

Повод за този наш апел е предстоящата, станала вече редовна февруарска политическа провокация, наричана от организаторите ѝ Луковмарш.

Още през август 1941 г. в Атлантическата харта правителствата на Великобритания и САЩ заявяват, че „след окончателното унищожаване на нацистката тирания страните се надяват да се установи мир“. Хартата е в основата на Декларацията на Обединените нации, подписана на 1 януари 1942 г. от представителите на 26 страни, воюващи срещу Тристранния пакт, както и на подписаната  по-късно Харта на Обединените нации.

Кадър от Луковмарш 2011 г. Източник БГНЕС (архив),

Очевидно, манифестиращите през последните петнадесет години в София с портретите на генерал Христо Луков не мислят, че фашизмът е бил тирания. Ако някой не познава действителната история на БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ (БНЛ), може да се подведе и да привиди в БНЛ организация на честни и ентусиазирани патриоти.

Ние, социалистите, и днес сме убедени, че решенията, които налага Ньойският договор на България, са неприемливи и имат катастрофални последици за Отечеството ни. Но те не са случайни и имат своите основания. Народът ни ги е нарекъл Втора национална катастрофа. БНЛ стават една от организациите в България, които открито застават на позициите на расизма, ксенофобията и антисемитизма.

БНЛ е организация, изградена върху идеите за омразата и насилието. Това е фашистка организация – най-мощната сред дузината подобни, които са възниквали в България след Първата световна война.

През 1947 г. в Париж Обединените народи от Антихитлеристката коалиция  сключват мирен договор с България. В неговия член 4 България се ангажира да вземе мерки за разтурянето на организациите от фашистки тип и се задължава да не допуска занапред съществуването на подобни организации.

БСП многократно, на практика всяка от последните петнадесетина години, е изразявала протест срещу провеждането на Луковмарш. Ако някой днешен младеж няма ясни представи за най-новата ни история, то настоящото поведение на българското правителство, което се опитва да се скрие зад гърба на софийския кмет, г-жа Йорданка Фандъкова, е недопустимо. Проблемът за проявата Луковмарш е на правителството на България.

Господин Премиер, давате ли си сметка, че това се случва по време на Вашето управление? Никакви официозни посещения, например на паметни места на почит към жертвите на Холокоста, не могат да затъмнят факта, че по време на Вашето управление български крайно десни радикали изразяват почит към един откровен фашист.

Наскоро идейни съмишленици на тази кауза ясно заявиха намерението чрез Луковмарш София да стане общоевропейско място за почит към нацизма. Отговорността за противодействието на тези стремежи е и на Външното, и на Вътрешното и на Правосъдното министерство и най-вече лично Ваша, като човек, оглавяващ българското правителство. Големият въпрос е за популяризирането и налагането на фашистки, нацистки и други радикално антидемократични идеи в днешна България. Фюрерското начало е ключова характеристика на фашистките режими.

Днешният пълзящ авторитаризъм и прояви на фашизъм и неонацизъм в държави от Източна Европа предизвикват безпокойството на демократично настроените граждани и цялата демократична общност.

Силите, които се стараят да реабилитират фашизма днес, прикриват факта, че по решение на Великите сили – САЩ, Великобритания и СССР, в България, както и във всички страни, подлъгали се да станат сателити на Хитлер, се провеждат трибунали за съдене на виновниците за въвличане на държавите на страната на Хитлер.

Правят се, че не разбират и не помнят, че през войната България бе победена и Мирният договор я наказва именно като страна-съюзник на Хитлер. Десет години след сключването на Парижкия мирен договор България не бе допускана в ООН именно като фашизирана страна, станала част от Оста „Рим – Берлин – Токио“.

Днес, Г-н Премиер, Вие сте изправен пред избор или да реабилитирате фашизма, или да се изправите срещу него!

Не допускаме, че правителството се ангажира с каузата за реабилитация на фашизма и в същото време очакваме ясни действия от Вас за ограничаване и изкореняване на тези уродливи политически явления.

.

Posted in Bulgaria, история, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Внимавайте с приложенията във Фейсбук!

Една приятелка във Фейсбук беше пуснала коментар във връзка с последния писък на Фейсбук-модата – да се търси прилика на потребителите с холивудски актьори. Тя пише (цитирам я, защото статусът е публичен): Maria Kassimova-Moisset “Не мога да не изкоментирам… Сума народ се пробва в разните там “как ще изглеждате като еди-какво-си…”, ама тайно, без да публикува. Пък после се подиграва на другите, дето за малко са поискали да се видят по-красиви, по-различни, по-смешни или изобщо някакви други и да го споделят. И някой да си помечтае да е различен вече е публично наплюто. В този фейсбук свят на перфектните, несуетни и толкова мъдри виртуални човеци…”

Проблемът за мен не е (само) с характера на българина.

Много по-големият и по-важният проблем е, че когато хората се хванат на поредната въдица, в най-честия случай – за да може приложението да сработи, те трябва да дадат съгласието си то да има достъп до личните им данни във Фейсбук. Подобни приложения задават въпроси не само “Как ще изглеждаш като холивудска звезда?”, но и “Кой си мисли, че си красавица?”, “Кой мисли, че очите ти са прекрасни?”, “Как ще изглеждаш, когато остарееш?” и др.п.

Снимка от сайта на компанията, източник: https://viralemon.com/apps/post-2581

И понеже нашенци не се замислят за тези въпроси, ето обяснението от една от фирмите, които бълват подобни приложения за това какво правят с личните данни на потребителите си. Сред събраната информация, както пише* на страницата им, са: “лична информация, която ни предоставяте”, например “от вашия Фейсбук акаунт”, която може да включва “име, имейл адрес, пол, IP адрес, информация от браузъра ви, потребителското име, демографска информация, както и всяка друга информация, която ни е нужна, за да ви предоставим услугите на приложението”. Освен това автоматично се “събира и запазва” информация, когато ползвате приложението, “например: IP адрес, информация от браузъра…[…], която може да бъде споделяна (без да идентифицираме личността) с нашите партньори.”

Още по-интересно става, ако човек се опита да разбере коя е тази фирма, регистрирала домейна Viralemon. На страницата “за нас” пише само: “За на всичко е само за забавление” и следват няколко изречения**, от които не става ясно коя е тази компания, къде се намира, кои са хората, които са я създали и поддържат (Били “място за игра, да си губим времето, да се откъснем от важните неща, които правим, за да се позабавляваме” и т.н.):

Един съвет, по принцип, а не (само) за конкретната компания: бъдете много внимателни, когато ви искат личните данни, защото, както каза някой, ако сте поканен на обяд и няма стол за Вас, значи вие сте ястието.

Днес може да ви се струва, че личните ви данни не са кой знае колко ценни. Мнозина хора са жертва на принцип “нямам какво да крия, защото не правя нищо лошо” – той е стар, но много неправилно се интерпретира в Интернет. Често хората не разбират, че дори да няма какво да крият, има начини напълно тривиална информация да бъде използвана за (срещу) тях.
И понеже бъдещето е вече тук, съвсем скоро ще се окаже, че невинната смяна на киселото мляко, което човек купува, може да доведе до обаждане от лекарския кабинет. Представете си как хладилникът ви забелязва, че сте започнали да си купувате пълномаслено кисело мляко, което ще значи, че се повишава риска да вдигнете холестерола, което пък води до директна комуникация между хладилника и кабинета на вашия лекар, а ако сте в чужбина, и до вашата застрахователна компания, която може да ви поиска повече пари за здравна осигуровка? Не се смейте, това е напълно възможен сценарий, въпрос не на десетилетия, а на години.

Колкото по-рано се замислите за опазване на личните ви данни, толкова по-добре – и за вас, и за децата ви. Не просто да си мислите, но и да действате, когато видите, че някой иска достъп до тези данни. Да действате с мисъл не за днешния ден, а за утрешния, за това какво ще научат за вас самите хората и машините, на които сте дали постоянен достъп до личните си данни.

В конкретния случай доверчивите Фейсбук-потребители споделят личните си данни с уеб сайт, който не споделя нищо лично за себе си – нито къде се намира географски, нито кои са хората зад него. Вероятно нашенци биха скочили “на нож”, ако им кажеш, че споделят личните си данни с гадния съсед от другия вход, но ако е с приложение, за което нищо не знаят – няма проблем!?!

______
* – от уеб сайта им:
WHAT PERSONAL INFORMATION DOES VIRALEMON COLLECT?
We collect the following types of information from our users:
Personal Information You Provide to Us:
We may receive and store any information you submit to the Application (or otherwise authorize us to obtain – such as, from (for example) your Facebook account). The types of personal information collected may include your full name, email address, gender, IP address, browser information, username, demographic information, and any other information necessary for us to provide the Application services.
Personal Information Collected Automatically:
We receive and store certain types of usage related information whenever you interact with Application. For example, Testing-Survley may automatically receive and record information regarding your computer’s IP address, browser information, Facebook user ID, Facebook Page fan status, and URLs accessed. Such information may be shared in aggregate (non-personally identifiable) form with our partners.

** – Текст от страницата “за нас”: For us, it is all about fun. Viralemon is the place to play, fool around a bit, take a break from the most important things that you do and just have some fun. Our serious day job is to make you play. We strive to bring to you the most trending subjects served as games, applications, quizzes or articles. A lot of effort is invested on our end in understanding what you like, what can make you happy, what questions you ask yourself when you open your eyes each morning and then dig up the best answers for you. Our mission is that you will enjoy playing with us, have fun exploring, and share the joy with all your friends.

 

Posted in Bulgaria, Information Society, IT in Bulgaria, на български | Leave a comment

Не всички антифашисти са и демократи; същото е и с антикомунистите

Много точно наблюдение на проф. Антоний Тодоров, споделено пред “Маргиналия“:

“Както след 1945 г. се видя, че не всички антифашисти са и демократи, така след 1989 г. беше ясно (но може би не за всички), че не всички антикомунисти са демократи.Антикомунизмът за някои се превърна в оправдание именно за липса на демократично съзнание. В еуфорията на промяната изглеждаше едва ли не естествено, ако си демократ, да си и яростен антикомунист. Именно тази ярост, всъщност, издаде „псевдодемократите“, когато решиха, че предкомунистическа България трябва някак си да бъде представена като антипод на комунизма. По този начин и от тази позиция на яростния антикомунизъм беше оправдано едно минало, което по никакъв начин не може да се определи като демократично. Минало, изпълнено с насилие, със Закона за защита на държавата и неговото допълнение, със Закона за защита на нацията, един мракобесен расистки закон, поставящ евреите в България извън закона (макар и спасени на територията на Царство България, но непощадени в новоприсъединените територии). Това оправдание се пренесе и към личности като генерал Луков, представян днес като патриот, но оправдаван за профашистките му възгледи и действия.”

Posted in Bulgaria, история, на български | Leave a comment

За трети път поругават антифашистки паметници в Плевен

АКТУАЛИЗИРАНА – виж накрая!

27-ми януари е Международния възпоменателен ден на Холокоста. В Плевен обаче той е отбелязан по типичен за необразованите фенове на цар Борис III начин. Ето какво са направили, както е съобщено Самуил Мойсеев във Фейсбук, отпечатано и в “Плевен за Плевен”.

 

Снимките са от мемориала в „Кайлъка“, който е издигнат за почитане паметта на загиналите евреи-антифашисти в опожарения еврейски лагер.

Това, че надписите са такива, е резултат и от липсата на елементарни познания за историята на България по време на Втората световна война, по-специално депортацията и спирането ѝ, както и опитите тя да се представи като едностранен положителен акт. Аз съм писал преди пет години по темата, днес ми остава само да се надявам, че когато през март Народното събрание започне да обсъжда текста на поредната декларация, ще се намерят депутати, които да вземат думата и да обяснят, че е много по-добре за държавата и за държавността, ако вместо да представят миналото покрито със захар, го покажат такова, каквото е било: трагедията на депортираните 11343 наши сънародници и чудото, когато депортацията е била спряна, за да може 48000 от тях да не бъдат депортирани и убити в нацистките концлагери.
В помощ на депутатите и нашите държавни дами и господа, е и този разговор между историците и изследователите на този мрачен период от нашата история, които са най-добре запознати както с фактите, така и с опитите за тяхната интерпретация с цел да се говори само за “спасението”, но не и за трагедията.

Допълнение:

Зам.-министърът на външните работи и координатор по борбата с антисемитизма Георг Георгиев е публикувал вчера следното съобщение във Фейсбук:

Благодаря на областния управител на област Плевен, г-н Мирослав Петров, както и на общинския съветник от ОС Плевен, г-н Йордан Грижов за добра координация и бързата реакция!
Само ден след като сезирах местните власти в града, паметникът на загиналите при пожара в трудовия лагер през 1943 г. евреи, възвърна първоначалния си вид. 
Органите на реда вече работят по установяване и задържане на извършителите.

Image may contain: outdoor
Image may contain: 1 person, standing, shoes and outdoor

 

Posted in Bulgaria, история, на български | Leave a comment

Отговорна ли е България за депортацията на евреите?

Това е един от много увлекателните разговори (от септември 2012 г.) по темата за антисемитизма на царство България, който препечатвам от сайта на БХК(там е пуснат през 2012 г. със заглавие  “Държавният антисемитизъм 1940-1944 г.” Участниците са сред най-авторитетните познавачи на темата, автори на редица научни и исторически книги. В моето заглавие задавам един въпрос; отговорите ще намерите в текста. По темата съм писал и аз, през 2013 г.

Участници в дискусията: НАДЯ ДАНОВА – историк, занимаващ се с история на балканските народи през 18 и 19 век, РУМЕН АВРАМОВ – икономист и историк, занимаващ се с икономика на междуетническите отношения, в частност с държавния антисемитизъм 1940-1944 г., НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ – историк, занимаващ се с българска политическа история през първата половина на 20 век.

ОБЕКТИВ: Какъв сегмент от българската история е периодът 1940-1944 г.? Какви са основните белези на стопанския, политическия, социалния и духовния живот тогава?

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Има всички белези на безпартиен авторитарен режим, направлявано стопанство в български условия. След избухването на Втората световна война се проявяват външни фактори, влияещи върху икономическото и политическото развитие.

От гледна точка на съвременната парадигма, че демокрацията е основно благо, страните на този период са по-тъмни, но от гледна точка на обществени нагласи след Първата световна война това е режим, който създава някаква стабилност.

ОБЕКТИВ: А как се вписва на този фон държавният антисемитизъм?

РУМЕН АВРАМОВ: Това е тема, която не може да се разглежда без връзка с военния контекст, със съюза с Германия, с „националните идеали”, проповядвани от казионните организации и от държавната пропагандна машина. Държавният антисемитизъм от началото на 40-те години на 20 век е съществен страничен ефект, цена за преследваното химерично „обединение“ на България. Тази цена не трябва да се пренебрегва, още по-малко да се нулира. Но не бива да се забравят и местните корени на антисемитизма, които дори да не са толкова дълбоки колкото в съседни страни, без съмнение са налице.

ОБЕКТИВ: Избистриха ли се контурите на съдбата на евреите през периода 1940-1944 г.?

РУМЕН АВРАМОВ: Тя се изследва от много години, от различни гледни точки, с различни акценти. През това време бе натрупана богата фактология. Сега със сигурност знаем повече, отколкото преди 20-30-40 години. Останалото, разбира се, е въпрос на интерпретация. Както винаги в историята, едни и същи документи и факти се четат по различен начин.

ОБЕКТИВ: Г-жо Данова, какъв е ходът на дебата по еврейската тема сред българските автори след 9 септември до днес?

НАДЯ ДАНОВА: В мой доклад, изнесен на конференция, организирана от Мюнхенския университет на тема „Култура на спомнянето и политика на историята на окупацията на Гърция 1941-1944 г.”, фокусирах вниманието върху знанието и спомена за депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, осъществена в началото на м. март 1943 г. от българските окупационни власти. Опитах се да очертая присъствието на тази тема в българската историография, мемоаристика и публично пространство и констатирах, че тя наистина присъства, но в приглушен вид, докато изцяло доминира настойчивата теза за „спасението” на българските евреи. Преобладаващата част от представителите на академичните среди и на българската общественост

проявяват изключителна селективност

по отношение на темата „България и Холокоста”, като ролята на „спасител” се приписва било на цялото българско общество, било на лидерите.

На практика още непосредствено след 9 септември 1944 г. в София се появява публикацията на Натан Гринберг (1945 г.), която съдържа документи от архива на Комисарството по еврейските въпроси и от която човек може да научи какво е станало с евреите от Вардарска Македония и Егейска Тракия. Може да се узнае как е замислена и организирана акцията, проведена през месец март 1943 г., както и кои са били основните участници в нея. Няколко години по-късно (1961 г.) Гринберг публикува в Тел Авив друго документално издание, в което са включени немски документи, свързани с тези събития. От това издание може да се разбере какъв е бил натискът, упражнен върху България във връзка с вземането на решенията по еврейския въпрос. Гринберг настоява, че Борис ІІІ носи вината за депортацията на евреите и оневинява българския народ. В тази публикация на Гринберг се очертават двете защитни тези, които по-нататък присъстват у голяма част от българските историци. От една страна се очертава твърдението, че България не е имала възможност да взема самостоятелни решения и че е действала под натиск. Другата теза е, че тези територии не са били анексирани и България не е могла да взема самостоятелно решения по отношение на тяхното население. Гринберг очертава тези две тези, като изказва несъгласието си с тях.

В действителност днес в българската историография съществуват два паралелни разказа – този за отговорността на българската страна за депортацията на евреите от Егейска Тракия и Вардарска Македония през март 1943 г. и другият, отхвърлящ съучастието на България в това престъпление. Най-яркият представител на първия разказ е Илчо Димитров (1983, 1986, 1998), според когото „новите земи”, „макар и международно непризнати, бяха част от българската държавна територия. В тях бе въведено българско законодателство. Установени бяха органи на българската държавна власт – в културата, просветата, стопанството, правосъдието, полицията, армията, както и на българската църква. Самата спогодба се сключи от българските власти, а не от окупационните. Изпълнението й се пое от българските власти, не от германските. Акцията по изселването се планира и проведе под ръководството на Комисарството по еврейските въпроси. Неговите представители ръководеха изпълнението с помощта на полиция и войска. Превозът се извърши с българските държавни железници. Колкото и да действаше под принуда, българската държава носи цялата отговорност за предприетото злодеяние”. Според Илчо Димитров основната вина за случилото се носи Борис ІІІ.

В по-ново време (2004 г.) подобно твърдение срещаме в книгата на Иван Хаджийски, посветена на депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Авторът подчертава, че „съдбата на еврейското население в Беломорието и Македония по това време е решавана от българската висша и местна администрация”. Той се обявява категорично срещу оневиняването на Борис ІІІ и Филов с твърдението, че те са действали под чужд натиск в изпълнение на чужда воля и решения. Настоява, че в окупираните райони са действали български закони и разпоредби.

Копие от заповед до командира на V армия за окупацията на Македония

Паралелно с тези публикации сред част от историците продължава да доминира мнението, че Вардарска Македония и Беломорска Тракия, откъдето почти всички евреи са депортирани и избити, са окупирани, но не и анексирани, т.е. тези земи не може да се смятат за част от България, че те са само формално окупирани от България, тъй като всъщност са под командването на германските политически и военни власти, че тъй като евреите от Вардарска Македония и Тракия не са български граждани, не е било възможно да се направи нищо за тяхното спасение. Проявява се тенденцията за оневиняване на българската страна с оправданието за „силния натиск отвън” или аргумента за изискванията на „националните интереси”. Очевидно е трудно да си представим възможността за какъвто и да било диалог между тези два разказа. За съжаление, протеклите през последната година наддумвания в медиите със скопските историци и политици във връзка с филма „Трето полувреме” едва ли допринасят за спокойното доближаване до тази болезнена тема.

ОБЕКТИВ: Тоест това, което ни казвате дотук, е, че от 1945 г. досега темата за съдбата на евреите „припламва” и „гасне”. Коя тема доминира – за „спасението“ или за „падението“?

НАДЯ ДАНОВА: Темата за депортацията присъства в историографията и интересуващите се биха могли, ако желаят, да получат достатъчно пълна информация за конкретните факти и нямаме основание да смятаме, че това е тема–табу. Тя обаче очевидно е сред темите, върху които, по думите на Марк Феро, е хвърлено свенливото було на „мълчанието”, закриващо „семейните тайни, каквито има всяка институция и всяка нация”. Който иска, има откъде да получи информация, а който не желае, си затваря очите за случилото се.

Много хора у нас, поради непознаване на историческите извори смятат, че България не носи отговорност за случилото се в Македония и Тракия. По различни поводи г-н Николай Поппетров се докосва до тази тема (2004). Това, което той „заковава” по този въпрос – за отговорността на българската страна, е и мое убеждение. Тогава в „новите земи” е въведено българско законодателство.

В депортацията участват българската полиция и българската администрация

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Ако твърдим, че в историята някои неща могат да се инструментализират от политическите сили и общественото мнение, то това е типично инструментализирана тема. Ние я инструментализираме, за да покажем на световното обществено мнение какви високи нравствени достояния има българският народ.

ОБЕКТИВ: Такъв пример ни бе даден и съвсем наскоро – при посещението на българското правителство в Израел в началото на септември премиерът Бойко Борисов заяви, че сме спасили всички български евреи. Как коментирате неговото изказване?

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Типичен пример на инструментализиране на историята! Така беше и по времето на социализма, но не само с участието на ЦК на партията, а с участието на доста хора, които се „слагаха” на режима и един от „спасителите” беше превърнат в легенда. Това беше другарят Тодор Живков. Някои автори употребяват израза „политика на историята”.

Ние говорим, че сме ги спасили. Но от какво? България е единствената страна, в която няма фашистки режим в чистия смисъл на думата. У нас има еднопартийно управление, което не е фашистко. Управлява монархът. Тогава ние не сме ги спасили. Тези, които унищожават евреите, са антисемитският военен и фашистки режим в Румъния, антисемитският режим в Унгария, антисемитският и абсолютно ксенофобски режим на Анте Павелич, който извършва геноцид, Словакия, която е в ръцете на германците, защото почти е обградена от тяхна територия.

Ние сме единственият свободен съюзник на Германия,

с изключение на Италия. Там жертвите сред евреите по времето на Мусолини са малко. Не говоря за времето, когато идва германската окупация.

Евреи се качват във влаковите композиции за Треблинка. Скопие 1943 г. Изтчоник: Яд Вашем

Ние казваме, че сме спасили евреите от фашистките лагери на смъртта, но нашето общество е допуснало евреите да бъдат лишени от граждански права – да не могат да излизат от жилищата си, да носят звезди, да не могат да упражняват определени професии. Казваме, че не сме ги пратили в лагерите на смъртта. През 1933 г. и в Германия още не ги пращат в такива лагери. Това става възможно постепенно, бавно, след нюрнбергските закони. В края на 30-те години и до към 1942 г. все още има еврейски книжарници в Германия. Ние подминаваме този аспект и казваме: „Ние ги спасихме, защото иначе всичките щяха да отидат на заколение”.

Не искам да правя паралел с „възродителния процес”, но тогава имаше ли бунтове срещу него? Имаше консенсус. Представителите на бившите политически сили, с които поддържах връзка, например отецпаисиевци, бяха в изключителен консенсус с режима на Тодор Живков по „възродителния процес”.

Има и чисто спекулативен елемент при преследването – дали можем да вземем нещо, дали можем да заемем стопански позиции. Доста са факторите, които биха могли да влияят върху съдбата на едно малцинство.

ОБЕКТИВ: Беше споменат изразът „политика на историята”. Г-н Аврамов, съгласен ли сте  с него?

РУМЕН АВРАМОВ: Споменатите две публикации на Натан Гринберг са показателни за еволюцията в отношението към темата. Първата му книга от 1945 г. е всъщност събран помощен материал в подкрепа на VII състав на Народния съд, учреден да разследва деянията на „антисемитите“ в България (такова е приелото публичност название тогава), тоест това е книга в помощ на обвинението. Тогава са съдени чиновници от Комисарството по еврейските въпроси и кръга, гравитиращ около него, така че въпросът за ролята на българската държава в Беломорието и Македония е незаобиколим. Там изобщо не присъства мотивът за „спасението на българските евреи“. Съвсем накратко се говори какво става на 24 май 1943 г. при изселването от София и за някои от съпътстващите го протести. А в книгата от 1961 г. вече се съдържа тезата за спасителната роля на българския народ, като ударението е поставено върху заслугите на комунистическата партия и други организации. За сметка на това почти е изчезнал разказът за Беломорието и Македония. Тази промяна в акцентите отразява развитието на

идеологизираната интерпретация на събитията в самата България след 1945 г.

Следваща или по-скоро паралелна линия на инструментализиране на историята е в приписваната (с очевидни нотки на апологетика) роля на Борис ІІІ. Той е величан от българската политическа емиграция и от някои среди в общността на живеещите в Израел евреи от България.

Комисарят по еврейските въпроси Александър Белев (третият отляво) в Скопие, 1943 г. Източник: Яд Вашем.

Независимо от изтъкваните главни герои, с годините разказът за „спасението“ се превърна в основен мотив, използван (и спонтанно търсен от хората) за предизвикване на положителни емоции, за укрепване на националното самочувствие и за сублимиране на национални комплекси. Този разказ е правилно подреден и като че ли дава всекиму правото да се чувства горд от едно благородно деяние. А всъщност никой от нас не знае как би реагирал в онези обстоятелства. Сега е добре известно, че преди 70 години случилото се добро е резултат от публичната позиция на шепа изтъкнати личности и от направеното от останали анонимни хора, проявили почтеност сред море от безразличие.

Освен това, станалото у нас е представяно като уникално, което не отговаря на истината. В Румъния например антисемитизмът е силен и настъпателен. Там той няма нужда от германско подтикване, за да се развихри. Но не навсякъде е така. В Италия антисемитизмът не е част от фашистката идеология и за депортиране на евреите въобще не става дума. В Унгария местните евреи са сравнително защитени, като на германците са предадени и след това депортирани евреите с чуждо (или без) гражданство: точно както става в „новите български земи“ (Беломорието и Македония). Едва след като през март-април 1944 г. Унгария е окупирана от Германия се организира масовата депортация на унгарски евреи с участието на местната администрация.


ОБЕКТИВ:
 Г-жо Данова, кой е вашият контрааргумент срещу тази уютна теза?

НАДЯ ДАНОВА: Съществуват факти и документи. Съществуват имената на хората с техните рождени дати и професии, които стоят зад числото 11 383, изписано на възпоменателната плоча пред Народното събрание. За всяко от селищата във Вардарска Македония и Беломорска Тракия има дълги списъци на хора, които представители на българските власти са „вдигнали” и изпратили към концентрационните лагери.

Никога няма да забравя историята на малкия Исак.Исак е от влаковете, товарени в Скопие. Тогава той е нямал още годинка. В списъка срещу неговото име беше записано „нула години”.

ОБЕКТИВ: Г-н Аврамов, във вашето изследване за държавния антисемитизъм в България през 1940-1944 г. твърдите, че икономиката е едно от полетата, които разкриват мотивацията, движещите сили и последиците на антисемитската политика.

РУМЕН АВРАМОВ: Икономиката е със сигурност един от мотивите. Цялата идеологическа обосновка, която стои зад Закона за защита на нацията от 1941 г. и зад последвалите антисемитски наредби от онези години не крие, че

еврейското малцинство е третирано като вредно,

като общност, която играе негативна роля за българското стопанско развитие.

Първият етап в законодателните мерки забранява на евреите да упражняват определен кръг професии и занятия, въвежда ограничения за практикуването на свободни професии. Това води до принудително прекратяване на дейността и до прехвърляне имуществото в множество фирми от евреите на българи. Същевременно, евреите са принудени в качеството си на физически лица да декларират движимостите и недвижимостите си и да предадат „излишъците“. Естествено, в хода на всички тези процедури се създават възможности за спекула, рекет, грабеж, икономическо мародерство.

Икономическият натиск се усилва многократно след средата на 1942 г., когато българското правителство влиза в преговори с Германия за депортацията на евреите от страната и е създадено Комисарството по еврейските въпроси. В края на август 1942 г. кръгът на забранените дейности се разширява чувствително. Рестрикциите върху стопанската дейност на евреите стават много по-ожесточени, акционерната и едноличната им собственост е „побългарена“ (както се казва тогава – „аризирана“). Това се осъществява чрез различни механизми като бившите им конкуренти се активизират, за да придобият принудително предлаганото за продан огромно количество активи.

В рамките на тази втора фаза е и онова, което се случва в Беломорието и Македония. Там същите тези разпоредби са приложени с пълна сила, като вече става въпрос за побългаряване личното имущество на смъртници. Впечатляващо е

настървеното нахвърляне върху тази собственост

не само от частни лица, но и от държавни институции, неправителствени и благотворителни организации (дори Червения кръст). Организират се стотици търгове за закупуване на вещите, където се стичат представители на официални ведомства и множества от „обикновени граждани“, петимни да придобият на безценица излаганите вещи и покъщнина. В „новите земи“ се организират дори затворени търгове, изключително за местните български чиновници.

А не трябва да се забравя и че един от най-големите хищници е държавата, която щедро се „облажва” с еврейските капитали. Много от големите предприятия стават държавна собственост. Те или не намират собственик и попадат в държавни ръце, или правителството просто ги национализира (изкупувайки акциите), тъй като ги е намерило за апетитни активи и за поле, в което администрацията ще може свободно да се разпорежда.

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Още в края на 20-те години на 20 век, когато хората на Крум Митаков (Съюз на българите/Съюз на българите фашисти – националистическа организация, възникнала от организация на военнопленници и заложници през Първата световна война) отричат Ньойския договор, се поставя темата за ограбването от световния капитал на стопанствата на държави като България. Там фигурира и темата за световния еврейски капитал. Това, че евреите са грабители и са виновни, не е измислено от Хитлер през 1933 г. То съществува през 20-те години в България и не като продукт на германско влияние.

НАДЯ ДАНОВА: Тази тема се чува още в края на 19 век.

Евреите на път за влаковете, които ще ги откарат в Треблинка. Скопие 1943 г. Източник: Яд Вашем.

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Да, но в края на 20-те години вече звучи почти като марксическа трактовка – безотечественият едър капитал, свързан с международното еврейство и с масонството, извършва световен заговор, в който жертви са държави като България. Ньойският договор, според тези твърдения, е продукт на този либерално-масонски и световен еврейски заговор, но нещата се свързват с болшевизма – ръководният елит на болшевиките е от евреи. По-нататък това е темата, която ще доведе тези хора до антикомунизма и до симпатия към режима на Хитлер. Васил Митаков, правосъден министър през 1938-1942 г., казва: „Ние живеем в най-славната епоха – епохата на Хитлер, който донесе справедливост на Европа!” Хитлер „дава” на България Беломорието, Македония и Добруджа и тогава за Митаков Хитлер се превръща в икона. Същото го прави и професорът-юрист Любомир Владикин, но при него нещата са малко по-сложни. Неговият антисемитизъм е с германска фразеология.

НАДЯ ДАНОВА: В края на 19 век темата за „вредната роля на евреите” присъства в текстовете и на хора с леви убеждения. Така Илия Йовчев говори, че „идват евреите и ще ни изкупят земята”. Твърди се, че евреите са международният капитал, който експлоатира работниците.

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: В края на 19 век старият Владикин, Никола Йонков също има в своята публицистика някакви антисемитски забежки. През 1942 г. Владикин в идеологическата биография на Хитлер казва, че евреинът е като змията и където го видиш, трябва да му стъпчеш главата, за да не те ухапе.

ОБЕКТИВ: Все пак, в хода на разговора ни нека уточним къде са началото и краят на държавния антисемитизъм?

РУМЕН АВРАМОВ: Началото е Законът за защита на нацията, чиито проект се обсъжда през есента на 1940 г., за да влезе в сила в края на януари 1941г. Антисемитизмът вече е държавен, тъй като за него се коват закони. Краят е през август и началото на септември 1944 г., когато започват да се приемат закони и разпоредби, които постепенно (по-радикално от октомври нататък) отменят антиеврейското законодателство. Символичен акт в това отношение е присъдата на VII състав на Народния съд от 2 април 1945 г. Парадоксално е, че Димитър Пешев, който е съден от друг състав, получава 15-годишна присъда, толкова колкото и Ярослав Калицин – една от ключовите фигури в Комисарството по еврейските въпроси. Като цяло, половината от обвиняемите от VII състав са осъдени условно или са оправдани, т.е. не излежават наказание.

ОБЕКТИВ: А защо, г-н Аврамов, във вашето изследване „Спасение“ или падение“ по темата за държавния антисемитизъм в България отделяте специално внимание на една папка с надпис „Ходатайства” от архивите на някогашното Комисарство по еврейските въпроси? За лицемерието на държавната машина ли намеквате?

РУМЕН АВРАМОВ: Папката „Ходатайство” от архива на Комисарството осветлява интимните начини, по които се прилага всяко законодателство в България, проявите на симпатия или антипатия от изпълнителите на законите, използването на разпоредбите им за лична облага.

Папката е набор от документи, запазили следи от намеси при осъществяването на антисемитските мерки. Сега тези неща се случват по телефона, във виртуалното пространство или по много други начини, като рядко остават „материални“ свидетелства. Но тогава културата на корупцията и ходатайството е различна. Мнозина са смятали, че имат права върху онова, което се разпродава, писали са без свян исканията си (най-често за квартири и назначения) към Белев и към други лица в Комисарството върху гърба или на лицето на визитната си картичка. Успехът е различен, но всичко запазено говори как разнолик кръг от „елитите“ (сред тях срещнах главата на Православна църква по онова време, депутати, чиновници, професор…) приема, че е в реда на нещата да се обърне към една въпиющо репресивна институция, за да получи лични облаги или клиентелистки услуги.

В папката има ходатайства и в полза на евреите, най-вече по повод техни искания от май-юни 1943 г. да бъдат изселени в градове, където имат близки или приятели. Тук всичко е случайност и зависи от добрата воля на чиновниците от Комисарството. Двама или трима от тях са били овластени да разрешават евентуално ново местожителство. Не бих нарекъл техните решения благодеяние или хуманна постъпка, защото в нито един от случаите не проличава несъгласие със самия принцип на гонението или с погазването на гражданските права.

ОБЕКТИВ: Нека в края на разговора ни дадем отговор на въпроса спаси ли България всичките си евреи? Вече уточнихме, че според българския премиер се е случило само спасението.

НАДЯ ДАНОВА: Според мен подходящата дума е „оцеляване”. Първият български текст, в който видях думата „спасение” (поставена в кавички), беше в текст на Николай Поппетров в предговора към спомените на Димитър Пешев (2004) и аз съм напълно съгласна с автора. Румен Аврамов я постави в заглавието на книгата си (2012), с което предизвика бурни реакции.

Много хора просто не знаят за това, което се е случило с евреите в Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Не се знае и това как точно и от кого е осъществена депортацията. Двамата с Румен Аврамов подготвяме публикация на документи за случилото се в началото на март 1943 г. в окупираните от България територии. Това ще бъдат представителни документи, тъй като става дума за един огромен масив от материали, съхранявани в българските архиви. Документите разкриват организирането и провеждането на депортацията от българските власти. Който иска, ще може да прочете.

ОБЕКТИВ: За държавата е удобно да се скрие зад обществото. Г-жо Данова, вие пишете, че българската държава като носител на отговорността за депортацията трябва да стане мотора на дописването на темата. Очаквате ли това да се случи?

НАДЯ ДАНОВА: Предложихме на Централния държавен архив да публикува сборник с документи от Комисарството по еврейските въпроси, от Българската народна банка, от Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието, от Българската църква и др., тъй като тези документи се съхраняват именно в ЦДА. Беше ни отказано. Но те, все пак, ще излязат. Подготвяме два тома, което е малка, но представителна част от съхраняваната в архива документация за депортацията.

АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Само преди дни премиерът Борисов казва: „Спасението на евреите”.

РУМЕН АВРАМОВ: Премиерът със сигурност няма особени познания в материята, а и не е известен с чувствителност към историческите нюанси. Но по-важното е, че той е поредният политик, който налага държавна политика по въпроса. Това, както в комунистическите времена, води до формулирането на единствено правилна държавна историческа истина. В момента тя се формулира от лицето Спас Ташев, който безочливо и грубиянски манипулира миналото, налагайки възможно най-безсмислената линя: да се отричат неоспорими факти. Това неизбежно ще се обърне срещу България.

НАДЯ ДАНОВА: Бихме могли да погледнем какво се случи във Франция. До 1995 г. френската държава отказва да поеме отговорност за депортираните евреи по време на режима на Виши. Едва в края на 20 век Жак Ширак поема отговорността и заявява, че френската страна носи отговорност, тъй като депортацията е осъществена от французи. След това пак настъпва отново мълчание. Тази година, когато бе избран новият френски президент, всички очакваха да видят каква позиция ще заеме той по този въпрос. Франсоа Оланд също пое отговорността за случилото се с евреите във Франция.

РУМЕН АВРАМОВ: Примерът с Франция е двусмислен. От една страна, тук става дума за сходна с нашата ситуация – за депортацията на около 13 хиляди евреи без гражданство (каквито са тези от Беломорието и Македония), събрани на зимния колодрум в Париж. От друга страна обаче, да не забравяме, че във Франция авторите на това престъпление дори не бяха преследвани. „Френският Белев”, шефът на тяхното Комисарство по еврейските въпроси, доживява спокойно своя край в Испания (в края на 70-те години), откъдето никога не бе поискано да бъде екстрадиран. Началникът на полицията в Париж, който е бил близък с Франсоа Митеран, е реабилитиран в края на 50-те години, а опит за процес срещу него бе направен едва в края на 90-те години. (Преди процеса той е убит от психически неуравновесен човек.) Във всяко едно от тези отношения примерът на Франция не е най-добрият. И все пак, след 50 години, както спомена Надя Данова, френската държава намери сили да се извини, препотвърждавайки съвсем неотдавна, че това е „злодеяние, извършено във Франция от Франция“.

ОБЕКТИВ: А кой е най-добрият пример в поемането на отговорността?

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Сигурно Германия. Те си признаха престъплението. Дори през 90-те години признаха, че германският Вермахт е извършил престъпления на Източния фронт. Ако нашите войски са извършили някакво престъпление, никога няма да го признаят. Това обаче не пречи на германците да издават биографии на Хитлер и да изследват него и режима му. Тоест може да има няколко гледни точки за едно управление.

НАДЯ ДАНОВА: Много от участниците в депортацията отказват да признаят, че е имало обгазяване. Един казва, че е имало обгазяване на гризачите в лагерите.

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Един пример: през 1999 г. швейцарците възстановиха правата на швейцарски граничен офицер от района Сан Гален, който не изпълнява разпоредбите да не се допускат бягащи евреи от други страни да преминават в Швейцария. Той ги допуска и те влизат на територията на Швейцария. Затова е наказан, разжалван, глобен, отнета му е пенсията и правото да работи на държавна работа. Години наред се водят процеси да му се възстановят правата, но те са му възстановени посмъртно едва в 1999 г.

Затова според мен по тези въпроси трябва да има дебат, а не само да се коментира виновен ли е цар Борис ІІІ, или не. Или дали участват комунистите, или не? Знаем, че радиостанция „Христо Ботев”, субсидирана от съветските власти, води борба срещу българското правителство и Хитлер. Тя има около 20 предавания в защита на българските евреи, които започват от ноември 1941 г., когато съдбата им все още не е толкова тежка. Това са фактите на историята. Разбира се, повече от вероятно е, че цар Борис ги е спасил, защото няма кой друг да спре това нещо в йерархическата структура на авторитарната държава. В същото време той е и човекът, допуснал да се приеме Законът за защита на нацията.

НАДЯ ДАНОВА: Все пак евреите у нас са оцелели, защото общата атмосфера е благоприятствала това. Големи са заслугите на Димитър Пешев и хората, които са го подкрепили. В българското общество е имало хора, които са били против гоненията срещу евреите. Аз не бих приела израза, който употребява г-н Румен Аврамов, че „оцеляването им е резултат на елитарна игра”. Смятам, че за оцеляването на българските евреи действително е имало подходяща атмосфера.

В българското общество несъмнено е съществувал антисемитизъм,

почиващ между другото и на религиозна основа, но е съществувало и съчувствие към преследваните евреи, което заедно с останалите фактори е изиграло роля в критичния момент. Някак си сме склонни да омаловажаваме ролята на общия ход на събитията по това време и особено военните неуспехи на Третия Райх.

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Във всички случаи има игра. Самият монарх играе. Той може да инициира или да спре събитията. Именно събитията през периода март – май 1943 г. показват неговата роля. В неговите действия има колебливост, стремеж отговорността да се прехвърли на друг. Но такава е обстановката тогава в България.

Страшното на историята е, че различни фактори могат да влияят върху съдбата на едно малцинство или дори на по-голяма маса от хора.

РУМЕН АВРАМОВ: Има нещо крайно неморално в делението на „спасените наши” и „другите”. Това, че едни оцеляват, означава ли, че „другите“ са легитимно изпратени на смърт, че са по-малоценна група? Това деление е презрително за човешката личност.

Българската държава е длъжна да се извини, макар че извиненията имат само символичен характер. Тя трябва да го направи убедено, не под натиск, а безусловно, с достойнство, в пълен обем. Длъжна е също да съдейства за разкриване на цялата историческа фактология във всичките й – красиви и мерзки – страни. Без да я оплита в конюнктурни сметки, свързани с регионално-махленски външнополитически съображения, националистически и популистки бесове.

НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Смятам, че въпросът първо трябва да се реши на професионално ниво у нас. Моята препоръка към държавата е да не си купува историци. Временните гласове са много опасни. Станалото през 1941-1943 г. също е временен глас. Станалото в периода 1985-1989 г. с „възродителния процес” също беше временен глас. Държавата не бива да слуша такива гласове! Тя трябва да използва компетентни мнения, а не гласове, които се харесват в момента. С декрети не се пише история! Ако държавата мисли за възпроизводството си в паметта на хората в бъдеще, не би трябвало да манипулира историята.

НАДЯ ДАНОВА: През 19 век дейците на Българското просвещение възприемат много от принципите на Европейското просвещение и ги прилагат творчески при нашите условия. Възприема се максимата „Опознай себе си”, която е наследена от античността, но в идейната система на Просвещението добива смисъл предимно в етичен план. Българското просвещение трансформира тази максима в призива „Опознай народа си, за да можеш да вървиш напред”. Смятам, че ние действително трябва да опознаем възможно най-точно и подробно онова, което се е случило през март 1943 г. в Егейска Тракия и Вардарска Македония и то по никакъв начин не помрачава светлия подвиг на Димитър Пешев и подкрепилите го български граждани. Това знание ще ни помогне да опознаем себе си, да знаем какво представляваме като общество, за да можем да вървим достойно напред.

Разговора води Антоанета Ненкова.

Posted in Bulgaria, история, на български | Leave a comment

My DNA (ep. 2)

10 years ago I published my paternal DNA history. Today’s time for my maternal one.

Branch: L3

Age: 67,000 Years Ago

Location of Origin: East Africa

This woman’s descendants would eventually account for both out-of-Africa maternal lineages, significant population migrations in Africa, and even take part in the Atlantic Slave Trade related dispersals from Africa.

The common direct maternal ancestor to all women alive today was born in East Africa around 180,000 years ago. Dubbed “Mitochondrial Eve” by the popular press, she represents the root of the human family tree. Eve gave rise to two descendant lineages known as L0 and L1’2’3’4’5’6, characterized by a different set of genetic mutations their members carry.

Current genetic data indicates that indigenous people belonging to these groups are found exclusively in Africa. This means that, because all humans have a common female ancestor, and because the genetic data shows that Africans are the oldest groups on the planet, we know our species originated there.

Eventually, L1’2’3’4’5’6 gave rise to L3 in East Africa. It is a similar story: an individual underwent a mutation to her mitochondrial DNA, which was passed onto her children. The children were successful, and their descendants ultimately broke away from L1’2’3’4’5’6, eventually separating into a new group called L3.

While L3 individuals are found all over Africa, L3 is important for its movements north. Your L3 ancestors were significant because they are the first modern humans to have left Africa, representing the deepest branches of the tree found outside of that continent.

From there, members of this group went in a few different directions. Many stayed on in Africa, dispersing to the west and south.  Some L3 lineages are predominant in many Bantu-speaking groups who originated in west-central Africa, later dispersing throughout the continent and spreading this L3 lineage from Mali to South Africa.  Today, L3 is also found in many African-Americans.

Other L3 individuals, your ancestors, kept moving northward, eventually leaving the African continent completely. These people gave rise to two important macro-haplogroups (M and N) that went on to populate the rest of the world.

Why would humans have first ventured out of the familiar African hunting grounds and into unexplored lands? It is likely that a fluctuation in climate may have provided the impetus for your ancestors’ exodus out of Africa.

Point of Interest

The L branch is shared by all women alive today, both in Africa and around the world. The L3 branch is the major maternal branch from which all mitochondrial DNA lineages outside of Africa arose.

The African Ice Age was characterized by drought rather than by cold. Around 50,000 years ago the ice sheets of northern Europe began to melt, introducing a period of warmer temperatures and moister climate in Africa. Parts of the inhospitable Sahara briefly became habitable. As the drought-ridden desert changed to savanna, the animals your ancestors hunted expanded their range and began moving through the newly emerging green corridor of grasslands. Your nomadic ancestors followed the good weather and plentiful game northward across this Saharan Gateway, although the exact route they followed remains to be determined.

 

Branch: N

Age: About 60,000 Years Ago

Location of Origin: East Africa or Asia

Your next ancestor is the woman whose descendants formed haplogroup N. Haplogroup N comprises one of two groups that were created by the descendants of L3.

One of these two groups of individuals moved north rather than east and left the African continent across the Sinai Peninsula, in present-day Egypt. Also faced with the harsh desert conditions of the Sahara, these people likely followed the Nile basin, which would have proved a reliable water and food supply in spite of the surrounding desert and its frequent sandstorms.

Descendants of these migrants eventually formed haplogroup N. Early members of this group lived in the eastern Mediterranean region and western Asia, where they likely coexisted for a time with other hominids such as Neanderthals. Excavations in Israel’s Kebara Cave (Mount Carmel) have unearthed Neanderthal skeletons as recent as 60,000 years old, indicating that there was both geographic and temporal overlap of these two hominids.  This likely accounts for the presence of Neanderthal DNA in people living outside of Africa.

Some members bearing mutations specific to haplogroup N formed many groups of their own which went on to populate much of the rest of the globe. These descendants are found throughout Asia, Europe, India, and the Americas. However, because almost all of the mitochondrial lineages found in the Near East and Europe descend from N, it is considered a western Eurasian haplogroup.

After several thousand years in the Near East, members of your group began moving into unexplored nearby territories, following large herds of migrating game across vast plains. These groups broke into several directions and made their way into territories surrounding the Near East.

Point of Interest

This line and its sister lineage are the only two founding lineages to expand out of Africa.

Today, haplogroup N individuals who headed west are prevalent in Turkey and the eastern Mediterranean, they are found further east in parts of Central Asia and the Indus Valley of Pakistan and India. And members of your haplogroup who headed north out of the Levant across the Caucasus Mountains have remained in southeastern Europe and the Balkans. Importantly, descendants of these people eventually went on to populate the rest of Europe, and today comprise the most frequent mitochondrial lineages found there.

Branch: N1

Age: About 52,000 Years Ago

Location of Origin: West Asia

This point in your ancestors’ journey began around 52,000 years ago in West Asia. This lineage and its descendant branches remain most common in its homeland.

Today, it is widespread in the Levant region and much of the Arabian Peninsula.

Branch: N1b

Age: 21,100 ± 9,500 Years Ago

Location of Origin: West Asia

This woman’s journey began in the Paleolithic period but the events of the Neolithic Revolution shaped the path of her descendants. They have migrated through West Asia and across the Levant region to East Africa, Anatolia, and the Caucasus Mountains, and finally to Europe.

Note: This branch is not accompanied by a major movement on the map, and research on this branch is continuing.

Posted in Bulgaria, European Union, in English | Leave a comment

Лошото поведение в социалните мрежи е като плевелите и трябва да се изкоренява

Мое интервю за “Маргиналия“.

За никого не е тайна, че социалните мрежи отдавна са платформа за пропаганда от страна на политически фракции и дори екстремистки организации. Чрез тях те привличат и вербуват нови симпатизанти. Езикът на омразата често е инструмент на тази пропаганда. „Маргиналия“ разговаря с Вени Марковски от „Интернет общество – България“ за измеренията на словото на омразата и екстремизма в социалните мрежи в България. Вени Марковски е един от инициаторите на Международния форум „София казва „НЕ“ на словото на омразата и екстремизма“


Г-н Марковски, малка или голяма е употребата на слово на омразата в социалните мрежи у нас?

Езикът на омразата и изобщо наличието на хора, които мразят в социалните мрежи, е доста голямо. Даже непропорционално голямо спрямо реалния живот, защото, ако човек излезе в София и се разходи по улиците, няма да срещне толкова омраза, с колкото ще се сблъска във виртуалния свят. Може би една от причините е, че онлайн човек се чувства по-смел да изрази своята омраза, защото не вижда събеседника си, не може да прецени доколко думите му го нараняват… Омразата в социалните мрежи често се излива и по адрес на по-известни хора, за които не е необходимо хейтърът да ги познава лично, за да ги нагруби или обиди.

Кои са най-честите източници на враждебна реч в социалните мрежи?

Няма нещо, което да е общо, но има отделни типове хора, които по-често използват езика на омразата. Например хора, които слагат в профилните си снимки във Фейсбук някакви патриотични теми – знамена, лъвове, древни български символи. Или българското знаме, което заради употребата му от хора, излизващи омразата си във Фейсбук, не само се е обезценило, а е се оказва едва ли не визитна картичка не на държавата и държавността, а на мразещия човек. Още повече, че най-често става дума за хора, които имат някакво грешно виждане или разбиране за историята на България. Те посрещат с омраза всяко мнение, което е различно от тяхното, и всеки факт, който противоречи на тяхното мнение.

Кои са най-честите мишени на слово на омразата в социалните мрежи у нас?

Особено често се вижда омраза по адрес на политиците и по адрес на хора, които споделят факти за истинската история на България. Има омраза към успелите хора. И тук говоря не само за омразата по адрес на известни спортисти, музиканти или общественици, а за хора, за които по принцип се смята, че са успели. Никой не се интересува каква е цената на успеха, колко пот, кръв и мъки струва шампионската титла на някой спортист. Народът гледа крайния резултат и  не вижда работата, къртовския труд, който стои зад него.

Това се забелязва много често и по адрес на малцинствени групи. Ако погледнете какво се пише по техен адрес в България, ще видите, че например антисемитизмът е много разпространен в българския Интернет и в социалните мрежи. И понякога се прави с незабележими на пръв поглед думи. Споменава се нещо някъде, цитират се автори, които иначе може и да са уважавани, но са склонни към публикуването на антисемитски послания. По този начин се създава едно настроение в хората, което след това може да има зловреден ефект и в реалното общество, извън социалната мрежа.

Има ли ФБ-групи, в които тези хора да се обединяват?

Нямам наблюдение върху такива групи, но е вероятно да съществуват. Но затова човек избира с какви хора да бъде Фейсбук-приятел. Така че може би на мен ми е спестено донякъде това, защото се старая да не общувам с хора, които използват езика на омразата или да влизам в групи, в които те се подвизават. Всъщност, много вероятно е в такива групи да не допускат пък хора като мен, които не мразят…

Дали хората, които употребяват езика на омразата в социалните мрежи,  имат лидери на мнение в или извън социални мрежи?

Има хора, които често биват цитирани. Не е задължително самите те да използват езика на омразата, но те често са цитирани от хора, които използват този език. Например по темата за историята на българския Холокост, има няколко души, които са много често цитирани от хейтъри. И те са цитирани, защото техните тези и това, което те са публикували, подкрепят или съвпадат с мненията на хейтърите.

Забелязвате ли съществени разлики между употребата на езика на омразата в социалните мрежи в САЩ и в България?

В САЩ има също толкова много език на омразата в социалните мрежи, колкото съществува и в България, ако не дори и повече. В САЩ правото на свобода на словото е закрепено в Първата поправка на Конституцията и хората се възползват от това си право навсякъде, вкл. и във Фейсбук и Туитър, като  често и там е насочено към известните, към политиците. Почти няма нещо свързано с политиката, което да не привлече хейтъри, екстремисти и т.н. Много е важно да възпитаваме нашите Фейсбук-приятели, защото когато човек използва език на омразата, той реално се държи невъзпитано, в най-честия случай. Ако обаче познавате използвалия подобен език, добре ще е да му направите забележка и да му кажете, че не бива да се отнася така към хората. Това има възпиращ ефект.

Какви мерки взимат социалните мрежи и правителствата за противодействие на словото на омразата в самите тях?­

И във Фейсбук, и в Туитър има опции за докладване на подобен език и обикновено той се премахва бързо. Но всичко зависи от това в коя страна се намират потребителите. Например един е езикът на омразата, който може да бъде премахнат във Франция или Германия, докато в САЩ вероятността да бъде премахнат е по-малка, тъй като там този език може да се изтълкува като право на свободно слово.

Социалните мрежи спазват законодателството на страната, в която се намират. След като популязиризането на, например, нацистки идеи е престъпление в някоя държава, то няма как да продължи да съществува в социалната мрежа на територията на тази държава. С други думи, ако някой реши да рекламира нацизма, той може да го прави на щатски сървър. Но ако сподели тази информация във Фейсбук или Туитър, тя ще бъде премахната в страните, в които е недопустима според закона.

Самите потребители на социалните мрежи дали знаят как да противодействат на езика на омразата и екстремизма?

От това, което виждам по стените на хора, които позволяват до някаква степен да има език на омразата, може да се стигне до извода, че не – не се знае как да се реагира. Много често хората казват, че не желаят да влизат в ролята на съдник или цензор, да трият мнения или да премахват „приятели“. И по този начин всъщност вместо да дадат добър урок на хейтърите, те ги поощряват. Вместо да изкоренят плевелите, те ги поливат.

Говорил съм много с колеги и приятели по тази тема. Някои хора казват, че това е нарушение на свободата на словото, но не е етака; става дума за правила на поведение, което го има описано в няколко Фейсбук-стени: „законна самоотбрана и защита на нормалността в полза на нормалните посетители“. Защото ако оставим невъзпитания, грубия, циника и хейтъра да се подвизава без никаква пречка, той ще завладява по-голяма и по-голяма територия. Те са като плевели. Лошото поведение е заразно и се развива и при  лоши климатични условия, докато доброто изисква повече усилия.

Какво липсва в България, за да се противодейства на враждебната реч в социалните мрежи?

Липсват много неща, но най-много липства правилни образователни програми и насърчаване на лидерите на обществено мнение да бъдат по-активни в казването на цялата истина за силата на езика на омразата и защо той не бива да бъде насърчаван. Много често се случва такъв език на омразата да бъде подминаван от тези лидери по една или друга причина. Например не им се иска да влизат в спорове, от които няма да излязат чисти. Или предпочитат да кажат, че са „за“ свободата на мнението и всеки може да пише каквото си иска. Но те са тези, които дават пример, а това е лош пример – бягане от истината.

Често липсват и елементарните норми на доброто възпитание; когато се случи така, че разговорът да запростее, хейтърите надделяват винаги, защото нормалният човек, който иска да прекарва времето си в социалните мрежи приятно или полезно, предпочита да замълчи. И в един момент по-гласовитите, по-агресивните, по-грубите надделяват в съответната дискусия…

Дали екстремистки организации използват социалните мрежи за разпространение на своите послания?

Както знаете, всяка държава сама преценява коя организация е екстермистка и коя – не. Социалните мрежи се използва за популяризиране на различни мероприятия или събития, които в някои страни се определят като екстермистки. Ето, наближава така нареченият „Луков марш“. Той много често се популяризира именно чрез социалните мрежи, за да му се даде гласност, за да се привлекат симпатизанти и публика изобщо. Това е само един от примерите. Разбира се, този „марш“ се прави в „прослава“ на „героя“ от Първата световна война Христо Луков, но неговите почитатели, уж случайно, пропускат неговата късна биография, в която той е лидер на пронацистката организация Съюз на българските национални легиони. Пропускат, че тази организация се свързва с хора като бившия народен представител Дянко Марков (Господ здраве да му дава), които определиха от трибуната на Народното събрание депортираните наши сънародници от Тракия и Македония за „враждебно население“. И т.н., и др.п.

 

Твърде пресилено ли е да се каже, че социалните мрежи са развъдник на враждебна реч и екстремизъм?

Развъдник – не бих казал. Омразата не съществува само в социалните мрежи, разбира се, но именно чрез социалните мрежи хейтърите получиха възможност за разпространение на своето съобщение до голям брой хора. Нали знаете, че „краставите магарета се надушват отдалече“, та и хейтърите се надушват и сдушват помежду си много по-лесно чрез тези нови платформи. И си живеят в техния свят, в който да мразиш е нещо прекрасно.

Да не би социалните мрежи да се използват от политически фракции и екстремистки групировки за вербуване на нови хора?

Има достатъчно много изследвания за силата, с която например т.нар. „Ислямска държава“ популяризира своите идеи и набира доброволци, които да се бият за нейните античовешки цели. Интернет се използва много активно от такива организации, защото тяхното съобщение е заразно, както казах по-горе, то е като плевелите. Много по-лесно за възприемане е едно елементарно обяснение за липсата за някакви трудности, за решаване на проблемите, които всеки един човек има, ако му се каже: „Има виновни за твоето дередже; аз ще ти ги посоча и ще ти дам възможност да им отмъстиш!“

Пресилено ли е да се каже, че ако социалните мрежи не съществуваха в този вид, в който ги познаваме, тероризмът в Европа през последните години нямаше да бъде толкова често явление?

Това е хипотеза, в която не е уместно да се влиза. Да се преувеличава значението на социалните мрежи в едната или в другата посока е неуместно. Както социалните мрежи, така и Интернет може да се използват за добро или за зло – от нас самите зависи за какво ще ги използваме. Не забравяйте, че в Интернет има огромен брой положителни новини, кампании, информация от всякакъв род. Ние сме се съсредоточили в момента само върху едната крайност – хейтърите и езика на омразата. Това е важно, но също така е важно да се знае, че има и добри практики и примери за подражание. Важното е повече потребители да популяризират, да споделят, да пишат и говорят за хубавото в живота, за добрите хора, които срещат…

Какво бихте посъветвали обществото, за да противодейства на враждебната реч и екстремизма изобщо?

Всички българи знаят, че най-важното в живота е образованието. Решението на проблема с езика на омразата трябва да започне от дома и от училището. Трябва да споделяме с децата (при това още от най-ранна възраст, а не да чакаме да отидат в гимназията или университета!) историческите уроци за това до какви трагедии за България се е стигало заради омразата, заради фашизма и комунизма и заради липсата на толерантност. Училището има много важна функция в това отношение, тъй като родителите трудно може да служат за коректив в поведението и в знанието на децата си, понеже самите те често използват език на омразата. Обществото като цяло трябва да предприеме всички възможни мерки, за да намали използването на този език. И това може да се постигне само чрез образованието на всички нива. Трябва да учим децата с личен пример: когато видим, че някой използва език на омразата, ние всички трябва да бъдат достатъчно смели, за да се изправим срещу него. Борбата с плевелите става с изкореняването им, а не с поливане.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment