Николай Поппетров: Няма германски ултиматум за депортиране на евреите

Николай Поппетров е специалист в Института за исторически изследвания на БАН. Има над 30 студии на тема фашизъм и авторитарни режими в периода 1918-1944 г., част от които са публикувани в Германия. Автор на книгата „Фашизмът в България: развитие и прояви”. Интервюто с него е публикувано на 31.10.2012 г. в сайта на БХК, а аз го препечатвам защото разкрива интересни и малко познати подробности от историята на България за едно мрачно – и тоталитарно! – време.

 

Определихте българския антисемитизъм преди 1944 г. като „един дребен белег от тогавашната ситуация”. Какво имахте предвид?

Нашият антисемитизъм е странен, защото е абсолютно латентен и е свързан с липса на интерес към темата в широките обществени кръгове. Като цяло масата не се интересува от това, този дебат й е чужд. Ако има някаква негативност към евреите, тя се изразява в стереотипите, които битуват в обществото. Във всяко европейско общество има такива стереотипи, зависи колко са широки кръговете, в които битуват. Става дума за ритуални убийства, отвличане на деца и пр., това са стари легенди отпреди 500-600 години в различни адаптации, а също и нещо от антисемитската книжнина, което е дошло по някакъв път. Не бива да забравяме, че антисемитската книжнина в периода на 90-те години на XIX век и първото десетилетие на XX век е написана на едно доста примитивно ниво, което кореспондира обаче с нивото на аудиторията. Това е примитивна литература, директно ориентирана към едно средно и ниско културно ниво. Българският антисемитизъм е абсолютно пасивен и показва, че трябва да има държавна власт, която да го осъществява. Антисeмитските акции не срещат почти никакъв отзвук. Говорим за акцията на Кабакчиев в началото на 30-те години, когато са отвлечени евреи с цел откуп и малтретиране, говорим за акциите на „Ратниците” срещу еврейски магазини в края на 30-те години. Като цяло тези акции нямат отзвук, обществото не им дава рамо, не ги оценява позитивно. Винаги се изтъква, че антисемитизмът в България е осъден, поради това, че обществото е толерантно. То е по-скоро индиферентно, което не означава, че хората не са толерантни, но някаква активна толерантност не съществува. Подчертавам, че това е нещо различно в сравнение с активни антисeмитски обществени нагласи, каквито съществуват например в руското общество в периода до 1917 г., в полското общество, в Румъния, където междувоенният антисемитизъм е много силен. Това го няма в България. Това отличава българската ситуация.

Един от основните въпроси, около които се завъртя дебатът за спасяването и неспасяването на евреите в България, е въпросът за статута на т. нар. „нови земи”. Как да определим този статут – от една страна, административната власт там е българска, от друга страна, се твърди, че българските институции са подчинени на германската власт?

Цар Борис III дружески стиска ръката на Хитлер

У нас много се говори, че понятието окупационен корпус е невярно, че когато става дума за българска окупация на Македония и Тракия, това е абсолютно невярно, че това са изконно наши земи, които ние си взимаме по силата на някаква ситуация, но никога не се изяснява по силата на каква ситуация ги взимаме. Обикновено въпросът за корпуса се забравя, когато трябва да се изведе еврейският въпрос. Тогава казваме: „Ами да, там бяха германците, те бяха окупирали тези земи, те взеха нашите евреи и нищо не можеше да се направи”. Въпросът е сложен, тъй като самата българска държава не го изяснява. Българската държава търси да установи едно положение, което после да бъде заварено положение, от което да преговаря и да каже: „Ето, това са нашите земи, ние сме ги администрирали”. Това е презумпцията на българската държава, но ние нямаме документи, където стъпките на тази политика да са описани детайлно. Политиката е постепенно да ги интегрираме и ги интегрираме напълно. Финалът е създаване на музей, театър и библиотека в Скопие. Интегрираме ги административно, военно-полицейски, съдебно, религиозно, просветно, като здравеопазване и благоустройство – няма институция в България, която да не е представена там. И съответно наливаме много пари, използвам израза „наливане на пари”, тъй като това е безсмислено, тъй като не се знае дали тези земи ще бъдат наши, или не. Ние нямаме никаква уговорка и поне досега не сме видели протокола от разговора на цар Борис с Хитлер. Знаете, че разговорите на цар Борис с Хитлер са vis-à-vis, без преводач. Ние нямаме документ, който да ни показва, че фюрерът е обещал на цар Борис, че тези земи ще бъдат български след някаква мирна конференция. Друга е ситуацията с Добруджа, там има договор между легитимно румънско и легитимно българско правителство. А тук кой е посредникът – сръбската държава е марионетна държава, няма официална сръбска държава след разгрома на Югославия, в Гърция също няма легитимно правителство, което може да подпише договор. Страната, с която можем да подпишем договор, е само Германия, но ние нямаме такъв документ с Германия. Така че това е статутът на тези земи – ние ги считаме за собствени и реално германците имат малка юрисдикция върху тях. Сега, ако питаме кой е виновен за депортацията, в голяма степен ние сме виновни за депортацията.

Така или иначе въпросът за статута е свързан с въпроса за вината.

Ние преговаряме с германците по един изключително унизителен и засягащ националната ни чест начин. Вината е на тези, които са водили тези преговори, тоест Белев и неговото ведомство – Комисарството по еврейските въпроси. Те преговарят с германците за заплащане на германските разноски по депортирането на евреите. Не стига, че им предаваме евреите, но трябва и да платим за това. Това е нещо, което също трябва да изведем на преден план. Разбира се, не можем да прехвърлим вината само върху Белев. Той е чиновник, над когото също има институции. Възможно е и самата история на Третия райх показва, че има институции, които могат да действат без върховната власт да знае точно какво правят. Така или иначе това е официална институция на българската държава и българската държава знае, че с тези евреи става нещо лошо, нещо нередно, нещо, за което обществото не бива да знае. Защо иначе ще се разиграва целият този сценарий с прехвърлянето на въпроса от Народното събрание към Министерския съвет и пазенето му в тайна.

Доста реплики предизвика вашата теза, че в крайна сметка спасяването на българските евреи става възможно именно благодарение на санкцията на цар Борис III.

Далеч съм от мисълта да натоварвам с всичко цар Борис – положително или отрицателно. Нито твърдя, че той е човекът, който би могъл да направи всичко в държавата. Безспорно е обаче, че почти няма нещо, което да е ставало без неговото съгласие, решение или санкция. Друг е въпросът как този човек е давал санкциите си – тук се спомена, че отивал на лов или се разболявал внезапно, а нямало телефонна връзка и пр. Това са познати трафарети от неговото поведение, но така или иначе той е върховният разпоредител в тази държава. Петър Габровски, при всичката власт, която е имал като министър на вътрешните работи, и при всичкия антисемитизъм, който може да му бъде приписан като създател на „Ратниците”, не би могъл да вземе такова решение, тъй като над него има министър-председател и най-вече над тях двамата стои цар Борис III, който ги държи доста изкъсо. За Филов знаем безспорно, че той иска разрешение на еврейския въпрос, даже не можем да кажем дали е антисемит, или не, но така или иначе Германия иска това, това е модната парола на времето, значи трябва да го направим. Това не го оневинява, напротив, поставя нещата в доста по-банален план – не ти си убеден, че евреите трябва да бъдат унищожени, просто имаш някаква задача и тя трябва да бъде изпълнена, без да се замисляш. И пак си мисля, че в края на краищата санкцията е дошла от цар Борис ІІІ. А кой ги спасява? Спасяват ги много хора, много фактори се намесват. Участва царят със своята санкция и несъмнено участва Димитър Пешев. Пешев прави нещо, което разклаща политическата институция. Народното събрание, в лицето на неговия подпредседател, поставя под въпрос политиката на правителството, това е вече изключителен прецедент. Дотогава няма подобен прецедент в системата на авторитарния режим.

Доколко автентична е според вас версията за гражданското участие?

Е, добре, има някакво гражданско участие. Но все пак обществото няма как да знае, тъй като има строга цензура. Тези, които представят България като някакъв демократичен оазис, просто не са чели една наредба от 1934 г., която въвежда доста свирепа предварителна цензура. Освен това основните медии, да наречем с това съвременно понятие тогавашните вестници и радиото, са на страната на правителството и на страната на Третия райх, така че няма как да се появят информации, които да показват съдбата на евреите, камо ли да им симпатизират. В обществото има голяма доза пасивност, мисленето е малко примитивно и първосигнално – значи там нещо става с евреите, но нас това не ни засяга, ето, сега се обединихме, има Велика България, дано ни избегне войната. Тук изпъква ролята на Пешев, той е един позитивен протагонист, който спасява… или поне предизвиква една акция, за да спаси българските евреи. Неговата заслуга е най-голяма, но има и доста други хора, които участват –кюстендилската делегация, която подава сигнала, депутатът Икономов от Дупница, самият цар Борис, по-късно Светият синод, защо да не включим все пак и комунистите, които имат нелегална мрежа и могат да мобилизират общественото мнение. Има някакво гражданско участие, но това е малък кръг, това не са хиляди хора, които са се вдигнали. Говорим за около 150–300 души, които тръгват от синагогата и се опитват да стигнат до двореца. Няма отзвук в гражданското общество. Води се война на живот и смърт, хората знаят, че това е световна война, от която ще зависи съдбата на страната – дали ще се болшевизира или не, какво ще стане с германците и т.н. Това е пределно ясно и е водещо при взимането на едно или друго решение. Вероятно звучи цинично, но в историята нещата са такива. Дори бих казал, макар да знам, че това ще предизвика буря от негодувание, включително в еврейските среди, че германският пълномощен министър Бекерле, който е отявлен националсоциалист и антисемит и има огромна вина за депортацията на евреите от „новите земи”, дори той в един период не желае да се ангажира, тъй като не иска допълнителни главоболия нито с Берлин, нито с българския монарх и затова не оказва пряк натиск. Трябва да кажем, че пряк брутален натиск няма, няма ултиматуми от германска страна, което повишава вината на някои хора. Но в крайна сметка вината е морална категория. Ние като историци трябва да реконструираме картината максимално пълно и максимално подробно, а не да слагаме етикети. Не можем обаче да прикриваме нещата.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , , | Leave a comment

Благодарност към жената

Малко виновната и много голямата благодарност към жената, към всички жени

Споделям няколко случки от последните дни, които ме накараха да напиша този текст.

Преди няколко дни вечерях в продължение на четири часа с две прекрасни дами, които са на “ти” с българската политика, познават я добре и в рамките на възможното са направили сравнително полезни неща за Родината ни, за което специално им благодаря!
Днес в София специален рожден ден празнуваше една моя добра приятелка и искрено съжалявам, че не можах да съм там. Тя е достойна майка на две чудесни деца, които е отгледала в трудните години на прехода – и единственото, което можах да ѝ организирам като изненада е да помоля две други изключителни мои приятелки – жени с талант, докоснат от Бога – да отидат на празненството и да я поздравят със специален подарък от мое име, защото знаех, че така ще ѝ стане приятно – че не съм я забравил в този специален ден. Знаех, че моята приятелка им е почитателка, затова преди секунди, когато получих трогнат SMS, че това е била страхотна изненада, едва ли ще се учудите, ако разберете, че в очите ми имаше сълзи.

Всъщност, някои ще се учудят, че си го признавам 😉

Миналата седмица една друга жена, която много уважавам, стана известна само в рамките на 3 минути и 21 секунди – колкото е времетраенето на нейната песен “Гълъбо”. Пуснах връзки към песента на моята стена във Фейсбук и само през мен тя е стигнала до около 20 000 души, което е нищо, защото в YouTube е гледана от 346 000 към момента, в който пиша тази статия. Жената е Творец, Музикант и Композитор (не непременно в този ред, но с главни букви!), но преди всичко е Човек.

Има нещо, което обединява всички тези случки, към които мога да добавя още много примери. Това е свързано с главните герои – всички те са жени.

Не съм се чувствал по-обнадежден за бъдещето на България от много време насам, както в последните дни

Разбирате ли – Родината ни разполага с невероятен и не много известен капитал!?

Ценният капитал на България са българските жени*, които успяват да бъдат едновременно:

– успели в кариерите си;
– майки на чудесни (защото са възпитани от тях, а не от намръщените и намусените!) деца;
– домакини в почистените от тях (нали?) къщи, които те общо-взето сами, при това сякаш между другото, са успели да превърнат в нормални места за живеене;
– каквото друго хубаво се сетите…

Но не е само това, има и още. Тези майки:
– ходят на родителски срещи;
– водят децата по курсове;
– намират правилните семейни лекари и зъболекари;
– купуват екологично чистите продукти и ги готвят така, както трябва, а не така, както може;
– карат колата на ремонт, защото “таткото е зает”;
– боледуват “на крак”, защото няма кой да ги замести у дома;
– развиват се в работата, без значение какво работят;
– не се оплакват от живота, не гледат мрачно под вежди;
– не се преструват на велики… защото са такива?

Не е само това, има и още. Много. Списъкът може да го допълвате вие – колкото искате, защото няма да има край.

Поради тези и десетки други причини, когато някой мъж бива попитан:
– Как е твоята по-добра половинка?
Той не трябва да отговаря спокойно – и невярно:
– Добре!
Вместо това е длъжен да каже правилното – и вярното:
Моята съпруга не е “по-добрата половинка”; тя е по-добрите две/трети, три/четвърти или дори седем/седми –  зависи за какво говорим.

Жените в политиката. Карта.

Вместо правилния отговор, мъжете се държат “мъжки” и не искат да признаят истината – че този свят, от който всички са толкова недоволни е наше, на мъжете, дело.
От хиляди години мъжете го управляват, водят войни, чертаят граници и… създават проблемите! Мъжете участват в избори и биват избирани в парламентите, а за министерските позиции да не говорим – равенство между двата пола има едва в пет страни: Финландия, Швеция, Франция, Лихтенщайн и Кабо Верде. Навсякъде другаде държавите се управляват от мъже. Вижте истината в картата на света (можете да я свалите в голям размер, PDF, от този адрес).

Ние, мъжете, често (почти винаги? удобно??) забравяме, че жените носят много по-голяма отговорност за създаването на живот; мъжете – обратното, носим много по-голяма отговорност за лишаването от живот.

И докато се чудим как да решим проблемите на България, един от най-лесните начини е като чуваме повече и по-често какво ни казват жените.

Но не просто да ги чуваме, а и да ги слушаме – ако щете и поради една проста причина – техният природен инстинкт е просто по-градивен от този на мъжете.

Женският инстинкт е да изграждат, мъжкият е да разрушават.

Ако няма враг, мъжът ще си измисли, защото му е трудно да живее в хармония с природата и околните; той винаги иска да се наложи, да демонстрира силата си.

Жената няма нужда да демонстрира нищо, защото тя просто владее силата си и няма нужда да я показва, за да сме сигурни, че е така.

Подобно виновни** мисли ми се въртят из главата и понеже ми е по-лесно да ги сложа в Интернет, го правя. С една молба:
– всеки от нас да предложи най-голямото си внимание и грижи за всички дами около него: да ги слушаме и чуваме, и да сме сигурни, че тъкмо техните съвети са онези, които ни помагат да преодоляваме и най-страшните кризи и проблеми.

_______
* – Да, този капитал не са сърдитите, намръщени и намусени нашенци, които гледат ехидно под мрачните си вежди, покашлят се “многозначително” и кимат с глава, един вид: “Чунким не ги знаем тези”. Съжалявам, но българските мъже не са невероятни, а още по-малко – неизвестен капитал! Разбира се, ако питате тях, ще ви отговорят, че те са единственият, най-важният и достатъчният капитал, но ние с вас знаем, че онези, които твърдят това, са хора с комплекс за малоценност, нали? Разбира се, не бива да се слага общ знаменател за всички мъже, още повече, че има и изключения. Но вземете за пример публичните личности и кажете: Кога за последен път сте видели някой от тях който се усмихва – щастливо, а не злорадо? Кога сте чули добра дума от някой от тях за някой друг? Ето – аз чух онзи ден певецът Миро да казва добра дума за собствения ми брат и бях така впечатлен, че го споделих на стената си. В повечето случаи са критика след критика. При това именно личностна критика, а не критика на идеите. Т.е. намръщените юнаци търсят кусури у личността на опонента си, което води автоматично до атаки от типа ad hominem и тролско поведение.
** – Виновни са, защото съвестта ми ме тормози: чувствам се виновен пред някои дами, особено за поведението си в първите 3-4 десетилетия от моя живот, когато не знаех много добре не само защо и как да говоря с тях, но и как да се държа с тях. Знам, че мнозина от моите приятелки ще се учудят от това признание, защото още от ученическите години сме си говорили десетки, че дори и стотици часове, а не бихме го правили, ако не е имало за какво да си говорим. Но аз нямаше да съм аз, ако не чувствах вина за всяка от моите грешки – в думите или в отношението към дамите. Поднасял съм извинения, бил съм опрощаван, но не е добра идея да забравя грешките си, защото рискувам да ги повторя. Ако някоя от жените, които познавам, чете този текст, моля ви да ме извините за грешките ми – сигурен съм, че има за какво. Често дори си спомням точно къде съм сбъркал.

Posted in Bulgaria, Personal, на български, общество | 6 Comments

За президента Радев, за Елена Йончева, но всъщност… за българските нрави

Около 20-и януари двама новоизбрани президенти встъпиха в кабинетите си – Доналд Тръмп и Румен Радев. Може и други да са станали по това време президенти, но за целта на тази статия, тези са достатъчни 🙂
Щатският президент влезе в Белия дом в петък, българският – в неделя.

Доналд Тръмп. Снимка: Уикипедия.

Тръмп започна работата си така, както водеше кампанията си – с атаки срещу авторитетните медии, срещу други политици, както и с изказвания, заради които авторитетният “Вашингтон пост” го отличи с анти-наградата “Пинокио”, при това му даде 4 броя, които се дават за “опашати лъжи”. Това, че междувременно започна да отменя една по една изпълнителните заповеди на Обама беше нещо очаквано, макар че много хора се тръшкат “Ама как така?”и “Защо?”, а други – особено в България – злорадстват и се кефят, че “идва края на либералната идея”. Това са най-често хора, които не знаят изобщо каква е била политиката на Обама, защото са научавали за нея от българските жълти медии, но – има си хас! – това не им пречи да си имат мнение.

Румен Радев започна с назначаване на основните си секретари и съветници, шеф на кабинета и т.н.

Румен Радев. Снимка: Уикипедия.

Междувременно издаде указ за разпускане на Народното събрание и още един – за назначаване на Огнян Герджиков за служебен премиер – от 27-ми януари 2017 г. На следващия ден (днес) издаде и указ за състава на Министерския съвет. Направи го без много шум, без да се оплаква, че му пречат или нареждат – изобщо така, както е нормално да работи един държавен глава. Да, дори и в България, където не сме свикнали на нормална работа.

Но именно около назначенията започва нещо, за което ще си говоря с вас.

Започва се с неистови атаки срещу Румен Радев и избраните от него хора – както тези от служебния кабинет, така и тези, с които президентът ще работи в следващите пет години.

Няма да се спирам на атаките срещу предложения за служебен премиер проф. Огнян Герджиков, но не мога да не отбележа, че той е изключително уважаван юрист, специалист по търговско право и автор на книги и учебници по тази част на правото. Той е и бивш председател на Народното събрание, а е и автор на изключително интересна автобиографична книга “Аз не бях политик” (препоръчвам ви я). Преподавал ми е в СУ и имам най-положителни спомени за него. Видях реакции, че той преди 15 години бил направил не-знам-си-какво, затова сега трябвало да бъде гонен. Критикувал съм достатъчно много НДСВ, при това и публично, в медиите (за което, по типично български – гнусно и подло, се опитаха да ме накажат моите другари-великденци), но това не ми пречи да гледам трезво на случващото се. Най-тъжното е, че част от хората, които протестират срещу изключително качествения юрист Герджиков, са тези, които не се сетиха да протестират срещу назначаването на друг един юрист – Георги Близнашки, който през годините беше депутат от БСП 😉
Сигурен съм, че ще има атаки срещу всеки от предложените министри, но радостното е, че се виждат и положителни реакции – например Тодор Ялъмов пише, че Седларски и Денков са качествени хора. А и не виждам причини да се съмняваме в преценката на Тодор Ялъмов по отношение на хора, които той познава.

Един от многото, но може би от големите, проблеми на обществото ни е, че който и да бъде посочен за какъвто и да е пост, ще бъде оплют, охулен, разпънат на кръста, ще се ровят из личния му/ѝ живот, ще се издирват изказвания от преди години – изобщо, ще се прави всичко възможно, за да се очерни този човек.
Не, че не е така по света, но у нас хората изпитват някакво особено задоволство да изказват мнението си и да го представят като факт. Да, да – не се учудвайте. Става дума за мнения, които се представят като факти.

И докато някои от съветниците му не познавам лично и няма как да коментирам,

не мога да подмина с мълчание атаките срещу назначената от него за секретар за връзки с медиите Елена Йончева.

Не мога, защото има принципи, които са по-важни от това дали познавам някого или не.
Защитавал съм хора, които не познавам (например съпругата на предишния президент), та няма как да замълча за човек, когото познавам от около 24 години.

Елена Йончева е журналист от световна класа.

Не, това не е твърдение, не е мое лично мнение.
Това е факт, доказан от десетки нейни филми и репортажи, от стотици нейни предавания като водещ. Този факт се подкрепя и от мнението на сериозните ѝ колеги-журналисти, с някои от които говорих през последните 24 часа тъкмо във връзка с критиките срещу нея.

Елена Йончева. Снимка: Вени Марковски

Малко са журналистите, които могат да сравняват работата си с тази на Елена Йончева, а още по-малко са онези, които са били и репортери, попадали под обстрел, и разследващи търговията с оръжие на Балканите, и интервюиращи талибаните в Афганистан, и разговарящи с чеченските терористи, които спокойно ѝ обясняват, че са “кротки хора, които в живота си не са убивали дори мравка, а само руснаци”.  Тук няма да се спирам на личния ѝ живот, който тя успява да води спокойно, независимо от това, че повече от 20 години е пред погледите на огромна аудитория – зрители, читатели, слушатели, приятели.

Когато Елена Йончева е назначена за секретар за връзки с медиите на президента на България, това трябва да се приветства, а не да се оплюва. Защото – съгласете се – президентът можеше да си назначи на тази работа и някой, без опит, но пък тогава реакциите щяха да са… Всъщност няма значение какви са щели да бъдат; това, което е важно, е друго – че Елена Йончева се е съгласила да помогне на държавния глава, за да може неговата администрация да има нормално общуване с журналистите, с медиите, с гражданите.

И какво забелязваме из социалните мрежи от вчера насам – критики, които се обособяват в две големи групи – едни пишат, че тя била имала “наложена забрана да посещава Украйна”, а други, че била близка до БСП. Едното е факт, но споделен само до средата, а другото – твърдение, за което няма никакви факти.

Факт е, че през септември 2015 г. името на Елена, заедно с имената на още 40 журналисти (от 16 страни!), сред които и трима журналисти от Би Би Си получават забрана за влизане в страната. Както отбеляза в публичната си позиция  Комитетът за защита на журналистите, в указа на президента на Украйна няма написан нито ред защо е наложена забраната. За 28 от тези журналисти забраната е вдигната през месец май 2016 г. – между тях е и Елена Йончева. Защитена не от нашите власти и организации, а от чуждестранните. Нашите критици обаче не четат фактите, а ги подминават, особено когато им е неудобно.

А второто твърдение, че Йончева била близка до БСП се базира на това, че преди десетилетие е била… приятелка на тогавашния лидер на БСП, Сергей Станишев. Да се прави връзка между този факт и днес обаче е не просто безсмислено, то е абсурдно.
Хората, които говорят тези глупости, би трябвало да знаят истината. Ако я знаят, но говорят глупости, значи мразят ей така, заради спорта. Ако не знаят каква е истината, когато я разберат, би трябвало да напишат публично извиненията си към Елена Йончева – за това, че са разпространявали лъжи по неин адрес.

Няма трети вариант.

***

За да разберете по-добре защо взимам думата, за да кажа нещо срещу нашите балкански нрави, е добре да посоча още един момент от критиките по адрес на президента Радев. Всъщност не директно по него, а на принципа “Думам ти дъще, сещай се снахо” – срещу съпругата му.
Намериха се “спецове” и “експерти” (в кавички, разбира се), които обясняваха с какво била облечена съпругата му, какво била писала в социалните мрежи и др.п.,  и т.н. Няма да се изненадам, ако сред критиците са същите хора, които преди пет години критикуваха съпругата на президента Плевнелиев, че не желае да играе измислената роля на “Първа дама”, а предпочита да си гледа децата и работата.
Ако г-жа Радева не се беше появила с мъжа си, щяха да я разнищят защо не го е направила. Сякаш в държавата и в обществото няма по-важни теми от тази с какви дрехи е облечена г-жа Радева. Впрочем, с подобен патос писаха навремето за някаква песен, която г-жа Плевнелиева била пуснала на своята стена във Фейсбук. Какво искала да каже, на кого и т.н. Пълни глупости, от обсъждането на които няма никаква полза, за никого!

А за да разберете още по-добре, че не просто защитавам професионалиста и човека, когото познавам, ще ви посоча, че съм го правил и в много, много други случаи, вкл. и за хора, които не съм познавал. Все пак от по-известните може би е добре да отбележа думите, които съм казвал и писал в защита на Иван Костов (вижте първия коментар под тази статия или този статус във ФБ), та до тези в защита на Христо Иванов. За мен въпросът е принципен: ако някой прави нещо добро, трябва да бъде похвален. Ако бъде нападан, трябва да бъде защитаван.

Уважаеми читателю,

пожелавам ти да не бъдеш жертва на пропагандата (евтина или скъпа!), да се замисляш, преди да кликнеш върху някоя статия-менте. Да не харесваш нещата, които са сензационни, защото знай: те почти винаги са и лъжливи. Пожелавам ти да предупреждаваш приятелите си да не стават жертви на жълто-кафявите медии.  Ако тези мои пожелания се сбъднат, ще имаш много по-приятен живот – в социалните мрежи, а и изобщо.

Хората, които знаят фактите и разликата между тях и личното мнение, където и да е публикувано то, знаят и как да подредят живота си, как да работят по-успешно и как да се усмихват – не само повече, но по-сърдечно.

А с омраза – платена или безплатна, нищо хубаво не може да се постигне.

 

________

Карикатура от Христо Комарницки.

П.П. Някои мои приятели ще се разсърдят, като прочетат тази моя статия. При това сред тях най-вероятно ще има хора, които преди 17 години ме хвалеха как съм се държал в “Екип 4” с водещ Елена Йончева, когато опонирах на тогавашната шефка на ДКД (сега професор по право) Нели Огнянова срещу лицензите за Интернет операторите, наложени от кабинета “Костов”, заради което действие ги съдихме успешно във Върховния административен съд… На карикатурата вляво (дело на Христо Комарницки) се вижда как министърът на съобщенията по онова време е преградил с чиновническото си бюро пътя към свободния Интернет. Някои хора знаят защо съм толкова голям противник на омразата в Интернет – тъкмо защото по онова време с Димитър Ганчев и Димитър Киров изнесохме основната работа по делото във ВАС, бяхме нападани, обругавани и оплювани от феновете на Костов, защото сме се осмелили да противоречим на техния идол.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | 23 Comments

Как да се държим във Фейсбук – някои практически съвети и препоръки

Знаци за одобрение и неодобрение във Фейсбук (Картинка от Уикимедия)

Бележка от Вени Марковски: Тези правила и препоръки са за моите гости в публичната ми Фейсбук-страница, но можете да ги приемете като опит да предложа на вниманието ви норми на поведение, които ще направят престоя ви във Фейсбук значително по-приятен; а такъв ще бъде и за околните. Аз самият се опитвам да ги спазвам и затова много рядко добавям някой в група, например. Обикновено пускам съобщение, че има еди-каква-си група и призовавам хората да се присъединят към нея. Допълних ги в началото на 2017 г., за да са актуални, а ги публикувам и в блога си, за да може да се споделят по-лесно.

Правила за поведение във Фейсбук (2017 г.)

1. Дръжте се възпитано на чуждата стена и страница, а не просташки или – пази, Боже! – като Интернет-трол!

2. Спазвайте добрия тон. Не е красиво, когато едни хора обиждат други хора; за обида коментарите Ви могат да бъдат изтрити, а ако се повторят  – може да получите и забрана за присъствие на тази страница. Може и двете едновременно. Забрана за присъствие може да се наложи и при други поводи, вкл., но не само: опити за провокации, отклоняване от темата и т.н. Имайте предвид, че за обида във Фейсбук можете да бъдете осъдени – да, вкл. и в България. От началото на 2016-а година и блокирам хората, които се държат невъзпитано и чието поведение не съответства на тези правила.

3. Забранено е присъствието на хора, които са “анти”, “фоби” или “мразци” (българомразци, ксенофоби, хомофоби, антисемити, циганомразци и т.н., и т.н.). Ако някой забележи, че на моята ФБ-страница някой има такова поведение, моля да ми прати лично съобщение с връзка към съответното анти- или фобско изказване: бързо ще бъдат предприети мерки, включващи най-малко описаното в т.2.

4. Ако изпращате лично съобщение (извън тези по т.3), помислете добре, преди да го пратите: дали темата е интересна за получателя, дали той/тя има време да го прочете. Ще научи ли нещо ново, което да му е от полза или ще може ли да ви помогне, ако става дума за помощ. Най-важното е: не правете на другите това, което не искате те да причинят на вас.

5. Не добавяйте в групи, не канете на мероприятия, не карайте ФБ-приятелите си да харесват страници, да участват в игри и др.п. Можете първо да пратите лично съобщение, спазвайки правилата от т. 4. За необмислено добавяне в група, за покана за мероприятие, в което нямам желание да участвам и др.п. може да се приложат мерките в т.2.

6. Вие сте гост на моята страница, затова не само очаквам, но настоявам, изисквам и следя дали се съобразявате с настоящите правила. За несъобразяване – вижте т. 2.

7. Ако коментирате нещо на чужда стена, съобразявайте се с изискванията за добронамерен и положителен тон. Особено нагло е да се опитвате да прехвърлите разговора в атака срещу човека, тип “ад хоминем“. За злонамерени и отрицателни коментари – триене и забрана за по-нататъшно участие. Коментари не по темата, която домакинът е поставил за обсъждане, могат и често биват изтривани. Опитът да се поставят същите коментари отново с викове “цензура!” или твърдение, че не съм съгласен с нечие мнение, ще бъде посрещан с прилагане на правилото в т. 2. Това не е цензура, нито заплаха, а законна самоотбрана и защита на нормалността в полза на нормалните посетители.

8. Поддържам две страници във “Фейсбук” (лична и публична) и десетки, а понякога и стотици хиляди души, които четат написаното от мен. Мога да отговарям на някои, но очевидно не на всички. Ако забележа, че някой гост се опитва било да измести разговора, било да въведе някакви безпочвени съмнения в това, което казвам, мога да преценя дали да отговарям или да изтрия мнението му и да му наложа забрана за писане и четене. Отново подчертавам: това не е цензура, а проява на най-обикновен здрав разум: ако някой се съмнява в нещо, написано от мен, той може да го цитира на своята стена и да ме обсъжда там, защото гостите на моите страници са мои гости, а не ваши.

Невъзпитано е да идете на гости някъде и да почнете да обиждате домакина или да подмятате нещо за него; грубите изказвания пък могат да се сравнят с влизане в къщата на някого с кални обувки, изтриването им в покривката на масата и подвикването към другите гости: “К’во, бе, к’во сте ме зяпнали?”

Толерантен човек съм, но не бива да очаквате, че ще бъда толерантен чак до такава степен, че да оставя сред гостите си подобни хора. Проблемът е не в нивото на шума, който мога да изтърпя, а по-скоро в това, че ако има много шум по стената ми, нормалните посетители ще бъдат отвратени и ще се откажат да четат и споделят своите мисли тук.

9. Пишете грамотно. Не е добре да пишете с правописни или граматически грешки. Случва се понякога, разбира се (дори и на мен), но във Фейсбук имате възможността за редактиране на съобщение (edit), така че – използвайте я. Ако пишете на metodievica, това не е голям проблем – по-важното е да пишете смислено, без значение дали използвате кирилица или методиевица.

10. Покрай политиката, се случва страстите да се разгорещят. Мога да приема цивилизован разговор на всякакви политически теми, но партийната агитация, както и личностните нападки срещу политиците са нежелателни. Същевременно е напълно нормално да се критикуват техните политически действия и изказвания, разбира се.

*** *** ***

Уважаеми читатели и приятели,
Този списък не е изчерпателен, той може да се разширява и допълва (ако имате предложение, пратете ми го в лично съобщение или го оставете като коментар отдолу). Особено ценните предложения ще бъдат поощрявани.
Прочетете страниците, които съм посочил по-горе, за да имате значително по-спокоен живот – и не само във “Фейсбук”. Разбира се, аз самият понякога мога да наруша моите собствени правила, но то ще е или неволно, или за да подчертая правилото;-)
Благодаря на всички добронамерени почитатели на моята страница за тяхното присъствие тук!
Откакто въведох тези правила преди години, някои хора получиха предупреждение за това да внимават как коментират (не какво, а как!), а някои получиха и бонус: забрана за четене и писане на стената ми. Като цяло дискусиите и обсъжданията са в положителен дух, няма обиди, няма личностни нападки. Не знам вие какво мислите, но на мен това ми харесва, а тъй като това е моята стена, най-важното е да се чувствам уютно и да знам, че никой няма да обижда гостите тук. (актуализации в тези правила са правени на 08.09.2014 г., 26.04.2015 г., 08.11.2015 г., 02.01.2017 г.)

С уважение,
Вени Марковски

_____
* – Специално благодаря и на: Силвия Здравкова и Татяна Драганова за техните коментари и бележки по настоящия текст. Взех ги предвид, защото от това текстът само става по-добър, а и по-балансиран, с възможност да се ползва и от други хора.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | 2 Comments

Praкti4na азбука

Препечатвам този стар текст от сп. “Тема”, за да не се загуби. Публикувана е в брой 41 (157), 18-24 Октомври 2004.

Praкti4na азбука
Ирина Вагалинска, Мая Цанева

Въпросът ще помогне ли латиницата на интеграцията ни в ЕС вече не е особено актуален. Интернет и жаждата за общуване без граници родиха методиевицата, която се развива хаотично редом с кирилицата

Az sum bulgar4e
Оbi4am na6te planini zeleni
Bulgarin da se nari4am
Purva radost e za mene

Общинарите наричат „художествена самодейност” сегашните табели по софийските улици. Новите ще бъдат направени след консултации с Института за български език, натоварен от МС да зададе системата за транслитерация от кирилица на латиница. Институтът e работил и в координация с МВнР по личните документи

Стихчето се мъдри на последната страница от тетрадката на 14-годишен ученик. Преобърнал го е на майтап по начина, по който общува с приятелите в чата и по джиесема. Как ли би реагирал, ако транслитерацията стане задължителен предмет в училище?

Днес Симеон II е почти в положението на Борис I (852-889) – управлява държава, която се стреми да се приобщи към по-развитите цивилизовани страни, без от това да пострада националната идентичност. И въпросът за азбуката отново придобива политически оттенъци – да я използваме ли пак като бариера по пътя на културната асимилация или да заложим на максималното разбирателство с по-силните съседи, пък да става каквото ще с историческите корени.

В IX век България лавира като шампион по ски слалом между Константинопол и Рим благодарение на далновидния княз. Борис първо пуска свещениците на византийския император Михаил да покръстват народа, после изпровожда пратеници с питания по религиозни въпроси при папа Николай I и накрая иска назаем епископи от немския крал Людовик.

Временният хаос при усвояването на новите ритуали по нашите земи (в суматохата идват дори арабски проповедници да пласират исляма) се компенсира изцяло от факта, че България изведнъж става важен фактор в световен план. Нещо, за което сега можем само да мечтаем. През 867 година борбата за привличането на страната в една или друга орбита на влияние толкова се ожесточава, че Константинопол анатемосва папата, а това е все едно днес Брюксел да прекъсне отношенията си с Вашингтон заради София.

Както знаем от историята, Борис накрая избира православна Византия, но не и езика й за църковните служби – макар че гръцкият се използва без проблеми в княжеската канцелария дотогава, дори прабългарските надписи се изчукват с гръцки букви в началото на IX век. Глаголицата, първото фонетично славянско писмо, вече е факт благодарение на Константин-Кирил Философ. Борис посреща с почести учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, които започват да правят някои прагматични промени в правописната система и улесняват изписването на буквите. Въвеждането на създадената от Климент Охридски кирилица е още една стъпка в тази посока – тя компилира гръцкото унциално писмо с букви от глаголицата „за по-голяма яснота от ония форми, които изнамерил мъдрият Кирил”. През X век известно време се използват и двете графични системи – кирилица и глаголица. Десет века по-късно се появява идеята за паралелното съществуване на кирилицата и латиницата.

Първото шумно обсъждане на въпроса е през 2000 г. покрай скандала с Ото Кронщайнер

Австрийският българист издига тезата, че ако въведем и латиница, ще помогнем на процеса на евроинтеграция, като същевременно заличим лошата репутация на кирилското писмо като „руско” в смисъла на съветско и комунистическо. Реакцията на обществото е като на плесница – Великотърновският университет си взима почетната докторска титла от Кронщайнер обратно, вестниците призовават (напразно) тогавашния президент Петър Стоянов да направи същото с ордена „Стара планина”.

Четири години по-късно България има дата за присъединяването към ЕС и доста по-спокойно отношение към азбучния проблем. Никой не напира да линчува писателя Димитър Бочев, само защото на „Аполония 2004″ каза: „Искаме или не, след едно-две поколения българската словесност ще е латинизирана и проблемът е как да се прехвърлят на латиница текстовете на българската литература.” Всъщност днес вече не става въпрос за някакво агресивно налагане на латиницата отгоре, а за кротичко наместване на методиевицата в ежедневието.

Какво точно е методиевица?

Според създателите на термина – председателя на „Интернет общество – България” Вени Марковски и Константин Константинов „това не е нова азбука, а название на свободната транслитерация от кирилица на латиница. Нарекохме я методиевица, защото преценихме, че е несправедливо само единият брат да има азбука на свое име.” Други предпочитат термините „интернетица”, „интернет жаргоница” или „есемесица” (заради пращането на латинизирани съобщения по джиесемите), но смисълът е същият.

Марковски има готов отговор на обвинението, че липсата на единна система на транслитерация, за каквато от две години настоява Институтът за български език при БАН, води до хаос в изписването на буквите при „превода” им и до пренебрежение към граматиката. „Живеем във века на интернет и никой не може да се заблуждава, че наученото в първи клас ще е в сила, докато 7-годишният навърши 70. Интернет въведе понятието life-time education, или образование доживот

Живият език се променя от хората и няма начин да ги задължиш да пишат по един начин, когато вече са намерили за себе си най-добрата алтернатива.”

Комбинацията от латински букви (понякога нашарени с арабски цифри) в методиевицата се базира на фонетичния шрифт, който съвпада в повечето случаи с подредбата на съответните букви от латиница на клавиатурата на компютъра или т. нар. QWERTY-стандарт. Младежта често го предпочита пред БДС-стандарта, защото при писане на SMS или e-mail спестява време и нерви. Всеки може да „бръкне” и да си избере в интернет някой от безплатните софтуери за конвертиране от кирилица. Е, получават се някои разлики при изписването на букви, които съдържат повече от един звук – като „щ” и „ю”, при екзотичното „ж”, „ь” или „й”. Но интернетските либерали не се дразнят, ако си пишат „4esto” с някой, който изписва същата дума като „chesto” или се „6eguvat” по джиесема с приятел, който разбира „shegaта” в повлиян от английския език вариант.

Естетиката също се променя – Ватиканската библиотека пази Менология на Василий II с изображения на Кирил и Методий, както ги е видял художник от XI век (снимката вляво). През XXI век интернетските сайтове се закачат и със Солунските братя

Марковски е твърдо убеден, че кирилицата и методиевицата като графични системи могат да съществуват паралелно и макар това да води до колебание в нормите, нито БАН, нито училищните инспектори ще спрат естествения процес, предизвикан от жаждата за общуване. Според него методиевицата обслужва единствено комуникацията и не заплашва писмената традиция.

Преобладаващата част от езиковедите обаче са на друго мнение Проф. Донка Петканова и проф. Михаил Виденов от факултет „Славянски филологии” на Софийския университет се опасяват, че неграмотността ще се разрасне неконтролируемо, ако се въведат два паралелни начина за изписване на думите. И двамата са от твърдото ядро на „кирилевистите”. Смятат, че трябва да продължим да пишем на нашата азбука и децата ни да продължат да учат само нея. „Компютрите удариха по кирилицата, но аз съм убеден, че българската интелигенция няма да допусне такава ситуация като в бивша Югославия – да има свободна конкуренция на две азбуки при писане на български текст. Нека псевдоинтелигентите се европейчат, като пишат на латиница, ние не сме от тях”, смръщва вежди професорът.

Доцент Искра Христова, шеф на катедра „Кирилометодиевистика” във факултет „Славянски филологии” на СУ, добавя, че замяната на кирилицата няма да помогне с нищо в общуването с Европа, но ще има катастрофални последици за всички българи. „Писмеността ни е нашата родова памет. Една от дефинициите за човека е, че той е единственото същество, което познава баба си и дядо си. Не можем да се откажем от миналото! Представяте ли си иначе как децата ни ще четат елементарни комикси с речник като на людоедката от „Дванайсетте стола” – ужасява се доц. Христова. – Ако искаме да се интегрираме добре, трябва да познаваме другите, а това може да стане с преводите на собствения ни език” – обяснява тя. Според нея случаят с Турция, която смени арабското писмо с латиница, не е подходящ за сравнение с нашия проблем. Случило се е преди век, а сега един добър компютър приема всички съобщения по електронната поща на кирилица. Това според нея е пътят – в усъвършенстването на електронните системи. А колкото до надписите на латиница, мястото им е до тези на кирилица край магистралите и по улиците на градовете в България.

Вече са планирани над 5000 нови указателни табелки с двойно изписване на наименованията на булеварди, площади и карти за местонахождение само в София. Цялостният проект е дело на колектив от Националната художествена академия. Изработката на софтуера е възложена на Института по математика на БАН, а транскрипцията на названията ще се изготви от Института за български език към академията, разясниха от столичната община. В новите табели кирилските букви ще са два пъти по-големи от латинските. Поевропейчването на столицата ще струва около 2 млн. лв.

ВАРИАНТИ

 Ромите тачат братята Кирчо и Мишо, горнобанчани се оплакват от „докторица”

 

„Де, бре, генерале, що се буташ в Симеончо!” Мечо от ромския квартал „Факултета” сръчква в ребрата синкавия си жребец. Бойко Борисов изпръхтява съпричастно няколко букви от латиницата – нещо като „i” и „u”, но с отворен италиански акцент. Кресливото му кресчендо обаче не успява да изкара от релси впрегнатия в съседната каруца Симеончо. Съименникът на премиера си знае само конската азбука, но понеже не обича да му четат конско, гледа да спазва стриктно правилата за улично движение. „Уф!”, въздъхва на кирилица Мечо, избегнал опасността от катастрофа между каруците.

„Моят мъжкар е лют като бат Бойко, затова съм го записал на него. Аз пък съм Новия Мечо, Стария умря преди две години”, прави ономастичен разбор 33-годишният ром и почесва интернационалната си шапка с крайчеца на камшика. Щом нищо не пише на нея, значи е всякаква. Лингвистичните му познания аха да се раздвижат с помощта на дървения Господ, но не би. „Абе, да ти кажа правичката, не си го спомням тоя латински. Ходил съм до шести клас на училище, ама чат-пат. Цял ден на каруцата с баща ми, 12 братя сме дома, 12 гладни гърла… От каруцата, та на училище. Седна на чина, дремката ме удари, буквите се разхвърчат…”, припомня си детинските си неволи с азбуката Мечо.

Булката му Ани пък си няма и хабер от „а-бе-то”, въпреки че точно тия две букви най ги знае. А. Б., така се подписва – Ани Борисова. Не й трябва и да разчита какво пише на жълтата табелка – тя си знае – „Черни и цветни метали”. И с йероглифи да е изписана, пак няма да сбърка къде да разтоварят металния урожай.

Докато Мечо се опитва за последно да опресни спомените си за латиницата с помощта на надписа върху чувал, пълен с железарии, колегата му Траян подкарва обратно Симеончо. На каруцата до него се мята пъргаво 13-годишният Антон. Малчуганът също не знае азбуката, въпреки че е ходил до трети клас на училище. След въпроса кой е написал нашата азбука Антон бърчи чело, но от устата му се изтръгва само едно удължено „ъ”.

„Братята Кирчо и Мишо, бе, сине! И двамата са българче”, перва го зад врата Траян. Признава си, че латиницата му е тъмна Индия, нищо че оттам са тръгнали корените му. „Ш-ш-ъ-ъ”, изсвистява безгласно във въздуха поредният камшик върху гърба на Симеончо и каручката заскърцва в „си бемол”. Ами ако вземат да преведат и музиката? Не че Траян познава нотите, ама как ли ще изглежда на латиница „Чае шукарие” или „Джелем, джелем”…

56-годишният Голям Сашко пък обещава, че ако рекат да въведат латинските букви, ще тръгне и на училище. Ако трябва, ще учи паралелно и ромската азбука. Чувал, че един монтанчанин, Любомир Сердев, им направил азбука, може би трябва да я кръстят „сердевица”. После ни написва за спомен „Аз съм българче” на ромски, но с български букви: „Ме си ньом ром”.

Няколко квартала по-нататък горнобанчани нямат проблем с четмото и писмото, но след въпроса добре ли са с латинските букви, се докачат и налитат на бой. „И дедите ни са писали на кирилица, как ще я променяме”, гневи се Хрусан Хрусанов, балканджия с корени от Жеравна. Две години работил в Германия, четири в Италия и чужбинските букви не са му хептен чужди. И с компютрите бил в топли връзки, но не се занимава с чатчета. Те са за дечурлигата. „Какво пише тук ли? Ей сега ще ти прочета – Хрусан намества очилата и грабва лист, на който безименен интернет маниак е написал „obsyxdane”. – Ами, това ще е о-пси-хан-се. Обсихдане. Абе, кви са тия глупости, това на какъв език е?” „Дай да видя – придърпва любопитно листчето двойник на Константин-Кирил Философ, който се представя като местния поп, отец Иларионий. – „Обсиксдане.” Групичката мига на парцали, като разбира, че въпросната дума е чисто българското „обсъждане”, но на методиевица. Думичката „quxdenci” им нанася втори удар. „Чужденци ли? Да пази Господ!”, слага точка на азбучната неразбория попът и на свой ред решава да ни изпита, размахвайки медицинска бележка. „А, кажете ми сега на мене, тука какво се казва? Това е друга азбука – аз й викам „докторица”. Пет години са учили уж, а не са се научили да пишат. Пък тръгнали народа да лекуват”, тупа по масата отчето и си поръчва една бира „Beck’s”. „Е, те това е вече друго нещо – чете се”, върти етикета бай Иван Стамболийски. Какво би казал, ако вземат да надпишат паметника на Александър Стамболийски на латиница, та да го познаят и чужденците? Бай Иван се надига войнствено в поза ала Георги Димитров на Лайпцигския процес и поглежда лошо. „Боже, прости нам, грешните!”, кръсти се с едната ръка попчето, а с другата надига чаша и отпива една горчива глътка бира.

НЕПАТРИОТИЧНИ ИГРИ

 Първокласниците да залягат над транслитерацията

Професор Владко Мурдаров е доктор на филологическите науки от Института за български език към БАН и е сред учените, които не са чак толкова крайни в защитаването на кирилицата. Той е в екипа, подел инициативата за въвеждане на единна практика при изписването на български думи на латиница. На адрес www. metodii.com още може да се прочетат основанията за предложението и да се попълни vyprosnik с питания от рода на това кой език трябва да послужи за основа на транслитерацията – anglijski, nemski, frenski ili slavjanskite ezici, koito izpolzvat latinica.
Според д-р Мурдаров конфронтацията между кирилицата и латиницата е  вид „патриотична игра”, а въпросът за избора винаги е бил политически. „Ако наистина това беше проблем, то защо Православната църква мълчи? Първият модел за транслитерация на българския език е дело на Драган Цанков, автор на първата немска граматика на български език. Той създава таблица със съответствия на българските букви на латиница през 1852 година. Тя не влиза в употреба, но помага на българите от Банат да съхранят своята самоличност, като изградят своя писменост на латиница”, казва Мурдаров. Неговото предложение е децата още в първи клас да учат как да транслитерират правилно. Защото засега по-скоро учениците въвеждат учителите си в живия език. „Може би един ден ще се наложи букви като ж, щ, ш, ю, ь, я да отпаднат, защото те отразяват повече от един звук, което затруднява съвременния българин. Наскоро видях написано в официален документ „ште” вместо „ще”. Практиката при писане на методиевица показва, че по-сложни звуци се съкращават или заменят – дори с цифра. България няма как да избегне световната тенденция към икономия на езиковите средства. Масовото навлизане на абревиатурите, липсата на главни букви и пунктуация не са според правилата на правописа, но може и да станат норма”, прогнозира езиковедът.

Георги Господинов, писател:

Скоро ще си носим общата култура в телефона

 

Ирина Вагалинска

 

Любовно стихче на Петър Чухов спечели първия у нас конкурс за SMS-поезия през юли тази година. В журито, присъдило наградата (сребърна брошка), беше и писателят Георги Господинов. Той е сред най-четените съвременни автори у нас, при това успя да продаде в цели три издания стихосбирката си „Черешата на един народ” – нещо невиждано за поетична книга в България. Негови са още стихосбирките „Лапидариум” и „Писма до Гаустин”, разказите „И други истории” и „Естествен роман”. На 11 ноември се чака премиерата на немското издание на разказите, а до края на годината романът, преведен вече във Франция, излиза и на английски в Чикаго.

Как се появи идеята за SMS-конкурса?

– Такъв конкурс се прави за пръв път у нас, но не и в света. Изненадах се от многото участници – имаше около 1800 изпратени есемеса. Включиха се и 8-10-годишни деца, и възрастни. Идеята беше накрая всичко да влезе в книга, тоест тя пак победи, макар и след промяна в правилата. Обичайно поезията се пише върху хартия и се чете в самота, докато телефонното съобщение е ефирно и нетрайно – можеш веднага да го изтриеш. Есемесът свързва двама души и затова е много лично нещо. Едрите патетични стихове не стоят добре върху екранчето, медията не го понася. Но пък се оказа силен романтичният мит, че поезията се занимава със сериозните неща – аз очаквах повече шегаджийски текстове. Наскоро бях в Словения, занесох вестник с информация за конкурса и там адски се впечатлиха – казаха, че и те ще си направят догодина. Мисля, че есемесът е още една форма, под която поезията ще оцелява и ще стига до хората.

Вие как пишете вашите стихове – на джиесем, на компютър или на хартия?

– Прозата пиша на компютър, но за поезията още предпочитам старомодния начин.

По интернетските сайтове излязоха и предложения да се направи MMS-изложба…

– Да, забавно е, правят се и кратки филмчета за джиесем. Скоро ще си носим цялата обща култура в телефона.

Тенденцията към улесняване и опростяване на живота и комуникациите не води ли до изпростяване?

– Моята надежда е, че ще доведе компенсаторно до засилване на желанието да видиш истинска картина, да отидеш в истински киносалон, да прочетеш книга, която мирише на хартия и мастило. Това е оптимистичният сценарий. Едно е да гледаш филм на екрана на компютъра и друго – в салона. На мен например ми липсва усещането, че съм в тъмно пространство и до мен дишат други хора.

А какво ще кажете за влиянието на Мрежата, Холивуд и рекламите върху езика? Дразни ли ви, че кандидат-студентите викат „Йес, йес!”, когато им се падне хубава тема на изпита, че в пресата, пък и на митниците се появява BG вместо България? Ами вицовете с крещящите по време на прожекция екшънманияци „сейфвай се, ма”?

– Приемам го за нормално. Нека момчето или момичето да си вземе българска книга и да каже „Йес! Кефи ме тоя какво е написал” и аз ще кажа OK. Е, не ми е приятно отвсякъде да ме заливат думички като „турбояко”, но пък преди 15-20 години се дразнех от служебния жаргон с „устройва ме” и „не ме касае”.

Политически ли е въпросът латиница и/или кирилица?

– Вероятно, ако разбираме политически в стария гръцки смисъл. Спорът кирилица или латиница е изкуствено раздут. В началото на 90-те имаше бум на кирилски надписи с латински букви и се стигна до парадокси като „Lovim brimki”. Трябва да е ясно какво искаме – ако пишем на нашия си език, подменяйки само буквите, това няма да ни свърши много работа. Проблемът за преводимостта е важен, когато става въпрос за литература. Все си мисля, че ако нещо свястно е написано с кирилски букви, то ще стигне до света. Работата не е в знаците, а в думите и изреченията, да си интересен на хора с друга култура и друго минало.

Като често превеждан автор можете ли да кажете какво търсят европейските издатели?

– Ако съдя по рецензиите във Франция, от една страна, има интерес към непознатото. Но тях ги вълнува и качеството на литературата. По-добре е да впечатлиш французите със стил, отколкото с кисело мляко. Задачата ни не е да си променяме азбуката, а да предадем нашите мисли и нашата история на език, който да може да съблазни чуждото око. Иначе има опасност да си разказваме вицове, които са смешни само на нас.

Какво ще кажете за хаоса с транслитерацията? Методиевицата може да роди пренебрежение към правилата изобщо.

– Да, но мен този хаос не ме плаши. Езикът се развива по свои пътища, не всички обясними и принадлежащи на кодификация. Тук ще намеся и прословутия закон за езика, който се опитват да внесат в парламента. Анахронично е да се мъчиш да регулираш нещо толкова живо и променящо се. Аз също употребявам латиницата в Мрежата, само че превръщането й в норма извън интернет ми се вижда безсмислено. Наречете ме консерватор, но обичам да си пиша онова „ъ”, което го няма в другите славянски езици и няма как да го заместиш, затова пък има купища анекдоти какво се получава, когато опиташ да напишеш: „Потънал в кърви лежи и пъшка…” с латински букви.

ЮГОСЛАВСКИЯТ ОПИТ

 Балканска плескавица от букви

 Мая Цанева

 За политическите анализатори бивша Югославия може да е страна на разлома, но за лингвистите разнообразието от култури и езици е истински шанс да видят как е функционирала Вавилонската кула. В началото на ХХ в. сърбохърватският език се приема за единен книжовен език на основата на източнохерцеговинското и йекавското щокавско наречие, уточнява д-р Йорданка Захариева от Института за български език при БАН. Конституцията от  1946 г. на бивша Югославия е прочетена четири пъти – на словенски, хърватски, македонски и сръбски. Първите два езика имат вариант само на латиница.
Конституцията на Съюзна република Югославия от 1992 г. регламентира сръбския език с екавски и йекавски изговор в комплект с латиницата  като официален. През 1996 г. декларацията  Slovo o srpskom jeziku предизвиква бурна обществена реакция поради крайния си национализъм  и може да се приеме като своеобразен отговор срещу хърватизацията от 90-те години. Появява се Закон за служебната употреба на езика, който  прави задължителна употребата само на екавски изговор и само на кирилска графика. Неспазването му предвижда глоби до 10 хил. динара. Този акт е отменен по-късно,  защото противоречи на Конституцията на Съюзна република Югославия.

От 1990 г. в Сърбия е постановена  употребата  на сърбохърватски с кирилска графика, а латинската е за служебна употреба. Приетият през 2003 г. Закон за образованието постановява училищната документация да се води на сръбски език с кирилска графика, без да забранява изрично латиницата.
В Черна гора  днес се пише на  сръбски  с кирилски и латински букви.
Словенците и хърватите употребяват  латиница, но в момента и те изпитват неудобство заради липсата на подходящи компютърни шрифтове, които да отразяват специфичните славянски звуци.
Босна и Херцеговина са класически пример за преплитане на три цивилизации – ислямска, католическо християнство и православие. Дейтънското споразумение от 1995 г. узаконява три езика, произлезли от официалния допреди това сърбохърватски: сръбски екавски кирилски вариант и два йекавски латински. Конституцията регламентира три служебни езика – босненски, хърватски и сръбски. Македонският, който по характер е писмено-регионална форма на българския език, е конструиран след политическо решение през 1944 г. в манастира „Прохор Пчински”. Оттогава е отворен към сръбско езиково и културно влияние.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Да, България

Най-новият политически проект “Да, България” се ползва със завиден успех сред моите приятели и познати.
Познавам някои от учредителите, както и трите публични лица и говорители – Мануела Малеева, Христо Иванов и Кристиан Таков.

Нямам никакво съмнение в намеренията им да се опитат да вкарат в политиката почтени и читави хора. Ако имах възможност, бих се включил по-пряко, а не само чрез Интернет – за съжаление законите в България не позволяват кой знае какво пряко участие на българите като мен, които живеят в чужбина (ей, това е идея – може би новата партия ще се опита да ги промени??).

Но пък никакви пречки не могат да ме спрат да ги подкрепям – защото читавите хора имат нужда от подкрепа, за разлика от грубияните, наглите и байганьовците които нямат такава нужда, защото общуват с околните по най-безцеремонен начин – с лакти и ритници (като в Берлин?).

Можете да изгледате видео от разговора на Христо и Мануела, обявен като диалог с българите в чужбина, но всъщност бе разговор с българското у нас – дали ще се оставим в плен на байганьовците и байганьовщината или ще се преборим така, че европейското да надделее. Европейското не е нещо сложно, напротив – просто е: спазване на законите и грижа на държавата да осигури това спазване от всички.

И, разбира се, не бива да мислите, че всичко трябва да бъде решавано от Христо Иванов или Мануела Малеева. Напротив – всеки трябва да се чувства свободен да се включи.
Обясненията, че нещо не се харесва сред учредителите или документите, са само оправдания пред собствената съвест. И на мен може би не ми харесват всички 77 души в Инициативния комитет, но те поне са се хванали и правят нещо. Приемам Кристиан, Христо и Мануела като гаранти за това, че партията ще е читава. Ако се издънят, дънят и себе си, но и убиват надеждата на много други читави хора.

 

Posted in Bulgaria, European Union, politics, на български, общество | Tagged , , , | 2 Comments

Нема такава държава? Ами! Има!

(настоящата статия е публикувана на 29-и октомври 2016 г. в публичния ми Фейсбук профил – б.м., Вени Марковски)

Концертът на Слави послужи за отваряне на… не, не на кутията на Пандора. По-скоро на обществото. От едната страна се наредиха нехаресващите Слави, неслушащите чалгата, мразещите известните, непонасящите въпросите на референдума, скептиците, част от интелигенцията на страната и др.п.
От другата страна са момичето, развяващо знамето на снимката, пеещите със Слави, десетките хиляди хора, струпали се по “Цариградско шосе”. Към тях трябва да добавим и още стотиците хиляди, слушащи песните на Слави, както и един-двата милиона, гледащи “Шоуто на Слави”.
В специална категория са политиците, които се изказаха за концерта.
Аз пък гледах видео от концерта и сега, докато слушам северноафриканската чалга, която дъни на макс за руските туристи в хотела ми в Тунис, си задавам едни такива неудобни въпроси:
– Ех, колко ли прекрасна щеше да е държавата ни, ако се пееха повече бунтовно-революционни песни* – като тези от концерта на Слави?
– Какво се крие зад неприемането на Слави – завист, злоба, друга ценностна система, непоносимост към успеха на другия?
– Защо хората, които не харесват въпросите в референдума на “Шоуто”, не се хванат да си направят собствена подписка, с въпроси, които им харесват?
– Защо другите, които не харесват чалгата, не си направят тв-предаване, което да се излъчва всекидневно, да бъде успешно в продължение на 15 години и да “обира” най-търсените от рекламодателите зрители?
– Защо нормалните хора, които не са завистници или злобари, не оставят Слави на спокойствие и не си гледат работата, без да се впечатляват от (явно) добрата и професионална организация на концерта?
– Защо уж сериозните медии вместо да ни информират за концерта, предпочетоха заглавия като “Центърът на София ще бъде блокиран за повече от денонощие” или “Концертът на Слави Трифонов блокира центъра на София в събота” и др.п. Някак си не съм виждал такива заглавия за подобни концерти в нормалните страни.
Едно, че всеки жител на столицата беше информиран по-рано, че предстои затваряне на улиците.
Друго, че когато преди 2-3 години неколцина протестъри спираха движението и предизкваха блокиране на София без никакво предизвестие, това се смяташе (от същите, които сега критикуват Слави!!) за “not cool”, за лошо.

Радвам се, че Слави успя да събере толкова хора на едно място, без команди, без да ги строяват от цялата страна, за да ги поощри да участват в референдума!

#SlaviShow #ШоутоНаСлави #Слави #Референдум

 

 

_____
* – „Нема такава държава“ беше първото изпълнение на сцената, последваха: „Боят настана“, „Жив е той, жив е“, „Назад, назад, моме Калино“, „NO MERCY“, „Писна ни от овце“, „Къде си вярна, ти, любов народна“, „Де е България“, „Не съм избягал“, „Кой уши байряка“, Химна на България и „Моя страна“.

Снимки: Шоуто на Слави.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Коледен подарък-чудо: един трол по-малко!

Бъдни вечер e време за чудеса, според вярващите християни (нали ние, българите, сме такива??). Всеки един от нас може да направи по едно малко чудо, а взети заедно, те ще се окажат чудесни!

Няма как да не ви е направило впечатление, че във Фейсбук и в дискусионните форуми на онлайн изданията се сблъсквате все по-често с езика на омразата, с цинизми, псувни, заплахи – било по ваш адрес, ако нещо написано от вас не се е харесало на някого… било по адрес на други хора, пак по същите причини.

Сигурно сте забелязали, че този език на омразата е особено силен в сайтовете, където няма последващ контрол или там, където домакините на ФБ-стените не смеят да наложат правила за поведение, притеснени, че ще бъдат обвинени в цензура. Не е цензура да искате гостите ви да се държат учтиво и внимателно! Напротив – нежеланието да наложите възпитано поведение на ФБ-стената си или в коментарите под някоя публикация, води до грозни сцени, в които по ваш адрес се сипят обиди, гнусни обвинения или само нападки, а често не смеете дори да се защитите сами.

Довечера тези наши хейтъри ще седнат на трапезата, ще вдигат наздравици, ще се радват на деца и внуци, с една дума: ще се веселят, като между две наздравици ще поглеждат към работещия телевизор и ще попържат всичко – и програмата, и водещите, и политиците, и изпълнителните на празничните песни. През главите на тези хора няма да мине никакво колебание, никакво съмнение, никакво угризение. Защото угризения имат други хора – със съвест, които осъзнават, че са направили някаква грешка; те са каят и се молят грешката им да бъде опростена – ако не днес, то в един друг свят (друг е въпросът дали го има или не този друг свят).

Знак “Не хранете троловете!”

За хейтърите обаче всичко е ясно: светът е само един и той е черно-бял. Хейтърите си мислят, че живеят в белия свят, че те самите са бели. Но изглежда не знаят, че душата им е черна, независимо от цвета на кожата. За хейтърите всичко е просто: ако не си с тях, значи си им враг. Логиката на простия, озлобения човек. Логиката на нациста. И на съветския болшевик. Проста и грешна, защото в основата ѝ е омразата, а с омраза никога, никой, нищо хубаво не е постигнал. Много често хейтърите биват наричани и Интернет тролове, защото често нашенци са едновременно и едното, и другото.
За да не се чудите какво не е редното в поведението на Интернет троловете, ще го обясня с нещо, което е лесно за разбиране от всеки. Представете си, че сте поканили приятели на празничната вечеря днес. Хората идват, всичко върви нормално, говорят си, хапват и т.н. Изведнъж вратата се отваря, защото не сте я заключили – и в стаята влиза друг човек, бегъл познат или направо непознат. Влиза в дома ви – неканен, но за сметка на това мокър, мръсен и кален. Най-спокойно си придърпва един стол, разбутва приятелите ви, за да се отвори място и сяда на масата. Сипва си щедро от множеството ястия, започва да яде така, както го описва Алеко Константинов, след което вдига крака и полага калните си обувки върху бялата покривка, между чиниите.

Вие, домакините, ще си мълчите ли? Колко време ще издържите на такова поведение?

Е, тогава защо оставяте хората в Интернет да се държат по подобен свински начин?

Грешката на всички, които не разприятеляват тези тролове, които оставят техните коментари и поведение без внимание, е само една: вярата, че невъзпитаните ще изчезнат. Не само, че няма да изчезнат, но се и множат, при това доста бързо.

Ако искаме да посрещаме Бъдни вечер, Великден и всички други светли празници в добро настроение и с добронамерена усмивка, един от начините е да въведем ред в общуването – онлайн и на живо. И да не подминаваме мълчаливо хулиганското поведение.

Затова днес всеки един от вас – всеки един от нас! – може да започне с едно малко чудо: като види някъде из Фейсбук или дискусионните форуми мнение, което е цинично, грубиянско, невъзпитано, тогава трябва веднага да отпишем този човек от списъка с ФБ-приятелите. Ако е много нагъл, дори да го блокираме. Ако е някой, когото познавате наистина, тогава може да го призовете да си изтрие акаунта.

На Коледа стават чудеса. Без значение дали сте вярващи или не, можете да сте сигурни, че ако разчистите (коментарите на) троловете от ФБ-стената си, това ще се отрази добре на всички ваши истински приятели – на онези, които искат свободно да си общуват, а не да се псуват!

Сторете едно чудо, което е на разстояние… едно натискане на бутона на мишката!

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , | 1 Comment

Кой как чете новините в България или защо във Фейсбук ме разприятеляват хора, които не обичат истината

За пореден път се убеждавам, че у нас има хора, които не само не обичат истината, но и отгоре на това се сърдят, когато някой им я посочва.

unesco-headlines

Заглавия от български медии

В последните два дни видях редица публикации, свързани с гласуването в един от под-комитетите на ЮНЕСКО на текст, който предстои да бъде обсъден и гласуван от Изпълнителния съвет на организацията, за да стане резолюция. Огромната част от читателите на моя блог, както и широката общественост в България не е запозната с правилата за обсъждане и гласуване на такива текстове, така че е нормално да не знаят за какво става дума и да се информират за случващото се от медиите, но и от… “медиите”!

Хората поглеждат заглавията, прочитат отгоре-отгоре текста — и вече са с убедеността, че са си създали мнение, базирано на меродавна информация.

Дали?

Информацията не е вярна, предадена е неточно, преведена е така, че да обслужва интересите на медиите (“медиите”) и – не на последно по важност място! – минава през призмата на правилния марксистко-ленински мироглед… а, извинете, на модерната “анти-комунистическа” идеология.

Разбира се, познаващите нашенските нрави са наясно, че ако начело на ЮНЕСКО не беше българка и тя не беше Ирина Бокова, голяма част от статиите нямаше изобщо да бъдат написани.

Но пък тези от нас, които имат възможност да четат и гледат западните медии, а не “медиите” и не българските, вече са наясно, че появят ли се подвеждащи заглавия, значи трябва да се търсят верни източници. Искате пример за подвеждащо заглавие ли? Няма проблем – стига да погледнете в “изданието” “Фактор”:

Тежък удар срещу Бокова: Израел и Япония блокират ЮНЕСКО

Впрочем, в самата “статия” няма дори намек за “удар”, още по-малко “тежък” “срещу Бокова”. Но какво значение има за авторите на материала, след като във “Фактор” се срещат предимно тенденциозни статии, когато се говори за Ирина Бокова? Ето ви още няколко заглавия от същото “издание”: “Дипломати: Бокова може да стане зам. шеф на ООН само ако стане руски гражданин”, “Червени номенклатури и агенти на ДС бранят Бокова в протест пред МС”, “Кремъл наду и спука балона „Бокова“”, “Бокова търси нови покровители, след червения картон от българското правителство”, “Буря срещу Бокова и в ЮНЕСКО, коментират оставката й”…

Да се върнем на нормалните медии, сред които израелските “Таймс оф Израел” и авторитетното списание “Икономист”. Те, разбира се, не се интересуват от мненията на анонимни “журналисти” или на “експерти” като нашите – домакини, лекари, режисьори и др.п.

Таймс оф Израел

Заглавия от израелския вестник “Таймс оф Израел”

В заглавието, което на картинката е вляво, те пишат “Шефът на ЮНЕСКО до Ливни: Ще се борим с делегимизацията на Израел”, а вдясно: “Палестинците срещу шефа на ЮНЕСКО за опозицията ѝ срещу резолюцията за Ерусалим”.

Разликата не е като между земята и небето, а е като земята и необитаема планета в друга галактика.
Нашите “медии” прекарват всичко през акъла на своите автори. Авторите обаче не са журналисти, а “журналисти”, които не знаят, че не може да се смесват факти с лично мнение. А ако го знаят, не се интересуват, че това е основополагащ принцип на журналистиката. Вероятно не знаят, че има и правила на журналистическата етика. Но, да, разбира се – откъде да го знаят?

В авторитетното списание “Икономист” има достатъчно добра статия, но тя едва ли ще бъде преведена на български.

Няма да се спирам върху текста на резолюцията и какво е значението му, защото темата на тази публикация е друга:

защо у нас има хора, които не обичат истината?

И защо, когато се изправят срещу истината и фактите, вместо да ги приемат, се сърдят и… ме разприятеляват във Фейсбук?

Моето обяснение е, че това са хора, които си имат мнение и не позволяват на нищо – факти, истина, експертна оценка и др.п. – да го променят.
Това са хора, които предпочитат да демонстрират, че за тях е по-важно да продължат да защитават грешното си мнение, отколкото да приемат истината.
Това са хора, които не разбират, че едно от най-важните качества на човека е признаването на собствената си грешка. И обратното – най-лошото възможно нещо е да настояват, че грешката не е от значение, че лъжата е истина.

27 години след края на комунизма мнозина хора продължават да показват, че годините не са в състояние да изкоренят комунистическото от съзнанието им: който не е с тях, е срещу тях. Някои не само го показват, но и не спират с опитите си да докажат, че това е единственият правилен подход (с което, разбира се, потвърждават, че комунистическото не си е отишло, защото само по онова време имаше една-единствена управляваща партия, един-единствен правилен подход!).

Но в моя блог и на моята стена във Фейсбук тези номера не минават — и поради това някои хора ме разприятеляват в социалната мрежа, защото не искат или не могат да приемат, че някой се осмелява да им противоречи.

 

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , | Leave a comment

Състезанието за ООН завърши! България се класира на второ място. И на девето…

Уважаеми хора,

ето класирането* от последното гласуване за избора на генерален секретар на ООН:

reuters-oon

Източник: Reuters

 

 

Някои в България изглежда не разбират какво се е случило днес в ООН, а други продължават да злорадстват.  Трети пък явно изобщо не са очаквали това, което се случи.
Накратко: Съветът за сигурност ще предложи утре на Общото събрание (Генералната асамблея) на ООН да избере португалеца Антонио Гутереш за генерален секретар на ООН.

Очевидно е, че у нас много бяха хванати “в крачка” – една от медиите, които явно изобщо не са очаквали това класиране е “Дневник”. Заглавието им от днес сутринта е:

fb-dnevnik-kristalina“Първи вот в ООН с Кристалина Георгиева, очакват се поне 3 “не” и руско “може би”

Резултатът е далеч от очаквания от “Дневник”: 2 “не” (на страни с право на вето) и 8 “може би” (вкл. и една страна с право на вето).

И класиране на 9-о място.

***
Уважаеми хора,
Ще обясня отново какво се случи, макар и да съм го казвал и писал през последната година.

Никъде в ООН нямаше нито един документ, в който да пише, че ООН трябва – подчертавам: ТРЯБВА! – да избере жена, при това от Източна Европа, при това българка, за генерален секретар на ООН.

По-долу ще пусна цитати от няколко статии, за да ви напомня (не за да се хваля, че съм пророк, защото не съм!), че вече сме обсъждали случващото се, имайки пред себе си определена информация. С която, между другото, българските медии също разполагаха, но явно са я чели или тълкували по друг начин.

Аз се оказах твърде наивен, за да си помисля, че пред такава голяма възможност, българите могат да се обединят и да направят и невъзможното, за да успеят като нация, като държава.
Оказа се, че Иречек не само е бил, но и продължава да е прав в твърдението си, че нашенци се “преследват един друг и си развалят един другиму работата”.
Оказа се, че байганьовците продължават да са повече от алекоконстантиновците.

От цялата история, както написах преди три седмици, загубиха и Бокова, и Георгиева, и България.
Можеха да спечелят и трите, но уви – получи се както обикновено.

Ето няколкото цитата –
– От 14-и септември 2016 г.:
“Преди около година писах азбучната истина, за която някой май се сетиха едва днес: става дума за сериозна надпревара, а не за пост, който е гарантиран на България. Никъде в документите на ООН не пише, че през 2016-а година генералният секретар трябва да е жена, при това българка!
Разбира се, би било чудесно, ако наш сънародник стане ръководител на световната организация, но за да се случи, се изисква не само добър кандидат (тогава писах, че имаме две кандидатки, но едната е по-подходяща за тази работа – извод, до който не беше много трудно да се стигне), но и сериозна, целенасочена и задълбочена работа, в която най-вредното е да се вдига шум — и не само заради единия от основните принципи на възпитанието.”

– От 15-и февруари 2016 г. :
“На България не ѝ се пада да има тази година генерален секретар…
…постът генсек на ООН е на ротационен принцип и… има “усещане” да се падне на държава от Източна Европа. Ако Източна Европа излезе с единна кандидатура, шансът да се одобри от петте постоянни страни членки – Китай, Франция, Англия, Русия и САЩ, е голям.”

– От 23-и август 2015 г.
“…не бива да се притесняваме от конкуренцията на Ирина Бокова за поста (в “Ню Йорк Таймс” пишат за други достойни кандидатури), а само и единствено от подлата завист и злобата, на която е способен Нашенеца.”

Има и още, но няма смисъл от повече, защото не това е важното, а друго – че

kristalina_bokova

Ирина Бокова и Кристалина Георгиева

ще останем в историята.

В историята ще остане фактът, че имахме не един, а два кандидата.
В историята ще остане и кампанията срещу Ирина Бокова, подхваната от изкарани от нафталина “демократи”, а по същество – дребни, злобни и завистливи байганьовци.
Ще останат и други неща в историята, но най-важното няма да остане: през 2016-а година ООН да избере за път жена за генерален секретар и тя да е българка! Жалко.
А на Ирина Бокова и Кристалина Георгиева пожелавам успех в сегашните им работи, разбира се!

***

Пък на вас, уважаеми читатели, пожелавам да намерите онези медии, които ви информират за реално случващото се, а не за онова, което те желаят да се случи. Информираният човек е силен, дезинформираният – слаб. Но… може би точно това искат всички управляващи?

_______
* – След публикуването на тази статия в Интернет видях коментари, че Бокова не била втора, а четвърта, че таблицата била грешна и др.п. Ройтерс едва ли ще публикуват грешна таблица – това едно. И второ – те, за разлика от много други, взимат предвид не само гласовете “за”, “против” и “без мнение”, но и това колко от страните-членки на Съвета за сигурност с право на вето (т.нар. П-5) са гласували във всяка категория. От тази гледна точка, Кристалина Георгиева има не само 2 гласа “против”, но и един “без мнение”, т.е. получила е подкрепата само на две от П-5 страни, докато Бокова е получила три от тези гласа.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | 4 Comments