Награда от 250 хиляди долара за… непослушание! И всеки може да я получи*

ВАЖНО ЗА ВСИЧКИ, КОИТО СА НЕДОВОЛНИ ОТ СИСТЕМАТА И ИСКАТ ДА НАПРАВЯТ НЕЩО ПО ВЪПРОСА

Знаете ли, че Медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (МТИ) е обявила

годишна награда на стойност $ 250 000 за…

непослушание!?

Всеки може да номинира човек или група хора чрез този сайт.

Във видеото можете да видите мои приятели и колеги, които обясняват каква е идеята зад тази награда (на английски език):

 

Наградата ще бъде давана на човек или екип, които са ангажирани в изключителен пример за непослушание, от което е настъпила полза за обществото.

Какво означава това? Обществата и институциите се подкрепят взаимно и се стремят да са по-далеч от хаоса. Макар и да са необходими за функционирането, структурите могат да задушат творческите процеси (креативноста, по новому), гъвкавостта и полезната промяна, което в края на краищата води до влошаване здравето и устойчивостта на обществото.

С тази награда, Медийната лаборатория на МТИ почитат работата, която оказва положително влияние върху обществото и която е основана на ключови принципи, сред тях: ненасилие, творчество, смелост и поемане на отговорност за действията си. Непослушанието не е ограничено до определени дисциплини – то включва например научни изследвания, граждански права, свобода на словото, човешките права, свободата на иновации и т.н.

Срокът за подаване на номинации е 1-ви май 2017 г.

Запознайте се с условията за подаване на кандидатури на сайта на Медийната лаборатория: https://www.media.mit.edu/disobedience/

_____
* – доколкото отговаря на поставените условия и бъде избран в условията на сериозна конкуренция, разбира се:-)

Posted in Information Society, interesting people, общество | Leave a comment

За партизаните, социализма и Митка Гръбчева (разказано от Георги Данаилов)

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал този спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Препечатвам го от Словото, с благодарност, че ги има.

Доколкото си спомням 2

Не се самонаблюдавай, ще се разочароваш! Аз не се съобразих с тази мисъл, хрумнала ми преди години. Не се съобразих и продължавам да пиша книгата си, приближавам към себе си, такъв какъвто съм днес, и това фокусиране на личността ми не ме изпълва с особен възторг. Един мъж е винаги по-сбръчкан, отколкото забелязва, по-плешив, отколкото се вижда, и това, което най-много тревожи – по-скучен, отколкото си представя.

Първата част на „Доколкото си спомням“ бе определяна ту като автобиография, ту като биографично есе, мемоари, спомени, някои се престрашиха да я назоват роман, а аз съм седнал да пиша нейното продължение и пак не знам как да я нарека. В края на краищата колцина от нас знаят точно какво правят, защо го правят и какво всъщност искат от живота. „В това село кипи безсмислен труд“- беше казал един мой приятел. Селото се наричаше Ковачевица и голяма част от живота ми мина там, но без особено преувеличение може да се рече, че безсмислен труд кипи навред. Помислете, преди да ме обвините в нихилизъм.

Години наред живяхме като актьори в лоша пиеса, поставена от посредствен режисьор. На сцената някои се престараваха, други по-малко, но всеки даваше вид, че се вживява в скучната си роля.

Живеехме в седемдесетте години на века, ходехме унило на манифестации, махахме с ръце, когато минавахме край трибуните, викахме ура, някои само си отваряха устата, а по-храбрите се стараеха да офейкат още след сборния пункт.Това обикновено ставаше така: идваш на манифестацията, съответно докаран, поздравяваш „Честит празник!“, „Честит празник!“- израз, който заместваше например честита велика октомврийска революция, честит боен празник на труда и така нататък, идваш, но гледаш на всяка цена да те забележи партийният секретар, не е зле и лично да му честитиш празника, въобще добре е да се представиш на колкото се може повече шефове. След като си се убедил, че достатъчно си забелязан, и когато колоната потегли, се спираш да си завържеш обувката, или да си купиш лимонада, и свиваш зад първия ъгъл. Там, разбира се, има хора от други учреждения, всред които се провираш спокоен и съсредоточен. Е, неочаквано може да се озовеш лице в лице с някой колега, който също се измъква, тогава или двамата се лъжете взаимно по повод неудобната ви среща, или си намигате… Най-неприятното, което можеше да ни сполети, бе да ти окажат честта да носиш плакат, чрез който порицаваш световния империализъм или приветстваш братските компартии… По този повод в Самоков върху една стена имало изписан лозунг : „Привет на братските компартии с изключение на китайската такава!“… Беше време, когато не признавахме братските отношения с китайците. А в месокомбината в град Левски висял надпис: „Повече месо за партията и правителството!“ Във вестник „Литературен фронт „се появява бойко заглавие „Да им го покажем на младото поколение!“ Операторът Димо Коларов донесе вкъщи един надпис върху червено стъкло със златни букви: „Социализмът сложи край на венерическите болести!“ – бил го откраднал от някаква поликлиника. И за да се обобщи всичко, в едно родопско село можело да се прочете пожеланието: „Да живее международното положение!“

Социалистическа манифестация

Питали сме се, естествено, вярват ли хората от трибуните във възторга на шествието под краката им. Вярваше ли Тодор Живков във верноподаничеството на тълпите, които му развяваха китки, знамена, пееха умилително „Не тъгувай, не ридай, отпразнувай първи май!“ и вдигаха високо дечицата си, за да видят ръководителя, който, протегнал ръка и разперил пръсти, трепетно откликваше на безспирното славословие? Във верноподаничеството може и да е вярвал, но във възторга – не, и сигурно след всяка манифестация е викал масажист за ръката си. Не, не са вярвали нашите вождове, знаели са, че това „ура“ е неискрено, но то, дори и лицемерно, им е било нужно.

Социалистическата манифестация беше ритуал, обред, много близко до религиозния. „Отричаш ли се от сатаната?“ -пита свещеникът. „Отричам се!“ – казва предано кръстникът. Тези думи се изговарят три пъти около купела. Накрая свещеникът пита: „Отрече ли се от сатаната?“… „Отрекох се!“ – казва кръстникът. Свещеникът повтаря и кръстникът отговаря и пак до три пъти. След това на гощавката около една и съща маса сядат свещеникът, кръстникът и сатаната.

През тези години с мене се случиха забележителни неща. Написах втора книга с юношеска тематика, нарекох я „При никого“. Развод, момчето трябва да избира при кого да остане и така нататък. Някои много я харесаха, на други им се стори назидателна, аз почти съм я забравил, но важното беше, че напористата Иванка Гръбчева реши да заснеме и по нея филм. И ето ти приятна изненада: на международния филмов фестивал в Москва – сребърен медал, на международния кинофестивал в Техеран – златна камера!

Е, радост велика, казах си аз, и реших да поканя двама-трима добри приятели да полеем събитието. Първият човек, който ми дойде наум, беше моят обичан доктор Иван Руменов, прочутият хирург, с когото се сдружихме през последните години. Завъртях му, той се случи насреща, свободен, радостен и… довечера в осем в „Крим“!

Кадър от филма “Хирурзи”, реж. Иванка Гръбчева, сценарист Георги Данаилов

Руменов, асистент на убития от народния съд Александър Станишев. Интерниран дълги години в Бургас, там се прославя, прави операции на „загубената кауза“ и много от тях се оказват успешни, отрязва си след облог собственоръчно двата малки пръста на краката, защото растели накриво и го убивали. Произход – Македония. Убеждения – антикомунистически и националистически, държан под око от властта, драка и заядливец, широко сърце, готов да тръгне посреднощ с раздрънкания си москвич за всяка точка на България на хирургичен подвиг. Руменов – Руменов, но исках да се обадя и на съпруга на Иванка. Тя беше в Москва с филма, а той човекът – тук. Звъня по телефона.

Борко не вдига слушалката, насреща ми самата Митка Гръбчева, по онова време известна като героиня от антифашистката борба, атентаторка, партизанка, в наши дни наричана само терористка.

– Лельо Митке – викам, – там ли е Борко?

– Борко го няма, защо ти е?

– Ами, печелим, Иванка печели сребърен медал в Москва на фестивала.

– Тъй ли – възкликна Митка Гръбчева и веднага нареди: – Идвай да се напием!

– Ама аз… – и усетих, че правя късо съединение, – аз съм поканил гости довечера и исках да се обадя на Борко да дойде и той.

– А мене не ме ли каниш? – строго прозвуча гласът на атентаторката.

Митка Гръбчева и Иван Руменов – по-взривоопасна двойка нямаше как да събера.

– Ами каня те, разбира се!

Погледнах Йони, тя ме наблюдаваше с насмешливо съжаление. Обясних мястото и часа на дуела и се хванах за главата.

Вечерта Митка Гръбчева се появи в осем без пет в градината на ресторант Крим. Руменов още не бе пристигнал. Тя беше елегантна с огнено червената си коса, с наметало и строго изражение на лицето, което се смекчи в тържествуваща усмивка, след като ни видя.

Сервитьорът дойде и попита какво ще желае:

– Един лимон! – беше отговорът.

Сервитьорът, който явно не познаваше новата си клиентка, отговори в стила на епохата:

– Лимони не сервираме.

– Нямате ли?

– Нямаме!

– Потърсете!

Онзи се отдалечи едва ли не гневен. Тогава станах от масата и се насочих към двама други сервитьори, чиито лица ми се сториха познати.

– Извинявайте много, но на нашата маса е другарката Гръбчева, тя не е добре със здравето и иска един лимон. Моля ви, потърсете, защото ще станат разправии…

Хората проявиха разбиране. И тогава се появи доктор Иван Руменов с тъмносиньо сако, ослепително бяла риза, красива връзка и сив панталон. Леко изпъчен, стегнат, със самочувствие, каквото му се полагаше. С него беше и слабичката, кротка и мила съпруга, детската лекарка доктор Руменова или както мъжът й накратко я наричаше – мамчето.

Отправих се светкавично към стълбите, спрях ги, прегърнах ги и казах заговорнически:

– Моля ви се, с нас е Митка Гръбчева, влезте ми в положеието, внимавайте какво говорите!

– Бъди спокоен, мой човек! Бъди спокоен!

Отначало всичко тръгна добре, ако се изключи все пак невинното обстоятелство, че Иван Руменов се обръщаше към новата си позната с „мадам“. Но по едно време Митка Гръбчева, която имаше свое особено мнение за лекарите, неочаквано заяви, че били известни случаи, при които българските медици са причинили, може би дори умишлено, смъртта на няколко активни борци срещу фашизма. Иван Руменов не издържа такова обвинение срещу съсловието и избухна:

– Мадам, вие говорите глупости!

– Аз ли говоря глупости, че аз мога да докажа тези неща.

– Ако вие ми посочите един-единствен пример в България, лекар или сестра да са причинили умишлено смъртта на някой бивш партизанин или въобще хора от вашата класа… аз съм готов, аз съм готов никога повече да не се занимавам с медицина.

Разбира се, Митка Гръбчева нямаше конкретни аргументи, но не се отказваше от израза „лекарите го умориха“.

– Вашите лекари от правителствена болница може и някого да уморят, но то не е нарочно, а от страх и некадърност.

Съвсем наскоро Руменов беше оперирал в самата правителствена болница зет си, известен учен, академик, който бил настанен там. Лекарите се колебаели за диагнозата, а положението било критично. Руменов дошъл да го прегледа, преценил състоянието и без да пита началниците, свикал екип от доброволци, облякъл се, взел скалпела и отворил болния, както се казва на хирургическо наречие. Зетят оживял.

– Мадам… – започна отново Руменов и аз го ритнах под масата.

– Защо ме риташ? – попита невинно той.

В това време Митка се беше разгорещила, беше хванала една чаша с вино и я местеше напред-назад по масата. Руменов се присегна, взе чашата и каза:

– Тази чаша е моя!

Разпрата бе надвиснала, но тогава се появи Борко, благият и разумен съпруг на Иванка, и някак си обстановката се разведри.

Няколко дни по-късно Митка Гръбчева заяви:

– Тоя твоят лекар може да е добър специалист, но с тая уста никога няма да го направят професор.

Нещо, което аз отдавна знаех.

Днес лековато обичат да определят хора като Митка Гръбчева наистина само по един-единствен признак – терористи, убийци, заслепени комунисти. Аз познавах тази жена и точно заради това ми се иска да кажа няколко думи за нейния дълбоко противоречив, понякога неистов характер. Иначе не би било честно от моя страна.

Кадър от филма “Черните ангели”, по спомените на Митка Гръбчева “В името на народа”

Най-напред твърдя, че да се отрича съществуването на партизанско движение в България през последните години на войната или да се свежда то до обикновено разбойничество, подкрепяно от Москва, е исторически кретенизъм. Партизанско движение имаше, отрязаните глави по площадите бяха действителност, подпалените от полицията къщи бяха действителност, разстреляните ятаци не са мит, Ястребино не е мит. Това движение се подкрепяше не само от Москва, но и от Лондон.

Митовете дойдоха по-късно, когато истината за съпротивата се преувеличи едва ли не до епоса на Илиадата, героизира се, баладизира се, че на много хора им додея и наистина им се искаше изобщо да отрекат всичко.

Сигурно е, че между партизаните е имало хора с криминално минало, които са потърсили спасение от полицията в землянките. Сигурно е, че чести обекти на нападение са били мандрите. Сигурно е ,че между партизаните е имало саморазправи. Но между тях са били хора като Денчо Знеполски, Славчо Трънски, Желю Демиревски, Христо Ганев и мнозина други заблудени или не, но вярващи, че отиват на смърт заради право дело. Та това е история стара като света. И че в нея, почти случайно, попада едно младо момиче, също е случай, повтарял се хиляди пъти.

Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.

След смъртта на генерал Гръбчев Митка решила да се сдобие с лека кола. Купила едно Пежо 404 и храбро го подкарала. Вече имала зад гърба си катастрофа с друг автомобил и скоро се отказала да шофира и пежото.

– Опитах се аз да го карам, на няколко пъти се качвах по тротоарите и видях, че не е за мене тази работа!

За шофьор на колата тя определила Борко, съпругът на Иванка. Това нейно решение хвърлило в огромно разочарование сина Сокол, който бил още твърде млад.

И тъй Борко кротко и внимателно управлявал колата, а Сокол ревнувал. Черна завист! И веднъж какво да види – ауспухът на пежото черен – почернял отвътре.

– Маме – възкликнал Сокол,- виж колко е почернял ауспухът на колата.

– Е?

– Ами Борко не я кара както трябва. Тази кола е високооборотна, тя трябва да се кара с повече газ, така се разваля моторът.

– Тъй ли? – възкликнала Митка и се замислила за почернелия ауспух.

А тя беше недоверчив човек и понякога тази недоверчивост стигаше до мнителност. Тя самата си признаваше:

– Ако съм оцелела на този свят, то е защото не съм вервала на хората!

И така, Борко бил уволнен, а Сокол назначен на мечтаната длъжност.

След няколко дни той и майка му тръгнали да пътуват за Етрополе. Младият шофьор карал колата в обороти и малко преди Ботевград успял да се мушне под един пресичащ самосвал. Катастрофата била жестока. Митка Гръбчева – тежко ранена, животът й гаснел. Закарали я в Ботевградската болница. А Сокол – на Сокол му нямало нищо, жив и здрав. На шашкън птиче господ гняздото му вие! За пежото да не говорим – скръбен куп ламарина.

Една операция, втора, будещите подозрение инак лекари, този път си свършили работата. Извадили далака, наместили потрошени кости, след дълга схватка със смъртта някогашната атентаторка оцеляла. Когато дошла в съзнание, видяла пред очите си Иванка.

– Къде е брат ти? – попитала строго Митка.

– Тука е – отвърнала Иванка

– Къде е?

– Не смее да влезе.

– Кажи му да дойде! – наредила Митка.

Влезнал Сокол и като видял майка си цялата в бинтове, екстензии, гипсове, разплакало се момчето. А майката, като се убедила че момчето й е живо и здраво, помълчала, помълчала и рекла:

– Браво, мама, браво, побеле му на пежото ауспуха!

Корица от книгата на Митка Гръбчева

В началото на 1976 година редактирах една книга, в която Митка Гръбчева години наред се бе трудила да опише живота на съпруга си. И за пръв път изживях нещо странно, за пръв път се самопринудих да стана цензор. Имаше защо. На свой ред и генерал Гръбчев беше претърпял доста неприятности по времето на така наречения култ към личността. Разжалван, уволняван, по-късно реабилитиран, и починал преждевременно от сърдечен удар според официалната версия. Жена му познаваше и не можеше да опрости виновниците за гоненията му. В книгата си ги назоваваше с имената им, описваше поведението им и делата им без задръжки и милост. А повечето от тези хора все още заемаха важни длъжности във властта. И ето че аз, бившият буржоазен елемент, започнах да правя забележки на някогашната пролетарка, напълно издържани в духа на социалистическия реализъм. Спомням си едни редове, в които се споменаваше как семейството на виден функционер, достигнал до поста министър на вътрешните работи, обсебило жилището на някогашния вътрешен министър Габровски. Твърдението ми се стори прекалено изобличаващо бойците против фашизма и казах:

– Това няма да мине!

Митка Гръбчева ме погледна учудено:

– Кое няма да мине?

– Това за апартамента на Габровски. Няма да ти го пуснат.

– Ами да идат да проверят бе, всичко си е там: и мебелите, и килимите, и те… Няма да го махаме! Остави го!

Оставих го. В печатното издание този пасаж, разбира се, бе съкратен. Изобщо, според самата Митка Гръбчева, книгата излязла след епична битка. Вярно, малко съкратена, но затова пък с предговор от самия Тодор Живков.

„Винаги съм била обикновен редник на партията“ – беше писала тази жена, която бе тъй неудържима, че решеше ли, успяваше да проникне и в кабинета на самия генерален секретар.

Понякога нейните изблици на откровеност бяха смайващи, без да се съобразяват нито с политиката, нито с обстановката на момента. Така в книгата й „В името на народа„, която беше претърпяла няколко издания и се четеше с интерес от всякакви хора, има следните многозначителни изречения:

„Девети септември!

С колко много вълнения, мисли, чувства и събития бе изпълнен нашия пръв свободен ден…

Само че на нас не ни бе до празници, че ни чакаше работа.

Дадох сигнал за строяване на партизаните. И изведнъж видях, че те са се удвоили“.

Не вярвам партизанската командирка да си е давала сметка, че ето тези хора, притъкмили се към партизанския отряд в нощта и сутринта на девети септември, ще се превърнат в най-отблъскващата обществена прослойка през годините, които последваха.

А това, което в известен смисъл уличаваше самия мен, бе умението ми да бъда цензор, да откривам излагащи народната власт изрази, словосъчетания, скрити помисли и враждебни настроения. Навремето ръководителят на охраната на Шарл Де Гол обмислял всички начини, по които той лично би убил генерала, и веднага вземал мерки да се предпазят от тях. Нещо подобно има и при цензорите.Те не трябва да обичат властта, напротив, може дори да я ненавиждат, но трябва да откриват и най-малките, незабележими слабости и грехове, да знаят къде може да бъде уязвена и прилежно да я предпазват от това.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Поетът Венко Марковски, България и идеологическият Мефистофел

Статията е с автор Иван Николов, директор  на сп. „България – Македония”, свалена от този сайт.

„Без творчество животът става безсмислен. Книжовният труд, като всеки труд, изисква постоянство. И ако се занемари, то се отразява зле на самия творец. Защото талантът показва своето истинско лице в процеса на работа.“ Венко Марковски

Кой не е видял Алтъна?
Кому не памет свъртяла
Алтъна – алтън на гърло,
Алтъна – жива приказка?

Една е мома Алтъна,
на лице – пъпка трендафил,
на снага – стройна калина,
на мерак – огън разгорял!

Седи ли – гори земята,
гледа ли – рани отваря,
мине ли – буря планинска,
пее ли – мома пробужда!

Кога се Алтън родила,
три пъти зора зорила,
три пъти светът се менил,
три пъти се раят отворил!

Пролет й била постеля,
горска я сърна доила,
ангели песни пеяли,
над нея слънце греяло!

Кой не видял Алтъна,
кому не сърце отнесла.
Женени жени остават,
ергени горят за нея!
1938 г.

„… македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание… със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско училище…“

Кр. Мисирков София, в.“20 юли“, 11 май 1924 г.

Безспорният талант, творящ в Скопие, Младен Сърбиновски посвети на Венко Марковски драма, която озаглави „Маке­донският Фауст“. Това е сполучлива метафора на целия жизнен път на поета, чийто чист и неподправен национален дух, ще претърпи разрушителното влияние на доктринерски насажданите комунистическите идеи с умопомрачителния уклон за денационализацията на българите в Македония и претворяването им в „македонци“.

Роденият в Скопие на 5 март 1915 г. Вениамин Тошев, (Венко Марковски е поетичният му псевдоним), с потекло от гр. Велес, е попил изцяло националния български дух, витаещ в атмосферата на семейството му. И въпреки че е ученик в сръбско училище, явно носи в себе си всичките съставки на българската духовност… И когато започва да лее стихове, те носят белега както на местната диалектна самобитност, така и на модерния литературен български език.

Станал подозрителен за властите, той известно време се крие в Скопие, после – в Белград, а през 1937 г. се озовава в София. Според покойния Коста Църнушанов тук е приет от Македонската бежанска организация като роден син. Поканен да публикува свои стихотворения в сп. „Илюстрация Илинден“, той веднага се превръща в сензация на българския поетичен небосклон. В списанието се появяват отзиви за неговите сти­хотворения с заглавия като „Нова струя в българската поезия“, „Великденски дар от родината“ и др.

Нова серия от възторжени отзиви ще се появат след отпечатването на поетичния му цикъл „Акорди на вечността. Данте Алигиери“ (Сонетен венец), появил се в бр. 90-ти на списанието през 1937 г. Особено респектират оценките на поети като Теодор Траянов и Николай Лилиев. По-късно, в предговора към първата му поетична книга „Народни бигори“ (1938) академик Стефан Младенов ще напише: „…българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългар­ския литературен език…“

* * *

Житейският път на никого не е права линия, камо ли на изпълнения с емоции и поетични видения творец. Срещата му в София с Коминтерновския вариант на комунистическите идеи и измислицата за македонска нация, отделна от българската, се оказва фатална за човека и поета Венко Марковски. Неговият идеен наставник Тодор Павлов ще преоре до дъно българската му духовна плът и ще създаде благоприятна почва за убийствените кълнове на отчуждаването от народностния ни ствол. И точно оттук започват неговите фаустофски мъки. Раздвоението, между схоластиката на проповедите на Тодор Павлов и живеца на спомена за домашното огнище го карат да прави зигзаги, които го изпращат при Титовите партизани. Тук той е роб на македонистичния постулат, но като в просъница отвреме-навреме духът на предците му се появява и властно го тласка към първоизвора на народността му.

По време на публично рецитиране на стихове

Това състояние на духа е доловено с тънка художествена прозорливост от Младен Сърбиновски, изразено чрез един монолог на превъплътения във Фауст Венко Марковски: „Трябва да се посипя с пепел, за да оцелея в Македония. Нямам толкова душа, колкото иска да ми вземе Мефистофел. Чувствам го навсякъде около себе си, но досега лично не съм го виждал. Крие се зад безброй лица. Като руска матрьошка. Една кукличка ще видя, но тя е само черупка, в която се крие друга. Ако точно така Гоце Делчев е проектирал Македония, като антична трагедия, поздравявам го. Оставам роб на дявола, но ще го намеря, за да си откупя душата…“

 

Македонизмът е духовният кратер за Венко, в който той потъва все повече и повече и стига до дъното му, но не за да остане там, а за да се оттласне и да излезе отново на светлина и със свободна душа. Това е драматичният катарзис на човека и поета, преминал през не едно и две изпитания, опитал се да възпре тоталното обезличаване на народа си под маската на новата националност, загърната с пелерината на Титовата социална и идейна алхимия. Светъл лъч в този тъмен период, се явават неговите опити заедно с Методи Андонов -Ченто, един своеобразен дисидент срещу антибългарските идеи на Светозар Вукмванович Темпо за сърбизиране на Македония, да възпират колкото се може този пагубен за родината им процес.

Косвена оценка на това дава закоравелият кариерист и Титово протеже, Страхил Гигов, получил като награда за верноподаничеството си поста Министър на вътрешните работи в следвоенна Македония. В неговата книга „Секьаваньа“ (Скопие, 1975) могат да се прочетат много критични оценки за Ченто и за Венко Марковски. Според Страхил Гигов Ченто заедно с Венко е оказал съпротива при изработването на Манифеста на Главния щаб на НОВ (Народоосвободителна войска), с който е трябвало да се открие първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г. и на което ще се вземат съдбоносните решения за „македонска нация“ и „език“. Ченто и Венко отхвърлят проекта на манифеста, връчен им от Светозар Вукмванович -Темпо на сръбски език, който съвсем началнически им нарежда: „Ево вам готов нацрт манифеста, израдите по ньему коначни текст на македонском езику!“ Те не само че не се съгласяват със сръбския вариант на Манифеста, а успяват, в рамките на възможното тогава, да вмъкнат в него някои допълнения като следните: „… Ще направим братство и единство с българския народ…“ или „… Да живее единството и братството на народите на Югославия с братския български народ…“

И затова Страхил Гигов продължава:“ За Венко и Ченто след това беше сформирана комисия от няколко члена на Главния щаб и на тях се направи забележка… „

И още: „Групата около Ченто и Венко не се намали. Те и двамата не подбираха средства, за да спечелват хората за себе си…“ (стр. 346-348). Трябва да сме наясно, че не са един и двама интелектуалците с лява ориентация в Македония, които увлечени от наивността на юношеските си мечти, попадаха в коварните мрежи на сърбокомунистическия молох. Ветеранът Панко Брашнаров, повярвал, че се осъществява Илинденският идеал, се съгласява да открие първото заседа­ние на АСНОМ, ехидно нарече­но от стратезите на повторната сърбизация на Македония Вторият Илинден, като прочита Ма­нифеста на Главния партизански щаб. След това плати с жи­вота си на Голи оток заради тази своя илюзия. Останалият единствен жив от Солунските атентатори Павел Шатев прие министерски пост, за да завърши живота си на бунището в Битоля.

Методи Андонов-Ченто, въпреки скептицизма и критицизма към проявите на кариеристите, беше си повярвал, че ще съумее да промени подготвяната в Белград нова трагична участ на Ма­кедония и прие да бъде нейния първи премиер. Уви, и той изпита всички изобретения на но­вите властници за унижения и издъхна като мъченик.

Венко Марковски преживя моменти на възходи и падения, за да се озове също в лагера на смъртта Голи оток, но в драматичната си одисея тук, успя да се освободи от нашепванията на Мефистофел, откупи собствената си душа и коленичи пред ол­тара на България.

Те всички сякаш бяха слепи за примера на Методи Шаторов – Шарло, който въпреки коминтерновската си закваска, прозря измамата на века с „македонската нация“ и като секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония още през 1941 г.се откъсна от Тито, което разбира се, му донесе куршум в гърба.

***

Венко Марковски като високоталантлив човек има изострени сетива за истините и неистините в живота и политиката, но илюзиите, заблудите и партийната дисциплинираност, внушени му от високопоставени пропагандисти като Тодор Павлов, го правят нерядко съмишленик на тези, които сменяха със злоба и сладострастно упоение народностния ни код в Македония. На моменти той беше певец на тази идеологическа вакханалия, но коренът, забит дълбоко в съзнанието му не залиня, а пусна нов, силен български филиз, който роди забележителни поетични творби като „Предания заветни“ и разтърсващата изповед „Кръвта вода не става“. В тази книга има редове, които те карат да настръхваш или да свиваш юмруците си от негодувание. Ето как Венко прави читателите си съпричастни на собствената си драма:

„Експериментът как от българин се прави македонец изпитах върху собственото си съзнание. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец. В концлагера Еникьой, дето прекарах от 1941 г., освободен вече от заблудата, че някога съм бил българин, аз – новоизлюпеният македонец –всеотдайно помагах на пристигащите заблудени българи от Македония да напускат българското си съзнание и да стават македонци… Заблудата, че създаваме „македонска“ нация продължавахме и като партизани от 1943 до 1945 г…. Македонизмът облече държавна дреха. Започнаха преследвания, арести, изтезания на невинни хора. Изчезваха българи без съд, Велес и Куманово бяха окървавени… Вратите на Македония с устав бяха широко отворени за навлизане на сърбизма… И още:“ Историческата грешка на Коминтерна унижаваше българската нация. БКП в името на интернационализма пристъпи към девалвация на националните интереси, като от българи насилствено правеше македонци. Хората в Македония се чувстваха измамени, посрамени. Съзнанието им беше ограбено. С наведени чела ходеха. С погледи говореха. С неизвестност вкъщи влизаха, с неизвестност от къщи излизаха. Без вина всеки българин беше в списъка на обвинените, само защото беше българин. Опасно бе в Македония, в люлката на България, да бъдеш българин, да кажеш, че си българин. Духът на Душан Силни суеверно владееше там. Всичко, което пречеше на сърбизирането, беше премахнато и отстранено…“

***

През 2009 г. в Скопие, може би спонтанно, а може би и дирижирано се разгоря един спор дали Венко Марковски трябва да се приобщи към днешната македонистична култура или да бъде заклеймен като предател. Дискусията намери отражение в 7 текста, публикувани през месец март в „Утрински весник“ под общо заглавие „Вистините и контраверзите за Венко Марковски“. Автор на тези текстове е дългогодишният кореспондент на в.“Нова Македония“ в София Виктор Цветаноски.

Известни имена в македонистичната историография и литература като тогавашния председател на МАНУ (Македонска академия на науките и уметностите) академик Георги Старделов, академиците Иван Катарджиев, Блаже Ристовски, Гане Тодоровски, професорите Стоян Ристевски, Виолета Ачкоска, Никола Жежов, Новица Виляновски и др. дадоха своите мнения и становища. Въпреки че мненията се различаваха рязко или в нюанс, те всички се изграждаха върху основата на македонистичния постулат. Разглеждането на идеолого-геополитическия продукт „македонска нация“ като нещо първоизворно и неподлежащо на никакви съмнения, уговорки и споро­ве, както винаги, сред тези среди, лишаваше разговора от се­риозна научна обоснованост и го затваряше в тясната клетка на сърбокомунистическото внуше­ние за Македония.

Независимо от тази едностранчивост, в спора се преплита­ха съвременността и миналото и в пресечната точка на тези две действителности бяха изречени и истини, или цитирани документи, които все пак могат, при добронамереност и изследователска безпристрастност, да възстановят една по-достоверна картина, която да даде аргументи в полза на дълбочинното из­следване на неподправената истина . За да продължим разсъжденията си, ще се спрем на някои от становищата.

Категорично за принадлежността на Венко към днешната македонистична култура е академик Георги Старделов, който твърди: „Македонецът Венко да се върне на македонците…Неоспорим е историко-литературният факт, че „Народни бигори“ и веднага след тях „Огинот“ са първите стихосбирки, излезли на македонски език и според това в началото на всички начала на съвременната македонска поезия трябва да стои името на Венко Марковски. На него му принадлежи епитета на пръв поет между основоположниците на съвременната македонска поезия.. “ Според този академик основоположник на съвременната македонска поезия не е Кочо Рацин, а Венко Марковски.

Венко (крайният вдясно) със съпругата си Филимена и Коле Неделковски

Подобно е мнението и на академик Блаже Ристовски: „Твор­чеството на Венко Марковски до заминаването му в България е само македонско. От това време ние нямаме по-богата поетична реч от Венковата. Както да говорим, ние нямаме по-добра поезия от неговата… Още по времето на войната, а след нея почти всички по-стойностни маршове и химни от времето на НОБ (Национално-освободителната борба) бяха по стихове на Венко Марковски… Това е наше дело, това е наш дух и принадлежи само на нас… Няма нужда да се прави реабилитация на поета, бореца и човека Венко Марковски, просто трябва да се прекланяме пред неговото македонско творчество като наше „македонско“.

На коренно противоположна позиция е академик Гане Тодоровски. Ето и неговите аргументи: „Нямат право всички, които днес в името на някакво свободомислие, против коравото и фанатично единомислие на защитниците на македонската идея, настояват за връщането на невинността на предателя Венко Марковски. Ялови са техните застъпничества и възклицания на висок глас…“ По-нататък той се спира на книгата на Венко „Кръвта вода не става“ като заявява емоционално: „Не апелирам, нито пък призовавам Венковите лобисти в Република Македония да възприемат тази книга, наситена с гневни и груби отрицания на македонството. Но все пак съм длъжен да предупредя, че невежеството не оправдава никого. Затова застъпниците на реабилитирането на родоотстъпника Венко Марковски нека да се позамислят дали е редно да убеждаваме своите потомци да честват антигерои… „

Подобно, дори по-категорично отрицателно е и мнението на Бошко Нацевски, кореспондент на „Нова Македония“ в София от края на 70-е години. Той смята, че „… необходимо е, за недостатъчно запознатите, човешкият и творчески портрет на по­ета да се представи в истинска светлина и окончателно да се разсее мъглата особено пред очите на тези, които разглеждат проблемите през очила с неподходящи диоптри… “ И продължава: „Не е възможно да се върне Венко Марковски в Македония. Не поради факта, че той вече е покойник, а поради безспорната истина, че докато беше жив и във време на своя творчески зенит, в много поетични опуси, интервюта, речи оформи и утвърди своята принадлежност към българския род…, “ като добавя: „На 17 октомври 1979 г. в интервю за софийския вестник „Труд“ Венко казва:“ Роден съм в Скопие, във възрожденско българско семейство… В същността на моето творчество винаги е била България… Моето съществуване е немислимо без България…“ И оценката на Бошко Нацевски: „С подобни твърдения Венко Марковски не стори кой знае какъв грях към македонците. Той, в своята но­ва родина България, само използва правото си на свободно самоопределяне на национална­та си принадлежност. Това е не толкова предателство, колкото злосторническо дело към македонците, на които, според негови лични изявления, е принадлежал повече от пет десетилетия… „

Ето ти и казус за разсъждаване. Всички, цитирани тук видни македонисти са единодушни, че Венко като партизанин се е проявил като незаменим поет. Дори един Лазар Колишевски, най-смъртният му враг, по-късно ще заяви пред д-р Стоян Ристевски: „Когато се пише за една личност или за едно събитие, трябва да се пише така, както е било тогава, а не да се тръгва от днешното гледище. Навремето първа личност в македонската литература, култура и наука беше Венко Марковски, а Блаже Конески току-що се появяваше … (Виктор Цветаноски „Вистините и контраверзите за Венко Марковски, 5-и текст)

Къде се къса нишката обаче. Нишката се къса, там, където тези авторитети на македонистиката и дума не обелват, за опасността от сърбизиране на следвоенна Македония, процес, който започва именно в партизанските сборища и с активното участие на същите тези личности. И ако Венко Марковски точно в това време с написал завладяващи маршове и химни, както твърди Блаже Ристовски, защо да не предположим, а сигурно е и така, че вдъхновението за тези творби, той е черпил от идеята за самостоятелна Македония след войната, защото той беше и си остана македонец, македонски българин, а не македонист със сърбска закваска… Как да си обясним иначе този изтръгнат от сърцето му вопъл в съдбоносната за него 1956 г.:

Българийо, за теб сърцето ми копнее
и мойте мисли всеки миг летят към теб.
Българийо, във тебе и нощта светлее,
а тука и денят потъва в черен креп…

Нека да погледнем на поетите като хора от друго тесто.Те живеят по закони, които не се препокриват с тези на останалите. И разбира се, поради тези причини, напълно възможно е точно тогава Венко да не е успял да съзре голямата опасност от сърбизацията, която се превръща в държавна политика след войната. Цялото му последващо поведение и творчество подс­казва вече за изострените му сетива за ставащото покрай Вардара.

Вече споменахме за оценките на Страхил Гигов за съвместната съпротива на Венко и Ченто срещу опитите да се внесат сръбски елементи в Манифеста на Главния щаб. По-късно тази съпротива ще се прояви особено с участието на Венко Марковски в Комисията за създаването на македонския език. По този повод в петия текст Виктор Цветаноски отбелязва: „Първият по-видим сблъсък на Венко Марковски с тогавашните проюгославски партийни кадри е станал по времето на създаването на македонския литературен език…“ По-нататък той цитира писмо, което е изпратено от ЦК на Македонската комунистическа партия до ЦК на КПЮ, подписано от Лазар Колишевски, в което се настоява да бъдат поканени от Москва специалисти-езиковеди, за да помогнат, защото: „Разни елементи, които още не могат да приемат Федеративна Югославия биха използвали и се опитват да използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в нашия народ и да го отдалечат от Федеративна Югославия…“По-нататък в писмото се набляга, че именно промакедонските елементи не искат да приемат сръбската азбука, между които е и Венко… Съвсем ясно е, че в този период, Венко Марковски като човек и във власта, и в партията, отвътре воюва срещу сърбизацията, която точно тогава се налагаше брутално чрез македонизацията, като контрапункт на всичко българско. Това предопределя и по-нататъшната му съдба.

В шестия си текст Виктор Цветноски привежда и един епизод, който е известен добре и в българската историография и мемоаристика, но който в случая е още една тухла към изграждане на образа на Венко Марковски като човек, който вижда застрашителната офанзива по затриването на българския облик на Македония.

Цитирам го дословно:“…в 1946 година Венко е изключен от Комунистическата партия, а като причина за това се изтъква евентуалното разкриване на партийни тайни при една среща, … която той заедно с Павел Шатев… е имал с Вълко Червенков и с Тодор Павлов, български делегати на Всеславянския конгрес. Ще бъде обвинен, че пред тях изнесъл неистини за македонското ръководство. Тогава и Павел Шатев ще бъде снет като първи подпредседател на Президиума на АСНОМ…“ Всъщност, обществена тайна и в София, и в Скопие е, че тогава и двамата са споделили тревогата си, че в Македония се върши системно заличаване на всичко българско.

От всичко казано дотук ясно се очертава посоката, която отвежда към подмолите на Венковата светая светих, където партийната дисциплинираност е като обрив по кожата, под която напират импулсите на съмненията и преоценките. Стихотворенията, писани в партизанските землянки и малко след това не са ли някаква камуфлажна бродерия върху канавацата на сърбокомунистическата конюнктура, в която той вплита и собствените си заблуди, самозалъгвайки се на моменти, че твори историята на самостоятелната Македония!? И тук може би трябва да откриваме оня лъкатушещ, между изконно същностното и повърхностно привнесеното, сложен психологически синдром, неподвластен на опростенческите оценъчни методики. В случая с Венко Марковски оценките в черно и бяло, т.е. „македонец“ или българин не отвеждат наникъде. И ръцете, които фанатично държат черно- белия аршин, освен да го размахват неистово, нищо друго не могат да постигнат.

* * *

Божествено надареният наш литературен изследовател, критик и есеист Цветан Стоянов има един забележителен труд , озаглавен „Геният и неговият наставник“, за съжаление останал недовършен, поради внезапната ранна смърт на твореца. Оставам настрана литературно-естетическите достойнства на това изследване. За нас, в случая е важна идеята на Цветан Стоянов да разгледа отношението между тайния съветник на Императорския руски двор, оберпрокурора на Светия синод на РПЦ Константин Победоносцев и неговите амбиции да моделира гения на Достоевски така, че използвайки мистиката и религиозното чувство на писателя, той да обслужва политиката на Император Александър Трети.

Не е ли подобна и амбицията на идеологическия наставник Тодор Павлов да моделира възгледите и таланта на Венко Марковски според разрушителните амбиции на Коминтерна за създаване на нови нации! И тази политика не улесни ли практическото осъществяване на сръбската стратегия на Стоян Новакович за македонизма!? Подобно на Победоносцев Тодор Павлов на моменти се радваше, че чрез Венковия талант постига целите си, но всъщност той самият се обезличаваше национално с тази си умопомрачителност, защото и той е от Македония, от гр. Щип. А когато Венко Марковски, преминавайки през горнилото на страданията, прозря заблудата си, Тодор Павлов като фарисея Победоносцев, както го нарича Бердяев, заяви високо, че винаги е защитавал своето българс­ко име. (Справка – „Архивите говорят“, „Македонският въпрос в българо-югославските отно­шения 1950-1967“, София, 2009).

Отговорът на големия въпрос за националната същност на Венко Марковски не може да се търси в Скопие, защото там разглеждат проблемите върху един изкуствено създаден тънък исторически слой, благоприятна среда за развъждане на всякакъв вид вируси, поразяващи добросъвестните научни твърдения.

Истината за националната принадлежност на Венко Марковски можем да открием в семейната среда. Отговорът, защо по-голямата му сестра Параскева е член на Тайната културно- просветна организация на македонските българки, организация, която има за цел да предпази подрастващите в Македония от сърбизация, е еднозначен. Възторженото му приемане в София от бежанските братства от Македония е само нов щрих към не­говото национално самоопределение. Забележителни са думите на Иван Хаджов, родом от Струга, който през 1931 г. с псевдоним Veritas издава сборника „Македония под робство. Документи и свидетелства“, за неговата първа стихотворна книга „Народни бигори“:“Всички късчета от тази сбирка авторът е изпял още докато е бил в Родината си…Те са твърде указателни за мислите, чувствата и настроенията на едно поколение българчета, което се е възпитавало под изключителното действие на не наше училище, на не наша книга и литература. Авторът е възпитаник на сръбското училище, на сръбската книга. Но бащиният български език… са поддържали яките връзки между младия човек и неговия народ…“

Няма съмнение, че македонизмът е вирус, умишлено инжектиран в духовната плът на Венко Марковски, с цел отчуждаване от родовия му корен, но той предизвика само силен обрив по кожата, който не можа да засегне дълбоките пластове на неговата изконна българска самобитност.

Това е истината за поета и българина Венко Марковски и който не я вижда, той е слепец, претендиращ, че е зрящ…

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Бялата книга за бъдещето на ЕС – България извън пътя, с откраднати гуми?

Мислех да опиша тъгата ми от т.нар. Бяла книга* за бъдещето на ЕС, представена от председателя на Европейската комисия г-н Юнкер, но попаднах на това изказване на шефа на европейските социалисти Сергей Станишев, което ще ми спести труда.
Освен изразените в статията притеснения за България, аз имам още едно: тази Бяла книга се обсъжда на срещите на върха, а ние – в страната – не само не знаем какво мислят на “Дондуков” 1 или 2, но и нямаме възможност за участие в процеса на мислене на нашите политици.
Държавата няма изработена платформа… Не, вижте, нека сме болезнено честни: дори и да имаше начин да допринесем с нещо в обсъжданията, ние – гражданите – пак нямаше да го сторим.

Народът ще стои отстрани, ще гледа сеир, но няма да се хване да участва в търсенето на решения. Дали го прави от горчив опит, дали от мързел – няма особено значение.

Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер

Ние прощаваме много неща на нашите политици – лъжите, наглостта, липсата на възпитание, простотията…, но едното нещо, което не бива да им простим е, че направиха политиката процес, в който нормалните граждани не искат да участват и от който се отвращават.
Имаме и пример от последните месеци: вече повече от два месеца България НЯМА свой представител в Европейската комисия!
Нито кабинетът “Борисов”, нито служебното правителство, нито президентът Плевнелиев, нито президентът Радев се хванаха да инициират разговор с всички парламентарно представени партии, за да се разберат по един толкова ВАЖЕН въпрос! Е, как е възможно да не могат да скочат над толкова ниска летва?
Има свободно място, което се полага по право на България. Има ресор, който се е освободил след като германският еврокомисар пое “ресора на Кристалина”. Има поне няколко кандидати, които стават, както партийни, така и безпартийни.
Има, но няма функционираща държава, с работещи институции и – най-важното? – с обединени политици, когато става дума за интересите на страната!

Ето, Станишев предлага нещо полезно за България.
Как мислите, колко от нашите политици ще кажат: “Ей, вярно, бе! Да се обединим зад тези думи и да не позволим да има Европа на две скорости!” Колко?

Страхувам се, че ще има Европа не на две, а на три скорости: първа и втора за другите страни, а трета – за България. И няма да е скорост, а ще е само лоста за скоростите, но… изваден от скоростната кутия. Като в стария виц –

ще седим в колата, извън пътя, с откраднати гуми (заедно с джантите!), на трупчета, ще местим лоста за скоростите и… ще се клатим вляво и вдясно, за да имитираме движение.

От време на време ще попържаме, уж че сме минали през някоя дупка, появила се след първия сняг.

А в това време отпред ще виждаме изчезващите червени светлини от стоповете на европейската кола. В огледалото пък няма да има никакви фарове, защото след нас няма никой.

______
* – Можете да свалите “Бялата книга” тук, 5.5 Мб.

Posted in Bulgaria, European Union, politics, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Непокорени букви – 102 години от рождението на Венко Марковски (статия на македонски)

Статия от сайта “Македонско-българско приятелство“* – б.м., Вени Марковски, която публикувах във Фейсбук със следната бележка:

Мнозина твърдят, че в днешните вестници може да се срещнат най-гнусни нападки.
Приложената статия ще ви покаже, че не е така!

Революционерът и признат за национален герой и в България, и в Македония Гоце Делчев разбираше света “единствено като поле за културна надпревара между народите”.
За съжаление не от днес и не от вчера ние – на Балканите – разбираме света като поле за некултурна надпревара. При това не само между народите, но и вътре, в самите народи. И не честна, а нечестна – с лакти, с ритници по глезените, с мръсни номера.
С други думи, полето е кално и мръсно, а културата никаква я няма, но за сметка на това има озлобление, завист, мятане на камъни, унизяване на опонентите, отнемане на гражданските и човешките им права и опити за тяхното очерняне, а често – и физическо отстраняване. Така е било преди 76 години, когато про-нацисткото правителство на Борис III и Богдан Филов вкарва дядо ми в концлагер, защото са се страхували от силата на поетичното слово. Така е било и 6-7 години по-късно, когато югославският “цар” Тито първо го вкарва в затвора, а след още няколко години го наказва с дълго време в мъчителния ад на концлагера “Голи оток”.

Ето три параграфа от статията, на български, цялата можете да прочетете, ако кликнете върху снимката:

“Днес, когато говорим за този голям поет, не можем да не споменем термина ‘реабилитация’ в неговия политически контекст. Тъжен факт е, че през XXI век все още говорим за реабилитация… на хора, на творчество. Марковски не е пощаден от чернобялата мания – “Ако не си с нас, значи си против нас”…
…Не са били един и двама тези, които са се отрекли от всяка добра дума, която са казали за стойността на творчеството на Марковски. Той е бил забравен и жив “погребан” за културния живот в социалистическа република Македония. Можем само да предполагаме колко гняв и болка са се събрали в душата на големия поет, когато всички онези, които до вчера са признавали неговия талант, днес са се надпреварвали кой пръв да плюе върху него, с цел да се подмаже на титовия режим.
Марковски е изгонен от Македония. Той е унищожен психически и морално от довчерашните си съратници и колеги. Никой от неговите душевни палачи не е бил осъден. Напротив, някои от тях и до последните си дни се радват на почит от македонската държава. Съдбата на Венко Марковски е като подсещане за всеки непокорен дух. Посланието е ясно, а именно: ако риташ ръжена, ще се изгориш. Дребните души никога не са се изгарят, те само бавно се превръщат в пепел.”

***

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени

Непокорени букви

Денеска се навршуваат 102 години од раѓањето на големиот македонски и бугарски поет и интелектуалец од највисок ранг Венко Марковски. Човек што беше од двете страни на „рововската војна“ меѓу идеологиите на  Југославија на Тито и Бугарија на Живков. Венко Марковски се смета за основоположник на современата македонска поезија, воедно со тоа е нарекуван и дводомен автор (бидејќи пишувал на македонски и бугарски јазик). Истите тие што го нарекуваат Марковски дводомен, забораваат дека се „адвокати“ на антимакедонската власт, која го избрка големиот поет во Бугарија.

Венијамин Миланов Тошев, познат како Венко Марковски е роден во Скопје 1915 година, во сиромашно, скромно семејство. Татко му, Милан, бил курир во општината, а мајка му, Љубица, продавала ситници на тезга. Освен Венко, тие имале уште три ќерки.

Основно училиште завршил во Скопје, а образованието го продолжил во скопската машка гимназија, каде 1931 година, заедно со неколку свои соученици го формираат Литературниот кружок. Таму се воделе дискусии за создавање на македонскиот литературен јазик, како и за подобро запознавање со македонската историја, традиција и фолклор. Овој кружок, по приемот во Комунистичката партија прераснува во илегална организација Македонска ослободителна револуционерна организација (МОРО), подоцна преименувана во Македонска младинска револуционерна организација (ММРО). Пред матурирањето, организацијата е разбиена, а нејзините членови се затворени. Венко поминал 31 ден во затвор, а потоа бил отстранет од училиштето и не му било дозволено да полага матура. Избегал во Софија, Бугарија, каде е примен на Филолошкиот факултет, во катедрата за Словенска филологија.

Во Софија, Венко Марковски му се приклучил на Македонскиот литературен кружок во кој членувале: Никола Јонков Вапцаров, Ангел Жаров, Кирил Николов, Ѓорѓи Абаџиев, Митко Зафировски, Стефан Нанов, Коле Неделковски и Димитар Митрев.

Истата, 1938 година се оженил со Филимена, а прв сведок им бил Коле Неделковски.

Марковски е дел во сите три комисии за кодификација на македонскиот јазик. Бил противник на прифаќањето и примената на Вуковата азбука за македонскиот јазик. Ја предложил употребата на буквата Ѕ и бил застапник за употребата на  ъ (големиот ер).

Оттогаш започнува неговиот судир со власта. Подоцна, ќе биде исклучен од партијата заради „предавање партиски тајни“, односно зашто зборувал дека Македонија се србизира,  бил затворен, а неговото семејство интернирано во Кичево. Две години поминал во домашен притвор, а 1956 година е осуден 5 години робија на Голи Оток заради пишување и дистрибуирање на памфлетот со поемата „Сувремени парадокси“ каде ја критикува власта. За жал, и во Друштвото на писателите, неговите пријатели, го осудуваат и никој не застанува на негова страна. По враќањето од робија, животот во Македонија му станува неподнослив. Од еден од најголемите поети на своето време тој станува непочитуван, необјавуван, отстранет од општеството, прогласен за граѓанин од втор ред. Згора на тоа, бил принуден во весникот Нова Македонија да даде изјава во која се оцрнува себеси, а како награда му објавуваат збирка песни „Стихови“, а драмата „Гоце“ се поставува на сцената во Македонскиот народен театар.

Hо, односот кон него не се сменил, тој во Македонија, односно СФРЈ бил непожелен и 1965 година, практично е екстерниран во Бугарија. Од другата страна на границата добива разни признанија и привилегии, именуван е  за академик на Бугарската академија на науките, неколкупати е народен пратеник и добитник на највисоката награда за литература „Ѓорѓи Димитров“, прогласен за херој на Бугарија и јунак на социјалистичкиот труд.Умира во Софија, 1988 година. Четириестина години, од политички причини, е избришан од македонската (литературна) сцена.

Литературно творештво

Со своите две збирки песни „Народни бигори“ и „Огинот“ напишани на македонски јазик, а издадени во Софија 1938 година, Венко Марковски е еден од основоположниците на македонската современа поезија.

Освен нив, на македонски јазик ги напишал делата:

„Илинден“, „Луња“, „Елегии“, „Гоце“, „Чудна е Македонија“, „Гламји“, „Робии“, „Климе“, „Над пламнати бездни“, „Сказна за резбарот“;„Робии“ од Венко Марковски

а на бугарски: „Орлицата“, „Вистината е жестока“, „Легенда за Гоце“, „Крвта вода не станува“ (Одговор на „Историја на македонскиот народ“ во три дела), „Преданија заветни“, сонетните венци: „Бунтовни воштеници“, „Вековни врвулици“, и „Судбовни маченици“; „Голи Оток – островот на смртта“.

“Од един народ ние создадовме два народа. Од еден јазик направивме два. Во името на вистината браневме заблуди. Стар јарем разбивавме. Ковавме нов омот. Над Бугарија без жал го делевме небесниот свод. Одвраќавме поглед од мајка со мајчинско слово…
(„Предания заветни“, песна втора)

 

Денес кога зборуваме за овој голем поет, не можеме, а да не го спомнеме терминот рехабилитација во неговиот политички контекст. Тажен факт е во 21 век се уште да се зборува за рехабилитации… На луѓе, на творештво. Марковски не е поштеден од црнобелата манија- „Ако не си со нас, значи дека си против нас“. Поетот е дел од комисијата за кодификација на македонскиот литературен јазик, токму поради фактот дека се побунил против србизирањето на јазикот, Марковски влегува во еден отворен конфликт со тогашната југословенска власт. Ставот, кој се разликува од идеолошката матрица наметната од југословенскиот културно-политички систем на вредности и идеи, е во основата на прогонот извршен врз поетот.

Не биле еден и двајца тие што се одрекле од секој добар збор што кажале за вредноста на творештвото на Марковски. Тој бил заборавен и жив „погребан“ за културниот живот во СР Македонија. Можеме само да погодуваме колкав гнев и болка се насобрале во душата на големиот поет, кога сите тие што до вчера го признавале неговиот талент, денес се натпреварувале, кој по прв да го плукне, со цел да му се додвори на титовистичкиот режим.

Марковски е избркан од Македонија. Тој е уништен психички и морално од довчерашните свои соработници и колеги. Никој од неговите духовни џелати не добил осуда. Напротив, некои од нив и до последните свои денови, се радувале на почит од македонската јавност. Судбината на Венко Марковски е како потсетник за секој непокорен дух. Пораката е јасна, а имено, ако го риташ раженот ќе се изгориш. Ситните души никогаш не се горат, тие само бавно согоруваат.

Насловната фотографија е превземена од www.weni.com и личниот блог на Вени и Игор Маркоски, внуци на големиот поет.

_______
* – Контакти за връзка с организацията: ул. Скопска бр.9а, Скопје, Македонија, +38978209919, Понеделник-Петок 09:00 – 16:00 часот.

Posted in Bulgaria, European Union, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Николай Поппетров: Няма германски ултиматум за депортиране на евреите

Николай Поппетров е специалист в Института за исторически изследвания на БАН. Има над 30 студии на тема фашизъм и авторитарни режими в периода 1918-1944 г., част от които са публикувани в Германия. Автор на книгата „Фашизмът в България: развитие и прояви”. Интервюто с него е публикувано на 31.10.2012 г. в сайта на БХК, а аз го препечатвам защото разкрива интересни и малко познати подробности от историята на България за едно мрачно – и тоталитарно! – време.

 

Определихте българския антисемитизъм преди 1944 г. като „един дребен белег от тогавашната ситуация”. Какво имахте предвид?

Нашият антисемитизъм е странен, защото е абсолютно латентен и е свързан с липса на интерес към темата в широките обществени кръгове. Като цяло масата не се интересува от това, този дебат й е чужд. Ако има някаква негативност към евреите, тя се изразява в стереотипите, които битуват в обществото. Във всяко европейско общество има такива стереотипи, зависи колко са широки кръговете, в които битуват. Става дума за ритуални убийства, отвличане на деца и пр., това са стари легенди отпреди 500-600 години в различни адаптации, а също и нещо от антисемитската книжнина, което е дошло по някакъв път. Не бива да забравяме, че антисемитската книжнина в периода на 90-те години на XIX век и първото десетилетие на XX век е написана на едно доста примитивно ниво, което кореспондира обаче с нивото на аудиторията. Това е примитивна литература, директно ориентирана към едно средно и ниско културно ниво. Българският антисемитизъм е абсолютно пасивен и показва, че трябва да има държавна власт, която да го осъществява. Антисeмитските акции не срещат почти никакъв отзвук. Говорим за акцията на Кабакчиев в началото на 30-те години, когато са отвлечени евреи с цел откуп и малтретиране, говорим за акциите на „Ратниците” срещу еврейски магазини в края на 30-те години. Като цяло тези акции нямат отзвук, обществото не им дава рамо, не ги оценява позитивно. Винаги се изтъква, че антисемитизмът в България е осъден, поради това, че обществото е толерантно. То е по-скоро индиферентно, което не означава, че хората не са толерантни, но някаква активна толерантност не съществува. Подчертавам, че това е нещо различно в сравнение с активни антисeмитски обществени нагласи, каквито съществуват например в руското общество в периода до 1917 г., в полското общество, в Румъния, където междувоенният антисемитизъм е много силен. Това го няма в България. Това отличава българската ситуация.

Един от основните въпроси, около които се завъртя дебатът за спасяването и неспасяването на евреите в България, е въпросът за статута на т. нар. „нови земи”. Как да определим този статут – от една страна, административната власт там е българска, от друга страна, се твърди, че българските институции са подчинени на германската власт?

Цар Борис III дружески стиска ръката на Хитлер

У нас много се говори, че понятието окупационен корпус е невярно, че когато става дума за българска окупация на Македония и Тракия, това е абсолютно невярно, че това са изконно наши земи, които ние си взимаме по силата на някаква ситуация, но никога не се изяснява по силата на каква ситуация ги взимаме. Обикновено въпросът за корпуса се забравя, когато трябва да се изведе еврейският въпрос. Тогава казваме: „Ами да, там бяха германците, те бяха окупирали тези земи, те взеха нашите евреи и нищо не можеше да се направи”. Въпросът е сложен, тъй като самата българска държава не го изяснява. Българската държава търси да установи едно положение, което после да бъде заварено положение, от което да преговаря и да каже: „Ето, това са нашите земи, ние сме ги администрирали”. Това е презумпцията на българската държава, но ние нямаме документи, където стъпките на тази политика да са описани детайлно. Политиката е постепенно да ги интегрираме и ги интегрираме напълно. Финалът е създаване на музей, театър и библиотека в Скопие. Интегрираме ги административно, военно-полицейски, съдебно, религиозно, просветно, като здравеопазване и благоустройство – няма институция в България, която да не е представена там. И съответно наливаме много пари, използвам израза „наливане на пари”, тъй като това е безсмислено, тъй като не се знае дали тези земи ще бъдат наши, или не. Ние нямаме никаква уговорка и поне досега не сме видели протокола от разговора на цар Борис с Хитлер. Знаете, че разговорите на цар Борис с Хитлер са vis-à-vis, без преводач. Ние нямаме документ, който да ни показва, че фюрерът е обещал на цар Борис, че тези земи ще бъдат български след някаква мирна конференция. Друга е ситуацията с Добруджа, там има договор между легитимно румънско и легитимно българско правителство. А тук кой е посредникът – сръбската държава е марионетна държава, няма официална сръбска държава след разгрома на Югославия, в Гърция също няма легитимно правителство, което може да подпише договор. Страната, с която можем да подпишем договор, е само Германия, но ние нямаме такъв документ с Германия. Така че това е статутът на тези земи – ние ги считаме за собствени и реално германците имат малка юрисдикция върху тях. Сега, ако питаме кой е виновен за депортацията, в голяма степен ние сме виновни за депортацията.

Така или иначе въпросът за статута е свързан с въпроса за вината.

Ние преговаряме с германците по един изключително унизителен и засягащ националната ни чест начин. Вината е на тези, които са водили тези преговори, тоест Белев и неговото ведомство – Комисарството по еврейските въпроси. Те преговарят с германците за заплащане на германските разноски по депортирането на евреите. Не стига, че им предаваме евреите, но трябва и да платим за това. Това е нещо, което също трябва да изведем на преден план. Разбира се, не можем да прехвърлим вината само върху Белев. Той е чиновник, над когото също има институции. Възможно е и самата история на Третия райх показва, че има институции, които могат да действат без върховната власт да знае точно какво правят. Така или иначе това е официална институция на българската държава и българската държава знае, че с тези евреи става нещо лошо, нещо нередно, нещо, за което обществото не бива да знае. Защо иначе ще се разиграва целият този сценарий с прехвърлянето на въпроса от Народното събрание към Министерския съвет и пазенето му в тайна.

Доста реплики предизвика вашата теза, че в крайна сметка спасяването на българските евреи става възможно именно благодарение на санкцията на цар Борис III.

Далеч съм от мисълта да натоварвам с всичко цар Борис – положително или отрицателно. Нито твърдя, че той е човекът, който би могъл да направи всичко в държавата. Безспорно е обаче, че почти няма нещо, което да е ставало без неговото съгласие, решение или санкция. Друг е въпросът как този човек е давал санкциите си – тук се спомена, че отивал на лов или се разболявал внезапно, а нямало телефонна връзка и пр. Това са познати трафарети от неговото поведение, но така или иначе той е върховният разпоредител в тази държава. Петър Габровски, при всичката власт, която е имал като министър на вътрешните работи, и при всичкия антисемитизъм, който може да му бъде приписан като създател на „Ратниците”, не би могъл да вземе такова решение, тъй като над него има министър-председател и най-вече над тях двамата стои цар Борис III, който ги държи доста изкъсо. За Филов знаем безспорно, че той иска разрешение на еврейския въпрос, даже не можем да кажем дали е антисемит, или не, но така или иначе Германия иска това, това е модната парола на времето, значи трябва да го направим. Това не го оневинява, напротив, поставя нещата в доста по-банален план – не ти си убеден, че евреите трябва да бъдат унищожени, просто имаш някаква задача и тя трябва да бъде изпълнена, без да се замисляш. И пак си мисля, че в края на краищата санкцията е дошла от цар Борис ІІІ. А кой ги спасява? Спасяват ги много хора, много фактори се намесват. Участва царят със своята санкция и несъмнено участва Димитър Пешев. Пешев прави нещо, което разклаща политическата институция. Народното събрание, в лицето на неговия подпредседател, поставя под въпрос политиката на правителството, това е вече изключителен прецедент. Дотогава няма подобен прецедент в системата на авторитарния режим.

Доколко автентична е според вас версията за гражданското участие?

Е, добре, има някакво гражданско участие. Но все пак обществото няма как да знае, тъй като има строга цензура. Тези, които представят България като някакъв демократичен оазис, просто не са чели една наредба от 1934 г., която въвежда доста свирепа предварителна цензура. Освен това основните медии, да наречем с това съвременно понятие тогавашните вестници и радиото, са на страната на правителството и на страната на Третия райх, така че няма как да се появят информации, които да показват съдбата на евреите, камо ли да им симпатизират. В обществото има голяма доза пасивност, мисленето е малко примитивно и първосигнално – значи там нещо става с евреите, но нас това не ни засяга, ето, сега се обединихме, има Велика България, дано ни избегне войната. Тук изпъква ролята на Пешев, той е един позитивен протагонист, който спасява… или поне предизвиква една акция, за да спаси българските евреи. Неговата заслуга е най-голяма, но има и доста други хора, които участват –кюстендилската делегация, която подава сигнала, депутатът Икономов от Дупница, самият цар Борис, по-късно Светият синод, защо да не включим все пак и комунистите, които имат нелегална мрежа и могат да мобилизират общественото мнение. Има някакво гражданско участие, но това е малък кръг, това не са хиляди хора, които са се вдигнали. Говорим за около 150–300 души, които тръгват от синагогата и се опитват да стигнат до двореца. Няма отзвук в гражданското общество. Води се война на живот и смърт, хората знаят, че това е световна война, от която ще зависи съдбата на страната – дали ще се болшевизира или не, какво ще стане с германците и т.н. Това е пределно ясно и е водещо при взимането на едно или друго решение. Вероятно звучи цинично, но в историята нещата са такива. Дори бих казал, макар да знам, че това ще предизвика буря от негодувание, включително в еврейските среди, че германският пълномощен министър Бекерле, който е отявлен националсоциалист и антисемит и има огромна вина за депортацията на евреите от „новите земи”, дори той в един период не желае да се ангажира, тъй като не иска допълнителни главоболия нито с Берлин, нито с българския монарх и затова не оказва пряк натиск. Трябва да кажем, че пряк брутален натиск няма, няма ултиматуми от германска страна, което повишава вината на някои хора. Но в крайна сметка вината е морална категория. Ние като историци трябва да реконструираме картината максимално пълно и максимално подробно, а не да слагаме етикети. Не можем обаче да прикриваме нещата.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , , | Leave a comment

Благодарност към жената

Малко виновната и много голямата благодарност към жената, към всички жени

Споделям няколко случки от последните дни, които ме накараха да напиша този текст.

Преди няколко дни вечерях в продължение на четири часа с две прекрасни дами, които са на “ти” с българската политика, познават я добре и в рамките на възможното са направили сравнително полезни неща за Родината ни, за което специално им благодаря!
Днес в София специален рожден ден празнуваше една моя добра приятелка и искрено съжалявам, че не можах да съм там. Тя е достойна майка на две чудесни деца, които е отгледала в трудните години на прехода – и единственото, което можах да ѝ организирам като изненада е да помоля две други изключителни мои приятелки – жени с талант, докоснат от Бога – да отидат на празненството и да я поздравят със специален подарък от мое име, защото знаех, че така ще ѝ стане приятно – че не съм я забравил в този специален ден. Знаех, че моята приятелка им е почитателка, затова преди секунди, когато получих трогнат SMS, че това е била страхотна изненада, едва ли ще се учудите, ако разберете, че в очите ми имаше сълзи.

Всъщност, някои ще се учудят, че си го признавам 😉

Миналата седмица една друга жена, която много уважавам, стана известна само в рамките на 3 минути и 21 секунди – колкото е времетраенето на нейната песен “Гълъбо”. Пуснах връзки към песента на моята стена във Фейсбук и само през мен тя е стигнала до около 20 000 души, което е нищо, защото в YouTube е гледана от 346 000 към момента, в който пиша тази статия. Жената е Творец, Музикант и Композитор (не непременно в този ред, но с главни букви!), но преди всичко е Човек.

Има нещо, което обединява всички тези случки, към които мога да добавя още много примери. Това е свързано с главните герои – всички те са жени.

Не съм се чувствал по-обнадежден за бъдещето на България от много време насам, както в последните дни

Разбирате ли – Родината ни разполага с невероятен и не много известен капитал!?

Ценният капитал на България са българските жени*, които успяват да бъдат едновременно:

– успели в кариерите си;
– майки на чудесни (защото са възпитани от тях, а не от намръщените и намусените!) деца;
– домакини в почистените от тях (нали?) къщи, които те общо-взето сами, при това сякаш между другото, са успели да превърнат в нормални места за живеене;
– каквото друго хубаво се сетите…

Но не е само това, има и още. Тези майки:
– ходят на родителски срещи;
– водят децата по курсове;
– намират правилните семейни лекари и зъболекари;
– купуват екологично чистите продукти и ги готвят така, както трябва, а не така, както може;
– карат колата на ремонт, защото “таткото е зает”;
– боледуват “на крак”, защото няма кой да ги замести у дома;
– развиват се в работата, без значение какво работят;
– не се оплакват от живота, не гледат мрачно под вежди;
– не се преструват на велики… защото са такива?

Не е само това, има и още. Много. Списъкът може да го допълвате вие – колкото искате, защото няма да има край.

Поради тези и десетки други причини, когато някой мъж бива попитан:
– Как е твоята по-добра половинка?
Той не трябва да отговаря спокойно – и невярно:
– Добре!
Вместо това е длъжен да каже правилното – и вярното:
Моята съпруга не е “по-добрата половинка”; тя е по-добрите две/трети, три/четвърти или дори седем/седми –  зависи за какво говорим.

Жените в политиката. Карта.

Вместо правилния отговор, мъжете се държат “мъжки” и не искат да признаят истината – че този свят, от който всички са толкова недоволни е наше, на мъжете, дело.
От хиляди години мъжете го управляват, водят войни, чертаят граници и… създават проблемите! Мъжете участват в избори и биват избирани в парламентите, а за министерските позиции да не говорим – равенство между двата пола има едва в пет страни: Финландия, Швеция, Франция, Лихтенщайн и Кабо Верде. Навсякъде другаде държавите се управляват от мъже. Вижте истината в картата на света (можете да я свалите в голям размер, PDF, от този адрес).

Ние, мъжете, често (почти винаги? удобно??) забравяме, че жените носят много по-голяма отговорност за създаването на живот; мъжете – обратното, носим много по-голяма отговорност за лишаването от живот.

И докато се чудим как да решим проблемите на България, един от най-лесните начини е като чуваме повече и по-често какво ни казват жените.

Но не просто да ги чуваме, а и да ги слушаме – ако щете и поради една проста причина – техният природен инстинкт е просто по-градивен от този на мъжете.

Женският инстинкт е да изграждат, мъжкият е да разрушават.

Ако няма враг, мъжът ще си измисли, защото му е трудно да живее в хармония с природата и околните; той винаги иска да се наложи, да демонстрира силата си.

Жената няма нужда да демонстрира нищо, защото тя просто владее силата си и няма нужда да я показва, за да сме сигурни, че е така.

Подобно виновни** мисли ми се въртят из главата и понеже ми е по-лесно да ги сложа в Интернет, го правя. С една молба:
– всеки от нас да предложи най-голямото си внимание и грижи за всички дами около него: да ги слушаме и чуваме, и да сме сигурни, че тъкмо техните съвети са онези, които ни помагат да преодоляваме и най-страшните кризи и проблеми.

_______
* – Да, този капитал не са сърдитите, намръщени и намусени нашенци, които гледат ехидно под мрачните си вежди, покашлят се “многозначително” и кимат с глава, един вид: “Чунким не ги знаем тези”. Съжалявам, но българските мъже не са невероятни, а още по-малко – неизвестен капитал! Разбира се, ако питате тях, ще ви отговорят, че те са единственият, най-важният и достатъчният капитал, но ние с вас знаем, че онези, които твърдят това, са хора с комплекс за малоценност, нали? Разбира се, не бива да се слага общ знаменател за всички мъже, още повече, че има и изключения. Но вземете за пример публичните личности и кажете: Кога за последен път сте видели някой от тях който се усмихва – щастливо, а не злорадо? Кога сте чули добра дума от някой от тях за някой друг? Ето – аз чух онзи ден певецът Миро да казва добра дума за собствения ми брат и бях така впечатлен, че го споделих на стената си. В повечето случаи са критика след критика. При това именно личностна критика, а не критика на идеите. Т.е. намръщените юнаци търсят кусури у личността на опонента си, което води автоматично до атаки от типа ad hominem и тролско поведение.
** – Виновни са, защото съвестта ми ме тормози: чувствам се виновен пред някои дами, особено за поведението си в първите 3-4 десетилетия от моя живот, когато не знаех много добре не само защо и как да говоря с тях, но и как да се държа с тях. Знам, че мнозина от моите приятелки ще се учудят от това признание, защото още от ученическите години сме си говорили десетки, че дори и стотици часове, а не бихме го правили, ако не е имало за какво да си говорим. Но аз нямаше да съм аз, ако не чувствах вина за всяка от моите грешки – в думите или в отношението към дамите. Поднасял съм извинения, бил съм опрощаван, но не е добра идея да забравя грешките си, защото рискувам да ги повторя. Ако някоя от жените, които познавам, чете този текст, моля ви да ме извините за грешките ми – сигурен съм, че има за какво. Често дори си спомням точно къде съм сбъркал.

Posted in Bulgaria, Personal, на български, общество | 6 Comments

За президента Радев, за Елена Йончева, но всъщност… за българските нрави

Около 20-и януари двама новоизбрани президенти встъпиха в кабинетите си – Доналд Тръмп и Румен Радев. Може и други да са станали по това време президенти, но за целта на тази статия, тези са достатъчни 🙂
Щатският президент влезе в Белия дом в петък, българският – в неделя.

Доналд Тръмп. Снимка: Уикипедия.

Тръмп започна работата си така, както водеше кампанията си – с атаки срещу авторитетните медии, срещу други политици, както и с изказвания, заради които авторитетният “Вашингтон пост” го отличи с анти-наградата “Пинокио”, при това му даде 4 броя, които се дават за “опашати лъжи”. Това, че междувременно започна да отменя една по една изпълнителните заповеди на Обама беше нещо очаквано, макар че много хора се тръшкат “Ама как така?”и “Защо?”, а други – особено в България – злорадстват и се кефят, че “идва края на либералната идея”. Това са най-често хора, които не знаят изобщо каква е била политиката на Обама, защото са научавали за нея от българските жълти медии, но – има си хас! – това не им пречи да си имат мнение.

Румен Радев започна с назначаване на основните си секретари и съветници, шеф на кабинета и т.н.

Румен Радев. Снимка: Уикипедия.

Междувременно издаде указ за разпускане на Народното събрание и още един – за назначаване на Огнян Герджиков за служебен премиер – от 27-ми януари 2017 г. На следващия ден (днес) издаде и указ за състава на Министерския съвет. Направи го без много шум, без да се оплаква, че му пречат или нареждат – изобщо така, както е нормално да работи един държавен глава. Да, дори и в България, където не сме свикнали на нормална работа.

Но именно около назначенията започва нещо, за което ще си говоря с вас.

Започва се с неистови атаки срещу Румен Радев и избраните от него хора – както тези от служебния кабинет, така и тези, с които президентът ще работи в следващите пет години.

Няма да се спирам на атаките срещу предложения за служебен премиер проф. Огнян Герджиков, но не мога да не отбележа, че той е изключително уважаван юрист, специалист по търговско право и автор на книги и учебници по тази част на правото. Той е и бивш председател на Народното събрание, а е и автор на изключително интересна автобиографична книга “Аз не бях политик” (препоръчвам ви я). Преподавал ми е в СУ и имам най-положителни спомени за него. Видях реакции, че той преди 15 години бил направил не-знам-си-какво, затова сега трябвало да бъде гонен. Критикувал съм достатъчно много НДСВ, при това и публично, в медиите (за което, по типично български – гнусно и подло, се опитаха да ме накажат моите другари-великденци), но това не ми пречи да гледам трезво на случващото се. Най-тъжното е, че част от хората, които протестират срещу изключително качествения юрист Герджиков, са тези, които не се сетиха да протестират срещу назначаването на друг един юрист – Георги Близнашки, който през годините беше депутат от БСП 😉
Сигурен съм, че ще има атаки срещу всеки от предложените министри, но радостното е, че се виждат и положителни реакции – например Тодор Ялъмов пише, че Седларски и Денков са качествени хора. А и не виждам причини да се съмняваме в преценката на Тодор Ялъмов по отношение на хора, които той познава.

Един от многото, но може би от големите, проблеми на обществото ни е, че който и да бъде посочен за какъвто и да е пост, ще бъде оплют, охулен, разпънат на кръста, ще се ровят из личния му/ѝ живот, ще се издирват изказвания от преди години – изобщо, ще се прави всичко възможно, за да се очерни този човек.
Не, че не е така по света, но у нас хората изпитват някакво особено задоволство да изказват мнението си и да го представят като факт. Да, да – не се учудвайте. Става дума за мнения, които се представят като факти.

И докато някои от съветниците му не познавам лично и няма как да коментирам,

не мога да подмина с мълчание атаките срещу назначената от него за секретар за връзки с медиите Елена Йончева.

Не мога, защото има принципи, които са по-важни от това дали познавам някого или не.
Защитавал съм хора, които не познавам (например съпругата на предишния президент), та няма как да замълча за човек, когото познавам от около 24 години.

Елена Йончева е журналист от световна класа.

Не, това не е твърдение, не е мое лично мнение.
Това е факт, доказан от десетки нейни филми и репортажи, от стотици нейни предавания като водещ. Този факт се подкрепя и от мнението на сериозните ѝ колеги-журналисти, с някои от които говорих през последните 24 часа тъкмо във връзка с критиките срещу нея.

Елена Йончева. Снимка: Вени Марковски

Малко са журналистите, които могат да сравняват работата си с тази на Елена Йончева, а още по-малко са онези, които са били и репортери, попадали под обстрел, и разследващи търговията с оръжие на Балканите, и интервюиращи талибаните в Афганистан, и разговарящи с чеченските терористи, които спокойно ѝ обясняват, че са “кротки хора, които в живота си не са убивали дори мравка, а само руснаци”.  Тук няма да се спирам на личния ѝ живот, който тя успява да води спокойно, независимо от това, че повече от 20 години е пред погледите на огромна аудитория – зрители, читатели, слушатели, приятели.

Когато Елена Йончева е назначена за секретар за връзки с медиите на президента на България, това трябва да се приветства, а не да се оплюва. Защото – съгласете се – президентът можеше да си назначи на тази работа и някой, без опит, но пък тогава реакциите щяха да са… Всъщност няма значение какви са щели да бъдат; това, което е важно, е друго – че Елена Йончева се е съгласила да помогне на държавния глава, за да може неговата администрация да има нормално общуване с журналистите, с медиите, с гражданите.

И какво забелязваме из социалните мрежи от вчера насам – критики, които се обособяват в две големи групи – едни пишат, че тя била имала “наложена забрана да посещава Украйна”, а други, че била близка до БСП. Едното е факт, но споделен само до средата, а другото – твърдение, за което няма никакви факти.

Факт е, че през септември 2015 г. името на Елена, заедно с имената на още 40 журналисти (от 16 страни!), сред които и трима журналисти от Би Би Си получават забрана за влизане в страната. Както отбеляза в публичната си позиция  Комитетът за защита на журналистите, в указа на президента на Украйна няма написан нито ред защо е наложена забраната. За 28 от тези журналисти забраната е вдигната през месец май 2016 г. – между тях е и Елена Йончева. Защитена не от нашите власти и организации, а от чуждестранните. Нашите критици обаче не четат фактите, а ги подминават, особено когато им е неудобно.

А второто твърдение, че Йончева била близка до БСП се базира на това, че преди десетилетие е била… приятелка на тогавашния лидер на БСП, Сергей Станишев. Да се прави връзка между този факт и днес обаче е не просто безсмислено, то е абсурдно.
Хората, които говорят тези глупости, би трябвало да знаят истината. Ако я знаят, но говорят глупости, значи мразят ей така, заради спорта. Ако не знаят каква е истината, когато я разберат, би трябвало да напишат публично извиненията си към Елена Йончева – за това, че са разпространявали лъжи по неин адрес.

Няма трети вариант.

***

За да разберете по-добре защо взимам думата, за да кажа нещо срещу нашите балкански нрави, е добре да посоча още един момент от критиките по адрес на президента Радев. Всъщност не директно по него, а на принципа “Думам ти дъще, сещай се снахо” – срещу съпругата му.
Намериха се “спецове” и “експерти” (в кавички, разбира се), които обясняваха с какво била облечена съпругата му, какво била писала в социалните мрежи и др.п.,  и т.н. Няма да се изненадам, ако сред критиците са същите хора, които преди пет години критикуваха съпругата на президента Плевнелиев, че не желае да играе измислената роля на “Първа дама”, а предпочита да си гледа децата и работата.
Ако г-жа Радева не се беше появила с мъжа си, щяха да я разнищят защо не го е направила. Сякаш в държавата и в обществото няма по-важни теми от тази с какви дрехи е облечена г-жа Радева. Впрочем, с подобен патос писаха навремето за някаква песен, която г-жа Плевнелиева била пуснала на своята стена във Фейсбук. Какво искала да каже, на кого и т.н. Пълни глупости, от обсъждането на които няма никаква полза, за никого!

А за да разберете още по-добре, че не просто защитавам професионалиста и човека, когото познавам, ще ви посоча, че съм го правил и в много, много други случаи, вкл. и за хора, които не съм познавал. Все пак от по-известните може би е добре да отбележа думите, които съм казвал и писал в защита на Иван Костов (вижте първия коментар под тази статия или този статус във ФБ), та до тези в защита на Христо Иванов. За мен въпросът е принципен: ако някой прави нещо добро, трябва да бъде похвален. Ако бъде нападан, трябва да бъде защитаван.

Уважаеми читателю,

пожелавам ти да не бъдеш жертва на пропагандата (евтина или скъпа!), да се замисляш, преди да кликнеш върху някоя статия-менте. Да не харесваш нещата, които са сензационни, защото знай: те почти винаги са и лъжливи. Пожелавам ти да предупреждаваш приятелите си да не стават жертви на жълто-кафявите медии.  Ако тези мои пожелания се сбъднат, ще имаш много по-приятен живот – в социалните мрежи, а и изобщо.

Хората, които знаят фактите и разликата между тях и личното мнение, където и да е публикувано то, знаят и как да подредят живота си, как да работят по-успешно и как да се усмихват – не само повече, но по-сърдечно.

А с омраза – платена или безплатна, нищо хубаво не може да се постигне.

 

________

Карикатура от Христо Комарницки.

П.П. Някои мои приятели ще се разсърдят, като прочетат тази моя статия. При това сред тях най-вероятно ще има хора, които преди 17 години ме хвалеха как съм се държал в “Екип 4” с водещ Елена Йончева, когато опонирах на тогавашната шефка на ДКД (сега професор по право) Нели Огнянова срещу лицензите за Интернет операторите, наложени от кабинета “Костов”, заради което действие ги съдихме успешно във Върховния административен съд… На карикатурата вляво (дело на Христо Комарницки) се вижда как министърът на съобщенията по онова време е преградил с чиновническото си бюро пътя към свободния Интернет. Някои хора знаят защо съм толкова голям противник на омразата в Интернет – тъкмо защото по онова време с Димитър Ганчев и Димитър Киров изнесохме основната работа по делото във ВАС, бяхме нападани, обругавани и оплювани от феновете на Костов, защото сме се осмелили да противоречим на техния идол.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | 23 Comments

Как да се държим във Фейсбук – някои практически съвети и препоръки

Знаци за одобрение и неодобрение във Фейсбук (Картинка от Уикимедия)

Бележка от Вени Марковски: Тези правила и препоръки са за моите гости в публичната ми Фейсбук-страница, но можете да ги приемете като опит да предложа на вниманието ви норми на поведение, които ще направят престоя ви във Фейсбук значително по-приятен; а такъв ще бъде и за околните. Аз самият се опитвам да ги спазвам и затова много рядко добавям някой в група, например. Обикновено пускам съобщение, че има еди-каква-си група и призовавам хората да се присъединят към нея. Допълних ги в началото на 2017 г., за да са актуални, а ги публикувам и в блога си, за да може да се споделят по-лесно.

Правила за поведение във Фейсбук (2017 г.)

1. Дръжте се възпитано на чуждата стена и страница, а не просташки или – пази, Боже! – като Интернет-трол!

2. Спазвайте добрия тон. Не е красиво, когато едни хора обиждат други хора; за обида коментарите Ви могат да бъдат изтрити, а ако се повторят  – може да получите и забрана за присъствие на тази страница. Може и двете едновременно. Забрана за присъствие може да се наложи и при други поводи, вкл., но не само: опити за провокации, отклоняване от темата и т.н. Имайте предвид, че за обида във Фейсбук можете да бъдете осъдени – да, вкл. и в България. От началото на 2016-а година и блокирам хората, които се държат невъзпитано и чието поведение не съответства на тези правила.

3. Забранено е присъствието на хора, които са “анти”, “фоби” или “мразци” (българомразци, ксенофоби, хомофоби, антисемити, циганомразци и т.н., и т.н.). Ако някой забележи, че на моята ФБ-страница някой има такова поведение, моля да ми прати лично съобщение с връзка към съответното анти- или фобско изказване: бързо ще бъдат предприети мерки, включващи най-малко описаното в т.2.

4. Ако изпращате лично съобщение (извън тези по т.3), помислете добре, преди да го пратите: дали темата е интересна за получателя, дали той/тя има време да го прочете. Ще научи ли нещо ново, което да му е от полза или ще може ли да ви помогне, ако става дума за помощ. Най-важното е: не правете на другите това, което не искате те да причинят на вас.

5. Не добавяйте в групи, не канете на мероприятия, не карайте ФБ-приятелите си да харесват страници, да участват в игри и др.п. Можете първо да пратите лично съобщение, спазвайки правилата от т. 4. За необмислено добавяне в група, за покана за мероприятие, в което нямам желание да участвам и др.п. може да се приложат мерките в т.2.

6. Вие сте гост на моята страница, затова не само очаквам, но настоявам, изисквам и следя дали се съобразявате с настоящите правила. За несъобразяване – вижте т. 2.

7. Ако коментирате нещо на чужда стена, съобразявайте се с изискванията за добронамерен и положителен тон. Особено нагло е да се опитвате да прехвърлите разговора в атака срещу човека, тип “ад хоминем“. За злонамерени и отрицателни коментари – триене и забрана за по-нататъшно участие. Коментари не по темата, която домакинът е поставил за обсъждане, могат и често биват изтривани. Опитът да се поставят същите коментари отново с викове “цензура!” или твърдение, че не съм съгласен с нечие мнение, ще бъде посрещан с прилагане на правилото в т. 2. Това не е цензура, нито заплаха, а законна самоотбрана и защита на нормалността в полза на нормалните посетители.

8. Поддържам две страници във “Фейсбук” (лична и публична) и десетки, а понякога и стотици хиляди души, които четат написаното от мен. Мога да отговарям на някои, но очевидно не на всички. Ако забележа, че някой гост се опитва било да измести разговора, било да въведе някакви безпочвени съмнения в това, което казвам, мога да преценя дали да отговарям или да изтрия мнението му и да му наложа забрана за писане и четене. Отново подчертавам: това не е цензура, а проява на най-обикновен здрав разум: ако някой се съмнява в нещо, написано от мен, той може да го цитира на своята стена и да ме обсъжда там, защото гостите на моите страници са мои гости, а не ваши.

Невъзпитано е да идете на гости някъде и да почнете да обиждате домакина или да подмятате нещо за него; грубите изказвания пък могат да се сравнят с влизане в къщата на някого с кални обувки, изтриването им в покривката на масата и подвикването към другите гости: “К’во, бе, к’во сте ме зяпнали?”

Толерантен човек съм, но не бива да очаквате, че ще бъда толерантен чак до такава степен, че да оставя сред гостите си подобни хора. Проблемът е не в нивото на шума, който мога да изтърпя, а по-скоро в това, че ако има много шум по стената ми, нормалните посетители ще бъдат отвратени и ще се откажат да четат и споделят своите мисли тук.

9. Пишете грамотно. Не е добре да пишете с правописни или граматически грешки. Случва се понякога, разбира се (дори и на мен), но във Фейсбук имате възможността за редактиране на съобщение (edit), така че – използвайте я. Ако пишете на metodievica, това не е голям проблем – по-важното е да пишете смислено, без значение дали използвате кирилица или методиевица.

10. Покрай политиката, се случва страстите да се разгорещят. Мога да приема цивилизован разговор на всякакви политически теми, но партийната агитация, както и личностните нападки срещу политиците са нежелателни. Същевременно е напълно нормално да се критикуват техните политически действия и изказвания, разбира се.

*** *** ***

Уважаеми читатели и приятели,
Този списък не е изчерпателен, той може да се разширява и допълва (ако имате предложение, пратете ми го в лично съобщение или го оставете като коментар отдолу). Особено ценните предложения ще бъдат поощрявани.
Прочетете страниците, които съм посочил по-горе, за да имате значително по-спокоен живот – и не само във “Фейсбук”. Разбира се, аз самият понякога мога да наруша моите собствени правила, но то ще е или неволно, или за да подчертая правилото;-)
Благодаря на всички добронамерени почитатели на моята страница за тяхното присъствие тук!
Откакто въведох тези правила преди години, някои хора получиха предупреждение за това да внимават как коментират (не какво, а как!), а някои получиха и бонус: забрана за четене и писане на стената ми. Като цяло дискусиите и обсъжданията са в положителен дух, няма обиди, няма личностни нападки. Не знам вие какво мислите, но на мен това ми харесва, а тъй като това е моята стена, най-важното е да се чувствам уютно и да знам, че никой няма да обижда гостите тук. (актуализации в тези правила са правени на 08.09.2014 г., 26.04.2015 г., 08.11.2015 г., 02.01.2017 г.)

С уважение,
Вени Марковски

_____
* – Специално благодаря и на: Силвия Здравкова и Татяна Драганова за техните коментари и бележки по настоящия текст. Взех ги предвид, защото от това текстът само става по-добър, а и по-балансиран, с възможност да се ползва и от други хора.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | 2 Comments

Praкti4na азбука

Препечатвам този стар текст от сп. “Тема”, за да не се загуби. Публикувана е в брой 41 (157), 18-24 Октомври 2004.

Praкti4na азбука
Ирина Вагалинска, Мая Цанева

Въпросът ще помогне ли латиницата на интеграцията ни в ЕС вече не е особено актуален. Интернет и жаждата за общуване без граници родиха методиевицата, която се развива хаотично редом с кирилицата

Az sum bulgar4e
Оbi4am na6te planini zeleni
Bulgarin da se nari4am
Purva radost e za mene

Общинарите наричат „художествена самодейност” сегашните табели по софийските улици. Новите ще бъдат направени след консултации с Института за български език, натоварен от МС да зададе системата за транслитерация от кирилица на латиница. Институтът e работил и в координация с МВнР по личните документи

Стихчето се мъдри на последната страница от тетрадката на 14-годишен ученик. Преобърнал го е на майтап по начина, по който общува с приятелите в чата и по джиесема. Как ли би реагирал, ако транслитерацията стане задължителен предмет в училище?

Днес Симеон II е почти в положението на Борис I (852-889) – управлява държава, която се стреми да се приобщи към по-развитите цивилизовани страни, без от това да пострада националната идентичност. И въпросът за азбуката отново придобива политически оттенъци – да я използваме ли пак като бариера по пътя на културната асимилация или да заложим на максималното разбирателство с по-силните съседи, пък да става каквото ще с историческите корени.

В IX век България лавира като шампион по ски слалом между Константинопол и Рим благодарение на далновидния княз. Борис първо пуска свещениците на византийския император Михаил да покръстват народа, после изпровожда пратеници с питания по религиозни въпроси при папа Николай I и накрая иска назаем епископи от немския крал Людовик.

Временният хаос при усвояването на новите ритуали по нашите земи (в суматохата идват дори арабски проповедници да пласират исляма) се компенсира изцяло от факта, че България изведнъж става важен фактор в световен план. Нещо, за което сега можем само да мечтаем. През 867 година борбата за привличането на страната в една или друга орбита на влияние толкова се ожесточава, че Константинопол анатемосва папата, а това е все едно днес Брюксел да прекъсне отношенията си с Вашингтон заради София.

Както знаем от историята, Борис накрая избира православна Византия, но не и езика й за църковните служби – макар че гръцкият се използва без проблеми в княжеската канцелария дотогава, дори прабългарските надписи се изчукват с гръцки букви в началото на IX век. Глаголицата, първото фонетично славянско писмо, вече е факт благодарение на Константин-Кирил Философ. Борис посреща с почести учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, които започват да правят някои прагматични промени в правописната система и улесняват изписването на буквите. Въвеждането на създадената от Климент Охридски кирилица е още една стъпка в тази посока – тя компилира гръцкото унциално писмо с букви от глаголицата „за по-голяма яснота от ония форми, които изнамерил мъдрият Кирил”. През X век известно време се използват и двете графични системи – кирилица и глаголица. Десет века по-късно се появява идеята за паралелното съществуване на кирилицата и латиницата.

Първото шумно обсъждане на въпроса е през 2000 г. покрай скандала с Ото Кронщайнер

Австрийският българист издига тезата, че ако въведем и латиница, ще помогнем на процеса на евроинтеграция, като същевременно заличим лошата репутация на кирилското писмо като „руско” в смисъла на съветско и комунистическо. Реакцията на обществото е като на плесница – Великотърновският университет си взима почетната докторска титла от Кронщайнер обратно, вестниците призовават (напразно) тогавашния президент Петър Стоянов да направи същото с ордена „Стара планина”.

Четири години по-късно България има дата за присъединяването към ЕС и доста по-спокойно отношение към азбучния проблем. Никой не напира да линчува писателя Димитър Бочев, само защото на „Аполония 2004″ каза: „Искаме или не, след едно-две поколения българската словесност ще е латинизирана и проблемът е как да се прехвърлят на латиница текстовете на българската литература.” Всъщност днес вече не става въпрос за някакво агресивно налагане на латиницата отгоре, а за кротичко наместване на методиевицата в ежедневието.

Какво точно е методиевица?

Според създателите на термина – председателя на „Интернет общество – България” Вени Марковски и Константин Константинов „това не е нова азбука, а название на свободната транслитерация от кирилица на латиница. Нарекохме я методиевица, защото преценихме, че е несправедливо само единият брат да има азбука на свое име.” Други предпочитат термините „интернетица”, „интернет жаргоница” или „есемесица” (заради пращането на латинизирани съобщения по джиесемите), но смисълът е същият.

Марковски има готов отговор на обвинението, че липсата на единна система на транслитерация, за каквато от две години настоява Институтът за български език при БАН, води до хаос в изписването на буквите при „превода” им и до пренебрежение към граматиката. „Живеем във века на интернет и никой не може да се заблуждава, че наученото в първи клас ще е в сила, докато 7-годишният навърши 70. Интернет въведе понятието life-time education, или образование доживот

Живият език се променя от хората и няма начин да ги задължиш да пишат по един начин, когато вече са намерили за себе си най-добрата алтернатива.”

Комбинацията от латински букви (понякога нашарени с арабски цифри) в методиевицата се базира на фонетичния шрифт, който съвпада в повечето случаи с подредбата на съответните букви от латиница на клавиатурата на компютъра или т. нар. QWERTY-стандарт. Младежта често го предпочита пред БДС-стандарта, защото при писане на SMS или e-mail спестява време и нерви. Всеки може да „бръкне” и да си избере в интернет някой от безплатните софтуери за конвертиране от кирилица. Е, получават се някои разлики при изписването на букви, които съдържат повече от един звук – като „щ” и „ю”, при екзотичното „ж”, „ь” или „й”. Но интернетските либерали не се дразнят, ако си пишат „4esto” с някой, който изписва същата дума като „chesto” или се „6eguvat” по джиесема с приятел, който разбира „shegaта” в повлиян от английския език вариант.

Естетиката също се променя – Ватиканската библиотека пази Менология на Василий II с изображения на Кирил и Методий, както ги е видял художник от XI век (снимката вляво). През XXI век интернетските сайтове се закачат и със Солунските братя

Марковски е твърдо убеден, че кирилицата и методиевицата като графични системи могат да съществуват паралелно и макар това да води до колебание в нормите, нито БАН, нито училищните инспектори ще спрат естествения процес, предизвикан от жаждата за общуване. Според него методиевицата обслужва единствено комуникацията и не заплашва писмената традиция.

Преобладаващата част от езиковедите обаче са на друго мнение Проф. Донка Петканова и проф. Михаил Виденов от факултет „Славянски филологии” на Софийския университет се опасяват, че неграмотността ще се разрасне неконтролируемо, ако се въведат два паралелни начина за изписване на думите. И двамата са от твърдото ядро на „кирилевистите”. Смятат, че трябва да продължим да пишем на нашата азбука и децата ни да продължат да учат само нея. „Компютрите удариха по кирилицата, но аз съм убеден, че българската интелигенция няма да допусне такава ситуация като в бивша Югославия – да има свободна конкуренция на две азбуки при писане на български текст. Нека псевдоинтелигентите се европейчат, като пишат на латиница, ние не сме от тях”, смръщва вежди професорът.

Доцент Искра Христова, шеф на катедра „Кирилометодиевистика” във факултет „Славянски филологии” на СУ, добавя, че замяната на кирилицата няма да помогне с нищо в общуването с Европа, но ще има катастрофални последици за всички българи. „Писмеността ни е нашата родова памет. Една от дефинициите за човека е, че той е единственото същество, което познава баба си и дядо си. Не можем да се откажем от миналото! Представяте ли си иначе как децата ни ще четат елементарни комикси с речник като на людоедката от „Дванайсетте стола” – ужасява се доц. Христова. – Ако искаме да се интегрираме добре, трябва да познаваме другите, а това може да стане с преводите на собствения ни език” – обяснява тя. Според нея случаят с Турция, която смени арабското писмо с латиница, не е подходящ за сравнение с нашия проблем. Случило се е преди век, а сега един добър компютър приема всички съобщения по електронната поща на кирилица. Това според нея е пътят – в усъвършенстването на електронните системи. А колкото до надписите на латиница, мястото им е до тези на кирилица край магистралите и по улиците на градовете в България.

Вече са планирани над 5000 нови указателни табелки с двойно изписване на наименованията на булеварди, площади и карти за местонахождение само в София. Цялостният проект е дело на колектив от Националната художествена академия. Изработката на софтуера е възложена на Института по математика на БАН, а транскрипцията на названията ще се изготви от Института за български език към академията, разясниха от столичната община. В новите табели кирилските букви ще са два пъти по-големи от латинските. Поевропейчването на столицата ще струва около 2 млн. лв.

ВАРИАНТИ

 Ромите тачат братята Кирчо и Мишо, горнобанчани се оплакват от „докторица”

 

„Де, бре, генерале, що се буташ в Симеончо!” Мечо от ромския квартал „Факултета” сръчква в ребрата синкавия си жребец. Бойко Борисов изпръхтява съпричастно няколко букви от латиницата – нещо като „i” и „u”, но с отворен италиански акцент. Кресливото му кресчендо обаче не успява да изкара от релси впрегнатия в съседната каруца Симеончо. Съименникът на премиера си знае само конската азбука, но понеже не обича да му четат конско, гледа да спазва стриктно правилата за улично движение. „Уф!”, въздъхва на кирилица Мечо, избегнал опасността от катастрофа между каруците.

„Моят мъжкар е лют като бат Бойко, затова съм го записал на него. Аз пък съм Новия Мечо, Стария умря преди две години”, прави ономастичен разбор 33-годишният ром и почесва интернационалната си шапка с крайчеца на камшика. Щом нищо не пише на нея, значи е всякаква. Лингвистичните му познания аха да се раздвижат с помощта на дървения Господ, но не би. „Абе, да ти кажа правичката, не си го спомням тоя латински. Ходил съм до шести клас на училище, ама чат-пат. Цял ден на каруцата с баща ми, 12 братя сме дома, 12 гладни гърла… От каруцата, та на училище. Седна на чина, дремката ме удари, буквите се разхвърчат…”, припомня си детинските си неволи с азбуката Мечо.

Булката му Ани пък си няма и хабер от „а-бе-то”, въпреки че точно тия две букви най ги знае. А. Б., така се подписва – Ани Борисова. Не й трябва и да разчита какво пише на жълтата табелка – тя си знае – „Черни и цветни метали”. И с йероглифи да е изписана, пак няма да сбърка къде да разтоварят металния урожай.

Докато Мечо се опитва за последно да опресни спомените си за латиницата с помощта на надписа върху чувал, пълен с железарии, колегата му Траян подкарва обратно Симеончо. На каруцата до него се мята пъргаво 13-годишният Антон. Малчуганът също не знае азбуката, въпреки че е ходил до трети клас на училище. След въпроса кой е написал нашата азбука Антон бърчи чело, но от устата му се изтръгва само едно удължено „ъ”.

„Братята Кирчо и Мишо, бе, сине! И двамата са българче”, перва го зад врата Траян. Признава си, че латиницата му е тъмна Индия, нищо че оттам са тръгнали корените му. „Ш-ш-ъ-ъ”, изсвистява безгласно във въздуха поредният камшик върху гърба на Симеончо и каручката заскърцва в „си бемол”. Ами ако вземат да преведат и музиката? Не че Траян познава нотите, ама как ли ще изглежда на латиница „Чае шукарие” или „Джелем, джелем”…

56-годишният Голям Сашко пък обещава, че ако рекат да въведат латинските букви, ще тръгне и на училище. Ако трябва, ще учи паралелно и ромската азбука. Чувал, че един монтанчанин, Любомир Сердев, им направил азбука, може би трябва да я кръстят „сердевица”. После ни написва за спомен „Аз съм българче” на ромски, но с български букви: „Ме си ньом ром”.

Няколко квартала по-нататък горнобанчани нямат проблем с четмото и писмото, но след въпроса добре ли са с латинските букви, се докачат и налитат на бой. „И дедите ни са писали на кирилица, как ще я променяме”, гневи се Хрусан Хрусанов, балканджия с корени от Жеравна. Две години работил в Германия, четири в Италия и чужбинските букви не са му хептен чужди. И с компютрите бил в топли връзки, но не се занимава с чатчета. Те са за дечурлигата. „Какво пише тук ли? Ей сега ще ти прочета – Хрусан намества очилата и грабва лист, на който безименен интернет маниак е написал „obsyxdane”. – Ами, това ще е о-пси-хан-се. Обсихдане. Абе, кви са тия глупости, това на какъв език е?” „Дай да видя – придърпва любопитно листчето двойник на Константин-Кирил Философ, който се представя като местния поп, отец Иларионий. – „Обсиксдане.” Групичката мига на парцали, като разбира, че въпросната дума е чисто българското „обсъждане”, но на методиевица. Думичката „quxdenci” им нанася втори удар. „Чужденци ли? Да пази Господ!”, слага точка на азбучната неразбория попът и на свой ред решава да ни изпита, размахвайки медицинска бележка. „А, кажете ми сега на мене, тука какво се казва? Това е друга азбука – аз й викам „докторица”. Пет години са учили уж, а не са се научили да пишат. Пък тръгнали народа да лекуват”, тупа по масата отчето и си поръчва една бира „Beck’s”. „Е, те това е вече друго нещо – чете се”, върти етикета бай Иван Стамболийски. Какво би казал, ако вземат да надпишат паметника на Александър Стамболийски на латиница, та да го познаят и чужденците? Бай Иван се надига войнствено в поза ала Георги Димитров на Лайпцигския процес и поглежда лошо. „Боже, прости нам, грешните!”, кръсти се с едната ръка попчето, а с другата надига чаша и отпива една горчива глътка бира.

НЕПАТРИОТИЧНИ ИГРИ

 Първокласниците да залягат над транслитерацията

Професор Владко Мурдаров е доктор на филологическите науки от Института за български език към БАН и е сред учените, които не са чак толкова крайни в защитаването на кирилицата. Той е в екипа, подел инициативата за въвеждане на единна практика при изписването на български думи на латиница. На адрес www. metodii.com още може да се прочетат основанията за предложението и да се попълни vyprosnik с питания от рода на това кой език трябва да послужи за основа на транслитерацията – anglijski, nemski, frenski ili slavjanskite ezici, koito izpolzvat latinica.
Според д-р Мурдаров конфронтацията между кирилицата и латиницата е  вид „патриотична игра”, а въпросът за избора винаги е бил политически. „Ако наистина това беше проблем, то защо Православната църква мълчи? Първият модел за транслитерация на българския език е дело на Драган Цанков, автор на първата немска граматика на български език. Той създава таблица със съответствия на българските букви на латиница през 1852 година. Тя не влиза в употреба, но помага на българите от Банат да съхранят своята самоличност, като изградят своя писменост на латиница”, казва Мурдаров. Неговото предложение е децата още в първи клас да учат как да транслитерират правилно. Защото засега по-скоро учениците въвеждат учителите си в живия език. „Може би един ден ще се наложи букви като ж, щ, ш, ю, ь, я да отпаднат, защото те отразяват повече от един звук, което затруднява съвременния българин. Наскоро видях написано в официален документ „ште” вместо „ще”. Практиката при писане на методиевица показва, че по-сложни звуци се съкращават или заменят – дори с цифра. България няма как да избегне световната тенденция към икономия на езиковите средства. Масовото навлизане на абревиатурите, липсата на главни букви и пунктуация не са според правилата на правописа, но може и да станат норма”, прогнозира езиковедът.

Георги Господинов, писател:

Скоро ще си носим общата култура в телефона

 

Ирина Вагалинска

 

Любовно стихче на Петър Чухов спечели първия у нас конкурс за SMS-поезия през юли тази година. В журито, присъдило наградата (сребърна брошка), беше и писателят Георги Господинов. Той е сред най-четените съвременни автори у нас, при това успя да продаде в цели три издания стихосбирката си „Черешата на един народ” – нещо невиждано за поетична книга в България. Негови са още стихосбирките „Лапидариум” и „Писма до Гаустин”, разказите „И други истории” и „Естествен роман”. На 11 ноември се чака премиерата на немското издание на разказите, а до края на годината романът, преведен вече във Франция, излиза и на английски в Чикаго.

Как се появи идеята за SMS-конкурса?

– Такъв конкурс се прави за пръв път у нас, но не и в света. Изненадах се от многото участници – имаше около 1800 изпратени есемеса. Включиха се и 8-10-годишни деца, и възрастни. Идеята беше накрая всичко да влезе в книга, тоест тя пак победи, макар и след промяна в правилата. Обичайно поезията се пише върху хартия и се чете в самота, докато телефонното съобщение е ефирно и нетрайно – можеш веднага да го изтриеш. Есемесът свързва двама души и затова е много лично нещо. Едрите патетични стихове не стоят добре върху екранчето, медията не го понася. Но пък се оказа силен романтичният мит, че поезията се занимава със сериозните неща – аз очаквах повече шегаджийски текстове. Наскоро бях в Словения, занесох вестник с информация за конкурса и там адски се впечатлиха – казаха, че и те ще си направят догодина. Мисля, че есемесът е още една форма, под която поезията ще оцелява и ще стига до хората.

Вие как пишете вашите стихове – на джиесем, на компютър или на хартия?

– Прозата пиша на компютър, но за поезията още предпочитам старомодния начин.

По интернетските сайтове излязоха и предложения да се направи MMS-изложба…

– Да, забавно е, правят се и кратки филмчета за джиесем. Скоро ще си носим цялата обща култура в телефона.

Тенденцията към улесняване и опростяване на живота и комуникациите не води ли до изпростяване?

– Моята надежда е, че ще доведе компенсаторно до засилване на желанието да видиш истинска картина, да отидеш в истински киносалон, да прочетеш книга, която мирише на хартия и мастило. Това е оптимистичният сценарий. Едно е да гледаш филм на екрана на компютъра и друго – в салона. На мен например ми липсва усещането, че съм в тъмно пространство и до мен дишат други хора.

А какво ще кажете за влиянието на Мрежата, Холивуд и рекламите върху езика? Дразни ли ви, че кандидат-студентите викат „Йес, йес!”, когато им се падне хубава тема на изпита, че в пресата, пък и на митниците се появява BG вместо България? Ами вицовете с крещящите по време на прожекция екшънманияци „сейфвай се, ма”?

– Приемам го за нормално. Нека момчето или момичето да си вземе българска книга и да каже „Йес! Кефи ме тоя какво е написал” и аз ще кажа OK. Е, не ми е приятно отвсякъде да ме заливат думички като „турбояко”, но пък преди 15-20 години се дразнех от служебния жаргон с „устройва ме” и „не ме касае”.

Политически ли е въпросът латиница и/или кирилица?

– Вероятно, ако разбираме политически в стария гръцки смисъл. Спорът кирилица или латиница е изкуствено раздут. В началото на 90-те имаше бум на кирилски надписи с латински букви и се стигна до парадокси като „Lovim brimki”. Трябва да е ясно какво искаме – ако пишем на нашия си език, подменяйки само буквите, това няма да ни свърши много работа. Проблемът за преводимостта е важен, когато става въпрос за литература. Все си мисля, че ако нещо свястно е написано с кирилски букви, то ще стигне до света. Работата не е в знаците, а в думите и изреченията, да си интересен на хора с друга култура и друго минало.

Като често превеждан автор можете ли да кажете какво търсят европейските издатели?

– Ако съдя по рецензиите във Франция, от една страна, има интерес към непознатото. Но тях ги вълнува и качеството на литературата. По-добре е да впечатлиш французите със стил, отколкото с кисело мляко. Задачата ни не е да си променяме азбуката, а да предадем нашите мисли и нашата история на език, който да може да съблазни чуждото око. Иначе има опасност да си разказваме вицове, които са смешни само на нас.

Какво ще кажете за хаоса с транслитерацията? Методиевицата може да роди пренебрежение към правилата изобщо.

– Да, но мен този хаос не ме плаши. Езикът се развива по свои пътища, не всички обясними и принадлежащи на кодификация. Тук ще намеся и прословутия закон за езика, който се опитват да внесат в парламента. Анахронично е да се мъчиш да регулираш нещо толкова живо и променящо се. Аз също употребявам латиницата в Мрежата, само че превръщането й в норма извън интернет ми се вижда безсмислено. Наречете ме консерватор, но обичам да си пиша онова „ъ”, което го няма в другите славянски езици и няма как да го заместиш, затова пък има купища анекдоти какво се получава, когато опиташ да напишеш: „Потънал в кърви лежи и пъшка…” с латински букви.

ЮГОСЛАВСКИЯТ ОПИТ

 Балканска плескавица от букви

 Мая Цанева

 За политическите анализатори бивша Югославия може да е страна на разлома, но за лингвистите разнообразието от култури и езици е истински шанс да видят как е функционирала Вавилонската кула. В началото на ХХ в. сърбохърватският език се приема за единен книжовен език на основата на източнохерцеговинското и йекавското щокавско наречие, уточнява д-р Йорданка Захариева от Института за български език при БАН. Конституцията от  1946 г. на бивша Югославия е прочетена четири пъти – на словенски, хърватски, македонски и сръбски. Първите два езика имат вариант само на латиница.
Конституцията на Съюзна република Югославия от 1992 г. регламентира сръбския език с екавски и йекавски изговор в комплект с латиницата  като официален. През 1996 г. декларацията  Slovo o srpskom jeziku предизвиква бурна обществена реакция поради крайния си национализъм  и може да се приеме като своеобразен отговор срещу хърватизацията от 90-те години. Появява се Закон за служебната употреба на езика, който  прави задължителна употребата само на екавски изговор и само на кирилска графика. Неспазването му предвижда глоби до 10 хил. динара. Този акт е отменен по-късно,  защото противоречи на Конституцията на Съюзна република Югославия.

От 1990 г. в Сърбия е постановена  употребата  на сърбохърватски с кирилска графика, а латинската е за служебна употреба. Приетият през 2003 г. Закон за образованието постановява училищната документация да се води на сръбски език с кирилска графика, без да забранява изрично латиницата.
В Черна гора  днес се пише на  сръбски  с кирилски и латински букви.
Словенците и хърватите употребяват  латиница, но в момента и те изпитват неудобство заради липсата на подходящи компютърни шрифтове, които да отразяват специфичните славянски звуци.
Босна и Херцеговина са класически пример за преплитане на три цивилизации – ислямска, католическо християнство и православие. Дейтънското споразумение от 1995 г. узаконява три езика, произлезли от официалния допреди това сърбохърватски: сръбски екавски кирилски вариант и два йекавски латински. Конституцията регламентира три служебни езика – босненски, хърватски и сръбски. Македонският, който по характер е писмено-регионална форма на българския език, е конструиран след политическо решение през 1944 г. в манастира „Прохор Пчински”. Оттогава е отворен към сръбско езиково и културно влияние.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment