“Цар Борис III – този верен слуга на хитлеристка Германия”

Заглавието е цитат от разпита* на Херберт фон Рихтхофен – бивш посланик на Германия в царство България. Споделя го на 5-и април 1950 г., по време на поредния разпит в Москва, наред с това признание (тук и по-долу в текста този получер шрифт** е от мен – б.м., В.М.):

“Внезапната смърт на Борис – този верен слуга на хитлеристка Германия – накара германското правителство да използва всички свои възможности за установяване в България на такова правителство, което би служило вярно на Хитлер и би му било не по-малко предано, отколкото [беше] Борис.

 

Още по-интересни разкрития за нашата история има в разпитите на следващия посланик на нацистка Германия, от юни 1941 г. нататък – Адолф-Хайнц Бекерле, обергрупенфюрер от СА, който казва – наред с другото – и следните два факта:

“Неутралитет на България
по отношение на СССР
съществуваше само на хартия.”

“Убийството на жени и деца е
профилактика.”

Може би най-важното от разкритията е това за тайния договор между Германия и България?

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

“В края на 1940 г. или в началото на 1941 г. между България и Германия, с активното участие на моя предшественик – германския посланик в България Рихтхофен, бе сключен таен договор, съгласно който към България ще бъдат присъединени Македония и Тракия – области, принадлежащи на Югославия и Гърция. В замяна на това България се съгласи да пропусне германските войски чрез своята територия, за да окупират Югославия и Гърция. За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г. от беседа с цар Борис. След това получих потвърждение от [германското] Министерство на външните работи на мое питане дали съществува такъв договор, както посочи цар Борис. Накрая, по-късно, на прием при Рибентроп, той потвърди, че такъв договор действително има, но е известен на много тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, имаше намерения след войната да присъедини към България и Солун. Възможно е да е получил някакви обещания по този въпрос от германската страна.”

 

Бекерле продължава:

“По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика бе изцяло подчинена на германските интереси в Югоизточна Европа.”

Посланикът разбива още един от митовете, с които “новите читатели” на историята се опитват да оневинят цар Борис III и про-нацисткото правителство на Филов – за едва ли не пасивното участие на България в хитлеристката коалиция.

Посланик Бекерле

“България пропусна германските войски чрез своята територия. Трябва да кажа, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало предвижването на германските войски чрез своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който споменах по-горе, българското правителство предостави свой транспорт и средства за връзка за прехвърлянето на германските войски към границите на Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите на Гърция и Югославия, тези войски получаваха продоволствие, ползваха българските укрепления и фортификационни съоръжения, летищата, средствата на ПВО и т.н.
Освен това, българското правителство предостави своите пристанища (Варна, Бургас) за германските военни съдове, както и за ремонта им – които бяха използвани за бойните операции в Черно море срещу СССР.
През 1942 г. българското правителство отправи 3 дивизии войски в Сърбия и 1-2 – в Гърция, които се наричаха окупационен корпус, за потискане на партизанското движение и поддържане на германския окупационен режим в тези страни.
И накрая, съгласно тайното икономическо споразумение, което беше сключено с упълномощения от германската страна Клодиус, българското правителство оказа на Германия голяма икономическа помощ, насочена към пълно удовлетворение на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично обезпечаване на германските войски в България и т.н.).”

Бекерле развенчава още един от митовете на съвременните “историци”, които твърдят, че про-нацистките движения били всъщност… патриотични:

Христо Луков

“Аз установих контакт с прогерманските български организации (“легионери” – генералите Жеков и Луков, “Ратник” – професор Кантарджиев [в оригинала е грешно написан като Кандарджиев – б.м., В.М.], комитета  “Антикоминтерн” – инж. Кръстев и др.), както и разпространение чрез тези организации на пропагандни материали, внедряване в българския живот на германската култура и изкуства с цел разпространяване на национал-социалистическата идеология.”

Ясно е казано – това са прогермански (подчертаното от мен – В.М.), чиято цел е разпространяване на нацистката (национал-социалистическата, за да се хареса на докторите и домакините – любители-историци, б.м., В.М.) идеология.

Друг от развенчаните митове – за неутралитета по адрес на СССР (нали помните – това е опорна точка на някои от новите читатели на историята?):

Български нацисти

“Тези обвинения [на съветското правителство, че България нарушава неутралитета си към СССР] бяха напълно обосновани. Германските военноморски съдове от Варна и Бургас се използваха от нашето командване при настъпленията срещу Крим, Севастопол и в други бойни операции срещу Съветския съюз. Неутралитет на България по отношение на СССР съществуваше само на хартия. Но аз, разбира се, настойчиво исках от българските министри да отговорят в рязка форма на съветското правителство, че тези обвинения са клевета.”

Когато разпитващият посланика зам.н-к на 2-ро главно управление на контраразузнаването “Смерш” подполк. Бурашников пита откъде му е известно, че тези военноморски съдове са се използвали за военни действия срещу СССР, Бекерле уточнява:

“За това ми разказа адмирал Фрике, командващ морската група “Юг”, както и сътрудници от неговия щаб. В частност, от тях научих, че германски хидроплани излитат от Варна на разузнавателни полети над съветска територия.”

Но това не са всички разкрития на Бекерел, има и още неприятни за подръжниците и симпатизантите на про-нацисткия режим на цар Борис III, както и на отхвърлящите истинската история:

“В 1941 г. по желание на Берлин аз успях да мобилизирам в България работна сила за изпълнение на работа в предприятията в Германия. По мое искане бяха мобилизирани до 40 000 българи, които бяха отправени от мен [на работа] в Германия.”

Бекерле засяга въпроса за депортацията на евреите, но разпитващият го не проявява интерес по тази тема и това остава само свидетелство, че България нито се е противила, нито е пречила, а напротив – е помагала за депортацията, организирала я е и дори е платила за “услугата” на Германия – впрочем от всички разпити се вижда, че Германия е получавала не само продоволствие, но и пари от България:

“По указание на Химлер, което получих по телеграфа, аз – заедно с упълномощения от германското правителство по еврейските въпроси – Данекер – успях чрез министър Габровски да получа изселването на евреите от Македония и Тракия (14 – 15 хиляди души; Бекерле греши – броят им е 11 343, б.м., В.М.), които съгласно моето искане, бяха отправени в Полша.”

Бекерле развенчава и друг мит на “новите историци” – че в България, видите ли, нямало партизанско движение:

Отрязани глави на партизани

“Ужасно много време и сили заделях на въпроса за въвличане на българското правителство в борбата срещу партизаните – както в Македония и Тракия, така и в стара България. В резултат на моите искания, които бяха поставяни било  по моя инициатива, било по указания от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони български окупационен корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт.”

На уточняващия въпрос дали при това българските и немските части са  унищожавали мирно население – невинни жени, деца, изгаряли са села и постройки, Бекерле сухо отбелязва:

“Да, това се правеше с цел профилактика, така че другите жители да не се влияят от партизаните.”

Убийството на жени и деца е, според германския посланик, профилактика.

За ролята на един от другите убедени нацисти – д-р Александър Станишев, когото новите “историци” също се опитват да оправдаят, можете да прочетете в следващия разпит на Бекерле, от 21.01.1950 г. Един малък откъс:

Александър Станишев

“Станишев, наред с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше най-изпитаният германски храненик в България. Аз всячески го покровителствах и съдействах за кариерното му развитие и благодарение на моето влияние той стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълна откровеност, подробно ме информираше за заседанията на Министерски съвет и всички кулоарни преговори в царския двор. Едновременно с това, той се явяваше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.

Забележете, че това е за 1944 г., но нещата са ясни още преди това, през 1941 г., когато Бекерле пристига в София:

“…Станишев беше председател на т.нар. германо-българско общество в София. Скоро се убедих, че той действа по преки указания на германското Министерство на пропагандата, разпространява хитлеристка литература и по всякакъв начин популяризира “научните достижения” на немците. В разговорите с мен Станишев подчертаваше, че той смята Германия за своя втора родина.”

 

За работата на Абвера, SD, SS и др.п. можете да прочетете и сами, както и за опита на Германия да обяви независима Македония с помощта на Иван (Ванче) Михайлов.

 

Изобщо – четете архивите и търсете документите, защото истината ще ни направи силни и свободни, за да можем да посрещнем предизвикателствата на днешния ден смело, а не да се снишаваме, както правят нашите политици.

_______
* – Тези разпити, както и други – на висши нацисти – са публикувани през 2011 г. в сборника “Тайната дипломация на Третия райх (1944-1955)”, публикуван от Международния фонд “Демокрация” в Москва. Фондът е известен още и като фонда на Александър Яковлев, който е и първият му президент. (б.р.)
** – Преводът на всички текстове от руския оригинал е мое дело; ако някъде има грешка, моля да ми я посочите, защото го правех без допълнителна редакция и е възможно да съм допуснал неволно някоя в бързината. (б.м., В.М.)

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , , | 1 Comment

Докога ще се снишават нашите политици?

Уважаеми читатели,
Искате ли да сте част от силна нация и стабилна държава? Ако искате, тогава е задължително да си казваме истината. Включително – дори непременно! – за мрачната българска история, която е крайно време да бъде изкарана на светло.

Вместо това да се случи, вместо да посмеем да си кажем истината, вместо нашите политици да дават пример със смелостта си да се изправят срещу нелицеприятната част от нашата история, те за пореден път искат да се снишат, да изчакат бурята да отмине, пък сетне ще видят…

Концлагеристи, 5-и май 1945 г.

На 24-и април 2017 г., в самия Ден на паметта за загиналите в Холокоста,* по БНТ бе излъчено предаване, което се опита да оправдае про-нацисткия режим на Борис III и Богдан Филов, убийствата не само на 11 343 депортирани наши сънародници, но и на всички останали жертви на царския режим… с думите:

Ама той, Филов, е голям учен“.

Все едно да се оправдава Хитлер с това, че е бил любител художник, а Сталин – защото се е учил в семинарията за поп.

Направих си труда да изгледам записа** на предаването, но не ви съветвам да си губите времето, защото още в анонса към него на сайта на БНТ става ясно за какво ще си говорят участниците и накъде ще бъда насочен разговорът:

Богдан Филов и Хитлер

Богдан Филов е запомнен като един от най-добрите български археолози, високо оценен у нас и в Европа. Изкушен от политиката, той става пръв министър на цар Борис III и полага подписа си под споразумението за включването ни в Тристранния пакт. Обвиняван в национално предателство, но същевременно направил много за обединението на всички българи, днес дейността му като политик е повече от оспорвана.

“Направил много за обединението на всички българи”?
Окупацията на завзети от нацистите земи е представена като обединение.

Дейността му като политик е повече от оспорвана“??
Само феновете на фашизма се опитват да оспорят историческите факти и да го представят като добър политик.

“Запомнен като… един от най-добрите археолози”???
А защо не по-правилното: “запомнен като човека, сложил подписа си под присъединяването на България към нацисткия пакт“?

Безобразие е да се води разговор за учения Филов, но не и за вкаралия България в поредната национална катастрофа политик Филов.

Ще цитирам изцяло написаното от Иван Бакалов, издателят на E-vestnik.bg, защото предава достатъчно добре какво се случи по време на предаването:

“БНТ поднесе в понеделник вечер умилително предаване за Богдан Филов, в “История.бг”. Вечерта в деня на Холокоста.
Водещ и трима от гостите се скъсаха да обясняват колко велик учен е, как случайно сбъркал, нямал избор, когато неговото правителство вкарало България на страната на Тристранния пакт. Една от участничките доц. Цвета Тодорова едва успя да каже, измежду толкова дитирамби за Филов, че бил антисемит. А археологът Овчаров изрази съжаление, че еврейските организации били против да му се сложи паметна плоча.

Филов и Хитлер

Даже не се осмелиха за един час предаване да кажат думите фашизъм и Хитлер. Веселин Методиев спомена нещо за недемократични средства, антидемократични цели и т. н. Водещият обясни, че Филов бил германофил…
Богдан Филов е човекът, който направи България съюзник на Хитлер, обяви война на Великобритания и САЩ и прие антиеврейски закони. Мъдри глави в БНТ обясняваха, че нямал друг избор. Винаги има избор – ако не си съгласен, оттегляш се. Филов до последно е работил като убеден привърженик на Хитлер.
Той е българският маршал Петен. И двамата са осъдени на смърт съответно от френския и българския Народен съд. На французина заменят присъдата с доживотен затвор, защото е бил на 90 години. Не всяка жертва на Народния съд е мъченик на демокрацията.
Но след предаването мнозина споделяха из Фейсбук идеята, че не бил виновен, нямало друг избор.
Никога във Франция няма да допуснат такова умилително захаросано отношение към маршал Петен. Там го наричат маршал Пютен. Все едно тук да наричаме Филов Лайнов. И това предаване на БНТ, и адвокатите на Филов, идат да покажат какви конюнктурни сме българите, не от днес. Готови да служим на дявола, щото няма начин. Имаме и поговорка – запали и на дявола свещ, за да не дойде каквото не щеш.
Филов с убеденост поема този път и води България след Хитлер. А не поради някаква принуда. Никой не го е карал да обявява война на САЩ и Великобритания, за да сринат София с бомбардировки. Никой не го е задължавал да приема антиеврейски закони. И ако не са били патриарха, депутати и общото настроение в обществото, щеше да депортира всички български евреи. Само 11 хил. е депортирал – от Македония.
Така в самия Ден за възпоменание на Холокоста БНТ реабилитира един привърженик на Хитлер.”

Ще ги допълня с още: по времето, когато Филов управлява, се приемат античовешките (а не само антиеврейски!) закони, сред които –  за защита на нацията, за българското поданство и др.п.
По времето на Филов биват убити не само депортираните 11 343 наши сънародници от Тракия и Македония, но и много други хора, сред които не малко бойци против фашизма, но и деца, жени, възрастни хора, които не се радваха толкова много, колкото апологетите на царския режим за “обединението”, а виждаха, че това е първата стъпка към националната катастрофа.

Модерно е да се отрича всичко случило се преди 9-и септември 1944 г. с думите, че след 9-и е било много по-лошо.

Филов пред Народния съд

Да, лошо е било, но това не значи, че преди е било добро – ако мислите, че е било, кажете го на наследниците на тези 11 343 депортирани хора. Какво? Не можете ли? Защото нямат наследници ли? Обяснете го на апологетите на нацизма, на феновете на Борис III и Филов, които се дразнят на всеки, осмелил се да напише истината за царския режим.

И накрая нещо много важно:
Филов не е този, който вкарва всички нас, а вкарва царството България в пакта. Подписът е негов. Той организира и депортацията, убийствата, изземването на имуществото им и т.н.
Ако някой се вижда като част от онази България, та да говори в 1-во л. мн.ч., (ни вкарва, ни обединява и т.н.) това е друг проблем.
Категорично не може и не бива да се прави връзка между който и да е от нас с онзи режим. Такава връзка очевидно има само между хората, които използват 1-во л., мн.ч. По същата причина не можем да казваме, че ние сме спасили българските евреи. Не сме “ние“, а са БПЦ и Димитър Пешев. И не са българските евреи, а по-голямата част – около 80 %. Останалите са депортирани и убити. И правителството на Филов е заплатило за тази “услуга” на нацистите.

Истината ще ни направи свободни, защото ще сме силни

Цар Борис III и Хитлер. Дружеско ръкостискане.

Когато някои се опитват да прикриват истината – включително и под формата на предавания по БНТ, те всъщност показват, че днешната държава България е немощна и слаба, щом не е в състояние да се изправи смело срещу истината. Също толкова слаба и немощна е била и през 1941 г., когато се снишава пред нацистите. Но управниците на царството не са били слаби и немощни, нито пък са се снишили, когато е трябвало да използват целия държавен репресивен апарат – войска, полиция, администрация, за да натоварят нещастните ни сънародници на влаковете и шлеповете и да ги извозят към Треблинка.
И държавата не се показва като бедна, когато заплаща на хитлеристка Германия, за да бъдат унищожени тези 11 343 души. Цинизмът на управници като Филов и Борис III е стигал до там, че да се пазарят и да договорят различно заплащане – 200 райхсмарки на възрастен, 100 – за децата, а бебетата са били приети от германските нацисти, за да бъдат убити… безплатно!

Върхът на цинизма не са опитите да се оправдае Филов с думите, че бил добър археолог.

Върхът на цинизма не са опитите да се отрече, че в България е имало фашизъм (аргументи от сорта на “имало е многопартийна система” и др.п. са невалидни, както посочват редица изследователи на историята).

Върхът на цинизма не е само това, че обществената национална телевизия може да направи едночасово предаване, в което да се срамува да посочи истината.

Не, уважаеми хора, можете да сте твърдо убедени, че днешните перачи на историята тепърва ще се стремят към “върховете” на цинизма, а ние – нормалните граждани – ще можем само тъжно да документираме поредното падение на някое издателство, на журналистиката като цяло, на науката история и т.н.

Хитлер и цар Борис III. Поредна приятелска среща.

В това предаване на БНТ се вижда и нещо друго, освен опит да се изпере миналото на България и то да се покаже само и единствено като светло. Вижда се, че е нарушен един от  основните принципи на журналистиката: по важна тема не са поканени експерти, които да изложат всички факти, пък да оставят зрителите сами да си направят изводите. Не, поканени са хора, които знаят фактите, но разговорът е насочван така, че да се чуе само едната гледна точка, да се стигне само до един извод, който се вижда в анонса на предаването, публикуван на сайта на БНТ: че Филов е “запомнен като един от най-добрите български археолози, високо оценен у нас и в Европа” и е “направил много за обединението на всички българи“.

БНТ няма да се засрамят от това предаване, за вас, уважаеми читатели – не знам, но аз лично се срамувам, че се налага да пиша такива очевидни истини.
_________
* – Йом ха-Шоа беше отбелязан вчера по целия свят като Ден на паметта за загиналите в Холкоста (ден на паметта за катастрофата и героизма), прочетете повече тук (на англ.): https://en.wikipedia.org/wiki/Yom_HaShoah
** – Можете да го изгледате тук: https://www.bnt.bg/bg/a/uchenite-v-politikata-bogdan-filov-24042017

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Седем нива на несъгласие или за троловете и невъзпитаните опоненти

На 17-и април 2017 г. пуснах в моя блог една статия от нашия известен икономист Красен Станчев, в която се обяснява защо икономическото дередже на България е толкова плачевно и че “построеното” “от Живков” е всъщност една голяма нула.

Статистика под статуса ми във Фейсбук.

24 часа по-късно статистиката на препратката към тази статия в моята публична Фейсбук-страница е категорична: хората се интересуват от този въпрос. 17945 души са видели статията, 57 човека са я споделили, 110 са я харесали, започнати са 25 разговора (с общо 113 коментара). Някои се интересуват и от придружаващия статията текст, който съм въвел като ФБ-статус, в който – наред с другото – казвам и “… щом някой не разбира, че причините на сегашното ни дередже (не само икономическо!) се коренят в насила наложения от Сталин режим на политическо, икономическо, културно и социално робство, той/тя няма да приемат никакви аргументи, които противоречат на мнението му/ѝ за онзи период от нашата история. По същия начин някои нашенци отказват да приемат и други истини за историята ни – за османското робство; за емигрантите, организирали Априлското въстание; за активната роля на царство България в депортацията на нашите сънародници от Тракия и Македония и др.п.

Наред с интересните коментари, разбира се, имаше и няколко от тролове. И на прости, и на сложни тролове. Някои от коментарите бяха скрити, а авторите на други получиха БАН  (не, не е Българска академия на науките), т.е. забрана да четат и пишат на стената ми. Защо ли? Защото, както знаят повечето Интернет-потребители, с троловете няма смисъл да се говори, нито да се спори, защото самото влизане в някаква форма на комуникация с тях е подхранване на това вредно явление.

Все пак има изключения – и едно от тях е причина за настоящата статия. Правило № 18 за общуване във Фейсбук е, че хората с повече опит трябва да използваме поведението на троловете, за да образоваме Интернет-потребителите как не бива да се държат.

На стената ми някой си Борис Зографов е оставил следния коментар:

Коментар на Иван Зографов. Снимка от стената ми във Фейсбук.

 

Аз, разбира се, можех тихомълком да забраня достъпа на този господин до стената ми, но реших, че е по-добре да използвам коментара му, за да послужи за пример на нормалните потребители, които с сблъскват с езика на омразата, с троловете и с личностните атаки – понякога без да го съзнават дори.

Господинът по всяка вероятност не е доволен от това, че както в статуса си, така и в коментарите отдолу критикувам цар Борис III, депортацията, организирана от неговото правителство, както и убийствата преди 9-и септември 1944 г., но е възможно да е недоволен от друго – че критикувам управлението на Живков и убийствата на комунистическия режим след 9-и септември 1944 г. Не знам, а и няма голям смисъл да се опитвам да разбера какво точно е предизвикало гнева му, защото един от най-важните принципи, когато си имаме работа с троловете е да не влизаме в диалог с тях, т.е. да не ги “храним”. Още повече, че причината може да няма нищо общо с моя статус – това също е урок от опита ми с троловете.

Важно е да посоча какво в написаното от г-н Зографов разкрива, че той се държи като Интернет-трол, за да може вие, уважаеми читатели, да използвате наученото в бъдещото си общуване с непознати в Интернет.

Знаете ли какво пише британският учен Пол Греъм, автор на известната “йерархия на несъгласието”, описана в есето “Как да не се съглася“?

Според Греъм в Интернет има

седем нива на несъгласие

0: Оскърбление: “Ти си глупак!”, “За какъв се мислиш, бе?”, “Авторът се мисли за велик, но всъщност е гола вода!” и др.п.;
1: Атака ad hominem (срещу човека): “Вижте кой го казва!” “Авторът не разбира от тези неща!” и т.н.;
2: Коментар срещу тона или използваните изразни средства: “Не мога да повярвам, че авторът отхвърля темата с такъв високомерен тон!”,
3: Несъгласие напук: изказва се противоположна теза, но без да бъде защитена с каквито и да е факти или доказателства;
4: Контра-аргумент: противоречие, но подкрепено с факти и доказателства;
5: Опровергаване: намира се грешката, цитира се и се обяснява къде е сбъркал опонентът;
6: Оборване на основната теза: най-трудното, защото изисква сериозна работа от страна на несъгласния по опровергаване – с факти, с обяснения, с анализ.

За по-лесно погледнете на “йерархията на Греъм” така, както гледате на оценките в училище – отличникът е този, който получава 6, защото не само изразява несъгласие, но успява да обори централната или основната теза на опонента. Двойкаджията е този, който коментира тона и използваните думи. Атаката ад хоминем е достойна за единица, а отправянето на обидни имена е по-лошо и от нея и получава оценка нула (0).

Тъй като през годините съм писал много статии за троловете и за атаките срещу личността, нямаше как да не забележа, че г-н Зографов демонстрира в съобщението си някои от качествата, присъщи на троловете.

Разбира се, трудно ще се намерят сериозни аргументи в защита на нечовешкия про-нацистки режим на цар Борис III, довел до унищожаването на десетки хиляди хора. Още по-трудно ще се намерят сериозни аргументи в оправдание на комунизма, който продължи да унищожава и унизява хората. Но троловете ги сърби клавиатурата и затова правят онова, което е най-лесно, за което следва да получат най-ниската оценка.

Иззета книга “Поезията на Венко Марковски” по време на обиск в Македония през 1941 г.

Да погледнем коментара на г-н Зографов, за да разберем защо оценката е слаба.
Няма да се спирам подробно на факта, че само броени дни след като показах как журналистът Димитри Иванов не прави разлика между език и азбука, г-н Зографов демонстрира същото незнание. В края на краищата, ще каже скептичният читател, какво значение има дали е език или азбука?
Няма да се спирам и на това, че според господина “създаването на езика” било довело до “отлъчването” (сякаш Македония е църква!) на десетки хиляди (какви?) хора.
[Едно отклонение:
В Интернет, както и в коментарите на стената ми под статията за дереджето на България, има редица опити за обяснения, публикувани от феновете на нацизма, прикриващи се като големи патриоти и радетели за истината за цар Борис III, в които пише, че депортираните от “обединените” земи през 1943 г. хора не били българи, защото – видите ли – нямали българско “гражданство” (всъщност по тогавашните закони са могли да имат само поданство), но забравят да споделят, че то им е било отнето от българската държава… целенасочено и методично. Възможно е и това да е възмутило г-н Зографов, защото за троловете 11 343 наши сънародници от Тракия и Македония не са българи, понеже са евреи. Не се учудвайте как те не са българи, а евреите от старите земи са българи – просто за троловете всичко е възможно: евреите, които не са депортирани, са българи, защото са спасени, а тези, които не са спасени – царят и Филов са искали да ги спасят, но не са могли, защото… не са били българи. Понякога липсата на логика и знания може да се представи за сила, стига да няма кой да забележи вътрешното противоречие. За тези тролове фактите – че България е съюзник на нацистка Германия, че обявява война на САЩ и Великобритания, че осигурява продоволствие за хитлеристката армия, че, че, че… това са всъщност факти, показващи “гениалността” на Борис III, който се е снишил, докато премине бурята.]

Вече към накрая – нямам представа кой е дядото на г-н Зографов и не знам защо трябва да имам или защо това би имало значение. Ако човекът е жив и здрав, бих спорил с него, а не с внук му, който по никакъв начин не може да има някакво привилегировано положение на стената ми, само защото… му е внук. Това, че дядо ми е поет, не ме прави поет.
Впрочем, роднинството не променя факта, че господинът не знае как да изрази несъгласието си по цивилизован начин и коментира като трол.

Странно е, че някакъв непознат човек, който очевидно не знае нищо за дядо ми, му дава оценка. Не, всъщност не е странно – нормално е, поне за нашата страна.

Миле Марковски с войнишки дрехи, ок. 1944 г.

Обикновено такава грешна оценка я дават тъкмо хората, които не знаят нищо за Венко Марковски.

Време е да бъдат информирани.

Те не знаят, че Венко Марковски е организирал група за борба със сърбизацията на Македония, когато е бил на 16 години.
Те не знаят, че Венко Марковски е на 23 години, когато публикува първата си стихосбирка “Народни бигори” – в София, разбира се.
Те не знаят, че Венко Марковски е бил вкаран от българската про-нацистка власт в концлагер, през 1941 г.
Те не знаят, че Венко Марковски на 28 години е партизанин – заедно със съпругата си и 4-годишният им син (виж снимката).
Те не знаят, че Венко Марковски е на 33 години, когато е вкаран в затвора от своите довчерашни братя по оръжие, а няколко години по-късно е осъден и на пет години концлагер, този път от югославската комунистическа власт.
Те не знаят, че той е писал книги, заради които е обявен публично и приживе за предател от официалните югославски власти.

Те не знаят, но имат мнение.

А с мнение не се спори – и аз не споря, а само информирам.

Пиша всичко това, не защото ме интересува какво мисли някакъв случаен посетител на стената ми, а защото е важно когато говорим за някого, да знаем, че нещата са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Особено, когато става дума за човек на културата, а не за хора във властта, от чийто решения е имало сериозни последици, каквито са Богдан Филов или цар Борис III, например.

За троловете, разбира се, това няма значение, дори напротив – когато те знаят истината, така или иначе няма да се съобразят с нея. Нещо повече, те старателно ще заобиколят истината, за да си вършат пъкленото дело.

Пиша и заради друго – винаги е възможно някой трол да го прочете и да реши, че може би пък си струва да се опита да бъде добър човек и събеседник. Поне онлайн, защото в истинския си живот троловете може да са най-нормални хора – със семейства, деца, приятели, които може би дори не знаят какво е поведението на близкия им човек в Интернет.

Пиша, защото дори един трол да промени поведението си към по-добро, за мен ще е достатъчна награда.

А още по-голяма награда за мен ще е, че Интернет-потребителите, които са се сблъсквали с езика на омразата, с хейтърите, с троловете, ще могат да си обяснят какви са тези тролове и защо се държат така.
В някои случаи злобата е на личностна основа, в други – се дължи на незнание, в трети – на несъгласие с изразената теза.
Но във всички случаи едно и също нещо се повтаря – онзи, който не може да защити тезата си с аргументи или да изрази несъгласието си, оборвайки фактите с други факти, задължително намира начин демонстративно да покаже злобата си – да я видят всички.

Троловете толкова могат – няма как да надскочат себе си. Атаките “ad hominem” само подчертават липсата на аргументи.

Да, уважаеми читатели, много може да се научи от Пол Греъм и се радвам, че имах случай да споделя с вас информацията за него, защото съм убеден, че ще ви е от полза в онлайн общуването.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Защо сме на това (икономическо) дередже?

Бележка от Вени Марковски:
Публикувам тази статия от 2012 г. на авторитетния наш икономист Красен Станчев с неговото любезно съгласие. Публикувам я, защото дори и днес се срещат често хора, които не разбират, че дереджето ни днес е пряк резултат от посоката, в която сталинският болшевишки режим е тласкал страната от 1944 г., та чак до падането на Живков от власт.

 

Един човек се изказа в края на 2010 г., че Тодор Живков бил построил две Българии, а сега „ние” (т.е. всички) не сме построили и една стотна от направеното между 1956 г. и 1989 г.  Тогава коментарът ми беше, първо, че 1/100 част от нула е нула и, второ, че управлението на БКП и на този човек е разрушило повече, отколкото е създало…

По-късно, през септември м.г. няколко чествания на юбилей на Тодор Живков потвърдиха, че малко хора разбират връзката на днешните нещастия на българските граждани с онова управление.  Тази връзка стига до дреболии: от списъка на хората с обществено положение и стопанско влияние до конкретни събития.  Например, не бих се учудил, ако появилата се връзка между български граждани и колумбийския внос на наркотици в Европа се окаже канал разработван преди 30 години от българските комунистически власти. .

Изглежда, че носталгично-възторжените тълкувания на миналото постепенно се прехвърлят към членове на семейството на ръководителя на БКП и неговото обкръжение.  На това отгоре все по-често има признаци за намеса на днешна Русия, на фирми и благотворителни организации в политиката на България, в тълкуването на историята и в опити за манипулиране на българското обществено мнение.  В не малка степен това поведение също е последица от времето на управлението на Тодор Живков и БКП.

Разрушенията от това време още тегнат върху дохода на гражданите и фирмите, те са част е част от политическото въображение и прозират в наследени житейски проблеми.

Разрушенията са толкова монументални, че не могат да се обозрят без специално усилие.  Полезно е да се видят и книгите на Христо Христов „Тайните фалити за комунизма” (изд. „Сиела”, 2007) и „Империята на задграничните фирми” (изд. „Сиела”, 2009).  Но картината далеч не е завършена, изследванията тепърва предстоят.

Външният дълг

Държавният дълг от управлението на БКП ще бъде изчистен през 2013 г. и 2014 г.  Външният дълг на България към 1989 г. много прилича на днешния дълг Гърция, но жизненият стандарт е по-нисък и са налице очевидни разлики в политическата система.

Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.  За гръцките граждани и фирми днес не съществува проблем за преориентация от фалшивите пазари на СИВ към тези на Европа.  И за Гърция няма сценарий за размяна на страна като провинция на някоя европейска страна срещу запазването на властта на шайка идеологически приятели на тази страна (какъвто е случаят с България от Георги Димитров до 1989 г., а и до ден днешен).

Георги Димитров и Сталин при подписване на договора от 1948 г.

Обвързването със СССР е дело на Димитров като деятел на Комунистическия интернационал, а предложението за сливане на България със СССР е плод за на първата комунистическа дългова криза и идея на тогавашния министър председател Живков.  В следствие на тази идея СССР става съсобственик на предприятия в България, за които Руската Федерация претендира след 1989 г.  И получава известно удовлетворение на исканията си през 2004 г. (а и след това).  Това също е част от проблемите на българския преход. (2)

През 80-те години търговията на България със СССР и СИВ е между 70% и 80%.  Това на практика е най-висок дял и съответно най-висока зависимост в сравнение с останалите нови страни членки на ЕС.  За сравнение, делът на СИВ в общата търговия на бившата Чехословакия възлиза на 51-52%, на Румъния – по-малко от 30%, на Унгария и Полша – между 40% и 50%.  В края на 80-те години износът за страните от Европейската общност възлиза на 4-5%, а вносът е 9-10% от общата търговия.  Митът, че България в началото на 90-те години е загубила руските пазари, както и предположението, че те биха могли да бъдат запазени, са чиста глупост.  Не е пресилено да се каже, че разходите по преориентирането на износа към ЕС и други части на света, т.е. фалитите на предприятия и безработицата на 90-те години са следствие на политиката на Живков и БКП. (3)

И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:

 

  • В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
  • Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
  • „Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.

 

Българският дълг обаче е натрупан два пъти по-бързо – за периода от 1976-1978 г. до 1988 г.  Само между 1984 г. и 1989 г. брутният външен дълг нараства повече от три пъти, от 2,9 на 10,7 милиарда щатски долара.   Гръцкият външен държавен дълг е следствие на поне около 30 години популистка политика.  Гърция е фалирала само веднъж през ХХ век, а България шест пъти (включително 1997 г. по вътрешния дълг).  Два от тях – след война и външни кризи, другите по време и след комунистическо управление.  В Гърция обаче има демокрация и избирателите са отговорни за съответно за дълга и фалита.
Българските граждани преди 1990 г. не са избиратели, нямат идея какво става и не носят отговорност за тази политика.  В България управлява една партия, подкрепяна от СССР, като кредитор от последна инстанция.  Стратегията на човека, който управлява, е България да стане част от СССР, а той и приближените му да останат на власт. (4)

 

Жизнено равнище и монументални стопански нещастия

Управлението на БКП може да се наблюдава, ако човек пътува от центъра на София до края на бул. „Цариградско шосе”.  Хубавите и красиви сгради са в центъра.  Полиграфическият комбинат, издържан в сталински стил, е построен в средата на 1950-те.  Към 1960 г. е завършен и комплексът „Яворов” (тогава „Ленин”).  След първия комунистически фалит е построен „Изток”, след втория – „Младостите” и „Дружбите”, след третия нищо не е строено до 1998 г.  По сградите лесно може да се съди за качеството на живот в тези части на град София, възникнали през различни исторически периоди.

Само шепа хора знаят, че за целия период от 1944 г. до 1997 г. почти не е имало устойчив икономически растеж.  Според една икономико-статистическа конвенция устойчив е всеки ръст на БВП за период от три и повече години.  Такива периоди има три от по около три години – в края на 1940 и началото на 1950-те, в края на 1960-те години, макар и от тях дългосрочният ефект да е фалшивата икономика, която описвам. (5)

Пенсионната система е в криза от края 1950-те, по демографски причини, породени от насилствената индустриализация. Оттогава са и проблемите на държавната топлофикация, преорганизирана по съветски образец през 50-те години.  През 60-те години е „реформирано” и управлението на водните ресурси.  Това (заедно с разрушаването на частната собственост) е основната причина за проблемите с наводненията през 2004 г. и 2005 г.  Пак тогава е одържавена поземлената рента на ТКЗС.  Това създава проблеми през 1992 г. и след това, до поне 1998 г.  Това са проблеми с реституцията на земята, напояването, използването на машини в земеделието – накъсо: с капитала и ефективността на земеделието и проблеми с цената на земята за нейните собственици.

Хрушчов не приема предложението на Живков България да стане част от СССР

На жизненото равнище на днешните граждани влияят и влияят безумните стопански проекти.  Класическият пример е „Кремиковци”, построен въпреки отрицателната оценка на перспективността на предприятието.  Комбинатът почти никога не е работил при нормално изчислена печалба, през 1994 г. изпи водата на софиянци, през 1996-1999 г. струваше на българските около 900 милиона днешни лева неизплатени стокови кредити (електричество, газ, горива и вода), през периода 1999-2003 г. бе проблем за около 12 хиляди работници – съкратени или принудени да напуснат, през 2008-2009 г. за още 3-4 хиляди.  Фалитът на „Кремиковци” струваше 18% от продажбите на НЕК, почти 25% от търговските превози на БДЖ и почти 90% от оборота на две дунавски пристанища.

През 70-те години започва строежа на магистрали, но през 1976 г. съответният партиен конгрес, пак по идея на Живков – във връзка с поредната дългова криза, спуска 25% план за икономии.  Резултатът е, че експлоатационният срок е съкратен от 80 на 15 години, че строителството на някои отсечки на „Хемус” бе завършено през 2000 г. (докато 22 години хората харчеха гориво и нерви, тътрейки се по деретата преди Ябланица), че тунелите не работеха както трябва 25 години и че там и на други места строителството и ремонтите все още продължават.

След 2002 г. се оказа, че най-големият проблем със строителното наследство на комунизма и късния Живков ще бъде АЕЦ Белене.  По груба оценка преките разходи (т.е. без да се смятат пропуснатите ползи, плащания под масата и закъснения) биха били за новата АЕЦ Белене биха били около 12 милиарда евро, 1/3 от БВП за 2010 г.  Въпреки това господата Симеон Втори, Станишев, Първанов и доскоро Борисов го пробутват в незнайно чия угода. (6)

Изобщо енергетиката на България, част от която от началото на 1980-ге години е и проектът „Белене” е следствие на съветизацията на икономиката на страната.  Тя е изградена да работи със съветски доставки, да захранва с енергия промишлена система, която преработва съветски ресурси и ги препродаван по международни цени.

След 1990 г. енергетиката и промишлеността, и се оказват стопански безсмислени.  Но както преди, така и сега инвеститор, доставчик на ресурси и кредитор на проектите в крайна сметка се оказват или СССР или Русия.  Другите инвеститори в енергетиката и до днес биват обругавани (например тези в Марица Изток 1 и 3).  Останалите интереси в енергетиката са свързани най-вече с БКП и БСП.  Глупостите от рода на „България енергиен център на Балканите и „Белене” са не повече от идеологическа защита на руски държавни и частни компании.  Но вследствие на тази изкуственост на българската енергетика от 80-те години, страната все още има големи производствени излишъци, ниски цени на електроенергията и щедро пилее електроенергия.

Споменах „Кремиковци” и „Белене”, но те само най-наскоро станали видими проблеми, породени от икономически решения от 60-те години на миналия век.  От същия род са и авиокомпания „Балкан” (създадена през 1949 г. под името „ТАБСО – транспортно-авиационно българо-съветско обединение”) и нейното управление, както и това на „Булгартабак”, „Нефтохим” и цялата добивна промишленост – от медодобивния комбинат „Георги Дамянов” – гордостта на Вълко Червенков до „ГОРУБСО” (друга съветска абревиатура) и ОЦК „Кърджали”.  Изключение прави само едно предприятие: КЦМ Пловдив („Димитър Благоев”), оставено на самоуправление от правителството на Любен Беров и днес между световните лидери в отрасъла си.

 

Криминализиране на бизнеса

Обслужването на дълговете към Съветския съюз и СИВ е причина в началото на 1960 г. „България” да замисли не само сливане със СССР, но и на разработването на „концепция” за собствено място в международната стопанска конюнктура.  Тя се оказва вредна и за днешните поколения граждани на България.

Внимателният прочит на управлението на Тодор Живков и на породените от него проблеми разкрива системно създаване на фалшива икономика.  Фалшива е всяка икономика, при която хората си мислят, че забогатяват, но бързо се оказва, че всъщност обедняват.  Общият знаменател на тези години икономическо недоразвитие е криминализирането на бизнеса, на държавата и на стопанското въображение на политици и граждани.  Този начин на мислене за икономиката, основан на принципа „какво и как да откраднем”, все още господства в стопанската политика и нейните обяснения.

България дава целувки и ордени – в замяна получава нефт и Живков на власт

Според замисъла на Тодор Живков България след началото на 60-те години заема изкуствено създадена позиция между “Изтока” и “Запада”.  Внасят се суровини от бившия Съветски съюз, които се преработват и изнасят на “Запад”.  С част от разликата между фалшивите цени на СИВ и цените на международния пазар се покриват дълговете на България, а с друга се финансират „братски” комунистически партии, режими и движения чак в  Африка и Латинска Америка.  Дори през 1978 г. (т.е. след началото на Хелзинкския процес) едно Софийско съвещание на комунистическите и работническите движения потвърждава курса на подпомагането на световната революция „с други средства”.

За целта е необходима съответната организация.  Българската държава създава по света мрежа от фирми, които търгуват всичко – от синтетични наркотици и оръжие до компютри и софтуер, като пътьом осъществяват и строителни, медицински и селскостопански проекти.  Тези фирми и техните управители практикуват и усъвършенстват нарушаване на правилата на търговията и покриването на следи от сенчести операции.  За да се запази контрола върху средствата, хората, участващи в тези сделки са сътрудници на съответните тайни служби на България и другите страни от СИВ.  Най-пълната известна засега подборка на документи и най-подробният им анализ е даден в споменатата книга на Христо Христов „Империята на задграничните дружества”.

Този бизнес се разраства като търгуеми обеми и като брой заети специалисти, и като обхванати отрасли.  През 80-те години печелившите отрасли в глобалната конюнктура вече са електрониката и софтуера, а за тяхното производство и търговия се налага заобикаляне на ембаргото на КОКОМ.  Идеята България да специализира в тези области е на няколко „гения” около Тодор Живков.  Знанията и уменията по замитане на следите от забранени сделки са капитализирани като подходящо разделение на труда в рамките на СИВ за съответния пет годишен план (България преработва ресурси, продава ги, краде и пробутва морално остарели продукти на СИВ и СССР).

Във вътрешно-технически и счетоводен план това означава да се натоварят мощностите на добивната промишленост, а печалбите да се прехвърлят за производство на електроника и компютри.  Ето резултатите:

  • Създадена е компютърна и електронна промишленост, най-вече в Правец;
  • Развиват се умения по разбиване на ембаргото на КОКОМ (кражба на софтуер и патенти), не много успешно като кражба, но забележително като умение за покриване счетоводни следи и пренасочване на печалби за финансиране на борбата с капитализма (в Близкия Изток, Никарагуа, Колумбия, Ангола и други „братски” страни и движения) и към частни джобове;
  • Криминализиран е манталитета на цели слоеве от образованото население, което е наето да се занимава с нарушаване на всеки вид ембарго;
  • Обвързване със съветския и този на СИВ пазари за компютри и електроника, което пък води бърз упадък на цял един отрасъл през 1991 г. с 15 хиляди души работещи в него и загуба на конкурентни предимства през 1990-те (когато подобна промишленост възниква други бивши комунистически страни);
  • За да е „по-ефективно” прехвърлянето на ресурси, гениите вземат министерски решения, освобождаващи добивните предприятия от задължение да работят с пречиствателни съоръжения; тези решения, както и много други идиотщини в България, са напълно в рамките на закона, в частност на действия тогава закон за опазване на природната среда от замърсявания;
  • Това пък води до увреждане на водите и почвите и до болести, които все още се чистят и лекуват, но никой не е направил проста сметка колко е струвало и ще струва всичко това.

Очевидно „успехът” на 80-те години е монументално нещастие за развитието на българската икономика и общество след това.  Хората, замесени в бизнеса на онези години, са първите с капитал, връзки, знания и опит, които им позволяват да заемат водещи позиции в икономиката на некапиталистическа България.  Те вярват в Марксовата догма, че първоначалното натрупване на капитал е грабеж и се стараят да правят именно това.

 

Политически контекст на декомунизацията на комунистическата икономика

Въпреки хитроумието със задна дата, през 1990-1991, т.е. по време на първите и вторите демократични избори и началото на правните и стопанските реформи, няма реалистичен сценарий за чудодейно и бързо преодоляване на комунизма.  „Няма” – в смисъл на липса на концепция за това какво трябва да се прави, на липса на политическа подкрепа за радикална либерализация на политическия и особено на стопанския живот, и в смисъл на отсъствие на физическа възможност, на хора да водят промяната, заслужили вярата на избирателите, че са най-подходящите за тази задача.

Всъщност тя дори не бе формулирана докрай.  Лозунгът „45 години стигат” я съдържа, но не като план за действие, а като „Баста!”, като израз на недоволство.  Онова, днес което се нарича „шокова терапия” и изведе Полша, Унгария и Чехия от краха в края на комунизма, бе общо виждане само на шепа икономисти.

Едно от доказателствата колко чужда е темата за стопанските реформи и декомунизацията на икономиката на българските политически партии е сравнението с другите посткомунистически страни.  В Полша принципите на стопанските реформи са гласувани от всички партии в парламента като програма на правителството на Тадеуш Мазовиецки (на 9 октомври 1989 г.)  Подобна политика в България бе обсъждана в средите на СДС и частично приложена от правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров.  Черно на бяло подобни мерки се имаха предвид (макар и неясно разписани) в точки „д” и „е” в абзаца „Правителство” в Декларацията на ВНС за избора на правителството на Попов (4 януари 1991 г.).  А точно описание на реформите, демонтиращи централното планиране въвеждащи пазарна икономика се появи едва в края на 1991 г. в една книга на Румен Аврамов и Венцислав Антонов, които тогава управляваха Агенцията за икономическо програмиране и развитие. (7)

Интересно е, че и до ден днешен очевидният успех на шоковата терапия в България през 1991 и 1997 г. почти не привлича вниманието на политолози, историци и журналисти.  Дори и през 2012 г. общественото мнение се вълнува от програмата на Ран-Ът и то предимно като „американски заговор” срещу България. (8)

Този консенсус никога обаче не бе ясно формулиран като програма на партия или коалиция.  БСП участва в първите избори след комунизма с програма за „демократичен социализъм” и лозунга „България над всичко”.  Лозунгът на СДС предполагаше смяна на системата, но никой не посмя да формулира ясно шоковата терапия преди изборите.  Прегледът на предизборните програми от 1990 г. показва достоен за съжаление популизъм и провинциализъм, реформаторите са по-малко популисти.  Това не е плод на скудоумие, а отговор на очакванията на избирателите. (9)

Луканов и Живков

Ако се съди по издадените в по-ново време изказвания на Андрей Луканов (10), БКП от края на 1988 г. обмисля контролирано въвеждане на капитализъм в България.  За това не се говори, но е очевидно, че новите капиталисти ще са хора на БКП.  Вероятно без Живков.  И до ден днешен, въпреки разчистването на сметки и физическото изтребление на почти всички водачи на т.нар. групировки, където и човек да се вгледа в бизнеса и стопанското влияние, ще установи присъствие на роднини, приятели и обкръжение на върхушката на БКП и комунистическите тайни служби от средата и края на 1980-те.  Това е така и в медиите, и в собствеността на привлекателни парчета недвижимост, и в съществени предприятия и отрасли.  Към началото на 1990-те не е възможно физическото или дори правното неутрализиране нито на личните връзки нито между членовете на БКП, нито на източниците на доверие между обвързаните в комунистическите тайни служби.

Историята на личните и семейните връзки, на ролята на тайните служби и другите системи на доверие от 1944 г. до 1989 г. тепърва ще бъде писана.  Естествено е облагодетелстваните от тези връзки и източници на доверие да предприемат днес реваншистки действия, да пречат на разкриването на историята и подхранват култура на носталгия и прослава на комунистическото минало.  Не ми се струва обаче естествено, че противоположното усилие е толкова слабо.

Ето какво беше безусловно известно през 1989-1991 г. и се оказа възможно като практически процес на декомунизация на стопанския живот и отношения след 1991 г.

Декомунизация по комунистически

Процесът започна в началото на 1980-те, като ускоряване на процесите на полулегално посредничество между „Изтока” и „Запада”, за което стана дума по-горе.  Създадени са държавни малки и средни предприятия, обединени в Българската индустриално-стопанска асоциация (БИСА, през 1984 г.) и се размножават дружествата зад граница.  Последните са държавни компании с частно управление, чийто контрол в крайна сметка дори и да е желан се оказва невъзможен.  Учредена е и банка за тяхното обслужване, Минералбанк.  През май 1987 г. започва децентрализация на клоновете на БНБ и създаването на отраслови банки, а в началото на 1989 г. е приет Указа за стопанска инициатива.  Към началото на 1992 г. в България има 22-24 хиляди частни предприятия и структури, не малка част от които са създадени през 1989 и преди юни 1990 г. за обслужване доставките и продажбите на държавни компании.

По закон бе забранено прехвърлянето на повече от 5% от активите на държавните предприятия на частни лица, но няма указание колко пъти може да става това и санкцията за нарушаване на тази разпоредба е неясна.  В крайна сметка всяка такава приватизация бе в рамките на закона.  Най-бързо така бяха приватизирани външно-търговските обединения и фирми.

Малко хора знаят, че в още периода между средата на 1989 (т.е. преди преврата на 10-ти ноември) и средата на 1990 г. (т.е. преди първите свободни избори след 1944 г.) в България е модно да се създават банки, също в рамките на закона.

Начините за това са два. Първо, по общия ред на Постановление 19 от 3 май 1989 г. „За правилата на организация на банковото дело”.  Това постановлението е прието пет дни преди изгонването на турците от България от Тодор Живков.  Според документа централната банка е „орган с функционална компетентност на пряко подчинение на Министерски съвет”, а „банка” е „акционерно дружество, учредено от две или повече фирми, банки или други организации”, чийто учредителен капитал е поне 7 милиона щатски долара (при разменен курс от 1,16 лева за долар).  50% от учредителния капитал трябва да бъдат внесени предварително по сметка в БВБ.

Целта на постановлението е да се „насърчи съвместното и използване на ресурси от банки и фирми”.  Няма изисквания за доказан произход на капитала и през октомври с.г. е разрешена продажбата на дялове от капитала на банките (до 4/5 капитала).  Със заемни средства от държавни организации се създават частни банки, те привличат спестяванията на населението и кредитират своите „акционери”.  През януари 1990 г. е учредена първата частна банка на нова България, Първа източна международна банка, а през април с.г. банката с хубавото име Първа частна банка.  Към края на 1991 г. банките са 70.

Второ, със специална наредба на изпълнителната власт.  Например с Наредба № 15 от март 1990 г. За насърчаване на частната инициатива в селското стопанство (непубликувана, издадена, доколкото си спомням, по време на Второто пленарно заседание на Кръглата маса, посветено на икономически въпроси, дни след обявяването на мораториума по плащанията на външния дълг) е създадена Банка за земеделски кредит (фактически фалирала през декември 1996 г., обявена окончателно в несъстоятелност през октомври 1997 г.).

Това се случва преди началото на политическите реформи.  Също преди това начало, на 8 юни 1990 г. бе прието Постановление №68 за прехвърляне на собствеността на Движението ТНТМ („техническо и научно творчество на младежта”) от комсомола към общинските съвети, тогава назначени от БКП.  До края на 1990 г. действа правилото, че министрите оглавяват важни в своя отрасъл предприятия, например министърът на търговията е председател на управителния съвет на „Търговия на едро”.  (Тази практика бе прекратена от правителството на Димитър Попов.  Опитът на Великото народно събрание да спре разграбването с мораториума върху прехвърлянето държавни активи от 18 август 1990 се провали.)

Списъкът на подобни начини на декомунизация може да бъде продължен.  Но това са основните й канали от преди изборите от юни 1990 г.  Те действат в условията на правов ред, създаден от БКП.  Става дума за декомунизация, осъдителна от морална гледна точка, но действителна и формално в рамките на закона.

 

Действителната декомунизация

Какво можеше да се направи през 1990 г. и след това, за да се преодолее това положение?  Очевидно бе, че няма как безчетните прехвърляния на собственост и влияние да бъдат възстановени.  За тях нямаше информация, правно основание, политически мандат, резервен набор от надеждни от морално гледище хора да поемат управлението и собствеността на предприятията и активите, ресурс за финансиране промяната и процедура за търсене на нови собственици.  Не бе реалистично да се очаква, че без сигурни права на собственост (а те би следвало да бъдат суспендирани, докато трае експроприацията) щяха да се появят нови собственици, чийто права да се приемат за безспорни.

При даденостите на 1990 г. и 1991 г. можеше да се предприеме и в крайна сметка бе направено следното:

1. Да се въведат ясни правила на защита на частната собственост, въпреки предположението, че несправедливите прехвърляния на държавни активи (доколкото остават неизвестни и не са оспорени в съда) също ще се окажат защитени.  България често е преживявала радикални промени в собствеността.
Такива са периодите от 1879 г. до средата на 90-те години, когато една четвърт от населението се изселва в Османската империя; размяната на население по войните и Изселническата спогодба; експроприацията на еврейските предприятия и собственост между 1940 и 1944 г.; експроприацията на осъдените от Народния съд и откровеното грабителство от 1944 г. до изборите от 1946 г., а и след това в следствие на закона за едрата градска покрита недвижима собственост и отнемането на собствеността на изселените през 1950 и през 1989 г.

След експроприацията от 1940-те, т.е. след като комунистите са се нанесли в най-привлекателните имоти, защитата на собствеността е донякъде възстановена пред ноември 1951 г., за да се гарантират новите „собственици”.
Тази въртележка не можеше да продължава вечно без значителни разрушения на капитал (на възможности за просперитет и по-добър живот).  Уредбата на частната собственост в конституцията (чл. 17) съответства на добрите международни стандарти, но уредбата на изключителните права на държавата (чл. 18) е просто вредна. (11)

2. Да се осигури разделение на властите и независимост на съда.  Този замисъл е осъществен само донякъде.  Установилата се след 1991 г. избирателна система позволява и на практика осъществява подчинение на законодателната власт.  Независимостта на съда бива практически подкопавана донякъде поради това подчинение, поради неразбиране на управлението на закона, но най-вече поради обстоятелството, че законите са съставени и тълкуват така, че обезправяват отделният гражданин и предприятие в отношенията им с държавата.  В крайна сметка начинът, по който функционира правораздавателната система е в изгода на защитаваната от държавата несправедливост на преразпределението на собствеността от края на 1980-те години.

3. Да се осигури конкурентна среда за облагодетелстваните от преразпределянето в края на 1980-те, чрез раздържавяване, приватизация и реституция, за да ги селектира пазарът.  Основният провал на декомунизацията е запазването на функциите на държавата и държавната администрация в почти непокътнат вид в много области на живота.  Това запазване в енергетиката, инфраструктурата, собствеността по чл. 18 от конституцията и разпределението на ресурси чрез пенсионното дело, здравеопазването и образованието поддържа разбирането на света, характерно за времето на БКП.  Тук са и корените на популярността на социалистическите идеи дори сред гражданите и партии, които се определят по друг начин.

Приватизацията бе следствие на политическите кризи на началото на 1990-те, но е по-скоро успех.  Независимо, че в много случаи реалният й процес бе осъдителен от морална гледна точка, той в преобладаващото мнозинство от случаите след първата сделка през 1993 г. е в рамките на закона.  Друг е въпроса, че законът бе променян 29 пъти, често за да създаде или узакони неприемливи и лоши практики.  За съжаление този процес фактически спря през 2004 г.  И това също е от полза на облагодетелстваните в края на комунистическото управление.

Реституцията е безспорен успех.  България е единствената страна от нова Европа, която съумя да коригира на комунистическото изземване на собственост, независимо дали става дума за земя и гори, градска собственост или финансови активи.  Единствената група от населението, която остана относително онеправдана в този процес са турците, изгонени от Тодор Живков през 1989 г.  Реституцията успя, защото всички имаха полза от нея, включително привилегированите от времето на комунизма. (12)

 

Какво ни казва статистиката?

Сравнението между стопанството преди и след 1989 г. е нещо, което хората правят по спомен.  Но статистиката показва, че обективно погледнато, подходът към декомунизацията, макар очевидно не най-добрия възможен, е бил по-добър от абстрактно разискваните сценарии през 1990 г. да се тръгне по пътя на експроприацията и насилието.

Един елементарен преглед на статистиката на НСИ, БНБ, ЕБВР е МВФ показва следното:
Чуждестранните граждани и фирми са добър индикатор за това дали си струва да се работи и живее в България.  За периода 1989-2008 г. техни инвестиции у нас са 41,5 милиарда щатски долара – толкова, колкото е БВП на страната за 2008 г. или почти 5 500 долара на човек от населението.  За периода от управлението на Живков до управлението Виденов (1996), чуждестранните инвестиции са 168 милиона на година (подготвени от правителствата на Попов и Димитров), 39 пъти по-малко от доверието, оказано на България за целия период от 1989 г. насам.

България влиза в ЕС

За периода 2001-2006 г. средните заплати на заетите растат със 7-11% на година.  През 2007 и 2008 г. темпът се ускорява до 20 и 27%.  След началото на кризата ръстът отново се „забавя” до 10-11 %, но остава положителен.  Според Индъстри Уоч за периода 2003 – 2008 г. общата стойност на активите (финансови и жилищна собственост) на домакинствата е нараснала над три пъти.

Всичко това естествено се променя през 2009 г.  Спадът на БВП е около 5%, спадът на стойността на активите на домакинствата спада с около 25% (най-вече заради цените на имотите), но спестяванията на домакинствата се увеличават от 15 милиарда лева през 2007 г. до 25 милиарда през 2011 г.  Сумата на спестяванията днес е четиринадесет пъти по-голяма от сумата в края на управлението но Виденов (1997 г.) и те са сравнително добре разпределени между различни слоеве от населението.

Ето и някои други сравнения, които следва да се имат предвид, когато ни казват, че кризата днес е „невиждана и най-тежка”.
През 1991 г. БВП на човек от населението е 887,5 щатски долара на човек от населението, а през 2009 г. – 6 400 долара; бедните през 1996 са 36% от населението; ако световната банка днес отново измери този процент, той ще е 4-5 на сто.

Спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%.

Спадът на частното потребление за периода 1991-1997 г. е 4,9% средно на година, а неговият ръст от 1998 до 2009 г. е 7,4% на година.
През 1996 г. неформалната икономика, с която днес се борят дружно синдикати, работодатели и правителство, е 36-37% от БВП; през 2009 и 2011 г. – не повече от съответно 17 и 15% от БВП.

Периодът от май 1997 г. до ноември 2008 г. е период на най-дългото положително развитие в цялата истории на България от 1878 г. насам.  Под положително стопанско развитие тук разбирам увеличение на дохода (виж данните по-горе) вследствие на разгръщането на свободата на икономическия избор, измерено през ръста на БВП.

Обстоятелството, че доходът на човек от населението в България е най-нисък в сравнение с другите страни от ЕС е последица от случилото в страната преди 1989 г.

Период на толкова устойчив растеж няма нито от 1878 г. до 1911 г. (началото на балканските войни), нито от 1923 г. (когато в края на годината започва икономическо възстановяване, макар и в условията на репарации)  по 1944 г., нито от 1944 г. до 1989 г.

Кризата от 1996-1997 г. също е следствие на вътрешни причини – политиката на социалистическата партия от януари 1995 до ноември 1996 г.  По-конкретно става дума за три взаимно свързани политики.  Първата е поддръжката на работещия на загуба държавен сектор.  Фактически социалистите тогава се страхуваха да не оставят без работа членовете на управителните съвети на държавните предприятия.  (Средства на осигуряване на евентуално уволнените работници бяха осигурени с безлихвен заем от Световната банка още през пролетта на 1996 г.).

Втората причина бе политиката за решаване на проблемите на задълженията на държавните предприятия и на липсата на пари за социални програми с помощта на печатната машина на централната банка.  Поради тази политика българските граждани тогава губят около 56 стотинки от всеки свой лев.  Последица от тази политика е и контролът върху цените: през септември 1995 г., чрез приемането на закона за цените този контрол се разпространява от 10-11% от стоките и услугите в потребителската кошница до 53% от кошницата в края на 1996 г.  Резултатът бе очакван – икономиката престана да работи, а хората спряха да плащат данъци.  Третата причина е липсата на управление на закона и по-специално на защита на правата на кредиторите.

През май 1995 г. правителство даже забрани на държавните предприятия да плащат своите дългове.  Това доведе до безобразно управление на банковата система.  Самите банки, създадени по описания по-горе начин, фалираха и в крайна сметка и в този отрасъл бе създадена конкуренция, чрез  бяха създадени с правителствени укази и заемни средства в периода май 1989 – ноември 1990 г.  Онова, с което те се занимаваха бе да събира спестяванията на населението.  Политиката за незащита на правата на кредиторите ги накара да кредитират предимно своите акционери.  Докато една трета от банките не фалираха.

Освен този имаше и други плачевни резултати от тези политики: хиперинфлация, споменатото обедняване (от 9-10% през 1994 г. до 35% от населението в началото на 1997 г.), свиване на производството в частния сектор (спасявал донякъде икономика в предишните години на спад), спад на БВП и увеличение безработицата до 20% от населението в активна възраст.
Ако високата безработица в края на 90-те години е следствие на изкуствената икономическа структура на 1980-те и липсата на структурни реформи преди 1998 г., сегашната безработица е продукт на други политически фактори.

Това са: високо равнище на минималната работна заплата като дял от средната реална работна заплата, защита на пазара на труда от навлизащи млади и конкурентни специалисти (например уредбата колективното трудово договаря и защитата на вече работещите) и увеличението на минималните осигурителни прагове, ежегодно от 2004 г. насам, независимо от трудностите на реалната икономика.  Ефектът от тази политика също бе предвидим: висока младежка безработица, висока безработица след по-малко квалифицираните, обезценяване на придобитите знания и умения и блокаж на връзките между образование и бизнес.

Зад всички грешни политики от времето на прехода стои светогледът от времето на комунизма.  ЕС и членството на България в съюза не помагат много на декомунизацията.

 

_______

Бележки:
* Статията е въодушевена от едно интервю, поискано ми Иво Берев в края на януари миналата година и публикувано под заглавие „Една стотна от нула е равна на нула” във в. „Седем” на 2 и 7 февруари 2011 г.  По-късно то се появи и в други Интернет-издания.  Благодаря на г-н Беров за идеята да кажа нещо по темата, формулирана от него.  Сегашната статия е подготвена специално за сайта desebg.com.
2. Предполагам в някаква степен и днес са верни думите, приписвани на Стефан Стамболов, че „В България няма русофили и русофоби, а само рублофили и рублофоби”  Синтезирано за ролята на Русия и СССР може да се прочете в книгата на Иван Лилов „“Освободителни” мисии на Русия-Съветския съюз в и около България” (София, Отечество, 2003).  За ролята на Г. Димитров виж: Петър Семерджиев. Истината за Георги Димитров. София, изд. „Сиела”, 2011, с. 76 – 223.  „Всестранното сближаване” на НРБ и СССР в очите на някои днешни български историци прилича на интеграцията с ЕС; за всички останали (включително днешните руснаци и граждани на бившите съветски републики) инициативата на Тодор Живков еднозначно се приема като някогашно всенародно желание България да стане шестнадесета република на Съветския Съюз.
3. За икономическото наследство към 1991 г. виж:  Rumen Dobrinski, Transition failures: anatomy of the Bulgarian crisis, Vienna, Wiener Institut für Internationale Wirtschaftsvergleiche, Forschungsberichte No. 236, с. 7 и Мартин Димитров. Либерализиране и преориентиране на търговията. ИПИ, 2005 г., с.1., на страницата Икономически знания по Интернет.  Тази статия е част от Анатомия на прехода (Стопанската политика в България от 1989 г. до 2004 г. през погледа на Института за пазарна икономика). София, изд. „Сиела”, 2005 г., достъпна на: http://ime.bg/bg/articles/anatomiq-na-prehoda –съдържанието на тази книга вижда бял свят първо като поредица на в-к Капитал през 2004 г. и може да бъде намерена с съответната рубрика на архива на вестника (книгата се различава от текстовете във вестника само по редактирания стил и добавения научен апарат и позовавания).
4. За историята на външния дълг на България до 1990 г. виж: Мартин Иванов, Цветана Тодорова и Даниел Вачков. История на външния дълг на България 1878-1990 г. БНБ, 2009 г., достъпна впрочем на: http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/pub_np_research_03_bg.pdf
5. За ръста на икономиката по време на комунизма може да се види докторската дисертация на Гжегож Колодко, както и по-късните му работи, например: Grzegorz Kolodko Globalisation and Catching-up. From Recession to Growth in Transition Economies, in: Domenico Mario Nuti and Milica Uvalic (editors), Post Communist Transition to Market Economy. Lessons and Challenges, Ravenna, Longo Editore Ravenna, 2003 г.
6. АЕЦ „Белене” (заедно с „Булгартабак” и пр.) е в списъка на активите, за които претендира Руската Федерация.  Този списък, доколкото ми е известно, е част от меморандума за търговия и сътрудничество, обсъждан и подписан от правителствата на България и Русия през февруари 2002 г.  Виж за подробности за историята и сегашната съдба на проекта АЕЦ „Белене” на: http://ime.bg/bg/projects/debatyt-za-aec-belene/ .
7. Виж: Венцислав Антонов, Румен Аврамов. В годината на желязната овца. (Икономиката на България през 1991 г.). София, АИПР, 1991, с.5.  Виж също моето интервю, дадено на Димитър Събев от „Дарик-Финанс” „Шоковата терапия доказано работи в България”, достъпно на: http://www.darikfinance.bg/print_article.php?article_id=53315 .  За опита на Полша виж: Витолд Гадомски. Лешек Балцерович. София, МаК, 2009.  Полските реформи бяха известни в кръговете на СДС през 1990-1991 г. в детайли и от първа ръка.  Една от причините за това обществото в България да не разбираше нуждата от радикални капиталистически реформи, а политиците да не смеят да ги предложат е, че кризата с фиксирането на цени и липса на стоки от първа необходимост бе относително кратка – в края на 1990 и началото на 1991 г.  Положението, което в България получи общия етикет „Луканова зима”, в Полша трае около осем години.
8. Ярък пример на този интерес е документалният филм на БНТ „Ран – Ът: Преходът по план”, показан на 4 юли и 3 септември 2012 и достъпен във видео-архива на БНТ: http://bnt.bg/bg/news/view/77104/v_kadyr_4_uni_2012_ran_yt_prehodyt_po_plan
9. Виж преглед на предизборните програми на основните партии между 1990 и 1994 г. в:: Андрей Иванов. Конспект на програмите на политическите партии в България. – В: Политически изследвания, Том ІV, Кн. 2, 1994 г., с. 156-162.
10. Виж: Андрей Луканов. Луканов за кризата. (Второ допълнено издание). София, изд. „Сиела”, 2011 г., с. 34-62.
11. За съжаление няма написана история на преразпределението на собствеността в България.  Известна представа за процеса след 1989 г. дава моята глава за раздържавяването в Анатомия на прехода, с. 121-140, а международните сравнения и описание на непредвидените последици могат да бъдат намерени в Krassen Stanchev,  Property Rights and Economic Performance in the Balkans (An Overview with a Reference to Bulgaria), Indianapolis, Liberty Fund, 2006 г.  За експроприацията на евреите виж: Румен Аврамов „Спасение“ и падение. Микроикономика на българския държавен антисемитизъм, 1940-1944 г. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012.
12. Виж преглед на отношението на избирателите на различни партии към реституцията в: Красен Станчев. Икономическият популизъм в България. (Оптимистичен опит от едно изследване). Политически изследвания, Том ІV, Кн. 2, 1994 г., с. 143-155.
13. Динамиката на БВП и другите показатели може да се проследи по следните източници: НСИ – http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=10; БНБ – http://www.bnb.bg/Statistics/StMacroeconomicIndicators/index.htm; ЕБВР – http://www.ebrd.com/pages/research/economics/data/macro.shtml#macro и МВФ – http://www.imf.org/external/datamapper/index.php
(снимки: Интернет)
Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , , | Leave a comment

Тролове, атаки “ad hominem”, антисемитизъм и защо има хора, които бъркат езика с азбуката

Във в. “Сега” онзи ден се появи статия от Димитри Иванов, в която съм споменат, наред с други интересни хора:

Картинка от сайта на в. “Сега”

Компютърджията Вени Марковски все ме обвинява в антисемитизъм. Това е, защото аз казвам каквото видях, а той казва каквото е изгуглил от Гугъл. Не ми се сърди, бе, Вени, дето казах, че Венко Марковски е нула поет и в услуга на Коминтерна измисли несъществуващ македонски език…

…В досиетата откриха характеристика, написана от Кево за мен. Не е лоша; поне половината неща, които е написал, са верни.

Поне половината от еврейските ми приятелчета от колежа загинаха във войните или още на корабите… …Едничкият ми приятел евреин остана Фреди Криспин. Той ми обясни, че Криспин значело къдрав, и беше със ситно къдрава коса. Заедно слушахме грамофонни плочи. Той предпочиташе Чайковски, аз Шопен. Когато слушахме “Картини от една изложба” на Мусоргски, при един пасаж плачевни звуци Фреди казваше: “Знаеш ли това какво е? Вайкането на обран евреин.”

***

Димитри Иванов се държи като Интернет трол.
Да поясня, за да не помисли някой, че се заяждам, защото съм засегнат. Думите му за мен или за дядо ми нито са верни, нито са в състояние да ме засегнат или дори подразнят, но трябва да се коментират, за да се види, че поведението на автора им е поведение на Интернет трол.
Ето един кратък анализ на някои от личностните нападки:

Компютърджията Вени Марковски все ме обвинява в антисемитизъм.

Разбира се, това твърдение не е вярно. Като един обективен читател, наблюдаващ как антисемитизмът у нас все по-често излиза на повърхността, не мога да подмина проявленията му без коментар. Димитри Иванов се сърди, че някой е забелязал антисемитските му коментари. Дали обаче той ги прави нарочно или без да иска – не знам, не мога да надникна в мислите му, а и няма значение – важното е какво излиза изпод перото му.

Това е, защото аз казвам каквото видях, а той казва каквото е изгуглил от Гугъл.

Не, разбира се. Просто едно е човек да има памет, друго – тя да го подвежда или да е избирателна, трето и четвърто – да я използва, за да прокарва определени идеи и твърдения. Ако Димитри Иванов споделяше само това, което е видял, щеше да е историк. Интерпретацията на видяното и поставянето на оценка е вече не просто “казване на това, което е видял”.
И ето веднага доказателство:

Не ми се сърди, бе, Вени, дето казах, че Венко Марковски е нула поет и в услуга на Коминтерна измисли несъществуващ македонски език.

Няма как да се разсърдя на Димитри Иванов (между другото, фамилиарниченето с използване на “бе” и др.п. е част от триковете на троловете), а и не съм сигурен какво точно е казал за дядо ми – не си правя труда да запомням дребните и озлобени реплики, които някой отправя днес, почти 30 години след смъртта на дядо ми, по негов адрес.
Всеизвестно е, че не всеки човек разбира поезията, но след като Димитри Иванов има мнение, аз с него не споря – теорията и практиката в Интернет показват, че когато човек влезе в един разговор с оформено мнение, то никакви аргументи не са в състояние да му го променят. А и защо да му го променям? Още повече, че много народни певци и днес изпълняват песни по текстове на дядо ми, което ще рече, че някой е написал и музика по тях, което е израз не просто на мнение, но и на професионална оценка.

Корицата на книгата “Голи оток” от Венко Марковски

Димитри Иванов не е нито литературен критик, нито поет, така че мнението му няма никакво значение – нито за мен, нито за дядо ми, нито за поезията му. В Музея на ВМРО в Скопие днес има статуя на Венко Марковски, в затворнически дрехи, като спомен за това, че

когато Димитри е превеждал книги, дядо ми е бил осъден на пет години концлагер.

За поезия.

И това е също мнение – на една държава – за качествата на творчеството му.

Трябва да насоча вниманието Ви и към един тъжен факт: Димитри Иванов явно не прави разлика между език и азбука. Венко Марковски е един от създателите на македонската азбука, а не на езика.
Впрочем, когато авторът на критиките водеше новините във “Всяка неделя”, а дядо ми си общуваше с Кеворкян – всяка седмица, но не в предаването, а в Банкя, Димитри Иванов кой знае защо не говореше, че дядо ми е “нула поет”. Което оставя две възможности: тогава не си го е мислил или си го е мислил, но се е страхувал да го сподели. Не знам кое е по-лошото.
А що се отнася до това, което твърди, че бил видял… Има неща, които аз съм виждал в БНТ, по-конкретно в стаята на “Всяка неделя” (спомням си, че беше в сградата на БНТ, вляво по коридора, ако не се лъжа последната врата вдясно), които няма да споделя – и не защото Кеворкян и Иванов са живи, а защото не си струва. Димитри Иванов не помни вероятно, но това е нормално – аз бях някакъв хлапак. Но съм сигурен, че ако му го припомня, ще се чувства неудобно. Но всички сме свидетели на това, че днес той не смее да каже нищо лошо за Кеворкян – и няма как да разберем дали не е по същата причина, поради която не смееше да каже нищо лошо за дядо ми приживе. Всъщност, има една скрита критика по адрес на Кеворкян, а дали не е скрита, защото все пак Кеворк е наоколо, има голяма аудитория и може да отвърне – това вие преценете.

И накрая, по повод

Едничкият ми приятел евреин остана Фреди Криспин.

Дъщерята на Фреди – Фани – написа във Фейсбук като коментар на моята реплика, че “щом Димитри продължава с антисемитизма и личностните нападки, значи няма аргументи, а и паметта му го подвежда” следното:
“Не знам дали паметта му го подвежда или той подвежда паметта си и нас, но сравнението, което баща ми ненавиждаше беше онова с обрания евреин. Чуеше ли тази реплика се вбесяваше. Димитри не се спира пред нищо явно. Тъй скъпото приятелство с баща ми влиза в употреба по предназначение. Жалко! Много жалко!”
Колко е тъжно да имаш останал само един приятел евреин. Половината били загинали, пише Димитри, а другата половина не са искали да си общуват с него – така излиза, май?

Чисто човешки можем да разберем защо Димитри Иванов подхвърля такива реплики – по адрес на дядо ми, на евреите…

Можем да го разберем, но няма как да оправдаем настървението и нападките.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Фалшивите новини – всичко, което е нужно да знаете, за да не ставате тяхна жертва!

До 25-и февруари 2017 г. потребителите на българската Уикипедия не знаеха какво е “фалшива новина”. Не, разбира се, някои са знаели, но в Уикипедия, която доведе до края на традиционните енциклопедии, просто… нямаше такава статия! Като един от дългогодишните редактори, моя милост се хвана с това, което би трябвало да прави всеки, забелязал, че в Уикипедия липсва информация за дадена тема – създадох първия вариант и я публикувах за ползване, допълнения, редакции, коментари и т.н. В настоящата статия ще се запознаете с едно разширено тълкуване на статията от Уикипедия, защото темата е важна и следва да се популяризира по-широко.

В българския език има една жаргонна дума, която се използва от десетилетия – партенка, но фалшивите новини са всъщност нещо повече от партенката, защото имат и допълнителен негативен отенък. Фалшивите новини са разпространението на информация за несъществуващи факти или слухове, което се прави с цел подвеждане на аудиторията (било срещу заплащане, било безплатно, било от идейни или други подбуди). Покрай изборите в България, САЩ и други страни през последната година стана ясно, че вече може да се говори не само за “подвеждане на аудиторията”, а и за други, по-големи цели. Фалшивите новини станаха средство, позволяващо промяната на мисленето, възприемането на действителните новини през кривото огледало на злоумишлените, а понякога и майтапчийски (напр. сайтове като “Бъзикилийкс“, “Не!новините“, “Блогът за Бойко” и др.) статии. Аудиторията, при това не само българската, е лесно податлива на такива “новини”, а и се ориентира с мъка в огромното количество от истински и фалшиви информационни съобщения. Допълнително ги затруднява и фактът, че майсторите на фалшивите новини ги пускат по такъв начин, че разкриването им често е трудно, дори и за специалистите.

Как да разберем коя новина е фалшива?
Международната федерация на библиотекарските асоциации и институции (МФБАИ) е създала таблица (вижте картинката, кликнете отгоре за файл с по-голяма разделителна способност), която улеснява хората за установяване на фалшивите новини. Според МФБАИ има поне осем начина да се провери една информация:

  • Таблица на МФБАИ (източник: Уикипедия)

    Кой е източникът – провери кой е сайтът, кой е собственикът му и т.н.

  • Прочети повече от заглавието – често заглавието е сензационно, но информацията в статията не отговаря на него.
  • Провери кой е авторът – потърси дали е действителен автор или измислен.
  • Източници – провери какви източници са цитирани в самата статия, дали те самите заслужават доверие.
  • Провери датата на публикацията – често стари новини се рециклират и пускат като нови, дори и вече да не са актуални.
  • Шега ли е – възможно е публикуваната информация да е сатира, добре е да се провери авторът. В България това са сайтове като “Бъзикилийкс” и “Не!новините”, които въпреки заглавията си и уточнението под всяка статия, че информацията е измислена, понякога влизат в истинските новини.
  • Проверка за обективност – дали това, което знаете по дадена тема не влияе върху преценката ви за него.
  • Попитай експертите – потърсете някой експерт по темата, за да ви каже дали информацията е вярна или не.

Разбира се, трудно би било за обикновения потребител на информация да може да си отговори на всеки един от въпросите, но някои са сравнително лесни. Най-лесно е да се започне с

Отсяване на източниците

Кога трябва да се маркират източници като съмнителни, недостоверни или нечестни с аудиторията си? Не е толкова трудно да се отговори на този въпрос: Ако читателят е статия в някое онлайн издание, в която се съдържа очевидно невярна информация, но на сайта статията продължава да стои без в нея да има публикувано уточнение, че еди-коя-си част от статията е била невярна или неточна, че редакцията съжалява за това и че виновният автор е наказан, то би следвало да се отнася към такова издание като съмнително. Правилото е: ако са ви излъгали веднъж, били са хванати, но отказват да се извинят и да коригират грешката си, значи ще ви излъжат отново. Читателите не бива да се доверяват на такива издания, а и следва да ги наричат “издания” в кавички, за да може техните приятели да знаят, че става дума за съмнителни източници на информация, а може би и на фалшиви новини. В България понякога се случва в съмнителни източници да се публикуват верни материали. Традиционните медии – БТА, БНТ и БНР са обикновено точни в предаваната информация, така че ако видите някъде публикуван материал от БТА, вероятно е той да отразява истински събития.

Съответствие на заглавието с информацията в самата статия
Типичен пример: сензационни заглавия, например за увеличаване на пенсиите. В статията обаче се съобщава, че някаква парламентарна комисия е разгледала проект на закон, който евентуално някога би бил приет, но не се съобщава, че това е само проект, че се приема в края на мандата на НС и няма да има никакво време този проект да стане закон, нито пък има приложена справка за това откъде ще дойдат допълнителните средства. Всеки може да потърси в Интернет по ключови думи “вдигат”, “пенсиите” “парламентарна комисия”  (без кавичките) и да се убеди, че такива заглавия се срещат от десетилетия и не са монопол само на един вестник.

Има ли начин да се разбере кой е авторът и какви интереси преследва?
В някои случаи този начин за разпознаване на фалшивите новини е сравнително лесен – ако авторът е утвърден журналист, който е публикувал нееднократно сериозни материали, то е малко вероятно той/тя да заблуждава аудиторията си. Обратното – ако името е непознато или пък е известен псевдоним, зад който се крият стари статии с фалшиви новини, то няма съмнение, че и новата ще е такава. Много е важно да се различава личното мнение от информационната статия. Има известни журналисти, които отдавна не пишат информационни материали, а публикуват лични мнения. За масовия читател, слушател или зрител, може да е без значение, но авторите, които спазват правилата на журналистическата етика, не биха смесили лично мнение с отразяване на фактите. В България границата между мнението и фактите е много често незабележима, но затова още повече тя се видя в едно от първите предавания на водещата Ралица Василева, работила много години в CNN International, когато тя започна да води новините в Би Ай Телевижън. На въпрос на водещия от студиото в София какво  е нейното мнение за току-що съобщената новина, г-жа Василева, която излъчваше на живо от Чикаго, отговори, че тя е журналист и не може да смесва новината с факта. Десетки хиляди хора реагираха изключително позитивно във Фейсбук на този случай, което показва, че зрителите са наясно с разликата, че я разбират, но и че са наясно, че такава разлика почти няма в българските медии.

Какво значи проверка на източниците и трябва ли читателят да се занимава с такава проверка?
Обикновено не е необходимо, особено ако човек вече има съмнение, защото източникът не е надежден, заглавието е сензационно или авторът е неизвестен. В някои статии обаче се споменават източници – например, цитират се световни информационни агенции или авторитетни хора и има посочени връзки към тях. Може би връзките всъщност не водят до източници, които подкрепят написаното в статията? Или може би изобщо няма такива източници? В някои случаи е достатъчно човек да отбележи сензационната информация и да я потърси в Интернет, за да се убеди веднага, че е фалшива.

Проверката на датата
е нещо елементарно, но въпреки че е задължение на всяка медия и читател, много често се случва стари сензации да се появят като нови. Разчита се на късата памет на читателя, както и на това, че понякога старите новини звучат актуално, когато са публикувани при нови условия или когато става дума за повтарящо се явление.

Толкова ли е трудно да се различи шегата от фалшивата новина?
Оказва се, че понякога е трудно. През 2010 г. имаше отправено питане от българското Министерство на външните работи до кабинета на гръцкия премиер Папандреу по повод негово “изказване”, “цитирано” от Бъзикилийкс (подробности – в “е-Вестник“). През 2012 г. пък “интервю” с Умберто Еко, уж дадено пред “Дарик радио”, разбуни обществеността в страната, защото в него се срещаха силно критични думи за българското общество. Преди броени дни пък от пресофиса на Европейската комисия се наложи да опровергават “казаното” от еврокомисаря Йоханес Хан за България…

Обективност <-> субективност
Много често аудиторията приема новините през своите познания по дадена тема. Старо правило в Интернет е, че не се спори хора с вече оформено мнение – независимо от фактите и аргументите, които се използват, те няма да си променят мнението. Типични примери за това са разговорите на тема анти-комунизъм. Според някои хора в България не е имало бойци против антифашизма, защото – твърдят те – фашизъм не е имало. Разбира се, това е просто мнение, което не се споделя от нито една друга европейска страна, дори и сред съюзниците на нацистка Германия, сред които е и царство България. Мнението е над всякакви факти, следователно една статия, която не отговаря на предубеденото и субективно мнение, отхвърлящо историческите факти, е в състояние да оцени една новина като фалшива.

Какво мислят експертите?
Ако все още се чудите дали новината е фалшива или не, винаги можете да потърсите мнението на експерти по темата. Единственият проблем в случая е, че у нас много често експертите се изкушават да нарушат някой от начините за определяна истинността на една или друга новина – обикновено това се случва заради субективната им оценка. Все пак, по определени теми има хора, които са се доказали като експерти и оценката им може да бъде приемана като меродавна.

Интернет трол ( източник: Уикипедия)

Проблемът с Фейсбук и онлайн форумите
Все по-често се случва хората да черпят информация не от традиционните медии, а от Фейсбук, Туитър и др.п. сайтове, формиращи социалните мрежи. В такива случаи обаче рискът е още по-голям, защото почти никой не си прави труда да използва който и да е от начините, посочени по-горе, за да провери информацията. Доверието към приятеля във Фейсбук има приоритет пред търсенето на истината. Тук изобщо няма да се спираме на въпроса с т.нар. ботове, както и с Интернет троловете, чиято цел е да възпрепятстват воденето на нормален разговор и подмяната му с кавга, викове или поне спор… Малцина са тези потребители, които са въвели правила за поведение на стените си, а още по-малко са тези, които изискват от Фейсбук-приятелите си да спазват такива правила. За Фейсбук може да се напише отделна статия, случващото се с информацията там няма как да се обхване в рамките на няколко изречения.

Какво да правим и има ли смисъл да се борим с такива фалшиви новини
Всеки, който подминава фалшивите новини, рано или късно ще стане тяхна жертва. Ако читателите видят фалшива новина, те трябва да я коментират именно като такава. Достатъчно е да установят, че е фалшива, използвайки който и да е от посочените по-горе начини, за да се чувстват задължени да реагират. Мълчанието пред фалшивите новини води до тяхното безпрепятствено разпространение и до възможността още повече хора да им повярват. В някои случаи е трудно човек да реагира – например такива новини се разпространяват от приятели и човек може да реши, че не иска да си разваля приятелството заради “някакво си менте”. Но всъщност приятелството ще пострада значително повече, когато човек узнае, че е станал жертва не само на фалшивата новина, но и на мълчанието на хората около него/нея.
Понякога пък фалшивата новина се разпространява от известни лица – политици, общественици и тогава дори експертите се чудят дали да се обаждат и да си причинят някакви проблеми. Напоследък сме свидетели на подобни случки около президента на САЩ Доналд Тръмп, който пуска в Туитър съобщения, нямащи връзка с действителността, след което се налага експерти, журналисти, а в един случай дори и шефът на ФБР да опровергава тези съобщения като неоснователни.

Смисъл да се борим с фалшивите новини има – и той е голям
Смисълът е в това, че добре информираното общество е по-трудно за манипулиране, не се подвежда лесно и защитава правата си, вкл. и правото си на достъп до информация за действията на властта. Обратното – общество, което дава вяра на фалшивите новини, може да се излъже да повярва и на лъжите на управляващите, не се отнася критично към тях и в резултат основните му конституционни права ще бъдат нарушени.
Смисълът е и в това, че независимите медии и агенции са сред основните стълбове на правовата и демократична държава. Ако обаче читателите предпочитат да вярват на фалшивите новини, то независимите медии са обречени на гибел. А без тях положението на държавата в световните класации по свобода на словото и независимост на медиите ще става все по-плачевно. И не само това – вместо читателите да знаят какво се е случило в действителност, те ще живеят в паралелния свят на това какво евентуално би се случило някога или направо на лъжата, превърната в сензационна новина.

За щастие в България все още има независими медии и агенции, откъдето можем да черпим информация за действително случващото се, а не за евентуалното. За истината, а не за злоумишлената партенка.

А на читателите мога да пожелая да търсят и защитава истината, защото тя е далеч по-лесно податлива на натиск; лъжата няма нужда от защита, тъй като действа грубиянски и си пробива път лесно.

Posted in Bulgaria, tips and tricks, на български | Leave a comment

“Несъответствие с Конституцията” – последната причина за сваляне на калпав проектозакон!?

Един слух бродеше вчера из България – че Министерството на правосъдието искало да променя изборните закони и да въведе т.нар. “принцип на уседналост” за гласуващите на изборите. С други думи, че емигрантите няма да могат да гласуват!
Днес на този слух се сложи… не, не край, а начало.

Съобщение от сайта на М-во на правосъдието

Тук няма да се спираме на факта, че в правомощията на служебния кабинет не влиза писането на проекти на закони (тъй, де – няма Народно събрание, което да ги приема, нито политическа сила, която да стои зад служебния кабинет!).

Но интересна е реакцията на служебния министър Мария Павлова, която освободи директора на дирекция “Съвет по законодателството” Любомир Талев във връзка с този слух. Уволнението не е заради това, че принципът на уседналост противоречи на Конституцията – не, разбира се! То е, защото в първоначалния проект, изготвен от експертите на Министерството се е предвиждало “в нормите за уседналост изрично да залегне възможността за упражняване на избирателни права на български граждани, живущи на територията на всички държави – членки на Европейския съюз”. Според министър Павлова, “действията на служителя са умишлени, с цел злепоставяне на институцията, тъй като каченият законопроект не е бил съгласуван”… с нея!

Все пак, макар и срамежливо,  Министерството на правосъдието признава, че има не само “констатирани от министъра несъвършенства в текстовете, мотивите към проекта”, но и… несъответствия с Конституцията!

Всъщност именно заради това – несъответствия с Конституцията – трябваше да е единствената причина както за свалянето на текста, така и за уволнението на чиновниците, допуснали подобни текстове в проект на закон. И не, уважаеми читатели, ако за българите, живеещи на територията на ЕС има предвидени повече права, отколкото за тези, които живеят в Сърбия, Македония, Швейцария, Украйна, Албания, САЩ и т.н., това не прави текстовете съобразени с Конституцията, а само по-добре посрещани от “патриотите”.

Разбира се, предложеният законопроект предизвика реакции, сред които преобладаваха възгласи, че така е правилно – емигрантите нямали право да гласуват.

Изказванията и предложенията за ограничаване правата на българите да гласуват не са “срещу емигрантите”.

Не, те са “за истинските родолюбци”, за нашенци, които си мислят, че виновни за дереджето им са българите, отишли да работят в чужбина.

С подобни лозунги се гъделичка национализмът – но криворазбраният национализъм.
Истинският национализъм би бил да се премахне корупцията, да се осигури достоен живот на пенсионерите, да се инвестира не в стени, а в мостове между хората, но най-много:

в образованието.

Нищо друго не е по-важно за успеха или провала на едно общество от това дали хората са образовани или не. Дали са грамотни или не. Дали са културни или не. И може би тъкмо заради това, че малограмотните и некултурните са податливи лесно на интриги и манипулации, политиците не искат гласоподавателите да са образовани??

Не се заблуждавайте – “патриотите” имат нужда от българите в чужбина – да пращат пари, да покриват търговския дефицит на страната, да не се обаждат, да не гласуват… И българите в чужбина ги слушат – само 117 000 са гласували на последните избори и едва 33 000 от тях са в Турция. За нашенци виновните са не само икономическите емигранти, но (особено!) прокудените от българската държава в Турция наши сънародници, за които след 1989 г. не само, че никой не направи опит да ги покани да се върнат обратно, но напротив – определени хора явно имаха интерес те да си останат в Турция.
Числата обаче са категорични – гласуващите в Турция не променят с нищо политическия пейзаж у нас. Техните гласове са достатъчни за един-двама депутати, така че страхът не е от тях.

Страхът на политиците е, че народът може да се усети, че го лъжат и плашат с измислени заплахи. Но няма нужда –

народът предпочита красивите лъжи пред грозната истина.

Разбира се, същият този народ беше обичан от “патриотите”, когато протестираше по света преди 3-4 години срещу правителството на Орешарски, нали не сте забравили? Но времената се менят – протестите не са модерни, протестиращите не са нужни на управляващите…

Емигранти протестират в Карлсруе

Емигранти протестират в Берлин

Емигранти протестират в Холивуд

 

Използваха емигрантите и ги изхвърлиха на боклука.

Въпросът е:

кога използвачите ще бъдат изхвърлени на бунището на историята?

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Leave a comment

САМО ЯКО! Избори по сръбски или когато магическият жезъл на Гандалф е стар корниз за завеси

Младеновац, Сърбия, 22 март /Мат Робинсън от агенция Ройтерс/

Всичко започна като игра, като начин да се присмее на дискредитираната политическа класа на местните избори миналата година в този западнал град в централна Сърбия.

Студентът по комуникации Лука Максимович, на 25 години, облече бял костюм и мокасини, сложи огромен златен часовник и безвкусен пръстен и тръгна с теглен от коне файтон из улиците на Младеновац, обещавайки работни места и пари на всеки, който гласува за него.

Той прие образа на най-лошия вид политик – долнопробен мошеник, когото кръсти Любиша “Бели” Прелетачевич. Бели означава “бял” на сръбски, а Прелетачевич намеква за човек, който се мести от партия в партия за лична изгода.

Разпространявайки платформата си чрез Ютюб и Фейсбук, неговата партия спечели 20 процента от гласовете.
“Ние просто се забавляваме”, казва Максимович. Но на сръбската политическа класа вече не й е до смях.

Президентските избори са насрочени за 2 април, а публикувано в понеделник (20-и март, б.м., В.М.) социологическо проучване поставя “другото Аз” на Максимович на второ място, макар и далече от всеобщия фаворит – премиера Александър Вучич.
Подобен резултат – едва седмица, след като Максимович влезе в надпреварата – представлява съкрушителна присъда за безсилната сръбска опозиция и изпраща обезпокоителен сигнал към управляващата Прогресивна партия за дълбочината на народното разочарование в тази бедна част на Европа.

Претендент с конска опашка и без съществена политическа програма освен разбиване на статуквото, Максимович е балканското въплъщение на вилнеещите на Запад движения срещу системата.

“На всички избори повечето хора смятат, че няма смисъл от гласуване”, казва политическият анализатор Воислав Жанетич. “За тези хора някой, който се шегува с опциите, откриващи се пред средния гласоподавател, е самият той идеалната опция”.
“Всяка страна, която усеща горчивия вкус на икономическата криза, глобализацията, прехода от комунизъм към псевдокапитализъм, е готова за такъв човек”, казва той.

МАГИЧЕСКИЯТ ЖЕЗЪЛ НА ГАНДАЛФ
Въпреки че Максимович определено завладя въображението на разгневените от повсеместната корупция и ниския стандарт на живот сърби, премиерът Александър Вучич изглежда уверен, че ще спечели изборите с голяма преднина, може би дори още на първия тур.
Проучването от понеделник, осъществено от Ипсос Стратеджик Маркетинг и публикувано от сръбския в. “Блиц”, дава на Вучич 53 процента, а Максимович е втори с едва 11 процента.

В кафенето на бащата на Максимович, което служи и като предизборен щаб, местните позират за снимка с лъчезарно усмихнатия кандидат.

Видеоклиповете от кампанията на Максимович станаха хит в социалните медии: Прелетачевич язди кон, прави лицеви опори като Роки, държи корниз като магическия жезъл на Гандалф от “Властелина на пръстените”.

Но Максимович настоява, че не всичко е шега. Десет от 12-те общински съветници от неговата партия в съвета на Младеновац са сериозни хора, казва той, изключвайки себе си и свой близък приятел.

“Ние сме най-голямата опозиционна партия в Младеновац”, казва той, като разказва как партията му успяла да постигне обявяване на некачествената вода в града за негодна за консумация и усилията за подобряване на прозрачността в начина на харчене на публичните средства.
Политиците в Сърбия, казва той, са “мръсни и корумпирани”, и е време “поне да се опитаме да направим нещо, за да променим това”.
Саша Папич, 42-годишен железопътен служител в Младеновац, заяви, че движението би могло да увеличи избирателната активност сред младите гласоподаватели, които иначе биха си останали вкъщи.
“Не е необходимо той да спечели – достатъчно е да премахне това възприятие, че е срамно да участваш в политиката. Всички умни хора избягваха политиката”.
Политическият анализатор Воислав Жанетич казва, че остава да се види дали Максимович ще може да задържи набраната инерция.
“Кой знае колко са отчаяни и  ядосани хората, колко са възмутени от това, което в момента им се предлага”, казва той.
Максимович, който има амбиции да стане телевизионен водещ, заяви, че само се надява да вземе изпитите си навреме.
“Ще стана президент, а няма да съм завършил университета”, тревожи се той.
/БТА/

 

Послепис от Вени Марковски
Пускам горната статия с оригиналното заглавие на БТА “В сръбските избори комичният кандидат не се шегува” не само защото днес е изборен ден в България, а следващата неделя са изборите в Сърбия.
Пускам я като предупреждение.
Когато традиционните политици се държат като шоумени, шоумените имат предимство – и това стана особено ясно в САЩ, където за президент бе избран човек, предлагащ на избирателите шоу.
Но не забравяйте – когато си избираме шоумени за политици, получаваме шоу.
Когато вкарваме в управлението корумпирани хора – получаваме корупция.
А когато не даваме гласа си за честните, в управлението влизат нечестните.
Ако ли пък изобщо не гласуваме, тогава отказваме да поемем каквато и да е отговорност за случващото се в държавата.

И накрая да ви напомня нещо, казано от един мой приятел, шефът на авторитетната организация Eurasia Group Иън Бремер, във връзка с провала на републиканците да прокарат отмяната на Закона за здравеопазването на Обама (т.нар. Obamacare):

“Тръмп не беше избран за компетентността си. Беше избран като отричане на политическата върхушка. Няма причини да се очаква той да управлява добре.”

Posted in politics, на български | Leave a comment

#Кой лъже, че телевизия Бй Ай Ти се продава?

Емблема на телевизия Би Ай Ти

На 24-и март 2017 г. в рубриката “Просто Диков” на BiT (Би Ай Ти) е публикувано следното писмо, което препечатвам поради важното му значение за свободата на медиите в България.
Разбира се, нормално е, че лъжите и манипулациите около Би Ай Ти са все повече и повече – телевизията се доказа като независима, с добър и професионален екип, работещ едновременно в Чикаго и в София. Преди няколко дни в агенция ПИК се появила статия (виж прикачената по-долу картинка), че Ердоган и Лютви Местан купуват телевизията. Както може да се очаква от нормални хора, живеещи в нормална страна, собствениците на Би Ай Ти решават, че трябва да отговорят и единият от тях, Павел Вълнев, е написал писмо – право на отговор, с опровержение на твърденията в писанието на ПИК.

Признавам си, че

с удоволствие прочетох смисления текст, обясняващ на простаците кои са простите неща от живота.

Ето и целия текст на писмото (получер шрифт от мен):

„Господин Недялков,
Ако наистина реша някой ден да продавам Би Ай Телевизия, както Вие твърдите, ще Ви информирам веднага.

Дори и да живея далеч, зная, че сте от семейство с писмовни традиции. Затова сигурно помните, че думите блестят, само когато „опаковат“ истина. И не работят, когато зад тях стои лъжа:

Лъжа е, че Би Ай Телевизия е фалирала.

Лъжа е, че се продава.

Огромна лъжа е, че се водят преговори с партии, които искат да притежават медията.

Всъщност, всичките Ви лъжи са огромни. „Бомба в ПИК“ са, но по-скоро приличат на барбарони, които се сгромолясват от малката карфичка на истината.

Но има още лъжи:

Илюстрация от “сензацията” в ПИК

Лъжа е, че Би Ай Ти не успя да се утвърди. Напротив, тя е на 10-то място от 58 телевизии, които гледат българите зад граница. А е най-младата. Трябва да подчертая, че преди нас са само богати телевизии, които излъчват риалити формати, нови филми и спортни предавания с лицензии за милиони. И да – с монопол над рекламата.

На българския пазар Би Ай Телевизия също се утвърждава бързо. Засега често е пред БНТ, която има годишен бюджет от 65 милиона лева – това са парите на данъкоплатците, сред които и българите в чужбина.

Г-н Недялков,
Аз съм на 37 години и освен телевизията, нямам бизнес в България. Не съм участвал в приватизации, не съм кандидатствал за обществени поръчки, не членувам в партии и не познавам българските политици, освен няколко, на които съм бил домакин в Чикаго – все заради информираността на българската общност тук.
И да не забравя – все още не съм „заслужил“ пари от фондация „Америка за България“ и от Джордж Сорос, макар че много бих искал.

Притежавам обаче наивната идея, че една електронна медия, една свободна телевизия, достъпна отвсякъде и за всекиго, може да свърши много повече работа за обединението между българите в Родината и в странство.
За тази кауза хвърлих повече пари, отколкото държавната Агенция за българите в чужбина за всичките години, откакто съществува.
Да, това са пари на семейството ми, печелим ги трудно с работа всеки божи ден, минимум по 20 часа в денонощието.
И да, вместо да развивам телевизия със стандарти, вместо да подкрепям свободата и братството, можех да си купя яхта, няколко апартамента в небостъргача на Тръмп в Чикаго или вила на Хаваите.

Не го направих.

Все още вярвам, че всеки трябва да стори нещо според възможностите си, за да изгради мостове сред най-разделената нация в света.

 

Павел Вълнев,
Чикаго“

 

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Зелена надежда и вечност

Автор: Димо Райков

Странджа. Снимка от стената на Калоян Андонов.

Това е Меча река, обрамчила селото на мама и татко, Бог да ги прости, откъм пътя, идващ от Малко Търново.
От другата страна пък Стоилово е опасано от красавицата Велека.
Благословени реки, магическо място…
Където и да съм по света, аз нося в сърцето си тая бистрота на водата, тази нейна игривост и мекота…
Но нещото, което винаги ме е карало да изтръпвам е …този мъх…
Погледнете, докоснете кадифената повърхност на тази красота…
И няма начин да не усетите, о, как само ще усетите, тайната на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот, неговата неразгадаемост и сила…
Зелено килимче живот върху иначе студения камък…
Вечната зеленина на човешката надежда…Че все още има добро в сърцата ни, че все още вътре у нас е останала мъничко човещина, че все още имаме способността да се поставяме на мястото на другия, на изпадналия в беда и нужда, да, все още, все още…
Мъхът, камъкът, водата…
Всъщност нашият живот, нашият въздъх и горък проплак на люде, дошли да опознаят мъката на тая наш свят и да носят кръста си все сами, сами и пак сами…
Но честно и почтено. С блясъка на този роден мъх… Който е там, винаги там, в най-дълбокото на измъченото ни от странджанската, от българската ни орисия сърце…
Зеленото килимче…
Да, нашата вечност.
И моят, вашият, нашият вечен български избор…Най-хубавият, най-чистият избор в човешкия ни греховен живот…
Ех, Стоилово!
Ех, родна Странджа…
Ех, Българийо…

 

Posted in Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment