Умеем ли да се радваме на живота?

Една публикация в блога на Александър Карчински ме накара да си спомня случка. Преди няколко години Мариана Кайнд и мъжът й – Джонатан, бяха в офиса ми в София. Джон се чуде??е дали да ме пита нещо, посъветва се с Мариана и тя му каза да не се чуди, а да използва случая. Въпросът му ме потресе: “Вени, защо си единственият българин, който се усмихва?”

??мал съм стотици случаи, в които съм се сблъсквал с неразбирането на околните как е възможно да се смея, когато нещата са трагични (от тяхната гледна точка, разбира се).
Ние, българите, сме отвикнали да имаме малки радости в живота. Смеем се…, не – надсмиваме се във вицовете. Шегите ни често са расистки, националистически или насочени срещу жените (признавам си – и аз мислех по едно време така, но все пак тогава бях на 14 години!). Класическите приказки от вида “Не искам на мен да ми е добре, а на Вуте – зле” и “??згоря ми къщата… Ама на съседа му отиде ко??арата, ох, кеф!” са все още верни.

Защо се получава така, че не можем да се радваме чове??ки на живота? Дали заради това, че сме отвикнали или никога не сме били свикнали?

_____
Горният текст е написан на 07.09.2007 г., но не е публикуван в моя блог. За съжаление си пасва много с публикацията ми от 21.10.2008 г.

This entry was posted in на български, общество. Bookmark the permalink.

One Response to Умеем ли да се радваме на живота?

  1. Явлението не е специфично българско. ??ли поне изглежда различно, в зависимост от гледната точка.

    Преди няколко години водих разговор по темата с един познат белгиец, който по това време от 4-5 години живее??е в Бразилия. ?? той се чуде??е “защо всички тук са толкова тъжни”. Тъй като разговорът се воде??е в Румъния, някой подхвърли предположения като твоите, но човекът поясни, че има предвид цяла Европа. Всъщност праве??е опит да се върне насам, но след няколко месеца си се прибра в Сау Паулу…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *