Цинизмът на защитниците на пронацисткото управление на цар Борис III

Георги Боздуганов, който е един от радетелите и “защитници” на пронацисткия режим на цар Борис III е решил да се опита да отговори* на част от фактите, които в последно време сте виждали публикувани в настоящия блог, а и във Фейсбук.
Отговорът му е – както на всички хора, опитващи се да измият кръвта от ботушите на цар Борис III – пълен с избирателни тълкувания на някои документи и – нормално за подобни тълкувания – опити да се избяга от историческата истина.

Не разбирам защитниците на пронацисткото управление на царя и Филов – защо не си признаят, че просто защитават едно нехуманно, недемократично управление, ами се мъчат да изсмукват аргументи от пръстите си, за да го оправдаят? По-почтено ще е.

Няма да се спирам над думите на г-н Боздуганов – хората, които са чели изследванията на Румен Аврамов и Надя Данова или на Здравка Кръстева, книгите и статиите на Леа Коен, спомените на Никола Мушанов и др.п., могат лесно да се убедят, че думите му не се подкрепят от държавната политика на царство България.

Но сред “аргументите” му има две изречения, които са изключително цинични:

Евреите биват качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

“…Статията не е фокусирана върху темата за насилственото изселване на евреите от Беломорието и Македония, но поради опитите за спекулативното им определяне като “наши сънародници”, ще добавя – евреите, които са поданици на Гърция и Югославия са точно толкова “наши сънародници”, колкото са например поданиците на Холандия и Норвегия.”
“Аргументацията на споменатата група, с документи от 1950 г., поражда и един риторичен въпрос. Дали са знаели българските управляващи, че депортацията на мирно население ще бъде квалифицирана като престъпление от ООН пет години след техния разстрел от т.нар. Народен съд?”

Повечето хора биха се съгласили, че са възможни три варианта:
1) Г-н Боздуганов не знае защо нашите сънародници са без българско поданство?
2) Г-н Боздуганов знае защо (на тях не им е дадено поданство, защото така са предвиждали българските нормативни документи, въз основа на които са управлявани земите, станали част от “Обединена” България!), но се притеснява да го сподели с читателите?
3) Г-н Боздуганов смята, че нито един от живеещите по тези земи хора не може да бъда наш сънародник, т.е. индиректно признава, че царство България е окупирало чужди земи, а на практика направо ги е анексирало?

Третият вариант удря по царя, наречен “Обединител” именно защото е “осъществил” Санстефанските блянове на Кобургите, но това е по-малкото зло.

По-голямото зло е, че по отношение на депортираните хора този вариант е идентичен с другите два:

11343 души са депортирани; дали са били или не български поданици… не прави престъплението по-малко зловещо!

Концлагеристи, 5-и май 1945 г.

Циничен е опитът да се оправдае депортацията на мирно население (все пак г-н Боздуганов поне не го нарича “враждебно” – така, както това стори един друг запален защитник на пронацисткото управление на цар Борис III, Дянко Марков, при това от трибуната на НС) с това, че, видите ли, управляващите приятели, почитатели и последователи на нацистка Германия не можели да знаят, че депортацията на мирно население ще бъде обявена за престъпление срещу човечеството и военно престъпление.
Тук няма защо да се спирам на очевидния факт, че г-н Боздуганов не познава основополагащи документи от края на Втората световна война. Той твърди, че тези документи били “от 1950 г.”
Можем да си помислим, че г-н Боздуганов не как са съдени нацистките престъпници след края на Втората световна война, затова се прави, че не знае, че тези принципи са всъщност приети не през 1950 г., а през… 1945 г., на 8-ми август, т.е. близо месец преди края на Втората световна война. Може и да е друго, разбира се – аз целенасочено бях сложил връзка в една моя статия към принципите, публикувани през 1950 г., за да дам възможност на хора като г-н Боздуганов да се “хванат”. Е, той се е “хванал”. Но, разбира се, може и да не е това – няма как да знаем, защото г-н Боздуганов не посочва откъде е стигнал до тази година.

Да оставим настрана дали нацистките престъпници и техните помагачи са били съдени през 1945 г. – както в Германия, така и в останалите европейски страни – за престъпления, които не са се водили престъпления през 1943 г. Едва ли има нормален човек, който да мисли, че престъпления от такъв характер е трябвало да останат ненаказани. Впрочем, по подобна логика, някои хора твърдят, че престъпленията на сръбските лидери от войните в бивша Югославия, също не е трябвало да се наказват от Хагския трибунал. Изобщо – винаги има хора, които са готови да търсят аргументи в защита на нечовешки изверги, унищожаващи хора от собствения или други народи.

Да се подсетим отново какво пита Георги Боздуганов:

Дали са знаели българските управляващи, че депортацията на мирно население ще бъде квалифицирана като престъпление от ООН пет години след техния разстрел от т.нар. Народен съд?

И да помислим заедно, уважаеми читатели:

  1. Георги Боздуганов признава, че е имало депортация, тя е била на мирно население и е била извършена от българските управляващи! Излиза, че той не отрича престъплението, но…
  2. …Според него това, че българските управляващи не са знаели, че тази депортация ще бъде обявена за престъпление след две години, ги… какво? Оневинява? Оправдава? Изкупува греховете им? Неясно е

А и какво от това дали са знаели или не са знаели?
С депортацията българските управляващи са се показали и доказали като активни съучастници на нацистите в убийството на 11343 души. С депортацията, осъществена от приетите от тях закони, в българското Народно събрание, те са съизвършители, а не просто послушни или, както се опитват да ги изкарат някои пишман-историци, едва ли не насилствено накарани изпълнители.

Истината за депортацията на нашите сънародници или еднакво лошо: на чужди поданици (според Боздуганов & Cо.) или на (фактическото положение) лишени от поданство по българските закони хора е ключова за европейското бъдеще на България.

Филов пред Народния съд

Европейските демократични страни се различават от недемократичните по много признаци, но един от най-сигурните е дали признават извършените от техните бивши управляващи престъпления. Представете си, ако в Германия имаше историци, популяризиращи тези, оневиняващи нацизма и нацистките ръководители. Помислете дали това може да се случи във Франция и т.н., и др.п. Очевидно е, че не може, но в днешна България се правят такива опити, публикуват се статии, в които се правят нелепи опити за оневиняване на пронацисткото управление на цар Борис III и Богдан Филов. Няма смисъл да давам примери за други европейски страни, където се среща често отричане на вина и отговорност, където се търси оправдаване на действията на военни и служби за сигурност с думи като: “Такова беше времето”; всеки, който познава историята, може да посочи такива примери.

Но отричащите истината за миналото на България го правят, независимо от наличните исторически факти, документи, разкази на очевидци…

Защо го правят – не знам. Ако някой знае, моля да сподели. Но, между нас казано, няма особено значение, защото каквито и да са мотивите зад опитите за преиначаване, пренаписване или за нов прочит на историята, те няма как да бъдат наречени добронамерени към България, към историческата истина, към народната памет, към общото ни европейско бъдеще.

И със сигурност не почитат паметта на депортираните и убити 11343 хора.

__________
* – Разбира се, той спестява името ми, вероятно защото се притеснява от нещо; аз не се притеснявам от него, нито пък говоря зад гърба му – гледам да го таг-вам във Фейсбук.

This entry was posted in Евреи в България, история, на български, общество and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *