Какъвто социализмът, такава и досиетата му, такава и демокрацията?

Досието на Юлия Кръства, които беше публикувано, се използва за една непочтена кампания.

Юлия Кръстева в Париж. Източник: Уикимедия

Не е съвсем точен проф. Ивайло Дичев, че това “е опозоряване на една от най-известните българки”. По-точно е да се каже, че е опит за такова опозоряване. Защо ли? Защото от почти всичко публикувано по темата до момента става ясно, че има хора, които са готови да направят всичко възможно, за да се опитат да стъпят върху праха и пепелта, вдигнати от тях в стремежа им да принизят онези, които са над тях.
В случая вече изобщо няма никакво значение истината, защото част от народа вярва, че “всички са маскари”, че успехите (дори и в чужбина) не могат да се дължат на нещо друго, освен на агентурно минало, сиреч – на сътрудничество с ДС. Разбира се, тези нашенци едва ли ще си направят труда да прочетат досието, публикувано от Комисията или пък някой от анализите (вижте тук и тук).

В началото на прехода някои хора от номенклатурата на ЦК на БКП се подиграваха с думите “построихме ви социализма, сега ще ви построим и капитализма”.
Оказа се, че – уви! – подигравката е… вярна.

Спомняте ли си и друго нещо – как самият Живков каза, че “социализмът е едно недоносче“, “недоразвито общество“? Да ви го припомня:

Напълно нормално е, че хората, които не можаха да построят социализма, нямаше как да построят демокрацията. А и как биха могли, след като са учили “икономика” на социализма?

И на фона на резултатите от социализма, не е ясно защо има хора, които се ядосват на “достиженията” на демокрацията и ги дават като примери, че “при демокрацията е зле”:
– “Входно-изходна” икономика;
– Разбойническа приватизация (по Филчев);
– Калпава прокуратура, която в развитието си стигна до стадия на цацаратурата…
– И т.н., и др.п.

Не е чудно, че нямаше нито един наказан, че законите се списваха така, щото да са в полза на управляващите.

И стигаме до Закона за досиетата…

Пак няма нищо чудно, че този закон се оказа не само средството за изравняване на всички “агенти” – без значение дали са били истински агенти, получаващи пари, кариерно развитие и т.н. или са били “агенти” – заведени в картотеката като сътрудници, но без тяхно знание или съгласие.
Законът се оказа и осигуряващ сериозни суми пари на немалка група хора, които откриха лесното препитание зад четенето на досиета и/или публикуването им. Четене и публикации, разбира се, в които не влизаше задължението (оправданието го знаете: “няма такова изискване в закона”) да се полагат някакви усилия, за да се разбере историята на всеки един човек, да се приеме, че освен доброволни доносници, сред тези “сътрудници” има и много хора, преживели трагедията да попаднат в месомелачката…

Табелата на ул. “Врабча” 1 (източник: Капитал)

Вярно е – в Закона за досиетата няма предвидено право на защита на обявените, набедените или разкритите, нито пък има задължение членовете на Комисията да мислят върху наличните документи и да решават въз основа не само на документите, но и на разговори с набедените за “агенти”, а и с бившите офицери, които са ги “вербували”…
Но е вярно и друго: ако човек не е съгласен с калпаво написания Закон за досиетата, той просто може да… не го изпълнява, подавайки си оставката като член на Комисията по досиетата и да го направи по такъв начин, че не само депутатите да променят закона, но  обществото да се събуди от летаргичния си сън и да разбере, че го лъжат.
А ако не се случи нито едното, нито другото, то поне бившият комисар би могъл с чиста съвест да каже: “Аз направих онова, което направих; който мисли, че може повече – да заповяда”.

Уви, непочтената кампания срещу Юлия Кръстева щеше да бъде измислена, дори и да я нямаше Комисията по досиетата с нейното “разкритие”, защото стремежа на нашенеца да се опита да смъкне издигналия се е много по-силен от евентуалното му намерение да се опита сам да постигне нещо, с което да се извиси. Нашенеца вижда извисяването като стоене на място и смъкване на постигналите нещо хора под него и стъпкването им в калта. Нашенеца се дразни и ядосва, че “как все другите успяват”, “как все тях ги канят в чужбина”, “как все те се уреждат”. Той живее, заобиколен от яд и трови всичко наоколо със злобата и завистта си.  А, да – нашенеца се нахвърля не само върху успелите, но и върху онези, които разобличават поведението му като недостойно и подло.

И това ме връща към “строителите” на демокрацията.
Как да построят нещо ново, по-добро, след като толкова могат? Но тяхната некадърност не бива да е повод за носталгия по миналото или за обвинения срещу другите – САЩ, Европейския съюз, Сорос и т.н., защото те помагат, но в “кошара не вкарват”.

Писателят Димо Райков често цитира Станислав Стратиев с неговата фраза “Щом си се родил в България, останалото няма значение”. Достатъчно е да се прочетат спомените на Кирил Христов или изследванията на Иван Хаджийски, за да се разбере, че случващото се е закономерно. И че за да се случи промяната, е необходимо много повече, отколкото си мислят някои хора, които разчитат, че някой друг ще дойде и ще ги оправи. Помните, нали: “Аз ще ви оправя. Вервайте ми.”

Не можем да направим нищо по въпроса за социализма и досиетата му, но можем да сторим много за днешната демократична България.
Можем да я оставим такава, каквато е. Или можем да я променим, щото демокрацията да не е побългарена, а да е нормална – такава, каквато е в страните с действащо върховенство на закона и където правата на човека са защитени, а не са под обсада.

Изборът е наш.

This entry was posted in Bulgaria, на български, общество and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *