Депортация има и цар Борис III е отговорен за нея

Автор на статията е Михаил Иванов, съветник на президента Желю Желев по етническите въпроси и вероизповеданията, отговарящ за връзките на президента с еврейската общност в България (1990 – 1997). Публикува се с негово съгласие. Оригинално заглавие: “ПАРЛАМЕНТЪТ УРОНИ ПРЕСТИЖА НА БЪЛГАРИЯ”, публикувана през 2013 г. 

 „Винаги помнете, че всичко, което Хитлер е направил в Германия, е било законно”

Мартин Лутер Кинг

 

На 24 февруари 1993 г. Народното събрание проведе свое възпоменателно заседание, за да отбележи 50-годишнината от драматичните събития, когато през март 1943 г. под натиска на широки кръгове на българската общественост е  отложено депортирането в лагерите на смъртта на голяма група евреи от няколко града на България, в резултат на което те са спасени, както и за да почете паметта на повече от 11 хиляди и 300 евреи от Вардарска Македония и Беломорието, които са откарани в Треблинка, където са унищожени. На това заседание присъстват специално пристигналите за случая спикер на Кнесета на Израел Шевах Вайс, президентът на Б’ней Б’рит – Интернешънъл Кент Шайнер, президентът на Б’ней Б’рит – Израел Авигдор Варша и голяма група български евреи от Израел. Президентът Желю Желев и спикерът на Кнесета Шевах Вайс произнасят слова. В словото на Желев се казва:

„Българският народ има всички основания да се гордее със смелостта си да защити от унищожение над 49 хиляди български евреи, както и да скърби за 11 363 невинни жертви от Беломорска Тракия и Македония, за чието оцеляване не успя да се пребори с натиска на хитлеристка Германия и профашистките сили в България.”

Тези дни – 20 години по-късно – на много места в страната се отбелязва вече 70-годишнината от тези събития. На 8 март 2013 г. Народното събрание приема „Декларация по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите от Холокоста”. Вносители на окончателно редактирания текст са народните представители Красимир Велчев от ГЕРБ, Ангел Найденов от Коалиция за България, Юнал Лютфи от ДПС, Иван Костов от Синята коалиция и Цецка Цачева – председател на Народното събрание. Гласували – 170 души „за”, нито един „против”, нито един „въздържал се”.  В декларацията, наред с другото, се казва:

„Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре.”

Цитираният текст на българския парламент буди недоумение. С него се прави завой в българската политика по един емблематичен въпрос, като се демонстрира отказ от основни хуманистични и демократични ценности, в името на които беше извършена политическата промяна през 1989 и 1990 г. Той иска да каже: „Българските власти не са имали нищо общо, те  нищо не са могли да направят. Германците са виновни за всичко.” Такъв начин на мислене напомня за началното училище, където може да се чуе някое дете да казва на учителката: „Госпожо, аз не съм виновен. Той –  Иванчо блъсна Марийка.” (Между другото, когато бях дете, хич не ги обичахме такива.) Само че в случая не става дума за Иванчо и Марийка, а за извършен геноцид, за тотално унищожение на всички евреи от Вардарска и Източна Егейска Македония и Западна Тракия.

Заповед от М-во на отбраната от 1941 г., в който пише “окупиране на Македония”

Не е вярно, че въпросните територии по това време са били под германска юрисдикция, както се казва в декларацията. Наистина те не са принадлежали на България – този въпрос се е предвиждало да бъде окончателно решен след успешното за държавите от Оста завършване на войната. Но и териториите и населението в тях са били под властта на българските закони, упражнявани от български администрации и съдилища. С други думи, Източна Егейска и Вардарска Македония и Западна Тракия тогава са били под българска административна и българска съдебна юрисдикция. Да се казва, че в тях през март 1943 година са действали законите на германския Трети Райх, е нелепо. И се питам ще се намери ли измежду депутатите, които са юристи по професия, поне един, който да твърди противното?

Нещо повече, както е добре известно, териториите на новосъздадената българска административна Беломорска област (между реките Струма и Марица), както и Вардарска Македония и Западните покрайнини биват наричани, включително и в официални правителствени документи, „новите предели на страната” или „новите земи” или „новопридобитите земи”. В тях са разположени български окупационни войски, установени са български съдилища и български местни администрации.  През 1942 г. Цар Борис ІІІ влиза тържествено в Скопие като „освободител”. Правителствената пропаганда го величае като Цар Обединител.

Депортацията на евреите от „новите земи” е резултат от сътрудничеството между българското правителство и хитлеристка Германия. Има достатъчно добре известни документи, от които се вижда, че, освен по силата на известното германо-българско споразумение от 22 февруари 1943 г., „вдигането” и транспортирането на евреите става в изпълнение на няколко постановления на българския Министерски съвет и се извършва от българската полиция и българския Комисариат по еврейските въпроси под ръководството на висшите му служители и лично на комисаря Александър Белев.

Богдан Филов и Хитлер

Белев, както и другите двама отговорни по „еврейския въпрос” висшестоящи лица от българското правителство – министър-председателят Богдан Филов и вътрешният министър Петър Габровски, са участвали в това сътрудничество не против волята си, а със забележително усърдие и в хармония със своите възгледи. Тези действия на тогавашната изпълнителна власт стават зад гърба на парламента, което предизвиква народният представител проф. Петко Стайнов да отправи на 22 март 1943 г. питане към министър-председателя и министъра на вътрешните работи относно депортирането на беломорските евреи. В това свое питане видният български юрист иска правителството да даде обяснение за извършеното от него, изразявайки голямата си тревога от нечовешкото третиране на насилствено „вдигнатите” евреи от „новопридобитите земи”, като задава, наред с другото, въпроса:

„Ако се касае за предаване на евреи от нашите земи на чужда държава и ако то става по някаква спогодба с тази държава, не е ли необходимо, щото този спогодба да получи одобрението и на Народното събрание или въпросът за лишаване от свобода, както и предаването насила на живи хора – жени, мъже, старци и деца на чужда държава, е някакъв дребен въпрос, та няма нужда от одобрението на представителите на народа?”

По-нататък Петко Стайнов отбелязва, че „следва да се приеме, че земите в Тракия и Македония са анексирани към българската държава и нееднократно Народното събрание с ред свои закони ги третираше като такива”.

Всъщност, фактите са добре известни и няма защо да бъдат повтаряни с подробности. От тях недвусмислено се вижда отговорността на българските власти и лично на Цар Борис ІІІ за депортацията на евреите от „новопридобитите земи”. Що се отнася до Царя, то нека никой да не си въобразява, че споразумението от 22 февруари 1943 г. между Белев и Данекер за изселването на 20 000 евреи в „германските източни провинции” би могло да се сключи без неговата санкция, както и не биха могли да се осъществят без неговото знание и съгласие последващите действия по изпълнението на това споразумение.  Нека да не се забравя телеграмата до Цар Борис от  софийския митрополит Стефан, който на път за Рилския манастир става свидетел на ужасните условия, в които се намират натоварените в конски вагони евреи на път за пристанището на Лом. В тази телеграма владиката настоява да се облекчи непоносимия режим, на който превозваните са подложени, и пожелава те да не се изпращат в Полша. Отговорът на двореца е, че „ще се направи възможното и законното”. И не се прави нищо. А е зависело от него.

Недостойно е тази отговорност да се омаловажава. С пасажа в декларацията на парламента от 8 март, относно съдбата на беломорските и македонските евреи, беше уронено достойнството на българската държава. И нима авторитетът на Германия пострада, когато нейният канцлер Вили Брант коленичи пред мемориала на жертвите на Третия Райх в Бухенвалд?

Това в никакъв случай не означава, че трябва да се оправдае кървавият масов комунистически терор след 9 септември 1944 г. Това в никакъв случай не означава, че е законен  „Народният съд” – пример за чудовищно погазване на основното човешко право на справедлив съд, което е провъзгласено в Магна харта, в американската декларации за правата, във френската декларация за правата на човека и гражданина и в други основополагащи документи на либерално-демократичната традиция.

Евреите бива качвани във вагоните, които ще ги отведат в Треблинка. Скопие 1943 г., Източник: Яд Вашем.

Пасажът в парламентарния документ, за който става дума, помрачава годишнината, в която отбелязваме достойното поведение на българското гражданско общество по онова време – на Лиляна Паница, която поема огромния риск да съобщи на еврейската общност за готвеното престъпление (горчива ирония е, че тя, която е избегнала ужасите на Гестапо, попада след 9 септември 1944 г. в ръцете на комунистическите палачи, които я умъртвяват по най-жесток начин), на Светия Синод на Българската православна църква и особено на митрополитите Стефан и Кирил, на делегацията от кюстендилски първенци, на групата от 43 депутати, начело със заместник председателя на парламента Димитър Пешев, които подписват искането за отмяната на депортацията (30 от тях остават верни докрай на подписите си, въпреки натиска, на който са били подложени), на депутатите от опозицията Петко Стайнов и Никола Мушанов, на Комитета за защита на евреите, на Лекарския съюз, на Съюза на писателите (и лично на Елин Пелин, който е близък приятел на Царя) , на съюзите на артистите, адвокатите, търговците, на различни занаятчийски сдружения, младежки организации, журналисти, художници, на спортното дружество „Славия”, на видни политици и публицисти (включително подписката на група от 63 политици и общественици, между които са Никола Мушанов, Кръстю Пастухов, Никола Петков, Атанас Буров, а също така личното изложение до Царя на Стоян Костурков, в което той нарича действията срещу евреите „варващина и отрицание на елементарна човечност”), както и на обикновени работници и селяни. Нека да споменем и активната роля  на еврейската общност, която не се оставя безропотно да бъде изпратена на заколение, а се бори мъжествено за своето спасение. Евреите в София масово излизат на протестна демонстрация срещу депортацията, организирана от Българската работническа партия на 24 май 1943 г.

Справедливостта изисква да се даде дължимото и се признае ролята и на Цар Борис ІІІ, който независимо дали по принуда от оказания обществен натиск или по вътрешно убеждение, взима решението за отлагане, а впоследствие и за отмяна на депортацията. Или някой смята, че е било възможно в тези времена друг в държавата да вземе такова съдбоносно решение?

И нека да не спорим дали това е било спасяване, или спасяване в кавички или оцеляване. Без направените усилия от българската общественост депортацията на 8 500 евреи от „старите земи” е щяла да се състои и, следователно, в резултат именно на тези усилия те са били спасени. Тук непременно трябва да се подчертае, че става дума за физическо спасяване. Евреите в България остават и след това жертви на жестока икономическа и гражданска репресия, основаваща се на расисткия Закон за защита на нацията и свързаната с този закон правна уредба.

Днес, от дистанцията на времето, виждаме, че през 1943 г., в условията на унищожителна война, когато светът е разделен на два непримирими лагера, гражданското общество и българският парламент със своите депутати като Петко Стайнов, Никола Мушанов и Димитър Пешев, стоят неизмеримо по-високо от съвременното гражданско общество и от сегашните български депутати, между които не се намери нито един, който да се разграничи от пасажа в парламентарната декларация, отнасящ се до депортацията на евреите от Северна Гърция и Югославия. Защото този пасаж представлява институционализирано фалшифициране на българската история.

 

This entry was posted in Bulgaria, история, на български and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *