За партизаните, социализма и Митка Гръбчева (разказано от Георги Данаилов)

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал този спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Препечатвам го от Словото, с благодарност, че ги има.

Доколкото си спомням 2

Не се самонаблюдавай, ще се разочароваш! Аз не се съобразих с тази мисъл, хрумнала ми преди години. Не се съобразих и продължавам да пиша книгата си, приближавам към себе си, такъв какъвто съм днес, и това фокусиране на личността ми не ме изпълва с особен възторг. Един мъж е винаги по-сбръчкан, отколкото забелязва, по-плешив, отколкото се вижда, и това, което най-много тревожи – по-скучен, отколкото си представя.

Първата част на „Доколкото си спомням“ бе определяна ту като автобиография, ту като биографично есе, мемоари, спомени, някои се престрашиха да я назоват роман, а аз съм седнал да пиша нейното продължение и пак не знам как да я нарека. В края на краищата колцина от нас знаят точно какво правят, защо го правят и какво всъщност искат от живота. „В това село кипи безсмислен труд“- беше казал един мой приятел. Селото се наричаше Ковачевица и голяма част от живота ми мина там, но без особено преувеличение може да се рече, че безсмислен труд кипи навред. Помислете, преди да ме обвините в нихилизъм.

Години наред живяхме като актьори в лоша пиеса, поставена от посредствен режисьор. На сцената някои се престараваха, други по-малко, но всеки даваше вид, че се вживява в скучната си роля.

Живеехме в седемдесетте години на века, ходехме унило на манифестации, махахме с ръце, когато минавахме край трибуните, викахме ура, някои само си отваряха устата, а по-храбрите се стараеха да офейкат още след сборния пункт.Това обикновено ставаше така: идваш на манифестацията, съответно докаран, поздравяваш „Честит празник!“, „Честит празник!“- израз, който заместваше например честита велика октомврийска революция, честит боен празник на труда и така нататък, идваш, но гледаш на всяка цена да те забележи партийният секретар, не е зле и лично да му честитиш празника, въобще добре е да се представиш на колкото се може повече шефове. След като си се убедил, че достатъчно си забелязан, и когато колоната потегли, се спираш да си завържеш обувката, или да си купиш лимонада, и свиваш зад първия ъгъл. Там, разбира се, има хора от други учреждения, всред които се провираш спокоен и съсредоточен. Е, неочаквано може да се озовеш лице в лице с някой колега, който също се измъква, тогава или двамата се лъжете взаимно по повод неудобната ви среща, или си намигате… Най-неприятното, което можеше да ни сполети, бе да ти окажат честта да носиш плакат, чрез който порицаваш световния империализъм или приветстваш братските компартии… По този повод в Самоков върху една стена имало изписан лозунг : „Привет на братските компартии с изключение на китайската такава!“… Беше време, когато не признавахме братските отношения с китайците. А в месокомбината в град Левски висял надпис: „Повече месо за партията и правителството!“ Във вестник „Литературен фронт „се появява бойко заглавие „Да им го покажем на младото поколение!“ Операторът Димо Коларов донесе вкъщи един надпис върху червено стъкло със златни букви: „Социализмът сложи край на венерическите болести!“ – бил го откраднал от някаква поликлиника. И за да се обобщи всичко, в едно родопско село можело да се прочете пожеланието: „Да живее международното положение!“

Социалистическа манифестация

Питали сме се, естествено, вярват ли хората от трибуните във възторга на шествието под краката им. Вярваше ли Тодор Живков във верноподаничеството на тълпите, които му развяваха китки, знамена, пееха умилително „Не тъгувай, не ридай, отпразнувай първи май!“ и вдигаха високо дечицата си, за да видят ръководителя, който, протегнал ръка и разперил пръсти, трепетно откликваше на безспирното славословие? Във верноподаничеството може и да е вярвал, но във възторга – не, и сигурно след всяка манифестация е викал масажист за ръката си. Не, не са вярвали нашите вождове, знаели са, че това „ура“ е неискрено, но то, дори и лицемерно, им е било нужно.

Социалистическата манифестация беше ритуал, обред, много близко до религиозния. „Отричаш ли се от сатаната?“ -пита свещеникът. „Отричам се!“ – казва предано кръстникът. Тези думи се изговарят три пъти около купела. Накрая свещеникът пита: „Отрече ли се от сатаната?“… „Отрекох се!“ – казва кръстникът. Свещеникът повтаря и кръстникът отговаря и пак до три пъти. След това на гощавката около една и съща маса сядат свещеникът, кръстникът и сатаната.

През тези години с мене се случиха забележителни неща. Написах втора книга с юношеска тематика, нарекох я „При никого“. Развод, момчето трябва да избира при кого да остане и така нататък. Някои много я харесаха, на други им се стори назидателна, аз почти съм я забравил, но важното беше, че напористата Иванка Гръбчева реши да заснеме и по нея филм. И ето ти приятна изненада: на международния филмов фестивал в Москва – сребърен медал, на международния кинофестивал в Техеран – златна камера!

Е, радост велика, казах си аз, и реших да поканя двама-трима добри приятели да полеем събитието. Първият човек, който ми дойде наум, беше моят обичан доктор Иван Руменов, прочутият хирург, с когото се сдружихме през последните години. Завъртях му, той се случи насреща, свободен, радостен и… довечера в осем в „Крим“!

Кадър от филма “Хирурзи”, реж. Иванка Гръбчева, сценарист Георги Данаилов

Руменов, асистент на убития от народния съд Александър Станишев. Интерниран дълги години в Бургас, там се прославя, прави операции на „загубената кауза“ и много от тях се оказват успешни, отрязва си след облог собственоръчно двата малки пръста на краката, защото растели накриво и го убивали. Произход – Македония. Убеждения – антикомунистически и националистически, държан под око от властта, драка и заядливец, широко сърце, готов да тръгне посреднощ с раздрънкания си москвич за всяка точка на България на хирургичен подвиг. Руменов – Руменов, но исках да се обадя и на съпруга на Иванка. Тя беше в Москва с филма, а той човекът – тук. Звъня по телефона.

Борко не вдига слушалката, насреща ми самата Митка Гръбчева, по онова време известна като героиня от антифашистката борба, атентаторка, партизанка, в наши дни наричана само терористка.

– Лельо Митке – викам, – там ли е Борко?

– Борко го няма, защо ти е?

– Ами, печелим, Иванка печели сребърен медал в Москва на фестивала.

– Тъй ли – възкликна Митка Гръбчева и веднага нареди: – Идвай да се напием!

– Ама аз… – и усетих, че правя късо съединение, – аз съм поканил гости довечера и исках да се обадя на Борко да дойде и той.

– А мене не ме ли каниш? – строго прозвуча гласът на атентаторката.

Митка Гръбчева и Иван Руменов – по-взривоопасна двойка нямаше как да събера.

– Ами каня те, разбира се!

Погледнах Йони, тя ме наблюдаваше с насмешливо съжаление. Обясних мястото и часа на дуела и се хванах за главата.

Вечерта Митка Гръбчева се появи в осем без пет в градината на ресторант Крим. Руменов още не бе пристигнал. Тя беше елегантна с огнено червената си коса, с наметало и строго изражение на лицето, което се смекчи в тържествуваща усмивка, след като ни видя.

Сервитьорът дойде и попита какво ще желае:

– Един лимон! – беше отговорът.

Сервитьорът, който явно не познаваше новата си клиентка, отговори в стила на епохата:

– Лимони не сервираме.

– Нямате ли?

– Нямаме!

– Потърсете!

Онзи се отдалечи едва ли не гневен. Тогава станах от масата и се насочих към двама други сервитьори, чиито лица ми се сториха познати.

– Извинявайте много, но на нашата маса е другарката Гръбчева, тя не е добре със здравето и иска един лимон. Моля ви, потърсете, защото ще станат разправии…

Хората проявиха разбиране. И тогава се появи доктор Иван Руменов с тъмносиньо сако, ослепително бяла риза, красива връзка и сив панталон. Леко изпъчен, стегнат, със самочувствие, каквото му се полагаше. С него беше и слабичката, кротка и мила съпруга, детската лекарка доктор Руменова или както мъжът й накратко я наричаше – мамчето.

Отправих се светкавично към стълбите, спрях ги, прегърнах ги и казах заговорнически:

– Моля ви се, с нас е Митка Гръбчева, влезте ми в положеието, внимавайте какво говорите!

– Бъди спокоен, мой човек! Бъди спокоен!

Отначало всичко тръгна добре, ако се изключи все пак невинното обстоятелство, че Иван Руменов се обръщаше към новата си позната с „мадам“. Но по едно време Митка Гръбчева, която имаше свое особено мнение за лекарите, неочаквано заяви, че били известни случаи, при които българските медици са причинили, може би дори умишлено, смъртта на няколко активни борци срещу фашизма. Иван Руменов не издържа такова обвинение срещу съсловието и избухна:

– Мадам, вие говорите глупости!

– Аз ли говоря глупости, че аз мога да докажа тези неща.

– Ако вие ми посочите един-единствен пример в България, лекар или сестра да са причинили умишлено смъртта на някой бивш партизанин или въобще хора от вашата класа… аз съм готов, аз съм готов никога повече да не се занимавам с медицина.

Разбира се, Митка Гръбчева нямаше конкретни аргументи, но не се отказваше от израза „лекарите го умориха“.

– Вашите лекари от правителствена болница може и някого да уморят, но то не е нарочно, а от страх и некадърност.

Съвсем наскоро Руменов беше оперирал в самата правителствена болница зет си, известен учен, академик, който бил настанен там. Лекарите се колебаели за диагнозата, а положението било критично. Руменов дошъл да го прегледа, преценил състоянието и без да пита началниците, свикал екип от доброволци, облякъл се, взел скалпела и отворил болния, както се казва на хирургическо наречие. Зетят оживял.

– Мадам… – започна отново Руменов и аз го ритнах под масата.

– Защо ме риташ? – попита невинно той.

В това време Митка се беше разгорещила, беше хванала една чаша с вино и я местеше напред-назад по масата. Руменов се присегна, взе чашата и каза:

– Тази чаша е моя!

Разпрата бе надвиснала, но тогава се появи Борко, благият и разумен съпруг на Иванка, и някак си обстановката се разведри.

Няколко дни по-късно Митка Гръбчева заяви:

– Тоя твоят лекар може да е добър специалист, но с тая уста никога няма да го направят професор.

Нещо, което аз отдавна знаех.

Днес лековато обичат да определят хора като Митка Гръбчева наистина само по един-единствен признак – терористи, убийци, заслепени комунисти. Аз познавах тази жена и точно заради това ми се иска да кажа няколко думи за нейния дълбоко противоречив, понякога неистов характер. Иначе не би било честно от моя страна.

Кадър от филма “Черните ангели”, по спомените на Митка Гръбчева “В името на народа”

Най-напред твърдя, че да се отрича съществуването на партизанско движение в България през последните години на войната или да се свежда то до обикновено разбойничество, подкрепяно от Москва, е исторически кретенизъм. Партизанско движение имаше, отрязаните глави по площадите бяха действителност, подпалените от полицията къщи бяха действителност, разстреляните ятаци не са мит, Ястребино не е мит. Това движение се подкрепяше не само от Москва, но и от Лондон.

Митовете дойдоха по-късно, когато истината за съпротивата се преувеличи едва ли не до епоса на Илиадата, героизира се, баладизира се, че на много хора им додея и наистина им се искаше изобщо да отрекат всичко.

Сигурно е, че между партизаните е имало хора с криминално минало, които са потърсили спасение от полицията в землянките. Сигурно е, че чести обекти на нападение са били мандрите. Сигурно е ,че между партизаните е имало саморазправи. Но между тях са били хора като Денчо Знеполски, Славчо Трънски, Желю Демиревски, Христо Ганев и мнозина други заблудени или не, но вярващи, че отиват на смърт заради право дело. Та това е история стара като света. И че в нея, почти случайно, попада едно младо момиче, също е случай, повтарял се хиляди пъти.

Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.

След смъртта на генерал Гръбчев Митка решила да се сдобие с лека кола. Купила едно Пежо 404 и храбро го подкарала. Вече имала зад гърба си катастрофа с друг автомобил и скоро се отказала да шофира и пежото.

– Опитах се аз да го карам, на няколко пъти се качвах по тротоарите и видях, че не е за мене тази работа!

За шофьор на колата тя определила Борко, съпругът на Иванка. Това нейно решение хвърлило в огромно разочарование сина Сокол, който бил още твърде млад.

И тъй Борко кротко и внимателно управлявал колата, а Сокол ревнувал. Черна завист! И веднъж какво да види – ауспухът на пежото черен – почернял отвътре.

– Маме – възкликнал Сокол,- виж колко е почернял ауспухът на колата.

– Е?

– Ами Борко не я кара както трябва. Тази кола е високооборотна, тя трябва да се кара с повече газ, така се разваля моторът.

– Тъй ли? – възкликнала Митка и се замислила за почернелия ауспух.

А тя беше недоверчив човек и понякога тази недоверчивост стигаше до мнителност. Тя самата си признаваше:

– Ако съм оцелела на този свят, то е защото не съм вервала на хората!

И така, Борко бил уволнен, а Сокол назначен на мечтаната длъжност.

След няколко дни той и майка му тръгнали да пътуват за Етрополе. Младият шофьор карал колата в обороти и малко преди Ботевград успял да се мушне под един пресичащ самосвал. Катастрофата била жестока. Митка Гръбчева – тежко ранена, животът й гаснел. Закарали я в Ботевградската болница. А Сокол – на Сокол му нямало нищо, жив и здрав. На шашкън птиче господ гняздото му вие! За пежото да не говорим – скръбен куп ламарина.

Една операция, втора, будещите подозрение инак лекари, този път си свършили работата. Извадили далака, наместили потрошени кости, след дълга схватка със смъртта някогашната атентаторка оцеляла. Когато дошла в съзнание, видяла пред очите си Иванка.

– Къде е брат ти? – попитала строго Митка.

– Тука е – отвърнала Иванка

– Къде е?

– Не смее да влезе.

– Кажи му да дойде! – наредила Митка.

Влезнал Сокол и като видял майка си цялата в бинтове, екстензии, гипсове, разплакало се момчето. А майката, като се убедила че момчето й е живо и здраво, помълчала, помълчала и рекла:

– Браво, мама, браво, побеле му на пежото ауспуха!

Корица от книгата на Митка Гръбчева

В началото на 1976 година редактирах една книга, в която Митка Гръбчева години наред се бе трудила да опише живота на съпруга си. И за пръв път изживях нещо странно, за пръв път се самопринудих да стана цензор. Имаше защо. На свой ред и генерал Гръбчев беше претърпял доста неприятности по времето на така наречения култ към личността. Разжалван, уволняван, по-късно реабилитиран, и починал преждевременно от сърдечен удар според официалната версия. Жена му познаваше и не можеше да опрости виновниците за гоненията му. В книгата си ги назоваваше с имената им, описваше поведението им и делата им без задръжки и милост. А повечето от тези хора все още заемаха важни длъжности във властта. И ето че аз, бившият буржоазен елемент, започнах да правя забележки на някогашната пролетарка, напълно издържани в духа на социалистическия реализъм. Спомням си едни редове, в които се споменаваше как семейството на виден функционер, достигнал до поста министър на вътрешните работи, обсебило жилището на някогашния вътрешен министър Габровски. Твърдението ми се стори прекалено изобличаващо бойците против фашизма и казах:

– Това няма да мине!

Митка Гръбчева ме погледна учудено:

– Кое няма да мине?

– Това за апартамента на Габровски. Няма да ти го пуснат.

– Ами да идат да проверят бе, всичко си е там: и мебелите, и килимите, и те… Няма да го махаме! Остави го!

Оставих го. В печатното издание този пасаж, разбира се, бе съкратен. Изобщо, според самата Митка Гръбчева, книгата излязла след епична битка. Вярно, малко съкратена, но затова пък с предговор от самия Тодор Живков.

„Винаги съм била обикновен редник на партията“ – беше писала тази жена, която бе тъй неудържима, че решеше ли, успяваше да проникне и в кабинета на самия генерален секретар.

Понякога нейните изблици на откровеност бяха смайващи, без да се съобразяват нито с политиката, нито с обстановката на момента. Така в книгата й „В името на народа„, която беше претърпяла няколко издания и се четеше с интерес от всякакви хора, има следните многозначителни изречения:

„Девети септември!

С колко много вълнения, мисли, чувства и събития бе изпълнен нашия пръв свободен ден…

Само че на нас не ни бе до празници, че ни чакаше работа.

Дадох сигнал за строяване на партизаните. И изведнъж видях, че те са се удвоили“.

Не вярвам партизанската командирка да си е давала сметка, че ето тези хора, притъкмили се към партизанския отряд в нощта и сутринта на девети септември, ще се превърнат в най-отблъскващата обществена прослойка през годините, които последваха.

А това, което в известен смисъл уличаваше самия мен, бе умението ми да бъда цензор, да откривам излагащи народната власт изрази, словосъчетания, скрити помисли и враждебни настроения. Навремето ръководителят на охраната на Шарл Де Гол обмислял всички начини, по които той лично би убил генерала, и веднага вземал мерки да се предпазят от тях. Нещо подобно има и при цензорите.Те не трябва да обичат властта, напротив, може дори да я ненавиждат, но трябва да откриват и най-малките, незабележими слабости и грехове, да знаят къде може да бъде уязвена и прилежно да я предпазват от това.

 

This entry was posted in Bulgaria, на български, общество. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *