Николай Поппетров: Няма германски ултиматум за депортиране на евреите

Николай Поппетров е специалист в Института за исторически изследвания на БАН. Има над 30 студии на тема фашизъм и авторитарни режими в периода 1918-1944 г., част от които са публикувани в Германия. Автор на книгата „Фашизмът в България: развитие и прояви”. Интервюто с него е публикувано на 31.10.2012 г. в сайта на БХК, а аз го препечатвам защото разкрива интересни и малко познати подробности от историята на България за едно мрачно – и тоталитарно! – време.

 

Определихте българския антисемитизъм преди 1944 г. като „един дребен белег от тогавашната ситуация”. Какво имахте предвид?

Нашият антисемитизъм е странен, защото е абсолютно латентен и е свързан с липса на интерес към темата в широките обществени кръгове. Като цяло масата не се интересува от това, този дебат й е чужд. Ако има някаква негативност към евреите, тя се изразява в стереотипите, които битуват в обществото. Във всяко европейско общество има такива стереотипи, зависи колко са широки кръговете, в които битуват. Става дума за ритуални убийства, отвличане на деца и пр., това са стари легенди отпреди 500-600 години в различни адаптации, а също и нещо от антисемитската книжнина, което е дошло по някакъв път. Не бива да забравяме, че антисемитската книжнина в периода на 90-те години на XIX век и първото десетилетие на XX век е написана на едно доста примитивно ниво, което кореспондира обаче с нивото на аудиторията. Това е примитивна литература, директно ориентирана към едно средно и ниско културно ниво. Българският антисемитизъм е абсолютно пасивен и показва, че трябва да има държавна власт, която да го осъществява. Антисeмитските акции не срещат почти никакъв отзвук. Говорим за акцията на Кабакчиев в началото на 30-те години, когато са отвлечени евреи с цел откуп и малтретиране, говорим за акциите на „Ратниците” срещу еврейски магазини в края на 30-те години. Като цяло тези акции нямат отзвук, обществото не им дава рамо, не ги оценява позитивно. Винаги се изтъква, че антисемитизмът в България е осъден, поради това, че обществото е толерантно. То е по-скоро индиферентно, което не означава, че хората не са толерантни, но някаква активна толерантност не съществува. Подчертавам, че това е нещо различно в сравнение с активни антисeмитски обществени нагласи, каквито съществуват например в руското общество в периода до 1917 г., в полското общество, в Румъния, където междувоенният антисемитизъм е много силен. Това го няма в България. Това отличава българската ситуация.

Един от основните въпроси, около които се завъртя дебатът за спасяването и неспасяването на евреите в България, е въпросът за статута на т. нар. „нови земи”. Как да определим този статут – от една страна, административната власт там е българска, от друга страна, се твърди, че българските институции са подчинени на германската власт?

Цар Борис III дружески стиска ръката на Хитлер

У нас много се говори, че понятието окупационен корпус е невярно, че когато става дума за българска окупация на Македония и Тракия, това е абсолютно невярно, че това са изконно наши земи, които ние си взимаме по силата на някаква ситуация, но никога не се изяснява по силата на каква ситуация ги взимаме. Обикновено въпросът за корпуса се забравя, когато трябва да се изведе еврейският въпрос. Тогава казваме: „Ами да, там бяха германците, те бяха окупирали тези земи, те взеха нашите евреи и нищо не можеше да се направи”. Въпросът е сложен, тъй като самата българска държава не го изяснява. Българската държава търси да установи едно положение, което после да бъде заварено положение, от което да преговаря и да каже: „Ето, това са нашите земи, ние сме ги администрирали”. Това е презумпцията на българската държава, но ние нямаме документи, където стъпките на тази политика да са описани детайлно. Политиката е постепенно да ги интегрираме и ги интегрираме напълно. Финалът е създаване на музей, театър и библиотека в Скопие. Интегрираме ги административно, военно-полицейски, съдебно, религиозно, просветно, като здравеопазване и благоустройство – няма институция в България, която да не е представена там. И съответно наливаме много пари, използвам израза „наливане на пари”, тъй като това е безсмислено, тъй като не се знае дали тези земи ще бъдат наши, или не. Ние нямаме никаква уговорка и поне досега не сме видели протокола от разговора на цар Борис с Хитлер. Знаете, че разговорите на цар Борис с Хитлер са vis-à-vis, без преводач. Ние нямаме документ, който да ни показва, че фюрерът е обещал на цар Борис, че тези земи ще бъдат български след някаква мирна конференция. Друга е ситуацията с Добруджа, там има договор между легитимно румънско и легитимно българско правителство. А тук кой е посредникът – сръбската държава е марионетна държава, няма официална сръбска държава след разгрома на Югославия, в Гърция също няма легитимно правителство, което може да подпише договор. Страната, с която можем да подпишем договор, е само Германия, но ние нямаме такъв документ с Германия. Така че това е статутът на тези земи – ние ги считаме за собствени и реално германците имат малка юрисдикция върху тях. Сега, ако питаме кой е виновен за депортацията, в голяма степен ние сме виновни за депортацията.

Така или иначе въпросът за статута е свързан с въпроса за вината.

Ние преговаряме с германците по един изключително унизителен и засягащ националната ни чест начин. Вината е на тези, които са водили тези преговори, тоест Белев и неговото ведомство – Комисарството по еврейските въпроси. Те преговарят с германците за заплащане на германските разноски по депортирането на евреите. Не стига, че им предаваме евреите, но трябва и да платим за това. Това е нещо, което също трябва да изведем на преден план. Разбира се, не можем да прехвърлим вината само върху Белев. Той е чиновник, над когото също има институции. Възможно е и самата история на Третия райх показва, че има институции, които могат да действат без върховната власт да знае точно какво правят. Така или иначе това е официална институция на българската държава и българската държава знае, че с тези евреи става нещо лошо, нещо нередно, нещо, за което обществото не бива да знае. Защо иначе ще се разиграва целият този сценарий с прехвърлянето на въпроса от Народното събрание към Министерския съвет и пазенето му в тайна.

Доста реплики предизвика вашата теза, че в крайна сметка спасяването на българските евреи става възможно именно благодарение на санкцията на цар Борис III.

Далеч съм от мисълта да натоварвам с всичко цар Борис – положително или отрицателно. Нито твърдя, че той е човекът, който би могъл да направи всичко в държавата. Безспорно е обаче, че почти няма нещо, което да е ставало без неговото съгласие, решение или санкция. Друг е въпросът как този човек е давал санкциите си – тук се спомена, че отивал на лов или се разболявал внезапно, а нямало телефонна връзка и пр. Това са познати трафарети от неговото поведение, но така или иначе той е върховният разпоредител в тази държава. Петър Габровски, при всичката власт, която е имал като министър на вътрешните работи, и при всичкия антисемитизъм, който може да му бъде приписан като създател на „Ратниците”, не би могъл да вземе такова решение, тъй като над него има министър-председател и най-вече над тях двамата стои цар Борис III, който ги държи доста изкъсо. За Филов знаем безспорно, че той иска разрешение на еврейския въпрос, даже не можем да кажем дали е антисемит, или не, но така или иначе Германия иска това, това е модната парола на времето, значи трябва да го направим. Това не го оневинява, напротив, поставя нещата в доста по-банален план – не ти си убеден, че евреите трябва да бъдат унищожени, просто имаш някаква задача и тя трябва да бъде изпълнена, без да се замисляш. И пак си мисля, че в края на краищата санкцията е дошла от цар Борис ІІІ. А кой ги спасява? Спасяват ги много хора, много фактори се намесват. Участва царят със своята санкция и несъмнено участва Димитър Пешев. Пешев прави нещо, което разклаща политическата институция. Народното събрание, в лицето на неговия подпредседател, поставя под въпрос политиката на правителството, това е вече изключителен прецедент. Дотогава няма подобен прецедент в системата на авторитарния режим.

Доколко автентична е според вас версията за гражданското участие?

Е, добре, има някакво гражданско участие. Но все пак обществото няма как да знае, тъй като има строга цензура. Тези, които представят България като някакъв демократичен оазис, просто не са чели една наредба от 1934 г., която въвежда доста свирепа предварителна цензура. Освен това основните медии, да наречем с това съвременно понятие тогавашните вестници и радиото, са на страната на правителството и на страната на Третия райх, така че няма как да се появят информации, които да показват съдбата на евреите, камо ли да им симпатизират. В обществото има голяма доза пасивност, мисленето е малко примитивно и първосигнално – значи там нещо става с евреите, но нас това не ни засяга, ето, сега се обединихме, има Велика България, дано ни избегне войната. Тук изпъква ролята на Пешев, той е един позитивен протагонист, който спасява… или поне предизвиква една акция, за да спаси българските евреи. Неговата заслуга е най-голяма, но има и доста други хора, които участват –кюстендилската делегация, която подава сигнала, депутатът Икономов от Дупница, самият цар Борис, по-късно Светият синод, защо да не включим все пак и комунистите, които имат нелегална мрежа и могат да мобилизират общественото мнение. Има някакво гражданско участие, но това е малък кръг, това не са хиляди хора, които са се вдигнали. Говорим за около 150–300 души, които тръгват от синагогата и се опитват да стигнат до двореца. Няма отзвук в гражданското общество. Води се война на живот и смърт, хората знаят, че това е световна война, от която ще зависи съдбата на страната – дали ще се болшевизира или не, какво ще стане с германците и т.н. Това е пределно ясно и е водещо при взимането на едно или друго решение. Вероятно звучи цинично, но в историята нещата са такива. Дори бих казал, макар да знам, че това ще предизвика буря от негодувание, включително в еврейските среди, че германският пълномощен министър Бекерле, който е отявлен националсоциалист и антисемит и има огромна вина за депортацията на евреите от „новите земи”, дори той в един период не желае да се ангажира, тъй като не иска допълнителни главоболия нито с Берлин, нито с българския монарх и затова не оказва пряк натиск. Трябва да кажем, че пряк брутален натиск няма, няма ултиматуми от германска страна, което повишава вината на някои хора. Но в крайна сметка вината е морална категория. Ние като историци трябва да реконструираме картината максимално пълно и максимално подробно, а не да слагаме етикети. Не можем обаче да прикриваме нещата.

 

This entry was posted in Bulgaria, на български, общество and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *