Трябва ли да се лъжем, за да сме щастливи?

Защо сме разделени така, както не сме били от 1990-а година насам?

Разбирам хората, които протестират – макар и те да не са съвсем наясно, че протестите им са не просто срещу назначението на конкретен човек на даден пост, а са

израз на недоволството им от системата.

Система, в която задочник по физкултура със слаб успех може да е вице-премиер на страната. И министър на вътрешните работи. И може да си купи 6 апартамента, без да се разбере с какви пари. И може да излезе на трибуната в пленарната зала на Парламента и да обяви, че четирима лекари са детеубийци. И да ги назове.
Система, в която син на милиционер може да се жалва навред, че бил репресиран от комунистите и хората да му… вярват!
Система, в която на държавни постове се назначават шуреи и баджанаци, хванати на някое кръстовище.
Система, в която две девойки могат да вземат по 50 бона за направата на сметка в туитър и Фейсбук страница.
Система, в която дори читави политици, а и експерти, влезли в политиката, могат да допуснат фатални грешки и да не могат да ги обяснят.

Но и:

Система, в която легитимно протестиращи могат да забравят каква е целта на протеста им.
Система, даваща възможност за развитие, но и спираща развитието.
Система, в която управляващите живеят ден за ден и изобщо не мислят не за следващите поколения, а дори за следващите избори… особено, ако са редовни.

Приемам и съм радостен, че всеки от нас има правото на протест срещу каквото си поиска.
Аз помня времето, когато това не беше възможно.
В България. Защото има много други страни, в които това и днес не е възможно.

Разбирам недоволството на нетърпеливите от чакане хора, че промените в България се случват бавно, народът е беден, а младежта – неграмотна.
Разбирам го, но имам и лоша новина за тях: с чакане или със скачане промените няма да се случат бързо.
В другите (западни) демократични страни тези промени са отнели векове. Да – не години, не десетилетия, а векове. Малко известно е, че в САЩ е имало робство първите стотина години след основаването им, а жените получават право да гласуват едва в 1920 г., Чикаго е частен град по времето на Ал Капоне, да не говорим за расизма, сегрегацията и хомофобията – и в момента има места, където се срещат. За Англия, Италия, Франция или Испания и сами можете да се досетите какво е дереджето… С три думи: не е розово!

Ние, българите, искаме всичко да се реши – веднага и по възможност моят проблем да се реши най-напред!

Няма да се получи.

Ето, казах го.
Дори го и написах.
Не бива да го правя, но въпреки това – нека се знае. В момента най-лесното, което мога да направя, е да пиша в прослава на протеста, да обяснявам как моите приятели, които са там, на площада са млади, умни и красиви…

Но за съжаление не мога да ги излъжа – тъкмо защото са млади, умни и красиви.

Ако бяха поне глупави, щях да ги излъжа – заради тях самите. Но не мога.

Не мога да ви излъжа, че ако смените Орешарски с Иван, Драган или Петкан, това ще промени държавата и изведнъж всички ще почнат да спазват законите.
Не мога да ви излъжа, че вярвам на Цацаров само защото е повдигнал обвинение на Цветанов (макар че и това е нещо).
Не мога да ви излъжа, че имате право да искате оставката на партийните лидери като Станишев, Местан или Сидеров (на Борисов не я искате – явно сте наясно, че ГЕРБ не е партия).
Не мога да ви излъжа, че между вас няма използвачи. Да – хора, които ви използват, използват чистите ви помисли, за да постигнат своите не толкова чисти цели. И не си мислете, уважаеми хора, че целите ви съвпадат!

Не мога да ви излъжа, просто не мога.

Съчувствам най-искрено на онези мои приятели, които ден подир ден ходят на площада – уморени, изпотени, обезводнени, обезверени… с надеждата, че от протеста им има смисъл. Вярно е – имаше смисъл! – и първата цел беше постигната почти веднага. Толкова бързо, че чак да не повярва човек.
Но днешният смисъл е малко неясен – и не само за мен, а за мнозина, които ви познават. Целта щеше да е смислена, ако например тя беше да се създаде един нов, граждански контрол над властта. Не се създаде. Целта се превърна в смисъл сама за себе си. И започна да се променя толкова бързо, колкото бързо реагираха властите. А това не може нито да поведе, нито да увлече голямата част от хората.

Можех да ви спестя тези истини, но нямаше да е честно.
Не мога да ви излъжа.
Ако някой ден се хвана с политика (малко вероятно, но все пак), ще се надявам, че и вие ще сте честни с мен и ще ми казвате, ако греша – така, както аз ви го казвам.

Мнозина си мислят, че аз не ги разбирам тези неща, нали ми “е лесно в Америка”, но не съм съгласен с поета, който е казал, че “кресла и разстояния приятелства рушат”. Убива ги само безразличието. Ако си мислех “А, бе, правете каквото искате”, това щеше да е краят на приятелството ни – било то истинско или виртуално.

И нещо много важно: възможно е аз да греша.
Не е много вероятно, но е възможно.
Възможно е сред вас да няма нито един човек, който да преследва своите собствени или нечий други цели. Възможно е да постигнете оставка на кабинета и след него да не дойдат пак предишните на власт.
Всичко е възможно.
Но има някои неща, които не са възможни. Не е възможно да се върне назад времето и лекарите, обявени от Цветанов за детеубийци да заживеят нов живот. Не е възможно да се върнат убитите от полицията заподозрени. Не е възможно да се изчисти съзнанието на всички обидени, оскърбени и наранени от грубиянските и цинични думи на хомофоба Борисов хора.

Но да приемем все пак, че аз (може би) греша, а вие (може би) сте прави.
Ако е така, в края на краищата от тази моя грешка няма да последва нищо лошо, дори напротив – ще е добре за България. Но ако вие грешите, тогава ще е много зле за България.

Затова, който и от нас да е прав – все ще е добре за Родината ни.

А евентуалното наранено лично самочувствие от грешката не е болка за умиране.
За моето няма много да страдам; за някои от вас не знам – изглежда сте започнали да се вземате много на сериозно, а това никога не води до нищо добро.

Спомнете си правило № 6 на стария английски клуб “Никога не се взимай на сериозно”. Когато един новопостъпил и млад член на клуба попитал какви са другите правила, получил отговор от достолепния сър Джон: “Няма такива”.

7 thoughts on “Трябва ли да се лъжем, за да сме щастливи?”

  1. Статията показва отношение и загриженост по въпроса, но по принцип е едно безполезно вайкане. Не какзва какво трябва да се направи. А нещата са ясни:
    1. Протестиращите да направят партия, която да не следва порочния досегашен политически модел (но не виждам отговорност у техните неформални лидери да сторят това). Няма никакви законови пречки да се създаде такава партия. Да се изясни програмата и целите им. Досега е ясно само против кого се протестира, но не и за какво.
    2. Тази партия да се яви на избори където да се съюзи с всички некомунистически сили ( И с Бойко Борисов доколкото той се противопоставя на комунистите (за Белене и тн.) Комунистите ако не е ясно са БСП/ДПС, това са си просто комунисти, разсипници на държавата и нищо повече. БСП/ДПС трябва завинаги да бъдат изхвърлени от властта иначе ( 20 годишният преход показа), че няма да има никакъв прогрес за държавата ни.

    Какво толкова има да се умува и докога ще е тази агония?

  2. Значи, след като олигархията вече се обслужва от изтънчен наглец, вместо от недодялан простак, всичко е наред и да не мрънкаме много-много, защото това са единствените две възможности? Така ли, г-н Марковски?

  3. Това са вашите две възможности, г-н “Спароу”. За мен по-важно е, че се чувствам натъжен от това, че моите приятели, които са на площада, загубиха посоката и трудно се ориентират какво точно искат. След време може да не си спомнят и защо са го искали. Ако не сте разбрал какви са възможностите, не мога да ви помогна, но не са посочените от Вас.

  4. Не, г-н Марковски, не са моите възможности. Просто обобщих бръщолевенията ви. Нашите приятели на площада са много и разнородни в убежденията си. Всички тях, обаче, ги обединява едно искане – оставка! Изглежда няма смисъл да ви обяснявам от какво е породено това искане.

  5. Винаги съм се отнасял с искрена доза съчувствие към хората, които хем искат нещо да кажат, хем се срамуват да го сторят с името си, но за сметка на това, под удобната “анонимност” в Интернет, са много смели. Няма да Ви питам защо човек би си губил времето с “бръщолевенията ми”, вместо да иде на площада и да надуе вувузелата…

  6. Ехх… съчувствие, а?

    Ето, аз заставам с името си зад искането “ОСТАВКА”, подкрепено от десетки хиляди (!) души, които също като мен, в продължение на 57 (!) дни участват (без някой да ни е организирал!) в непрекъснати протести срещу правителството на олигархията, представено в момента официално от господата Станишев, Орешарски, Местан и Сидеров.

    Искането е ясно и просто: ОСТАВКА! След това — нови демократични избори.

    Не харесвам “явлението” Бойко Борисов и ГЕРБ, и не мисля, че ГЕРБ са алтернатива на сегашната тройна мафия (БСП + ДПС + АТАКА). Но това, че не харесвам ББ, не значи, че няма да изляза на площада, за да разкарам (с мирни средства) сегашните представители на мафията — същите тези БСП + ДПС + АТАКА.

    Изобщо не ме интересува, кой е на власт, стига да действа почтено и в интересите на българския народ!

    Ако следващото правителство (все ми е едно, дали ще е червено, зелено, синьо или оранжево) прави СЪЩИТЕ простотии, както мафиотското правителство на Олигарски (случаят “Пеевски” беше достатъчен да се види, на кого е подчинен Олигарски!)… ще изляза отново на площада и ще викам ОСТАВКА! Ако пък си върши работата, показва, че действа в интересите на всички български граждани (а не в интересите на руската и българската мафия), тогава нека работи.

    Толкова е просто. Искаме морал в политиката. Не ме интересуват имената на политиците, искам да работят в МОИТЕ интереси, а не в интересите на мафиотски структури.

    А че Олигарски е подвластен на мафията, се вижда и с просто око.

    И повтярам, не съм “ЗА” ГЕРБ или изобщо не съм “ЗА” никой! Аз съм “ЗА” да има морал в политиката!

    И не съм сам. Десетки хиляди хора (симпатизанти на БСП, ГЕРБ, ДПС, АТАКА, ДСБ, Зелените, също и несимптизиращи на никоя партия!) излизат всеки ден, за да кажат “ОСТАВКА!” и “ДА! на морала в политиката. НЕ! на мафията”. Оптимист съм, затова. Исканията ни са ясни, и е въпрос на време Олигарски (Оглушарски) да ги чуе.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>