На крак! На крак! Страх, огън, враг! На крак!

” — Не! — възрази Мери. — Никакво „приютяване“. Досега народът само това е правил, а пък на разбойниците така им е най-удобно. Просто ще ни нападнат с обединени сили, ще ни заклещят и ще ни изкарат навън или ще ни подпалят. Не, трябва да сторим нещо друго.
— Какво? — запита Пипин.
Да вдигнем Графството на бунт! — каза Мери. — Сега! Да събудим всички! Нали виждате, че те ненавиждат тоя ред — ненавиждат го всички освен един-двама негодници и неколцина глупаци, които искат да се правят на важни, но изобщо не разбират какво става всъщност. Ала народът на Графството тъй дълго е живял на спокойствие, че не знае какво да прави. Нужна им е само искра и всички ще пламнат. Хората на Началника трябва да знаят това. Ще се опитат да ни стъпчат, незабавно да ни изгасят. Останало ни е съвсем малко време. Сам, ти бягай до чифлика на Памуксън, ако искаш. По тия места той е най-известен и най-храбър. Аз ще надуя Роханския рог и ще им посвиря малко музика, каквато не са чували до днес.
Върнаха се към селския площад. Тук Сам свърна настрани и препусна надолу по южния път към чифлика на Памуксън. Преди да се отдалечи много, към небето изведнъж се надигна звънлив и ясен зов на рог. Той отекна надалеч из хълмове и поля, тъй властен бе този зов, че Сам едва не полетя обратно. Понито му се изправи на задни крака и изцвили.
— Напред, моето момче! Напред! — викна Сам. — Скоро ще се върнем.
После чу как Мери промени мелодията и бойният сигнал на Фуков край разтресе въздуха:
На крак! На крак! Страх, огън, враг! На крак!
Огън, враг! На крак!

Разпознахте ли текста от “Властелина на пръстените“?

Звучи ли ви познато? И какво излиза – в приказките може, но ние сме по-заспали от хобитите…

Врагът, с който трябва да се преборим, е скрит в самите нас. Преди няколко дни го казах в моя блог:

      “Ще попитате кой е виновен за дереджето на страната и хората, като най-вероятно ще посочите политиците, медиите, кой ли не.
      Ние винаги търсим някой друг, който да е виновен.
      В този случай виновният е лесно установим – достатъчно е човек да се погледне в огледалото**. Ние позволихме на пяната да изплува, ние сме тези, които избраха собствените си палачи. И не се оправдавайте – няма никакво значение какво ще кажете:

виновните сме си ние самите.”

С всеки наш избор ние успявахме да избираме все по-зле и по-зле, но вместо да се замислим защо е така, ние

продължавахме упорито да се правим, че нищо не зависи от нас

Въпрос без отговор

и да гласуваме за хора, които уж изглеждаха нормално, уж се държаха като нормални, но в момента, в който влизаха във властта, се променяха.
Неколцината, които останаха верни на себе си, не можеха да се съпротивляват и бяха пометени от общата безлична маса.
Ние сами направихме така, че във властта влязоха хората, които не искат ние да говорим, а ако го правим, ни следят какво казваме и ни наказват, използвайки цялата репресивна машина на държавната власт.

И при това имахме много добри причини да бъдем такива, каквито сме – искахме някой да накаже предишните управляващи и си натресохме това, което ни се случва. Имаше достатъчно наивни причини, които ни накараха да повярваме, че следващият ще ни оправи, стига да сме тихи и кротки добитъци, които се подчиняват и обичат господаря си. Дори тогава, когато той ги води на заколение в скотобойната.

Какво можем да направим, освен да гласуваме?

Да мислим, да обсъждаме, да говорим!

Властта се страхува от нашето говорене, от свободата да гледаме и да виждаме, следователно трябва да правим точно това.
Защото няма по-верен признак за това, че успяваме, от това какво се опитват да ни забранят.
Страхуват ли се от свободния Интернет, значи това е нещо, което ни е необходимо.
Мачкат ли ни от телевизионния екран, значи не трябва да гледаме тази телевизия.
Печатат ли глупости, не бива да ги четем. Излъчват ли пропагандата си по радиото, сменете станцията.
Само така ще ги накараме да бъдат честни с нас.

Може да е малко, но е нещо. Опитайте и вие!. Някой може да ви попита: „Е, само това ли ще направиш?“, на което отговорете с насрещен въпрос: „А ти и това ли не щеш да сториш?“

Има смисъл да се опитваме да променим времето.

И не само защото Левски е усещал, че то е в нас и ние сме в него, че взаимно се обръщаме.

Има смисъл, защото не всички са идиоти, но понеже нормалните отказват да се набъркат в политиката, в нея остават само ненормалните.

От нас зависи – от всеки един от нас – какво бъдеще чака страната. Иска ми се това бъдеще да е наистина постижимо и светло, а настоящето да стане по-чисто. Иска ми се вие да го искате също. Ако достатъчно хора го поискаме, все ще успеем да го направим – заедно, в действие, а не поотделно и в очакване някой да дойде и да ни оправи.

Случващото се днес в България се харесва само на ограничен кръг от хора.
Те построиха една нова България – не онази, демократичната, която ние искахме преди 1989 г. и към която се стремяхме след 1990-а, а друга – напълно сбъркана, в която всичко изглежда грозно и грешно:

      – Родителите ни, работили по 30-40 години получават мизерни пенсии.
      – Здравеопазването е под всякаква критика и само всеотдайността на лекарите спасява хората, но и на това му се вижда краят.
      – Дори нещата, за които би трябвало да не мислим много-много са оплескани – туризмът, например, е устроен така, сякаш България е единствената страна, която цялото човечество е избрало за дестинация и няма друг избор, освен да дойде на почивка на Черно море или в Банско.
      – Дори

улиците са целите в кръпки – така, както в кръпки са и душите ни.

И така нататък, списъкът може и да има край, но аз все още не съм стигнал до него.

Можем ли да направим така, че България да се възроди?
Можем ли да започнем истинското Възраждане, 150 години след онова, което ни докара до Априлското въстание?
Можем ли да се освободим от гнета и игото? От игото на собствения страх и нежелание да се вдигнем на крак и да отхвърлим тиранията на удобния живот, в който не се грижим за нищо, освен за собственото си благополучие? Благополучие, постигнато с цената на синила от бича, следи от теглото и от хомота на послушния добитък?

Няма кой да дойде и да ни оправи, а и нещо по-важно: спомнете си думите пак на Левски, че който ни освободи, той ще ни пороби!
Не бива да искаме други да ни освобождават от собствените ни страхове, недъзи и проблеми. Сами, сами – на крак, сега, днес, веднага!

Само ако се освободим сами, ще бъдем истински свободни!

This entry was posted in Bulgaria, politics, на български, общество. Bookmark the permalink.

One Response to На крак! На крак! Страх, огън, враг! На крак!

  1. Daniel says:

    S vsi4koto mi uvajenie 6te otbeleja,4e edinstveniq na4in da se opravim e kato se mahnem ot tasi strana. Samo sa 2-3 pokoleniq! Ako se mahne vsi4ko 6to-gode gramotno i sposobno,6te ostanat samo pensioneri,zigani i mutri,t.e. nqma da ima koy da pla6ta danazi! Tova e edinstveniq na4in tesi kradzi da se mahnat ot politi4eskiq jivot! Ina4e te,sami,dobrovolno nqma kak da si tragnat…
    Kato se mahnem,6te mojem predi vsi4ko da otgledame neobremeneno potomstvo i to,ako nqkoy den re6i da se varne nqma da e lekoverno,kato nas… 6te savari neobrasovani hora,koito lesno 6te vpregne 4res svoq opit i kontakti v polsotvoren bisnes. Pensionerite-na6ite roditeli-6te sa si oti6li otdavna i nqma da”tejat na hasnata”.Ne vijdam pri4ini,koito da ni popre4at da povtorim irlandskiq szenariy na balkanite.
    Snam,4e vsi4ko tova e nevasmojno,no naistina ne vijdam drug variant. A e jalko…jalko e,4e tolkova svesten narod se pogubva naprasno.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *