Някои ме питат защо пиша толкова много за България, защо се ядосвам, защо не си гледам кефа в Щатите.
Уважаеми хора,
Пиша за България, защото сърцето не ми дава другояче. Да не мислите, че не е по-добре да се занимавам само с живота си в САЩ и работата си по света? По-добре е, разбира се. Но това ще рече да вдигна ръце от България, да се предам и… да я предам! Да я предам не в гражданския смисъл на думата (то и без това този смисъл вече звучи много остаряло, нали?), а в другия.
България е приютила семейството ми след 1968 г., дала ми е възможност да реализирам способностите си, да се изуча и израстна – по много различни начини. Не може да не изпитвам най-обикновено чувство на благодарност, нали? И не бива да казвам с лека ръка: “Е, било, каквото било – вече не съм в България”.
Мисля, че мнозина от нашите сънародници, които са напуснали България през последните 23 години, се чувстват така.
Мнозина помагаме – както казвам напоследък, ние сме тези, които покриват търговския дефицит на страната, като пращаме над 1 млрд. евро у дома всяка година.
Аз може да се чувствам гражданин на света, мога да нося друг паспорт, мога да съм обиден за това, че българското Министерство на правосъдието ми каза, че не мога да се кандидатирам за президент, но това няма да ми попречи да продължа да се опитвам да помагам на страната.
България има нужда от всеки един от нас – емигрантите.
Да не забравяме, че България си има и вътрешни емигранти – хора, които физически са в страната, но духът им скита някъде по света, но те нямат свободата на избор, която имаме ние, реалните емигранти.
Говорил съм си десетки хора по света. Малцина са онези, които не искат да помогнат на България, а дори и те – обезверените – са ми казвали: “Ако ти искаш да направиш нещо хубаво за България или в България, ние ще ти помогнем”! Дори и тези, които не се вълнуват толкова, колкото мен, дори и те знаят, че не само
има по-добър път за България,
но страната може да поеме по него – трябва ѝ само малко помощ от наша страна.
“Наша” в случая означава, моя, твоя, негова, нейна – на всички, които искаме България да бъде не просто онази държава, от която няма да ни е срам в чужбина, а онази държава, за която ще се радваме, че предлага достоен живот на родителите, близките и децата ни.
Ще кажете: “Много си наивен, Вени!”
Тутакси ще се съглася с вас, но предпочитам да съм наивен и да вярвам, че “животът не е очакване на смъртта в комфортни условия”, отколкото да съм циничен и да гледам аз да съм добре, пък за другите да ми е все тая.
Но моля тези, които не споделят моята наивност, да не ме четат, да се отпишат от списъка на ФБ-приятелите ми, да премахнат абонамента от публична ми ФБ-страница и поне да не пречат.
Живейте си спокойно, не е нужно да си губите времето с опитите ми да пробудя народното съзнание (да, зная, звучи като клише, но така е – трябва да го събудим)!
Но още повече моля вас, които споделяте желанието ми България да бъде нормална държава: помислете си как можете да помогнете. Не на някакво голямо, държавно ниво, а дори на малко, местно, градско или селско, ако щете.
Има мнозина, които го правят – с помощи, със средства, с опит. Това са важни и нужни неща, но още по-важно е да имаме повече хора, които да пробуждат съзнанието: да пишат, но не за да трупат евтини дивиденти, а за да сепнат хората.
Защото е лесно да се пускат сензационни материали, от които човек да се отчая и да си каже “И тия са като ония”. Лесно е да се пишат пасквили и поръчкови статии (дето се казва, изпитал съм на свой гръб опити да ме окепазят, при това нееднократно!), бомбастични заглавия и никакви опровержения.
По-трудното е да се привлича вниманието към недъзите, към царящата тъпотия и простотия и да се алармира, а не просто крещи: “Видно е, че така може, но по дяволите – повече така не бива!” Очакванията, че някой друг, дори президентът, ще крещи вместо нас, са напразни. Нищо, че той го обеща.
Не бива българите – без разлика от пол, раса, цвят, етническа и религиозна принадлежност, сексуална ориентация – да живеят в нищета и в уплаха, че някой – там, горе ще им вземе хляба.
Не бива да се страхуват да казват свободно не само мнението си, но и критиката към своите министри и депутати.
И не по-малко важно: заради политическите тикви не бива да се срамувате, че сте от България.
С други думи: ВДИГНЕТЕ ГЛАВА! НЕ Я ПРЕКЛАНЯЙТЕ – ПРЕД НИКОЙ И ПРЕД НИЩО!
Четете това, което ви пиша, коментирайте го! Бъдете сигурни, че ще прочета коментарите ви и ще ви отговоря. Не се предавайте, защото ако вие се предадете, никой няма да може да ви помогне.
А на нас, живеещите по света, също не ни е лесно. И тук има политически тикви и тиквеници. Но докато сме живи, не бива да се предаваме пред посредствеността. Тя може да се опитва да се наложи, но не бива да ѝ се оставяме. Колкото и да е трудно, това е по-достойното, отколкото да се седи пред ракийката и салатката (е, и това е хубаво, де, не ме разбирайте погрешно!) и да се проклинат другите за това, че ни е… страх да се преборим с посредствеността!
Не лек, а приятен и слънчев ден ви желая, и дано да сте ме разбрали правилно. Кураж и добър късмет!
November 15th, 2012 at 15:24
“Да не забравяме, че България си има и вътрешни емигранти – хора, които физически са в страната, но духът им скита някъде по света, но те нямат свободата на избор, която имаме ние, реалните емигранти.”
Господин Марковски, статията е много добре написана и коментариите са излишни, всичко е до болка вярно.
Моят коментар е по един (специално за мене) важен въпрос. Някога в далечната 1989, в Австрия прочетох, че ние, българите живеещи в чужбина сме почти един милион. (Под българи аз разбирам хората които в къщи говорят на български със семейството си, независимо на кой континент живеят.) През есента на същата ’89 започнаха да пристигат много наши сънародници с редовни паспорти. Някои на екскурзия, някои по политически, други по икономически причини. Оттогава до сега, 2012 година, прочитам, че почти един милион българи са се преместили да живеят в чужбина. 99% от статиите които чета са във връзка точно с тези хора. Интернет ползувам от 1995г. Оттогава, до сега, за 17 години не съм прочел и 17 статии за живота на ИЗБЯГАЛИТЕ от България в периода 1944 – 1989. Става въпрос за живота на обикновенните хора като мене, набедените “изменници на родината”, а не за известни личности , писатели, дисиденти, политици, избягали в този период от време от България. Споделих този странен феномен с приятел и той се разсмя!? Добри хора ми казаха, че тебе са те посрещнали на летище “Кенеди” в Ню Йорк с лимузина, като президент, дали са ти безплатно жилище, медицинска осигуровка, налични пари. Cъщите тези International Rescue Committee ти намерили работа и те пратили за 2 години в безплатен комюнити колеж, за да се научиш на занаят. За тебе и такива като тебе няма какво да се пише, защото “Американската Мечта” за вас е действителност. Престорих се на обиден и казах следното на този приятел.
Моето тяло живя 38 години в България през което време направих два опита да го преместя в друга страна, (плюс опита да избягам от затвора стават 3 пъти). Успях на четвъртия път, което беше оценено от съответните ведомства в чужбина и “горчивият емигрантският залък” за мене се превърна в захаросана курабийка. Знайно е, че има два вида мечтатели, едните мечтаят и превръщат мечтите в действителност. Другите мечтаят ли мечтаят…”защото им липсва свобода на избор”. Та, да си дойда на думата в края на това послание. За каква свобода на избор ставаше дума!?? Чух че са бутнали кльоновете дето прескачах едно време и вече не убиват по границата, пък чак даже и паспорти раздават. Видях някакви червени на цвят български паспорти…аз никога не съм имал такъв…Че кой ги спира всичките тия мечтаещи хора да заминат за мястото за което си мечтаят?!!? Има толкова много варианти:
1. Жени се за грозна, дебела стара жена жителка на държавата за която си мечтаеш, (е може и с приличен външен вид) след няколко години ставаш жител и щастливо се развеждаш. (Аз живота съм си рискувал 4 пъти за американското гражданство! Къде му е проблема на мечтаещият?)
2. Прочиташ на Интернет-а кои са най-търсените професии в мечтаната държава с които може да станеш икономически емигрант, запретваш се да учиш, дипломираш се и заминаваш!
(Аз живота съм си рискувал 4 пъти за американското гражданство, Къде му е проблема на мечтаещият?)
3. Плащаш си на когото трябва за каквото трябва и се отзоваваш където трябва! (Аз живота съм си рискувал 4 пъти за американското гражданство, Къде му е проблема на мечтаещият?)
4. И така нататък…..варианти да иска човек….
“Мили Хора” всичко на този свят се заплаща! Вземете се в ръце и спрете да хленчите. Всеки народ си има точно правителството което заслужава! Всеки се намира точно там където трябва да бъде докато не реши да го промени (Да реши, не да мечтае)!
Б.Р. Съзнателно не употребих по-горе думичките: “Страхливци” “Мързеливци” “Завистливци” тъй като едва ли има някой българин ползуващ Интернет да не е чел стихотворението писано преди около 140 години “Не сме народ а мърша” (Ако не се лъжа беше на П.Р. Славейков) Там всичко е описано баш както трябва, така че моите коментари са излишни.
November 16th, 2012 at 6:35
Благодаря за коментара. Знаете ли, моя е грешката, че не споменавам онези емигранти, от преди 1989 г. С тях общият брой става към 3 милиона. Голяма трагедия е за Родината, че държавата не се опитва да ги приобщи – поне на емоционално ниво.