Veni | Вени

Just got this note, and know that people might be interested to see what’s going on in Israel:

“Dr. Yehiel Shabi, the spokesman for Israel’s Ministry of Communications, issued the following statement:
The Israeli Ministry of Communications supports importing and marketing any advanced device in Israel that benefits our citizens.
In the case of Apple’s iPAD, a specific issue is being handled right now by our technical teams. The device’s WiFi transmitter does not conform to the Israeli standards, which follow the European standards.
Accordingly, the operation of the device might have an adverse effect on other devices with WiFi capabilities that conform to the standards already in use in Israel.
The Ministry of Communications contacted Apple through its local representative to determine how and when the iPAD can be allowed for proper use in Israel at the earliest.
The Ministry expects Apple’s answer in a few days and believes that this issue will be resolved soon in a satisfactory way.”

Утре България (най-накрая) ще почете официално паметта на загиналите в катастрофата край Смоленск полски държавни лица, между които и президентът на Полша Лех Качински.

Вероятно всеки има приятели или познати в Полша, а още по-вероятно всеки е чел някоя книга* от някой от големите полски автори. Или пък е гледал някой от филмите на Кешловски, Зануси, Вайда или друг от поредицата големи полски режисьори… Някои може би си спомнят за Полша като първата социалистическа страна, в която се проведоха свободни избори, в резултат на които комунистическата партия загуби властта – още преди падането на Берлинската стена.
Тъжно е не само, че една демократична страна е загубила своя президент, а защото това е страна, която е близка и добре позната на България.

През седмицата имаше хубави думи от хора, които са работили или живели в Полша, имаше и обичайните спекулации за причините, довели до авио-катастрофата. Между нас казано – в деня преди официалния траур – на мен ми е все едно дали самолетът се е разбил заради пилотска или техническа грешка.

Скърбя с моите полски приятели и всички хора, които отдават почит на паметта на загиналите и си спомням с тъга за моя баща, който също загина в (автомобилна) катастрофа преди 35 години, почти по същото време.

Поклон!

______
* От училищните години съм запомнил книгата на Едмунд Нижурски “Способ за Алкивиад”, в отличния превод на Лилия Рачева. Ако я намерите, прочетете я. А ако можете, гледайте филма “Катин” на Вайда – разказ за избиването на полските офицери от НКВД през 1940 г. край Смоленск; полската делегация в разбилия се “Ту – 154М” отиваше на поклонение на мястото на масовото убийство.

Това е бележка, пусната от мен във “Фейсбук“, която в първия час след публикацията предизвика оживени коментари.

След няколко часа напускам страната до следващия месец, но я напускам по-тъжен, отколкото дойдох.*
Тъжен съм, но не заради това, че изкарах една седмица тук, с децата си (това беше най-радостното нещо!), а заради това, което видях в очите на хората, прочетох по вестниците, установих сам по улиците, в магазините, кината, в министерствата, ведомствата и фирмите, където бях.

Мизерия гризе земята. Агресията е сграбчила здраво хората – шофират нервно, сърдят се, ако спреш да пуснеш някой без предимство или на пешеходна пътека. Уморени са дори и тези, които обикновено са свежи и ведри. Както се казва, “отнийде взорът надежда не види”, пък и не може да се разчита нито на генерал Столетов, нито на който и да е от чужбина, който да дойде и да спаси от самите нас. Страхувам се, че емоционалното отърваване от комунизма се оказа мимолетно, а желанието за промяна след 10-и ноември угасна в поредица от имитации на преход, в които народът – може би съзнавайки, че поредното “освобождение” е за пореден път донесено отвън, а не реализирано с усилията на хората – загуби посока, вяра, надежда, всичко.

Днешната несрета в София (а чувам, че в страната било и по-зле) е резултат не на нещо, случило се миналата година, преди пет години или през 2001 г., макар че “новият морал” на бившия ни цар помогна много за тоталното разпадане на ценностната система на българина.

Но не е виновна България. Виновни сме ние, хората, които се отказахме да се борим за създаване на общество. Виновни сме, че отказваме да спазваме законите и правилата. Виновни сме, че предпочитаме да получаваме парите си, вместо да ги изработваме. Виновни сме, че сме агресивни, вместо толерантни. Виновни сме, че не вярваме в никой и нищо, а най-малко вярваме в себе си и в своите способности. Виновни сме, че искаме всеки да е равен с всекиго и не приемаме, че всички хора – включително и българите – се раждат равни, но не са с равни способности.

Мога да продължа така сигурно още дълго време, но няма голям смисъл. Ние си знаем много добре колко сме зле, ядосваме се, че не можем да се оправим, гласуваме сляпо за всеки, който ни обещае “оправяне”, правим каквото можем, но се оказваме жертва на руската поговорка “Опитахме се да направим най-доброто, но се получи както винаги”.

И все пак, има някакви наченки – и на гражданско общество, и на опити за протести, има надежда, но тя е крехка, малка, зъзне и трепери. И се държи на повърхността благодарение на усилията на хора, които нямат друг избор, освен да се опитват да се преборят с изброените по-горе негативни явления. Но мнозина ми казаха, че ако те не могат да напуснат по една или друга причина страната, биха искали децата им да отидат да учат в чужбина и да не се връщат у нас. И аз не можах да им кажа нищо против това, защото виждам и нивото на образованието в България. Вярно – трудно го виждам, защото е доста надолу, но все пак имам приятели в МОН, в университети, в училища и детски градини. Хора, които са читави, но остават все по-малко…

____
* – Повод за тъгата ми даде и катастрофата на полския правителствен самолет в Русия. Имам много приятели в Полша, за които това е шок. За мен беше тъжно да гледам как българските телевизии продължиха жалките си съботни “забавни програми”, в които някакви хора се смееха, шегуваха, опитваха да иронизират и т.н., докато целият свят беше потресен от трагедията край Смоленск. Това, разбира се, не е случайно, защото водещата новина на сайта на Министерски съвет е това, че онзи ден премиерът е имал среща с Обама.

Статия във вестник “Сега” от 10-и април 2010 г.:

Борислав Иванчев от дует “Авеню” е решил да се впусне в дейност, която явно не му е присъща. Под заглавие “Безплатната любов скоро ще убие българската музика” той разсъждава по темата за авторските права. Казвам, че тази дейност не му е присъща, защото обикновено другата половинка от дуета – Велизар (Заки) Соколов – се занимава с популяризирането на безкрайно грешната и фалшива теза, че в България масово се нарушавало авторското право. За тези, които не знаят, Заки дълги години се подвизаваше (а може и още да се представя) като “юридически представител на BSA”. BSA е лобисткото сдружение, благодарение на което България вкара в касите на посредниците по сделките с “Майкрософт” стотици милиони за никому ненужен софтуер.

Схемата, която проработи в софтуера, явно се е усладила на участниците в нея и те се опитват да започнат кампания и в музиката. Тя се състои най-общо от четири стъпки:

1. Появяват се уж независими организации, сдружения и др., които започват да твърдят, че в страната масово се нарушава Закона за авторското право и сродните му права.
2. Тези организации си намират подходящи министри, които бързо биват мотивирани да подхванат аргументите им, за да наложат промени в ЗАПСП и Наказателния кодекс.
3. С промените в законите и правилниците ГДБОП като организация, която разполага с капацитета (хора и техника), е накарана да се занимава с тези проблеми, макар те да не са с такава висока степен на обществена опасност, нито пък са резултат от организирана престъпна дейност.
4. Организациите (или представителите на носителите на авторските права – интересно би било да се узнае кои са те) се включват като ищци в наказателния процес. Това е така, защото само в този случай те не дължат никакви държавни такси; ако преследват правата си по реда на ГПК, тогава трябва да вкарват по 4 % от претендираната сума.

Разбира се, хора като Иванчев и Соколов обвиняват преди всичко интернет, където имало фирми, които правели пари, пък не давали нищо на продуцентите. Най-смешното е, че самият Иванчев дава за пример как YouTube, MySpace и др. сайтове били уредили авторските права, но българските сайтове, видите ли, не искали.

Нека припомня нещо от историята на интернет у нас, за да стане ясно на читателите на в. “Сега”, че писанията на Иванчев не са нищо друго освен подготвяне на почвата за поредната далавера. Още преди десетина години интернет-операторите (аз тогава бях управител на БОЛ.БГ, втория в историята на България доставчик след “Цифрови системи” – Варна) предложиха на музикалните и видео продуценти да заплащат такса на всеки потребител в страната. Ако не се лъжа, предложението ни беше да плащаме всеки месец по едно евро на потребител, без значение дали потребителят сваля, или не сваля музика и филми. В момента това би носило на носителите на авторските права около 50 милиона евро годишно. Те отказаха!

Ако се чудите защо (както се чудехме и ние тогава), покойният шеф от ГДБОП Бойко Николов навремето посочи една причина защо разните представители на чужди организации предпочитат България да бъде страна, известна като “пиратска”. Когато България е включена в “черните списъци” на страните, в които има голямо равнище на “пиратски” софтуер, тогава сдружения като посочените по-горе получават средства от своите задокеански партньори за… борба с “пиратството”! Когато “пиратството” намалее, сдруженията не получават средства. Тези средства, за разлика от парите за авторските права, остават в ръцете на самите сдружения, т.е. чисто икономическият интерес на сдруженията е в България да има повече “незаконен” софтуер, повече “пиратство”, повече шум в медиите (готов съм да се обзаложа на бутилка “пепси лайт”, че преводи от материалите се пращат зад океана и колкото повече статии има, толкова по-добре)

Ако изпълнителите искат да получат някакви пари от българския интернет, по-добре е да си направят читава организация, която да защитава правата им и да се договорят с големите интернет сайтове или с доставчиците, за да получават пари за музиката и филмите, които хората така или иначе ще гледат.

Впрочем от цялата статия на г-н Иванчев не става ясно как аджеба, след като в YouTube, Myspace, Dailymotion, 24/7 и др. сайтове, човек може да слуша законна музика и да гледа законни клипове, да не може да го прави в Zamunda.net, arenabg.com, data.bg? Собствениците на тези портали да не са идиоти, с които човек не може да се разбере? Има само две обяснения: или българският музикален бизнес им предлага условия по-лоши, отколкото са били предложени на YouTube и компания, или на този бизнес му е по-изгодно да има “незаконна” музика в българския интернет.

От примерите, които приведох по-горе, се вижда, че второто обяснение е по-близко до реалността.

Българската музика и творческият сектор като цяло са в тежко положение не защото не могат да получават възнаграждения от интернет, а защото не желаят да разберат, че онези, които би трябвало да им защитават правата, защитават собствените си интереси.

“Безплатната любов”, за която г-н Иванчев твърди, че убива авторите и продуцентите, всъщност е най-сигурната гаранция, че любителите на българската музика я слушат и ще продължат да я слушат. Въпрос на избор на авторите и продуцентите е, че не искат да правят пари от това. Може би, защото в България човек не е свикнал да изработва парите си, а иска някой да му ги дава. Така, както задокеанските партньори на българските сдружения им дават пари за борба с “пиратството”.

___
Бележка от Вени (само в блога): можех да напиша и още, но обемът на вестника не го позволява. В секцията “майкрософт” можете да намерите статии по темата за лобистите от БСА, а за сведение на всички: когато си купуваме празно CD, DVD, DVDROM или някакво друго подобно устройство, в цената влиза специално мито, което се събира от митниците и което служи за покриване на авторските права, ако на тези дискове или с тези устройства се копира музика, филми и др.п. авторски произведения. Т.е. всеки от потребителите отдавна е дал своята минимална лепта на носителите на права. Защо те не си взимат парите или защо си ги взимат, но не ги плащат на изпълнителите, продуцентите и т.н. – това е въпрос, на който аз не мога да отговоря. Но и те, които могат да отговорят, не искат да го сторят. Защо ли :)

Както пишатвестниците, този път – уви – истината: почина Иван Балсамаджиев, един от големите български актьори и добър приятел.

На 57 годишна възраст почина актьорът Иван Балсамаджиев, съобщи Съюзът на артистите в България.

Поклонението ще бъде на 6 април, от 12 часа в църквата “Св. Неделя” в София.

Иван Балсамаджиев е роден на 19 февруари 1953 г. в Троян. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Енчо Халачев.

Като актьор работи първо в драматичните театри във Видин и Перник, а след това и в театър “Сълза и смях” в София.

Ролите му в постановките „Писмата”, „Напразни усилия на любовта”, „Девета симфония”, „Тартюф”, „Опит за летене”, „Онова нещо” и „Странната мисис Севидж” са само малка част от неговите над 70 театрални превъплъщения.

Балсамаджиев играе и във филмите „Лавина”, „Дишай човече”, „Човек в космоса”, „Катина”.

От 1991 г. актьорът е на свободна практика. Бил е водещ на телевизионни предавания, сред които “Неделен експрес”, “Час по всичко”, “С бъклица и дрян”, “Вариант-М” и др.

Автор и водещ на концерти, вариететни програми, карнавали и конкурси. Автор е на автобиографичната книга “Борбата със Злото в мен”, която по-късно поставя в Сатиричния театър, “Сълза и смях” и театри в страната. снимка Ал. Мънзов, в. “Труд”

През 1999-а или 2000-ата направихме заедно с Иван специално шоу за Интернет в България. Ще се опитам да го издиря и да го пусна на видео, защото някой със сигурност го записваше…

Иване, ти донесе много радости и размисли в живота на много хора. Съчувствия и съболезнования за близките и роднините ти.

Вени