Veni | Вени

Днес в НБУ се откри официалният сайт на проф. Вера Мутафчиева.

Аз имах честта да я познавам, а удоволствието да чета книгите й датира от ученическите ми години, когато нашата учителка по литература Рене Къдрева ни разказваше за историята и хората именно чрез думите на Вера Мутафчиева.

Използвам случая, за да публикувам тук интервюто, което й дадох за книгата “История, населена с хора” през 2006 г.

“Драги Вени Марковски, привет!

Процесът по изготвяне на том ІІ от “Историята, населена с хора” (интервюта с известни личности от България и чужбина) е в пълен ход. Запомнила съм вашето съгласие да участвате в общото начинание, имайки предвид семейната Ви и лична биография. Както ще се уверите, интересуваме се не от политиката, а от Вашата собствена и професионална съдба. Тук ще си позволя да набележа някои въпроси главно като рамка или насоки на нашия замисъл. Отговаряйте по Ваш избор и вкус – все още имаме свобода на словото и държим на нея.

1. Вие сте внук на поета-интернационалист Венко Марковски и син на сина му Миле, запомнен от нашето поколение белетристи като талантлив и надежден колега, загинал нелепо рано. Какво бихте споделил като история на семейството Ви?

Много са спомените ми, част от тях съм публикувал през 1998 г. в Интернет на адрес http://veni.com/years.html
За съжаление баща си помня много смътно – само няколко случки. Помня как не искаха едно лято, трябва да е било 1974-а година, да го пуснат от станцията на писателите във Варна. Един писател, но уви – не помня кой – само по къс панталон легна пред „жигули“-то и викаше „Не те пускаме!“
Помня също как четеше вестник по време на закуска, помня и как го обичаха хората. Всъщност, това си го припомням всеки път, в който попадна в компания с хора, родени през периода 1929 – 1949. Ако между тях има писател или журналист, задължително се е познавал с баща ми.
Наскоро си говорих с един човек, когото видях за пръв път в живота си. Съдбата на семейството му е подобна на моята, но с обратен знак. Когато баща му емигрира като младеж през 1947 г., той напуска България и през Турция отива в Италия, впоследствие във Франция, за да учи висше образование.
Моят дядо създава първата нелегална група за борба с великосръбския шовинизъм още през 30-е години на миналия век. През 1938 г. публикува първата книга на македонски език. Естествено – в София. През 1939 г. се ражда и баща ми, в София. През 1941-ва дядо ми е изпратен в концлагера „Ени-кьой“, а след това е партизанин в Югославия, където, впрочем е бил партизанин и баща ми – на 5 годишна възраст. След войната за кратко дядото е политик в Македония, създател на македонската азбука. През 1948 г. избира страната на Сталин в конфликта му с Тито, за награда Йосип Броз го вкарва в концлагера „Голи оток“. Ужасяващо място, съдейки по спомените от тези дни. Понастоящем Венко Марковски е все още нереабилитиран от македонските власти именно поради конфликта му с Тито и поради това, че през 1965 г. избира да живее в България, където до края на живота си е доста ухажван (и използван) от властта поет – народен представител, носител на най-високите ордени: Герой на НРБ, герой на социалистическия труд. Книгите му се издаваха в доста големи тиражи, а аз самият съм присъствал на четения в цялата страна.
От страна на майка ми Александра идват и стотиците роднини, живеещи по цял свят. Тя е родена в Гевгели, което по това време е българска територия (1941-1944 г.).

В тази връзка има и една интересна случка, която засяга не само мен. От 2002 г. чакам отговор на Министерството на правосъдието защо през 1968 г. са ми дали гражданство, след като си го имам по рождение. Истината е, че всеки българин, на който поне един от родителите е роден в България (демек, през 1941-1944 г. в днешна Македония или Егейска Тракия), а самият той е роден след 1-ви октомври 1968 г. или пък и двамата родители са родени в България, а самият той е роден преди 1-ви октомври 1968 г. е български гражданин по рождение. Всъщност има специален закон за даване на българско гражданство на поданиците на Царство България от новите територии – на всички, с изключение на евреите. Това, последното, е „приносът“ на цар Борис в тъжната история на евреите от новите територии. Както е известно, всички те са изпратени на заколение в концлагерите в Полша.
Говорих с приятели от Върховните съдилища и всички са категорични – М-во на правосъдието няма право да иска каквито и да е други документи, освен свидетелство за раждане, за да признава гражданството. Но чиновниците не искат да признават правата, а да ги дават. Това ги прави „силни“, поне в техните си очи. Е, друг е въпросът, че вероятно някои хора правят и пари от тази нашенска далавера. (б.р. – през 2009 г. получих отговор от МП – не съм българин по рождение!, б.м., Вени Марковски, 2010 г.)
Впрочем, роднините ми и по майчина линия, и по бащина линия живеят къде ли не – в Македония, Сърбия, Швейцария, САЩ, Австралия, Хърватия и т.н.
Те са доста известни в самата Македония – наскоро дори полицаите там ме пуснаха без проверка, като разбраха от кой род съм. Разказвам това не за друго, а за подчертая, че много от нещата, които са ми се случвали, съм ги приемал като нормални. Спорил съм много с познати, които са твърдяли, че на мен всичко ми било лесно и се случвало ей така, сякаш на шега. Истината е, че от детството ми насам се е налагало да се боря, за да постигам успехите си.

2.Как протече Вашето детство и юношество, какви бяха мечтите Ви за професионална реализация?

О-о-о… Тук мога да отговарям с часове и е трудно да реша откъде да започна. От малък исках да стана писател – нещо естествено, като се има предвид, че всичките ми роднини бяха или поети, или писатели. По едно време исках да стана генерален секретар на БКП, после генерален секретар на ООН. Имах и от обичайните мечти – да стана космонавт или астроном. Всъщност момчето, с което гледахме звездите тогава – Тодор Велчев (.doc file), в момента е преподавател във Физическия факултет и изпълни мечтата си – което говори добре за него и не толкова добре за мен. Помня, че по едно време в „Септемврийче“ излезе материал на г-жа Гулева, ако не се лъжа, в който заглавието беше „Искаме да стигнем звездите“ – за мен и за един от моите съученици, Емил Секулов, беше. Впрочем, пак там излезе и първият ми разказ – през 1973 г., тогава бях на пет години.
Истински обаче се отдадох на писането малко по-късно, а през 1982-ра година получих и първата сериозна похвала за едно от моите есета. То излезе две години по-късно и ми донесе първата популярност. Казваше се „Нещо като автобиография“, публикуваха го в „Родна реч“. Получих десетки писма от момичета от цялата страна. Съдържанието им се свеждаше до общо-взето едно: „писал си така, както аз бих го написала“. Няма да крия, че след това продължих в същия дух – нахъсано, със самочувствие. В 1985-а основах и училищното ни списание – „Кръгозор“. Както се оказа малко по-късно това е и едно от сериозните „дисидентски“ издания в България. Слагам кавичките нарочно – защото по онова време ние просто пишехме това, което мислехме. В редколегията бяха мои съученици, между които Тодор Славков (аха – внукът на държавния глава Тодор Живков), Юлиян Пиперов, Росен Дойнов (именно – синът на члена на политбюро Огнян Дойнов) и др. а в редакционния съвет (да, имахме и такъв!) мои приятели. Един от тях в момента е министър-председателят Сергей Станишев. Тогава той бе наш кореспондент в Москва, пускаше ни много материали от „Московские новости“, „Огонек“ и др.п. странни за слуха и зрението на българина издания. Всъщност повече ме изненадва това, че успяхме да публикуваме и сериозни материали – интервютата с Инна Сабурова, Иван Стаднюк, Георги Джагаров, Марта Месарош, Виктор Астафиев… имахме издадени 18 броя за три години, което е сериозно постижение.
Печатахме го в Държавния съвет – на ксерокс. Корицата ни бе подготвена в Окръжния комитет на БКП – при Николай Дюлгеров. Аз ги сгъвах и подшивах. Забавно време беше. Единственият материал, който не сме пуснали на български автор, бе критика на Заповед РД 09-789 на министър Фол. Авторът на критиката бе адвокат Филип Димитров – по-късно и той стана министър-председател. Но материалът му беше доста точен; жалко, че впоследствие не продължи със сериозните критики. (повече спомени за вестника тук – б.м., Вени Марковски, 2010 г.)
Все по това време – 1983 – 1989 г. написах десетки есета, посветени на моите любови. Наскоро си припомняхме за това време с Ина Георгиева, която все още пази посветените на нея мои есета. Доколкото знам, подобна е съдбата и на останалите моите произведения, които ми се струваха най-добрия подарък за моите приятелки. Впрочем, голяма част от тези любови бяха платонични и безкрайно честни и наивни.
След 1989-а влязох в университета – право, представете си, но не защото много ми се учеше, а защото не ми стигна балът за първото ми желание – философия. И така се наложи да философствам, но с диплома за юрист. Което впоследствие ми създаде какви ли не проблеми, но това е друга история…

3. От кой край я подхванахте, кои бяха личностите, отразили се на ранното Ви развитие и Вашите търсения?

Със сигурност много хора са ми се отразили. Баща ми, дядо ми, майка ми, близките приятели. От историческите личности най-много ми харесваха Левски и Ботев, което е естествено за времето, в което живеехме. Единият искаше чиста и свята република, а другият е единственият поет, който разбирах и харесвах да чета. (В скоби: дядо ми знаеше Ботев наизуст и си правеше майтап с много от писателите, като им рецитираше „Хаджи Димитър“ оттам, докъдето те го знаеха.)
Най-голямата промяна у мен се извърши между 15 и 19 годишна възраст. Тогава голямо влияние ми оказваха приятелите ми, които бяха по-големи от мен с 5-10 години. Ще се опитам да си припомня имената на хората, които са ми оказали най-голямо влияние. Интересно е, че ме питате за личностите, защото в някои случаи влияние ми оказваха и не личности, а лица – дори с отрицателните си черти. Важно е да се учиш не само от добрите хора, но да внимаваш да не повтаряш действията на лошите. Не че сред лошите не е имало личности, де. И така: брат ми Игор, философът проф. Деян Павлов, философът Пламен Николов, физикът проф. Борислав Славов, историците Димитър Гоцев, Сергей Станишев; литераторите Иван Кочев, акад. Емил Георгиев, Пантелей Зарев, Георги Джагаров; писателите Борис Крумов (един от най-добрите приятели на баща ми и майка ми), Тасо Павлов (с книгите си „Капитанът“ и особено „Славното момче“), Иван Аржентински; режисьорката Ваня Гръбчева, моите приятели Емил Семерджиев, Борето Велчев, Емил Василев, Симона Георгиева, Даниела Тошева, Веселина Михайлова, Ина и Ирена Георгиеви, Андрей Русинов, Краси Стойчев, Родоп Вълканов, Милена Маркова, Албена Симова, Ирина Иванова, Ирена Енева, Краси Александрова, Бистра Бонева, Люба Бешева, Емили Тенбенсъл, Ваня Антонова… Все пак говорим за годините до 1989-а, иначе и след нея имаше много хора, които ми оказаха въздействие и ми помогнаха да се създам като човек. Човекът, който ми даде възможност да се запозная с Интернет – Илия Божинов – направи за мен доста. Първият ми „учител“ Асен Шарланджиев ми показа какво е модем, как се пишат терминални емулатори (нова дума, нали?) и т.н. Всъщност, и до днес има хора, които оказват голямо въздействие върху мен – такава е например съпругата ми Елана.
Пак преди 10-и ноември имаше един период, в който всяка вечер бяхме с приятели в театър „Сълза и смях“ и гледахме до втръсване (но не ни омръзваше) пиеси като „Солунските атентатори“ или „Укротяване на опърничавата“. Явор Милушев и Цветана Манева ни бяха сред любимите актьори. Разбира се, Руси Чанев е оставил със сигурност сериозна следа у мен. Харесваше ми и как играе брат ми в „Сълзата“, разбира се.
При такова разхвърлено споменаване на имена, със сигурност съм пропуснал много и се надявам, че няма да ми се разсърдят, а ще се обадят, за да си поговорим и да актуализираме спомените ми, част от които съм публикувал на адрес: http://veni.com/1985-87.html в Интернет.
Един от хората, които изиграха голяма роля в живота ми бе и Ванга – петричката пророчица и душеприказчица. Водил съм при нея десетки мои приятели, но аз никога не ходех, за да ми „гледа“. Виждах се с нея, защото тя беше подвижна историческа енциклопедия и знаеше всичко за всеки. Някой ден трябва и това да опиша по-подробно.
Човекът, който ме накара да не емигрирам от България, е Григор Шопов – шефът на Държавна сигурност. В този смисъл, той със сигурност е изиграл голяма роля в живота ми. Случката бе през лятото на 1989-а, когато бях омерзен от „голямата екскурзия“ и го помолих за задграничен паспорт (така се казваха тогава – с изходна виза „за целия свят“, но реално с него можеше да се пътува само в някои от социалистическите страни и Западен Берлин). Той ми помогна да го взема, но ми даде съвет да изчакам няколко месеца, защото „нещата в България ще се променят“. Послушах го и той се оказа прав.

4. Как намерихте своето място всред бурната динамика – технологична и политическа – пред края на миналия и началото на сегашния век?

Трудно. Ако някой ми бе казал през 1989-а г., че ще се окажа в Америка, че ще бъда световнопризнат и известен… а, не, това си го знаех от малък. Но ако някой ми бе казал, че ще се занимавам с компютри, нямаше да му повярвам. Това е неочакваното. Като имате предвид, че за пръв път седнах пред компютър през 1982 г., първата ми учителка по тази интересна тема бе Гергана Загорова.
С политика никога не съм искал да се занимавам. Парадоксално звучи, но никога не съм търсил скандалите – те сами ме намираха. А у нас, в България, ако си скандално известен, това сякаш те поставя автоматично сред политиците. Може би защото и те са такива. Или поне повечето от тях.
Освен това в един период от време аз бях много често по вестници, радио, телевизия, както се шегуваха приятелите, само от хладилниците не съм излизал. Много хора в България си мислят, че щом си по вестниците, значи си богат – една от големите илюзии на редица „изследователи“ на богатите българи.
Всъщност мястото си намерих едва тогава, когато почнах да пътувам по света, да се сравнявам с хората, които създаваха и развиваха Интернета в другите страни. В България нямаше с кого да се сравнявам – с Митко Ганчев, син на писателя Марко Ганчев, бяхме влезли в Интернет по едно и също време – 1990 г., с няколко месеца разлика в негова полза. Три години по-късно направихме фирма за Интернет-услуги, БОЛ.БГ, и още от началото бе ясно, че не можем да се сравняваме с останалите, защото сме ги изпреварили необратимо. Отделно от това, семейната история и на двамата ни даваше предимства пред останалите ни конкуренти. Вярно е, че някои от тях станаха по-големи в бизнес-отношение, но ние не се стремяхме към богатството или към високия жизнен стандарт. Ние, така да се каже, си бяхме надвили на масрафа и съвсем естествено станахме различни. Както знаем, още от времето на багдадските летописци, посещавали волжските българи, различността у нас се наказва. Е, ние не бяхме готови за наказанията, но понеже живеем в демократична държава, не ни и пукаше особено. В края на краищата, щом успяхме да преживеем социализма, щяхме да преживеем и началното натрупване на капиталите при прехода. И така стана!

Имаше време, в което се опитвах да обяснявам различността си. Имаше време, когато се срамувах и я криех. Имаше време, но вече го няма. Отдавна престанах да обръщам внимание на празните и глупави критики и критици. В това отношение Митко Ганчев бе добър учител. Митко Киров също ми помогна доста. Той загина в нелепа автомобилна катастрофа точно тогава, когато България, а и светът, имаше най-голяма нужда от човек като него. Тази загуба е третата най-голяма загуба в живота ми – след смъртта на баща ми (на 36-годишна възраст, в автомобилна катастрофа) и на дядо ми – през 1988 г. от рак. Много често си мисля за него и как ми липсва такъв точен човек.

5. Как протича и какви са перспективите в битието Ви след напускане на Балканите? Ами в САЩ? А за младото Ви семейство?

Това е най-трудният за отговор въпрос. Работата ми в последните години по принцип беше насочена извън България. В България аз бях стигнал тавана. Следващата логична стъпка би била да вляза в политиката. Ха! В интерес на истината се пробвах – за кмет на София през 2003 г., което беше много забавен опит. Получих 609 гласа (без да броя моя, защото по същото време бях в Тунис по работа и не гласувах). Много се зарадвах, че без никаква реклама съм успял да получа толкова гласове. Пък като видях колко дела бяха образувани срещу Софиянски, който спечели изборите, се радвам, че не се взех на сериозно и не станах кандидат на някоя от големите партии.
Затова реших, че няма да влизам в нашата политика. Имах разговори с неколцина от водещите политици у нас, обясних им с какво мога да съм полезен след изборите през 2005 г. и заминах по един проект в САЩ. Когато изборите минаха и бе създадена Държавната агенция за информационни технологии и съобщения, това бе моя идея, което предложих още през март 2000 г. на СДС, впоследствие лобирах за нея пред Сакскобургготски, но едва при Сергей Станишев тя се осъществи. Намирайки се повечето време в чужбина, приех да стана съветник на председателя на Агенцията – друг от старите ми приятели, Пламен Вачков, но само по международните проекти.
Животът в Ню Йорк се оказа много по-различен от клишетата, на които – признавам си – и аз бях жертва, макар и в по-малка степен. Хората в този космополитен град нямат нищо общо нито с България, нито с останалата част от САЩ. Не случайно те самите си признават, че са различни. В Ню Йорк можеш да намериш хора от всички 250 страни и територии на света. Има всичко, което е необходимо на една система, за да работи. Под система разбирайте съвкупност от правила, норми, поведение, култури, производства, хора, които са в състояние да живеят живота, а не да вегитират. Да не говорим, че за нашенци най-трудното вероятно е това, че трябва да са търпими към различните в Ню Йорк. Това е градът, който е най-търпим към гейовете. Понякога ми е забавно да наблюдавам българи, които са тук отскоро или за малко и реакцията им, когато видят двама мъже да се целуват открито на улицата или да се държат за ръце. Приемането на факта, че различността не е означава нещо лошо, е едно от големите предизвикателства пред българите специално в Ню Йорк и Сан Франциско.

Ежедневието ми е нормално: работа, почивка, къща, семейство. Единственото, което истински ми липсва от живота ми в България, са по-честите контакти с децата ми от първия брак – Александра и Филип. Виждам ги само когато съм в София, а преди да навършат 18 години едва ли ще получа разрешение от майка им да ми дойдат на гости. Разбира се, липсват ми и приятелите, но с тях се чуваме непрекъснато по телефона или по Интернет.
Сегашната ми съпруга, Елана, е много земен и интересен човек. Вероятно фактът, че и тя е емигрант (какъвто, не пропускаха да ми натякват определени хора в България, съм и аз), че е от нашия регион (Одеса), помага много, за да се разбираме с половин дума.

Не знам какво искам от живота (все още), но каквото правя, опитвам се то да има положителен ефект върху много хора. Винаги съм искал нещата, с които се занимавам, да правят живота на обществото по-добър.
Едно от големите ми изживявания беше делото срещу държавата за отмяна на лицензионния режим на Интернет-операторите в България през 1999 г. Хората може би не знаят, но това беше крайъгълния камък, който беляза България като страна, насочила се към новото Информационно общество. Благодарение на нашия успех – а бяхме само няколко човека – Митко Киров, Митко Ганчев, впоследствие допуснахме и едва навлизащия в политиката Любо Дилов-син – Интернет стана достъпен и сега милиони българи имат евтин и бърз достъп до Мрежата. Естествено, наградата за известността и популярността, беше, че много хора започнаха да ни мразят с мотива „Защо пък точно те? Откъде-накъде?“ и с думите на Паниковски* „А ти кой си?“ се опитаха да ни премахнат от пътя си. Ако знаете колко политически еднодневки съм виждал, които са ми казвали: „Марковски, гледай си компютрите, не ни се бъркай на нас!“ И това от хора, които до онзи ден не са имали в къщите си дори наполовина луксозни тоалетни като тези в Парламента. Историята твърди, че Джордано Бруно навремето бил казал „О, свещена простота!“, когато някаква баба положила съчки под кладата, на която той изгарял. Колко често ми се е налагало да си спомням тези думи при общуването с нашенската простотия… Разликата е, че у нас тя не е свещена.

Ако мога някога да си пожелая нещо и то да се изпълни, ще поискам завистта и злобата у моите сънародници да изчезне. Кирил Христов май беше казал, че ако в България се роди гений, това щял да бъде геният на завистта. Днес, 100 години по-късно дали не е прав, как мислите?

_____
* – Трябва да поясним за читателите, че това е един от великите герои от великата книга „Златния телец“ на руските писатели Иля Илф и Евгений Петров. Ако не сте я чели, взимайте я, но първо прочетете „Дванайсете стола“, пак от същите автори.

За пореден път нашите медии пускат информация, доверявайки се на официалните източници, което им изиграва поредната, уви, лоша шега:

Според нашето министерство на икономиката, Катар щял да инвестира 500 млн. долара в България. Съобщението от МИЕТ гласи:

Министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков и министърът на бизнеса и търговията на Държавата Катар Фахд Бин Джасим Бин Мохамед Ал-Тани подписаха Меморандум за създаване на смесена междудържавна компания за инвестиции. Компанията ще подготвя и ще участва в инвестиционни проекти в областта на земеделието, енергетиката, туризма, недвижимото имущество, финансовите услуги и други.
Акционер в новата компания от българска страна ще бъде „Национална компания индустриални зони”, а от катарска – „Qatar Investment Authority”. Очаква се компанията да стартира дейността си с капитал от 500 млн. долара, който ще бъде внесен изцяло от катарската страна.
Министрите Трайков и Ал-Тани са обсъдили конкретни възможности за инвестиции в български инфраструктурни проекти. До няколко седмици се очаква Министерството на бизнеса и търговията на Катар да направи преглед на предложените проекти и да заяви инвестиционните си възможности и намерения по тях. През миналата година страната е инвестирала в чужбина над 30 млрд. долара и е готова да вложи същата сума и през тази година.
В рамките на официалната си визита в Катар българската делегация, водена от премиера Бойко Борисов посети инсталациите за втечнен газ Рас Лафлан. Интересът на нашата страна към съоръжението е свързан с възможностите за внос на втечнен природен газ от Катар след завършването на междусистемните връзки със съседните държави, по които страната ни работи в момента.
В рамките на визитата в Катар министър Трайков се срещна и с председателя на Националната хотелска компания на Катар Науаф Бен Джасем Бен Джабър Ал Тани. Двамата са се договорили Ал Тани да посети България, за да се запознае на място с инвестиционните възможности в сектора у нас.

Пускам го изцяло, защото е хубаво то да се сравни с написаното в Катар. Тяхната новинарска агенция съобщава за същата новина други неща:

1. Визитата на Бойко Борисов е в отговор на визитата на емира на Катар в България през април 2009 г., който бе у нас по покана на президента и (вероятно) като благодарност за помощта при решаване на случая с българските сестри в Либия. Добре е да забележите в статията от 2009 г., че се е подписало споразумение за въздушни съобщения.

2. Катарската новинарска агенция (КНА) пише, че страните са се съгласили да създадат смесено дружество, което да проучи възможностите за инвестиции (а не да инвестира!).

3. Според КНА: “Попитан за размера на инвестициите, които Катар има намерение да инвестира в България, катарският премиер каза, че двете страни не са обсъждали такъв въпрос…”

4. За снабдяването на България с течен газ, премиерът на Катар е казал, че този въпрос се нуждае от интензивни технически проучвания, както и намирането на компании и потребители, които да го използват и дистрибутират. Той посочи, че Катар вече има подобен проект в Италия. Той отбеляза и това, че са нужни най-малко две години за проучване на тази възможност (за строене на станции за втечнен газ в Европа), но че за в бъдеще България щяла да бъде включена в списъка (не е много ясно дали това е списък на страните, в които ще се прави проучване или тези, които ще ползват газа от Италия).
Сега, след като вече сте информирани от правилната новинарска агенция, можете да прецените дали новината в “Медиапул” е вярна:

“В рамките на официалната си визита в Катар българската делегация е посетила и инсталациите за втечнен газ Рас Лафлан, тъй като страната ни иска да внася втечнен газ от Катар, след като изгради риверсивните си газопроводи с Гърция и Турция.”

Всъщност дори и така написана в нашите медии, новината сама по себе си не може да бъде новина, защото ние нямаме изградени “риверсни газопроводи” нито с Гърция, нито с Турция, а пък Катар има изградени станция за втечнен газ в… Италия.
Да не говорим, че същата тема е била обсъждана и миналата година в София, при това без посещение на инсталациите за втечнен газ в Катар… Като си помисли малко човек може да се запита: с какво разглеждането на тези инсталации ще помогне на България, но май е по-добре да не се замисляме над този въпрос…

5. Медиапул съобщава, че било подписана и “спогодба между транспортните министерства на двете държави, която предвижда от октомври Катарските авиолинии да летят до София”, което се опровергава от тази новина в катарските медии, според която е подписано допълнение към вече подписаната от предишното правителство спогодба.

Аз се уморих да правя преводи и сравнения със съобщенията на БТА и на КНА, но можете да прочетете още информация тук (от 2007 г.!), тук и тук или просто да потърсите в Интернет (но внимвайте – първите резултати на английски са от български сайтове, така че не им се доверявайте – трябва да елиминирате българските и сръбските англоезични новини, за да стигнете по-лесно до верните съобщения).

Някой може да помисли, че се заяждам, но не е така – просто искам медиите ни да съобщават новините, т.е. това, което се е случило, а не това, което ще се случи… може би… някога… ако… Защото от такива новини в “бъдещо несигурно свършено време” сме я докарали до под кривата круша. Оптимистичните новини са хубаво нещо, но само ако са основани поне на някакви верни факти.

е-Вестник пусна следния коментар:

“Стоичков – най-глобалният и най-успелият българин. А у нас пак се закачат с него и с Бербатов

„Изгониха Стоичков”, „Скандал със Стоичков” и др. подобни заглавия се появиха вчера из медиите. Поводът – прекратен е договорът на българина с южноафриканския отбор „Мамелъди Сънданс”, въпреки успеха му като треньор там.

Повечето информационни поводи, свързани със Стоичков, из българските спортни страници по правило се отразяват в някаква лоша светлина. И най-малък повод да има, той ще бъде представен негативно.

Ако погледнем какво е постигнал Стоичков за себе си и за България, той трябва да бъде уважаван. В личен план е най-успелият българин навън – игра във велик клуб като „Барса” и стана милионер от това. Спечели „Златна топка”, куп титли, стана голмайстор на световно първенство, след това успешно продължи кариерата си в Италия, Япония и САЩ, от което също спечели милиони. Малко звезди като него са успявали да продължат до късно кариерата си по такъв печеливш начин. В което и кътче да попадне българин по света, щом завърже разговор, веднага става дума за Стоичков. Той е глобалният българин. Работил и успял на 4 континента, в държави с различни традиции и култура.

За добро или за зло, от войната насам няма друг сънародник, който да е направил толкова известна България. Треньорската му кариера у нас беше посрещната на нож, макар че отначало журналистите го хвалеха прекалено, за да започнат после да го ругаят (впрочем, кой ли български национален терньор е успял в последните 15 години?).

Да, Стоичков е чепат и е цапнат в устата. Типичен българин, впрочем. Но колко ли звезди не са такива? Вместо това да се възприема с разбиране и с ирония, върху него се лее омраза и за него се говори с подигравателен тон. На което пък той реагира като малко дете и напада на свой ред. С пиперлив език, по български.

Изглежда най-успешните български футболисти имат проблем с българската спортна журналистика. Или просто с …българите. Не и със света.

Неотдавна Бербатов по свой начин, деликатно, а не грубо в стила на Стоичков, се изказа за хората, които го нападат от пресата, с думата „Хейтъри” (от англ. – които мразят). Защо е тая омраза, наистина? Нашите футболисти, които успяват навън ли са криви?”

Препечатвам го поради потенциалното му значение за читателите на моя блог.
Аз самият съм писал в тази секция по темата за успелите българи и омразата към тях, а в първия ми блог, създаден през 1999 г. , още във второто мнение моят приятел и тогавашен колега Митко Ганчев написа нещо, което е толкова актуално, колкото и есето ми “Защо в България нищо няма да се промени в следващите 25 години“:

Хванал ли е Вени Марковски Господ за шлифера?
Разглеждам сайта http://veni.com и не мога да разбера да му се възхищавам ли или да го мразя тоз човек?!

Димитър Ганчев, Вторник, 13 Юли 1999 – 14:46
Когато той (българина) се възхищава от някого, инстинктивно си казва: “Абе я! Тоя да не е по-добър от мен!”. И веднага си отговаря – “Не е!”.
А щом не е по-добър от мен, а въпреки това [ e по-богат | e по-известен | има по-хубава жена, кола, къща, работа ] (ненужното да се задраска), следователно трябва да го мразя, защото ако него го нямаше, аз може би щях да съм на негово място!

Нека всеки, четящ тези редове, да си сложи ръка на сърцето и да каже че не съм прав като твърдя, че ние българите мислим как да премахнем конкурента си, вместо как да станем по-добри от него.

Бай Ганьо никога няма да признае, че някой е постигнал нещо благодарение на собствените си способности. Винаги ще отдава чуждите успехи на [ връзки | мръсни пари | мръсни сделки | криминални фактори ], или в краен случай – на късмет. И това е нормално. Другото би породило у него комплекс за малоценност. За 50 години у българина така беше насаден шаблонът “всички сме равни”, че той по никакъв начин, дори подсъзнателно, не може да приеме противното…

Тъжното не е, че има такива мнения.
Тъжното е, че поколение след поколение ние българите не само се самоунищожаваме много успешно, а “успешно” се справяме с конкуренцията, както пише и Димитър Бербатов онзи ден:

“…Много е трудно особено в България да признаеш успеха на другия. Не знам на какво се дължи това, но е непосилно за някои хора да приемат факта, че има много успели хора и ще продължава да има. Наслушах се и се начетох на доста неща, особено по мой адрес, идващи точно от такива хора, злобни и завистливи, но както казва един от любимите ми поети: “I AM THE DOG YOU LOVE TO HATE, BECAUSE I AM A BIG SUCCESS”. Единственото, което мога да изпитвам към тях, е съжаление. Тези хора никога няма да могат да надскочат собствените си ценности (злоба и завист), за да видят колко по-добър може да бъде светът. Никога няма да бъдат достойни хора, никога няма да могат да живеят със себе си, знаейки, че има хора, много по-успели и обичани.”

“… За да може всички ние, които вървим и искаме да вървим напред и да се развиваме, трябва да премахнем тази злоба и завист. Трябва да игнорираме и забравим всички тези хора, проповядващи тези качества, защото рано или късно и това ще стане. Те ще бъдат забравени. Докато всички ние ще бъдем запомнени дълго, след като ни няма.

Един съвет към всички останали, за които не се отнася тази статия. И ще цитирам Марк Твен: “Пазете се от хора, които се опитват да омаловажат успехите и амбициите ви. Малките хора винаги ще го правят. Докато наистина великите ще ви накарат да се почувствате така, сякаш вие самите можете да станете велики”. Не спирайте да мечтаете и да си помагате.

ЩЕ НАПИША И НЕЩО МНОГО ВАЖНО ЗА ВСИЧКИ завистници, АЗ СЪМ МНОГО НА ВИСОКО, ЗА ДА ВИ ВИЖДАМ. А ДОРИ КАТО ТРЪГНА ДА ПАДАМ, ПАК НЯМА ДА ПАДНА НА ТОЛКОВА НИСКО.”

С думите си Бербатов спечели моето уважение много повече, отколкото с играта си в “Манчестър” – и не защото не обичам футбола. Напротив – обичам да гледам хубави игри, но още повече обичам да чета хубави есета.

Съжалявам, ако настроението ви не е по-добро след прочитане на тази статия, отколкото преди това. Но понякога е нужно да бъдем откровени към себе си, дори и с риск да ни се развали настроението…

Най-накрая разбрах каква е поуката от всички публикации в България по злободневните теми в последните месеци:

Мъчи ни сериозен комплекс за малоценност!

Всичките теории за това как САЩ и Русия се опитват да привлекат на своя страна политиците в България са резултат от дълбоко вкорененото чувство, че сме малка, незначителна нация, която не е могла да постигне нито един от националните си идеали през последните хиляда години.

Даже повече от хиляда години.

От времето на хан Аспарух насам историята ни учи, че сме се опитвали да завладеем Константинопол – все неуспешно. Вдигали сме въстания срещу турците – все неуспешни. След Освобождението от турското робство имаме един-единствен успех: Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Всички останали идеали са свързани с войни, разширяване на територията на царството и т.н. и всички те са неуспешни.

Другият проблем, който ни мъчи е, че не сме уникални. Неизвестно защо масово се твърди, че ние трябва да сме не просто уникални, а по-добри – от съседите, от другите европейци и т.н. (Което, разбира се, особено ако погледнем историята на съседна Сърбия, е нелепо: те започнаха разширяването си преди Освобождението на България, направиха федерация, след което се свиха дори по-малки, отколкото когато започваха експанзията си).

Тези и други подобни въпроси създават шедьоври на конспиративната мисъл, някои от които съм изброил в произволен ред:
1. Русия има големи стратегически интереси в България и иска чрез нея да навлезе в Европейския съюз.
2. За Русия България е “троянски кон в хубавия смисъл на думата”.
3. Първанов е всъщност “Гоце” – разконспириран агент на: Путин | руското военно разузнаване | ФСБ (излишното, ако има такова, се зачерква)
4. Станишев е съветски гражданин, който не говори добре български и е агент на руснаците.
5. За САЩ България е от ключово значение, без България американците нищо не могат да постигнат в Европа, Близкия Изток и Средна Азия.
6. АЕЦ “Белене” не ни трябва. Може и 6а. АЕЦ “Белене” ни трябва.
7. Китайците са построили Великата китайска стена, за да се предпазят от нашествията на българите.
8. Джон Атанасоф е българин.
9. През 1994 г. съществува заговор на ФИФА, за да не се допусне България да стане световен шампион по футбол.

Можем да продължим списъка, но важна е общата му част: България е страна, която е с огромно значение за Вселената, света, Европа и Балканите.
Като производни от горния списък са и въпросите, свързани с това, че ако някой българин участва в състава на чуждестранен спортен отбор, то нашите медии отразяват представянето на съответния отбор като “Българите бият” или “Прецакват нашите”, независимо от това, че самите спортисти са наясно, че националността им няма нищо общо с таланта.

Току-що направих група във “Фейсбук”, “Митове и легенди за българите и България“, където можем да продължим тази тема.

Но не мислете, че съм песимист по отношение на България и българите – напротив! Мисля си, че има надежда и е нужно да направим следното, за да преодолеем комплексите си:

- Да престанем да се взираме в историята и да живеем със спомените за “Велика България”. Вместо това да се опитаме да направим нашето настояще и бъдеще по-добри;
- Да правим това, което всеки ден правят хиляди българи по света: да работим по-добре от хората около нас;
- Да творим, измисляме, откриваме или поне да следваме измислените, създадени и открити нови и по-хубави неща.
- Да престанем да си мислим, че земята се върти около слънцето, а слънцето – около България;
- Да престанем да гледаме в канчето на съседа и да се дразним, че той постига повече от нас;
- Да искаме на нас да ни е добре, а не на съседа – зле;
- Да се усмихваме повече;
- Да не се стремим само вкъщи и в офиса да е подредено и почистено, а и по пътя между дома и работата.

Сигурно има и други неща, но тези ми се струват най-лесните за изпълнение. В групата във “Фейсбук”, “Митове и легенди за българите и България” се надявам да продължим разговора.

За мен фундаменталният въпрос не е “Защо сме такива?”, а “Как да направим така, че да не бъдем такива?” Не мисля, че знам отговорите на този въпрос, нито пък, че има само един [верен] отговор, а и не знам дали има оптимистичен отговор, уви.

Попадам днес на статия в “Дневник” под заглавие “Местен вот в Русия тества “либерализма” на Медведев”.

Същата статия обаче я има публикувана във “Вашингтон пост“, само че под заглавието й (“Местен вот в Русия е тест в средата на мандата на Медведев”) пише:

By Natalya Shurmina
Reuters
Sunday, March 14, 2010; 4:42 AM

Т.е. статията е писана от Наталия Шурмина, служител в “Ройтерс”. Същият факт може да се види и в “Yahoo”

И се чудя – защо “Дневник” се срамува да посочи, че статията си има автор? Защото в “Дневник” за автор пише: “Дневник”, а е очевидно, че не е “Дневник” авторът.

Да не би заради последния ред?

В “Пост” статията завършва така:

First results are expected after the close of polls in the west of Russia at 8 p.m. Moscow time (12 p.m. EST).
(Editing by Philippa Fletcher)

Докато в “Дневник” така:

Първите резултати се очаква да бъдат оповестени след 20 ч. московско време (19 ч. българско).

Т.е. в единия случай часът е според американците, а в другия – според българите. Но пак нещо куца. В “Пост” има посочено име и на редактор от вестника, а в “Дневник” – няма. И още нещо, макар и малко, куца – в “Ройтерс” правилно са посочили, че се очаква първите резултати – за западните региони на Русия! – да са след 20 часа московско време, но са сбъркали – това не е 12 EST, a 13 EST – тази нощ американците си преместиха часовниците с един час напред. Докато нашите правилно са посочили, че това е 19 ч. българско време.

Но защо така, “Дневник”? Поне посочете, че източникът ви е “Ройтерс”, нищо няма да ви стане. А още по-добре посочете и авторката. Така статията ви ще е, между другото, и значително по-авторитетна.

Подобно представяне на материали от световните агенции за “редакционни” е навик и на други вестници в България – факт, от който обаче губят читателите, които искат обективна информация. Или може би е редно да кажа: “по-малко субективна” информация.
Някои – “Сега”, “24 часа”, “Труд”, “Новинар” слагат две думи в статиите си: “съобщи Ройтерс”, “предадоха агенциите”. Ето един пример: “съобщи “Дарик радио”, позовавайки се на телевизия TSR” (вестник “Сега”, същото съобщение обаче в “Новинар” е предадено така: “Български гражданин, работил като инженер в швейцарска компания, е лежал три месеца в затвор в Триполи, съобщи швейцарската телевизия Романдска Швейцария (TSR).”, т.е. липсва “Дарик радио”; с което се предполага, че в “Новинар” гледат въпросната телевизия). “Дневник” в тази статия посочва източник – “Ройтерс”.

Според мен винаги е добре да се посочва агенцията, както и авторът й; така ще е ясно например дали “Ройтерс” предава от Москва (в посочения по-горе случай) или е някой, който седи в Лондон и пише за Москва. Това, между другото, важи и за статиите за България, публикувани от “Ройтерс”. Понякога те са дело на български служители на “Ройтерс”, понякога – на чуждестранни. Но ние, читателите, рядко знаем кой е авторът, защото обикновено името му/й се спестява от медиите.

The European Commission has published its most important document. Europe 2020.

However, after a lot of noise, and with minimum participation from European citizens (less than 500 responses, mainly from Spain, Poland, Germany, France and UK)*, the Barroso strategy Europe 2020 seems to let down the Internet users and businesses.

There is a whole section, Flagship Initiative: “A Digital Agenda for Europe” (more on it here), which seems as if written by the hands of the lobbyists, who one can meet in Brussels every minute. All the fields, where the EC says what it will do are cliches from the 20th Century textbooks. Certainly, the EC is capable of more, but why it has not delivered in this document is unknown.
The aim of the Digital Agenda is, “to deliver sustainable economic and social benefits from a Digital Single Market“. Could this really be the aim? Are not these the tools for achieving the aim? The aim can be building competitive Internet services, which should be delivered worldwide, and not only, as the “Strategy” suggest, in the European Union. These services will be provided by EU companies, which will create new jobs, create the first wave of EU IT-billionaires, bring the EU to the level of the USA. Or at least, try to do it.
The aim could (or should?) be to ensure the creation of European Amazon, European Goolge, European eBay – companies not copying these, but as big as they are. The European Union can certainly do better than just point towards high-speed Internet. The fast and ultra fast Internet is not an issue for Bulgaria (with majority of the people living in big cities having 100 Mpbs, and some even 1 Gbps connections at their homes. If Bulgaria can do it, even before joining the EU, what prevents the EU from doing it? Perhaps the fact that there is not enough entrepreneurship in the EU?

Most importantly – the whole strategy lacks even a single word about ensuring the security of the European Union cyberspace.

One can not but think that this lack of understanding of the importance of the cooperation in that area, is a symbol of the fact that the EU is, in some ways, living in the 19th century. In times, when EU citizens suffer from computer malware, hackers, cyber criminals, or just computer viruses, the European Commission is looking towards a “regulatory framework with clear rights regimes, the fostering of multi-territorial licenses, adequate protection and remuneration for rights holders“. So, instead of looking that there is hardly any content of interest for the people even in the EU itself, the Commission is already defending the interests of the big lobbyists.

The lack of vision for the EU and the EC in the field of cybersecurity is clear; the question is how to help EU Commissioner Kroes to engage more into that area. She responded in the hearings at the EU Parliament in January, among other things,

“Ivailo Kalfin (S&D, BG) elaborated on some other MEPs’ questions about the regulation of cyberspace and asked if she intends to create an office of EU cyberspace regulator, working with national counterparts in the Member States. Ms Kroes said she was aware of the scope of cybercrime, which was not limited by borders, and that she wanted Europe to become the safest place for internet consumers, but she was not keen on the idea of an EU cyberspace regulator and preferred more cooperation and a stronger role for ENISA, the European Network and Information Security Agency.”

If Mrs. Kroes indeed wants Europe to “become the safest place for Internet consumers”, the way to do it is not via ENISA, which states on its site, “Together with the EU-institutions and the Member States, ENISA seeks to develop a culture of Network and Information Security for the benefit of citizens, consumers, business and public sector organisations in the European Union.”

If the European Commission wants to have modern, secure, useful Internet for its citizens by 2020, it should do much more, than what’s written in the Europe 2020 agenda.

_____
* – I personally feel guilty for not participating, but I simply… didn’t know there’s such a discussion! Apparently, the EC needed to make this discussion better known. Veni.

В “24 часа” са пуснали моя отговор на статията “Интернет е атомна бомба“. Отговорът е пуснат под заглавие “Създаваш ли новини, носиш си и щетите”. Препечатвам го тук изцяло:

“24 часа” публикува статия под заглавие “Интернет е атомна бомба“. Като един от пионерите на интернет в България не мога да не взема отношение по темата.

Въпросът всъщност не е дали интернет може да е източник на достоверна информация, или не. Въпросът е защо има водещи, които са склонни да подведат гостите си по наклонената плоскост. Въпросът е защо има журналисти, които са готови да омаскарят когото и да се наложи. Въпросът е защо има издания, които публикуват на 1-а страница с крещящи заглавия грозни клевети, а опроверженията се пускат след години и множество съдебни дела на 16-а страница с малки букви. И не на последно място е въпросът защо политици новобранци се явяват неподготвени в студиата и ръсят глупости.

Политиците се мислят за велики, медиите се изживяват като някаква четвърта “власт”, страната крета по пътя, по който преди много години е минала Европа, а народът все едно ще псува и тия, и ония, пък сетне пак ще се напие.

Проблемът не е, че някой е паднал толкова надолу, че да се доверява на интернет, а че никой няма доверие на традиционните медии, защото те станаха прекалено долни. В интернет вече се знае кой пише обективно и човек реално може да намери добра информация за фактите и събитията, които го засягат. В традиционните медии е невъзможно да се открие обективна критика или анализ на много неща, свързани с рекламодателите например. Можем да почнем и свършим с цените на разговорите чрез мобилните телефони, за които никой не обелва сериозна дума.

“Атомната” бомба е избухнала отдавна в отношенията между медиите и потребителите на информация; тя е причинила щети, които трудно могат да бъдат измерени. Последиците от медийната бомба тепърва ще съзираме сред българите. Също както и щетите от истинската радиация, щетите от радиацията на думите са трудно- излечими. Когато се появят не българският “Уотъргейт”, а българските журналисти, които да разкрият нашия “Уотъргейт”; български масови медии с голям тираж, които да публикуват истинско журналистическо разследване; български редактори, които да държат повече на професията, отколкото на заплатата си; български издатели, които да са спокойни, че читателите им ще ги подкрепят, дори и да загубят някой рекламодател… Едва тогава ще можем да станем страна, в която информацията е сила. В момента информацията обикновено се изфабрикува, за да може да се произведат новини. Медиите решиха, вместо да информират за случващото се, да го създават, защото знаят, че зрелищата се продават най-добре.

Детинският възглас “Имаме новина!” превърна истинската новина в нещо незначително, тривиално. И се оказа така, че без атомна бомба няма новина. Затова сега всеки ден навсякъде има материал за атомни бомби. Дали обаче ще ни поразят, зависи от това къде ще кликнем с мишката.

ВЕНИ МАРКОВСКИ
Авторът е председател на борда и директор на Интернет общество – България, и член на борда на Интернет общество в Ню Йорк.”

_____
* – Заглавието е на редакцията на “24 часа” (б.м. – Вени Марковски)

Писмото по-долу е било публикувано в “Билд” в деня, в който гръцкият премиер Папандреу посетил Берлин.
Пускам леко адаптирана версия, удобна за публикуване при посещение на нашия премиер.
Ако някой иска да я преведе на немски и да я прати на вестника, ще съм му благодарен:

Уважаеми господин министър-председател,

Когато четете тези редове, вие ще сте пристигнали в страна, която е напълно различна от вашата. Вие сте в Германия.

Тук хората работят, докато навършат 67 години. Отдавна вече няма 13-та работна заплата за чиновниците.

Тук никой не трябва да дава 1000 евро подкуп, за да получи навреме лечение в болницата.

При нас бензиностанциите имат регистрирани касови апарати, таксиметровите шофьори издават фактури, а “добре облечени бизнесмени” (по вашите собствени думи) не измъкват субсидии от ЕС с измислени схеми и продавайки стари машини като нови. Тези пък, които се осмелят да го сторят, отиват в затвора – питайте приятелите на вашите сънародници Стойков и Николов. Те, прочее, бяха ли осъдени или Вашата полиция все още не е събрала доказателства, годни за съда?

В Германия Конституционният съд отмени разпоредбите на немския закон, който прилагаше Директивата за трафичните данни. В България Народното събрание точно в същия момент прие закон, с който Интернет потребителите ви се превърнаха в заподозрени.

В Германия всеки гражданин може да сезира Конституционния съд. В България и премиерът не може да го стори самичък.

Германия действително има високи дългове – но ние можем да ги плащаме. Защото сутрин ставаме доста рано и работим целия ден. Защото от заплатата си винаги заделяме една част за черни дни. Защото имаме работоспособни фирми, чиито продукти се търсят по целия свят.

Уважаеми господин министър-председател,
Вие сте в страна, която с десетките си хиляди туристи носи пари в България. Която дори падна на два пъти на футбол от вашите звезди. Вярно, през 1994 г. беше, но все още го помним. Ако не бяхме паднали тогава в Щатите, нямаше да станете “четвъртите в света”. Впрочем, у нас не се гордеем, дори ако сме вторите в света.

В Германия зимата не ни изненадва. Ние очакваме през зимата да вали сняг и сме подготвени да се справим с него.

В Германия един министър никога няма да си позволи да си прави шеги с намеци и подмигвания по адрес на Президента.

В Германия нашият канцлер никога не би се сетил да каже, че ще се бори срещу “лицата с хомосексуални нагласи”, още повече, че редица политици в Германия са заявили открито своята сексуална ориентация.

В Германия има ясно изразена нетърпимост към всякакви анти-семитски прояви, а пропагандирането на нацизма се наказва най-строго.

Искаме да сме приятели на българите. Това е причината, заради която Германия е най-важният търговски партньор на България, дори пред близката до страната Ви Русия и пред Италия, чийто премиер ви мереше с педи гърба.

Но едно нещо трябва да е ясно: доброто приятелство означава да казваш на другия истината право в очите, когато е нужно, а не само да му казваш “Glückwünsche” (конграчюлейшънс).

Сърдечни поздрави,
в. “Билд”

Сигурно съм писал и по-рано, но сега ми попаднаха удобни за цитиране “новини” (подчертавам, че думата е в кавички):

Някакъв консултант, разкрит като агент на Държавна сигурност*, съобщава по една от десетките телевизии в страната “новината”, че “Президентът готви нова партия начело с Ивайло Калфин”**.

Сериозен журналист като Иво Инджев подхваща “новината” и й придава съвсем друго, достоверно звучене, като разкрива и други “факти”:

Източник от държавния департамент коментира, че срещата е необичайна, тъй като по протоколни причини Белият дом рядко приема на официални срещи премиери.

Слагам и думата “факти” в кавички, за да е ясно, че “източникът” на Капитал, ако го има, или не е от Държавния департамент, или ако е, не би трябвало вече да работи там. За всеки, който ползва Гугъл, е достатъчно да потърси и в рамките на 0.32 секунди ще получи информация за срещи на президента на САЩ със следните премиери само в последните месеци: Гордън Браун (Обединеното кралство), Бениамин Нетаняху (Израел), Йоширо Мори (Япония), Кевин Руд (Австралия)… и т.н. Днес, вторник, се среща и с Папандреу, премиерът на Гърция.

Ако поразвием малко мисленето в тази посока, можем да стигнем до няколко извода: Иво Инджев*** се е предоверил на “Капитал”, наречен от него “авторитетен вестник”. Или “Капитал” се е предоверил на Илин Станев от Вашингтон. Или Илин Станев се е предоверил на своя “източник” от Държавния департамент. По принцип ми звучи малко странно, че български вестник може изобщо да има източник в Държавния департамент, но това е друга тема.

Или с други думи – не може да се вярва на “източниците” на “Капитал” от Вашингтон. Не може да се вярва на написаното от “Капитал”. Не може да се вярва на написаното от Иво Инджев. И не виждам как мога да повярвам на казаното от агента на ДС, за когото съм писал и по-рано. Първите три изречения, разбира се, са пресилени – нарочно, за да накарат читателя да се замисли малко над фактите, а не да приема безрезервно мнението на авторитетите (дори и мнението на този автор също!).

Не съм разочарован от Кольо Парамов, но от доверчивостта на Иво съм изненадан – той не е човек, който може да приеме на лека ръка написаното от “Капитал”, още повече, когато то противоречи на широката обща култура на Иво.

Няма да се спирам на другите намеци за това как Станишев си уредил прием в Белия дом по частен път, през Кондолиза Райс, нито на това как, видите ли, с думите си Кольо Парамов бил “осветил” Калфин като човек на Първанов. Ако Парамов е все още агент, може и да осветява, в изпълнение на поставените му задачи. Но не бива да забравяме, че частният консултант Парамов е нещо подобно на това, което беше Бриго Аспарухов за Симеон – аха да бъде назначен съветник и вече уволнен. И такива хора имат едно човешко качество – не им харесва това, че са били прекарани.

_____
* – По ирония на съдбата Парамов има псевдоним “Яков”, даден му от ДС. Дали се е замислил колко е малък светът, когато е почнал за пръв път да плюе по Сергей Станишев?
** – Ивайло Калфин преди малко е реагирал на “новината”.
*** – Бързам да кажа, че се познавам с Иво, имали сме спор по един от неговите текстове, но поне за мен той е човек с мнение, което често попада в “десятката”, но толкова по-важно е да се посочва, когато стреля по човека, който сменя мишените. За човек с неговите качества е недопустимо предоверяването на източници, които не заслужават доверие.

Чета, че ЕК ще предлага въвеждането на Валутен съвет (борд) за Европейския съюз. Интересна идея. Като имаме опита от българския Валутен съвет, може да предложим съответната директива да предвижда, че количеството евро в обръщение трябва да бъде покрито със съответното количество лева, които да се намират в банките на 16-е страни-членки на ЕС, които използват евро.

Така ще се постигнат няколко резултата:
- Левът ще затвърди стабилността си на европейска парична единица.
- Името му лев (leo, lion и т.н.) вдъхва доверие, което е така необходимо за европейците.
- България ще излезе незабавно от кризата, защото националната валута ще стане най-търсената в Европа, а по-нататък и в света.
- Монетният двор ще може да печата специални златни левове, които ще вървят на баснословни суми.

Може би Симеон Дянков трябва да иде в “Шоуто на Иван и Андрей”, за да си поговорят по тази тема. Така и ще има страничен ефект – никой няма да си спомня за стенограмата от разговора му с Първанов.